Том Кланси
Под обсада (59)

58.

Вашингтон, окръг Колумбия

Неделя, 11:45 ч.

Докато пътуваше с лимузината към Белия дом, Мала Чатерджи не можеше да се отърси от усещането, че е омърсена.

Но това изобщо не беше свързано с физическото й състояние, макар че щеше да й дойде добре да си почине и да полежи във ваната. Ала нямаше за кога — Чатерджи си беше взела само един душ и беше подремнала в самолета на път за Вашингтон.

Чувстваше се омърсена, понеже беше видяла как дипломацията умира в тази касапница. Не беше успяла да спре кръвопролитието, затова пък бе решена да се заеме с почистването, а то щеше да е основно.

Докато бе пътувала насам, Мала Чатерджи почти не бе разговаряла в самолета с Мериуедър. Заедно с генералния секретар на ООН, петдесет и седем годишната посланичка на САЩ в ООН, беше домакиня на съботния прием, но и тя като Чатерджи беше закъсняла. Затова и не бе попаднала със съпруга си сред заложниците. След нападението обаче не бе останала при делегатите пред залата. Беше отишла в кабинета си, твърдейки, че не тя, а Чатерджи и съветниците й трябва да намерят изход от положението. На хартия наистина си беше така, ала мнозина бяха стъписани, че Мериуедър се е показала толкова безучастна.

Чатерджи обаче знаеше, че посланичката не иска да оставя впечатлението, че оказва натиск върху ООН да допусне на своя територия американски посредници или отряд за бързо реагиране. Сега, след като всичко бе приключило, това звучеше нелепо, още повече че именно американци от отряд за бързо реагиране бяха намерили изход от задънената улица.

Мала Чатерджи не знаеше какво изпитва в момента посланичката на САЩ в ООН. Или на какво мнение е американският президент. Не че това имаше някакво значение. Генералният секретар на Обединените нации беше настояла за срещата, защото искаше незабавно да възстанови правото на организацията сама да решава възникналите вътре в нея спорове и да попритисне държавите, нарушили международните закони. ООН веднага бе заклеймил Ирак, задето е нахлул в Кувейт. Също тъй бързо трябваше да осъди Съединените щати, че са се намесили в кризата със заложниците.

Кореспондентите на световните средства за масово осведомяване се бяха насъбрали и чакаха лимузината, когато тя мина през югозападния вход за гости. Посланик Мериуедър отказа да даде изявление, но Чатерджи се спря при репортерите, за да разговаря с тях.

— Събитията от последните осемнайсет часа бяха голямо изпитание за Обединените нации и за другите международни организации — отбеляза тя. — Скърбим за непрежалимите си колеги, които загубихме. Доволни сме, че заложниците вече са при семействата си, но не одобряваме методите, използвани за разрешаване на кризата. Успешната дейност на Обединените нации зависи от това, държавите, на чиято територия се намират нашите седалища, да проявяват сдържаност. Помолих за тази среща с президента и с посланик Мериуедър, за да се заемем с изпълнението на две важни задачи. Първо, да видим кои точно събития са подкопали суверенитета на Обединените нации и са влезли в противоречие с Устава им, където изрично се подчертава, че ще се придържаме към дипломацията. И второ, да се уверим, че в бъдеще този суверенитет няма да бъде погазван.

Въпреки че журналистите започнаха да задават един през друг въпроси, Чатерджи им благодари и обеща, че след срещата с президента отново ще разговаря с тях. Надяваше се, че недвусмислено е показала колко осквернена се чувства от постъпката на американските военни.

За да стигнеш до Овалния кабинет, минаваш на зигзаг покрай службата на прессекретаря и заседателната зала, а после и покрай кабинета на изпълнителната секретарка на президента. Пред Овалния кабинет, до който няма друг път, винаги дежури човек от службите за сигурност.

Президентът Майкъл Лорънс бе готов да приеме посетителите точно в дванайсет на обяд. Излезе да посрещне лично Мала Чатерджи. Бе висок метър и деветдесет, имаше силен слънчев загар, а сребристосивата му коса бе подстригана съвсем късо. Грейнал в искрена усмивка, се ръкува енергично с гостенката си и я поздрави с гърлен глас.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо генерален секретар!

— И аз, господин президент, макар и да съжалявам, че се срещаме по такъв повод — отвърна индийката.

