Джефри Арчър
Соломоново решение

— На твое място няма да се меся — гласеше съветът на Карол.

— Не мога да стоя настрана. Боб е мой приятел от повече от двайсет години — напомних на жена си, докато си лягах.

— Още по-сериозно основание да се въздържиш да даваш съвети.

— Но аз не я харесвам.

— Нещо, което не направи и опит да скриеш по време на вечерята — напомни ми Карол и изгаси лампата на нощното си шкафче.

— Не може да не разбираш, че всичко ще завърши с потоци сълзи.

— В такъв случай купи голяма опаковка хартиени кърпички.

— Тя преследва единствено парите му — промърморих аз.

— Но той няма такива — отвърна Карол. — Боб има голяма практика, но това съвсем не го нарежда сред групата на богаташите като Абрамович.

— Сигурно, но се чувствам длъжен, като негов приятел, да го предупредя да не се жени за нея.

— В момента Боб не иска да слуша твоите предупреждения — отбеляза жена ми, — така че дори не си го помисляй.

— Обясни ми, о, премъдра, защо да не му кажа — помолих аз, докато потупвах възглавницата си.

— Ако всичко в крайна сметка приключи с развод — направи се, че не забелязва иронията ми Карол, — ще си доволен. Но пък ако бракът им се окаже успешен, той никога няма да ти го прости… Тя — също.

— Нямах намерение да й казвам.

— Но тя вече знае какво мислиш — увери ме жена ми. — Повярвай ми.

— Не вярвам да изтрае и година — предсказах аз и точно в този момент телефонът до главата ми иззвъня. Дано не е някой пациент, мислено си пожелах и вдигнах слушалката.

— Имам само един въпрос — започна човекът отсреща, чийто глас ми бе достатъчно познат, за да трябва да се представи.

— И какъв е той, Боб?

— Ще ми станеш ли кум?

 

 

С Боб Радфорд се запознах по време на стажа си в болницата „Сейнт Томас“, където и двамата работехме като санитари. За да бъда по-точен, първият ни сблъсък стана на игрището по ръгби. Опита се да ми отнеме топката в момента, когато щях да отбележа решителния гол. Тогава играехме в противникови отбори.

След като ни разпределиха като старши санитари в „Гайс“, вече играехме за един отбор по ръгби и освен това всяка седмица се срещахме и за по една партия скуош, която той неизменно печелеше. През последната година от следването си наехме обща стая, където водехме момичета. Не се налагаше да търсим женска компания, тъй като в „Сейнт Томас“ работеха три хиляди медицински сестри, повечето от които бяха жадни за секс и по неясни за мен причини смятаха, че лекарите са сигурна плячка. И двамата с нетърпение очаквахме да се възползваме от това обстоятелство. И точно тогава взех, че се влюбих.

Карол беше като нас санитарка в „Гайс“ и още на първата среща ми даде ясно да разбера, че не търси трайна връзка. Само че тя недооцени единствения ми талант — упоритостта. Най-сетне се предаде и след деветото ми предложение за брак каза „да“. Оженихме се няколко месеца след дипломирането й.

Боб пое в противоположна посока. Винаги когато го канехме на вечеря, той се появяваше с нова приятелка. Често бърках имената им, грешка, която Карол никога не допускаше. С течение на времето дори апетитът на Боб да опитва нови „деликатеси“ взе да стихва и не можеше да се сравни с мерака му от студентските години. Не бива да се забравя, че неотдавна бяхме празнували четирийсетия си рожден ден. Не помогна дори титлата „най-желан ерген“, която той получи в болницата. Заслугата за това не на последно място бе, че вече имаше много успешна частна лекарска практика в Лондон. Държеше няколко стаи на Харли Стрийт, без да е благословен с разходите, неизменно свързани със семейното щастие. Сега обаче очевидно бе дошъл краят на неговото блаженство.

Когато Боб покани мен и Карол на вечеря, за да ни запознае с Фиона, която описа като жената, с която възнамерявал да прекара остатъка от живота си, ние и двамата бяхме едновременно изненадани и щастливи. В същото време недоумявахме коя е тя, защото никой от нас не можеше да си спомни името на последната му приятелка. Сигурни бяхме обаче, че не е Фиона.

С пристигането си в ресторанта ги забелязахме на една маса в дъното да си държат ръцете. Боб стана да ни посрещне и веднага ни представи Фиона като най-прекрасното момиче на света. За да съм справедлив, ще призная, че няма нормален мъж, който да може да отрече физическите й качества. Висока около метър и седемдесет и пет, от които поне осемдесет сантиметра се падаха на краката й, закачени за тяло, изваяно от гимнастика и доусъвършенствано с диета, състояща се от листа маруля и вода.

