Кристин Хана
Далечни брегове (4)

Глава 4

През следващата седмица Джак и Сали прекарваха по осемнайсет часа в преследване на голямата история. Отиваха в офиса рано — Джак излизаше от къщи много преди слънцето да е изгряло — и оставаха до късно. На два пъти той дори спа на дивана в офиса.

Интервюираха дузина хора, разгледаха безброй следи и се опитаха да минат през не една затворена врата. Намеци, анекдоти, клюки — такива намериха в изобилие. При всички случаи, Дрю беше долнокачествена стока, а и не беше особено умен при това, имаше изключително високо мнение за себе си и почти пълно пренебрежение към чувствата на околните. Притежаваше още непоклатима вяра, че обществените правила и закони не се отнасят до него. С други думи, беше истинска досада.

Беше също така най-видният атлет на Орегон и най-добрият баскетболист в щата през последните две десетилетия. Общото мнение беше, че той може да изведе отбора до техния първи сезон в NCAA.

Едва ли беше изненада, че никой от отбора не искаше да говори с тях. Не искаха да си отворят устата дори за да произнесат по едно „без коментар“. Треньорът по баскетбол не можеше да бъде открит през цялата седмица. И като че ли никой не беше видял инцидента с момичето, освен сестрата на Сали. Накратко, нямаха доказателства. Никой не харесваше Дрю Грейлънд, това беше ясно, но никой не искаше и да изрече дума против него.

След още един безплоден ден, Джак и Сали отидоха да вечерят в местното заведение. Седнаха в помещението, което беше слабо осветено и тихо.

— А сега — какво? — запита Сали.

Джак вдигна поглед от бележките, разпръснати по масата. Беше изненадан да открие, че мястото е почти безлюдно. Когато идваха да вечерят преди, като че ли всяка маса беше заета.

— Мисля, че е време за по едно питие. — Той вдигна ръка и направи знак на келнера.

Той бързо отиде при тях и издърпа молива иззад ухото си.

— Какво да ви донеса, мистър Шор?

Джак се усмихна уморено и за първи път пожела да не бяха го разпознавали. Като че ли искаше да се напие.

— Два коктейла „Маргарита“.

— Добре.

Келнерът се върна след няколко минути с питиетата. Джак отпи от своето и отново втренчи поглед в бележките. Гледаше ги вече от час с надеждата да забележи нещо, което е пропуснал. Името на някого, с когото още не е говорил. Нямаше ни най-малка представа, какво да предприемат оттук нататък. Онова, което знаеше със сигурност, беше, че се е провалил. Отново. И този път беше повлякъл със себе си и Сали с живите очи.

— Хенри ще се върне от Австралия утре. Може би трябва да отнесеш историята до него.

— Ние ще хванем тази история, Джак. Ти и аз.

Нейната увереност като че ли никога не се разколебаваше. След всичките задънени улици и „без коментар“, тя продължаваше да вярва в Джак. Не можеше да си спомни кога беше последният път, когато някой беше демонстрирал такава вяра в него.

Погледна я. Дори сега, когато нещата вървяха толкова зле, черните й очи блестяха оптимистично. И защо не? Тя беше на двайсет и шест години. За нея животът едва сега започваше, щяха да минат години, преди да опита горчивия вкус на разочарованието.

На нейната възраст, той беше същият. След три звездни години в UW и онова удивително спечелване на купата „Хайсман“ го продадоха за първи път — на губещ отбор, който отчаяно се нуждаеше от него. Зад доста неефективна защитна линия, той трябваше да си скъсва задника просто за да остане жив, но играеше упорито и се раздаваше от все сърце. След три години „Джетс“ го купиха обратно.

Онази беше първата от неговите златни години.

През четвъртия мач на неговия първи нюйоркски сезон последният защитник, който започна сезона, се нарани лошо и дойде мигът на Джак. Той направи три тъчдауна в онзи мач. В края на сезона никой не помнеше името на онзи защитник, когото той беше заменил. Роди се Джампинг Джак Флеш. Тълпите крещяха като омагьосани името му, камерите снимаха всеки път, когато той минаваше. И той поведе отбора към спечелването на Суперкупата. По този начин се създаваха легендите. Няколко години той беше суперзвезда. Герой.

