Л. Дж. Смит
Силата (6)

6

— Лельо Констанс! — възкликна Мелани.

— Чухте ме — обърна се тъмнокосата жена към Адам. После огледа останалите. — Махайте се, всички! Не ми харесват такива шеги, не и сега. Не причинихте ли достатъчно неприятности като си врете носа, където не ви е работа? Горката Александра лежи в стаята за гости, а Мийви току-що я погребахме… Мелани, махни ги от къщата ми!

Лоръл и баба Куинси се суетяха наоколо.

— О, боже! О, боже! — повтаряше баба Куинси и вдигаше ръце. Разперените й пръсти приличаха на нокти на птица.

— Но, моля ви, госпожице Бърк — настояваше Лоръл през сълзи.

— Нямате никакво уважение — продължи леля Констанс, дишайки тежко. Очите й блестяха трескаво.

— Младите са така, Констанс — съгласи се бабата на Адам и се засмя. — Помня какви щуротии правехме ние на тяхната възраст… Леле! — все още смеейки се и клатейки глава, бабата на Адам пъхна още една бисквитка в устата си.

— Бабо, моля те, изслушай ни. Не е шега — започна Адам безпомощно, но нямаше смисъл. Беше прекалено шумно, всички говореха едновременно. Открояваше се само гласът на пралеля Констанс. Тя продължаваше да ги гони и казваше на Мелани да остави счупената чаша и да се маха. Баба Куинси цвърчеше припряно и се опитваше да успокои всички, но никой не й обръщаше внимание. Старата госпожа Франклин им се усмихваше дружелюбно. Диана умоляваше лелята на Мелани да ги изслуша, но напразно.

— За последен път ви казвам! — извика леля Констанс и махна с ръка, сякаш да изгони Диана и клуба през вратата.

— Госпожице Бърк! — изкрещя Каси. Тя самата едва не избухна в плач, макар Ник тихо да беше застанал до нея, когато крясъците започнаха. Каси не искаше да си тръгва. Сещаше се какво имаше предвид пралеля Констанс, като каза, че са си врели носа, където не им е работа. — Госпожице Бърк! — повтори тя и тръгна напред.

Изведнъж застана точно пред пралеля Констанс.

— Съжалявам — продължи Каси. Внезапно беше настъпила тишина и Каси долови колебание в собствения си глас. — Майка ми лежи в стаята ви за гости и знаете колко съм ви благодарна, че се грижите за нея. Баба ми погребахме вчера. Кой мислите е виновен за всичко? Не е клубът. Преди да умре, баба ми каза, че той отдавна е планирал да се върне и че е знаела, че ще успее. Вярно е, отчасти клубът има вина за това… Аз също съм виновна. Съжаляваме. Съжаляваме повече, отколкото си мислите. Той обаче наистина е тук. — Каси замълча за миг и повтори шепнешком. — Наистина.

Леля Констанс дишаше учестено. Сега изглеждаше по-царствено от всякога, устните й бяха свити в тънка червена линия.

— Боя се, че не мога да повярвам и на дума от това, което казваш. Просто не е възможно… — Изражението на старата жена се промени, изкриви се от болка. Тя изписка и притисна ръце към гърдите си.

— Лельо Констанс! — извика Мелани и се спусна към нея. Двамата с Адам помогнаха на разтрепераната жена да седне на стола.

— Да извикам ли лекар? — попита Диана.

— Не! — извика леля Констанс и вдигна глава. — Всичко е наред. Вече съм добре.

— Нищо не е наред, Констанс — обади се треперлив глас. Леля Куинси стана от дивана и застана до стола. — Сърцето ти казва истината. По-добре да изслушаме децата.

Настъпи тишина. Пралеля Констанс изгледа Мелани, после Адам, накрая Каси, която се насили да отвърне на пронизващия й поглед.

Очите на старата жена се затвориха и тя бавно се отпусна на стола.

— Права си — заключи тя, без да отваря очи. — Влезте всички, и намерете къде да седнете. После ще ни разкажете.

 

 

— Затова решихме да говорим с вас трите. Сигурно го помните от предния път — завърши Диана. — Мислехме да питаме и родителите си…

— Не занимавайте родителите си — каза рязко леля Констанс. Докато седеше и слушаше историята, изражението й ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Стаята се изпълни с атмосфера на неподправен ужас. — Те няма да разберат — обясни тя и впи празен поглед в Каси. Това накара Каси да се сети за невиждащите очи на майка си. — Те не помнят. Мили боже! Толкова ми се иска и аз да можех да забравя…

— Миналото си е минало — намеси се баба Куинси.

