Мередит Уебър
Изпитателен срок (1)

Първа глава

Първото, което Джо чу, беше воят на сирените, приближаващ зловещо в сумрака. Звукът им отекна в ушите й като вой на ранено животно, загубено в самотната пустош. Когато в огледалото за обратно виждане се появиха проблясващи червени и сини светлини, тя внимателно отби встрани от тясната асфалтова ивица, служеща за път тук, в далечните западни части на Куинсланд. Покрай нея профучаха полицейска кола, следвана от мръсна жълта линейка.

Нови пациенти, помисли тя и потрепери при мисълта какво може да има в линейката. С ловко и добре премерено движение изкара тежко натоварената кола от едрия чакъл отстрани на пътя и ги последва със стремителна бързина. В мига, когато линейката е напускала града, дежурният лекар вече е бил на крак, но сирените означаваха спешен случай, следователно допълнителна помощ нямаше да бъде излишна.

Младата жена караше с максимална скорост, доволна, че може да отвлече вниманието си от тежките мисли, които я преследваха през дългото пътуване. Скоро тя изгуби от поглед светлините. Отново беше сама.

Когато пристигна във Варила, осветлението по улиците вече беше запалено. Зави наляво след надписа, указващ посоката на болницата и не след дълго спря на паркинга отпред. Джо взе от купчината дрехи, грижливо подредени на задната седалка престилка на бели и сини карета и сковано се измъкна от шофьорското място. Протегна се за миг и прекоси краткото разстояние до осветения вход.

На третия ден след Нова година фоайето бе все още празнично украсено.

— Казвам се Джо Армитидж, новата лекарка — обърна се тя към младата сестра на регистратурата, която изпитателно я огледа. — Линейката ме задмина на влизане в града. Имате ли нужда от помощ?

— Как да нямаме? Аз съм Карън Шорт. Доктор Хеминг е дежурен. Челно сблъскване. В едната кола е пътувало тричленно семейство, а в другата — съвсем младо момче. Полицаите докараха трима от пострадалите. Стийв, тоест доктор Хеминг, се зае с момчето, но не мисля, че има надежда. — Тя поклати глава и премина към по-конкретни неща. — Настанихме семейството. Родителите са много зле, вероятно със счупвания, а дъщеря им е в безсъзнание. Ще ви покажа къде да се измиете, дотогава рентгеновите снимките ще са готови. Аз ще ви ги донеса.

Докато говореше, сестрата я поведе към едно малко помещение с умивалник. Първоначалното й облекчение, че неочаквано се е появило подкрепление, се беше поуталожило и младата жена подложи новата лекарка на старателен оглед.

— Сигурна ли сте, че искате да започнете веднага? — попита Карън и Джо се обърна, за да й се усмихне.

— Може би се чудите дали наистина е възможно една жена, висока метър и шейсет и облечена в зле скроен ярко розов спортен костюм, да е новият завеждащ?

— Не! Разбира се, че не! — отговори бързо момичето и се изчерви.

— Пътуването дотук е дълго, горещо е, а това е най-удобната дреха, която имам — обясни Джо. — Наистина съм доктор Армитидж, която очаквате на работа в понеделник и съм съвсем сигурна, че съм готова да започна още сега. Дали искам, или не е без значение.

Три часа по-късно Джо се чудеше на издръжливостта на човешкото тяло. Беше пътувала почти дванайсет часа, вместо да преспи по пътя и въпреки това бе успяла да намери сили, за да свърши онова, което се искаше от нея с професионална точност.

Господин и госпожа Андрюс си почиваха, доколкото това им позволяваше гипсът и най-голямата й грижа сега беше дъщеря им, която все още беше в безсъзнание.

— Доктор Хеминг все още ли е в операционната? — попита тя влязлата току-що Карън.

Сестрата кимна, втренчила поглед в неподвижната слаба фигурка под чаршафа.

— Най-добре да се измия и да отида там — може да имат нужда от помощ.

— Сигурна съм, че Стийв ще се зарадва — отговори сестрата с бодра усмивка. — Аз ще остана с Джени.

