Л. Дж. Смит
Дъщери на мрака (11)

11

— Джейд, почакай малко! — извика Марк.

Джейд, разбира се, не почака нито секунда. Но тя не можа да отвори веднага резето на входната врата и Мери-Линет чу как стъпките по верандата се забързаха — неизвестният посетител бягаше.

Джейд отвори рязко вратата, втурна се към верандата и изпищя. Мери-Линет побърза да й се притече на помощ и видя, че Джейд е стъпила в една от дупките на верандата, където липсваха дъски. Всеки, който не знаеше за тях, попадаше в този капан, но не заради това бе изкрещяла тя.

Причината беше козата.

— О, боже — рече Марк. — О, боже… кой би направил това!

Мери-Линет хвърли само един бърз поглед и почувства нещо като парене в гърдите и ръцете си — ужасно мъчително усещане. Белите й дробове сякаш се свиха и дъхът й секна.

Пред очите й притъмня.

— Да я внесем вътре — нареди Роан. — Джейд, добре ли си?

Джейд дишаше на пресекулки и като че ли хълцаше. Тя се чувстваше точно както и Мери-Линет. Марк се наведе над нея, за да й помогне да измъкне крака си от дупката.

Роан и Кестрел вдигнаха козата, хващайки я за краката. Мери-Линет отстъпваше назад към къщата, стиснала зъби върху вече прехапаната си устна. Отново усети в устата си вкус на бакър.

Сложиха козата върху един старомоден ориенталски килим в преддверието, което водеше към всекидневната. Неравното дишане на Джейд премина в хлипане.

— Това е Етил — каза Мери-Линет и също се разхълца.

Тя коленичи до Етил. Козата беше чисто бяла, с миловидна главичка и широко чело. Мери-Линет протегна ръка и докосна леко едното й копито. Тя беше помогнала на госпожа Бърдок да го подрежат с градинарските ножици.

— Тя е мъртва — отбеляза Кестрел. — Сега й е все едно. — Мери-Линет вдиша бързо глава. Лицето на Кестрел беше спокойно и равнодушно. Шокирана от думите й, на Мери-Линет й се стори, че под кожата й запълзяват мравчици.

— Да извадим тези неща — каза Роан.

— Кожата е вече съсипана — рече Кестрел.

— Кестрел, моля те…

Мери-Линет се изправи.

— Кестрел, млъкни!

Настъпи мълчание. И за удивление на Мери-Линет мълчанието продължи. Кестрел не каза нищо в отговор.

Мери-Линет и Роан започнаха да изваждат заострените дървени пръчки от тялото на козата.

Някои бяха малки, колкото клечки за зъби. Други бяха с дължината на пръстите на Мери-Линет, дебели колкото шиш за печене на месо и тъпи в единия край. „Онзи, който е направил това, е бил силен — помисли си Мери-Линет. — Достатъчно силен, за да пробие кожата на коза с тези трески.“

Още и още… Те бяха стотици по тялото на Етил и в момента тя приличаше на голям таралеж.

— Не е имало силно кървене — каза Роан тихо. — Това означава, че е била мъртва, когато е сторено това. И виж тук. — Тя докосна нежно шията на Етил. — На посоченото място бялата козина беше тъмночервена. „Също като при елена“, помисли си Мери-Линет.

— Някой я е порязал по шията или я е ухапал — рече Роан. — Вероятно всичко е станало бързо и кръвта й е изтекла. Не като при…

— Не като при кого? — каза Мери-Линет.

Роан се поколеба. Тя погледна към Джейд, която подсмъркна и избърса носа си в рамото на Марк.

Роан срещна отново погледа на Мери-Линет.

— Като при чичо Ходж. — Тя наведе пак глава, извади още една пръчка и я прибави към увеличаващата се купчина. — Чичо Ходж беше убит по същия начин от Старейшините. Само че е бил жив, когато са го направили.

За момент Мери-Линет не можа да каже нищо. Сетне попита:

— Защо?

Роан извади още две клечки, лицето й беше сдържано и напрегнато.

— Заради това, че е разказал на човек за съществуването на Нощния свят.

Мери-Линет седна на петите си и погледна към Марк.

Марк седеше на пода, притиснал Джейд до себе си.

— Точно затова леля Опал напусна острова — обясни Роан.

— А сега някой я е убил с кол — каза Кестрел. — И освен това някой е убил козата й по същия начин, по който беше убит чичо Ходж.