После го удариха лошо.

Край на играта. Край на кариерата.

— Джак? — Гласът на Сали го върна отново в задимения бар. Беше се отнесъл някъде другаде за секунда. — Какво се е случило с теб?

Той въздъхна. Ето отново.

— Когато бях малко момиченце…

О, Господи!

— Татко и аз гледахме футбол заедно. Ти беше любимият му играч. Той коментираше всяко твое движение, анализираше всеки твой пас. Бях на единайсет, когато той умря от рак. И когато си спомням онези дни, винаги мисля за футбола. Всеки ден след училище сядах до неговото легло в болницата. През уикендите гледахме мачовете заедно. Мисля, че така ни беше по-добре, отколкото да разговаряме. — Тя го погледна. Трябваше й секунда, за да се усмихне. — Той винаги казваше, че ти си най-добрият защитник, а ето, че сега си в Портланд, Орегон, в новинарското предаване с най-нисък рейтинг. Какво се случи?

Всички му задаваха този въпрос, рано или късно. Как загуби всичко? Той винаги отговаряше по един и същи начин.

— Знаеш, че контузих коляно.

Тя се наведе напред и го загледа нетърпеливо.

— Има и още нещо, нали?

Изведнъж този момент стана опасен — бавно, съзнателно плъзгане към ръба на интимността. Той знаеше по-добре, разбира се. Всеки мъж на неговата възраст го знаеше, но той беше самотен от дълго, дълго време, а точно сега този товар му изглеждаше по-тежък отвсякога.

— Пътуването надолу започна в болницата.

Удивително, той й разказа всичко — как беше привикнал към болкоуспокояващите и беше проиграл своя шанс в „Мъндей найт футбол“.

Всичко се отрази обратно като шепа счупено стъкло — само остри ръбове и отразена светлина. Знаеше, че ако стисне прекалено силно, ръката му ще започне да кърви, но не можеше да се спре. Толкова упорито се беше старал да се преструва, че футболът не е от значение, но той беше неговият живот. Без него, неговите дни и нощи бяха като зле заснети сцени от черно-бял филм. Беше си помогнал да забрави с хапчета и алкохол. Неговите ексцеси бяха станали легендарни. От златно момче се превърна в животно, което ходеше от парти на парти. Имаше дълги периоди от време, които дори не си спомняше.

Но си спомняше Злополуката. Беше късно или рано, зависи от перспективата, студена и снежна нощ. Не биваше да шофира в такова време, не и след дългата нощ, прекарана в пиене в селото Вангард. Но закъснялата преценка на събитието не можеше да помогне. Онова, което си спомняше, беше високото и зловещо скърцане на гуми и мирисът на изгоряла гума.

— Не съм наранил никого — каза той тихо, но не това беше важното. — Агентът ми успя да скрие всичко от пресата, но с кариерата ми и без това беше свършено. След такова петно единствената работа, която успях да получа, беше в местната станция в Албъкърк. Издигането нагоре беше много бавно и мъчително.

Погледна Сали и разбра, че нещо се е променило между тях. За първи път тя виждаше по-далеч от Джаксън Шор, футболната легенда. Виждаше мъжа, който се криеше вътре. Опита се да извърне поглед. Не можа. Тя го докосна по ръката.

— Тази история ще направи кариерата и на двама ни.

Докосването й беше като електрическа искра. Застави се да сведе поглед към книжата, разпръснати между тях. Думите изпъкваха без значение и несвързани. После забеляза нещо.

— Кампусът ще бъде затворен днес заради зимната ваканция.

— Знам.

Трябваше да направи нещо. Всичко беше по-добро от това да седи тук, изпитал внезапно болезнено желание за жена, която не можеше да има.

— Какво ще кажеш да се върнем обратно и да се разходим с колата из него? Администраторите и персоналът ще са си отишли. Може би някой ще проговори, когато охраната не е наоколо.

— Струва си да опитаме.

Джак плати сметката и потеглиха. Когато стигнаха в капмуса, опитаха на всичките обичайни места, потърсиха всичките си предишни източници. Направиха така, че да е невъзможно да ги игнорират и лесно да ги намерят.

