Линда Милър
Горещи страсти

1.

Град Кейв Крийк, щат Аризона

Не аз убих Харви Кред; някой ме изпревари. Онази вечер в Хорни Тоуд, седмица след ненавременната му и ужасна смърт, с изтерзан мозък заради следобеда в съдебна зала, където някакъв си заместник-прокурор ме съкруши, аз бях готова да изкопая шефа и да изпразня верния ми тридесет и осми калибър в гърдите му, в случай че бе останала и тръпка живот в тялото му.

Не бе моя идеята да се отбием в Тоуд за бира и сандвичи; на мен ми се искаше само да се прибера у дома, да вдигна краката си нависоко и да гаврътна няколко чаши сухо бяло вино Шабли. Озовах се там, защото колата ми бе в сервиза, а приятелката ми Лорета, след като ме взе от съда, седна зад волана и, следователно, ковеше непосредствената ми съдба. Предполагам, че в ума й се е въртяло как нито една от нас не е в състояние да сготви; тя се бе изтощила от гръб до гръб йога и часовете пилатес^[1], а аз бях водила и загубила едно от дузината тъпи дела, наследени, след като Харви получи куршум между очите и завърши с лице натопено в купа якисоба^[2] и доста паста в носа. След смъртта му всички се бореха да подобрят работата във фирмата и затова бяхме под огромно напрежение.

Днес бях уморена и напрегната, ала причината не беше само скорошната кончина на Харви и многото й и разнообразни последствия. Преди година защитавах един мъж на име Нед Ленч, обвинен в шофиране в пияно състояние и непредумишлено убийство, и спечелих оправдателна присъда въз основа на прословутите технически подробности. В хода на делото загубих много — най-забележимо моите привидно добри отношения с детектив Антъни Сонтера, който за осем месеца бе скъсал задника си, за да приклещи Ленч. И за да се влошат напълно нещата, няколко дни преди убийството на Харви, Ленч, натъпкан с кока, алкохол и кой знае какво друго, беше блъснал с пикапа си миниван на ъгъла на Скотсдейлроуд и Чапарал и се беше пребил.

Благодарение на него — и отчасти на мен — имаше още трима убити, две от тях деца.

Оттогава насам ме преследваха репортери и шумно настояваха за коментари. Предполагам, че искаха да разберат как успявам да се погледна в огледалото всяка сутрин, а отговорът на този въпрос бе съвсем простичък: внимавах да не се вглеждам прекалено внимателно.

До сега бях успяла да се опазя да не публикуват моя снимка във вестниците, но пък името ми се срещаше навсякъде.

Клер Уестбрук, адвокатка, неуморим защитник на всички отрепки.

Тази вечер Лорета беше в едно от нейните настроения — спасявай света и като за начало Клер — и бе решена да ме преведе през последната криза или дори да ме извлече, ако се наложи. И на всяка цена щеше да ме храни през това време.

— Клер, имаш нужда от хранителни запаси — говореше тя, докато караше своя лексус нагоре по Шосе 51, — а се обзалагам, че нямаш нищичко за хапване у вас, така че ще вечеряме навън.

Едно от най-вбесяващите неща у Лорета — освен сякаш бездънната й банкова сметка и зашеметяващата й красота — бе фактът, че почти винаги се оказваше права. След всичките неприятности напоследък не бях имала време да отида до магазина. Ние двете с тринадесетгодишната ми племенница Ема живеехме главно от продуктите от фризера и подаяния от госпожа Кравински, съседката. Тази вечер Ема си подготвяше домашното у една приятелка. Тъй като госпожа К. прекарваше всяка сряда следобеда приведена над бинго картите в някое казино, не можех да разчитам да намеря едно от странните й, но пък хранителни ястия пред вратата си, а във фризера ми бяха останали само стърчащи ледени иглички.

Паркингът пред заведението Хорни Тоуд бе доста запълнен, може би затова не забелязах една кола спортен модел навреме и не успях да се спася от значителна доза главоболия. Двете с Лорета влязохме, за да оставим имената си на управителката, и минахме покрай доста развеселени хора, вероятно туристи, събрани около масите за пикник в очакване да бъдат настанени вътре. Тоуд е известно любимо място и за туристи, и за местни, особено в края на септември, когато сезонът на прелетните птици наближава разгара си.

Лорета изчезна веднага щом ни съобщиха, че ще трябва да изчакаме поне тридесет минути и се запъти към задната стая, където свиреше кънтри оркестър. Несъмнено се надяваше да грабне пакет безплатни бисквитки.

Аз се отпуснах на стол до масата с видео игри недалеч от входната врата и зачаках, като хвърлях по едно око наоколо за журналисти. Тясното място между мен и бара беше препълнено със зимни посетители, страстни играчи на голф и разни типове от висшето общество, които притежаваха шикозни къщи, скрити в скалите или зад портите на заградени квартали с имена като Латино фермер. Шепот на скали и Трун.

Въздъхнах, подпрях брадичката си с една ръка, лакътят ми лежеше върху играта RacMan, и мрачно се загледах в собственото си сивкаво отражение в тъмното стъкло и непрекъснатите отблясъци светлина — малки вселени, които умираха и се раждаха непрестанно.

Замислих се за Харви.

Почти не можех да повярвам, че е мъртъв, макар по време на петте години съвместна работа определено да си го бях фантазирала, особено след случая Ленч, както и когато тръсваше на бюрото ми случаи на углавни престъпления на най-долните богати копелета. В Кред и съдружници сие, се очакваше да се борим за доброто и кротко да се примирим със съдебното решение, наше задължение бе да спечелим. Нямаше задоволително извинение при присъда виновен; Харви възприемаше лично всяко поражение, независимо дали той бе водил делото или не; винаги имаше ужасно много да се отплащаме в кантората, когато нещата се поуталожеха.

Една ръка на рамото ми ме откъсна от блуждаенето. Помислих си, че е Лорета, която се връща най-сетне с бисквитите, но се изненадах неприятно, когато Тони Сонтера снижи хубавото си тяло към стола срещу мен. Ако имах списък на всички, които не желаех да видя в този момент, Сонтера щеше да заеме едно от челните места, там, горе някъде, заедно с преди малко споменатите репортери, първото ми гадже от колежа и духът на Харви.

Той позволи на тъмните си очи да се плъзнат по най-хубавият ми костюм; Сонтера може и да ме дразни, но е наистина приятна гледка: тридесет и пет годишен, полу-ирландец и полу-испанец, с почти черна коса и кафяви очи. Висок е шест фута^[3], има телосложение, подобно на рекламите Боуфлекс, а тази негова лека латино усмивка би трябвало да бъде вписана някъде. Моята боя е подобна на неговата и съм висока пет фута и девет инча. Открих, че обмислям как ако ние двамата имаме деца…

Е, достатъчно бързо улових и обуздах тази греховна мисъл. Въпреки че се бяхме отдавали на разгорещен секс по време на краткия ни съвместен бурен период, преди случая Ленч разбира се, сега Сонтера и аз се разбирахме почти толкова, колкото Пакистан и Индия. Аз все още го харесвах мъничко — след скъсването ни почти не бях излизала на срещи, — но макар пътищата ни да се пресичаха от време на време в съдебните зали, обикновено гледах да стоя настрана.

Точно тогава, подобно на отсъстваща кръстница от вълшебна приказка, госпожа Кравински прехвръкна в ума ми — мислите ми наистина бяха разпилени, — но тя ме откъсна от спомените за мен и Сонтера, попаднали в ноктите на разгорещена, заслепяваща страст, така че й бях много благодарна. Госпожа К. беше на седемдесет и четири години, добра приятелка, живееше в апартамента срещу моя, грижеше се за Ема при нужда и прекарваше голяма част от времето си в палене на розови свещи заради смелото, но общо взето жалко усилие да предизвика любовна авантюра, която да се помни навеки. Ако Сонтера бе резултатът от действията й, то Вселената определено имаше чувство за хумор.

Усетих, че Лорета пърха някъде из тълпата зад мен и ни дава възможност да поседим сами. Лорета е същата романтичка като госпожа Кравински, но усилията й да сватосва са по-изтънчени. Защо да се занимава със свещи, фазите на Луната и римувани напеви, когато е толкова по-лесно да насочи двама човека един към друг в препълнен ресторант и после удобно да изчезне?

— Какво искаш? — попитах. Хубаво е да си прям със Сонтера. Страхотно умен е, но все пак е мъж и, заради тестостероните, е някак си недосетлив.

— Нямаме време да изчерпим въпроса какво искам аз — отговори той малко уморено. Носеше сгънат вестник под мишница и ми се усмихна отново, като разкри онези свои великолепни зъби. — Получи ли някоя истинска работа вече?

Пренебрегнах забележката му с надеждата, че ще си тръгне, макар през цялото време да знаех, че едва ли ще ме споходи такъв късмет.

— Много лошо, че Кред получи куршум в челото — каза той.

Искаше ми се да заявя на Сонтера, че е грубо и безчувствено копеле, но се въздържах. Един от нас трябваше да прояви някакво приличие; все пак съществуваше нещо като уважение към мъртвите, дори когато въпросният труп е на Харви Кред.

— Ехо, Клер — целенасочено произнесе Тони. Мълчанието никога не действаше при него. — Или трябва да те наричам защитник^[4], тъй като сега отношенията ни са строго професионални?

— Какви отношения са това? — срязах го аз и ми се прииска Лорета да се появи вече. Знаеше цялата тъжна история между мен и този мъж или поне по-голямата част, де. Дори да не бе нагласила тя събитията, все пак ме бе изоставила. Каква приятелка! — Ние нямахме отношения, Сонтера. Само секс.

Тъмните му очи заблестяха като пламък. Може би като тлеещ огън да е по-подходящо сравнение.

— О, да — съгласи се той, гласът му бе някакво дрезгаво мъркане. — Наистина.

Един епизод проблесна в ума ми; ние двамата лежим под обърната лодка по време на посещението ми на вилата му край езерото, някъде на север, а лятната буря обсипва земята с капчици дъжд. Сонтера ме докосва на места, които оттогава насам са замръзнали. Изведнъж се почувствах замаяна и едно топло пъплене достигна слабините ми.

Бързо отдадох реакцията на комбинацията от лошо хранене и емоционалните сътресения от последните десетина дни. Когато някой израсне като мен, да отрича, се превръща в негова втора природа.

— Тръгвай си — казах, но не се надявах много той да се подчини.

— В никакъв случай — отвърна Сонтера и един мускул на челюстта му потрепна. С леко тупване остави все още сгънатия вестник върху игралната маса.

Стегнах се, отказвах да погледна към Сонтера или вестника.

— Погребението на Харви беше хубаво. — Веднага усетих колко глупава е забележката ми, но отчаяно се опитвах да предотвратя приближаващото. Сонтера и една банда от негови приятели — ченгета присъстваха на службата, бяха облечени в тъмни костюми и изглеждаха подобаващо мрачни. Подозирах как само искаха да се уверят, че Харви е в ковчега.

Супер Ченгето не направи никакъв друг коментар; пийна глътка от бирата си и аз открих, че все пак го наблюдавам, гледах гърлото му, докато преглъща. Той остави изстудената бутилка с леко тупване, а тя образува леден пръстен по стъклената маса: очите му се присвиха и един мускул на лицето му потръпна. Познавах този поглед съвсем добре, защото ние със Сонтера имахме свое минало; отхвърлянето на реалността вече не действаше. Това не бе случайна среща — той преследва нещо, според мен нещо голямо, защото имаше желание да разговаряме с почти дружелюбен тон. След процеса на Ленч, който се проведе в кабинета на съдията, Сонтера вървя след мен чак до кантората на Кред и съдружници в Скотсдейл и през цялото време бълваше огън. Вече там, на моето работно място, най-накрая си разменихме необратими крясъци, които можеха да бъдат потушени само с противопожарен маркуч.

Сонтера никога не ми прости, че провалих едно справедливо обвинение. Моята гледна точка бе, че аз просто си вършех работата, което невинаги е приятно.

Чувствах се притисната в ъгъла, не можех да трая жизнерадостната атмосфера в Тоуд и се опитах да установя телепатична връзка с Лорета. Ела тук, по дяволите, в затруднено положение съм и за трети път пропадам надолу.

Нищо. Според Ема, която бе вече съзряла, аз нямам способности на медиум. Освен това, настояваше тя, съм толкова практична, толкова много адвокат, че вероятно нямам и подходящото мислене.

— Не пророни и сълза на погребението на господин Крет’н — отбеляза Сонтера, след като не успях да върна топката на разговора. Произнасянето неправилно на фамилията на Харви бе шегичка сред ченгетата. Да кажем, че няма съгласие между Полицейския отдел на Скотсдейл и моя работодател, би било елегантно спестяване на истината, а контингентът на Финикс, както и от кабинета на шерифа, също не изпитваха възторг към него. Правистите прекарваха времето си в търсене и арестуване на лошите, а Харви бе посветил доста успешната си кариера да ги освобождава по най-грандиозен начин — на съответната цена, разбира се.

— Нито пък ти — отговорих язвително, искаше ми се и аз да имам пред себе си бира. Щеше да послужи за две цели — да охлади пресъхналото ми гърло и да ми даде нещо, зад което да се скрия.

Очите на Сонтера потъмняха, но в тях се прокрадна искрица смях, когато се отпусна назад на стола и отново ме огледа. Вестникът лежеше помежду ни като бомба, достатъчно мощна, за да превърне вътрешностите ни в супа при избухването си.

— Какво правиш тук, Сонтера? — поисках да узная, след като той не отговори нищо.

— Просто се отбих, за да пийна бира с някои приятели — отвърна мъжът.

Лъжец!

— Проследил си ме.

— Ласкаеш се, Защитник. Кейв Крийк е малко градче. Озовали сме се в едно и също кръчме, това е всичко.

— Както и да е — промълвих аз само за да го подразня. Той мразеше пренебрежителния тон.

Не се хвана, а просто разпери пръстите на ръката си и небрежно посочи обкръжението ни. Какво целеше, по дяволите?

— Такова място — Сонтера огледа заведението. — Добра храна, хубава бира. Предположих, че ще празнуваш.

— Да празнувам! — Господ ми е свидетел, че не съм защитник на доброто име на Харви Кред, в края на краищата той нямаше точно такова, но все пак… Този мъж бе застрелян в собственото си имение, за бога! Остави след себе си процъфтяваща, сложна адвокатска практика, умна и сексапилна жена, две бивши, както и трима алчни наследника, които най-вероятно щяха да прекарат следващото десетилетие в борби за имуществото му. — Слушай, детектив Сонтера, Харви може и да не е бил твой любимец, но той беше човешко същество. Беше убит, в разцвета на живота си, и би било подходящо поне да се преструваш на загрижен.

Изглежда Сонтера не обърна внимание на думите ми, както обикновено правеше, когато следваше собствения си план. Би трябвало да се досетя по-рано за същината, но бях изтощена и не така възприемчива, както в други случаи.

— Чух, че ти и Крет’н, Кред, сте си разменили някои реплики преди убийството. Шумни реплики. На обществено място.

Значи бях заподозряна! Чудесно. Въздъхнах и отново бързо обходих с поглед помещението, за да открия Лорета. Тя бе неуловима като мираж в пустинята.

Нямах друг изход, освен да поема подхвърлената ми ръкавица; погледнах Сонтера право в очите. Отговорих, като изпънах гръб и леко вирнах брадичка:

— Да. Ние с Харви си разменихме някои реплики и то наистина бе на обществено място. — Замълчах, за да събера отпадналите си сили. Спомних си конфронтацията с моя шеф и то не в относително уединената обстановка на кантората, а в един от любимите ресторанти на Харви по обедно време. — Това трябва да те направи изключително щастлив, Сонтера. След като Ленч помете онази жена и децата й, CNN искаше да направи специален репортаж, а Харви сметна, че аз трябва да поема удара, въпреки че той ми натрапи този случай. Аз отказах, Харви се разгневи и аз му отвърнах подобаващо. Грозна сцена.

— Ала той не те уволни?

Харви да ме уволни! За нищо на света! Имах сключен договор с него; той бе платил обучението ми в юридическия факултет, освен това бе осигурил стипендия за издръжката ми през онези три години, и като резултат аз бях практически задължена да работя за фирмата определен период от време. Никога не бях разказвала на Сонтера тези подробности, отчасти защото не бе негова работа и най-вече защото знаех, че той ще го възприеме като още един пример как Клер продава душата си на дявола.

— Не — изрекох скромно. — Не ме уволни. Добър адвокат съм.

Отново се огледах за Лорета, но нямаше и следа от буйната й коса и облечената в черно, с добър вкус, фигура. Започвах наистина да й се ядосвам и наистина да огладнявам, въпреки че Сонтера ме нервираше ужасно. За нещастие нищо не разваля апетита ми; от гимназията насетне все или отслабвах, или наддавах онези същите пет килограма.

Сонтера разгъна вестника и посочи заглавието с показалец.

— Да — каза той сухо. — Добър адвокат си. Което прави още по-трудно да се смели всичко това.

Опитах се да не поглеждам, но погледът ми попадна точно на заглавието и отрезвяващата снимка отдолу.

„Закоравял престъпник пребива себе си и други хора, при огнена катастрофа“

Снимката показваше изкривените, почернели остатъци от минивана, където бяха телата на Джанис Мърдок и децата й — Етън, на четири годинки, и Абигейл, на две. Нямаше нужда Сонтера да казва каквото и да е: ако не се бях борила толкова усилено да освободят Ленч при онова предишно престъпление, тези хора щяха да са все още живи.

— Прибери си го — казах.

Сонтера се подчини. Харесва ми да мисля, че може би се е срамувал малко от себе си, но всъщност се съмнявам.

— Кажи ми какво знаеш за убийството на Кред — продължи той след няколко секунди тишина, предизвикана, от каквото и да е друго, но не и от уважение.

— Само основното — отговорих и останах леко изненадана от откритието, че мога да дишам, дори да говоря свързано. — Джанет Бейлин ми се обади рано онзи понеделник сутрин, за да ми съобщи за смъртта на Харви. Разбрах останалите подробности, когато отидох в кантората в девет часа.

И то какви кървави подробности бяха…

Горкият Харви. Работил до късно неделя вечер в превърнатата за гости къща в края на огромното си имение в близката Райска долина и вечерял на бюрото си, както му бе станало навик напоследък. Той бе амбициозен мъж, с очевидно неизчерпаема енергия, истински работохолик.

Намерен от съпругата си Бетси по-късно същата нощ, с лице натопено в храна и кръв, с малка спретната дупчица между очите и неприятна изходна рана отзад на главата.

— Заподозряна ли съм? — попитах глупаво, когато Сонтера започна да обмисля отговора ми. — Или това е обикновен полицейски тормоз?

Бях малко чувствителна що се отнася до ченгетата, признавам си. Беше заради работата, която вършех, макар и аз да имах няколко лични прегрешения спрямо тях. Сенки от неспокойната ми младост.

— Вероятно си имала мотив — отговори Сонтера, напълно сериозен.

