Кейт Куин
Дъщерите на Рим (10)

Глава девета

— Моите Корнелии! — посрещна ги император Отон, поемайки всяка длан. — Скъпи момичета, чудесно е да ви видя всичките. — Той вдигна чаша. — За войната!

— Не намирам, че войната е повод за празник — отбеляза Марсела. — Тя е само неизбежно зло.

— „Неизбежно“ е съществената дума — засмя се Отон. — Неизбежно е да тръгнем на север и да се разправим с онзи дебелак Вителий, затова вдигнете чаши за наздравица!

— За войната! — повториха в един глас, но Марсела си помисли, че причина за ликуване е не толкова свикването на Отоновата армия, колкото дългоочакваната поява на слънцето.

Водите, залели бедняшките квартали в ниското, се бяха оттеглили, магазините вече отваряха врати, проветряваха мухлясалите дрехи, а Отон разпореди да организират боеве с гладиатори от Британия и Галия и преследване на диви зверове на арената, а после — пиршество в Домус Ауреа в чест и на ясните небеса, и на очаквания погром над Вителий. „Ако увеселенията в Рим можеха да сразят пияницата от Севера, той вече щеше да е мъртъв.“

— Поканени сме всички — нервно съобщи Гай и стрелна с поглед Корнелия, когато оповестиха тържествата. — Всички! Този път не бива да отказваш на императора.

— Ще дойда — съгласи се изненадващо Корнелия.

Марсела с радост отбеляза, че несполучилият опит за самоубийство е послужил като отдушник на сестра й. След него плака тихо през целия мокър следобед, докато чичо Парис я скицираше.

— Изобрази ме като Муза на трагедията — въздъхна тя.

— О, не — поклати глава той. — Музата на трагедията е много нежна и загадъчна, а не с подуто от сълзи лице и прискърбно изражение. Опитай се да се усмихнеш, моля те. С тези трапчинки за нула време ще те направя Муза на комедията. Знаеш, че трагедията и комедията всъщност са тясно свързани…

— Радвам се, че на някой му е смешно — подхвърли укоризнено Корнелия, когато Марсела се разсмя.

И от тогава тя несъмнено се подобряваше. Продължаваше да се храни оскъдно, но поне понякога присядаше пред стана или се настаняваше в някой ъгъл на атриума с горчиви очи и чаша затоплено вино в ръка.

— Ще посетя зрелището на Отон — предупреди ги тя, зърнала грейналото лице на Гай, — но ще нося черно. Ще ям от трапезата на узурпатора, но няма да се откажа от траура.

Лолия се намеси бързо, преди другите да настръхнат.

— Чудесна идея! — възкликна тя много въодушевено. — Всички ще облечем нюанси на черното, бялото и сивото, за да ги впечатлим. Ще бъдем поразителна гледка!

Лолия надмина себе си и император Отон вдигна възторжено чашата си, когато влязоха в императорската ложа като жива картина: Корнелия в тясна черна копринена роба с гривни от злато и абанос, опасали ръцете й под и над лактите; Лолия с диадема от черни перли и плисирана роба от тъмносребриста тъкан, отразяваща всеки слънчев лъч; Диана в пищно надиплено бяло, развяващо се при най-малкия полъх на вятъра, и със светли коси, вдигнати високо със златни гребени.

— Не бива да идваш с тази обикновена рокля — Лолия порица Марсела, втренчена в бледата перленосива стола със сребърен подгъв. — Нямаш ли поне огърлица или обици?

— Мислиш ли, че Луций и безкрайните му пътнически разходи са ми оставили някакви бижута?

— О, няма страшно, аз ще ти заема от моите. Ето… лунни камъни…

— Не искам гривни назаем, Лолия!

Сякаш се бяха върнали в детството, когато отрупваха Лолия с нови рокли, перлени огърлици, понита и кученца. Споделяше ги охотно наистина, но това не променяше факта, че тя има всичко.

— Моят прекрасен квартет Корнелии! — просия Отон и свали чашата си след тоста за войната. — Малка Диана, уверявам те, че след няколко дни ще организираме и състезания с колесници. Аз ще подкрепям дискретно твоите Червени, макар от императора да се изисква безпристрастие.

— Нищо подобно — възрази Диана. — Император Калигула е бил страстен почитател на Зелените.

— И го застигнал тъжен край! — Отон щипна Диана по бузата, което очевидно не й хареса, и погледна към Корнелия. — О! Корнелия Прима! Радвам се да те видя най-после, скъпа моя. — После императорът се обърна към вдовицата на бившия си съперник и Марсела забеляза как в очите му просветват предупредителни искрици. — Защо се забави толкова дълго?

Навярно Корнелия също видя искриците, защото съумя да се поклони леко.