Разговорът ни през цялата вечер бе доста ограничен, отчасти поради факта, че Боб я съзерцаваше през повечето време подобно на човек, който стои пред голите фигури на Донатело. Стигнах до заключението, че Фиона ще поизпразни кесията на моя приятел, тъй като изчете няколко пъти листата с вината от долу на горе, поръча хайвер за начало и с мила усмивка поиска порцията й с паста да бъде посипана с трюфели.

Тя бе от типа блондинки, които очакваш да срещнеш късно нощем в бара на някой хотел и за предпочитане на друг континент. Не мога да ви кажа на колко години беше, но по време на вечерята разбрахме, че три пъти е била омъжена, преди да срещне Боб. Увери ни, че този път най-сетне е открила мъжа на живота си.

С искрено удоволствие се разделих с тях тази вечер и както сами разбрахте, побързах да споделя с жена ми какво мисля за Фиона.

 

 

Сватбата се състоя след три месеца в кметството на Челси на Кингс Роуд. Присъстваха няколко приятели на Боб от „Сейнт Томас“ и „Гайс“, част от които не бях виждал от времето, когато играехме ръгби. Стори ми се неразумно да изтъквам пред Боб, че Фиона очевидно няма близки хора или поне някой, който би искал да присъства на последното й бракосъчетание.

Стоях мълчаливо до приятеля си, докато длъжностното лице произнасяше думите: „Ако някой може да посочи законно основание, по силата на което тези двама души не могат да встъпят в брак, то той трябва да го заяви сега тук пред мен.“

Щеше ми се да се изкажа, но Карол беше твърде близо, за да поема този риск. Трябва да призная, че Фиона цялата грееше и съвсем нямаше вид на питон, който се готви да погълне агнето — цяло.

Тържеството се състоя в „При Лучо“ на Фулам Роуд. Речта на кума можеше да бъде и по-смислена, ако не бях изпил толкова много шампанско или ако вярвах поне на една от изречените от мен думи.

Когато си седнах, придружен от бурни ръкопляскания, Карол не се наведе да ме поздрави. Избягвах нейната близост до момента, в който всички станахме, за да изпратим младоженците навън. Боб и Фиона ни помахаха за сбогом и влязоха в дългата бяла лимузина, която щеше да ги отведе до „Хийтроу“. Там щяха да се качат на самолет за Акапулко и да прекарат три седмици меден месец. Нито транспортното средство, с което щяха да стигнат до „Хийтроу“, нито мястото, където щяха да прекарат медения си месец, бе избор на Боб. Нещо, което не споделих с Карол, защото тя щеше да ме обвини, че съм злонамерен, и щеше да е права.

 

 

Не мога да твърдя, че виждах често Фиона през първата година на брака им, макар че Боб ми се обаждаше от време на време, но само от кабинета си на Харли Стрийт. Успявахме дори да се видим понякога и за обяд, но така и не намерихме време за партия скуош някоя вечер.

По време на обедите ни той не пропускаше да спомене за добродетелите на забележителната си съпруга, сякаш предусещаше отношението ми към Фиона. Истината е, че никога не му казах какви са истинските ми чувства към нея. Предполагам обаче, че това бе и една от причините ние с Карол никога да не бъдем поканени на вечеря у тях, а когато ние ги канехме у дома, Боб все намираше някакво неубедително извинение — че е на визита при пациент или че ще бъде извън града.

 

 

Промяната настъпи някак незабележимо. Обедите ни взеха да стават все по-чести, успяхме да вмъкнем в програмите си и игра на скуош веднъж седмично и, което е по-важно, все по-рядко ставаше дума за Фиона.

Скоро след смъртта на лелята на Боб, госпожица Мюриъл Пембълтън, промените започнаха да стават по-осезаеми. За да бъда честен докрай, трябва да призная, че дори не знаех, че Боб има леля, още по-малко, че е единствена наследничка на „Пембълтън Електроникс“.

„Таймс“ разкри, че госпожица Пембълтън е оставила наследство от седем милиона лири в акции и недвижими имоти, както и значителна колекция от произведения на изкуството. С няколко малки изключения — дарения на благотворителни организации — тя бе завещала всичко на своя племенник. Бог да го благослови, защото наследството не го промени ни най-малко, което не може да се каже за Фиона.