— А също и половината от населението на областта Финикс — отвърнах.

При тези думи Тони се засмя дрезгаво и вдигна полупразната бутилка бира за импровизиран тост, който изразяваше съгласие.

— Някакви нишки? — попитах аз, защото си помислих, че е мой ред да насочвам разговора известно време. — Истински, имам предвид.

Тогава онази мрачна усмивка се появи отново, макар и за кратко, и Сонтера промълви:

— Да-а. Имаме изчерпателен списък, трябва само да започнем от буквата А в телефонния указател и да стигнем до Я. — Наведе се леко и снижи глас. — Ти излизаш ли с някого?

Не можех да повярвам на дързостта му.

— Да. Любовният ми живот е страхотна вихрушка, редят се една еротична авантюра след друга.

Сонтера се отдръпна назад, сякаш за да се запази от удар.

— Бих те посъветвал нещо, Защитник — каза той след няколко мига авторитетно мълчание. — Провери си хормоните.

Напълно в стила на Сонтера бе да си помисли, че проблемът ми е липсата на естрогенен хормон. Ако желанията му можеха да се изпълнят, аз щях да съм напуснала работа, да съм се преместила при него и да прекарвам остатъка от дните си боса и бременна.

— И аз бих те посъветвала нещо — сопнах се. — Бъди куражлия. Опитай вкуса на живота.

Познатото мускулче потрепери на челюстта му.

— Уестбрук, маса за двама. — Гласът на управителката се извиси сред хаоса.

Изправих се рязко и едва не обърнах играта RacMan върху него, заозъртах се за приятелката си. Ето я — с русата буйна коса, чувствена фигура и елегантни златни бижута — стоеше в края на заведението и забавляваше околните подобно на Мей Уест^[5] в мюзикъл от трийсетте. Тя помаха с ръка към мен и се усмихна леко, но аз й хвърлих такъв опожаряващ поглед, че можех да изгоря тревата на цял акър площ.

Сонтера също се изправи, държеше бутилката бира в ръка. Прокашля се.

— Ще бъдеш ли в кантората си утре? — попита той с изненадваща сдържаност.

Кимнах. Преди да ни напусне, Харви ми бе оставил прясна партида дела, които никой не искаше, така че не се очакваше да се появя в съдебната зала преди сряда следобед.

— Уестбрук! — надвика за втори път управителката шума. Беше малко нетърпелива и нищо чудно, с всички тези клиенти, които се блъскаха за места.

— Тук — извиках й аз, проправих си път покрай Тони и кимнах на Лорета.

Сонтера леко хвана лакътя ми и тогава, без всякакво предупреждение, многобройни сложни усещания изскочиха от миналото и ме връхлетяха на вълни. Отдръпнах се, може би секунда или две по-късно от желаното от мен, и казах:

— Трябва да тръгвам.

— Ще се видим утре сутрин отговори той. — Около единадесет. Важно е Клер.

— В такъв случай може би не трябваше да ме тормозиш с онзи вестник заявих аз и се отдалечих.

Не се обърнах назад.

2.

С Лорета се срещнахме на вратата, която водеше към второто помещение на заведението. Хорни Тоуд има двор и две зали вътре; нас ни настаниха във втората, в едно от грубовато оформените дървени сепарета.

— Знаеше ли, че ще бъде тук? — попитах аз веднага щом ни дадоха менютата и си поръчахме студен чай за начало.

Лорета ококори сините си очи и се опита да изглежда невинна. Ние с нея се познаваме още от Университета в Аризона; докато аз залягах над книгите в специалността за подготовка на студенти за Юридическия факултет, тя се специализираше в отварянето на врати за шансовете си. Накрая се омъжи за мултимилионер, тип каубой, казва се Кип Матюс и притежава къщи в Аспен и Скотсдейл, както и голямо действащо ранчо недалеч от Тусон. Ето как Лорета се озова в Кейв Крийк точно когато имах нужда от нея и бе готова, с желание и способна, да се намеси в живота ми. Кип и някакви негови партньори се занимаваха с търговския център близо до Шосе 101 и Лорета, след като бе пребоядисала отново дома им в Скотсдейл и бе изкупила всички свои любими дизайнери, имаше достатъчно време на разположение.

— Дали съм знаела, че кой ще бъде тук? — невинно попита тя и преплете пръстите си, отрупани с диаманти, върху масата.

Вдигнах менюто и го отворих рязко, престорих се, че го изучавам, макар вече да бях направила избора си. Щях да си поръчам бургер и пържени картофи, да вървят по дяволите въглехидратите и мазнините. В края на краищата, бях изкарала ужасен ден, ужасна седмица и имах нужда от питателна храна.

— О-о, престани, Лорета — изсумтях, — сигурна съм, че ме видя заедно с Тони.

Тя се усмихна и се загледа в безупречния си маникюр. Наричаше цвета розово на кучката и точно тогава си помислих, че наистина определението вървеше. Лорета издаде хищнически звук, отчасти ръмжене, отчасти мъркаме.

— Няма истинска жена, която да не го забележи — отговори. — Господи, изглежда чудесно в дънки Levi’s.

Колко наблюдателна съм само, помислих си аз. Дори не бях видяла с какво е облечен Сонтера. Бях прекалено заета да държа нащрек бойната си мощ, за да не успее той да стигне до мен.

Все едно че някога съм успявала…

— Щом казваш — отвърнах, после с въздишка оставих менюто и започнах да разтривам слепоочията си с върха на пръстите на двете ръце.

Студеният чай пристигна, сервитьорката взе поръчките ни и си тръгна, а Лорета промълви, докато седеше и разбъркваше своя чай със сламката:

— Струва ми се, че дори и сега си падаш по него.

Пийнах голяма глътка чай, но ми се искаше да мога да го разменя за двойно мартини или Сингапурски слинг^[6]. У дома трябваше да помогна на Ема обаче и това изискваше бистър ум, подобно на всичко останало в моя живот. Племенницата ми, която щеше да се върне от приятелката си в девет, бе доста необщителна напоследък и трябваше да я попритисна малко и да получа някои отговори.

Въздъхнах, когато сервитьорката мина покрай масата ни с табла, отрупана с коктейли. Май трябва да отложа сладката забрава на долното и мръсно пийване за неопределен бъдещ, и не толкова сложен, момент.

— Не си падам по него — отговорих сковано. Не, освен ако не броях изрязаните оранжеви спортни гащета, които намерих под седалката на колата около месец след раздялата ни и които нямах никакво намерение да върна, помислих си палаво аз. Нека да се чуди къде ги е забравил този хапльо.

— Хей, разговаряш с мен — тихичко ми напомни Лорета. — Съквартирантката ти от колежа и колега ветеран от бар Цици.

Усмихнах се, макар и мрачно, при напомнянето за сводническия нощен клуб, където ние двете, още като студентки, бяхме сервитьорки, носехме къси панталони и прилепнали тениски, под които голите ни гърди изпъкваха ясно. Заведението бе ужасна дупка, а клиентите, подобно на шефа Фреди Лорън, бяха по-голямата част галфони, но бакшишите си ги биваше и затова останах там, докато не взех бакалавърската си степен. През последната година обаче сестра ми Трейси изчезна, Ема се премести да живее с мен и това уреждане на въпроса вече сякаш изглеждаше постоянно.

— Знаеш историята, Лорета — напомних й. — Двамата с Тони имахме авантюра. Не любов, само секс. После истинският свят се намеси и настъпи краят.

Дори да бе имало шанс да се съберем отново, катастрофата Ленч — Мърдок го бе провалила завинаги.

— Все още харесваш Тони Сонтера — тихо настоя Лорета.

Отказах да отговоря и известно време просто си седяхме, заобиколени от весел хаос.

Когато храната ни пристигна, аз се заех да режа бургера си на четири равни парчета и да нареждам отгоре пържените картофки. Лорета си бе поръчала мексиканско тако^[7], но държеше ножа и вилицата по европейски, сякаш вечеряхме в Риц в Париж, а не в Хорни Тоуд в Кейв Крийк.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — казах аз, дъвчейки. Не можех да повярвам също, че О. Дж. се бе измъкнал или че ми оставаха само две вноски, за да изплатя колата си. Недоверието ми наистина имаше широки граници.

— Кой? — попита Лорета, деликатно натопи вилицата си в малка купичка със сос, преди да забоде една хапка от чинията.

Вдигнах очи към нея и я погледнах леко гневно. Вярно е, че Лорета и Харви едва се познаваха и тя дойде на службата в негова памет само защото имах нужда от морална подкрепа, но все пак приятелката ми трябваше да разбира много добре за кого говоря.

— О-о — леко размаха вилица, — имаш предвид Харви.

Въздъхнах и захапах втората четвърт от моя бургер.

— Можеш да си намериш друга работа или да започнеш самостоятелна адвокатска практика. — Лорета започна да обсъжда въпроса с вилица в ръка. — Мислила ли си за това?

Завърших с отличие и от първия път взех изпита, с който получаваш право на адвокатска практика; разбира се, че го бях обмисляла. Не съм глупава, все пак.

— Шшт — изсъсках аз, като едва потиснах непреодолимото си желание да се обърна и огледам дали детектив Сонтера се мотае някъде наблизо и улавя всички нюанси от разговора ни. — Ако някой те чуе, ще си помисли, че съм го убила.

Нямаше как да не си представя, че ме дават под съд и ме осъждат за убийството на Харви Кред, после изчаквам присъдата си в затвора в Марикопа и се гордея със собствения си грозен оранжев гащеризон. Ала не, някои от известните крайпътни банди на шериф Джо, вече доста напреднали и включили за свои членове жени, ми дават успокоение относно модата. Те носят райета.

Толкова за теорията на Ема, че нямам подходящото мислене.

— Разбира се, че не си го убила — каза Лорета.

Бутнах настрани чинията си, оставаха ми някакви си 30 грама до края, наведох се напред и снижих глас:

— Тъй като не съм изпитала удоволствието аз да довърша Харви — изрекох мрачно, — отказвам да си го приписвам.

Лорета се захили и поклати глава:

— Всички ли мразеха бедния човечец?

— Мисля, че кучето му го харесваше — отговорих й, въпреки че не бях готова да потвърдя този факт недвусмислено. Сантименталната му булка Бетси вероятно също го е смятала за поносим; в края на краищата бе живяла с него почти шест месеца. Първата съпруга на Харви, Мадж, се бе въртяла около него тридесет и шест години и съвестно бе забавлявала клиенти, украсявала няколко къщи подред и наддавала килограми. Втората госпожа Кред, Сладко Младо Същество на име Тифани, си хвана пътя на втория ден от медения месец, като взе бижутата и новия ягуар на Харви.

— Малко тъжно е, не мислиш ли? Фактът, че най-добрият му приятел е куче, имам предвид.

Обмислих въпроса. Един от последните ми спомени за Харви беше как застава пред бюрото ми и хвърля доклада за ареста на едно момче. Тревър Трент. Тревър бе ранил няколко човека, след като влязъл с поршето на известния си баща през предната витрина на един ресторант в Скотсдейл, защото сервитьорка отказала да фалшифицира сметката му на бележката на кредитната карта и да му даде остатъка в брой. Очевидно парите за издръжка вече не му стигали за цялата седмица.

Прегледах документите с едва прикривано презрение, все още чувствах огорчение заради спора относно специалното излъчване по CNN. Защо не оставим този малък глупак да понесе последствията от деянията си поне веднъж в живота? Кой знае, може това да го преобрази, да го превърне в свестен човек. Нещо такова казах на Харви.

Докато говорех, дясното слепоочие на Харви започна видимо да потреперва и той приведе тялото си почти до средата на бюрото ми, за да наблегне на мнението си.

— Направи така, че обвиненията да отпаднат — нареди шефът.

Не бях готова да бия отбой:

— Но…

— Просто го направи — сряза ме той. — Подкупи някого. Легни със съдията. Не ме интересува какво ще направиш, обвиненията трябва да отпаднат.

Примигнах и се върнах обратно в настоящето, в Хорни Тоуд. Чуваше се повече смях, повече звън на чаши, а на мен ми се повдигаше. Сонтера все още бе някъде наоколо, усещах притеглянето.

— Какво има? — подкани ме Лорета. Понякога ми се искаше да не е така дяволски възприемчива. Въпреки цялото ми образование и експертното обучение на Харви в най-тънките нюанси на шикалкавенето, аз никога не успявах да я заблудя.

Хвърлих поглед към дългата маса в средата на залата, където някои от моите уважавани колеги отново вдигаха чаши и името на Харви прелиташе всред смеха им. Спомних си, че бях видяла няколко от тях на погребението и свих рамене, не можех да изразя мислите си с думи, макар те да бяха кристално ясни в ума ми. Когато умра — естествено надявах се това да е след много, много време — ми се искаше хората да съжаляват. Надявах се да тъгуват и да си спомнят за мен е най-добри чувства, а не да се съберат някъде и да се радват на факта, че най-сетне съм се махнала от главата им.

— Искаш ли да влезеш за чаша вино? — попитах аз, докато стоях до предната врата, а Лорета седеше на шофьорското място.

Приятелката ми поклати глава.

— По-добре да се прибирам у дома. Кип ще лети за Вашингтон утре сутрин за някаква среща на инвеститорите, а аз почти не съм го виждала през последната седмица.

Тайничко почувствах облекчение от отказа, въпреки че Лорета бе един от любимите ми хора. Трябваше да проверя Ема, да си взема дълга гореща вана и да се строполя в леглото.

Утрешният ден, както и следващата ми среща с детектив Сонтера, щяха да дойдат прекалено скоро.

3.

Телевизорът, настроен на канала на CNN, гърмеше в празната всекидневна. Зърнах Дани Мърдок, единствения останал член от семейството, което Нед Ленч бе помел. Изглеждаше съвсем обикновен. Мърдок очевидно бе прекалено крехък, за да носи тежестта на скръбта.

 

Едва не си счупих краката от бързане, за да стигна до бутона за изключване.

Племенницата ми се появи горе на стълбите, нежно същество в период на промяна: тя бе от една страна слабичко момиченце с възлести колена; от друга страна, бунтар с остра руса коса и фалшив пиърсинг по цялото тяло. Само на ушите и имаше достатъчно метал, че да улови електронни сигнали от друга галактика.

Събрах енергия, за да й се усмихна.

— Прибрала си се у дома по-рано — казах й, след като погледнах часовника. Още нямаше осем часа; бях й разрешила да остане при приятелката си Ками до девет.

— Госпожа Филипс ме докара преди няколко часа на път за супермаркета. След като се върнах, се отбих да видя госпожа Кравински. Спечелила е седемдесет и пет долара на бингото. — Ема замълча и ме огледа. — Изглеждаш доста зле, Клер. Добре ли си?

— Добре съм — промълвих с усилие. — Гладна ли си?

Глупав въпрос. Госпожа Кравински правеше магии не само за любовни заклинания и ритуали за благоденствие. Тя бе магьосница и в кухнята. Непрекъснатата й кулинарна подкрепа беше една от причините за промяната в размера ми — от размер осем в размер десет.

Ема се захили и в този миг ми се стори, че само си въобразявах нещата, които ме безпокояха у нея напоследък.

— Натъпкана съм — отговори тя. — След като се върна от казиното, госпожа Кравински се зае с готвене. Оставила ти е една питка със зеленчуци и месо в хладилника, ако случайно си забравила да хапнеш.

Засмях се и разроших косата й с ръка, жест, който можех да си позволя, когато бяхме сами. На обществени места — в магазина, например — същият жест щеше да предизвика буря от мрачно раздразнение.

Изхлузих си черните чехли, взех наполовина пълна бутилка Шабли от хладилника и, след като се порадвах на покритата с целофан питка, си налях чаша вино. Усещах мексиканския теракот под краката си хладен и гладък.

— Свърши ли с домашните?

— Всичките — каза Ема. — Може ли да си вземем куче?

Запътих се към кабинета, който се намираше до спалнята на долния етаж, и погледнах вътре, без да святкам лампата. Малката червена лампичка на моя телефон-факс секретар мигаше бързо. Понякога — доста често, всъщност — ми се искаше никога да не се бе развивала високоскоростната комуникация. Така можех да получа поне пет минути спокойствие.

— Куче? — разсеяно попитах аз и отпих глътка. Често бях на крачка или две зад Ема. Опасно нещо са подрастващите.

— Нали се сещаш — закачливо каза тя, — едно от онези космати същества с четири крака и лош дъх?

Прекосих кабинета си, не можах да устоя и натиснах бутона за прослушване на съобщенията.

— Ема, наели сме апартамент в жилищна кооперация — разумно казах. Бяхме се преместили тук преди шест месеца от едно по-малко и не толкова привлекателно място във Финикс: този апартамент все още ми приличаше на дворец и внимавах с правилата. — Знаеш, че е забранено за кучета.

Преди тя да успее да ми отговори, гласът на Бетси Кред се извиси от телефонния секретар и изпълни малката, тъмна стаичка: това бе подсмърчащ, пронизващ звук, който ме накара да се зачудя дали съпруга номер три наистина се е омъжила за парите на Харви, както повечето хора мислеха, или тя наистина го е обичала малко. Клер? Трябва да говоря с теб. Ще ми се обадиш ли тази вечер? Моля те!

Примирено се пресегнах към слушалката. И тогава се включи второто съобщение. Здрасти, Клер. Тони Сонтера е. Просто да ти напомня, че ще се отбия утре в кантората, за да поговорим, около единадесет или там някъде. Важно е, така че не се опитвай да ме избегнеш. Хвърлих бърз поглед към Ема и се притесних доста; триумфалната усмивка на лицето й предвещаваше неприятности. Тя винаги бе харесвала Тони и без съмнение кроеше планове за сватбата ни, беше романтичка, изпълнена с надежди.

Последното съобщение ме свари неподготвена и ме връхлети по-яростно и от стряскащата новина за ненавременната смърт на Харви. Госпожица Уестбрук? Казвам се Майк Флечър. Аз съм полицай, който отговаря за Джеймс Арън след условното му предсрочно освобождаване от затвора. Трябва да обсъдим датата на излизането му на свобода и някои други подробности. Моля ви, обадете ми се веднага щом можете. Съобщението продължаваше с телефонен номер, който не си дадох труда да запиша, защото се запечати в ума ми, и после прекъсна.

Ема, която до преди миг кръжеше около вратата, се завъртя рязко и шумно затича нагоре по стълбите. Чух как вратата на стаята й хлопва.

Дръпнах стола назад и се отпуснах на него. Джеймс Арън, истинският баща на Ема, който бе лежал шест години в затвор в Аризона заради въоръжен грабеж, щеше да бъде освободен съвсем скоро. Естествено, знаех това — имах малък брояч в дъното на ума, който отброяваше дните от деня, в който го осъдиха и предадоха Ема на мен — ала извън границите на кариерата си, в личната територия, аз съм цар на отбягването на реалността.

Поех си дълбоко дъх, издишах го бавно и влязох в кожата на адвокат. Справяй се с проблемите един по един, Клер — помислих си аз. — Стъпка по стъпка.