— Да — съгласи се пралеля Констанс. После изправи гръб. — Не знам как си мислите, че ще ви помогнат три стари жени… срещу него.

— Може би ще се сетите за нещо… за някоя негова слабост, която да ни помогне да го победим — обясни Адам.

Пралеля Констанс бавно поклати глава. Баба Куинси се мръщеше и на лицето й се врязаха стотици бръчки. Старата госпожа Франклин имаше спокоен вид и това накара Каси да се запита дали изобщо е чула историята.

— Щом може да се върне от мъртвите, едва ли има много слабости — прошепна пралеля Констанс с дрезгав глас. — Винаги е бил добър в манипулирането. Твърдите, че Фей Чембърлейн е на негова страна?

— Страхуваме се, че да — рече Адам.

— Лошо. Ще я използва, за да се добере до вас. Да научи вашите слабости. Опитайте се да я държите далеч от него. Как обаче? — веждите на леля Констанс се свиха съсредоточено. — Хематитът… Вземете й го. Много е опасен. Той може да го използва, за да й влияе. — Диана хвърли на Каси поглед, сякаш изричайки: „Аз казах ли ти?“ Леля Констанс продължи: — Според вас черепа вече го няма. Сигурни ли сте?

— Да — потвърди Адам.

— Мисля, че избухна, докато Фей го държеше. После всички припаднахме — обясни Каси. — Нещо изскочи от него. После не намерихме и следа от черепа.

— Е… Значи няма как да го използваме срещу него. Ами ти, Каси? Не намери ли нещо в книгата на баба си, което може да помогне?

— Още не. Не съм успяла да я прегледам цялата обаче — призна тя.

Леля Констанс поклати глава.

— Сила. Трябва ви сила, която да изправите срещу него. Прекалено млади сте да се биете… А ние сме прекалено стари. Между нас и вас са само глупаците. Тук няма достатъчно могъща сила, която…

— Преди е имало — прекъсна я пискливият глас на баба Куинси.

Леля Констанс я погледна и изражението й се промени.

— Преди… Да, разбира се — после се обърна към кръга. — Ако старите истории са верни, преди е имало сила, достатъчно голяма да унищожи Черния Джон.

— Каква сила? — попита Лоръл.

Леля Констанс й отговори с въпрос.

— Как по-точно Адам намери черепа?

— Не беше случайно — обясни Диана. — Беше отишъл да търси инструментите на посветените… — Тя се спря, после отново прошепна: — Инструментите на посветените.

— Да. Инструментите на първото сборище, на истинските салемски вещици. На прародителите ни, които основали Ню Салем, след като ловците на вещици ги прогонили от Салем.

Каси зададе следващия въпрос, без да се замисли:

— Какво обаче са всъщност инструментите?

Отговори й баба Куинси.

— Символите на водача, разбира се. Диадемата, гривната и жартиера.

— Използваме имитации — намеси се и Мелани. — Те са само символи. Оригиналните са притежавали голяма сила. Били са истински инструменти. Но, лельо Констанс… — обърна се тя към пралеля си, — именно Черния Джон е скрил инструментите. Адам ги търси от години от тук до Кейп Код. Как ще ги намерим сега?

— Не знам — отвърна жената. — Вие обаче грешите. Не Черния Джон ги е скрил, а членовете на първото сборище. Те са скрили инструментите от него, за да не може да ги използва. Разбрали са, че ако силата на черепа и на инструментите се обединят, той ще стане неуязвим. Поне така твърдеше моята баба.

— Едва ли са ги скрили далеч — добави баба Куинси. — Поне така мисля. Черния Джон пътуваше много, но не и прародителите ни. Те бяха домошари.

— Дойдохте при нас за съвет… Е, казах ви какво мисля — заключи леля Констанс. — Намерете инструментите на посветените. Ако се изправите всички заедно с тях, може би имате шанс. — Устните й отново се свиха в тънка линия.

— Добре — рече бавно Адам. — Разбираме.