 

 

Обадих се на Боб, за да го поздравя за късмета, но гласът му ми се видя доста съкрушен. Попита дали не можем да се видим, за да обядваме, тъй като искал да се посъветва с мен по много личен проблем.

Срещнахме се след няколко часа в кръчма за гастрономи недалеч от Девъншър Плейс. Боб не каза нищо съществено до момента, в който келнерът не взе поръчката ни, но щом сервираха първото блюдо, Фиона се превърна в най-важната тема. Същата сутрин бе получил писмо от адвокатската фирма „Абът Кромби & Ко“, от което ставало ясно, че съпругата му е подала молба за развод.

— Не може да й се отрече, че е избрала подходящ момент — изтърсих аз нетактично.

— А аз дори не го забелязах.

— Не си забелязал ли? — повторих. — Какво да си забелязал?

— Колко се промени поведението й, след като се запозна с леля ми. Всъщност още същата вечер буквално ми свали панталоните.

Напомних на Боб думите на Уди Алън по този въпрос. Той бе писал някъде, че Господ е дал на мъжа мозък и пенис, но го е дарил с твърде малко кръв, за да ги свърже. Боб се засмя за първи път в този ден, но само след миг отново потъна в мрачно мълчание.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попитах.

— Да ми кажеш името на някой много добър адвокат, специалист по бракоразводни дела — въздъхна Боб. — Казаха ми, че госпожа Абът имала репутацията на човек, който е в състояние да изцеди и последната капка кръв от противниците на своите клиенти, особено след последните промени в закона, които облагодетелстват съпругите.

— В момента не се сещам — отговорих аз. — Шестнайсет години съм женен, и то успешно, и едва ли съм човекът, който може да ти бъде от помощ. Защо не попиташ Питър Мичъл? Четири пъти се жени и развежда, би трябвало да е наясно кои са добрите адвокати.

— Рано тази сутрин му се обадих — призна Боб. — Винаги досега го представлявала госпожа Абът. Имал нещо като постоянен договор с нея.

 

 

През следващите няколко седмици двамата с Боб редовно се срещахме за скуош и за първи път аз започнах да го побеждавам. След това вечеряше с мен и Карол. И тримата се стараехме да избягваме темата за Фиона. Въпреки това от устата му успя да се изплъзне, че тя отказала да напусне сцената с достойнство, дори след като той й предложил да си разделят наследството на леля Мюриъл.

Минаваха седмици, после месеци, Боб видимо започна да слабее, а доскоро русите му къдрици вече бяха посребрени. От друга страна, Фиона, подобно на чистокръвен състезателен кон, след преодоляването на всяко препятствие набираше все повече скорост и сили. Тя очевидно бе добра в тактиката и разбираше играта. Не бива да се забравя, че имаше опит от вече три завоювани победи и очевидно с нетърпение очакваше да запише и четвърта.

Мина близо година, докато Фиона най-сетне се съгласи на споразумение. Цялото имущество на Боб щеше да се раздели поравно между тях, като той щеше да заплати и съдебните разходи. Определиха дата за формалното подписване в кабинета на съдията. Приех да бъда свидетел и да дам на Боб, както се изрази Карол, така необходимата му морална подкрепа. Фиона плачеше сърцераздирателно много преди госпожа Абът да започне да чете условията и да изтъкне, че с клиентката й са се държали жестоко и Боб е причина за нервния й срив. Истината е, че никога преди не бях виждал Фиона да пролива сълзи, но си личеше, че се преструва. Дори госпожа Абът започна да се дразни.

Хари Декстър, когото Боб бе избрал за свой адвокат, го предупреди, че ако не се съгласи, може да се стигне до продължителна и скъпа правна процедура. Декстър добави също така, че съдиите обикновено окуражават ответниците да плащат съдебните разходи на завелата иска страна. Боб сви само рамене, дори не си направи труда да отговори.

 

 

Щом двете страни признаха, че извънсъдебно споразумение няма да може да се постигне, беше определен ден за изслушване при съдията.

Господин Декстър беше твърдо решен да се сражава с абсурдните искания на Фиона, стига Боб да следва точно неговите указания. С всяко следващо искане от отсрещната страна Боб все повече омекваше, докато накрая като пребит от бой боксьор бе готов да хвърли хавлията в центъра на ринга в знак, че се предава. Колкото повече приближаваше денят на изслушването, толкова по-потиснат ставаше, и дори подхвърли веднъж:

— Защо не й дам всичко, така ще е напълно доволна.