Джо въздъхна и кимна.

— Нито едно от изследванията, които направих, не показва наранявания на черепа или продълговатия мозък, но има нужда от наблюдения през половин час. Ако зениците й реагират на светлина, дори и съвсем слабо, веднага ме извикайте — това може да е първият симптом на покачване на налягането в черепа.

— Дано не се стигне дотам — отвърна Карън, която като всеки професионалист бе неспособна да прикрие съчувствието си към болни или пострадали деца. — Старшата сестра е тук и сега е в операционната със Стийв. Шапка, престилка и маска ще намерите в малкото помещение между кабинета, в който бяхме, и операционната. Да ви помогна ли да се измиете?

— Първо ще сложа стерилни дрехи и ще отида при тях. Може пък да нямат нужда от мен.

— Не се надявайте — киселият отговор прозвуча съучастнически и на Джо й стана приятно. Странното чувство, че е част от екип, съживи изтощеното й тяло и възстанови силите й.

Облечена в престилка, която й стигаше до глезените, с прекалено голяма шапка върху късата си кестенява коса и маска, покриваща цялото й лице до живите кафяви очи, тя отвори вратата на операционната и веднага разбра, че е закъсняла.

Тази нощ в малката операционна бе водена безнадеждна битка. Двама души се движеха уморено и механично събираха инструментите, един санитар изнасяше количката с тялото на младежа през страничната врата — като облак над всички тегнеше отчаянието от загубата.

— Съжалявам, Роузи, но ще трябва да те оставя сама да довършиш това. В катастрофата е имало още трима души. Вече загубих достатъчно време.

Джо бе озадачена от горчивината и стаения гняв в този дълбок глас. Свали маската си и побърза да се обади:

— Останалите са добре. — Нямаше място за учтиво встъпление, щом можеше да намали загрижеността му. — Аз съм Джо Армитидж. Последвах линейката в града и пристигнах навреме, за да се погрижа за родителите. Госпожа Андрюс има лека фрактура на лъчевата и лакътната кост на лявата ръка — вероятно се е обръщала назад към дъщеря си в момента на удара. Единият й глезен е подут, но от снимките не личи да има счупване, така че му сложихме лед и сега тя спи. Мъжът й се е отървал със счупвания на двете кости на подбедрицата й е в гипс.

Лекарят вдигна поглед и прикова очи в нейните. Неговата маска бе все още на лицето му, така че тя виждаше само две очи със син блясък, прикрити от тежки клепачи и гъсти тъмни мигли.

По гърба й полазиха нервни тръпки, когато тези очи пробягаха по скритата й под огромната престилка фигура и отново се вдигнаха, за да срещнат погледа й и да разтърсят слабото й тяло. Между тях сякаш имаше някакво предчувствие. Приятели, които откриват минала връзка, или врагове, поздравяващи се преди битка?

Той вдигна ръка да развърже маската си и тя проследи движението, нетърпелива да зърне лицето му, но и неспособна да обясни желанието си. Носът му беше прав и с дълбоко изрязани ноздри, под него устата бе в почти права линия — уста на човек, който крие силни чувства.

„Трябва да съм по-уморена отколкото си мислех“, сгълча се тя сърдито. Продължи да обяснява, за да прикрие смущението си:

— Господин Андрюс се тревожеше повече за колата, отколкото за жена си и дъщеря си. Колата е с двойно предаване, което обяснява сравнително леките им наранявания. Според него другата кола се е ударила челно в тях и влязла под шасито. Той се оплаква от болки в гърдите, но електрокардиограмата не показа нищо и затова мисля, че причината е във врязалия се в него предпазен колан. Преглеждаме и двамата през половин час за признаци на вътрешни кръвоизливи или сътресения.

— А детето? — излая той.

„Представянето — после“, помисли Джо огорчена.

— Момиченцето е в безсъзнание, но няма разкъсвания или счупвания и рефлексите й са добри. Сестрата е при нея.

— Трябва веднага да я изпратите в Яруна. Там е базата на спешната хирургия.