Бяха пропуснали първите церемонии — напевите на жреците, стражите в червено и златно, белите бикове, обикалящи парадно арената с момченца в позлатени туники, танцуващи върху гърбовете им. Гладиаторите минаха край ложата със застинали безизразно лица зад шлемовете и поздравиха императора като един. Половината щяха да умрат този следобед, освен ако тълпата не проявеше милост. Отон им отвърна с нехайно помахване, без да прекъсва ведрия разговор с дузината си събеседници.

Група пламенни обожатели наобиколиха Диана, а Корнелия стисна устни и се облегна върху стената в дъното на ложата. Марсела знаеше, че сестра й не одобрява игрите. Като всички тях всъщност. Диана не обичаше да убиват животни, робската кръв на Лолия й вдъхваше съчувствие към обречените на арената, а Корнелия смяташе боевете за безвкусица. Марсела просто не разбираше какво целят. „Толкова дребнава проява на могъщество — да караш неколцина отчаяни мъже да се борят до смърт за удоволствие на тълпата.“ Истинската власт представлява нещо по-голямо, нещо по-велико… ала плебеите се трупаха с хиляди край арената и поздравяваха с въодушевени възгласи гладиаторите, сякаш са богове, преди да умрат като кучета.

Марсела се настани до Диана, чиито ревностни обожатели със сигурност щяха да закрият гледката, а Лолия си осигури забвение по свой начин — с щедри глътки вино и механични усмивки на шегите на императора. Лолия все още изглеждаше унила и непрестанно обсъждаше мрачно поличбите.

— Рим е като жена — повтаряше тя. — Тракс ми го каза и е прав. Рим е жена, императорът е неин съпруг и тя не иска да я напуска.

„Или иска нов съпруг“, помисли си Марсела, надзъртайки към Луций, който се смееше гръмогласно със свитата на Отон. „Аз лично не бих имала нищо против.“ Тази сутрин за пореден път се спречкаха с Луций.

— Разбирам, че няма да ми осигуриш дом, но наистина трябва да разполагам с лични средства.

— Защо? — примигна той. — Брат ти те храни. Какво друго ти е необходимо?

— Какво друго? Искаш да кажеш, че трябва всеки път да прося от Тулия пари за банята, за театър или за нови пера?

— Просто помоли мило Лолия, тя ще ти купи всичко, което поискаш.

Той махна пренебрежително с ръка.

— По-добре да си намеря щедър любовник — озъби му се Марсела.

— Идеята ми харесва. Сигурен съм, че ще успееш да го задържиш седмица-две.

Отдалечи се с прозявка и Марсела го последва гневно.

— Как смееш! Не ми обръщай гръб!

Той обаче направи точно това и се скри в преотстъпения му кабинет. Марсела зърна разтрепераното си отражение в прозореца. Бузите й пламтяха от ярост, очите й припламваха, гърдите й се надигаха ядно. „Не съм красавица, но мнозина ще ме харесат“, помисли си разгневено тя и се отдалечи с тежки стъпки от затворената врата на Луций. „Мнозина!“

Сенатор Маркус Норбан определено я харесваше. Поиска разрешение да седне до нея и я заговори с обичайната си сериозна учтивост. А Маркус беше внук на божествения Август и толкова уважаван в Сената, че го назначиха единодушно за консул още щом навърши трийсет. „Ти не оценяваш съпругата си, Луций, но много по-изтъкнати от теб мъже ми се възхищават.“

— Как е момченцето ти, Маркус? — попита Марсела и си залепи най-ослепителната усмивка.

— Добре е. Засега.

— Засега? Не се е разболял, нали?

— Де да беше! Треската се лекува, но няма цяр за името Норбан. — Гласът на Маркус прозвуча тихо и Марсела стъписана забеляза колко изпито изглежда лицето му. — Подканиха баща ми да извърши самоубийство.

— Какво? Кой го застави?

— Кой мислиш?

Очите на Марсела се отклониха към Отон, който се смееше, отметнал глава.

— Защо?

Маркус сви рамене.

— Разумно е да отстраниш божествените потомци, преди да започнат да им хрумват идеи.

— И баща ти…

— О, да. Семейство Норбан се отличава с педантизъм. Дори до смърт.

— Съжалявам.

Очевидно не всички смятаха, че Отон превъзхожда Галба. Марсела скъта това наблюдение за дообмисляне. Междувременно тромпетите протръбиха, оповестявайки началото на лова на диви животни и розови листенца заваляха върху трибуните.

— Защо тогава си тук, Маркус? При тези обстоятелства…

— О, настояха да присъствам. Как иначе ще демонстрирам предаността си? А трябва да внимавам и за сина си.

Сянка от горчива тъга пробяга в погледа на Маркус Норбан, ала тутакси се стопи. Беше едва на трийсет и три, но възпитаник на по-стара, по-стриктна школа, според която е недостойно да показваш скръб на публично място.

