Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (1)

1.

Мартина видя за първи път автомобила една сутрин, докато закусваше с Тендай на високо възвишение в резервата „Савубона“^[1]. Тогава не му обърна внимание, защото Тендай — зулусът, надзирател в резервата, й разказваше някакви смешки. Освен това изцяло беше погълната от вкусните ролца от бекон и пържен банан. А и колата — черен седан с тъмни стъкла, обърна и се върна обратно, преди да стигне до къщата, и Мартина реши, че някой просто е объркал пътя.

Но на следващия ден колата се появи отново. Този път нямаше как да не й обърне внимание, защото седанът спря пред клиниката, където тя тъкмо щеше да храни болните животни. Задната врата на колата се отвори и висок, плешив мъж уверено слезе от нея. Носеше скъп тъмносин костюм и часовник, който изглеждаше като ръчно изработен от цяло кюлче злато. Мъжът се огледа с властно изражение.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Мартина се постара да скрие раздразнението си от това, че голямата кола стресна болните животни. Сигурна беше, че шофьорът няма да връхлети така в болница, където се лекуват хора. Мнозина изобщо не разбират, че животните също заслужават уважение.

— О, мисля, че видях каквото ми трябва — отвърна мъжът, но не мръдна от мястото си. По устните му играеше доволна усмивка. После бръкна в джоба си, извади запалка и дебела пура и запуши така спокойно, сякаш разполагаше с цялото време на света.

— В неделя не се организира сафари — осведоми го Мартина.

— Не идвам на сафари, а да се видя с Гуин Томас. А ти сигурно си…

Мартина сподави въздишката си. Чакаха я три изгладнели каракала^[2] и една антилопа, на която трябва да превърже раната. Хич не й беше до празни приказки. Освен това баба й тази сутрин отново изнесе редовната си лекция как не бива да разговаря с непознати.

— Казвам се Мартина Алън — отвърна тя неохотно. — Ако искате да видите баба ми, тя е в къщата.

— Алън? — повтори той. — Откога живееш тук, малка Мартина? Не ми звучиш като африканка. Откъде си?

Мартина започна да се отчайва. Искаше й се отнякъде да се появи Тендай или Бен и да я спаси. Но Тендай бе на пазар в Сторм Кросинг, а Бен отиде в Кейптаун да изпрати родителите си, които заминаваха на пътуване из Средиземноморието.

Мартина не можеше да отговори на плешивеца, че не е негова работа как се казва и откъде е, защото, ако се окаже някой важен клиент, баба й после ще й трие сол на главата.

— Живея в „Савубона“ от почти една година — отговори тя.

Понечи да добави „от миналата Нова година, когато мама и татко загинаха в пожар в дома ни в Хампшир, Англия“, но не го направи. Нямаше навик да споделя лични неща с непознати. Вместо това попита:

— Баба очаква ли ви? Да ви заведа ли?

— Една година е доста време. — Мъжът не обърна внимание на въпросите й. — Достатъчно дълго, за да се привържеш към това място.

После добави нещо, от което тръпки побиха Мартина.

— Жалко!

Само една дума, но я каза така, че на Мартина й се прииска да се втурне в къщата ида се скрие — толкова се изплаши от непознатия! Преди да успее да отговори, мъжът продължи:

— Добре тогава, май е време да си поговоря с баба ти. Не се притеснявай, знам пътя.

Мъжът се качи в седана и колата бавно потегли.

Във въздуха остана да се носи лепкавата миризма на пура и думата, която увисна тежко: „Жалко!“.