Очевидно този мъж ще й се налага, ако му се удаде и най-малка възможност, а тя не искаше това да се случи — никога вече! Вдигна брадичка в несъзнателен жест на предизвикателство и се приготви за борба — съвсем учтиво, разбира се!

— Защо не я изпратихте, още от самото начало? — възрази тя. — Преди да вкарате младежа в операционната, трябваше да прегледате всички и да вземете мерки срещу шока.

Реакцията й беше инстинктивен опит за самозащита.

— Откакто я видях са минали вече три часа и тя все още е в безсъзнание. Не смятате ли, че има нужда от по-обстоен преглед?

Той говореше с остър сарказъм, който лазеше по опънатите нерви на Джо и я обиждаше.

— Не, не смятам! — отговори тя твърдо, докато сваляше шапката си и прекарваше пръсти през слегналата се коса. — На този етап тя се нуждае от наблюдение и почивка. И двете може да получи тук. Освен това по-добре да е с родителите си. Успях да убедя майка й да поспи едва след като й обещах, че ще оставим дъщеря й тук. Не мислите ли, че са пострадали достатъчно, за да им причиняваме още мъка, като ги разделим в различни болници, без това да е необходимо?

— Тук е едва от три часа, а вече се опитва да коригира реда — подхвърли той язвително като гледаше някъде над главата й.

В Джо се надигна изгарящ гняв, но тя запази самообладание, решена да се бори с този арогантен мъж и да победи!

— Може би ми липсва вашия опит тук, но аз съм учила доста за скоростта на възстановяване на пациентите и смятам, че и тримата ще излязат от болницата по-бързо, ако са заедно.

— Вашето назначение започва да тече след два дни — дотогава ще става това, което аз кажа, независимо дали това ви допада, или не — гласеше незабавният отговор.

Джо пое дълбоко дъх, неспособна да повярва, че този мъж я измъчва така посред нощ, когато не бяха стигнали до никъде, след трескавата вечер, прекарана в грижи за пострадали в катастрофа! Все още стояха в операционната, въпреки че асистиращата сестра тактично се бе оттеглила. Вдигайки очи към своя противник, Джо разбра защо всички престилки в болницата бяха максимален размер. От нейната позиция той приличаше на малка планина. Тя запази мълчание.

Сякаш приел победата, той се обърна и свали шапката си, откривайки гъста руса коса, изсветляла на ивици от слънцето, така че приличаше на златиста грива и му придаваше свободен и открит вид, който никак не се вписваше в блестящата стерилност на операционната.

— В момента има само две сестри на смяна, а и в една болница с двайсет легла и трима пациенти в повече са от значение. И въпреки това вие очаквате една от тези сестри да се грижи специално за детето, така че то да може да остане тук — подхвърли той през рамо, без да си прави труда да я погледне.

— Бих се радвала да остана с момиченцето — каза тя бързо. — Едва ли ще мога да заспя, ако не съм сигурна, че положението е стабилизирано. А ако възникнат усложнения ще постъпя както вие сметнете за най-добре — ще я изпратя в Яруна или ще ви извикам.

— Ако става дума само за повишено вътречерепно налягане, първо ме извикайте. Вероятно ще можем да го оправим тук — каза той рязко и се отдалечи, оставяйки я втренчена в бавно затварящата се врата.

— Толкова по въпроса за професионалното сътрудничество! — измърмори тя, свали престилката, която се увиваше около глезените й и я захвърли в един кош в ъгъла на операционната. Пое дълбоко въздух, за да се успокои. Мястото във Варила беше много важно за нея. Даваше й възможност да поработи при тези условия и да разбере дали това е областта, в която иска да специализира — ако това да станеш човек за всичко, можеше да се нарече специализация. Ако успехът във Варила означаваше да се примири с този арогантен, враждебен лекар, който дори нямаше конкретна специалност, тогава добре! Кой е казал, че всички доктори са добри хора?