Светнах лампата, отворих бележника и методично отбелязах планираната за утре среща с Тони Сонтера, после взех безжичния телефон и набрах дома на Кред.

Бетси напрегнато каза здравей, сякаш бе чакала до телефона.

Смръщих се угрижено.

— Здрави, Бетси. Клер е. Всичко наред ли е?

Едно малко чукче заудря в главата ми и личният ми съдия избоботи: Глупав въпрос, адвокат Уестбрук. Съпругът й е мъртъв, не помниш ли? Как е възможно всичко да е наред?

Бетси подсмръкна смело. Тя бе красива, дългокрака блондинка, слаба като модел и от този тип жени, които сякаш принадлежаха към богаташките зони на Скотсдейл. Парадайз вели, Кеърфрий и Кейв Крийк. Аз обаче я харесвах, независимо от всичко. Освен че изглеждаше чудесно, тя имаше и диплома по политически науки.

— Заради Бърнис е — каза младата жена и зарида.

— Бърнис — като ехо отвърнах аз, бях объркана, после си спомних, но това не ми помогна много. Ставаше въпрос за кучето на Харви. — Случило ли й се е нещо?

— Толкова е депресирана — изхлипа Бетси.

Затворих очи и разтърках слепоочието си.

— Предполагам, че това е естествено — осмелих се да вметна. Не знаех как да успокоя самата Бетси; как се предполагаше да помогна на кучето? — Като мине известно време…

— Не мога да го понеса — избухна Бетси. — С всяко отваряне или затваряне на вратата, малкото нещастно създание тича да посрещне Харви, толкова е възбудена и ентусиазирана, а… разбира се… той не е там.

Картината, рисувана от Бетси, бе наистина много тъжна, но не бях сигурна как мога да помогна.

Тя не се забави да ме уведоми.

— Бърнис винаги е обожавала Ема. Искаш ли… можеш ли… да я вземеш?

Изведнъж си спомних молбата на Ема от преди малко. Може ли да си вземем куче! Предположих, че те с Бетси вече бяха разговаряли по въпроса. Хванаха ме в капан, чудесно.

— Не зная, Бетси — започнах предпазливо. — Тук живея под наем и има определени правила относно домашните любимци…

— Бърнис е само един малък йоркширски териер — започна да спори Бетси и оживено да ме убеждава. — Няма проблем с котките и малките кученца.

Хрумна ми, че вдовицата на Харви знае какво говори; сградата, в която живеех, бе едно от многобройните данъчни прикрития на Кред. Технически погледнато, разговарях с моята хазяйка.

Адвокатът в мен искаше да направи контрапредложение: Добре, дадено, ти само трябва да ме освободиш от договора ми с Харви, така че аз да мога да си намеря нова работа и да държа главата си изправена в адвокатските среди. Ала щеше да бъде грубо да повдигна този въпрос преди човекът да е изстинал в гроба си. Ще изчакам още седмица.

— Добре — чух се да казвам. — Ще опитаме, Бетси, но ако кучето не е щастливо тук…

— Не кучето — прекъсна ме Бетси с леко раздразнение в гласа, — името й е Бърнис.

— Бърнис — повторих аз. Наведох се и няколко пъти чукнах челото си в попивателната, не много силно обаче, за да не ме чуе Бетси. Не исках и да нараня себе си или да разлея остатъка от виното.

— Добре — отговори Бетси. — Ще помоля някой да я доведе веднага.

Преди да успея да я убедя, че утрешният ден е съвсем близо, тя затвори телефона. Пийнах си една последна глътка от шаблито, после набрах номера, оставен от Майк Флечър, и се свързах с пейджъра му. Той отвърна на обаждането ми още преди да успея да стана от стола.

— Клер Уестбрук — изрекох аз с официален тон. Следващото бедствие, моля.

— Майк Флечър — отговори ми той отсреща.

— Получих съобщението ви. Пускат Джеймс Арън от затвора. — Вероятно изречението ми бе прозвучало като обвинение, не зная. Не можех да бъда рационална що се отнася до този кучи син. Бях убедена, че е убил сестра ми, а очевидно щеше да се измъкне.

— Да — каза Флечър е въздишка. — Не ми се искаше да оставя подобно съобщение на телефонния секретар, но нямах друг избор.

Хабях си думите напразно, но не се стърпях да го кажа. Не че някой някога ме бе послушал — нито пресата, нито полицията.

— Пускат на свобода един убиец. Освобождават го, за да убие отново.

Още една въздишка от полицай Флечър.

— Госпожице Уестбрук, зная, Вие вярвате, че господин Арън е отговорен за смъртта на съпругата си, но за подобно нещо просто няма доказателства. Доколкото зная, въобще не е намерено тяло.

Не се осмелих да промълвя и дума. Що се отнася до въвлечените сили не е намерено тяло обикновено означава, че не е имало убийство на първо място. Официалното мнение беше, че Трейси просто бе зарязала обожаваната си дъщеря, тогава на седем годинки, и си бе тръгнала, без да каже и дума. Ченгетата от Тусон вярваха, че тя бе избягала с гадже и въобще не се бе обърнала назад: за тях сестра ми не бе нещо повече от статистика, едно лошо момиче, което жънеше, каквото бе посяло.

— Според документите — поде Флечър с предпазлива лекота — съдията е отсъдил, че госпожа Арън най-вероятно е забягнала.

Как да не си спомня деня, в който посетих Арън в затвора, точно след като бе обвинен в престъплението в денонощния магазин, и го помолих да подпише документите, с които дава разрешението си да осиновя Ема, а тя вече живееше с мен от няколко месеца. Той ми се изсмя и отказа с думите, че иска да има шанс да се докаже като баща веднага щом излежи времето си в затвора, особено след като Ема вече няма майка. Изражението на лицето му излъчваше признание, според мен, и ако нямаше такова дебело стъкло помежду ни, вероятно щях да го удуша още там, на място.

По време на престоя си в затвора той предано бе писал на Ема, дълги писма, които тя не реши да сподели с мен. Следвайки съвета на общия ни терапевт, аз не я безпокоях за тях, въпреки че понякога лежах будна по цяла нощ и се чудех какви изкривени представи насажда той в главата й.

— Трейси Арън — произнесох думите сричка по сричка — е мъртва. Тя беше убита.

Още една въздишка откъм Флечър; после той се прехвърли към познатите бюрократични безсмислици:

— Господин Арън бе примерен затворник. Докато бе зад решетките, изкара курс по компютри и има уредена работа във Финикс. Докладите сочат, че е поддържал връзки с дъщеря си.

Стомахът ми се преобърна и аз притиснах горната част на носа си с палец и показалец.

— И? — подканих го, но знаех какво ще последва.

— Господин Арън желае да види детето.

Странно е как едно простичко твърдение може да накара коленете на човек да омекнат, в буквален и в преносен смисъл, дори когато не му идва като гръм от ясно небе.

— Имам законно попечителство — чух се да казвам.

Флечър се прокашля и продължи с преувеличено търпение. Може би и той, подобно на Сонтера, не обича адвокатите.

— Да. Господин Арън не оспорва това — имаше едно недоизказано все още в гласа му. — Той има право на срещи под надзор с дъщеря си и възнамерява да упражни тази своя привилегия.

За миг ми се стори, че ще трябва наистина да измъкна кошчето изпод бюрото си и да повърна вътре. Работата за Харви през последните две години, обаче, ме бе научила да контролирам гаденето и няколко дълбоки вдишвания ме свестиха.

— Кога? — дрезгаво попитах аз.

— Питате кога господин Арън ще бъде освободен — зададе въпроса си с все още напрегнат глас Флечър — или кога ще започнат срещите?

— И двете — измърморих.

— Излиза утре. Социалният работник ще се свърже с вас, за да установи подходящ контакт между господин Арън и детето.

— Утре? — Не можех да повярвам. Бяха ме уверили, че ще ме предупредят доста по-рано; това само показваше колко струват служебните обещания.

— Съжалявам — въздъхна Флечър.

— Защо някой не ми се обади? Трябваше да ме предупредят!

Флечър се прокашля.

— Станала е грешка. Бумащина.

Страхувах се да не кажа нещо, което да се върне и да ме удари като бумеранг по-късно, затова направих най-доброто и хлопнах телефона. Виното се надигна към гърлото ми, изгаряше ме като киселина. Джеймс Арън бе закоравял мъж, а Ема — впечатлително тринадесетгодишно момиче с цялата уязвимост, присъща на възрастта. Точно какъв контакт е подходящ в случай като този?

Звънецът на вратата ме изтръгна от вцепенението и увеличи адреналина в кръвта ми. Почти очаквах да видя Джеймс, извлякъл полза от някоя друга бюрократична бъркотия, на прага ни и затова главата ми се замая от облекчение, когато успях да отворя.

Пристигаше осиротелият йоркширски териер на Харви Кред.

4.

Смътно видях как Джеймс Арън стои в края на леглото ми и за мой още по-голям ужас държи Ема в прегръдка, която я задушава. Лицето му, набраздено от акне и закоравяло от годините на горчивина, бе изкривено от ярост; стори ми се, че зърнах метално синкавия проблясък на пистолет в лявата му ръка. Писък от яд, протест и гол, примитивен страх заклокочи някъде дълбоко в мен и след като премина нагоре през гърлото ми, ме изгори като киселина. Скочих от леглото, бях все още омотана в завивките, не успях да се освободя, а тялото ми бе обляно от студена пот. Не исках да се хвърлям в бяг, а чисто и просто в бой.

Наведох се и започнах да се боря със сейфа за огнестрелно оръжие, който бе прикрепен към рамката на леглото; отчаяно се опитвах да извадя пистолета.

— Клер! — Гласът звучеше извън контекста, като че ли идваше от паралелна вселена.

Ударната вълна на осъзнаването ме удари, сякаш бе стремителен таран.

— Клер!

Потръпнах, примигнах. И най-накрая се събудих.

Бях коленичила на пода, а Ема стоеше на прага на стаята, светлината от коридора блестеше зад нея и тя гушкаше покровителствено кученцето на Харви в извивката на ръката си. Включи осветлението и лампите от двете страни на леглото ми светнаха. Видях я как крадешком оглежда всеки ъгъл, преди да направи крачка към мен.

— Добре ли си?

Гласът й бе тъничък, остро напомняне, че племенницата ми все още бе дете, независимо от тринайсетте си години, фалшивия пиърсинг, желанието за татуировка, периодичната Поза.

Изтрих влажните си длани в бедрата, направих огромно усилие да се усмихна и се подпрях на края на дюшека, защото нямах доверие на подкрепата на собствените си колена, дори сега, когато знаех, че съм обратно в реалния свят, че Джеймс не е наистина в стаята ми и не се готви да отнеме въздуха на Ема.

— Лош сън — обясних аз. Омаловажаването е навик, който придобих в училище, когато учителите, училищните медицински сестри и социалните работници ме питаха как са нещата у дома.

Ема сякаш наистина ми съчувстваше; разбира се, тя бе изживяла много кошмари по каменистата пътека към порастването — как би могла да не разбере? Бе прекарала първата част от невръстния си живот люлеейки се по ръба на стихията, т.е. бурния и в края на краищата фатален брак на сестра ми.

— И мен понякога ме връхлитат — призна племенницата ми, вероятно си мислеше, че това ще бъде истинско откритие за леля й.

Сините й очи бяха широко отворени, огромни, и погледът й се плъзна към сейфа под леглото, сложен там предимно за нейна защита. Йоркширският териер изскимтя съчувствено и се протегна, за да лизне Ема по брадичката.

— Искаш ли ние с Бърнис да спим тук с теб?

Въпреки че не й бях казала нищо за телефонния разговор с Майк Флечър относно наближаващото освобождаване на Арън от затвора, Ема очевидно правилно се бе досетила за проблема. Тя избяга от кабинета ми още щом чу първоначалното съобщение: вероятно бе слушала на другия телефон, след като се затвори в стаята си. Потупах покривката на леглото и я поканих да седне до мен.

— Можеш да останеш, ако искаш — изрекох внимателно, защото си спомнях прекалено добре какво е да си дете, да се чувстваш уплашена и уязвима в тъмното, с всичките му особени страхотии, — въпреки че може би ще си починеш по-добре в собственото си легло. Междувременно трябва да поговорим.

Племенницата ми седна, Бърнис изглеждаше малка като играчка в ръцете й. Повечето йоркширски териери имат дълга козина, ала това кученце се гордееше с мъхнатата си козинка, макар вече да се проскубваше. Харви не бе човек, който би се занимавал с дребни красоти като оформяне на прическа на домашния любимец; всъщност все още се чудех как въобще си е взел куче. Той бе един от най-себичните хора, които някога бях срещала; може би семейна черта, например неговият братовчед, мой баща, не се бе обаждал, след като зарязал нещастната ми майка няколко месеца след моето зачеване.

— Най-накрая излиза от затвора, а? Баща ми, имам предвид — каза Ема е някак си странен глас. Явно знаеше отговора и погледът в очите й, изразяващ едновременно страх и надежда, ми подсказа, че тя изпитва доста противоречиви чувства.

Прегърнах я. Господ да ни е на помощ и на двете, все пак Ема бе девойче, а тази нощ изглеждаше толкова по-малка, толкова по детски.

— Да — отговорих й. — Утре.

Тя се стегна почти незабележимо и погледна встрани.

— И иска да ме види. — Унило примирение и нещо друго. Нещо, което проучвах слепешком в моя замъглен и объркан ум, но не можех да разбера напълно.

Кимнах, после примигнах, за да задържа сълзите на смут и необясним страх, стиснах я силно и казах:

— Говори ми, Ема. Какво става с теб? Напоследък не си на себе си.

Нищо чудно, помислих си. След катастрофата на Ленч и убийството на Харви животът ни стана така объркан, че бе трудно да мислим логично.

Ема сви слабичките си рамене, но все още не искаше да срещне погледа ми.

— Нищо — отговори тя.

— Не ти вярвам — казах спокойно. — И няма да се откажа, докато не се разберем, хлапе. Не ме е грижа колко време ще отнеме.

Тя се вгледа в лицето ми.

— Ще отида ли да живея с него?

А-а — помислих си — ето какво било. Преглътнах с мъка. Исках да отговоря с не, недвусмислено не, ще умра първо, но ти никога, никога няма да живееш с Арън под един покрив. Разбира се, не можех да го направя, защото познавах добре чудатостите на правната ни система. Факт е, че добродушен съдия може да сметне за подходящо да даде попечителството над едно дете на опасен бивш затворник заради загрижеността си за правата на проклетата отрепка; вярвайте ми, дори по-странни неща се случват всеки делничен ден в съдебните зали на Америка.

— Какво ти пише той? В писмата, де…

Предизвикателство потрепна в очите й и изчезна също тъй бързо, както се появи.

— Нищо — отговори отново Ема. Тази дума бе стандартен отговор, особено когато искаше да постави преграда помежду ни. — Не отговори на въпроса ми. Ще отида ли да живея с баща ми?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.

— Не, стига да мога да го предотвратя, по какъвто и да е начин — отговорих аз, след като се уверих, че мога да произнеса думите с поне известно хладнокръвие.

Ема се облегна на мен. Детето и кучето ме гледаха отчаяно и очакваха чудеса. Страшно много ми се искаше да направя поне едно.

— Може би се е променил — каза Ема. — Има образование сега. Учил е компютри.

Добавих образованието на Арън към списъка ми с недоволства от системата. Убий някого, ограби денонощен магазин е оръжие в ръка и данъкоплатците ще ти платят сметката за образование. Честните граждани, от друга страна, трябва да се трудят с мъка за таксата за обучението и книгите.

— Струва ли ти се вероятно подобно нещо? — попитах и ми се искаше сърцето ми да забави малко ударите си. — Да се е променил, искам да кажа?

Ема се замисли по въпроса известно време и аз усетих как отново загрижено потръпвам.

— Може би просто бихме могли да изчезнем оттук — предложи племенницата ми след кратко и тревожно мълчание, по време на което старателно избягваше погледа ми. — Ти, аз и Бърнис. Можем да отидем някъде, където никога няма да ни открие. Да започнем отново, с нови имена и всичко друго.

— Бягството няма да разреши проблемите — тихо промълвих, въпреки че аз самата задълбочено бях обмисляла идеята за отчаяно, безразсъдно бягство. — Освен това приятелите и госпожа К. ще ти липсват. А какво ще правя аз без Лорета?

Усмихнах се, някак си изнурено, струва ми се, после устоях на майчинския импулс да разроша русата й коса, и продължих:

— Хайде да отидем долу и да си направим билков чай. Може би това ще ни помогне да заспим отново.

— За татко ли ще говорим? — Отново тази странна смесица от бдителност и оптимизъм.

— Пет нари не давам за баща ти — отговорих. — Интересувам се от теб. И както вече споменах, няма да те оставя на мира, докато не споделиш с мен какво те тревожи, независимо дали е тази нощ, утре, следващата седмица или когато станеш на седемдесет и две.

Ема се поколеба за миг, после се усмихна леко, поклати глава, сякаш се чудеше на хумора ми, и ме последва надолу по стълбите, към кухнята.

Тъкмо вадех чашите от микровълновата печка, когато телефонът иззвъня. Надзърнах през прозореца и видях госпожа Кравински отсреща, тя гледаше през нейния прозорец и държеше слушалката до ухото си. Кимнах й и приех повикването.

— Здравей, госпожа Кравински.

— Всичко наред ли е при вас? — попита съседката. — Когато видях да светвате лампите, се обезпокоих. Знаете ли колко е часът?

Усмихнах се, оставих на масата вдигащите пара чаши с любимия ни чай — горска малина — и погледнах цифровия часовник на печката. Три и двадесет и седем сутринта.

— Добре сме. Просто случай на групова безсъница. — Щях да й разкажа малкото, което знаех за освобождаването на Джеймс друг път, когато бих могла да говоря по-свободно и да изразя тревогите си, без Ема да ме чуе. — А ти? Добре ли си?

Самата госпожа К. ни бе казвала, че до осем и половина вече се е пъхнала в леглото и е започнала да гледа предварително записани епизоди от „Неразгадани мистерии“; до десет часа вече е дълбоко заспала.

— Всичко е наред. Работя по едно заклинание за благоденствие на приятелката ми Евелин. Преди години бе омъжена за певец, ще умрете, ако ви кажа кой, но този мъж никога не й е давал нито цент, можете ли да повярвате! Дълго време успяваше да се справя сама, но сега здравето й се влоши и тя почти мизерства. — Госпожа К. поспря, за да си поеме дъх. — И, да ви кажа, толкова се обремених след обаждането и разкази и за случилото се, че въздухът започна доста да припуква. Сега трябва да изчакам енергията тук да спадне, за да мога да заспя.