Лорънс премести сиво-сини очи към посланик Мериуедър. Познаваше я от близо трийсет години. Бяха следвали заедно политология в Нюйоркския университет, а след като встъпи в длъжност, президентът я бе изтеглил от научната й дейност, за да й възложи поста в ООН.

— Нали нямаш нищо против, Флора, да поговорим с госпожа Чатерджи на четири очи? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна жената.

Секретарката затвори вратата на Овалния кабинет, а президентът покани генералния секретар на ООН да седне. Чатерджи бе изпъчила гърди и бе изопнала врат. Лорънс беше облечен в сив костюм, не носеше вратовръзка и се държеше по-непринудено. Пресегна се и изключи с дистанционното устройство телевизора, настроен на канала на Си Ен Ен.

— Чух изявлението ви пред журналистите — подхвана той. — Какво имахте предвид, когато споменахте, че някои събития са подкопали суверенитета на Обединените нации, нападението на терористите ли?

Чатерджи се отпусна в жълтия фотьойл. Кръстоса ръце и преметна крак връз крак.

— Не, господин президент — отвърна генералният секретар. — Това е съвсем отделен въпрос. Говорех за господин Пол Худ от вашия Национален център по кризисните ситуации и за други двама американски военни, чиято самоличност още не съм установила, предприели операция, за която никой не е давал разрешение.

— Имате предвид акцията, сложила край на кризата със заложниците ли? — попита учтиво Лорънс.

— Не оспорвам резултата — възрази твърдо Чатерджи. — Но в момента съм силно обезпокоена от средствата, с които той беше постигнат.

— Ясно — рече президентът и седна зад писалището. — И какво смятате да предприемете?

— Бих искала господин Худ да се върне в Ню Йорк и да отговори на някои въпроси, свързани с нападението — отвърна индийката.

— Веднага ли държите да се върне? — поинтересува се Лорънс. — Дъщеря му още не се е съвзела от изживяното.

— Не е наложително да се връща веднага — уточни жената. — Смятам за приемливо да дойде някъде в средата на седмицата.

— Ясно. А какво се надявате да постигнете с тези въпроси?

— Искам да установя по съответния ред дали има нарушени закони и прекрачени граници — уточни Чатерджи.

— Госпожо генерален секретар — рече президентът, — разрешете да отбележа, че в случая от дървото не виждате гората. Лично аз съм на мнение, че Нюйоркското управление на полицията, Държавният департамент, ФБР и частите на въоръжените сили на САЩ са действали изключително предпазливо, със съответното уважение към институцията, въпреки че на опасност е бил изложен животът на толкова много млади американци. И то след като положението е излязло от контрол и хората от вашите служби за сигурност — да, трима от тях все пак са успели да проникнат в залата — са били отблъснати. Нека не забравяме и че лицата, които обвинявате, са се водели от най-безкористни подбуди и от желанието да помогнат, нещо, което може да се каже за всички американски войници.

— Никой не поставя под въпрос тяхната храброст — каза Чатерджи. — И все пак повечето хора се придържат към закона, затова е неприемливо неколцина души, пък били те и герои, да го погазват. Щом законите са престъпени, трябва да търсим правово противодействие. Това, господин президент, не е някаква прищявка от моя страна. То е заложено в устава на организацията — нашия закон. А вече се чуват гласове да отстояваме с всички средства този закон.

— Чии гласове? — поинтересува се Лорънс. — На държавите, откъдето са терористите, убити по време на нападението ли?

— На цивилизованите държави по цял свят — натърти жената.

— И за да задоволите цивилизованата им кръвожадност, вие възнамерявате да изправите Пол Худ пред съд! — възкликна президентът.

— Оставете сарказма — отвърна Чатерджи. — Да, възможно е Худ да застане и пред съд, ако го изискват деянията му.

Президентът се облегна на стола.

— Госпожо генерален секретар, снощи Пол Худ стана герой в моите очи и в очите на още двеста и петдесет милиона американци. В тази история наистина са замесени и престъпници, включително една продажна агентка от ЦРУ, която вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора. Но за нищо на света няма да допусна Пол Худ да бъде изправен пред съд само защото е спасил дъщеря си от един терорист.

Известно време Чатерджи гледа напрегнато президента.

— Значи няма да го предадете за разпит?