На път към отделението си взе палтото. То не беше много по-дълго, но поне беше правено по поръчка и й придаваше професионален вид. След пътуването имаше нужда да се изкъпе и да облече чисти дрехи, за да се освежи, но ако изчезнеше и за десет минути, „Негово Величество“ доктор Хеминг щеше веднага да се появи и да намери още един повод за оплакване.

— Сега аз ще постоя с нея — прошепна тя на Карън. — Вие и без това си имате достатъчно работа!

— Ще ви донеса нещо за хапване. Чай или кафе?

— Кафе, моля. Един сандвич направо ще ми спаси живота.

Дали споменаването на храната беше това, което направи магията? Докато говореха и двете усетиха някакво раздвижване в леглото и един тънък глас каза:

— И аз съм гладна!

Джо застана до леглото и се надвеси над малкото момиче. Зениците й все още бяха леко разширени, но в размера им нямаше нищо необичайно. Тя се оглеждаше и при вида на непознатата обстановка устните й започнаха да треперят, личицето й се набръчка и очите й се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред, миличко — успокои я Джо. — Мама и татко също са добре. Преживяхте лека катастрофа, ти сигурно си ударила главата си и затова сега си в тази много специална болница.

— Защо е много специална? — попита детето, забравило сълзите.

— Защото ти си в нея, разбира се! — каза Джо тържествуващо.

В отговор бе наградена с усмивка и усети как Джени поотпусна ръката й.

С внимателна настойчивост Джо установи, че Джени не само знае коя е, но помни и подробности от пътуването до момента на катастрофата. Уверена, че няма да има повече усложнения, тя седна до нея и й разказва приказки, докато детето потъна в дълбок, но този път естествен, сън.

Когато излизаше тихо от стаята, тя срещна сестрата, която бе помагала в операционната; с поднос с кафе и сандвичи.

— Аз съм Роузи Стрейчън, старшата сестра, доктор Армитидж. Съжалявам, че не бях тук по-рано, но…

Джо пое подноса и го постави на масата в коридора.

— Имали сте тежка нощ — каза тя със съчувствие, забелязала дълбоките бръчки на напрежение по лицето на жената и влажните следи от набързо изтрити сълзи. — Моля ви да ме наричате Джо — продължи тя, прикривайки с бъбренето си вълнението на другата жена. — Баща ми е лекар и когато чуя доктор Армитидж ми се струва, че става дума за него. — Беше наградена с уморена усмивка. — Момиченцето дойде в съзнание и говореше съвсем ясно — обясни тя. — Сега спи и затова си помислих да потърся вечерята, която Карън обеща.

— Да, ето я. Съжалявам, че се забавихме толкова много. Всички сме много разстроени — промълви тихо Роузи и разтърси глава, сякаш искаше да се отърси от някаква тежка мисъл. — Младежът, който беше убит, е от местните. Градът е малък и всички се познаваме. Ходех с майка му на училище. — Тя спря за момент и изтри лицето си, сякаш ядосана на сълзите, които изпълниха очите й, после добави разпалено: — Мразя това! Мразя тази част от работата си. Зная, че не можем да спасим всички, но това дете… — Тя отново се поколеба, а Джо мълчеше, защото знаеше, че за Роузи е най-добре да говори и да излее чувствата, които я разкъсваха. — Толкова съм ядосана! — избухна Роузи, прекъсвайки проточилото се мълчание. — Ядосана съм на Ланс, че умря така! Че причинява такова страдание на родителите си! Глупаво е, нали? Глупаво е да си ядосан на някого, който току-що е починал?

— Мисля, че е много полезно — увери я Джо. — Аз ще видя как е детето и ще се върна да си изпия кафето. Тук сигурно има къде да седнем. Една чаша горещ чай или кафе може да ви помогне да се отпуснете след всичко това.

Роузи кимна и посочи една врата на края на коридора.

— Води към кухнята. Това е вторият ни дом — там седим, когато сме нощем на смяна.

— Вие отидете, аз ще дойда след малко.

След като се увери, че Джени спи спокойно, Джо се отправи към голямата кухня в провинциален стил. Надяваше се, че въпросите за болницата и града, които искаше да зададе на старшата, ще отвлекат мислите й от ужаса от смъртта на младото момче.

