Ридли Пиърсън
Твърдо падане (1)

1

Кам Дагит разтресе часовника си, сякаш да провери точността му и погледна напред, където на четвърт миля разстояние се виждаше мръсната, разядена от изгорелите газове табела, която показваше отклонението на магистралата за Националното летище. Топлинните вълни се надигаха на талази от тротоара, изкривяваха гледката в далечина и издигаха сивия ауспухов дим към плащеницата на смога. При това задръстване никога нямаше да успеят.

Съобщенията по радиото обясняваха, че задръстването се дължи на катастрофа на три коли, имало и ранени. Дагит погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди дали не може да опита някой фокус с колата. Опасяваше се, че ако не го направи, можеше да има още сума ранени. И те нямаше да са в няколко коли на магистралата; щяха да са в горящия корпус на самолет, пръснат от взрива на площ от десетина декара.

— Какво ще кажеш за вертолет? Можем да извикаме вертолет.

Едрият мъж на седалката до него избърса челото си и не отговори нищо. Безпокойството на Дагит отново се усили. Чувстваше се като затворен в клетка. От движението по пътя. От този тлъст мъжага до себе си. Усещаше как косата му побелява.

Една хартиена опаковка на сандвич, цялата в златисти дъги, изпърха като птица със счупено крило и се гмурна към колите, сетне залепна върху един мерцедес и размаза по вратите му кетчуп — като кръв от открита рана.

Той се чувстваше сам ранен, ако гордостта може да бъде наранена. Преди шест дни Марсел Бернар се бе откачил от следенето на ЦРУ в Лос Анджелис.

А сега, по щастлива случайност, поради неочакван късмет, те отново бяха открили този мъж. Дагит нямаше никакво намерение да го изпуска пак. Бернар се прехранваше като правеше бомби. Беше един от най-добрите, или един от най-лошите, зависи от коя страна на масата при разпитите седите. Разпитите. Нетърпението гризеше Дагит както скитащото псе души петите на млекаря или раздавача на вестници. Едно дебело досие в канцеларията му в Бъзърд Пойнт съдържаше едрозърнеста черно-бяла снимка на отпечатъците на Бернар. Лабораторни улики. Достатъчни да те окачат на въжето. Съществуваше надеждата, че бесилката можеше да се изтъргува срещу информация, жизненоважна за продължаващото разследване на Дагит по катастрофата на полет 1023 на „Евротурс“. Човекът, който бе направил бомбата, бе едно нещо; човекът, който я бе поставил в самолета — съвсем друго, той бе истинският убиец.

Далеч напред един шофьор излезе от колата и удари с юмрук по тавана й. Августовската жега и влажност бяха взели поредната си жертва.

— Двайсет и две минути — обяви той през зъби на дебелия Боб Бакмън, наместил се като в трон до него. Зад гърба му го наричаха Фалстаф, поради огромния му търбух. Със свалено сако, хриптящ като астматик, Бакмън бе целият плувнал в пот.

— Този самолет ще излети след двайсет и две минути — повтори Дагит.

Бакмън се опита да се направи на спокоен. Беше лош актьор. Може би възнамеряваше да спре движението — един дебел Моисей на магистралата „Джордж Вашингтон мемориал“.

Дагит имаше жилавия вид на първи бейсман^[1] от университетски отбор. Беше с високо чело, заплашителен поглед и изпъкнал нос. Като говореше, едва мърдаше устни — навик, останал от детството му, когато носеше тиранти. Говореше благо — семейна черта — макар че, съдейки по вида му, човек би очаквал по-скоро да изръмжава думите си.

— Защо всъщност реши и ти да дойдеш? — Дагит попита Бакмън.

— Чудех се кога точно ще зададеш този въпрос — призна Бакмън, изтривайки капки пот от двойната си гуша.

Бакмън беше педант с оредяваща коса и напукани устни. Носеше ризи с един номер по-големи и костюми с един номер по-малки.

— Ще го разпитам аз, а не ти.

Бакмън да води разпит? Невъзможно. Все едно да накараш слон да свири на пиано. В отчаянието си Дагит стисна здраво кормилото. Часовникът му „Касио“ показваше „Пон, 8:13“.

Бакмън рече:

— Предполагам си мислиш, че искам да ти грабна славата. Ти свършваш черната работа, аз правя разпита и получавам наградата. Но не е така. — Опита се да заеме позата на много важен тип, но и това не му се удаде.