Марсела му се възхити повече от всякога. „Една любовна афера сигурно ще го поразсее.“ А и несъмнено щеше да постави Луций на мястото му — съпругът й плуваше в свои води сред политиците, но край учени се чувстваше неловко.

— Да ти погостувам ли, Маркус? — улови го тя за ръката, оплескана с мастило в тон с нейната. — Утре вечер, да речем?

— Опасявам се, че напоследък не съм добра компания — той отдръпна дланта си и кимна рязко. — Моля за извинение. Вече се представих пред императора и смятам да се прибера у дома. Днес нямам сили за игрите.

Марсела примигна, когато Маркус Норбан излезе от императорската ложа, но реши да не се ядосва. Той се чувстваше объркан, разбира се, по-късно щеше с радост да приеме рамо, на което да се облегне.

„Колко ще продължи?“, помисли си тя и се извърна към арената. Висок мъж, привел глава към Диана, препречваше гледката. Братовчедка й, разбира се, привличаше мъжкото внимание с лекота, стига да поиска.

— … чудя се защо дресьор на коне гостува в императорската ложа — тъкмо откровеничеше Диана.

— Защо не?

Гласът му звучеше дълбоко и равно, който и да беше той, и Марсела го огледа по-внимателно. Не приличаше на обичайните ухажори на Диана — висок, около трийсет и пет — четирийсетгодишен, с широки ръце и оловносива, въздълга и буйна коса. И най-вече с бричове.

— Нов обожател ли имаш, Диана? — прекъсна ги заинтригувано Марсела.

— Какво? О, не! — Диана махна нехайно към мъжа в панталони. — Това е Лин. Лин ап Карадок.

Марсела избухна в смях.

— Шегуваш ли се?

Диана примигна.

— Защо? Той отглежда коне.

Сивокосият мъж отпи безразлично от чашата си. Обикновена бира вместо вино, забеляза Марсела — и белег върху врата, оставен явно от копие или от стрела, и огърлица от кован бронз около шията в племенен стил.

— Лин ап Карадок? Искаш да кажеш Каратак?

— Баща ми — сви рамене той.

Долу на арената пуснаха дресиран леопард — първото зрелище.

— Помня, че съм виждала баща ти из града — каза Марсела.

Навремето всички домакини в Рим се надпреварваха да канят най-заклетия римски враг на трапезите си. Ставаше въпрос за Каратак — мъжа, обединил британските племена, повече от десетилетие отблъсквал доблестно римските войски и най-сетне заловен и доведен в Рим. За назидание го разведоха из римските улици, окован във вериги, а после императорът го помилва като награда за храбростта му и му позволи да живее в града с оцелелите си роднини в разкош — под клетва, че няма да избяга, и под стража, за да не си го и помисля.

— С радост бих се запознала с него.

— Той почина миналата година, домина.

— Да, някой ми спомена. Съжалявам… Лин? Така ли ви беше името?

— Да.

Приличаше много на баща си, доколкото Марсела си го спомняше — същото спокойно, изсечено лице и плавни движения.

Диана все още изглеждаше объркана и Марсела се приведе да й обясни шепнешком. Диана я изслуша и се втренчи в Лин.

— И ти ли си бил бунтовник?

— Така биха ме описали мнозина. Във всеки случай убивах римляни още преди да навърша твоите години.

Диана се усмихна широко. На арената пуснаха зайци, които заподскачаха във всички посоки, и леопардът ги догонваше един по един, стисваше ги леко с челюсти и ги донасяше на дресьора си.

— Когато се запознахме, името ти ми прозвуча познато. Бавачката ме плашеше, че ако съм непослушна, великият Каратак ще ме изяде.

— Така въздействаше татко на хората.

Марсела усети как връхчетата на пръстите й запулсираха възбудено. Хрониката й за император Клавдий съдържаше няколко реда за бунта в Британия, но всички факти беше събрала от книги. Де да можеше да чуе разказ от първа ръка… несъмнено синът на великия Каратак бе наблюдавал баща си отблизо, нищо чудно да е предвождал лично набези и битки.

— Колко интересно! Срещам легенда! — усмихна се Марсела. — Казвам се…

— Баща ми беше легенда — прекъсна я безизразно той. — Аз развъждам коне.

— Е — намеси се успокоително Диана. — Много добри коне.

Лин се засмя. Един претор докосна Диана по ръката от другата страна.

— Ще се обзаложите ли от мое име, домина Диана? Ще ми донесете късмет при следващия тур!

„Хайде, тръгвай!“, помисли си Марсела, докато опитоменият леопард напускаше арената. „Тъкмо ще се опитам да развържа езика на британеца.“ Един нов източник на сведения е по-приятно забавление дори от любовна афера. Диана обаче отблъсна претора и се обърна отново към Лин, отмятайки кичур коса зад ухото си.

— Не отговори на въпроса ми — напомни тя. — Защо си тук? На твое място не бих седяла до римски императори, ако на младини съм се опитвала да отхвърля властта им.