Нищо.

Накрая спряха на паркинга и останаха в колата под силната светлина на уличната лампа. Сребрист дъждец падаше като мъниста върху предното стъкло.

— Предполагам, че това е краят — каза той най-после и протегна ръка към ключовете. Един поглед към таблото му каза, че е един след полунощ. След няколко часа трябваше отново да отиде на работа.

Почукване по стъклото накара и двамата да подскочат.

Джак свали прозореца. Там, застанал максимално близо до вратата, стоеше униформен полицай — мъж, когото и преди се бяха опитвали да интервюират. Сали незабавно протегна ръка към бележника и го отвори на една празна страница.

— Търсите калта, с която да оплескате Дрю Грейлънд? — прошепна полицаят.

— Да. Чухме, че сте го глобили за шофиране в нетрезво състояние миналата събота вечер.

— В това няма нищо ново. Тези спортисти се измъкват дори след убийство. Писна ми от това. Имам дъщери, знаете ли?

— Можете ли да потвърдите, че Дрю е бил арестуван в събота вечер?

Полицаят се засмя.

— Арестуван? Съмнявам се.

— Как се казвате?

— Марк Лундберг.

— Можем ли да ви цитираме по време на записа?

Човекът поклати глава.

— Имам две деца, които трябва да храня. Не мога да започна такава борба. Не мога да направя нищо повече от това. Ето. — Той пъхна един плик през отворения прозорец.

Джак сведе поглед към плика. По него нямаше абсолютно никакви знаци. Когато отново погледна навън, от Лундберг нямаше и следа. Джак отвори плика и извади съдържанието. Прегледа го набързо и възкликна:

— О, мили Боже…

— Какво е? — запита Сали, повишила леко глас заради едва сдържаното нетърпение.

— Рапортите по инцидента. Четири жени са обвинили Дрю в изнасилване.

— И никога не е бил арестуван?

Той се обърна и я погледна.

— Никога.

 

 

Елизабет за последен път провери списъка със задачите си.

Да пусна колетите.

Да взема дрехите от химическото чистене.

Да се обадя да спрат доставката на мляко.

Да сменя батериите в противопожарната инсталация.

Да потвърдя местата.

Всичко беше свършено. По това време утре тя ще бъде в къщата на татко си, а дъщерите й и семейството й ще са около нея, за да отпразнуват една старомодна Коледа.

След като още веднъж обходи къщата, защото тя беше нейната главна грижа, тя грабна дамската си чанта и тръгна към колата.

Но когато излезе на верандата, от сивото небе се посипа „звезден дъжд“. Или поне така го нарекоха по местната радиостанция. На тази вълшебна светлина нейният двор приличаше на отдавна забравен кът от омагьосана гора. Втренчи поглед в циментовите павета, които, като белите камъчета на Гретел, стигаха чак до края на нейната собственост. Те като че ли я канеха да продължи напред.

Вместо това, тя се качи в колата.

Стигна до Портланд за кратко време. Поне веднъж не валеше и улиците на града бяха тихи и безлюдни. Тя предполагаше, че това е тъжният начин, по който времето се отразява на всичко. В минали години тези същите улици бяха препълнени с хора, които пазаруваха за празниците. Миналата година й се наложи да чака почти час в „Майер и Франк“ в отдела, където опаковаха покупките, а тази година въобще нямаше опашка.

Като стигна телевизионната станция, паркира в отделението за посетители на подземния паркинг и отиде до фоайето.

— Здравей, Елинор — каза тя на рецепционистката, която имаше обеца на носа. — Весели празници.

— Здравейте, мисис Шор. Не празнувам Коледата — прекалено е комерсиализирана. Но все пак ви благодаря. Желая ви същото.

Елизабет сдържа усмивката си. Не беше толкова общителна и когато беше млада. Докато някои от съученичките й се събираха и прекарваха дълги нощи в „В & О Еспресо“ на „Капитол Хил“ и спореха за безредиците в Иран, тя се оттегляше и тихо се отдаваше на рисуването.