Дагит си мислеше: да стигна само на миля-две от възможността най-сетне да разпитам Бернар и този дебелак сега да ме потупа по рамото и да ми измъкне спектакъла изпод носа. Отново.

Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Доверието е основата на всички отношения, а това важеше с особена сила за агентите на ЦРУ, които работят по един и същ случай; Дагит никога повече нямаше да се довери на Бакмън. Преди година Бакмън отмъкна от бюрото на Дагит едно досие, занесе го лично на специалния агент — водещ разследването, и го представи като своя разработка: това досие свързваше Бернар с малко известната западногерманска терористична група „Der Grund“^[2]. Така само с един замах той отне осемнадесет месеца от живота на Дагит. Страхувайки се, че това може да му навреди, Дагит не се и опита да поправи несправедливостта — авторството върху подобни досиета бе трудно доказуемо, ако въобще можеше да бъде доказано.

В резултат на това откраднато дело Бакмън бе издигнат за шеф на групата за борба с тероризма зад граница. Този тип бе нищо друго, освен мързелив, лишен от въображение паразит, който дебелееше на гърба на другите. През последните дванайсет месеца бе превърнал тази си дейност почти в изкуство. Всички от отдел С-3 възприеха навика да носят у дома си делата, по които работеха.

Когато преди половин час шефът на С-3 се качи в колата му, Дагит моментално изпита отвращение. Как се променят нещата, помисли си той. Колко ли пъти бяха пътували така, заедно? Въпреки че твърдеше обратното, имаше само една причина Бакмън да е тук: да извлече изгода от задържането на Бернар и от информацията, която би получил по време на разпита му. Дагит си мислеше това, докато седналият до него Бакмън хриптеше и оправдаваше репутацията си на истинска свиня.

Бакмън знаеше малко, почти нищо за Бернар, и не бе водил разпити от една година, а може би и повече.

— Деветнайсет минути — рече рязко Дагит, жадувайки да предприемат нещо. — Никой от нас няма да го разпита, ако не го свалим от онзи самолет.

Той с трясък отвори вратата. Можеше да пробяга една миля за седем-осем минути. Откак се помнеше, бягаше сутрин. Можеше да избяга и да проведе сам разпита. Нямаше никакво намерение да гледа как самолетът на Бернар се издига над главата му, докато той седи в капана на колата и вдишва миризмата на Бакмън.

— Не би пропуснал и най-малкия шанс да спипаш Корт, нали? — попита дебелият.

Дагит прибра крака си вътре и затръшна вратата. Светлината на купола угасна. Почувства как по тялото му пробягват тръпки.

— Ти си човекът, който откри Бернар. Заслужаваш да чуеш това. — Той кимна към Дагит, демонстрирайки нещо като уважение. Жегата очевидно го бе хванала вече. Дебелите са по-податливи от другите. — Снощи германците са атакували „Der Grund“.

Дагит усети болка: това не бе сценарият, на който се бе надявал. Това бе негово разследване, а ето че то му убягваше.

— Не са заловили Корт — добави Бакмън и в гласа му се почувстваха нотките на съжаление и на провал, ведно с някакъв нюанс на извинение.

Дагит кимна и се закашля в нервния си смях, а заедно с това усети горчив привкус в гърлото си. Кръв или жлъч — все едно. Нищо вече не можеше да го нарани; беше станал безчувствен. Дръпна яката на ризата си. Копчето се скъса, плъзна се надолу по ризата и по крачола му. Опита се да го улови, но не успя, а тази безуспешна реакция му струваше доста.

Преследването на Бернар, предаването на информация за „Der Grund“ на германците — последните две години от живота му — всичко това бе подчинено на една цел: да арестува Антъни Корт. Единствената мотивация, която все още го поддържаше във форма. А сега…

Бакмън прекъсна хода на мислите му. Бакмън винаги се намесваше.

— Разбираш ли какво ти казвам, Мичиган?

Дагит кимна, раздразнен, че Бакмън си позволяваше да използва прякора му. Наричаха го така, заради емблемата с името на колежа върху сакото, с което обикновено бе облечен. То бе сако, което носеше късмет. Ако човек се вгледаше по-внимателно в десния му джоб, щеше да види замрежена дупка с размерите на куршум. В деня, когато стреляха по него, Кам Дагит не носеше в този джоб библия, а бейзболна топка с автографи, която смяташе да подари на сина си за петия му рожден ден. Топката сега седеше на лавицата на Дънкан с куршума, проникнал надълбоко в нея, а Дънкан обличаше сакото, винаги когато това бе възможно. Но само приятелите на Дагит му викаха Мичиган, не и хора като Бакмън.

