Пени Винченци
Дилемата (1)

Пролог

юли 1994

— Всичко, което искам от теб — каза Бард с убийствено спокоен тон, — е да кажеш, че в онзи ден не съм бил в Лондон. Бил съм с теб. В провинцията, или където и да било. Не е чак толкова голяма лъжа. Нали не искам прекалено много?

Франческа го изгледа продължително. Мислеше, че познава този човек и че много го обича. Почувства, че я обзема паника, която можеше да я задуши.

Знаеше, че ако откаже, това би означавало не само Бард да отиде в затвора, да бъде осъден като мошеник (макар и от по-приемливата в обществото категория), децата й да бъдат заклеймени през целия си живот като деца на измамник, цялото семейство, включително собствената й майка, да се обърне срещу нея, много хора да бъдат опозорени и разочаровани и да бъде намерена друга изкупителна жертва за онова, което без съмнение Бард е извършил. Но това би означавало също тя да се освободи от него, да се освободи от страха, от натиска, от кошмарите, от лъжите, да бъде свободна да отиде там, където иска да отиде, с този, с когото действително иска да бъде.

Стоеше, загледана в него, и мълчеше. Видя как в очите му се чете все по-нарастващо отчаяние — отчаяние и засилващо се противоречие. Към паниката й се прибави и страхът. Помисли си, че не би могла да си представи по-убийствено опасна дилема от тази, пред която беше изправена сега.