В ретроспекция, си пожела да се беше бунтувала малко повече. Ако беше носила обеца на ухото или си беше направила татуировка, можеше да й се отрази добре. Не се знаеше какво може да се отрази добре на жена като нея.

Качи се горе и намери офиса на Джак празен. Хвърли тревожен поглед на часовника си и забърза към студиото. И там имаше по-малко хора, отколкото обикновено — вероятно минимален състав заради празниците.

Джак седеше зад голямото бюро и беше под светлините на камерите. С пълен грим беше красив като филмова звезда. Както обикновено. И неочаквано тя си помисли, че това не е честно. Не можеше той да изглежда все още млад, докато нейната младост си отиваше безвъзвратно.

„… В неговото изключително предаване, говореше той. Канал 6 е открил доказателства за сексуално насилие от центъра на “Пантерите"_ Дрю Грейлънд. През изминалите две години четири жени са подали оплаквания срещу мистър Грейлънд. Полицаите, отговорни за кампуса, не са предали жалбите на полицията в Портланд или така твърди шефът на полицията Стивън Ландис. Директорът на „Олимпик юнивърсити“ Бил Сийгъл днес нямаше никакви коментари, когато му изложихме случая. Каза само, че, доколкото той знае, срещу Грейлънд няма криминални обвинения. Треньорът Ривърс потвърди, че неговият център звезда ще започне сезона в UCLA следващата седмица. Ние ще продължим да разследваме тази история и ще ви предоставяме всяка налична информация"_.

Джак се усмихна на жената, седнала до него зад бюрото. Те размениха няколко думи, после Джак свали микрофона си и се изправи. Докато пресичаше стаята, забеляза Елизабет и се усмихна широко. Сграбчи я за ръката и я поведе към офиса. Когато влязоха, се засмя високо и затвори вратата с ритник след тях.

— Можеш ли да повярваш, Бърди? Направих го. — Пак се засмя. — По тази история работих през изминалата седмица. Ако имаме късмет, ще я излъчат дори по националната мрежа. — Грабна я в прегръдките си и я повдигна от земята.

Тя се засмя заедно с него. Никой не можеше да постига успехи като нейния съпруг. Винаги беше така. В добрите времена, Джак приличаше на мощна река, която помита всичко по пътя си.

Той я пусна обратно на пода и я погали нежно по гърба. Гледаха се право в очите, усмивките им бавно изчезнаха. След дълга и неловка пауза, тя каза:

— Самолетът ни тръгва след два часа.

Джак смръщи вежди.

— Ще заминем утре.

Кучи син. Отново го направи. Тя се гордееше, че се владее, когато простичко каза:

— Не. Ще заминем днес. Декември, двайсет и втори.

— По дяволите!

— Чантите ти са в колата, не се тревожи. Опаковала съм всичко. Ти трябва само да ни закараш до летището.

Вратата на офиса се отвори шумно. Млада жена в сива плетена рокля и високи до коленете ботуши буквално влетя в стаята.

— Няма да повярваш! — каза тя, устремила се напред. Прекоси стаята до половината, преди да забележи, че Джак не е сам. Спря се и се усмихна приятно на Елизабет. — Съжалявам, че ви прекъснах. Но новината наистина е страхотна. Аз съм Сали.

Усмивката на Елизабет беше скована и неискрена. Беше прекалено ядосана на съпруга си, за да проявява общителност.

— Здравейте, Сали. Мисля, че се срещнахме на пикника по случай празника на телевизията.

— О… да.

„Очевидно съм направила впечатление“.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Джак, но знаех, че ще поискаш да видиш това. — Подаде на Джак лист хартия. — Още три жени са подали жалби срещу Грейлънд.

— Арестували ли са го?

— Още не. Треньорът Ривърс казал, цитирам: „В нашата голяма страна човек е невинен до доказване на противното“.

— С други думи, Дрю ще играе, докато не затворят вратата на килията след него.

— Точно така. Но ето я наистина голямата новина: току-що се обади едно от нашите момичета. Ще говори с теб. Пред камера.

— Да се срещнем във фоайето след трийсет минути. Ще съставим план на играта.

— Добре. — Като кимна забързано на Елизабет, Сали излезе от стаята. Вратата се затвори пак така шумно след нея.