Каси издиша и се опита да не показва разочарованието си. Съветът беше добър, но тя се надяваше… На какво всъщност се надяваше? На помощта на собствената си баба може би. Искаше й се баба й да беше тук. Тя беше толкова мъдра и някак винаги успяваше да накара Каси да се чувства по-силна, отколкото смяташе, че е.

— А ти продължавай да четеш книгата, която баба ти остави! — изписука баба Куинси внезапно и погледна Каси право в очите. Каси кимна и старата жена й отправи набръчкана, но настойчива усмивка.

Госпожа Франклин също се усмихваше, потриваше колена и се оглеждаше, сякаш беше забравила нещо.

— Утре какъв ден е? — попита тя.

Настъпи тишина. Каси не беше сигурна дали бабата на Адам говореше на тях или на себе си. Тя обаче повтори въпроса.

— Какъв ден е утре? — настоя тя и ги погледна насърчително.

— Ами… нашият рожден ден? — предположи Крис.

Диана обаче сякаш се изненада.

— Мисля, че… мисля, че е нощта на Хеката — промълви тя. — Това ли ни питаш?

— Точно така — потвърди старата госпожа Франклин. — О, когато бях млада, правехме церемония. Помня церемониите на лунна светлина. В сенките се криеха индианци…

Размениха се погледи. Не беше възможно госпожа Франклин да помни такова нещо. Нямаше индианци от векове.

Диана обаче се оживи.

— Според теб трябва да направим церемония?

— Да, мила — потвърди госпожа Франклин. — Само момичетата. Ние, момичетата, винаги имахме тайни. Нали, Кони? И винаги бяхме заедно.

Диана изглеждаше малко объркана, но после кимна бавно и решително.

— Да. Да. Добре би било да се съберем по женски. Всички момичета. И май се сещам каква церемония трябва да направим. Не е типична за това време на годината, но няма значение.

— Сигурна съм, че ще ви хареса, мила — обади се госпожа Франклин. — Сега да видим… Каси!

Каси я погледна изненадано.

— Каси — повтори бабата на Адам. Главата й беше наклонена на една страна и тя въздишаше, сякаш някой й беше показал снимка на усмихващо се бебе. — Леле, каква красавица си станала, макар изобщо да не приличаш на майка си. Все пак… — внезапно тя замълча и се огледа. — Да?

Пралеля Констанс гледаше по-строго от когато и да е и очите й святкаха към госпожа Франклин.

— Едит! — предупреди я тя равно.

Госпожа Франклин погледна баба Куинси, която също я наблюдаваше напрегнато.

— Какво? Щях само да кажа, че долавям нещо от майка й в изражението й — обясни и кимна мило на Каси. — Гледай да не се тревожиш много, мила. Накрая всичко ще се оправи.

Леля Констанс съвсем леко се отпусна.

— Да. Това е всичко, Мелани. По-добре изпрати приятелите си.

Явно нямаше да научат друго. Станаха и благодариха. После учтиво се сбогуваха и излязоха на слабото ноемврийско слънце пред бялата къща.

— Боже! — каза Каси. — Адам, имаш ли представа какво беше това накрая?

— Съжалявам — отвърна Адам и се намръщи. — Понякога се държи така.

— Не ме притесни тя, а другите две — започна Каси, но Дебора нетърпеливо я прекъсна.

— Каква е тази нощ на Хеката?

— Нощта на стариците — обясни Диана. — Тя е символ на това.

— На стариците? — повтори Сюзан като ехо. Беше ясно какво си мислеше. Думата предизвикваше неприятна асоциация — прегърбена, сбръчкана фигура с отровна ябълка в ръка.

— Да. — Диана погледна Каси. — Това не е нещо лошо, Каси. Стариците са просто възрастни жени. Това е последната фаза от живота на една жена. Девойка, майка, старица. Стариците са мъдри и… ами, корави. Не физически може би, но психически. Видели са много, преживели са всичко и знаят безброй неща. Те предават на нас уменията си.

— Като баба ми — съгласи се Каси, осъзнавайки истината. Разбира се, прегърбената, сбръчкана фигура приличаше много и на нейната баба. Само че без отровната ябълка, помисли си тя. Ако баба й можеше да предложи нещо на някого, то беше помощ. — Приказките ни учат на погрешни неща — сподели тя.

— Да — кимна Диана. — Когато остарея, се надявам да стана старица като баба ти.