— Мисля, че така най-кратко може да се обобщи становището на американската администрация — потвърди Лорънс.

— Нима Съединените щати ще се изправят срещу волята на международната общност? — изненада се жената.

— Съвсем открито, без изобщо да се колебаем — отвърна президентът. — Пък и, да ви призная, госпожо генерален секретар, според мен представителите на различните държави в ООН бързо ще забравят случая.

— Ние, господин президент, не сме Конгресът на САЩ — възрази Чатерджи. — Не ни подценявайте, няма току-така да отклоним вниманието си от наболелия въпрос. Ще го разгледаме в цялата му сериозност.

— И през ум не ми е минавало да ви подценявам — рече Лорънс. — Сигурен съм, че делегатите ще подходят много сериозно в подбора на подходящи училища за децата си и на жилища за своите семейства, когато администрацията на Съединените щати подкрепи предложението Обединените нации да се преместят от Ню Йорк в някоя друга световна столица, например в Хартум или Рангун.

Чатерджи пламна. „Виж го ти него, негодникът му с негодник! Ще заплашва!“

— Нямам намерение да отговарям на заканите ви, господин президент.

— Дори и да нямате намерение, току-що го направихте — рече Лорънс.

Индийката си даде сметка, че той е прав.

— На никого не му е приятно да го притискат до стената — допълни президентът, — а ние тук се занимаваме точно с това. Не е зле да намерим неконфронтационно решение на въпроса, което да е добро за всички.

— Например? — веднага се хвана за думите му Чатерджи.

Колкото и да беше ядосана, пак си оставаше дипломат, бе готова да изслуша предложението.

— Вероятно ще удовлетворим по по-задоволителен начин разгневените делегати, ако Съединените щати започнат да изплащат дълга си от два милиарда долара към ООН — поде президентът. — Така делегатите ще разполагат с повече средства за програмите, които ООН и по-точно Съветът по световна прехрана, Детският фонд, Институтът за обучение и изследвания провеждат в техните държави. Ако действаме правилно, те ще останат с убеждението, че са спечелили. Например по въпроса за нашия дълг. А вашето добро име няма да пострада — изтъкна той.

Чатерджи го погледна хладно.

— Госпожо генерален секретар, преди близо двайсет и пет години в речта си при раздаването на дипломите в един университет руснакът Александър Солженицин е казал нещо, което аз като юрист винаги ще помня: „Цял живот съм живял при комунизъм и ще ви кажа, че няма нищо по-ужасно от общество без обективни закони. Но за човека не е достойно да живее и в общество, което се съобразява единствено със закона“.

Чатерджи продължи да гледа съсредоточено президента. За пръв път, откакто беше влязла в Овалния кабинет, забеляза в очите и върху лицето му нещо като искреност.

— Госпожо генерален секретар — продължи Лорънс, — много сте уморена. Мога ли да ви предложа нещо?

— Слушам ви — отвърна жената.

— Защо не се приберете в Ню Йорк? Починете си, обмислете онова, което ви казах — допълни той. — Помислете и как да обединим усилията си, за да си поставим нови нравствени цели.

— Вместо да постигнем старите ли? — подметна тя.

— Вместо да задълбочаваме онова, което ни разделя — поправи я американският президент.

Чатерджи въздъхна и се изправи.

— Ако не с друго, мога да се съглася поне с това, господин президент.

— Радвам се — отвърна той. — Сигурен съм, че останалото ще си дойде на мястото.

Лорънс също стана и излезе иззад писалището. Ръкува се с генералния секретар и тръгна да я изпрати до вратата.

Чатерджи не беше очаквала срещата да премине по този начин. Знаеше, че президентът ще се възпротиви срещу искането й, ала бе смятала, че ако го попритисне, той накрая ще склони. Какво щеше да каже сега на репортерите? Че президентът е изпечен негодник ли? Че вместо да предаде на правосъдието един американец, един баща, е предложил да отпусне на ООН тлъста финансова помощ и да помогне на хиляди бащи навред по света?

Докато вървяха по дебелия син килим със златния президентски печат, Чатерджи си помисли колко нелепо е всичко. На идване към Белия дом се бе чувствала омърсена, понеже дипломацията е поругана. А ето че в Овалния кабинет я бе приложила вещо и хитро.

Защо ли тогава се чувстваше още по-омърсена?