Елизабет погледна съпруга си.

— Хайде, бейби — прошепна той в ухото й, — знаеш колко много се нуждая от това. Толкова много, колкото и от въздуха, който дишам.

„А твоите нужди са винаги най-важни, нали така, Джак?“ Мразеше се за това, че не може да произнесе думите на глас. На каква възраст щеше най-после да се научи да казва това, което мисли?

— Ще ти се реванширам — обеща той. — И ще съм в къщата на баща ти преди навечерието на Коледа.

Гласът му беше нежен като коприна, съблазнителен. Тя знаеше, че той ни най-малко не се съмнява, че ще получи това, което иска. От нея се очакваше да дава съгласие по всички въпроси и да бъде стабилна опора на разпадащия им се брак. Бяха достатъчно близо един до друг, за да се целунат, но тя не можеше да си представи дали разстоянието между двамата би могло да е по-голямо.

— Наистина ли, Джаксън? — запита го.

— Наистина.

Тези думи й напомниха за всичките години, които бяха прекарали заедно. Тя се запита дали той не ги беше подбрал преднамерено.

— Окей, скъпи. Аз ще тръгна първа.

Той я целуна страстно, после я пусна. Тя залитна назад, изгубила равновесие.

— Обичам те, Бърди.

Искаше й се да отговори, но не можеше. Той като че ли и без това не забеляза. Умът му беше вече последвал младата Сали през вратата.

По-късно, докато вървеше през празния паркинг на телевизионната станция, тя се запита — и то не за първи път — колко пъти може да се огъне една жена, преди да се пречупи.

 

 

Елизабет не обичаше да лети сама. Чувстваше се като стрък женско биле в купа с ориз. Биещо на очи и съвсем не на място.

Не каза нито една дума, освен „благодаря“, по време и на двата полета. Просто седя, забила нос в любовен роман.

В агенцията за коли под наем в Нашвил направи разумен избор — среден по размери бял „Форд торъс“ — и попълни документите. Удивително, но никога досега не беше правила това. Винаги стоеше мълчаливо, докато Джак пишеше. Нейната задача беше да пази документите, докато върнат колата.

Когато формалностите приключиха, тя влезе в колата и потегли на юг. С всяка измината миля, нервите й се успокояваха. Беше в своя любим Тенеси, единственото място на света, освен Екоу Бийч, което тя чувстваше като свой дом.

На изхода за Спрингдейл, подаде мигач и изведе колата от магистралата.

Първо забеляза промените. Спрингдейл определено се беше разраснал през последните три години от нейното последно гостуване. Главната част на града се беше изместила на изток — като че ли всички тези великолепни сгради бяха носители на една и съща заразна болест. Бяха скупчени близо една до друга и образуваха огромен кръг около светофара, който някога беше единствен в града.

А сега шосе с четири платна преминаваше през целия Спрингдейл и от двете му страни имаше огромни жилищни парцели, както и обширни тревни площи. Имаше още изискани кафе-барове и магазини, златни арки и неонови реклами и дори видеотека. Всичко беше украсено в зелено и червено за Коледа. Безброй надписи рекламираха продажбите за празниците.

Но ето я там, сгушена на ъгъла на „Първа улица“ и „Мейн“, между разрастващия се нов ресторант и магазин за дрехи, старата таверна, която татко й винаги беше обичал. Неведнъж на Елизабет се беше налагало да го измъква оттам и да го влачи до вкъщи…

„Защо, мила?, викаше гръмогласно и весело той всеки път. Не може вече да е време за вечеря!“

На миля извън града шосето изтъняваше до две платна и тя отново беше в мястото, където беше израснала. От двете страни на тихия път, до хоризонта, се простираха празни тютюневи поля. Тук-там имаше групи от голи дървета. Стада домашни животни кротко пасяха, а къщите бяха скрити от погледа зад внимателно засадени вечнозелени растения. Единствените признаци на прогреса бяха дузина къщи, строени от строителни предприемачи, и билбордовете, които ги гледаха отвисоко. Още по-високо се издигаше светофарът. На един от ъглите имаше висок стълб, а на ръждясалата метална табела беше изрисуван оранжев трактор. Това беше знакът за навлизането в „Съджърнър роуд“, откакто тя се помнеше.