— Нямам нищо против римските императори в Рим, домина — меко отвърна той. — Не харесвах римските императори в Британия. И съм тук, защото съм особняк. Не въздействам шокиращо на гостите като баща си, но съм единственият останал от семейството ми, а император Отон обича чудаци.

— Така нарича и мен — осведоми го Диана.

По арената се втурна подплашено стадо газели и запрепуска в панически кръгове. Четири лъва изскочиха с рев един по един от люка под пясъка.

— От кога живеете в Рим…? — Марсела се подвоуми как да назове бившия бунтовник — без фамилно име или титла и замени обръщението с приятелска усмивка.

— От осемнайсет години — лаконично отвърна той и погледна отново Диана. — Как са Анемоите? Жребците, които продадох на Червените.

— Спечелиха на Еквириите^[1]. Не гледа ли състезанието?

— Избягвам състезанията.

Газелите се щураха ужасено, а лъвовете ги събаряха една по една.

— Е, на Еквириите беше вълнуващо. Противните Сини се оттеглиха от надпреварата, но Анемоите ми надбягаха с лекота Зелените и Белите. Белите се опитаха да ги изпреварят изненадващо, но…

— Не му е интересно, Диана — предупреди я Марсела.

Твърде късно. Поднос с плодове вече се беше превърнал в арена, зряла ягода — в Червените, парченце сирене — в Белите, а чепка грозде — в Зелените. Британецът слушаше с неразгадаемо изражение, ала на Марсела й се стори, че съзира искрица удивление в тъмните му очи. Е, Диана беше забавна по детински. „Но по-добре да го спася.“

— Значи вие й продадохте онзи впряг? — усмихна се Марсела, стараейки се да привлече погледа му. — Може би ще съжалявате. Сега говори само за тях.

— … три дължини преднина на последната обиколка — продължаваше Диана.

— Обичам да говоря за коне — обясни Лин. — Какво друго да обсъжда стар варварин като мен?

— Като споменахте… — вметна бързо Марсела — аз съм нещо като любител историк и винаги търся истината. Ако ми осветлите гледната си точка за бунта на баща ви, ако узная действителните събития, ще отдам дължимото на репутацията му.

— … Сега Червените са фаворити за състезанията на Цереалиите^[2] Ще смажем Сините! — завърши най-после Диана, пъхна победеното кубче сирене — тоест Белите — в устата си и се усмихна широко на Лин.

И последната газела падна мъртва на арената. Една лъвица разкъса хищно трупа й, а черногривият мъжки зарева и заобикаля по пясъка. Отвори се нов люк и отряд бестиарии^[3] излезе с мрежи, тризъбци и малки лъкове. Раздалечиха се и тръгнаха към черногривия лъв с блеснали под слънчевите лъчи остриета.

— Може ли да поговорим някой ден? — настоя Марсела. — С огромен интерес ще чуя разказа ви.

Британецът примигна бавно и вместо отговор погледна пак към Диана.

— Защо харесвате толкова много състезанията, домина?

Диана подхвърли гроздово зърно във въздуха и го улови замислено с уста. На арената долу черногривият лъв падна, озъбил паст, повличайки със себе си единия от стрелците. Мъжът изкрещя; лапите бяха разкъсали корема му през гърба и тълпата нададе вой.

— Обичам скоростта — отвърна разсъдливо Диана; или поне с цялата разсъдливост, на която беше способна. — И опасността. Конете фучат с всички сили, а колесничарите жадуват победа. Не ти ли допада?

— Не. Изправял съм се срещу истински опасности.

Марсела пое дъх, за да го разпита за подробности, но Диана я изпревари.

— Аз не съм. Никой не ми позволява. Затова се утешавам да гледам. Но и аз бих жадувала за победи, ако умеех да управлявам колесница.

— Не е толкова трудно, колкото го изкарвате тук, в Рим. Умение да стискаш юздите, добър усет за време. Завиването е сложно, но се постига с практика.

— Наистина ли?

Диана вдигна ръка върху облегалката на стола и приведе глава към Лин, а Марсела почувства познатия гняв, че я загърбват. „Защо най-интересните мъже винаги разговарят с удоволствие с Диана — най-безинтересното момиче в Рим?“

— Отдавна сте в Рим — обърна се Марсела към британеца, пресмятайки бързо наум. Осемнайсет години в изгнание — едва ли е бил много по-голям от нея сега, когато са го довели в Рим, окован във вериги. — Доколко си спомняте Британия?

Лин я погледна хладно.

— Не съм толкова стар, та спомените ми да избледнеят, домина.

— Не казах, че не си я спомняте — уточни бързо тя. — Просто се питах дали често се връщате в мислите си там.

— Всеки ден.