— Разбирам — рекох мъдро аз. Преди време тайничко, в собствените си мисли, бих се присмяла, но вече й бях повярвала, макар и неохотно. Преди три месеца, когато бях изчерпила годишния си лимит от здравната осигуровка и нямаше пари за терапията, на Ема и моята, се оказах в безизходица за пари. Освен да поискам заем от Лорета — а не ми се искаше, гордостта ми не го позволяваше, — нямах друг изход. Изпълнена със съчувствие както винаги, госпожа К. направи една от своите магии, за да оправи проблема и аз започнах да печеля безумно на Монопол. Затънах до гуша в тези пари. Още малко усъвършенстване на магията от страна на госпожа К. и voila^[8], Харви явно го връхлетя чувството за вина заради Дикенсовата заплата, която ми даваше, и кихна един неочакван бонус, напълно достатъчен, за да платя сеансите с психоаналитика.

Сетих се за срещата със Сонтера в Хорни Тоуд.

— Госпожа К., напоследък не си палила никакви розови свещички за мен, нали?

Отговорът й би трябвало да ме увери, че не е, но някак си не успя напълно.

— Честно мога да ти кажа, че не съм — отговори тя.

— Гледай да не го правиш — посъветвах я аз, но мило, защото бях уверена в добрите й чувства.

После си повторихме, че всички са добре и приключихме разговора.

Ема пийваше глътки от чая си, като държеше чашата с две ръце, а кученцето се бе свило в скута й и главата му едва се подаваше над ръба на масата. Очите на племенницата ми бяха доста променливи — само преди миг бяха обладани от среднощни безпокойства и лични проблеми, а сега внезапно заблестяха палаво. Очевидно Ема знаеше нещо повече от мен за заклинанията на госпожа К.

Размахах пръст към нея, като се опитах да изглеждам и да звуча строго. Бърнис изръмжа, сякаш бе готова да защити новата си господарка от всички новодошли, включително и от мен.

— Изплюй камъчето, Ема.

Тя ме удостои с искрена усмивка и каза:

— Госпожа К. не пали розови свещи. Или поне не за теб.

Изчаках, скръстила ръце.

Ема се засмя:

— Използва червени. Те са много по-силни от розовите.

— О, господи — измърморих аз. Не бях специалист по магиите със свещи, но разбирах основното: розовото символизира романтични чувства, зеленото означава пари, а червеното голяма страст, освен някои други неща. Очевидно госпожа К. бе изоставила сърцата и цветята и бе извадила тежката артилерия. Искаше да си намеря мъж, който и да е мъж.

Дори той да бе Сонтера.

Едва не се обадих незабавно на съседката — заклинателка, искаше ми се да я накарам да спре и да се откаже, но вече бе доста късно и лампата в кухнята й не светеше.

По-късно, след като вече знаех развоя на събитията, щях да съжалявам, че не бях отишла право там, с по една кофа във всяка ръка и не бях обляла целия апартамент така добре, че нито една свещ да не може повече да гори сред онези стени.

Горе, когато се уверих, че Ема вече е в стаята си, затворих вратата, коленичих до леглото и бавно, внимателно извадих пистолета от сейфа. Проверих го дали е зареден — шест нови-новенички патрона, на място и налице — и го пъхнах в края на чекмеджето на нощното шкафче.

Един скаут е винаги готов.

5.

Не бях в най-добра форма, когато Сонтера се появи в кантората Кред и съдружници в Скотсдейл точно в единадесет и тридесет часа на следващия ден. Бюрото ми бе отрупано е папки, компютърът ми бе задръстен с писма, много от тях спешни, а чакалнята бе препълнена е обичайната тълпа от Набедени злодеи, някои от тях наистина невинни, а други се надяваха да избегнат личната отговорност чрез десетина лесно заработени вноски.

Сонтера се появи на прага, облечен в хубав костюм и с лукава усмивка на уста. Вирна палец към чакалнята пред множеството офиси.

— Бизнесът процъфтява — каза той. — Крет’н трябва да е очарован, където и да е.

Присвих очи и отговорих:

— Благодаря ти за тези думи, изпълнени с чувства и състрадание.

— Няма защо. — Тони влезе в офиса и затвори вратата, насмешливостта напусна устните му и остана да блести само в тъмните очи. Представих си как госпожа К. пали червени свещи, но посред бял ден ми се стори глупаво да се интересувам от това.

— Затрупана съм с работа. Стори ми се, че твърдеше колко важна е срещата.

Сонтера стана сериозен, плашеща перспектива както винаги. Той придърпа свободния стол, без да пита и се настани.

— Кабинетът на Кред у дома му е бил претършуван — започна той. — В нощта на убийството. Досиетата на служителите и всякакви други документи бяха пръснати навсякъде. Нашите хора ги посъбраха, сортираха и се оказа, че за всеки един от фирмата има папка. Тоест за всеки, освен за теб.

Сонтера изчака, докато изводът проникне в съзнанието ми.

— Убиецът на Харви е взел моето досие? — Странно, дори изправена пред перспективата за собствената ми смърт, си помислих, че е напълно в стила на покойния ми шеф да пази копия на документите у дома; вероятно имаше и копие от комплекта с финансовите дела. Един за Данъчната служба и един по-подробен, предназначен само за неговите очи.

— Освен ако не е някъде тук. Проверихме колата му и голямата къща, с разрешението на госпожа Кред, разбира се.

Почувствах познатото ми вече стягане под лъжичката, сигнал за опасност. За първи път нямаше нищо общо е близостта на Сонтера.

— Ще проверя при Хедър — пресегнах се към вътрешния телефон. Докато задавах въпроса на администраторката, тонът ми бе служебен, но вътрешностите ми се бунтуваха. Вероятно дори тогава знаех, че втората папка няма да бъде намерена.

Хедър твърдеше, че не знае нищо за допълнителни досиета и показа само редовните ми документи на служител. Двамата с Тони направихме бързо, но щателно претърсване на офиса на Харви, светилището му — не намерихме абсолютно нищо.

— Не е добре — промърмори Сонтера, след като приключихме тършуването из бюрото и шкафовете на шефа и се върнахме в моя офис.

Остро осъзнавах две неща: първо, убиецът на Харви не само има достъп до голяма част от личната информация за мен, но и причина да иска тази информация; второ, бях сама в малко пространство с моя сексуален бог. Иска ми се да мисля, че страхът, а не липсата на морал, ме накара да си пожелая Сонтера да разкъса дрехите ми, там и тогава.

— Мисли, Клер — подкани ме Тони и ме изтръгна от еротичните фантазии, в които търсех спасение. — Кой може да е така разярен на Кред и на теб?

Въздъхнах:

— Клиентите се ядосват, когато не получат очакваната присъда, а пък има и противоположна фракция. Те обикновено не оценяват факта, че са минали успешно през съдебната месомелачка. — Свих рамене. — Адвокатите си създават врагове.

Сонтера ми хвърли поглед.

— Напълно съм съгласен — отговори лаконично той. — Слушай, ще доведа хора тук, за да прегледат данните на клиентите и да се опитат да уловят някои нишки. Ако е необходимо, ще взема съдебна заповед. Междувременно, Клер, трябва да си повече от внимателна. И ако си спомниш нещо, което може да ни помогне да идентифицираме този йо-йо, искам да ми се обадиш незабавно. Денем или нощем, няма значение.

Усетих тръпки да полазват по гърба ми.

— Ти наистина ли мислиш…

— Възможно е някой да иска да те убие — каза Сонтера. Рядко смекчаваше думите си. — Пази се.

Кимнах, вътрешно бях уплашена, а външно хладнокръвна както винаги.

— Нали все още пазиш онзи малкия 38-и калибър? — Някога Сонтера ми бе помогнат да избера пистолета, бе ме научил да го чистя и да стрелям с него. Освен това бе монтирал сейфа и бе заплашил Ема с бой, ако го докосне.

— Да — отговорих. Усещах гърлото си надебеляло и малко пресъхнало. Нямаше как да не си спомня толкова експресивния сън за Джеймс Арън.

— Нека ти е под ръка — посъветва ме Сонтера — и го дръж зареден.

Сбогувах се с половин уста, той надраска номера на мобилния си телефон на лист хартия, каза довиждане и си тръгна.

Малко след заминаването му се появи Хедър, привидно питаше за поръчките за обяд, но главно проучваше новостите.

Съобщих й, че ще идват полицаи, за да прегледат документите, но нищо повече. Повдигна се и въпроса за храната, Хедър носеше лист и химикалка за записване, така че си поръчах риба тон с пшеничено хлебче, нискокалорична майонеза и диетична кола.

Може би бях уплашена, но не бях изгубила апетита си.

Обядът ми пристигна след двайсетина минути и аз успях да похапна по-голямата част от него, преди телефонът да звънне. Джанет Бейлин, неофициален заместник-началник на фирмата, ме търсеше. Офисът й бе до този на Харви и въпреки че не бе съдружник — той не вярваше в издигането на обикновените партньори до собственото си ниво — имаше просторна стая, сносно обзавеждане и изглед към улица Скотсдейл роуд. Тъй като аз дори нямах прозорец в офиса, бях впечатлена от подобен лукс.

— Работна среща — обяви тя по своя телеграфен начин. В офиса Джанет винаги говореше като телеграма, без да хаби думите. В съдебната зала бе доста словоохотлива. Пери Мейсън в чорапогащник.

— Сега? — попитах аз, макар че като се замислих, това бе глупав въпрос. Госпожа Бейлин бе издигнала до наука живота в настоящето; сега бе любимата й дума.

Тя изпусна една въздишка и каза:

— Ако не ти създава прекалено много проблеми.

— Добре — отвърнах и погледнах унило към планината от работа на бюрото ми.

— Пет минути — отсече Джанет. — Конферентната зала.

Връзката прекъсна.

В коридора се натъкнах на Хедър, която изви перфектно оформените си руси вежди към мен и попита с приглушен глас:

— Това ченге, детектив Сонтера ли му е името, е наистина готин. Преди време вие не излизахте ли на срещи?

Срещи бе прекалено изтънчена дума за връзката ми със Сонтера, но, разбира се, аз няма да доверя подобно нещо на Хедър. Особено в коридора, опасан с врати, тънки като моята собствена. Престорих се, че не съм я чула и прилежно забързах към залата за конференции.

Докато вървях, Марша Мансито, заробен длъжник като мен, излезе от кабинета си, натоварена с папки, а Флин Талмадж стоеше до автомата с минерална вода. Другите трима по-млади партньори, Джак Рийвс, Мери Елън Стедмън и Дарън Брайънт, всичките подлизурковци, вече седяха около голямата маса в стаята за война на Харви и всеки от тях носеше черна лента на ръката. Без шефа стаята изглеждаше по-голяма и вентилацията — по-добра; Харви винаги успяваше да изсмуче кислорода от помещението и да заеме повече от полагаемия му се дял пространство.

Джанет се бе настанила на мястото на Харви; никаква изненада. Тя е била първата наета от него адвокатка, в годините, когато частната му практика се бе разраснала толкова много, че вече било оправдано да я нарече фирма. Невзрачна, едрогърдеста жена, е остри черти и очевидно неизчерпаема колекция от евтини костюми, но без съмнение с отлични адвокатски способности. Щом станеше дума за спор, тя бе акула, безмилостна по неповторим начин, жестока като Харви.

Столовете от двете й страни вече бяха заети, разбира се. Флип, Марша и аз заехме останалите.

Джанет удостои с кралски поглед новодошлите, един по един. Даде ни да се разбере кой командва сега, след като Харви бе получил справедливото си възмездие — като че ли бе имало някакво съмнение.

— Както вече сигурно сте се досетили — започна госпожа Бейлин, когато се увери, че сме й отделили цялото си, макар и не благоговейно, внимание, — госпожа Кред и аз решихме, че господин Кред би искал ние да продължим работата си по възможно най-обичайния начин.

Джанет и Харви си говореха на малки имена. Те бяха играли голф заедно и бяха предприемали съвместно многобройни служебни пътувания. Несъмнено официалното обръщение към него сега бе от учтивост, защото той бе… ами, мъртъв.

Марша, сякаш притиснала болно бебе, стискаше купчината папки до гърдите си и не ги оставяше на масата. Без някога да го е споделяла, подозирах, че тези жена е човек на робския труд, също като мен. Тя бе самотна майка, около тридесет и пет годишна, с няколко малки деца и кола в плачевно състояние; вероятно бе положила свръхчовешки усилия, за да завърши колеж, да не говорим за юридическия факултет, дори и Харви да й бе помогнал с таксите за обучение, учебниците и скромна издръжка.

— Господин Кред би искал тези случаи да бъдат преразпределени — каза Марша, сякаш очакваше възражения. И то в стая с адвокати. Представете си само!

Джанет я погледна хладно.

— Ще стигнем и до това.

Госпожа Бейлин не харесваше почти никого, особено жените. Веднъж, след като си бе пийнала доста на едно събиране на фирмата, ме обвини, че използвам външния си вид, за да моля услуги от Харви и други мъже, оттогава отношенията ни бяха доста изострени.

Марша утихна.

Чудовището погледна адвокатския бележник на масата отпред, присви очи през очилата, за да прочете дребничките, написани на ръка думи.

— Талмадж — изрече тя отсечено. С ъгълчето на окото си забелязах как Флип леко потрепна. — Вие взимате делата на Джонсън, Шемикер и Уокър. Хедър ще остави папките на бюрото ви.

Флип остави молива си върху най-горната страница на бележника, кимна и мъдро не направи никакъв коментар. Всички знаехме, че Харви бе оставил по-неприятни случаи от току-що споменатите; Флип, най-новият и най-малко компетентният, се отърва леко.

Другите дела също бяха раздадени и присъстващите адвокати — освободени. Неочаквано Джанет и аз се оказахме сами в конферентната зала.

Охо!

— Уестбрук — продължи Джанет, а аз седнах малко по-изправена.

Погледите ни се преплетоха, после тя погледна бележките си отново, въпреки че, бях сигурна, можеше да ги рецитира наизуст. Бейлин бе известна с фотографската си памет и, ако нямаше проблем е хормоните, бих искала да бъда като нея след време.

— Разбрах, че полицията възнамерява да дойде в кантората и да прегледа папките — произнесе тя с равен глас.

Задържах погледа й и потвърдих:

— Точно така. — Проклета да съм, ако обясня как Сонтера и вероятно други полицаи мислят, че има опасност и мен да ме последва съдбата на Харви.

— Осъзнавате ли колко разрушително ще е това?

Потиснах въздишката си и отговорих:

— Детектив Сонтера каза, че ще вземе съдебна заповед, ако се наложи. Не видях никакъв смисъл да споря.

Джанет задържа погледа си върху мен дълго време, като че ли бях някаква мутирала, нов вид хлебарка. След като се опита и не успя да ме накара да започна да се гърча от гневния й поглед, тя накрая проговори:

— Добре тогава. Да се върнем към настоящата работа. Вие вече имате Тревор Трент. Ще вземете и госпожа Хилдербранд. — Очите й се присвиха, а ноздрите разшириха. — Както и делото на Джъстин Недъртън.

Поизправих се. Бях разтревожена, но се опитах да го скрия и казах:

— Мислех, че вие се занимавате със защитата на доктор Недъртън.

Джанет се усмихна кисело. Огледа ме.

— Изглежда доктор Недъртън ви е зърнал, госпожице Уестбрук, по време на едно от последните си посещения във фирмата и помоли случаят му да бъде даден на вас.

— Не разбирам…

— Няма начин да не разбирате — мило изгука Джанет. — Знаехте точно какво правите, подготвяхте сцената…

Усетих как гореща вълна се надига към лицето ми.

— Я, чакайте малко…

Джанет отново се усмихна:

— Е, това дело няма да го спечелите, все пак. Доктор Недертънсъс сигурност ще съжалява за избора си след време, но това ще си е негов проблем, нали? Негов проблем, госпожице Уестбрук, и ваш.

— Не съм молила за този случай и не го искам.

— Доктор Недертън предложи седемцифрен адвокатски хонорар, госпожице Уестбрук — заяви Джанет. — Следователно няма значение какво вие искате.

Преглътнах с мъка, но успях да задържа езика зад зъбите си. Не можех да си позволя да загубя тази работа, макар да ми се искаше да кажа на Джанет Бейлин да навие делото на Недъртън на руло и да си го пъхне там, където слънцето не огрява.

— А сега — продължи тя и лека триумфална нотка прозвуча в гласа й — относно Тревор. Ще трябва да приключите бързо с него, за да може да се концентрирате на по-важни неща.

Тревор Трент е онзи голям нехранимайко, който блъсна колата си във витрината на ресторант преди няколко седмици. Бях свикнала с идеята за защитата му, така че нямаше никакъв проблем. Колко жалко, ако толкова обещаващ млад мъж отиде в затвора идната есен, вместо в някой престижен колеж на Айви Лийг^[9]. Госпожа Хилдербранд пък е издънка на обществото със склонност за периодични забавления с кражби от магазините; нещастните й син и снаха винаги бързо дават обезщетение и когато тя стигне до съда, съдиите неизменно я пускат само с лекция и глоба. Всъщност много местни търговци просто пропускаха етапа с ареста и се обаждаха на Харви за чек, който бе своевременно изпращан и след това покриван двойно от младите Хилдербранд. Защитата й щеше да е прословутата фасулска работа.

Джъстин Недъртън бе съвсем друга история и то не само заради трескавостта на Джанет. Недъртън практикува в моя любим Тусон и затова познавах репутацията му, ако не самия доктор. Няколко от сервитьорките на бар ЦИЦИ си бяха правили при него операции за уголемяване на бюста, една от тях е плачевен резултат; докторът имаше и цял легион недоброжелатели. Сега от мен се очакваше да убедя съдията и съдебните заседатели, че той не е престъпник, не е некомпетентен, а само заблуден.

Джанет най-вероятно е права: ще бъде ужасно трудно да се впише това дело в колоната на печелившите.

— Успех — неискрено ми пожела тя и стана от стола си.

Седях сама в конферентната зала още пет минути след нейното тръгване и се опитвах, без особен успех, да се успокоя.

Флип Талмадж се мотаеше в коридора, когато излязох.

— Чух, че ти е дала случая Недъртън — каза той.

— На вратата ли подслушваше? — изстрелях аз, бях нетърпелива. Някой може би се опитва да ме убие. Джеймс Арън е свободен мъж от днес. А сега бях успяла да поема дело, което не искам, и да вбеся настоящия шеф, всичко това само с един замах. Нямах нужда от глупостите на Талмадж като капак.

— Началникът е сериозно ядосан — сподели той, като че ли аз не бях забелязала. — Прекара седмици наред в подготовка на делото Недъртън за съдебен процес и изведнъж ф-ю-ю, тя излиза, ти влизаш. Трябваше да чуеш как двамата с Харви спорят по въпроса.

Флип замълча. Опитах да си проправя път покрай него, но той го препречи, отдаден на размишления:

— Може би си познавала доктора от Тусон — огледа преценяващо гърдите ми, вероятно се чудеше дали са истински. Прииска ми се да му зашлевя един с опакото на ръката, макар да не съм агресивен тип човек.

Е, обикновено не съм.