Елизабет влезе в дългия чакълест път, който граничеше със земята на баща й.

Всичко вдясно принадлежеше на Едуард Роудс. Акри и акри земя с червена почва. Скоро щяха да засадят реколтата. През юли царевицата ще е висока колкото човек, а и ще расте още. А през октомври листата ще са златистокафяви и тънки като хартия. Когато задухат ранните зимни ветрове, шумоленето на стъблата ще наподобява жуженето на пчели. Такъв беше цикълът на земята, нейното измерване на времето. Всичко в света на баща й зависеше от и се измерваше с времето. Нещата идваха и си отиваха, живееха и умираха според слънчевата светлина.

Най-после, стигна до алеята за коли. Огромна метална арка се издигаше над пътя. Медният знак се люлееше леко на вятъра, отдавна остарял и станал синьо-зелен. На него пишеше: СУИТУОТЪР.

Елизабет отпусна газта. Колата намали и навлезе в алеята. От двете й страни, голите кафяви клони на дърветата се протягаха към сивото зимно небе.

Тя си беше у дома.

 

 

Тухлената къща във федерален стил се издигаше гордо насред безукорно поддържания двор. Подрязаните вечнозелени храсти очертаваха периметъра, съвършената линия беше нарушена на места от някое древно като света орехово дърво. Едно от тези дървета все още пазеше като реликва люлката, която беше любимата игра на Елизабет през дългите и слънчеви летни дни. А под нея все още се виждаше, макар и вече много трудно, отдавна неизползваната пътека.

Елизабет паркира пред гаража и изключи двигателя. Слезе от колата и вдъхна с пълни гърди мириса на пушек от комина, влажна почва и тор. Извади от колата чантата с дрехите си и тръгна към входната врата. Натисна звънеца.

Тишина, после приглушени стъпки и гласове. Татко й отвори вратата. Носеше синя фланелена риза и панталони цвят каки. Бялата му и пухкава коса беше дива като тази на Алберт Айнщайн, а усмивката му беше толкова широка, че би могла да разтопи всяко сърце.

— Захарче! — възкликна той с дрезгавия си глас. Произнасяше думите бавно и провлечено. — Очаквахме те едва след час или там някъде. Хайде, влез, не стой така на прага. И прегърни твоя старец.

Тя направи крачка напред. Големите му ръце се сключиха около нея и тя отново се почувства млада, дори малка. Той пазеше мириса и спомена на нейното детство — на борова смола и скъп афтършейв, на ментова дъвка.

Когато тя се отдръпна, той докосна нежно лицето й. Тя винаги се учудваше как една толкова голяма длан може да е толкова нежна.

— Ужасно ми липсваше. — Той обърна поглед към коридора. — Побързай, майко, нашето малко момиче си е у дома.

Отговорът беше незабавен. Елизабет чу тракането — като от картечница — на високи токчета по мраморния под. После усети мириса на цветя — гардении. „Запазеният“ аромат на майка й.

Антия буквално изтича иззад ъгъла, облечена във вечерни копринени панталони с цвета на шерито, черни обувки с високи токчета и абсурдно ниско изрязано горнище. Дългата й платиненоруса коса беше така обработена, че стоеше на главата й като нощно боне. Когато видя Елизабет, тя нададе кратък писък и се втурна напред като бойна машина.

— Господи, Бърди, не те очаквахме толкова рано! — Тръгна напред, като че ли щеше да прегърне Елизабет, но в последната минута рязко спря до баща й. — Добре е, че се върна у дома, Бърди. Мина толкова много време.

— Да, така е.

— Е… — Силно начервените устни на Антия оформиха усмивка, която бързо изчезна. Настъпи още една от онези неловки паузи, които винаги присъстваха в разговорите между Антия и Елизабет. — По-добре да проверя как е сайдерът ми. Татко, ти покажи на Бърди нейната стая.

Елизабет се опита да запази усмивката си. От всички дразнещи навици на мащехата си (а те бяха цял легион), да нарича съпруга си „татко“, беше най-непоносимият.