Последните две лъвици застанаха хълбок до хълбок, озъбени и размахали лапи, но бестиариите ги нападнаха задружно и успяха да ги повалят. Скочиха върху падналите жилави тела, вдигнаха потни ръце да поздравят въодушевената тълпа, а император Отон се наведе наред и подхвърли шепа сребърни монети към арената.

— Мразя лова на животни — изкриви лице Диана.

— Биха се смело — отсъди Лин, докато бестиариите се оттегляха победоносно през Портата на живите, а прислужниците отнасяха мъртвите лъвове.

— Лъвовете или гладиаторите? — усмихна се Марсела.

— О, лъвовете…

— Способни ли са животните да проявяват смелост?

— Естествено — отговори бързо Диана.

— Но разбира ли лъвът смисъла на смелостта?

— Необходимо ли е да го разбира, за да го прояви? — възрази Лин ап Карадок.

— Брои ли се за смелост, когато си в безизходица?

— Да — отвърнаха в един глас Диана и британецът.

— Ти знаеш по-добре от мен, Диана — Марсела не устоя на изкушението да подкачи братовчедка си. — Все пак половината ти живот минава сред животни. Странно…

— Щом смяташ. — Диана отпи глътка вино, докато Портата на живите се отваряше отново с грохот и гладиаторите в пурпурни мантии излязоха за битката. — Аз просто не обичам да гледам как умират животни.

Лин наблюдаваше как гладиаторите смъкват мантиите и се разделят по двойки.

— А аз не обичам да гледам как умират хора, домина.

— О, наричай ме Диана! Всички ме наричат така.

— Британецо! — лъчезарният глас на император Отон надвика въодушевените възклицания в ложата. — Ела, впрегни варварския си опит в моя полза и ми избери кой боец да подкрепя! Изгубих последните два облога със Салвий и сега съм решен да го сразя.

— Разбира се, цезаре — Лин стана, поклони се учтиво и се облегна на парапета до императора. Марсела забеляза, че макар да е по-висок и по-широкоплещест, Отон го засенчва с ослепителното си присъствие.

Лин ап Карадок огледа набързо бойците на арената и посочи британец с щръкнала брада.

— Този!

— Той е два пъти по-дребен от останалите! Защо го предпочете?

— Винаги залагам на британци, цезаре.

— Колко сантиментално! — отбеляза Марсела.

Отон не я чу.

— Сто денария, Салвий! — извика и подхвърли надолу шепа монети.

Гладиаторите се нахвърлиха един срещу друг. Марсела сбърчи нос и извърна глава, преди да пролеят кръв, но синът на великия Каратак наблюдаваше съсредоточено, впил пръсти в парапета. Очите му следяха неотклонно бойците върху пясъка. Диана застана до него, стиснала чаша с вино.

— Нали не обичаш да гледаш как умират хора?

— Не обичам — отвърна той, без да отлепя очи от брадатия британец, който отскачаше насам-натам пред тризъбеца на пъргав грък. — Но умея.

Гъркът се пресегна чевръсто и събори британеца; онзи се затърчи в бавна агония със забито в гърдите острие. Императорът се обърна тъжно към Лин.

— Лош избор.

— Не казах, че изборът е добър, цезаре — уточни Лин. — Казах, че винаги залагам на британци.

Искриците просветнаха отново в очите на Отон — искриците, които винаги припомняха на Марсела непоколебимостта, скрита зад обаянието. Непоколебимостта, извършила успешен преврат с цената на смъртта на десетки съперници… В крайна сметка обаче Отон реши да се засмее и подхвърли монета на Лин.

— Добър отговор.

Британецът стрелна ръка и перна с опакото на дланта си монетата, която отскочи от парапета и се приземи на арената. Един гладиатор се втурна и я изрови от пясъка, а Лин му отдаде чест.

— Сигурно в родината ви няма гладиатори — намеси се Марсела. — Ще ми разкажете ли…

— Не — сряза я Лин ап Карадок. — Не обсъждам онези дни, домина. С никого.

— Не те виня — намеси се Диана. — Виж слоновете! Мисля, че те само танцуват и не ги убиват.

Тя подаде разсеяно чашата си с вино на Лин. Също така небрежно той отпи глътка и й я върна. Ревностните обожатели на Диана измериха британеца с омерзени погледи и Марсела усети как собствените й устни се присвиват в горчива линия. „Опитвам се да завържа интелектуален разговор с някого само за да се информирам, но Диана отново обсебва цялото внимание. Ако тя му беше хвърлила око, Маркус Норбан за нищо на света нямаше да си тръгне толкова бързо.“

Не след дълго императорът обяви края на игрите и — бляскав бог сред свита простосмъртни — поведе шествието към двореца. Преторът с влажни длани се спусна към Диана.

— Скъпа девойко, надявам се да приемете благосклонно предложението ми. Кога бих могъл да разговарям с баща ви?

Протестите на Диана погалиха слуха на Марсела. Обърна се да привлече вниманието на Лин ап Карадок, докато преторът е окупирал Диана, но британецът вече си беше взел мантията, възползвайки се от възможността да изчезне безследно сред тълпата от гости.