Накарах го да сведе поглед и казах:

— Стой настрана от мен, Талмадж. Нямам време за служебни клюки.

Той се усмихна, присви вежди, но отстъпи встрани и измърмори:

— И хубаво лице имаш.

Гордо тръгнах по коридора към офиса си и се зачудих, не за първи път, как толкова много идиоти успяват да завършат юридическия факултет.

В четири и половина изрових глава от дълбините на купчината хартии, за да се обадя у дома — Ема отговори на второто позвъняване. Някъде в далечината чувах радостния лай на Бърнис. Опитвах се да не мисля за Джеймс Арън, който бе на свобода, да не говорим пък за убиеца на Харви; исках да предупредя Ема да внимава, да спусне щорите, да не отключва вратите, но усетих, че не би имало никакъв смисъл да я заразявам с моята параноя.

Освен това тя вече бе изслушала всички лекции по безопасност.

— Здравей, скъпа! — Гласът ми звучеше небрежно. — Как е любимата ми племенница?

Ема сякаш вече бе надраснала тази закачка, но все още ми отговаряше, вероятно заради мен самата. Такова дете е тя — за да не нарани чувствата ми, се преструва, че вярва в Дядо Коледа чак до деветата си година, когато целият цирк й дойде прекалено много, огъна се и съобщи, че е време да престанем да си играем на шикалки.

— Аз съм единствената ти племенница — каза Ема.

В спомените си чух един друг глас — на Трейси. Ти си ми любимата сестра, казваше тя, когато бяхме деца и живеехме временно при мама, в периода между отглеждането ни в приемни семейства, преди колебливото здраве на баба да се подобри достатъчно, че да може да ни вземе у тях. Аз съм единствената ти сестра — веднага й подавах аз моята реплика.

— Всичко наред ли е у дома? — попитах. Баща ти обажда ли се?

— Да — отговори Ема сякаш е един обикновен ден. — Всичко е наред. Госпожа Кравински ме закара до Албертсън преди малко. Трябваше да взема храна за Бърнис; не хареса много отвратителното нещо, което изпрати госпожа Кред.

— Написа ли си домашните?

Ема въздъхна като страдалец:

— Да. — Направи си труда да ми отговори, но едва измъкна думата от устата си.

— Чудесно — отвърнах отривисто. — Ще ги прегледам, след като се прибера у дома.

— Което ще е кога? — попита племенницата ми нехайно.

— Скоро. — Почувствах се виновна. Понякога ми се искаше да съм леля, която си стои у дома, но този импулс винаги преминаваше, щом няколко пъти си поемех дъх бавно, дълбоко. Когато и това не подействаше, заставах на челна стойка в ъгъла на женската тоалетна, за да получа прилив на кръв в мозъка.

— Докато пазаруваше за кучето, купи ли закуска за себе си? — Не бях забравила за все още трагичното състояние на провизиите у дома.

— Няма проблем. Купих си сандвич със сирене след училище.

— Добре. Ще се прибера до шест или там някъде. Трябва да се отбия в супермаркета на връщане. Поддържай фронта, не гледай кабелна телевизия и не отваряй вратата на непознати.

Още една въздишка. Като изключим супермаркета, аз винаги й повтарях все същото.

— Добре… — По гласа й усетих как извърта очи.

— И още нещо — допълних, след като усетих, че почти затваря.

— Какво?

— Обичам те, хлапе!

— Хубаво. До скоро — отговори Ема и връзката прекъсна.

Усмихнах се леко, обърнах се към компютъра и започнах да навлизам в дебрите на електронните писма, като изтрих вицовете и хитрите верижни препратки. Не че нямам чувство за хумор, вероятно има място за сантименталните глупости, които иначе интелигентни хора обичат да разпространяват от единия край на киберпространството до другия, но това място не е на моя твърд диск, по дяволите. Аз се опитвам да работя тук.

Хедър надникна точно когато изключвах компютъра. Съобщенията, на които възнамерявах да отговоря, всичките служебни, вече излизаха от принтера.

— Джъстин Недъртън е тук — обяви тя и леко се снижи, сякаш очакваше да хвърля нещо. — Извинявай, Клер. Той бе записан в графика на госпожа Бейлин и съм забравила да го прехвърля в твоя.

Все едно че ме подкара с остен.

— По дяволите — измърморих аз и се поздравих за въздържанието. Зная някои доста по-пиперливи думи.

Хедър изглеждаше истински разкаяна, но неумолима.

— Можеш ли да му дадеш друг час? — Бях отчаяна.

— Мисля, че няма да се съгласи — погледна часовника си Хедър. Вечер тя ходеше на курсове за помощник-адвокат, започваха точно в шест, а вече бе пет и петнайсет. — Ще опитам, но е дошъл чак от Тусон, едва ли ще е много щастлив да го отпратя.

Усетих как главоболието подскача из цялата ми глава, от едното слепоочие до другото, подобно на топка за пинг-понг.

— Добре — съгласих се. — Кажи му да влезе, но ми направи една услуга преди тръгване. Обади се на Ема и й съобщи, че ще бъда у дома към седем.

Хедър кимна и излезе.

Доктор Недъртън бе висок, елегантен, със сребриста коса. Дрехите му бяха шити по поръчка, обувките — италиански и той можеше да се похвали с тен, дето би накарал Джордж Хамилтън да изглежда анемичен в сравнение с него. Мъжът си оправи златните копчета за ръкавели, докато оглеждаше офиса ми, който нямаше нищо общо с канцелариите на Харви и Джанет.

Тук нямаше кожени дивани. Нямаше маслени картини по стените и добре заредено барче с питиета, нямаше огромен телевизор с плосък екран, скрит зад масивни махагонови врати с дърворезба.

За миг хранех нереалната идея, че Недъртън ще вирне нос и ще си тръгне. Ще се върне при Джанет или ще си намери съвсем нов адвокат, някой, който да има истински офис вместо подобна дупка.

Не ме споходи такъв късмет.

Погледът му се отправи точно към гърдите ми, но аз го отдадох на професионален интерес. Опитвах се да гледам философски на цялата история, макар леко да скърцах със зъби. Челюстта започваше да ме боли, защото задържах прибързани думи.

— Здравей! — Не бях сигурна дали поздравява мен или анатомията ми.

— Репутацията ви се носи далеч пред вас, доктор Недъртън — казах аз, след като вече бях поздравила с ответното здравейте.

Той засия.

Напълно в стила на мъж с да приеме това изявление за комплимент.

6.

Е, добре, може би не съм създадена за адвокат на защитата. И без това обмислях промяна в кариерата. Не бих имала нищо против да съм щатски полицай, например, или съдия.

Докато доктор Недъртън сядаше предпазливо на стола срещу бюрото ми, аз бързо обмислях няколко неща на различни нива: първо и най-важното, притеснявах се, че Ема е по същество все сама у дома. Да си представим, че Джеймс опита да се срещне с нея, докато не съм наоколо. Ами убиецът на Харви? Не бе изключено да ни наблюдава.

На по-земно ниво — умът ми действа винаги с половин дузина измерения — се чудех какво да забъркам за вечеря, което да е бързо, евтино и поне да минава за хранително. Имаше и още една насока на мислите ми: защо оставят развратници като Джъстин Недъртън да предписват лекарства и да държат скалпел…

Потиснах непреодолимото си желание да попитам за Силви Уайънд, която бе работила в бар Цици заедно с мен и Лорета. По настояване на Фреди Лорън — той й даде пари на заем, за да плати хонорара на Недъртън — тя увеличи бюста си и това се превърна в началото на нейния кошмар. Според Лорета, която чрез електронната поща поддържаше връзка е приятели от старата тайфа, младата жена е страдала ужасно от изтичане на силикон, инфекции и непрестанни болки, затова най-накрая, няколко месеца след операцията, я взели в болницата, където рухнала физически и емоционално. Приятелят й по онова време, момче на име Рок, бързо я зарязал, без дори да се сбогува. В клюкарската мрежа на киберпространството се говореше, че в живота му има нова жена, някаква с по-добри имплантанти.

Погледнах часовника си. Притесненията ми относно безопасността на Ема, както и моята собствена, не бяха намалели, но не можех да ги превърна в мания. Трябваше да се съсредоточа в работата си, колкото и неприятна да ми се струваше тя в момента.

Недъртън вдигна сребристите си вежди, бяха толкова гъсти, че ми се прииска да взема ножицата, и кръстоса крака. Очевидно бе забелязал колко съм разсеяна; тонът му стана рязък:

— Прекалено много време ли ви отнемам, госпожице…?

— Уестбрук — помогнах му и се опитах да се усмихна любезно; бях сигурна, че той вече знае коя съм, след като си е направил труда да поиска услугите ми. — Клер Уестбрук.

Мъжът засия, явно укротен и ме дари с благоволението си:

— Ще те наричам Клер тогава.

Предположението му, че аз исках той да използва малкото ми име ме раздразни, но не можех да направя нищо. Ако настоявах да се обръща към мен с госпожа Уестбрук, вероятно ще се оплаче на Джанет, а тя на свой ред ще направи живота ми възможно най-черен. Потърсих папката му и я отворих. Защо въобще учих право? Задавах си този въпрос не за първи път; може би щях да съм по-щастлива, ако бях завършила училище за козметички и фризьорки, поне щях да имам през повечето време ножица в ръце, за самозащита.

Недъртън нетърпеливо се прокашля.

Вдигнах очи. Усмивките бяха изчезнали — и неговата, и моята.

— Дори не е прочела документите ми — избухна той. — Осъзнавате ли, госпожице Уестбрук, че кариерата и репутацията ми са заложени на карта?

Въздъхнах безмълвно, но се въздържах да му напомня, че поемането на случая му от Джанет въобще на бе моя идея, а негова.

Отговорих тихо и, надявам се, спокойно:

— Доктор Недъртън, делото ви несъмнено е важно за тази фирма — ако не за мен самата. — Обаче, както вероятно знаете, господин Кред почина наскоро и всичко тук е доста объркано. Уверявам ви, че това е временно състояние. — Направих благоразумна пауза. — Вашето дело ми бе възложено следобед и не съм имала възможност да се запозная с фактите по случая.

Недъртън скръсти ръце и леко почервеня, вероятно от раздразнение, а не от някакви угризения.

— Фактите по случая са, че съм невинен по тези нелепи обвинения. — Мъжът замълча, после допълни леко неохотно:

— Чух за Кред. Много лошо.

Почувствах облекчение, че Недъртън не се престори, че тъгува за смъртта на Харви; пет пари не даваше, и аз знаех това. Добрият доктор се безпокоеше само как да спаси собствения си задник; от това, което знаех за него, нищо друго не бе от значение.

— Ако само ми дадете възможност да прегледам папката за няколко минути — казах аз премерено, — ще мога да обсъдя случая с вас много по-интелигентно.

Той се прокашля, изглеждаше скептичен, но се облегна назад на стола. Държеше си устата затворена все пак, най-многото, на което можех да се надявам при тези обстоятелства.

Исках първоначалното ми мнение за Недъртън да се окаже погрешно в процеса на преглеждане на доклада за ареста му, писменото изявление, дадено от него, преди освобождаването му и няколкото загадъчни бележки, написани от Харви на ръка, но, господи, нищо от намереното там не промени становището ми. Щатът твърдеше, че доктор Недъртън е проявил престъпна небрежност в четири отделни случая; името на Силви не бе споменато в списъка на ищците. Три от жените били обезобразени завинаги, а една починала. Освен обвиненията на щата. Недъртън бе изправен пред поредица обвинения в гражданския съд и съдебен процес, заведен от застрахователната му компания. Без някаква магия от моя страна, той би извадил късмет да се прибере с пет пари в джоба, а да не говорим за избягването на затвора.

Заради репутацията му в обществото, думи на Харви, не мои. Недъртън бил освободен няколко часа след ареста, като той самият внесъл гаранцията си. Щатът Аризона бе определил съдебния процес за след деветдесет дни.

Изпуснах една продължителна въздишка и затворих папката.

— Можеш ли да се справиш с работата или не? — попита Доктор Недъртън намръщено. Предполагаемото очарование от външния ми вид се бе стопило до този миг. Или може би днес въобще не изглеждах чак така добре.

Искаше ми се да въздъхна, но се въздържах.

— Да — отговорих. Тъжната истина е, че с упорита работа и известно количество късмет, за който вече бях закъсняла, вероятно бих могла да го отърва от затвора, дори да не успея да запазя капитала и разрешителното му за практика. Въпросът е ще мога ли да живея в мир със себе си, ако направя кое и да е от тези неща, камо ли всичките? — Обаче ще ми е необходимо известно време, за да подготвя солидна защита. Очевидно това са сериозни обвинения.

— Колко време ще ти трябва? — троснато ме попита Недъртън, като подръпна ръкавелите си.

— Седмица, може би две — отвърнах аз, без каквото и да е запъване. Умът ми междувременно търсеше спасителен изход. Да откажа да поема случая? Дори и само напук, Джанет ще направи всичко възможно, за да въведе в изпълнение договора ми с Харви; ще бъда съдена и незабавно ще бъда задължена за огромна сума пари. Да взема Ема, кучето и да избягам от страната? Друга лоша идея, въпреки че ме привличаше. Да бягам от проблемите е в разрез с всичко, в което вярвам и в което искам Ема да вярва. Да поискам разплащателен план, с лихвен процент, който дори на акула по заемите ще й е неудобно да определи, и да откупя споразумението си за цели седем години работа? Все едно да заменя един капан е друг. Вероятно ще свърша в кантората на прокурора със същата нищожна заплата и макар да получа удовлетворение от работата, със сигурност ще последва финансов крах, имайки пред вид дълга към Кред.

— Седмица или две? — Недертън изглеждаше ядосан. — Платих седемцифрен хонорар, това виждате ли го записано някъде в досието ми, госпожо Уестбрук?

Успокоително е, помислих си аз, че не ме нарече Клер. Стомахът ми се присви. Отново погледнах папката и, разбира се, там стоеше жълта квитанция с подписа на самия Харви, който потвърждава, че цял милион е сменил собственика си. Изпитах особен прилив на тъга, като видях името на шефа, надраскано толкова самоуверено там; за миг дори започна да ми липсва, заедно с всичките си недостатъци. Трябва да е имало някаква доброта в него, някъде. В края на краищата бе обичал кучето си.

Мисълта за Харви ме насочи към мисълта за убиеца му и това сложи край на краткия ми отдих от страха.

— Да, докторе — скромно промълвих. — Осъзнавам, че сте инвестирали значителна сума пари в своята защита. Уверявам ви, ще ви осигурим възможно най-доброто представяне. За да направим това обаче, ще ми е необходима седмица поне за подготовка. Две седмици би било идеално.

— Една седмица — монотонно каза Недъртън, като се наведе напред. — Това ви давам. Една седмица. След това ще трябва да ми върнете хонорара с лихвите и аз ще си наема друга фирма за защитата. Разбираш ли ме?

Искаше ми се да отбележа, че английският ми е майчин език и успявам да схващам значението му без особено напрежение, но, естествено, не се осмелих.

Дали го разбирах? Прекалено добре. Аз съм нещо като специалист по мошениците; независимо от социалното им положение, винаги ги усещам.

— Да. — Само този отговор ми дойде веднага на ум. Зачудих се как въобще ще успея да свърша нещо друго през идната седмица и все пак да начертая една сносна защита. — Ще бъда готова.

Свиркай си щастлива мелодия сега…

Прекарахме следващия час в обсъждане на причините защо доктор Недъртън вярва, че не само е оклеветен, но и избран за жертва на тормоз от тъжителите, техните семейства и щата Аризона — човешката способност за самоизмама е удивително нещо — и след това, за мое облекчение, той си тръгна.

Изчаках петнадесет минути, преди да заключа папките и да се запътя към задните стълби. Не исках да се натъкна на доктора в подземния гараж; както се оказа, достатъчно често ще се срещам с него през следващите три месеца. Освен това бях изкарала дълъг ден, усещах потаен ужас и не можех да задържа физиономията на отдаден на работа си адвокат нито за минута повече.

Седнах в практичния си син сатурн, докаран у дома тази сутрин от механиците, затворих и врътнах ключа на запалването. Половин час по-късно бях в Кеърфрий, малко градче недалеч от Кейв Крийк, и бутах пазарската количка из магазин на веригата Албертсън.

Може би рутината на задачата ме прилъга да усетя някакво фалшиво чувство за сигурност. Тръгнах си от магазина по тъмно и докато вървях към колата, чувствайки се добре заради сравнително рационалния избор на храни, забелязах някой да седи зад волана.

Сърцето ми се сви така яростно, сякаш имах спазъм, аз замръзнах и се вторачих в колата; бях прекалено стресната, за да потърся мобилния телефон или дори да се обърна и да забързам обратно към магазина. Огледах се наоколо; имаше няколко коли на паркинга, но не виждах друго човешко същество.

Приближих и надникнах през прозореца откъм шофьора.

Натрапникът бе жена, седеше изправена, с ръце на волана и поглед, втренчен напред. Облизах неочаквано пресъхналите си устни, а сърцето ми вече се бе мобилизирало и препускаше бясно.

Не бъди глупачка, Клер — помислих си. — Просто някаква жена се е объркала и е влязла в колата по погрешка.

Малко вероятно, отвърна лявата половина на мозъка ми.

Все още държах количката с едната ръка, е другата почуках на прозореца и извиках:

— Извинете?

Нищо. Жената дори не обърна глава към мен.

Наведох се и се пресегнах към дръжката на вратата.

— Ехо?

Никакъв отговор. Отворих вратата и жената моментално се строполи към мен, но преди да успея да пусна количката и да я уловя с две ръце, тя падна и главата й се удари в тротоара със звук, подобен на почукването на диня е кокалчетата на ръката. Беше млада, носеше изтъркани дънки и тясна тениска.

Беше мъртва.

7.

Едно тъмночервено петно се виждаше в средата на челото на момичето.

Изпищях, количката се затъркаля настрани и се блъсна силно в съседна кола. Чантичката ми падна на земята, аз коленичих, сграбчих китката на момичето и започнах да опипвам за пулс, но напразно. С периферното си зрение видях как някакъв мъж се приближава и нова вълна от ужас ме обля. Пипнешком опитах да намеря чантата си и мобилния телефон в нея.

— Господи! — извика мъжът, като видя тялото. — Какво става тук?

Някак успях да фокусирам погледа си на логото на супермаркета върху ризата му. Той бе служител от магазина, а не луд убиец. Започнах леко да се люлея на колене и една случайна мисъл как чорапогащникът ми с вече история прекоси ума ми.

— Обадете се на полицията — казах аз. — Моля, обадете се на полицията.

Докато спирачките на първата патрулка изскърцат на паркинга, наоколо вече се бе събрала тълпа — мъж със спортни гащета правеше цифрово видео на сцената, а аз стоях облегната на една от уличните лампи със скръстени ръце и колене меки като желе. Мила възрастна жена се бе опитала да ме убеди да чакам в нейния буик, но поради някаква причина имах нужда да стоя права.