Той взе чантата с дрехите на Елизабет и я поведе нагоре по стълбите към старата й спалня. Тя беше все същата, както винаги. Стените бяха боядисани в бледо лимоновожълто, подът беше от дъбови дъски с цвят на мед, голямо провинциално френско легло с балдахин, което татко й беше купил чак от Мемфис, и бяла библиотечка за книги с бюро. Някой — Антия вероятно — беше запалил свещ и стаята миришеше на борови дървета. На стената над бюрото все още висеше снимката в рамка на Дейви Джоунс. На нея пишеше: „На Лиз с вечна любов. Дейви.“

Елизабет я беше намерила на гаражна разпродажба близо до Расълвил един съботен следобед. Цели три години — между седми и девети клас — тя беше нейната любима вещ. А след време на практика забрави, че е надписана специално за нея.

— Е, къде е златното момче? — запита татко й, като закачи чантата на закачалката.

— Напипа някаква голяма история и има нужда от още един ден, за да я „закове“. Ще бъде тук утре.

— Много лошо, че не е летял с теб — каза той бавно като че ли имаше предвид нещо повече. А може би — нещо по-малко.

Тя не можеше да го погледне.

— Да.

Баща й знаеше, че нещо не е наред между нея и Джак. Разбира се, че знаеше. Той винаги усещаше настроенията й, какво важно става с нея. Никога обаче не я насилваше да сподели каквото и да било. Ако южняшките семейства въобще знаеха как да пазят нещо, то това нещо бяха тайните.

— Майка ти ни е приготвила горещ сайдер — каза той най-после. — Да отидем да седнем на верандата.

— Тя не ми е майка. — Отговорът беше автоматичен. В мига, в който го каза, пожела да не беше го правила. — Съжалявам — каза и направи безпомощен жест с ръце.

Имаше и други неща, които би могла да каже, извинения и обяснения, които на няколко пъти през годините се беше опитала да улесни, но всичко се свеждаше само до празни думи и баща й го знаеше. Елизабет и Антия никога не се бяха разбирали добре. Всичко беше толкова просто.

Сега беше много късно да го променят… Или да се преструват, че не е така. Татко й въздъхна дълбоко от разочарование и каза:

— Хайде да излезем навън. Разкажи ми за вълнуващия си живот в онази дъждовна гора на янките.

Както бяха правили хиляди пъти преди, слязоха, хванати за ръце, по широкото и извито махагоново стълбище, прекосиха антрето, покрито с бели и черни мраморни плочки, и тръгнаха към кухнята, примамени от аромата на горещ ябълков сайдер.

Елизабет се стегна и приготви за още един рунд скован и неловък разговор с мащехата, но, за нейно облекчение, кухнята беше празна. Две големи чаши бяха поставени на дървената маса, а между тях — сребърна захарница.

— Тя помни, че обичаш сладките неща — каза татко й.

Елизабет кимна.

— Излез навън. Аз ще донеса чашите.

Той тръгна към вратата, а тя напълни двете чаши и ги изнесе на верандата.

Задната веранда всъщност беше по-скоро покрито квадратно място, чийто под беше от каменни плочки. Изсъхнали от студа глициния и жасмин обгръщаха белите стълбове, по които се виеха и лози, дебели и възлести като ръцете на старец. Над главите им имаше няколко дъски, по които бяха закачени конци и прежда и които тежаха толкова, че ги накланяха леко надолу. Сега, посред зима, цялото място имаше леко зловещ вид, но когато дойдеше пролетта, когато зелените филизи избиеха по тези уж мъртви кафяви крайници, същата тази глициния щеше да превърне верандата в купа от аромати. По-нататък, сгушена в мрака, беше градината на майка й.

В задната част на къщата бяха поставени няколко черни железни стола. Всички бяха с лице към задния двор. Елизабет подаде на баща си неговата чаша сайдер, после седна на стола до неговия. Столовете скърцаха, защото бяха поне десетгодишни.

— Радвам се, че успя да дойдеш тази година.

Нещо в тона му я разтревожи.

— Всичко наред ли е? В добро здраве ли си?

Той се засмя от сърце.