— Ако смяташ, че Бернар може да те отведе до Корт, просто сънуваш — рече Дагит. — Германците не биваше да избързват с тази операция. Колко пъти го обсъждахме това с тях? Корт все щеше да се появи, рано или късно… Можехме да хванем някаква нишка. А сега сме прецакани. Никога няма да го пипнем.

— Бернар…

— Бернар не знае къде е Корт. И ние не знаем. Имаме само едно име. Какво още? Нито лице, което да прикачим към него, нито досие. Просто едно име, съобщено от пеяч, на когото не можеш да имаш пълно доверие. Кой знае със сигурност дали Антъни Корт изобщо съществува? — Почувства се угнетен. В колата бе безкрайно задушно.

— Разбира се, че Корт съществува — рече ядосано Бакмън. — И ти го знаеш не по-зле от мен. — Ала в гласа му се усещаше собствената му невяра в казаното. — Той е отправната точка — настоя Бакмън, хващайки се за сламката. — По всичко личи, че в стаята си в Лос Анджелис Бернар е направил взривател. Така ли е? И сега, благодарение на теб, нямаме никаква идея къде е този взривател! Ако знаехме, бихме могли да намерим Корт.

Не Дагит, а управлението на ЦРУ в Лос Анджелис бе провалило следенето на Бернар. Като агент, отговорен за това дело, той бе само непряко отговорен. Обвинението на Бакмън бе изстрел с халосни и двамата знаеха, че е така.

Дагит оспори казаното:

— Ние не знаем, че Бернар е направил взривател. Ние не знаем нищо. И ако си мислиш, че той просто ще ни предложи сведения…

— Разпитът е мой, Мичиган. Мой и само мой. Ясно?

Бернар бе единствената надежда на Дагит. Трябваше на всяка цена да се попречи на Бакмън да води разпита му. Той отново отвори вратата, смазан от изпаренията в колата.

— Шестнайсет минути. — Все още имаше шанс да успее.

Опитвайки се да изглежда спокоен, Бакмън рече:

— На летищната полиция е съобщено да задържи самолета на земята. На пътниците ще бъде съобщено, че закъснението е по технически причини. Не се тревожи за това.

— И смяташ, че подобна глупост ще заблуди Бернар? Смяташ, че летищната полиция може да се справи с Бернар? — Той плесна ключовете на колата върху влажната, месеста длан на Бакмън. — Отивам пеша.

— Какво рече?

Той се измъкна бързо от колата, преди Бакмън да е възразил.

Каква бе изненадата му, когато само секунди след като хукна, той чу силното затръшване на врата зад гърба си и вече знаеше, без да се обръща, че това бе Бакмън. Той ускори крачка, повдигна глава и пое към изхода на летището, който блестеше надалеч пред него.

 

 

Докато тичаше, тялото на Дагит влизаше в познатия му ритъм и ядът постепенно го напускаше. Тичането винаги имаше за него пречистващ ефект, дори и в жегата и смога на Вашингтон през август. Да тичаш до летището, за да разпиташ някого — и това ми било служба! Ако момчетата от отдела разберяха, щяха да го спукат от майтапи. Но поне бягаше от Бакмън — поне това бе в негова полза.

Пистолетът се забиваше болезнено в кръста му. Дузина морски чайки прелетяха над него в търсене на плячка. Дано някоя от тях нацвъка Бакмън!

Облян в пот, Дагит стигна до мръсния офис на летищната полиция на партера на терминал едно; там го посрещнаха двамина в немачкаеми костюми, които се представиха като детективи. Летищната полиция — частна компания — официално не бе свързана с градската полиция. Тези мъже не бяха детективи.