— Но кой? — попита Мери-Линет.

Роан поклати глава.

— Някой, който знае за вампирите.

Сините очи на Марк бяха станали по-тъмни и някак изцъклени.

— По-рано споменахте за някакъв ловец на вампири — каза той.

— Според мен това е отговорът на загадката — вметна Кестрел.

— Добре, но кой наоколо би могъл да бъде ловец на вампири? И какви са тези ловци на вампири?

— Точно в това е проблемът — каза Роан. — Нямам представа как могат да бъдат разпознати. Дори не съм сигурна, че вярвам в съществуването на ловци на вампири.

— Предполага се, че това са човешки същества, които са научили за Нощния свят — обади се Джейд, избърсвайки сълзите си с длани. — И те не могат да накарат другите хора да им повярват за нас… Или може би не искат другите хора да научат за нас. Затова ни преследват. Опитвайки се да ни избият един по един. Смята се, че те знаят за Нощния свят толкова, колкото и Нощните хора.

— Искаш да кажеш, че е възможно да знаят как е бил екзекутиран чичо ви? — попита Мери-Линет.

— Да, но това не е някаква голяма тайна — каза Роан. — Имам предвид, че не е необходимо да знаеш специално за чичо Ходж, за да предположиш как са постъпили с него. Това е традиционният метод за екзекуции при вампирите ламия. Няма почти никакви други начини да убиеш вампир, освен намушкване с кол и изгаряне.

Мери-Линет се замисли. Тази нишка нямаше да ги отведе далече. Кой би искал да убие една стара дама и нейната коза?

— Роан? Защо леля ти гледаше кози? Тоест, винаги съм си мислила, че е заради млякото, но…

— По-скоро е било заради кръвта — отвърна Роан спокойно. — Щом е изглеждала толкова стара, колкото казваш, тя вероятно не е можела да ходи в гората на лов.

Мери-Линет се загледа отново в козата, опитвайки се да намери някакви други ключове към загадката. Да бъде точен и безпристрастен наблюдател, какъвто би трябвало да бъде един истински детектив. Когато погледът й се спря на муцуната на Етил, тя премигна и се наведе напред.

— Аз… има нещо в устата й.

— Шегуваш се! — рече Марк.

Мери-Линет само махна към него с ръка.

— Не мога да… трябва ми нещо, с което… Почакайте малко. — Тя изтича в кухнята и отвори едно чекмедже. Грабна един богато украсен нож от чисто сребро и се втурна обратно към всекидневната.

— Така — изсумтя тя, докато се опитваше да разшири малко разстоянието между челюстите на Етил. В устата й наистина имаше нещо, нещо като цвете, но черно. Тя бръкна вътре и го извади.

— Мълчанието на козите — промърмори Марк.

Мери-Линет не му обърна внимание, докато разглеждаше полуразложеното цвете в ръцете й.

— Прилича на ирис, но е напръскан с черна боя.

Джейд и Роан се спогледаха мрачно.

— Е, добре, значи, всичко това има нещо общо с Нощния свят — каза Роан. — Ако преди не бяхме сигурни, сега вече няма съмнение. Черните цветя са символите на Нощния свят.

Мери-Линет остави прогизналия ирис на пода.

— В смисъл?

— Ние ги носим, за да се познаваме един друг. Нали разбираш, върху пръстени, игли за вратовръзки, дрехи и други такива неща. Всеки вид си има свое цвете, а освен това има и цветя, които означават принадлежност към даден клуб или семейство. Вещиците използват черни далии, върколаците черни напръстници, а създадените вампири черни рози…

— А има и една верига от клубове, които носят името „Черният ирис“ — каза Кестрел, присъединявайки се към другите. — Знам това, защото Аш членува в такъв.

— Аш… — каза Джейд, взирайки се в Кестрел с големите си зелени очи.

Мери-Линет седеше като вкаменена. Нещо непрестанно глождеше ума й. Нещо, свързано с черно цвете…

— О, боже — каза тя. — О, боже… аз познавам човек, който носи пръстен с черно цвете на него.

Всички завъртяха глави към нея.

— Кой е той? — попитаха Марк и Роан почти едновременно. Не беше сигурно кой от тях изглежда по-изненадан.

Известно време в Мери-Линет се водеше някаква вътрешна борба.

— Джереми Лавет — отвърна тя накрая, не много уверено.

Марк направи гримаса.