— Хайде, захарче, не ме карай да се чувствам по-стар, отколкото съм. Чувствам се чудесно. По дяволите, аз и майка ти, Антия, планираме да караме каяци в Коста Рика тази пролет. Има едно място, наречено Облачната планина — или нещо такова — което ми е на сърце. Следващата година ще се изкачим до Мачу Пикчу. Просто се радвам, че успя да дойдеш чак дотук, това е всичко. Липсвате ми и ти, и внучките ми.

— Май забрави да включиш и Джак — отбеляза сухо тя.

— Както ти забравяш да споменаваш Антия. Мисля, че сме прекалено възрастни, за да прикриваме истинските си чувства, скъпата ми. Но докато си щастлива със златното момче, и аз ще съм щастлив да го имам за зет. — Той направи пауза и й хвърли кос поглед. — Щастливи сте, нали?

Тя се засмя, но дори нейното ухо долови острия звук — като от падане на счупено стъкло върху керамични плочки.

— Нещата вървят чудесно. Къщата най-после придобива завършен вид. Трябва да дойдеш да ни видиш тази година. Може би за Четвърти юли. През този месец брегът е особено красив.

— Вече от две години слушам за вашето красиво крайбрежие, но всеки път, когато ми се обадиш по телефона, вали дъжд. Включително през летните месеци.

Този път смехът на Елизабет беше искрен. Тя се облегна назад и загледа двора, който някога й се струваше толкова голям. Стъблата в градината на майка й блестяха на лунната светлина. Чуваше се ромоленето на поточето по-долу, което по това време на годината се превръщаше почти в река. Но през лятото то щеше отново да бъде тънка и мързелива струйка вода.

Спомни си други времена за този заден двор — времената, когато тя беше малко момиченце. Беше след погребението на майка й. Моментът, в който разбра, че майка й си е отишла завинаги. Завинаги.

Седеше в тревата, дете, което още ходеше на детска градина, и ловеше пеперуди в бурканче. Слушаше разсеяно разговорите на възрастните. Беше пролет — април — и нощният въздух ухаеше на орлови нокти и жасмин, които майка й толкова много обичаше. Когато всички си отидоха у дома, баща й най-после дойде при нея и клекна в тревата. „Искаш ли тази вечер да спиш в моята стая, захарче?“

Това бяха думите му. Нищо за мама или за мъката, или за безкрайната тъга, която предстоеше. Просто едно изречение, което слагаше край на един живот и начало на друг.

Спомни си какъв измъчен, страдалчески вид имаше той и колко много се беше уплашила тя. Знаеше, че е претърпяла загуба, от мига, в който й бяха казали, че „мама е отишла на небето“, но тогава, от баща си, тя научи за страха.

Гледаше напред, но всъщност виждаше сребристия призрак на малкото момиче, когато каза:

— Луната е точно такава, каквато беше в онази нощ.

— Каква нощ?

— Погребението на мама — каза тя тихо и чу как баща й си пое рязко дъх при споменаването на забранената тема. — Седях в задния двор през целия ден. Мисля, че всички от областта дойдоха да ме прегърнат и целунат.

Татко й постави едрите си длани на бедрата и се изправи. Изглеждаше по-слаб от обикновено.

— Мисля, че е по-добре да си легна. Уморен съм. — Той се наведе и отметна косата от очите й с жест, толкова познат, колкото собственото й отражение в огледалото, и я целуна по челото. — Лека нощ, Бърди.

Не биваше да споменава мама. Това винаги беше най-сигурният начин да се отърве от татко. Той вече беше стигнал до вратата със стъклено прозорче, когато тя събра смелост да каже тихо:

— Ти никога не говориш за нея.

Той се спря. Вратата се отвори. Помисли си, че го чу да въздиша.

— Да, така е.

Като чу думите, разбра, че това наистина е краят на разговора. Както обикновено, тя се предаде с грация и елегантност, защото знаеше колко го боли от спомена за мама.

— Лека нощ, татко. Кажи на Антия, че ще я видя на сутринта.

— Някои рани са наистина дълбоки, Бърди. — Говореше толкова тихо, че тя едва го чуваше. — По-добре го запомни.

Вратата се затвори и тя остана сама.