Сонтера пристигна петнайсетина минути след дежурните полицаи и това не бе точно интересно съвпадение — обадих му се по мобилния, докато заедно с управителя на магазина изчаквахме за първата вълна ченгета. Незабавно бях отговорила на някои въпроси — не, не съм чула нищо, и да, бих обърнала внимание на пистолетен изстрел; не, не съм видяла никого; не, не съм я застреляла аз, — но процедурата е да се изчакат детективите и те да проведат сериозния разпит. Сонтера беше на ход.

— Боже мой — каза той, след като добре огледа тялото. Повика един от дежурните. — Имаме ли документ за самоличност?

Някой му подаде портфейла на жертвата. Партньорът му Еди Колумбия бе с него; точно той забеляза, че треперя и обгърна раменете ми със своето сако.

— Добре ли си, Клер?

Кимнах, въпреки че, естествено, не бях добре. Все пак току-що бях открила труп на шофьорското място в моята кола.

Сонтера проведе кратък разговор с другите ченгета, поговори с лаборанта от Спешна помощ и хората от медицинския екип, после се приближи към мястото, където стоях и все още треперех под сакото на Еди.

— Коя е тя? — чух някой да пита с моя глас. Чувствах се странно безплътна, сякаш се носех някъде леко отзад и вляво от самата мен.

— Казва се Денис Робинс — каза Сонтера и хвърли поглед назад към мъртвото момиче. Вече го затваряха в торба за транспортиране до моргата, където чакаха други унизителни изследвания. — На седемнадесет. Според досието й понякога проституира и краде от магазините. Познаваш ли я, Клер?

Поклатих глава и казах:

— Никога не съм я виждала преди.

Сонтера ме хвана небрежно, но здраво за лакътя и ме побутна към своя спортен автомобил. Качих се на седалката до шофьора, а той запали двигателя и включи отоплението, след това се върна и се облегна на моята врата.

— Някой преследваше ли те?

— Не видях никого — отговорих и нова силна тръпка разтърси тялото ми. Навън вероятно бе 21 градуса, а аз се чувствах така сякаш никога няма да успея да се стопля.

— Навярно осъзнаваш, че престъпникът вероятно я е помислил за теб.

Преглътнах с мъка и успях да кимна. Денис Робинс не прилича много на мен, но бе тъмно, тя е седяла в моята кола и това очевидно е било достатъчно, за да получи куршум. Представих си окървавеното й чело; същото като на Харви.

Спомних си за племенницата ми, тялото ми се скова и след миг започнах да се измъквам от колата.

— Ема… тя е сама вкъщи.

Сонтера постави ръка на рамото ми и ме спря, като каза тихо:

— Първото нещо, което направих, бе да изпратя кола там. Тя ще е добре до прибирането ти у дома.

Ето тогава рухнах. Предполагам заради огромното облекчение, което почувствах, примесено с шока от още едно убийство.

Сонтера се пресегна покрай мен, извади малък пакет носни кърпички от жабката и ги пусна в скута ми. Аз издърпах една, издухах си носа, издърпах друга и си подсуших очите.

— Какво става, по дяволите? — прошепнах. — Все пак какво е правило момичето в моята кола?

— Може да се е опитвала да я открадне — отговори Сонтера и ме погледна с тези свои тъмни, загадъчни очи, — но тъй като няма доказателство някой да е пипал запалването, аз бих предположил, че тя е търсела забравени пари или просто се е мотаела наоколо. Може би е била надрусана, ще разберем повече след аутопсията.

Присвих се от съпътстващите образи.

— Ще трябва да конфискувате колата ми — мислех аз на глас.

Сонтера кимна.

— Съжалявам — тихо каза той и погледна назад, където товареха торбата е тялото на линейката. Дежурните полицаи пишеха сведения, търсеха свидетели, разпръсваха любопитни минувачи. — Освен това купето е в ужасно състояние. Едва ли би искала да караш колата в този вид.

Отново потръпнах и се съгласих:

— Прав си.

Един полицай се приближи, бутайки пазарската ми количка. Поздрави Сонтера и ме попита:

— Тези неща ваши ли са, госпожо?

Кимнах.

— Опасявам се, че е нанесена вреда на друго превозно средство — каза той. Беше млад, леко пълничък и много напорист. — Ако ми дадете застрахователната си карта, аз ще се погрижа за доклада.

Започнах да тършувам из чантичката, намерих портфейла си и извадих картата. Сонтера я предаде на полицая и после разтовари покупките ми отзад в неговата кола.

— Искам да си отида у дома — казах аз, след като приключи.

— Вероятно няма проблем — отговори Тони. Върна се при другите ченгета, за да го обсъди с тях, взе обратно застрахователната ми карта и се върна. Отне му по-малко от десет минути, но на мен ми се стори цял час.

Никой от двама ни не продума по време на краткото пътуване до жилищната ми кооперация. На алеята бе паркирана полицейска кола, точно както Сонтера бе обещал, и аз видях как Ема надзърта през предния прозорец, преди да изтича да ни посрещне. Госпожа К. и двама униформени полицаи я последваха.

Ема започна с обвинителен тон:

— Уплаши ме. Помислих, че си мъртва, а те — посочи с палец полицаите — просто не искаха да ми кажат.

— Е, очевидно не съм мъртва — отговорих нежно. Усетих, че Ема иска да се хвърли в прегръдките ми и бог ми е свидетел, аз също бих се радвала, но тя остана настрани и бе скована.

— Какво се случи? — Това не беше въпрос; изискване. Ема вече бе загубила майка си, да загуби и мен означава да остане сама в света, освен Джеймс Арън, разбира се.

Прегърнах я.

— Да влезем вътре — казах. — Ще ти разкажа всичко.

Сонтера отиде да разтовари покупките, а двамата полицаи му помогнаха. Госпожа Кравински кръжеше наоколо, майка — квачка с кафтан и крещящ цвят на косата.

— Направих ястие с риба тон — съобщи съседката. — Във фурната ви е, пусната на слабо.

— Благодаря — успях да се усмихна колебливо. — За всичко.

Госпожа К. кимна и нареди:

— Обадете се, ако имате нужда от мен. Независимо колко е часът.

Обещах и тя се върна в своето жилище, а ние с Ема в нашето.

Сонтера влезе в апартамента през вратата на гаража, остави покупките на кухненската маса и започна да ги подрежда. Очевидно бе освободил двамата полицаи, изпратени да наглеждат Ема по-рано, защото те не се появиха.

Седнах на дивана, а племенницата ми се сгуши до мен, макар и не съвсем плътно. Бърнис скочи на скута й и се настани, като гледаше ту нея, ту мен.

— Разкажи ми какво се случи — настоя Ема, когато аз се поколебах.

Вдигнах очи и погледът ми се пресече с погледа на Сонтера през прага на кухнята. Той лекичко кимна.

Разказах историята поне за трети път, откакто намерих тялото, а Ема слушаше с широко отворени очи и притискаше до гърдите си кученцето.

— О, божичко — въздъхна племенницата ми, когато свърших страховития разказ. — Клер, някой иска да те убие! Помислили са тази жена за теб…

Хванах ръката й и я стиснах.

— Може би — отвърнах.

— Може би не е отговор — възмути се Ема. — Мислиш ли, че е бил баща ми? Е, той би те познал отблизо, но там е било толкова тъмно…

Един поглед към Сонтера ми разкри точно каквото очаквах: слушаше най-безсрамно.

Въздъхнах.

— Предполагам, че може да е бил той — признах си след известно замисляне, — но при застреляното момиче има някои… сходства с убийството на Харви. А Джеймс все още бе в затвора по онова време.

Ема скочи от дивана, започна да се разхожда нагоре-надолу близо до малката масичка. Кученцето също се включи.

— Ако не е той, кой тогава — разпалено попита тя.

— Не зная, мила. — Посочих Сонтера с глава. — Полицията ще намери този човек и ще го арестува.

— Да не би да вярваш! — изтърси племенницата ми.

Когато бях дете, полицията често идваше в къщата на майка ми, но единствено пишеха доклади, издаваха предупреждения и си заминаваха, като оставяха мен и Трейси затънат в блатото. В последвалите години не бях видяла нещо, което да промени мнението ми, и следователно нямах голямо доверие на момчетата в синьо; осъзнах по-късно, че не е било необходимо да споделям това мнение директно е впечатлителната си племенница, за да го възприеме и тя.

Естествено, антипатията ми към ченгетата, макар и внимателно оформена, винаги е била конфликтна точка между мен и Тони.

— Трябва да им имаме доверие — казах й аз.

Сонтера извъртя очи, а Ема ме погледна гневно.

— Какво искаш да направя, Ема? — Ставах вече нетърпелива и за моя изненада — гладна. Миризмата от рибното ястие на госпожа Кравински бе примамлива. — Трябва да продължим да живеем. Не можем да се преместим в подземен бункер.

Очевидно недоволна от отговора ми, Ема се обърна, избяга нагоре по стълбите и хлопна вратата на спалнята зад себе си.

Седях онемяла известно време на дивана, после се изправих, влязох в кухнята, проправих си път край Сонтера и си измих ръцете. След като приключих с това, взех ръкохватките и извадих тавата от фурната.

Сонтера не изчака друга покана; взе три чинии от шкафа и нареди масата.

Погледнах третата чиния.

— Ема няма да дойде.

— Ще дойде — възрази Тони. — Просто имаше нужда да хлопне нещо.

И наистина, докато започнем с яденето, племенницата ми, кучето след нея, вече се бе върнала, изражението й бе едновременно мрачно и тъжно. Сипа си голяма порция от рибата с паста и от време на време хвърляше по някоя хапка на Бърнис, която търпеливо чакаше до краката й. Двамата със Сонтера бъбреха сякаш бе една обикновена вечер, ала Ема едва ме поглеждаше, а Тони не правеше особени усилия да ме включи в разговора. Още по-добре, реших аз, защото мислите, които ми се въртяха в главата, не бяха подходящи за маса.

След вечерята съвместните усилия на Ема и Сонтера продължиха. Той почисти масата; тя зареди миялната машина. Аз просто си седях вторачена в стената и се чудех кой ли иска да съм мъртва.

Без да броя Джеймс, който ме мрази, защото свидетелствах срещу него след грабежа в денонощния магазин, вероятно има още стотици такива хора.

Щом миялната машина заработи, Ема се извини и изчезна, а Сонтера направи кафе. Дори не попитах дали е безкофеиново; въобще не очаквах да спя тази нощ.

— Защо Ема попита дали баща й не се е опитал да те убие тази нощ? — попита Тони.

Трябваше да предположа, че не бе останал само за да държи ръката ми.

Сонтера знае доста малко за миналото ми, имайки предвид колко интимни сме били, затова започнах да подреждам объркания си ум, да обмислям нещата, които нямам нищо против да му кажа, и нещата, които са си моя собствена работа и ничия друга, като се опитвах да реша кои в коя група попадат.

— Джеймс Арън, бившият ми зет, уби сестра ми. Между нас двамата няма особено топли чувства и свидетелските ми показания са поне отчасти причината, поради която той получи шест години в Юма. Предполагам, че е естествено Ема да се чуди дали той се е опитал да ме убие.

Сонтера се намръщи. Това бе замислено смръщване, малко по-различно от неодобрителното или презрителното мръщене.

— Значи той е излязъл от затвора?

Въздъхнах.

— Вчера.

— Обаждал ли ти се е?

Поклатих глава. Кафеварката забълбука и тъй като Сонтера си бе направил труда да сложи кафето, аз станах от стола и сипах на двама ни по чаша кафе. Той пиеше своето чисто — Странно как се помнят подобни неща, — а аз слагах две пакетчета подсладител.

Тогава Сонтера заключи:

— Вероятно не е бил той. Както ти подчерта пред Ема, убийството прилича на това на Харви Кред и ако този Арън не е бил освободен временно за някаква работа или нещо подобно, просто не е имал възможност. — Замълча, глътна от кафето си, докато изучаваше лицето ми. Сонтера бе добър в нюансите; помага му в професията. После попита: — Защо не си ми казвала, че сестра ти е убита? И защо той е получил само шест години?

— Ние не си оголвахме душите един пред друг — изтъкнах въздържано. Бих могла да придам на думите си повече острота, но все още бях разнебитена. Не всеки ден човек се натъква на мъртвец. — Освен това шестте години бяха за въоръжен грабеж, не за убийство. Ченгетата така и не повярваха, че Трейси е убита. Мислят, че е избягала.

Сонтера вдигна вежди и си пийна отново от кафето. Вероятно във вените на ченгетата тази течност тече вместо кръв; виждала съм как той изгълтва сам няколко кафеварки и после спи като бебе. Разбира се, между двете бе имало няколко часа разгорещен секс, така че и аз самата спях много добре.

— Трябва да е имало причина, поради която полицаите са си помислили, че е избягала — осмели се да вметне Тони. Стъпваше по деликатна почва и го знаеше. Както вече споменах, Сонтера бе добър в нюансите.

— Да — отвърнах с тиха горчивина. — Като млада Трейси приличаше на Денис Робинс, с изключение на проституцията. Успя да влезе в няколко пререкания с полицията, взимаше наркотици. Но се промени напълно след раждането на Ема, стана съвсем различен човек. Законът обаче не обърна внимание на тази част от историята. За тях лошото момиче си остава завинаги лошо момиче. Измиха си ръцете със задължителните процедури, после оставиха всичко да заглъхне.

— Не са намерили тяло — предположи Сонтера.

Аз се защитих:

— Това не означава, че не е мъртва.

Той поклати глава:

— Не, не означава. Ти обаче си адвокат, Клер. Знаеш колко трудно е да се повдигне обвинение за убийство без труп.

— Те просто се предадоха!

За миг си помислих, че ще хване ръката ми, но той очевидно размисли. Не съм сигурна как се почувствах — облекчена или разочарована.

— Разкажи ми всичко — подкани ме той.

Припомних си наум фактите и ги разказах. Когато изчезна, Трейси бе разведена с Джеймс Арън от около шест месеца и работеше в бар Цици с Лорета, Силви и мен.

Ема тогава бе на седем години. Един дъждовен ден Трейси остави Ема при мен след училище и каза, че има нещо наистина важно, за което трябва да се погрижи; обеща да се върне преди началото на смяната ми в бара, и отпраши със стария си огромен автомобил.

Никога повече не видях сестра си.

Известно време не успях да открия Джеймс и за много кратък период също вярвах, че те двамата импулсивно са избягали заедно с лудешката идея да поставят ново начало. Когато мина една седмица обаче и Трейси все още не се бе върнала за Ема, дори не се бе обадила да разбере как е, аз подадох доклад за изчезнал човек. След няколко дни Джеймс се появи отново, беше тъпкан с пари, пиеше много и се хвалеше на приятелчетата си в Цици, че вече е свободен мъж. Опитах се да поговоря с него, след като приятелите му си тръгнаха клатушкайки се от бара, но той не каза нищо за Трейси, поне не на мен, а извади пари и ме покани да преспя с него.

Отказах, разбира се, и то не много учтиво. Продължих обаче да го преследвам за Трейси, а той продължи да пие и тогава спомена за грабежа. Може би се опитваше да ме впечатли.

Направих се на невъзмутима до тръгването му и после се обадих на ченгетата. Те приеха пиянската изповед насериозно и по-късно намериха достатъчно доказателства, за да я потвърдят, но изглежда не повярваха на подозренията ми относно изчезването на Трейси. Арестуваха Джеймс и го съдиха, ала от сестра ми все още нямаше никаква следа.

Минаха няколко месеца и ченгетата започнаха да ме възприемат като досадна истеричка. Уредих си да посетя Джеймс в затвора, което бе твърде смело от моя страна, имайки предвид историята ни. Вероятно не бих се вмъкнала, ако не му бях занесла пари, завити като цигари.

Джеймс ме гледа гневно през плексигласа известно време и се опитваше да ме пречупи, предполагам, но аз продължавах да задавам въпроси. Най-накрая той каза, че не знае къде е кучката и въобще не го е грижа. Очите му обаче ми говореха нещо различно — там имаше триумфален проблясък и такава злоба, каквато не бях виждала преди, дори като дете, когато мама водеше у дома мъже, чиито снимки най-вероятно висяха закачени на таблото в пощата.

Запазих някак си хладнокръвие и го помолих да подпише документите, с които оставя пълното попечителство над Ема на мен. Той се захили и безцеремонно отказа. Обичал дъщеря си, обясни ми тогава.

Почти не успях да хапна или да мигна седмица след тази среща.

Най-накрая съдът ми издаде временно попечителство за Ема. Продължавах да настоявам, че Трейси е била убита. Полицията имаше друго мнение. Минаха вече седем години от изчезването й и аз не съм по-наясно със случилото се с нея, отколкото в началото.

Сонтера слушаше разказа ми, претегляше и премерваше фактите, но си мълчеше.

— Ще проверя Арън — съобщи той, когато най-накрая свърших, и извади мобилния си телефон.

Изслушах обажданията му.

— Няма да си тръгна — каза той, след като затвори.

Всичките предупредителни звънчета зазвъняха в главата ми, по обичайната ми добра преценка често се отклоняваше от правия път, що се отнася до Сонтера. Аз съм само човек; исках да е близо до мен, поне тази нощ, исках това, което знаех, че може да ми даде.

— Ами Ема? — попитах.

— Ще бъдем тихи — отговори той.

Точно така, помислих си. Усетих напрежение в областта на корема.

— Добре — казах. Не посмях да срещна погледа му.

До към десет часа Ема заспа, несъмнено тя бе толкова изтощена емоционално, колкото и аз; двамата с Тони отидохме в спалнята ми към единадесет и се вторачихме един в друг от двете страни на леглото.

— Това е тъпо — промълвих аз.

— Съблечи се — отговори той.

Стори ми се добра идея и го направих. Сонтера дори не се преструваше, че не ме гледа; тъмните му очи горяха като лазер и караха плътта ми да цвърчи на местата, където погледът му се спираше, а то бе навсякъде. Щом като се съблякох гола, той свали якето, откопча кобура и го остави встрани, измуши тениската си през глава, откопча дънките.

— Не е добра идея — казах аз, като се обърнах както към него, така и към себе си.

Той ме хвана за ръка, заведе ме в малката баня и пусна душа. Насапунисахме се един друг и през цялото време се целувахме лудешки, ненаситно, после Сонтера започна да прилага собствената си магия. Изплакна сапуна от тялото ми, като ефикасно използваше ръчния душ и възбуждаше всяка частица от тялото ми, докато хапеше долната ми устна, ухото, врата и най-накрая гърдите, едната, после другата.

Пръстите ми се преплетоха в косата му, притиснах се към него и когато той започна да целува тялото ми надолу, се облегнах на душа, издавайки някаква смесица от писък и стон.

Ще мразиш себе си на сутринта, предупреди ме адвокатът в мен.

А-а, отговори една друга част разгорещената любовница, отгледана не където трябва в Тусон, но точно сега, в този миг, съм се извисила толкова много.