— Този особняк! Той живее сам в една каравана в гората и миналото лято… — Гласът на Марк изведнъж заглъхна, устата му увисна отворена и когато заговори отново, тонът му се беше променил: — Миналото лято там намериха труп.

— Можете ли да кажете дали някой принадлежи на Нощния свят, когато го срещнете? — попита тихо Мери-Линет, обръщайки се към Роан.

— Ами… — поде неуверено Роан. — Не и със сигурност. Ако той умее да прикрива мислите си, по-скоро не… Можем да го стреснем и да го накараме да се издаде по някакъв начин, но няма гаранция, че ще успеем.

Марк се облегна назад.

— О, страхотно! Лично аз мисля, че от Джереми би се получил чудесен обитател на Нощния свят. А това важи също и за Вик Кимбъл и Тод Ейкърс.

— Тод — каза Джейд. — Чакайте малко… — Тя взе една от по-малките клечки, които бяха забити в козата и се вгледа в нея.

Роан погледна Мери-Линет.

— При всяко положение трябва да отидем и да видим твоя приятел Джереми. Най-вероятно ще се окаже, че той е напълно невинен. Понякога хората успяват да откраднат някои от нашите пръстени и игли и тогава настъпва голямо объркване. Особено когато се появят в някой от клубовете ни…

Мери-Линет не беше толкова уверена в това. Имаше много, много лошо предчувствие. Самотата на Джереми, отказът му да общува, с когото и да е в училище, дивата му и екзотична красота, лекотата на движенията му… Да, всичко това водеше до едно-единствено заключение. Тя най-накрая беше разбудила загадката около Джереми Лавет и откритието й никак не я зарадва.

— Добре — рече Кестрел, — ще отидем да се срещнем с този Джереми. Ами Аш?

— Какво за него? — каза Роан, изваждайки последната клечка от тялото на козата. Сетне нежно я зави с края на килима като с плащаница.

— Нима не разбираш? — възкликна Кестрел. — Това цвете е емблема на неговия клуб. Значи може да го е направил някой от приятелите му, които членуват в него.

— Ъ-ъ… съжалявам, че започвам да звуча като развалена плоча — рече Марк. — Но нямам представа за какво говорите. Кой е Аш?

Трите сестри го погледнаха. Мери-Линет извърна глава. След като бе имала толкова много възможности, сега щеше да прозвучи изключително странно, ако споделеше нехайно, че вече се е срещала с Аш. При това на два пъти. Но вече нямаше избор. Трябваше да си признае.

— Нашият брат — обясни Кестрел.

— Той е луд — каза Джейд.

— Аш е единственият от нашето семейство, който може би знае, че сме тук, в Брайър Крийк — добави Роан. — Той ме видя да давам едно писмо на Крейн Линдън, който трябваше да напусне острова. Но не мисля, че забеляза адреса на леля Опал на плика. Аш по принцип не се интересува много от неща, които не го засягат пряко.

— Това е меко казано — рече Джейд. — Аш се интересува единствено от Аш. Той е завършен егоист.

— За него съществуват само момичета и забави — каза Кестрел с усмивка, от която Мери-Линет не разбра дали тя одобряваше поведението му, или не. — И ловът.

— Той не харесва хората — допълни Джейд. — Ако не обичаше да преследва смъртни момичета и да си играе с тях, вероятно щеше да крои планове как да заличи човешката раса и да завладее света.

— Бива си го този ваш брат — отбеляза Марк.

— Е, той е малко консервативен — призна Роан. — В политически смисъл. А в личен план е…

— Развратник — подсказа й Кестрел, повдигайки вежди.

— Меко казано — съгласи се Джейд. — Има само едно нещо, което иска от смъртните момичета, когато си набележи някое от тях… Искам да кажа, освен колите им.

Сърцето на Мери-Линет се блъскаше в гърдите й. С всяка следваща секунда й ставаше все по-трудно да заговори. И всеки път, когато си поемеше дъх да каже нещо, някой я изпреварваше.

— Чакайте малко, нима смятате, че той е направил това? — попита Марк.

— Аз не бих изключила тази възможност — каза Кестрел и Джейд кимна енергично.

— Но това е собствената му леля! — възкликна Марк.

— Той не би се поколебал да го направи, ако е застрашена честта на семейството — каза Кестрел.

— Да, но вие пропускате едно нещо — отбеляза Роан. — Аш не е тук. Той е в Калифорния.

— Не, той е тук — каза Аш нехайно от другия край на всекидневната.