Лолия в сияйната сребриста рокля си проправи път през множеството и улови Марсела за ръката.

— Този път, скъпа, аз нося новини! — Усмихваше се, очевидно забравила как се спречкаха, докато мереха рокли. — Качи се в моята носилка да те поизмъча малко.

— Какви новини?

Настаниха се в носилката на Лолия — по-голяма и по-пищна сега, защото се беше сродила с императорското семейство.

— За съпруга ти — оповести Лолия, когато носилката се люшна нагоре и носачите поеха по улицата.

Марсела неволно си спомни как последния път, когато деляха една носилка, тълпата ги събори и се наложи да се спасяват с бягство.

— Чух как военачалниците на императора поздравяват Луций. Отон му предложи пост в града, но той предпочете да участва във военния поход.

— Като какъв? — изсумтя Марсела. — Платен търтей?

— Като наблюдател на битката — Лолия махна неопределено с ръка, а носилката им се сля с бавното шествие, пълзящо към двореца. — Ще разнася съобщения и прочее. Каквото там правят наблюдателите на бойното поле.

— Доколкото познавам Луций, не е свързано с мръсната работа.

— Поне ще ти се махне от главата, нали? Не се ли радваш?

— Предполагам… — Наблюдател на битката… „На мен ми подхожда повече, отколкото на Луций.“

Наблюдателността на съпруга й се изостряше само когато изникнеше възможност за израстване в кариерата.

— Слава на боговете, че войната е мъжко занятие — потрепери Лолия, когато най-после свалиха носилката им пред мраморните стъпала, отвеждащи към градините пред Златния дом. Лампите сияеха сякаш са златни мехурчета и робите вече се стичаха навън, понесли кани с розова вода за краката на гостите.

— Кал, легионери, опасности…

— И възможност да наблюдаваш историята — замислено добави Марсела. — Сблъсък между император и узурпатор, армии, решаващи съдбата на Рим… Чудесно би било да го видиш с очите си.

— Чудесно? — възкликна удивено Лолия. — Ще умират хора, хиляди и от двата лагера. Ще бъде ужасно!

— Поне ще е истинско. — Обзета от неочаквано раздразнение, Марсела огледа бижутата на Лолия, напудрената й кожа, чашата с вино в ръката й. — Някои предпочитат действителния живот пред пиршествата и виното.

— Аз не се посвених да си изцапам ръцете и да помогна на плебеите по време на наводнението — отсече рязко Лолия.

— Да, намери си повод да се измъкнеш от съпруга си и да останеш няколко часа насаме с домашния си любимец Тракс. Похвално, Лолия!

— Той не ми е домашен любимец!

Лолия издърпа ръка от дланта на Марсела и закрачи напред към залата за увеселения. Марсела не усети порив да я извика. Напоследък я доядяваше само при вида на братовчедките й. Дори на сестра й — ето я и нея, нацупена, наполовина скрита зад една колона. Не може ли поне да се опита да се усмихне?

Марсела взе чаша вино от най-близкия роб, стараейки се да заглуши горчивината. Нощта беше прекрасна все пак. Заобикаляше я обичайната екзотична свита на император Отон — сенатори, претори, консули и техните съпруги редом с актриси, астролози, колесничари, куртизанки, дори един-двама гладиатори, прославили се в днешните игри. Твърде много гости за официална вечеря и множеството се разпиля из градините, където позлатени мангали пропъждаха хладината на ранната пролет и полуголи роби в златни роби кръжаха с чаши затоплено вино и подноси с лакомства.

— Всички императорски тържества са еднакви — прозвуча ненадейно гласът на Диана зад гърба на Марсела. — Забелязала ли си?

— Красиво е.

— Да, но винаги е еднакво — Диана прокара длан по муцуната на мраморен кон, масивен и изящно изваян над жасминова леха. — Храната е вкусна, виното — скъпо, гостите — красиви, а разговорите — остроумни.

— Не всички са красиви — Марсела изгледа набит сенатор в къса бродирана туника — мода, наложена от Отон, но пагубна за по-възрастните. — И не всички са остроумни — добави тя, дочула края на особено измъчена епиграма.

— Какъв е смисълът тогава?

Диана се обърна към статуята на коня и се покатери пъргаво върху нея. Седна странично върху мраморния гръб. Хладният вечерен бриз подхвана ефирната й бяла рокля и разголи коленете й, но тя продължи да размахва крака, пренебрегвайки втренчените погледи.

— Диана — тросна се Марсела. — Слизай от там. Винаги ли трябва да си център на вниманието?

— Все ми е едно. — Диана се приведе да вземе чаша вино от императорски роб, твърде изискан да покаже изненада. — Правя каквото си искам.

— Колко мило от твоя страна.