Извисяването се оказа, че се превърна в действителност. Сонтера коленичи, подпря ме на стената с душа и постави единия ми крак над дясното си рамо, а другия над лявото. Когато се премести, за да вземе нещо, аз извиках приглушено и бедрата ми го обгърнаха здраво.

Той ме замая; искаше да ме подлуди и знаеше точно как. Възбуждаше тялото ми, смучеше ме и не след дълго бях сграбчена в лапите на толкова стихиен оргазъм, че всяка клетка от тялото ми потръпваше силно.

Много мъже, доволни от себе си, биха спрели в този миг, ала Сонтера не бе приключил. Продължи действията си и преди да се съвзема от първия оргазъм, усетих как се задава нов. И още един.

Чак когато се отпуснах с омекнали кости, напълно изтощена, той прояви някаква милост, освободи краката ми, взе ме на ръце и ме занесе на пухкавото килимче на пода на банята. Постави ме там и ме облада така пълно и цялостно, както никога до сега. Телата ни, мокри и хлъзгави от водата, се удряха едно в друго и когато достигнах края, най-високия връх, целият квартал щеше да узнае какво точно правим, ако той не бе затиснал устата ми нежно с ръка.

През следващите няколко часа се боричкахме сладко по наш си неповторим начин и изпитвахме блаженство. Аз бях извън себе си, пренесена на друго място, отрупана с трескави чувства, които ме отделяха както от ужасяващите, така и от обичайните, събития в моя живот.

Рано на следващата сутрин се събудих в леглото си сама. Сонтера бе отишъл да се бори с престъпността. Лежах известно време и събирах всичките разпръснати парченца от своя дух и ум, възстановявах психиката си и постепенно постигах споразумение със студената действителност.

Със или без тази случка, нещата между мен и Сонтера не се бяха променили много. Нямахме обща територия, върху която да построим нещо трайно. При нас всичко се свежда до секса и колкото и да сме добри заедно, това не е достатъчно.

8.

Сонтера бе оставил върху кухненския плот ключовете за колата си и бележка. Без пушене, пиене и/или случайни трупове, моля. Ще ти се обадя по-късно. С.

— Харесва те — каза Ема, докато от прозореца на дневната зяпаше навън. Дори да бе разбрала, че той прекара по-голямата част от нощта в моето легло, не го показа външно, а и аз не бях склонна да задавам въпроси.

— Хммм — отговорих. Не бях пила кафе, а вече увъртах. По дяволите, добра съм в това.

Племенницата ми се обърна и ме погледна.

— Защо не можеш да му се довериш, Клер?

Прокашлях се. Погледнах встрани; насилих се да погледна отново към нея.

— Много е сложно — казах. — Тони е добър човек. Смел, преуспяващ, честен, лоялен и истински. Всичко това. Обаче работата ни и философията ни раздалечава по начин, който е трудно да разбереш.

— Глупости! — Ема вирна брадичка, сега приличаше и звучеше толкова много като Трейси, че за миг дъхът ми спря. Наведе се и взе Бърнис на ръце, защото тя драскаше по крачола на джинсите й. — Разбирам доста повече, отколкото ти си мислиш.

Страхувах се, че е така, но не бях толкова глупава, че да си го призная.

— Хайде да закусим и да тръгваме. Ще те закарам до училище.

Ема обикновено ходеше с автобуса, но с всички тези случки напоследък не исках да я изпускам от поглед. Вече се бях уговорила с госпожа Кравински да я вземе след училище.

— Страхливка — нацупи се Ема. — Не играеш честно. Искаш аз да се разтворя пред теб, да ти разказвам всичко, за което мисля, но ти не споделяш с мен, Клер. Не споделяш с никого.

Тринадесет — напомних си мълчаливо — е трудна възраст.

— Приготвяй се за училище — казах аз и се върнах горе, за да си взема душ.

Сложих си маската на смелост заедно с грима и задължителния адвокатски костюм и след като оставих Ема в училище, наблюдавайки я как влиза без проблем вътре, се запътих към Кред и съдружници. През цялото това време обвинението на племенницата ми се въртеше непрестанно в главата.

Права ли е? Емоционална страхливка ли съм аз?

Не бях стигнала до някакво определено заключение, когато пристигнах в кантората, паркирах колата на Сонтера в подземния паркинг и взех асансьора до третия етаж.

Минах покрай приемната, кимнах на Хедър, но се опитах да не забелязвам жадното любопитство на лицето й, оставих куфарчето и чантичката си в офиса и тръгнах към кафемашината.

Кутия купени понички чакаха, когато влязох в служебното фоайе. Бях си сложила по половин фунт грим под всяко око и се опитвах да приличам на нормален човек, не човек, който намира трупове на паркинга на супермаркета и после половината нощ прави любов с неподходящия мъж.

Сипах си голяма чаша силно кафе; успях да пренебрегна поничките, макар те определено да ме предизвикваха и аз почти усещах сладката им глазура. Не исках излишните ми пет килограма да се превърнат в десет, затова тръгнах да се измъквам бързо и при обръщането си едва не залях Джанет е кафето.

Тя веднага се раздразни, типично за нея, но успя да ми отправи една от онези усмивки, които изглеждат сякаш са надраскани на лицето й с тъпия край на пирон.

— Добро утро, госпожице Уестбрук — поздрави тя треперливо. — Ние сме закъснели тази сутрин?

Отбелязах кралското ние и погледнах към стенния часовник над един от евтините, неудобни дивани, специално избрани, за да не предразполагат служителите да се мотаят наоколо в работно време.

Джанет бе облечена в тъмносин костюм, много подходящ за явяване в съда, а очите й бяха по-малки и по-лъскави от обикновено.

— Не съм сигурна за твоето работно време, Джанет — мило отговорих аз със заслепяваща усмивка, научена още в бар Цици, когато исках да поддържам дистанция с определени клиенти, но в същото време да ги накарам да оставят сносен бакшиш със сметката, — ала аз трябва да пристигна след двадесет минути. Значи съм подранила, а не закъсняла.

Малка бръчица се появи между веждите й, които имаха нужда от скубане, но Джанет се съвзе бързо и ми отправи нова строга усмивка. Огледа хубавия ми вълнен костюм с панталон, купен от сезонната разпродажба на Нордщром с втората или третата ми заплата от Кред и съдружници.

— Имаш ли дело, насрочено за днес? — попита тя, а аз се зачудих дали намира облеклото ми за подходящо или не.

В края на краищата не ми пукаше какво мисли. Бях доста безцеремонна, предполагам, за някой с моите ограничени финансови възможности, но това е то. Благоразумието вероятно представлява голяма част от храбростта, но аз бях успяла да възприема тази идея само на най-повърхностно ниво. Може би се дължи на дребнобуржоазното ми потекло.

— Делото няма да започне преди два часа — отговорих мило и без да бързам. — Клиентът е Тревор Трент. Междувременно имам да правя доста проучвания и изводи.

Хедър ме бе последвала във фоайето и ме наблюдаваше със страховито очарование.

— Снощи си намерила труп в колата си. — Гласът й излъчваше страхопочитание. — Съобщиха го по новините в десет.

За миг затворих очи и мислено изпънах рамене.

— Да — отговорих късо.

Джанет се вторачи изумено в мен. Очевидно и тя нито бе гледала излъчванията по медиите, нито бе отваряла сутрешния вестник.

— Какво!?

Около мен се бе събрала малка тълпа. Започнах да чувствам клаустрофобия. Обясних простичко и кратко какво се бе случило снощи.

— Божичко — възкликна Джанет, след като свърших. — Този човек, който и да е той, трябва да е объркал…

— Денис Робинс с мен — кимнах мрачно.

— Жената е имала рана на главата? Като на Харви?

Кимнах отново:

— Същата рана — признах аз.

— Това е ужасно — развълнува се Джанет, а очите й станаха замъглени, ясен признак, че мисли. Тъкмо започнах да вярвам, че вероятно съм я недооценила, когато тя продължи: — Не съм сигурна дали е редно да си тук. Ако някой те преследва, ние сме в опасност само защото ти си наоколо.

Благодаря много за загрижеността и безпокойството!

— Предполагам, че е така — отговорих безпристрастно.

Джанет продължи да обмисля:

— Може би трябва да работиш вкъщи известно време.

— Нямам нищо против — отвърнах. Все едно че говорех на стълб; колежката ми продължаваше да се взира невиждащо през мен, погледът й бе прикован и се съмнявам, че чуваше и дума от това, което казвах.

— Много зависи от това как ще се справиш с делото Недъртън, разбира се — мислеше на глас госпожа Бейлин, — а за Харви бе важно при случая Тревор Трент да се действа с възможно най-голямо внимание и финес. Бащата на Тревор е… беше… добър негов приятел.

Усетих как бузите ми почервеняват. Може би бях заела известно отбранително положение, освен това ме смути как повечето от колегите слушат и чакат Джанет да реши дали е безопасно аз да съм наоколо или не. Моята собствена безопасност въобще не се обсъждаше.

— Ще направя всичко възможно — казах аз. А възможностите ми са доста добри.

Джанет отново фокусира погледа си и нареди:

— До следващо нареждане, госпожице Уестбрук, трябва да се опитваш да не привличаш вниманието. Идвай в кантората колкото е възможно по-рядко.

— Няма проблем — отговорих аз и тръгнах към вратата.

— Искам пълен отчет — извика Джанет след мен с леко недоволство в гласа. — Победа или загуба. Остави съобщение на гласовата ми поща, ако не успееш да се свържеш директно с мен.

Можех да й отдам чест, ако стоях с лице към нея — признавам си всезнайко съм, — но за щастие вече се бях обърнала с гръб и почти бях стигнала до вратата.

— Няма проблем — отговорих жизнерадостно. Е, няма проблем, освен ако не откача от куката бедничкия малък Тревор заради опустошаването на ресторант с колата на баща му. В противен случай Тревор ще има голям проблем, а също и аз.

Върнах се в офиса, започнах да събирам папки и компютърни дискове, когато секретарката включи обаждане, от което се притеснявах и ужасявах, откакто разговарях с Майк Флечър.

— Той казва, че името му е Джеймс Арън.

9.

Натиснах мигащия бутон на телефона.

— Здравей, Джеймс — казах аз с най-добрия си адвокатски глас.

— Клер — с мило, но неискрено галене произнесе той думата. — Издигнала си се, момиче. От бар Цици в престижна адвокатска фирма на Скотсдейл. Добър скок. Кажи ми, носиш ли прозрачната тениска и онези къси панталонки, когато ходиш в съда? Видът ти в подобно облекло би разлюлял, който и да е истински съдия.

Затворих очи и, като призовах всичките си разумни инстинкти, които притежавах, сдържах гнева и езика си.

Джеймс се захили на мълчанието ми.

— Вече съм примерен гражданин — каза той. — Имам работа, не толкова хубава като твоята, но добра. И съм сгоден. Моника е библиотекарка с красива къщичка в Чандлър. Ще се преместя там веднага след сватбата.

Стегнах се. Изчаках.

— Моят адвокат мисли, че мога да взема попечителство над Ема без проблем, след като се развивам така добре. Какво мислиш за това, Клер?

— Знаеш какво мисля — отвърнах тихо. — Как по дяволите, се обвърза с библиотекарка?

Джеймс се засмя, въпреки че според мен не зададох шеговит въпрос.

— Интернетът е прекрасно нещо. Срещнах Моника в чат-рум и се харесахме. Започнахме да си пишем, да си изпращаме електронни писма и преди да се усетим, вече бяхме влюбени.

Почувствах гадене, но то нямаше нищо общо с предстоящата сватба на Джеймс. Бях запънала още върху думата попечителство. Отпуснах се на стола и бях благодарна, че бившият ми зет не може да види лицето ми.

— Преди да се появят анимационните птички и да зачуруликат щастлива песничка, нека само да ти кажа, че твоята Моника вероятно има нужда от голяма терапия, след като си избира затворници от чат-рума. Тя знае ли, че си убил последната си жена?

— Е, пък и ти сега — сгълча ме Джеймс с такъв мазен глас, че ми се прииска да го намеря и да разкъсам устните му, — не бъди такава. Трябва да се радваш за мен, Клер. В края на краищата Моника и аз ще осигурим истински дом за Ема.

— Ема си има истински дом. Ще умра, преди да ти я дам.

— Да се надяваме, че няма да се стигне чак до там — любезно заяви Джеймс.

— Това заплаха ли е?

Тогава той се противопостави:

— Няма ли да ти е удобно, ако е заплаха. Можеш просто да се обадиш на гаджето — ченге, да подадеш жалба и да ме изпратиш обратно в дранголника. Не съм толкова глупав, че да ти предоставя подобни амуниции… — Замълча, а аз обмислих факта, че знае за Сонтера; явно Ема му е разказала в писмата си. Когато Арън продължи, гласът му бе придобил метална нотка: — Искам да видя дъщеря си. Ще е най-добре, ако не ми се пречкаш.

Концентрирах се върху своето дишане, решена да остана спокойна.

— Можеш да разчиташ на това, че ще ти се пречкам — отговорих. — На всяка крачка.

— Предполагам, че сме във война тогава.

— И аз така мисля.

— Относно срещата ми с Ема — каза Джеймс, — ние с Моника си мислехме за утре вечер. Вечеря и кино, само ние тримата. В колко часа да я взема?

Дясното ми слепоочие започна да тупти; потърках го с върха на пръстите си.

— Все още имам законно попечителство над Ема — изтъкнах аз и се надявах да звуча разумно. Със сигурност не се чувствах така. — На теб не са ти разрешени самостоятелни срещи. Това означава, че ако Ема дойде, ще дойда и аз.

Джеймс изпусна дълга и изразителна въздишка.

— Какво си мислиш, че ще направим, Клер? Ще вземем Ема и ще изчезнем?

— Не за първи път някой изчезва в твоята смяна, нали? — парирах го аз. — Това е сделката, Джеймс. Приеми или се откажи.

— Много си уверена.

— Чак сега ли го разбра?

Още една въздишка.

— Добре. Ще се срещнем в ресторанта и ще отидем на кино. Ще ти се обадя пак, за да уточня часа и мястото.

— Нямам търпение.

— Не съм я убил, Клер. — Той наистина звучеше искрено. Не е кой знае какъв трик; беше мошеник, преди да отиде в затвора. Шестте години в пандиза са му предоставили достатъчно време, за да излъска шарлатанските си умения.

— Добре — казах. Ръката ми трепереше, докато затварях телефона. Известно време просто си седях на стола, замаяна и безсилна от яд, смут и тъга.

Успях да се върна със спортния автомобил на Сонтера обратно до дома ми, без да намеря труп. Предполагам, това бе напредък.

10.

Четири часа по-късно все още превъртах в ума си телефонния разговор с Джеймс, когато пристъпих в съдебната зала в центъра на Финикс, а по петите ме следваше нервният, съвършено избръснат Тревор Трент. Той бе само на деветнадесет и благословен — или прокълнат — с красота, която би подхождала по-добре на Кейп Код или нагоре към Кенбанкпорт.

— Изглеждате малко разсеяна — обезпокоено заяви той със сприхав тих глас, когато заехме местата си на скамейката на защитниците. Току-що бе приключило предишното заседание и Джефри Уейд, от кабинета на областния прокурор, пъхаше една дебела папка в куфарчето си и изглеждаше много доволен от себе си. Разсилните отвеждаха мъж с ниско подстригана коса и оранжево затворническо облекло.

Още един няма да се шляе по улиците. Погрешно ли е да ми се иска да ударя с юмрук във въздуха, когато това дори не е мой триумф?

— Ами, не съм разсеяна — отговорих рязко на обвиняемия. — Седни, Тревор и не говори, ако не те питат. Разбрано?

Той седна на определения за него стол с възмутена въздишка.

— Здравей, Клер — каза Джефри. Не обърна никакво внимание на Тревор, все едно че момчето бе невидимо. — Съжалявам за Харви.

Обзалагам се, че е така, помислих си, но без злоба, тъй като този мъж поне говореше необходимото. Благодаря. Харви бе проклятието на наказателното преследване, разбира се. Докато областният прокурор и хората му, нормални човешки същества, с някои неизбежни изключения, едва ли бяха избухнали в радостни викове и възгласи при новината за смъртта на моя работодател, то все трябва да е имало някаква радост в Мадвил, дори и само заради това, че трън е бил изтръгнат от техните професионални среди.

Джеф, обикновен мъж около трийсетте, най-накрая хвърли кос поглед към Тревор, който зяпаше в пространството и си играеше със стилната копринена вратовръзка. Преданите му родители наблюдаваха с безпокойство от първия ред на публиката.

— Късмет — изрече Джеф, като се постара да насочи пожеланието си единствено към мен.

Миг по-късно осъзнах, че думите му са били нещо повече от учтиво бъбрене. Пийт Аликзандър, най-мощното оръдие на прокуратурата, току-що бе влязъл в съдебната зала. Кимна на Джеф при разминаването им на пътеката и ме дари с бегла усмивка, когато хвърли куфарчето си върху съседната маса.

— Госпожа Уестбрук — каза той и ме ликвидира мило. Забеляза присъствието ми и после мислено ме подреди в глава няма проблеми.

Гадост, помислих си аз и започнах да оформям извиненията си пред Джанет заради загубата на делото Трент. Аликзандър, около петдесетгодишен, красив по някакъв мълчаливо циничен, небрежен начин, бе една от най-големите риби в юридическото езеро и репутацията му беше, че изяжда дребосъци като мен на две хапки.

— Господин Аликзандър — отговорих аз с престорена непоклатима увереност.

Подозирам, че той прозря действията ми.

За моя изненада се приближи. Огледа Тревор, явно реши, че е смахнат, после срещна погледа ми.

— Ако искате истинска работа, госпожа Уестбрук, обадете ми се.

Не мога да кажа, че бих минала и през огъня, за да работя за областната прокуратура, особено след като клиентът ми седеше точно до мен и му предстоеше сериозно изпитание. Дори не исках да рискувам с усмивка. Затова просто вирнах брадичка и задържах погледа на Аликзандър.

След този кратък разговор събитията протекоха със стремителната скорост на армейски танк, включен на четвърта и запътил се към ръба на скала. Тревор, съдията, шестте съдебни заседатели и зрителите се сляха в едно петно на периферното ми зрение.

Аликзандър изложи обвиненията си, като изброи нанесените от Тревор поражения, предаде фактите и цифрите за щетите на ресторанта, после аз изложих защитата със съвсем леко потреперване на гласа и слабо разтреперани ръце, позовах се на един-два скъпи специалисти, твърдях, че Тревор е умен и очевидно неразбран млад мъж и трябва да му се даде втори шанс. Явно бе предизвикателство да накарам Тревор да изглежда като солиден гражданин с обещаващо бъдеще в Конгреса например, но аз го приех и мисля, че представих убедително защитата си, въпреки че по-голямата част бе пълни глупости.

Съдебните заседатели отсъстваха двадесет и пет минути, поставиха нещо като рекорд по бързина, и тяхната присъда бе виновен.