— Щом те влече — рече Дъг и завъртя очи.

— Те искат да ни помогнат — добави Мелани. — Дори и леля Констанс. Какво обаче ще правим в нощта на Хеката, Диана?

— През тази нощ се правят предсказания и пророчества — обясни Диана. — Трябва да намерим подходящ кръстопът за церемонията. Хеката е гръцка богиня на тройния кръстопът. Той е символ на промяната. Бележи началото на нов етап в живота. Може да е навършването на някаква възраст, смърт или друга такава промяна.

— Май всички сме на кръстопът — рече Мелани.

— Съгласна съм. — Диана погледна Адам. — Според мен баба ти беше права. Трябва да бъдем само момичетата. Така обаче вие оставате сами…

Адам се усмихна.

— О, все ще преживеем една нощ без вас. На Крис и Дъг може да им хрумне нещо — каза той шеговито. Каси вече се беше убедила, че момчетата от кръга не се притесняваха от привилегиите и правата, с които се ползваха момичетата. Не се чувстваха застрашени. Знаеха, че са не по-малко важни от тях, но по по-различен начин.

— Трябва да сте изключително внимателни — намеси се Ник, без следа от хумор в гласа. Крис и Дъг се бутаха и спореха как да отпразнуват рождения си ден. Когато Ник заговори обаче, и двамата млъкнаха.

— Трябва да изберете кръстопът някъде наблизо — обърна се той към Диана и Каси. — А ние ще сме някъде наблизо.

Каси го погледна и забеляза притеснение в привидно хладния му поглед. Хвана ръката му и усети как силните му пръсти се преплетоха с нейните.

— Ще внимаваме — обеща тихо тя. Забеляза как Дебора впери поглед в ръцете им и се усмихна като направи връзката. Крис ръгна Дъг, който се мръщеше възмутено. Обичайно студените сиви очи на Мелани бяха ококорени, а Лоръл и Сюзан се усмихваха.

Нямаше как Каси да не забележи, че Адам не се усмихваше. Не се усмихна до края на деня.

 

 

През нощта Каси сънува. Вихрени безформени сънища, които сякаш имаха някаква връзка с Книгите на сенките. С Диана стояха до късно, четоха и търсеха. Не бяха открили нищо полезно. Докато сънуваше обаче, Каси имаше чувството, че е на крачка от някакво прозрение.

Отново видя обляната в слънчева светлина стая. Образът проблесна и почти веднага се стопи в тъмнината. Каси се събуди и се заоглежда с надеждата да върне съня.

— Каси? — промърмори Диана. — Добре ли си?

— Да — прошепна Каси. Зарадва се, когато Диана се успокои и заспа отново. Диана беше настояла Каси да спи при нея. Притесняваха я кошмарите на Каси, но ако щеше да й пречи, повече нямаше да спи в нейната стая.

Всъщност Каси спеше много спокойно в къщата на семейство Мийд. Не както когато беше на номер дванайсет. Там сградата скърцаше и пукаше толкова силно, че Каси постоянно се стряскаше.

Сигурно къщите бяха строени по различен начин. Къщата на Диана имаше нови пристройки, сигурно бяха използвали по-модерни материали.

Полежа известно време в тъмното, заслушана в спокойното дишане на Диана. Къде ли беше Черния Джон тази вечер, зачуди се тя. Може би на континента, в къщата под наем? Или тук, на остров Ню Салем?

Поради някаква причина мисълта, че Ню Салем е остров, притесни Каси. Почувства се някак… изолирана, обградена. Сякаш Черния Джон можеше да ги откъсне от останалия свят и да ги запрати насред океана.

„Не ставай глупава“ каза си тя. Коремът й обаче се сви на топка и не успя да се успокои. Изведнъж се зачуди дали майка й няма да се почувства по-добре в някоя клиника, далеч от тук. Където и да е другаде.

„Той няма причина да я нарани, мрази нас“ помисли си отчаяно тя.

Но пък се беше нахвърлил върху баба й. Защо? Заради Книгата на сенките?

„Сега Книгата на сенките е у мен“, осъзна тя и сърцето й се сви. „Ами ако реши да дойде да я вземе?“

Мисълта накара въображението й да се развихри.