Службите за сигурност на по-големите летища се състояха от жестока смесица от най-различни нива на власт. Градската полиция — истинските ченгета — имаха правото да арестуват; тяхното присъствие обикновено бе невзрачно и се свеждаше до половин дузина коли и два пъти по толкова полицаи; бюджетът на града не можеше да си позволи по-мащабна охрана на летищата. Тази задача се падаше на летищната полиция, частна компания, която имаше правото и съответните разрешителни за своите патрули да носят оръжие, макар че тези патрули можеха само да задържат лица, докато по-сетне те бъдат арестувани от истинските ченгета. В летищната полиция работеха около стотина мъже и жени. Хората по безопасността — облечени в блейзери, които стояха зад рентгеновите машини, представляваха друга частна компания. На практика те нямаха никаква власт, освен да претърсват багажа на пътниците; ако имаха проблеми викаха летищната полиция, а тя от своя страна — градската. Връзките между тези различни частни и обществени организации бяха толкова добри, колкото можеше да се очаква. Отвратителни.

Мястото на ЦРУ, на Федералната авиационна администрация и на половин дузина други разузнавателни и следователски агенции в тези структури бе толкова трудно обяснимо, че отношението към тях бе отношение както на подозрение, така и на силно презрение от страна на частните компании. Дагит почувства всичко това с пълна сила, когато протегна ръка и двамината я стиснаха с нежелание.

След неприязненото запознанство тримата с бърза крачка се отправиха към вратата. Съдейки по гласа и по цвета на зъбите му, по-едрият от двамата бе пушач. Той не си каза името. Дагит моментално почувства, че тези двамата се държат предизвикателно. Действаха нервно и с фалшиво свръхсамочувствие. Пушача имаше дрезгав глас и груба кожа; той се движеше като обезумял, жестикулираше бясно и навярно в съня си скърцаше със зъби.

Другарят му — Дагит май дочу, че се казваше Хендерсън, но не бе сигурен — изглеждаше като италианска версия на човекоподобна маймуна. Беше с груби черти и изглеждаше непоклатим в износените си обуща. Почти нямаше коса. Имаше вид на таен агент ветеран, стоик и любопитко, от онзи тип, дето задават въпроси, а не им отговарят.

Летището бе старо. Стените на партерните коридори, свързващи терминалите, бяха облицовани с червен мокет. Таванът бе с шумопоглъщащи плочки, а подът — застлан с линолеум. Няколко ярко осветени търговски района, модернизирани наскоро, изглеждаха нелепо пред заобикалящия ги фон.

Изкачиха се по стъпалата на неработещ ескалатор и приближиха до мястото за проверка на пътниците и багажа.

— Ще трябва да си оставиш ютията на едно от момчетата по безопасността. Ако речеш да го прекараш през проверката, трябва да се изпише цяла шибана планина документи. — Пушача посочи към униформен полицай, който нарочно стоеше встрани от хората, които работеха на рентгеновите машини и конвейерната лента. — Тоя е от нашите — рече Пушача, сякаш това интересуваше Дагит. Единственото, за което си мислеше той, бе Бернар на онзи самолет. — Сините сака са от безопасността — добави онзи с отвращение.

Дагит подаде пистолета си на униформения полицай и тримата забързаха по-нататък.

Пушача обясняваше с дрезгавия си глас:

— Покрили сме и терминала, и самолета. Шестима са на борда: две жени като стюардеси, един пътник на деветнайсти ред, две момчета от наземния технически персонал и един като товарач на багаж.

Той направи пауза. И една яребица на крушово дърво, помисли си Дагит. Тоя тип бе самата важност.

— Бернар е на ред осемнайсти, място В — до него е аварийният изход. Разбрахме, че е купил и двете места. Предполагам, че този авариен изход му трябва, в случай че подуши опасност. Не се тревожи, покрили сме го и него.

Приближаваха изхода. Гърлото на Дагит бе пресъхнало, а сърцето му още биеше тежко след бягането. Зад гърба им се чу суетня. Беше Бакмън. Изглеждаше така, сякаш беше плувал с дрехите. Отказваше да предаде оръжието си.

— Тоя е от нашите — рече Дагит, подражавайки на Пушача, но с тон, който изразяваше презрение към Бакмън.

Пушача се върна назад, за да уреди въпроса.

Плешивия заговори за пръв път:

— Онези от безопасността много-много не ни обичат. Чувствата ни са взаимни.

Бакмън с нежелание предаде пищова си.

— Да вървим — рече ентусиазирано Бакмън и поведе групата. Дебел паток с мокра перушина.

На изхода Пушача показа значката си. Поеха, почти тичайки, по горещата писта, Бакмън пак хриптеше.

Дагит се гмурна през входния люк на самолета четвърти, след Плешивия. Минаха бързо покрай нервен стюард.