Двамата с Карол се опитвахме да повдигнем духа му, но със съмнителен резултат. Декстър се тревожеше, че клиентът му може да откаже и да присъства.

Уверявах Боб, че ще сме в залата, за да го подкрепяме.

Заехме с жена ми местата си сред публиката в зала номер три на отделение „Разводи“ в последния четвъртък на месец юни и зачакахме началото на заседанието. В десет без десет служебните лица влязоха един по един и се настаниха на определените за това места. Секунди след тях влязоха госпожа Абът и Фиона. Не откъсвах поглед от ищцата, която не носеше никакви бижута и бе облечена с черен костюм, който би бил по-подходящ за погребение, например това на Боб.

Миг по-късно в залата влязоха и господин Декстър, следван от Боб. Седнаха зад маса в отсрещния край на залата.

Точно в десет най-големите ми страхове се сбъднаха. В залата пристъпи съдията — жена, която мигом извика в съзнанието ми образа на директорката на моето училище — тиранин, убеден, че наказанието непременно трябва да съответства на престъплението. Тя седна на стола си на подиума и се усмихна единствено на госпожа Абът. Вероятно са били състудентки. Адвокатката отвърна на усмивката и се изправи. Започна да говори, от речта й стана ясно, че всеки предмет, собственост на Боб, ще бъде обект на делба, дори копчетата за ръкавели от колежа. Щом са се разбрали всичко да се дели наполовина, редно е това да важи и за копчетата за ръкавели. С течение на времето изискванията на Фиона растяха, тъй като по думите на адвокатката заради този брак и за да се отдаде на съпруга си, клиентката й е загърбила щастлив и пълноценен живот в Америка, включително и преуспяващ семеен бизнес, нещо, което чувах за първи път. И за какво? Заради мъж, който рядко се прибира у дома преди осем, който предпочита да играе скоуш с приятелите си, с които неведнъж — тук госпожа Абът замълча — се и напивал, често пъти не се докосвал до храната, която тя цял ден се трепела да приготви — поредна пауза, — и когато най-сетне си лягали, той тутакси потъвал в пиянски сън. Спонтанно се изправих, за да възразя, но мигновено човек от охраната ме предупреди, че ако не си седна на мястото, ще бъда помолен да напусна. Карол вече усилено ме дърпаше за края на сакото.

Накрая госпожа Абът завърши с претенцията, че на клиентката й се полага къщата в провинцията (на леля Мюриъл), а на Боб остава апартамента му в Лондон. Тя трябва да получи вилата в Кан (на леля Мюриъл), а Боб да задържи стаите на Харли Стрийт (под наем). Стигна се и до колекция от произведения на изкуството на леля Мюриъл. Клиентката на госпожа Абът получава Пикасо, той — Пасмор, тя — Моне, той — Мангин… и така нататък. Когато най-сетне госпожа Абът седна на мястото си, съдия Бътлър предложи да направят почивка за обяд.

По време на обяда, до който почти никой не се докосна, господин Декстър, Карол и аз положихме много усилия да убедим Боб, че трябва да се бори, но той не искаше и да чуе.

— За мен ще е напълно достатъчно — настояваше той — да задържа това, което имах преди смъртта на леля ми.

Декстър го уверяваше, че ще може да се пребори за далеч по-голям процент, но бе очевидно, че Боб няма желание за нищо такова.

— Само приключете час по-скоро — гласеше инструкцията му към адвоката. — Не забравяйте кой плаща и нейните разноски.

Когато в два часа се върнахме в залата, съдията насочи вниманието си към адвоката на Боб.

— Приемаме разпределението на имуществото на довереника ми, което чухме от госпожа Абът — въздъхна той пресилено.

— Приемате това разпределение, което чухме от госпожа Абът? — не вярваше на ушите си съдията.

Господин Декстър погледна към Боб, който само кимна като куче играчка зад задното стъкло на автомобил.

— Така да бъде — рече съдията, която дори не се опита да скрие изненадата си.

Всеки момент щеше да произнесе решението си, когато неочаквано Фиона избухна в шумен плач. Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си.

— Госпожо Абът — обади се съдия Бътлър, на която риданията на ищцата очевидно не правеха особено впечатление. — Готвя се да произнеса решението си относно предложеното споразумение.

— Един момент — видимо смутена се изправи госпожа Абът. — Изглежда, клиентката ми смята, че в този си вид то облагодетелства обвиняемия.

— Така ли? — повдигна вежди съдията и впери поглед във Фиона. Госпожа Абът докосна рамото на довереницата си и тя мигом се изправи и стоя с наведена глава, докато съдията продължи: — Госпожо Ратфорд, да разбирам ли, че споразумението, което вашият адвокат е изготвил, вече не ви задоволява?