Мина час, преди тя отново да се върне към дежурството си край леглото на детето. Преди да си тръгне, за да поспи през останалата част от нощта, Роузи се отби при нея, за да й каже, че всичко е наред. Тримата нови пациенти си почиваха спокойно. Свита на един стол до леглото на Джени, Джо прехвърляше информацията, която Роузи й бе дала.

Варила изглежда беше една силно сплотена общност, която осигуряваше на населението от околността удобствата на „града“. Както повечето градове в западните райони, така и този съществуваше благодарение на богатите пасища наоколо и улесняваше живота на хората. Изведнъж тази пустош се бе превърнала в туристическа атракция и все повече хора пътуваха на запад в желанието си да видят как са живели поколения австралийци от времето на ранните заселници. Идваха с палатки, отбиваха се от дългите маршрути на север и запад към Дарвин, за да прекарат няколко дни в града, или посещаваха именията.

Темата, която въобще не засегнаха, бе доктор Хеминг, защото въпреки желанието на Джо да научи повече за човека, с когото щеше да е в най-тесни професионални отношения в това отдалечено място, тя не можеше да си позволи да говори за нещо, което би могло да се определи като клюка. Неотдавнашните й преживявания бяха причинили рани, които хорските приказки отвориха, и я оставиха така съсипана, че предложението за работа във Варила бе дошло като отговор на молитва.

 

 

През прозореца над леглото на Джени Джо виждаше просветляващото небе и чуваше нарастващото оживление навън, известяващо края на дългата нощна смяна. Младата жена се изправи сковано и излезе в коридора, където Карън я поздрави.

— Няма промени в състоянието на другите ви двама пациенти — каза тя тихо. — Защо не се приберете у дома?

— Това е най-хубавото предложение, което някога съм чувала — отвърна Джо. — Сигурно щях да го приема с радост, ако само знаех къде е това „у дома“.

— О, господи! Вие дори не сте си видяла къщата! Изчакайте ме само да се обадя на сестрата къде отивам и ще ви я покажа. Зад самата болница е — обясняваше Карън, докато я водеше през кухнята в мръсния заден двор. — Стийв живееше тук в началото, но си купи къща и я превърна едновременно в кабинет и апартамент. Когато е в града, преспива тук.

„Още по-добре“, помисли си Джо — споменът от сблъсъка на волите им бе все още пресен в съзнанието й. Карън продължи покрай права редица от ниски тумбести дървета, през ивица яркозелена гъста трева и стигна до ниска тераса, опасваща едноетажна тухлена къща. Отвори безцеремонно предната врата и покани Джо вътре.

— Цялата е ваша — кимна тя от вратата. — Аз трябва да се връщам, но ако имате нужда от нещо, елате в болницата и ме намерете. Добре дошла във Варила, доктор Армитидж — в случай, че още не са ви поздравили.

Тя махна с ръка, сякаш предоставяше на Джо правата върху всичко наоколо и с бърза усмивка си тръгна, загрижена да свърши работата си преди следващата смяна.

Развълнувана, Джо се огледа. Спалнята беше вдясно, а вляво имаше и по-малка спалня. Къс коридор водеше до стая, която представляваше трапезария и хол, а след тях откри удобна кухня, перално помещение и баня. Стабилно, удобно жилище за служители, реши тя. Практично, но напълно лишено от стил. След тази оценка една голяма прозявка й напомни колко е уморена и, забравила душа, за който си бе мечтала цяла нощ, Джо се упъти право към спалнята, просна се на леглото и само покри краката си с тънката ленена покривка, за да се предпази от утринния хлад.

 

 

— О, за бога! — разнесе се нечии раздразнителен глас.

Думите отекнаха в подсъзнанието й, преди да осъзнае, че не са част от съня й. Изплува от дълбокия сън и отвори очи.

Притежателят на гласа беше застанал на вратата и я бе закрил напълно. Това беше доктор Стийв Хеминг, освен ако всички мъже на запад от планините не бяха високи метър и деветдесет. Изглеждаше отново недоволен.