— Ще се разкараме от пътя ви след минута — рече Бакмън, като се опитваше думите му да прозвучат авторитетно, но очевидно не се чувстваше удобно.

Групата им бързо премина по коридора. Към тях се извърнаха любопитни лица — някои възбудени, други изразяващи смесица от любопитство и неочакван страх.

За Дагит това бяха лицата на невинните, лица, които бяха живи и, дай боже, щяха да са живи и занапред. Лицата на хора като родителите му и като момчето му.

С приближаването им един мъж от деветнайсти ред стана и блокира коридора. Стюардеса, жена с твърд поглед и посребрени коси, се приближи и застана зад него. Двама от хората на Пушача, предположи Дагит. Бернар се намираше в средата на добре разположена блокада и нямаше накъде да мърда. Аварийният изход бе изцяло покрит от двама „механици по поддръжката“.

Спокойствието на Пушача бе впечатляващо. Дагит чу увещаващите приказки, видя вдигнатите ръце на Бернар, докато внимателно го измъкваха от мястото му, потупваха го по рамото и го съветваха да не се съпротивлява. Плешивия бързо измъкна куфарчето му от твърда материя. Вниманието на всички бе приковано натам.

Сетне погледите на Бернар и Дагит се срещнаха и двамата се втренчиха един в друг. Дагит си помисли, че навярно така би се чувствало животното, когато вдигне глава, изведнъж усетило присъствието на ловеца.

Дагит познаваше твърде добре това лице: беше живял с него с месеци. Бернар бе тъмнокос, със сиви очи, неособено симпатичен, просто от онзи тип лица, които лесно се забравят дори и от онези, които се смятат за наблюдателни. Една вена пулсираше силно на челото му. Професията му си бе казала думата: на лявата му ръка липсваха два пръста. Но не лицето или липсващите пръсти помнеше Дагит, а черно-белите снимки на резултатите от работата му: разрушени ресторанти и самолети — половин дузина аероплани. Броят на жертвите се измерваше в стотици.

Чудовище.

Групата се изниза в пълно мълчание. На пункта за проверка на пътниците и багажа Дагит и Бакмън си получиха обратно пушкалата.

Камионетка за зареждане на самолетите с храна откара петимата до една грозна зелена сграда, която изглеждаше като изоставена. Тясно преддверие, което миришеше на гранясало и на пот, водеше към стая без прозорци, която Пушача бе избрал за разпита. Дагит имаше лошо предчувствие за тази стая. Нещо ужасно щеше да се случи.

Металносиви писалища — всичките в различна степен потрошени — подредени в три реда на височина, заемаха по-голямата част от малката стая. Решетката на неработещата вентилация бе покрита с черни и мазни отлагания. Застоялият, мъртъв въздух и дебелият слой прах, който се вдигаше при всяка стъпка, придаваха на стаята мъгляво сив цвят, от което клаустрофобичното усещане на Дагит само се усилваше. Гърлото му бе напълно пресъхнало. От задушливата жега го засърбя темето и кожата на лицето; би искал да е където и да е другаде, само не и тук.

Окованият в белезници Бернар бе накаран да седне на стол в средата на стаята. Плешивия, Пушача и Дагит измъкнаха едно бюро от ъгъла и седнаха на него като на пейка — досущ запалянковци на мач. Бакмън потри ръце и със сърдит вид закрачи пред Бернар — имаше вид на ревизор, който започва ревизията си. Изглеждаше повече като оберкелнер, отколкото като ченге.

— Прочетохме ти правата. Късметлия си, че ги имаш. Задържан си официално по силата на закона срещу тероризма от 1988-а. Той ни дава доста широки правомощия, Бернар. Навярно си запознат с него, а? — и добави: — Приличаш ми на разумен човек.

Дагит си мълчеше раболепно с останалите. Пушача запали цигара и издуха дима към решетката. Димът придоби гъбообразна форма и огромният му конус сякаш остана да виси във въздуха. Плешивия взе да почиства безукорно чистите си нокти с джобно ножче.

Бакмън опита наново:

— Мога да се досетя какво си мислиш. Смяташ, че навярно не е чак толкова лошо, че бе заловен тук, в Съединените щати. В крайна сметка ние осигуряваме надлежни процеси, дори и на международните терористи. Мислиш си, че след като на федерално ниво не сме използвали смъртното наказание от десетилетия и ако не проговориш и мълчиш достатъчно дълго, някой сръчен адвокат ще поеме делото ти просто заради шумотевицата около него. И к’во ще излезе от всичкото туй? Може даже някой да превърне историята ти в телевизионен спектакъл, нали така?