Усети как леглото потрепери от ударите на сърцето й. Ами ако Черния Джон дойдеше тук, сега? Беше жив, дишащ човек… Но беше и заклинател. Подчиняваше ли се на природните закони? Или можеше да пропълзи като сянка по пода към леглото?

Трябва да се успокоя. Трябва. Ако се предам, всичко ще свърши. Заради мама, заради сборището, заради другите. Трябва да дадем всичко от себе си и да го победим. Не може аз да съм слабото звено.

— В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него — прошепна тя на себе си през стиснати зъби. — В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него.

Горещи сълзи потекоха от очите й, но тя продължи да мълви думите на баба си.

Отново и отново, докато накрая заспа.

 

 

На следващия ден училището започна с обща среща на всички класове. Фей не дойде в часа по творческо писане, но когато слезе в голямата зала, Каси с изненада я видя изправена до подиума.

Фей стоеше мълчаливо, едва ли не свенливо… колкото беше възможно за Фей. Беше облечена с шит по поръчка костюм и приличаше на изключително елегантна, много сексапилна секретарка. Тъмната й буйна коса беше прибрана, а в ръцете си държеше купчина листове и клипборд. Трябваха й само очила с рогови рамки и щеше да прилича на момиче от корицата на бизнес списание.

Каси не можеше да повярва.

Огледа залата и улови погледа на Сюзан и Шон, които този срок бяха на поправителен курс по английски език. Кимна им с брадичка, те се отделиха от съучениците си и отидоха при нея. Сините очи на Сюзан бяха огромни.

— Видя ли Фей? Какво прави там?

— Не знам — отвърна Каси. — Нищо хубаво.

— Изглежда страхотно — вметна Шон и бързо облиза устни. — Изглежда страхотно.

Каси погледна Шон и за пръв път от дълго време наистина го видя. За пръв път може би откакто бе танцувала с него на Хелоуин. Човек лесно можеше да пренебрегне Шон, ако наоколо имаше и други хора. Сега обаче бяха само със Сюзан и Каси успя да се съсредоточи.

„Трябва да му обръщам повече внимание“ помисли си тя. Един образ се залута в съзнанието й и тя си спомни как го видя за пръв път. Блестящи очи, блестящ колан, на който беше гравирано името му. Стоеше до шкафчето си, пълно с реклами за бодибилдинг и й се усмихваше. Нещо в тази картина я притесни ужасно много, но не можеше да определи какво.

Последните ученици влизаха в залата. Каси видя братята Хендерсън и Дебора да сядат със съучениците си от курса по история. Диана, Мелани и Лоръл бяха с курса по британска литература. Там бяха и Сали Уолтман и така позната й сламеноруса глава на Порша Бейнбридж. Забеляза Адам и курса по химия, но никъде не виждаше Ник.

— Май Фей се заминава с извънкласни дейности — промърмори някой зад нея и Каси се обърна, вече успокоена. Ник кимна на момчето, седнало зад гърба й и то изчезна. Каси почти не обърна внимание на случката. За нея това беше вече ежедневие. Децата от „Кроухейвън Роуд“ просто даваха да се разбере какво искат и останалите им го даваха. Винаги. Тук беше така.

Ник седна на празния стол и извади пакет цигари. Отвори го и тръсна кутията, за да падне една. После забеляза Каси.

Тя го гледаше с вдигнати вежди и се опитваше с всички сили да докара изражението на Диана. От нея се излъчваше неодобрение на горещи вълни.

— А — рече Ник. Погледна цигарите и после отново нея. Напъха цигарата обратно в пакета и го прибра в джоба си. — Лош навик — обясни той.

— Проба, едно, две, три… — чу се гласът на Фей по микрофона. Каси бързо се обърна. — Работи — заключи Фей с усмивка, която Каси би определила единствено като кокетна. Фей се дръпна от катедрата и високият мъж до сцената зае мястото пред катедрата. Нагласи микрофона и обхвана с очи седналите ученици.

— Добро утро — започна той. Гласът му излъчваше мрак на вълни, които сякаш притиснаха Каси отвсякъде. Всеки мускул в тялото й се напрегна, приготви се да се подчини на някакъв дълбоко заровен инстинкт да се бори или да избяга. „А това е само гласът му“, помисли си тя смътно. „Как може някой да направи такова нещо само с гласа си?“

— Както вече някои от вас знаят, аз съм господин Брансуик, новият ви директор.