Фиона кимна мрачно.

— В такъв случай предлагам решение, което се надявам ще доведе този случай до по-бързо приключване.

Фиона вдигна радостно лице, а Боб се изхлузи още по-ниско в стола си.

— Може би ще е по-добре вие лично да изготвите два списъка, така както вие виждате справедливото разделяне на имуществото на съпруга ви, и да ги представите на вниманието на съда.

— С радост ще го направя, ваша милост — кротко отвърна Фиона.

— Съгласен ли сте, господин Декстър? — обърна се съдия Бътлър към другата страна.

— Да, госпожо — отговори Декстър, който видимо полагаше големи усилия, за да прикрие възмущението си.

— Да смятам ли, че това са инструкциите на вашия довереник?

Декстър насочи за пореден път очи към Боб, който този път не си направи труд дори да вдигне поглед.

— Госпожо Абът — насочи съдията вниманието си отново към адвокатката на Фиона, — имам ли вашата дума, че клиентката ви няма да се отметне от подобно уреждане на нещата?

— Уверявам ви, че тя ще приеме всяко ваше решение от тук нататък.

— Така да бъде — заключи съдия Бътлър. — Ще се видим отново утре в десет, и се надявам, че госпожа Радфорд ще е готова с двата списъка.

 

 

Карол и аз заведохме Боб на вечеря — никакъв резултат. Той почти не си отвори устата — нито хапна, нито каза нещо.

— Нека вземе всичко — продума най-сетне, когато бяхме стигнали до кафето. — Само така ще се отърва от тази жена.

— Леля ти нямаше да ти остави цялото си състояние, ако знаеше, че изходът ще бъде такъв.

— Нито леля ми, нито аз очаквахме подобна развръзка — отвърна Боб отвратен. — А пък Фиона си изигра превъзходно картите. Само месец след като се запозна с леля ми, тя прие предложението ми за женитба. — Боб вдигна очи и ме изгледа с укор. — Защо не ме предупреди да не се женя за нея?

 

 

Когато на следващата сутрин съдията влезе в съдебната зала, всички длъжностни лица вече бяха по местата си. Спорещите страни седяха до своите адвокати. Всички в частта на залата, определена за съда, станаха и стояха с наведени глави, докато съдия Бътлър се настани. Всички седнаха, с изключение на госпожа Абът.

— Имаше ли клиентката ви достатъчно време, за да изготви двата списъка? — попита съдията, вперила очи в адвоката на Фиона.

— Да, госпожо съдия. Готови са да бъдат представени на вашето внимание.

Съдията кимна към един от служителите на съда, който взе списъците и й ги подаде през издигнатото на подиум бюро.

Съдия Бътлър дълго и внимателно прегледа всяка точка от двата списъка, дори от време на време кимаше или произнасяше по едва чуто „Хм“, а през цялото това време госпожа Абът стоя права.

— Доколкото разбирам — обади се най-сетне съдията и отново насочи вниманието си към ищцата, — и двете страни са съгласни, че това е равно и справедливо разпределение на въпросното имущество.

— Да, госпожо — категорична бе госпожа Абът от името на своята клиентка.

— Разбирам. Вашият клиент също ли одобрява това разделяне? — обърна се тя към господин Декстър.

След кратко колебание адвокатът отговори с много неизказана ирония:

— Да, госпожо.

— Така да бъде — усмихна се първи път от началото на процеса съдията. — Но преди да обявя решението си, имам един въпрос към господин Радфорд.

Боб се сепна, погледна неспокойно към Декстър и се изправи.

Какво още може да поиска, помислих си аз.

— Господин Радфорд — започна съдията. — Всички тук чухме, че според съпругата ви тези два списъка съдържат справедливо и поравно разпределение на имуществото ви.

Боб наведе глава, без да каже нищо.

— Преди да обявя решението си, трябва да съм сигурна, че сте съгласен с това.

Боб вдигна глава. Сякаш се колебаеше, но все пак потвърди:

— Съгласен съм, госпожо съдия.

— В такъв случай просто нямам друг избор. — Съдията замълча и погледна към Фиона, която широко се усмихваше. — Тъй като дадох възможност на госпожа Радфорд да изготви двата списъка с разпределение на имуществото по нейна преценка — Фиона кимаше енергично, — ще бъде напълно справедливо — продължи съдията — да предоставя на господин Радфорд възможността да избере един от тях.