Джо се изправи в леглото и прекара ръка през косата си в отчаян опит да се отърси от съня, за да се справи с натрапника.

— Цяла нощ ли не сте спали? — гневно попита той и тя кимна, озадачена от резкия му тон. В края на краищата, не беше ли именно той, който настояваше тя да остане с детето през нощта?

— Предполагам, че колата пред входа на болницата е ваша?

Тя отново кимна. Да не би да я е събудил само за да й съобщи, че там не е разрешено паркирането?

— Дайте ми ключовете. Ще накарам някой от персонала да я докара и пак ще дойда. Имаме да оправяме доста неща.

Той протегна ръката си с нетърпелив жест. Тя стана от леглото, бръкна в джоба си и извади малка връзка ключове. Стийв Хеминг бе сбърчил начумерено вежди, а очите му пробягаха от босите й крака до разрошената от съня коса.

— О, за бога! — повтори той и изчезна през вратата.

Тя поклати глава, слисана от реакцията му. Сега имаше нужда от един душ, да не говорим за миенето на зъби и чистите дрехи! Трябваше да изчака колата. Отвън един бодър глас извика:

— Ще оставя ключовете на терасата!

Благодарна, че никой повече няма да я види в това ужасно състояние, тя изчака няколко минути, преди да излезе за багажа си и след като го внесе вътре, се запъти доволна към банята.

Водата беше хладка и миришеше странно, но почистваше и освежаваше. Възстанови оптимизма на Джо и съживи вродения й дух за приключения, който я бе съпътствал през дългото пътуване на запад. От дъното на чантата измъкна бермуди и риза, среса се и прекоси хола, за да намери Стийв Хеминг, който се чувстваше съвсем у дома си в кухнята над тиган цвъртящ бекон с яйца.

— Това мирише хубаво — каза тя бодро. — По-добре, отколкото щеше да мирише едно маслиново клонче, сигурна съм.

При звука на гласа й той се обърна и очите му погледнаха въпросително.

— Маслиново клонче ли?

— Символ на примирието — обясни тя.

— Примирие ли? — попита той безизразно. — Защо трябва да ви предлагам примирие?

„Защото снощи се държахте грубо“, помисли си тя сърдито. Не можеше да повярва, че този мъж не осъзнава колко негостоприемно я бе посрещнал.

— Това беше шега — подметна тя небрежно. Сетне напълни чайника и го сложи на печката. Умираше за чаша кафе.

— Аха!

След този незадоволителен отговор той отново се обърна към печката, за да сервира закуската, въпреки че бе почти обяд.

— Аз ще пия чай. Има няколко пакетчета в буркана до кафето — уведоми я той и сложи чинии на масата, където вече бяха подредени прибори, хляб, масло и малка кана мляко.

Потискайки желанието си да му каже да си направи сам чай, все пак той бе приготвил цялата закуска, Джо запари чай и сложи кафе и се присъедини към него на масата. Взе ножа и вилицата си и погледна към мъжа срещу нея. Самото му присъствие я караше да негодува.

Главата му бе наведена над чинията, а гъстата му коса беше зле подстригана и несресана. Помисли си, че ще разбира за спешните повиквания по това, че не се е погрижил за нещата, които смята за второстепенни. Ръцете му бяха силни, с дълги пръсти, кожата — загоряла като на човек, прекарващ голяма част от времето си на открито, за разлика от повечето лекари, които познаваше.

— Яжте — нареди той, вдигнал за момент глава от чинията. Прикритият му поглед улови нейния, но не разкри нищо. — Нямам много време, а трябва да поговорим.

Потискайки многобройни предизвикателни отговори, Джо започна да яде и усети как гладът й победи всичко останало. От другата страна на масата човекът планина се нахрани, отмести чинията си и вдигна глава, за да разгледа Джо, докато довърши закуската си.

— Положението е следното, доктор Армитидж — започна той с равен безизразен тон. — Вашият баща може да ви е осигурил това място във Варила, но аз съм този, който ще реши дали ще останете.