— Диана! — просъска Тулия, втурнала се към тях с подскачащи къдрици. — Слизай от там! Не виждаш ли как те зяпат!

— Нека зяпат — ухили се Диана.

— Разгалваш крака на публично място като робиня… Що за идея?

Диана се пресегна, изхлузи сандалите си със златни каишки и ги провеси през мраморното ухо на коня.

— Върви си — посъветва тя Тулия — или ще съблека всичко.

— О, домина! — възкликна подпийнал трибун и обгърна Тулия през рамо. — Не си отивайте!

Гостите наоколо подеха думите му в пиянски хор.

— Гай! — Тулия отблъсна трибуна и гневно се отдалечи.

Диана се облегна на мраморния конски врат и вдигна лице към звездите.

— Пожела ли си нещо? — не се сдържа да попита Марсела.

Необуздана девойка върху статуя — толкова красиво! „Толкова красива, че всичко й се разминава безнаказано.“

— Пожелах си промяна.

— Промяната настъпи. Щом Пизон и Галба умряха, светът се килна. Не го ли усети?

— Животът на Корнелия се промени може би — сви рамене Диана, вперила очи в небето. — И на Лолия. Но не и моят.

— Тогава го промени — подхвърли й Марсела през рамо и се отдалечи. — Ти поне можеш.

И нейният живот не беше променен, но той и без това никога не се променяше. „Независимо колко се старая.“

— Чух, че Луций ще придружи армията на север като наблюдател! — стисна я Корнелия за ръката. — Вярно ли е?

— Да — сви рамене Марсела. — И недей да ми се сърдиш, задето Луций работи за Отон. Знаеш, че би се съюзил с всеки, готов да му предложи по-висок пост.

Корнелия сякаш не я чу.

— Излага се на опасност. Не се ли тревожиш?

— О, едва ли ще е толкова опасно. Луций не поема рискове за нищо на света. Освен това Отон няма да бие много път, защото Вителий напредна далеч на юг. Двете армии ще се срещнат някъде на север, ще последва битка и толкоз. Отон тръгва с осем хиляди войници. Предполагам, че ще спечели.

— Толкова много? — Гласът на Корнелия прозвуча остро. — Не знаех.

— Това е Несий! — заяви Домициан. Сляп за намръщените лица на Корнелия и Марсела, той дръпна пред тях закръгления млад астролог в роба, осеяна с лъскави символи. — Препоръчах го на императорския иконом, когато императорът търсеше астролози, за да предсказват бъдещето на гостите му. Несий, моята Марсела не вярва, че никога не грешиш! Кажи какво й готви съдбата, за да я убедиш…

Младият астролог имаше пъргави светли очи и отработена професионална усмивка — усмивка, която потрепна за миг, когато се приведе над ръцете на Корнелия и Марсела.

— О, добри ми домини. За мен е чест да тълкувам такива прекрасни длани. — За радост на Марсела последва известно загадъчно мърморене. — Домина Марсела, гответе се за дълго пътуване. Много скоро при това… Домина Корнелия… — продължи Несий, поемайки неохотно подадената длан. — Сърцето ви е разбито, но не се безпокойте! Идва мъж, който ще облекчи раните. Много скоро. А сега ме извинете. Фортуна ме зове другаде.

Очите му се спряха за миг върху Корнелия и Марсела, после той изчезна припряно в тълпата.

— Виждаш ли? — усмихна се Марсела на Домициан. — Шарлатаните веднага разпознават циници като мен. „Дълго пътуване.“ Не успя ли да измисли нещо по-оригинално?

— Несий не е шарлатанин! Каза, че ще стана велик генерал и принц на Рим и…

— Десетки пъти са гадали бъдещето ми — намеси се Корнелия горчиво. — И никой не спомена, че ще овдовея. А сега трябва да ликувам, защото ще срещна незнаен мъж?

— Ако беше вдовица, щях да те поискам за жена. — Пръстите на Домициан се впиха жадно в ръката на Марсела, а Корнелия поклати замаяно глава и се отдалечи. — И да си само моя.

— Едва ли ще успееш да ме вместиш в люлката си — пошегува се Марсела.

— Не съм дете! — ядоса се той. — Не ми се подигравай!

Падна мрак, а виното продължаваше да се лее. Под съвършено оформените корони на дърветата грейнаха нови златни глобуси. Отон събираше всички погледи — ярко слънце, заобиколено от бледи луни. Несий тълкуваше длан след длан за радост на закръглените матрони с белосани лица. Лолия следваше надлежно новия си съпруг, а Диана се издигаше над всички върху мраморния си кон — като богиня в лунна колесница на небесния свод. Гай се опита да я нахока, ала точно в този момент трупа акробати заподскача на фона на барабанен ритъм и Диана сви длан като фуния около ухото си, преструвайки се, че не го чува. Той се отдалечи с въздишка.

— Винаги наблюдаваш всички — сбърчи чело Домициан.