Вярно беше. Бернар демонстрираше обезпокоителна самоувереност. Откъде се пръкваха такива чудовища? Единствената справедливост за такива като Бернар бе куршумът. Никакви съдебни заседатели. Никакви процеси. Два или три случайни изстрела и обясненията, че онзи се опитал да избяга.

— Дори и не си помисляй подобно нещо — прошепна Плешивия. Сетне се върна към ноктите си, досущ като някоя стара дама във фризьорски салон.

Дагит се усети, че ръката му бе върху пистолета. Сякаш не беше неговата ръка. Той я отдръпна, оставяйки пищова в кобура му, и кимна, все едно бе схванал; ала не бе. В що за човек се превръщаше той? Какво бе сторило с него това разследване?

Бакмън продължи:

— Това, което навярно не знаеш, е, че преди две години Скотланд ярд откри част от отпечатък на палец в останките от полет десет-двайсет и три на „Евротурс“. Частица от твое творение.

Дагит се сви. Това бе онази техническа информация, която би трябвало да не издават при никакви обстоятелства. Казваш това на Бернар и ако той успее да се свърже някак със своите хора, никой от „Der Grund“ повече няма да повтори същата грешка. Всъщност, миниатюрната част от отпечатък, за която ставаше дума, струваше четири седмици ровене из боклуците, докато бъде открита и още десет месеца, докато бъде идентифицирана, при това тази идентификация нямаше да бъде приета като твърдо доказателство от който и да е съд, поради частичността на отпечатъка, но все пак би била приета като улика. И Бакмън по най-глупав начин бе издал доброволно тази информация.

— Сър — намеси се Дагит, но веднага бе принуден да млъкне от грубото изражение на Бакмън.

Бакмън продължи:

— Ние знаем с какво си се занимавал в хотелската си стая в Лос Анджелис.

Това разтърси Бернар. Започваше да губи самочувствие. Запремига бързо-бързо.

Бакмън продължи бързо:

— Това, което не знаеш — рече той, — е, че родителите и малкият син на Дагит летяха с полет десет-двайсет и три.

Пушача и Плешивия се обърнаха и погледнаха недоверчиво Дагит.

Бернар също му хвърли поглед, но в него не пролича никакво разкаяние.

— Мога да ви оставя — теб и Дагит — насаме за няколко минути — предложи Бакмън, но очевидната му недомлъвка пак не сполучи. Мръсната стая в Националното летище не бе мястото за груби номера. Просто не се действаше по този начин.

— Имате ли някакво предложение? — Бернар попита Бакмън, малко прибързано и прекалено обнадежден.

Бакмън попита:

— Ами ако не предлагаме сделка? Ако само изчакаме документите за депортирането ти? Полет десет-двайсет и три бе на британски самолет. Разбираш за какво става дума, нали?

Ревът на излитащ самолет сякаш още повече сгорещи стаята. Дагит разхлаби още малко вратовръзката си.

— Да ти обяснявам ли всичко отново? — попита Бакмън с властност, която допреди му липсваше.

Дагит усети реакцията на Бернар. Оказваше се, че Бакмън не е просто слаб, а твърде мек. Излязъл от форма. Той използва момента да поиска от Пушача една цигара, сякаш разполагаше с всичкото време на този свят. Не пушеше, но Бернар не знаеше това.

Бернар повтори:

— И така, има или няма предложение?

Остро почукване на вратата разтърси последвалата тишина. Пушача стана и отвори, каза нещо на някого зад вратата с приглушен тон и издърпа куфарчето вътре. Сетне затвори вратата. Когато Пушача сложи куфарчето в краката на Бернар, Дагит стана от масата.

Бакмън рече:

— Твоето куфарче. Дали да не надникнем в него?

— Няма да отваряш това нещо — заяви Дагит. — Да не би да си забравил каква е професията на този човек?

— То бе проверено на рентгена — рече Пушача. — Два пъти. Няма и следа от жици. Няма взрив. Безопасно е, няма защо да се безпокоим.

— Подушено ли е от обучено куче? Проверено ли е с ултразвук? Този багаж трябва да бъде обработен от специалистите по бомбите. Тази чанта е в движение от… — Той се сепна, преди да е сторил същата грешка като Бакмън. Избърса дланите си о крачолите на панталона. Беше ужасен. Погледът му се стрелкаше между куфарчето и Бернар. — Постави се на неговото място — рече Дагит и приближи до Бакмън. — Ами ако куфарчето е заредено да гръмне при отваряне? Ако не се измъкне по някакво чудо, в най-добрия случай го очаква доживотен затвор. Но ако успее с един удар да ликвидира шефа на С-3 и агента, отговорен за разследването на полет десет-двайсет и три? В какъв герой ще се превърне само!

— Мъртъв герой — рече Бакмън, без да е особено впечатлен. — Никой вече не се самоубива заради принципи, Дагит. Мисли с главата си.

Той се наведе към куфарчето и откопча едната му закопчалка.

Дагит скочи напред и го блъсна настрани от куфарчето. Бакмън се подхлъзна, опита се да го стигне, но падна на мръсния под. Поради теглото си се изправи трудно. Беше тъжна картинка. Дагит му подаде ръка, но той отказа помощта. Изправянето му отне няколко трудни и дълги секунди.

— Излизайте оттук, и двамата — извика Дагит на другите.

След като Пушача изобщо не помръдна, Дагит додаде:

— Веднага! — а вниманието му все още бе изцяло погълнато от куфарчето.

Плешивия бързо избута другаря си през вратата.

Бакмън изтри лицето си с носна кърпа.

— Това, което направи, бе глупаво, Мичиган. Наистина, дяволски глупаво. И то ще ти струва скъпо, твърде скъпо.

Бернар не каза нищо. Вниманието му бе съсредоточено върху куфарчето с неговата отворена ключалка.

— Можеш да ми заповядаш да напусна тази стая заедно с теб. Нали така? Можеш да докладваш за мен на началството. Господи, можеш навярно и да ме уволниш.

— Дяволски прав си.

— Ами тогава направи го! Хайде, нека да вървим. Единствените ти свидетели си отиват.

Бакмън нацупи устни и кимна:

— Окей, май че си прав — и той направи крачка към вратата. Сетне, изоставяйки хитрините си, той се хвърли с цялата си тежест върху Дагит и го събори.

Дагит се удари силно о пода, плъзна се и се претърколи към вратата.

Бакмън се затътри тежко към куфарчето и се зае с другата му ключалка.

Бернар го стрелна бързо с поглед и погледна към Дагит с тъмни и влажни очи.

Дагит се досети.

— Не! — изкрещя той в момента, в който врътна дръжката на вратата и плонжира в преддверието.

Вратата излетя с касата си, прелетя през преддверието, през срещуположната врата и се озова на пистата. Оранжево кълбо от горящ бензин се изтърколи, разгръщайки се през преддверието. Взривната вълна повали Пушача, Плешивия и униформения служител по сигурността, който вървеше помежду им. Огънят подпали и тавана.

В последвалата тишина Дагит пропълзя по корем до една врата, зейнала отворена от взрива. През дима видя Плешивия да пълзи на четири крака. Отчасти ослепен, той премина през Дагит. Двамата се скриха зад стена от сгуробетон. Униформеното ченге бе на крака, панталоните му горяха и той бягаше с все сила през асфалтираната писта; Пушача се мъчеше да го догони. Сюрреалистичната гледка се допълваше от бавнодвижещата се маса на рулиращ самолет.

Дагит не чуваше нищо; беше оглушал. Не искаше и да чува; не искаше и да вижда. Бернар бе спечелил, дори и в смъртта си. Беше луднал от разочарование, от смъртта, от цялата бъркотия. Опита се да изкрещи. Пак не чу нищо. Но от изплашеното изражение по лицето на Плешивия разбра, че гласът му бе все още в ред. Чудеше се дали е така и с ума му: може би не само наполовина, а изцяло бе полудял. Със сигурност знаеше, че през август не може да вали сняг, но тъкмо това виждаше.

Протегна напред ръката си — забеляза, че по опакото на дланта нямаше косъмчета — и непохватно улови падащи снежинки, като дете в първата за сезона снежна буря.

Пръстите му полека се разтвориха. Все още не чуваше, но очите му виждаха нормално. Ръката му бе пълна с конфети. В крайна сметка не бе напълно луд.

Дойче марки.