— Това умея — отвърна Марсела.

Корнелия се беше върнала до колоната си — с изопнато, гневно лице, цялата в черно — и въртеше сковано гривната от злато и абанос около китката си. Един преторианец поизправи рамене и приближи до нея — центурион Друсус Денсус, очевидно оздравял, въпреки че все още изглеждаше изтерзан. Каза нещо на Корнелия или поне опита, но тя го загърби и се отдалечи. „Значи Отон е върнал галантния центурион на служба“, помисли си Марсела. „Добре е, че понякога възнаграждават предаността.“

— Центурионе! — извика му сърдечно тя, когато мина, накуцвайки, край нея. — Радвам се, че си се възстановил от раните.

Той я погледна объркано.

— Съжалявам, домина… Познавам ли ви?

— Спаси ми живота.

Той я изгледа неразбиращо. Марсела го бе посетила да му благодари, но тогава той лежеше сънено върху леглото, унесен от маковата отвара, и явно не я помнеше.

— Аз съм Корнелия Секунда — впусна се в обяснения тя, а Домициан се намръщи ревниво, че заговаря друг красив мъж. — Сестрата на домина Корнелия. Ние сме четири — ти ни спаси пред храма на Веста. Братовчедка ми Лолия е ей там, а Диана е онази върху статуята.

Лицето му се проясни.

— Помня домина Диана… косата й… — той посочи къдриците от бяло злато, които се бяха изплъзнали от златните гребени и се спускаха по мраморната грива на коня. — Само че тогава беше окървавена.

„Помни Диана, разбира се.“ За кой ли път Марсела потисна обзелото я раздразнение.

— Върна ли се вече на служба? — попита тя, забелязала колко сковано се покланя.

Носеше червено-златното преторианско снаряжение — твърде протоколно за увеселение.

— Не, гостенин съм.

— От кога гостите носят оръжие? — вметна Домициан.

— Така разбират какъв съм — Денсус кимна над чашата си с вино към пъстрата тълпа около Отон. — Сложа ли си туника и парфюм, ми се подиграват, че се опитвам да им подражавам. Със снаряжението съм в безопасност.

Значи центурионът също се числеше към особняците на Отон. „Бивш бунтовник, който развъжда коне, и единственият верен воин в Рим“, помисли си Марсела. „Превърнати в зрелища на императорските пиршества.“

— Ще участваш ли в похода срещу Вителий?

— Да. После… — той сви широките си рамене. — Може би ще се оттегля от преторианската стража.

— Защо? Нямаш причини да се срамуваш.

— Провалих се, домина. Сестра ви Корнелия… ми го заяви ясно.

— Империята се нуждае от хора като теб.

— Безсмислено е. Всичките ми другари станаха предатели заради парите на Отон. Не го виня, че ги подкупи, но те не биваше да се продават. А сега ме канят да играем зарове, да ходим заедно на баня и да гоним фустите по кръчмите. Все едно нищо не се е случило.

Пресуши чашата с вино. „Не е първият пиян тази нощ“, отбеляза си наум Марсела. Погледна я, без да я вижда, и в очите му просветнаха сълзи.

— Богове, каква бъркотия! — възкликна той.

— Наистина — съгласи се Марсела.

— Върви си! — отпрати го грубо Домициан. — Тя не разговаря с пияници.

Денсус се отдалечи нестабилно.

— Защо го направи? — попита Марсела.

— Защо разговаряше с него? Той е най-обикновен войник!

— Но ми спаси живота.

— И аз щях да те спася, ако бях там — промърмори Домициан.

„Кулминацията на вечерта ми“, рече си Марсела, „флирт с осемнайсетгодишно момче.“

Погледна неволно към Лолия, която се смееше с приятелите си; Диана клатеше крака върху гърба на мраморния си кон; Корнелия излъчваше непоклатимо достойнство до колоната си и се взираше ледено в поддръжник на Отон, опитал се да я заговори. „Винаги им прощават всичко. И на трите. Но не и на мен.“

— Невидимата Марсела — изрече гласно.

Нито привилегирована съпруга като Лолия, нито глезена дъщеря като Диана, нито дори скръбна вдовица като Корнелия — само нежелана съпруга, прехранваща се от подаянията на брат си. Положението щеше да е различно, естествено, ако беше красива като Диана или богата като Лолия, или отдадена на мъката си като Корнелия — богатството, красотата и скръбта винаги предизвикват снизхождение. „Но ако аз започна да спя с роби, да замерям вратата с вази или да се катеря по статуи, ще ме опекат жива.“

— Какво разгневено лице! — развеселено отбеляза император Отон, когато Марсела се поклони пред него. — Не идваш да ме кориш за поста на съпруга си, нали? Предложих му да остане в града…

— И той отказа — Марсела се изправи и погледна императора в очите. — Тоест, цезаре, все още ми дължите услуга?