Щом произнесоха думата, Тревор веднага започна да диша дълбоко от страх, а майка му и баща му изтичаха от местата си зад нас, за да го притиснат до гърдите си; те го потупваха и окайваха. Мразех отчаяната тъга, която видях на лицата им; както повечето родители, те вярваха на сина си и хранеха големи надежди за него. Ако тази присъда остане — разбира се, ще се подадат колкото е необходимо жалби, за да се получи оправдателна присъда, — животът на Тревор, поне по тяхно мнение, приключва. Той ще излежава присъда.

Дали позволяват на бивши шарлатани да се записват в провинциални клубове?

Поисках определяне на гаранцията, молбата ми бе удовлетворена, а сумата се оказа астрономическа. Тръгнах напред към изхода, като се надявах да послужа за бариера между семейство Трент и репортерите, които чакаха навън; когато стигнах до колата на Сонтера и затършувах за мобилния си телефон, на ум вече планирах речта за Джанет.

Тревор Трент старши сграбчи здраво рамото ми и ме извъртя с лице към себе си. Изтънчените му черти бяха изкривени от студена ярост.

— Вие сте некомпетентна, госпожо Уестбрук — изръмжа той, — и ако синът ми отиде в затвора, лично ще се постарая да си платите за това!

Отворих уста, после отново я затворих. Покрай нас от всички страни минаваха хора и на мен ми се зави свят.

Наблюдавах онемяла как семейство Трент се качват и потеглят бързо е една лимузина, която ги чакаше до бордюра, а когато се обърнах, Тони Сонтера стоеше точно под носа ми, толкова близо, че можех да усетя парфюма му. Арамис. Моят любим.

— Здравейте, Защитник — каза той. — Радвам се да те видя тук.

Представете си само! Карах неговата кола. Може би бе поставил радиокомпас в проклетото нещо.

— Какво искаш?

Тони се засмя невъзмутимо.

— Колата си? — предложи той с леко оживление в гласа. Господи, видът му накара сърцето ми да запрепуска. Истинска романска магия е тази негова усмивка с щипка ирландска палавост за подсилване на ефекта. За миг забравих за смъртта на Харви, за вечерята ни с Ема и Джеймс Арън, за присъдата на Тревор Трент и за неизбежния разговор с Джанет. Но само за миг.

Без да губи време, Сонтера развали въздействието на малката почивка на ума ми.

— Защо просто не се откажеш? — попита той, очевидно се бе досетил, че току-що бях загубила важно дело. Сонтера винаги надушваше подобно нещо. — Намери си свястна работа. Използвай тази своя хубава диплома удачно и върви защитавай поне веднъж добрите момчета.

И преди бяхме водили този разговор, без каквато и да е забележима полза. Погледнах го гневно, но това бе само поза. Денят до сега ми се стори дълъг и щеше да стане още по-дълъг.

— Тъй като очевидно си изпуснал първия ден от наказателното право — казах аз, — нека да ти помогна да ни настигнеш, детектив. В тази страна всеки има право на най-добрата възможна правна защита и всеки е невинен до доказване на противното.

Сонтера премигна, въпреки че шеговитата му усмивка все още стоеше на устните му.

— Отпусни се, Клер. Просто се шегувах.

Въздъхнах продължително.

— Там бе една кървава баня — доверих му аз.

Телевизионен екип се бе разположил на близкия тротоар и лошата новина се разпространяваше в ефир още докато ние тук си бъбрехме. След пет минути телефонът ми ще звънне и Джанет ще ми каже, че съм уволнена, а аз няма да мога да изплатя дълга си към компанията на Харви. Дори си представих как ние двете с Ема, облечени в дрипи, продаваме моливи на алеята за кучета до улица Вашингтон, което щеше да е по-добре, отколкото тя да отиде да живее с Джеймс и Моника, смахнатата библиотекарка.

Той отговори е лек хумор в гласа:

— Разбрах това. Семейство Трент изглеждаха готови да прегризат веригата на оградата, а Аликзандър се полюшваше, докато слизаше надолу по стълбите. — Леко вдигна с пръст брадичката ми и ме сгълча. — Хайде, Защитник, по-бодро. Или ти си пропуснала първия ден във факултета по право, където професор вероятно ви е съобщил новината, че някои дела печелиш, а други губиш.

— На място казано — избъбрих аз малко сковано.

— Какво ще кажеш да те откарам у вас?

Вътре в мен нещо все още туптеше от последното посещение на Сонтера у дома. От друга страна, имах нужда да ме откара, защото колата ми все още бе под полицейска възбрана.

Що се отнася до Сонтера, и в най-добрите си дни успявах да проявя личностната решимост на мекотело, а при загубата на дело нещата само се влошаваха. Освен това исках да му кажа за телефонния разговор с Джеймс и да науча дали е разбрал нови факти за случая Харви и за убийството на Денис Робинс.

— Добре — съгласих се и не бях особено горда от вълнението на очакването, което почувствах при перспективата да прекарам известно време с него, дори и без да правим лудешка, страстна любов.

— Хайде — каза той и леко обгърна с ръка талията ми.

Оставих се да ме отведе до спортния си автомобил, където му връчих ключовете. Той ми отвори вратата и после седна зад волана.

Докато се измъкваше от паркинга, аз изрових мобилния телефон от чантичката си и набрах номера на Джанет. Най-добре да приключа с това.

— Няма да ти хареса — започнах аз, когато гласовата й поща се включи; отбягвах погледа на Сонтера. — Загубихме първия тур.

Затворих и се обадих на Ема у дома. Изпуснах дъха си, когато чух гласа й. Племенницата ми звучеше разсеяно, но беше, където се очаква и то невредима, а в този миг нищо друго нямаше значение. Казах довиждане, затворих и се загледах право напред. Движението пред мен се размаза като леке.

— Е, Клер — попита Сонтера, след като аз не заговорих веднага. — Какво има?

— Имам проблем.

— Освен мъртвеца в колата ти и провала в съдебната зала днес следобед, предполагам?

Прехапах горната си устна. Бях толкова словоохотлива в съда, ала със Сонтера езиковите ми способности често ме предаваха.

— Джеймс Арън се обади днес.

— Бившият съпруг на сестра ти?

— Убиецът на сестра ми — поясних.

— И?

— Иска да види Ема — добре, че не карах; суматохата през натоварените часове на деня бяха нещо различно, дори за Финикс.

— Ти знаеше, че това предстои — напомни ми той.

— Да — отвърнах и изпуснах шумна въздишка. — Сега обаче той говори за попечителство. Има отговорна работа за първи път в живота си и ще се жени. За библиотекарка с къща. Те искат Ема.

— Той е престъпник, Клер. Никой съдия с ума си няма да му даде попечителство над дете.

— Очевидно ние двамата не сме работили с едни и същи съдии. Това се случва през цялото време.

— Ами ако ти се омъжиш?

— Няма да стане — отговорих. Поради някаква причина гласът на Ема прозвуча в ума ми. Страхливка.

Дори без да поглеждам, усетих, че го раздразних. А внимавах да не го правя. Няколко минути пътувахме мълчаливо към шосе 101 Север, после той проговори.

— Толкова ли ще е ужасно? — попита. — Да си омъжена, искам да кажа.

Потиснах една въздишка.

— Има уловка. Трябва ми съпруг.

Сонтера отново се притече на помощ.

— Много от приятелите ми са женени. На някои дори им харесва.

Засмях се и се почувствах добре след ден като този.

— Силен довод — отговорих. После съвсем естествено ми дойде да сменя темата. — Какво става със случая Кред?

Хвърлих кос поглед и видях как широките рамена на Сонтера се отпускат леко. Спомнях си за тези рамене, движенията им, но по-добре да не мисля за това.

— Нищо особено — призна той.

— Денис Робинс?

— Нищичко. Медицинската експертиза заяви, че определено е била дрогирана, но това е всичко, което знаем. Специалистите по обработка на сцената на престъплението не намериха отпечатъци от пръсти и веществени доказателства. Балистичната експертиза все още разследва дали куршумът е излязъл от същото оръжие, което е убило Харви.

— Не съм изненадана… — Имах предвид липсата на напредък, по случая; през това време ние преминахме изхода към главния път и се вляхме в потока на северния трафик.

— Тези неща отнемат време — отговори Сонтера. Да му отдам заслуженото, той не звучеше отбранително.

— Да — съгласих се. — Въпросът е колко време имаме. Сонтера не отговори.

Когато стигнахме в апартамента, Ема седеше в кабинета ми, пред компютъра. В началото си помислих, че е погълната от някаква игра или създаден за деца уебсайт, но после тя се обърна с въртящия стол и аз видях побелялото й лице. Бърнис, свита на скута й, изскимтя.

— Какво има? — Думите ми се преплетоха с някакви подобни, които Сонтера произнесе.

— Погледни — посочи ми екрана племенницата. Пристъпих по-близо, пулсът ми вече биеше учестено, а Тони стоеше точно до мен.

— Божичко — измърмори той.

Там, в ярки цветове, бе Трейси, просната на земята, ръцете и краката й бяха раздалечени, а плътта й — сивкаво синя. Отдолу, с главни букви, стоеше надпис:

ТИ СИ СЛЕДВАЩАТА.

11.

Сонтера докосна ръката ми, после насочи цялото си внимание към компютъра. Ема се измъкна от стола подобно на дух, погледна само веднъж към мен виновно, стори ми се, и след това отстъпи, за да може Сонтера да се добере до клавиатурата. Той разгледа екрана, очевидно анализира всяка една мрачна подробност и отпечата снимката.

— Какво…? — започнах неподходящо веднъж, после втори път. — Как…?

— Проверявах си пощата, това е всичко — отговори Ема.

— Тази снимка е изпратена на твоята поща? — попитах. Може би гласът ми звучеше спокоен и хладен, но краката не ме държаха, затова трябваше да се подпра на ръба на бюрото. Не можех да отместя поглед от монитора, макар образът да ме разкъсваше.

Племенницата ми позволи да я привлека към себе си и да я обгърна леко с ръка. Ако видът на убитата ми сестра бе агония за мен, то какво ли причинява това на Ема? Тя наведе глава и зарови лице в копринената козинка на Бърнис.

— Малко знаменце се появи в пощенската ми кутия. Помислих си… — Замълча, все още отказваше да срещне погледа ми. — Не зная какво си помислих. Просто бях любопитна, това е. Затова отворих писмото.

— Можеш ли да го проследиш? — попитах Сонтера.

— Опитвам. Междувременно ще го изпратя в лабораторията и ще ги накарам да го проучат. — Той погледна през рамо към Ема. — Ако има нещо друго, което искаш да ни кажеш, хлапе, сега му е времето.

Ема изви гръбнак; изглежда опитваше да се слее с кучето. Усетих как тялото й се стяга до мен, а когато започна да говори, думите се изляха като поток.

— Е, бях в чат-рум с баща ми. Говорехме си как ще отидем на вечеря и на кино в петък вечер. Той ще се жени. — Тя наклони леко глава, за да си открадне поглед към мен и допълни решително: — Променил се е.

— Той е убиец — казах аз.

— Клер — предупреди ме Сонтера.

— Не виждам какво общо има едното с другото — оплака се Ема. — Не правех нищо лошо. Баща ми и аз си пишем писма от доста време. Ти знаеше това, Клер.

Усетих как устните ми се стягат и направих съзнателно усилие да се отпусна, да успокоя топката малко. Тогава й напомних:

— Чат-румът не влизаше в сделката. Според мен и писмата бяха достатъчно вредни, но поне доктор Денис ги следеше. — Моята и на Ема терапевтка бяха прегледали всяко писмо и дори да бе намерила нещо нередно, добрата докторка не си бе дала труда да ме информира. Реших да й се обадя веднага щом намеря такава възможност. — Ти й показа всичките писма, нали?

Ема ме погледна сякаш я бях зашлевила.

— Мислиш, че съм истински подлец!

— Мисля, че си на тринадесет — възразих.

— Библиотека в Чандлър — информира ни Сонтера.

Примигнах, за миг се обърках:

— Моля?

— От там идва електронното писмо — обясни той търпеливо. — От клон на обществената библиотека в Чандлър. Получих мигновено съобщение от лабораторията.

— Моника — казах аз.

— Кой? — попита Сонтера.

— Годеницата на Джеймс. Казва се Моника и е библиотекарка в Чандлър.

— Тя не би изпратила подобно нещо! — извика Ема и се отдръпна от мен.

— Не би ли? — възразих аз и получих нов предупредителен поглед от Сонтера.

Ема избухна в сълзи и избяга, затропа нагоре по стълбите и хлопна вратата си.

— Е, справи се добре с това — изпъшка Сонтера.

— Млъквай — срязах го сухо.

Той въздъхна като светец, стана, постави ръце на раменете ми и промълви нежно:

— Ще проверя Мериан Библиотекарката. Ти опитай малко да се поохладиш. Не можеш да си позволиш да си стресната точно сега. Клер, трябва да си нащрек всяка секунда. Който и да е изпратил снимката на сестра ти, не е разпръсвал само дим. Според мен тази снимка е признанието на убиеца. Освен това е и съвсем реална заплаха.

Сложих ръка върху устните си, опитах да възвърна самообладанието си и кимнах.

— Значи ми вярваш? — осмелих се да попитам, когато успях да проговоря. — За случилото се е Трейси?

Сонтера погледна отново към екрана на компютъра, който вече бе милостиво празен, въпреки че писмото все още се мержелееше някъде в мрежата, подобно на демон, готов да скочи и да погълне и двете ни с Ема.

— Вярвам ти — потвърди той тихо. — А за твое сведение, Клер, никога не съм проявявал недоверие към думите ти. Работата ми е да гледам от всички ъгли.

Кимнах отново и казах:

— Благодаря.

— Заключи вратата след мен — инструктира ме Тони, целуна леко челото ми и погледна към тавана. — И не прекалявай с Ема. Тя преживява доста неща сега, но е умно момиче. Ще излезе от това състояние.

Не направих никакъв коментар, а само прехапах долната си устна.

Сонтера стисна раменете ми за последно и ме заобиколи, за да излезе. Стоях неподвижно, ослушвах се, после леко потръпнах, когато чух да се затваря входната врата. Миг по-късно минах през всекидневната и отидох да заключа.

В този точно момент това усилие ми се струваше безполезно. Погледът ми се зарея към кабинета, където тихо бръмчеше компютърът.

Има толкова много начини злото да се промъкне. Каква полза от една заключена врата?

12.

Работата винаги е била избрания от мен наркотик. Когато хората са смазани, те пият, харчат пари или просто изпълзяват в леглото и се завиват през глава. Аз пък намирам проект, запретвам ръкави и задълбавам в него.

Това направих след тръгването на Сонтера и след като очевидно Ема нямаше намерение да излезе от самоналоженото заточение.

Полицията докара колата ми, когато вече бях изяла самотната си вечеря на бюрото. Благодарих им, огледах купето за останала съсирена кръв и с облекчение не открих нищо. Вероятно Сонтера бе използвал връзки, за да мога аз отново да съм на колела и затова от благодарност почти можех да му простя факта, че не се обади с доклад за библиотекарката.

Минаваше десет часа, бях погълната от съставянето на план за атака по делото Недъртън, когато открих, че ми липсва един изключително необходим компютърен диск. Трябва да съм го оставила на бюрото в кантората.

Известно време размишлявах, люшках се напред-назад между отказване от работа за през нощта и приключване на задачата докрай, въпреки трудностите, после се отдадох на своята идея — фикс, надрасках бележка с обяснение за Ема, ако случайно се събуди и открие, че ме няма, грабнах ключовете и излязох от апартамента, като внимателно заключих вратата след себе си.

Стигнах до сградата Кред и видях, че на подземния паркинг има още две коли; изумено разпознах колата на Джанет, син сатурн, също като моя. Освен пола и юридическото образование, колите ни вероятно бяха единственото общо нещо между нас. Другата кола беше сива тойота, напълно безлична и очевидно празна.

Паркирах, бях нервна, но все още уверена; взех асансьора до третия етаж. Стаите на долните нива бяха отдадени под наем на застрахователна агенция, доктор хомеопат и продажби на стоки по телефона, но и трите фирми отдавна бяха затворили за през нощта.

Когато слязох на нашия етаж, съвсем слабо осветен, усетих леки тръпки да полазват нагоре по гръбнака ми и бързо започнах да ровя в чантичката си за служебните ключове. Намерих ги, пъхнах съответния ключ в ключалката и чак тогава осъзнах, че вратата е вече отворена. Стори ми се странно, тъй като Джанет бе благоразумна по природа, не оставяше вратите отключени, пък и ние всички бяхме станали много по-предпазливи след убийството на Харви.

Влязох в празната чакалня.

— Джанет? — извиках аз. Бе типично за нея да работи до късно.

Свих рамене. Можем да приключим с конфронтацията и да приема критиките относно делото Трент, така ще мога да се концентрирам върху Недъртън веднага щом се върна в кабинета си у дома. Тъй като не получих отговор, извиках отново и тръгнах по коридора към вътрешните офиси.

Вратата на Джанет бе открехната и радиото й свиреше тихичко, но нямаше и следа от нея. Вероятно е в тоалетната или във фоайето, където забърква кофеинов коктейл, който да я поддържа по време на нощното бодърстване.

Реших да намеря необходимия ми диск и после да потърся настоящия си шеф. Бутнах с крак вратата на моя офис, като само мимоходом отбелязах, че лампите светят, а не би трябвало, и пристъпих прага.

Забелязах Джанет да седи на бюрото, сърцето ми подскочи в гърлото и нададох задъхан писък.

Голяма част от гръдния й кош бе отнесен, а кръвта се стичаше навсякъде, пропиваше дрехите, документите, с които бе работила, стените и килима.

Отдръпнах се крачка назад, инстинктивно, предполагам, после си спомних сивата тойота на паркинга долу, единствената друга кола, освен моята и на Джанет. Не е изключено да е на убиеца и той или тя може да е още наоколо, да се крие в тъмнината.

Над мен като плащ се спусна странно, смъртоносно спокойствие. Поех си леко дъх — миризмата на смъртта беше силна в това затворено пространство — и се пресегнах към телефона, който стоеше до лакътя на Джанет, в следващия миг обаче веднага отдръпнах ръката си. Това е мястото на престъплението, припомних си аз, значи не бива да докосвам нищо, преди полицията да събере веществени доказателства.

Опрях гръб на стената до отворената врата, затършувах в чантичката си, точно както на паркинга на супермаркета, когато се натъкнах на трупа на Денис Робинс в колата ми, и най-накрая открих мобилния си телефон. Пръстите ми трепереха толкова силно, че направих няколко безуспешни опита, преди да успея да набера 911.

13.

В кантората на Кред и съдружници се тълпяха полицаи от шерифския отдел, от полицейския участък на Скотсдейл, както и няколко репортери на нощно дежурство. Моят офис бе опасан с жълта лента, а хора с гумени ръкавици и пластмасови калъфи на обувките се мушкаха навън и навътре.

Веднага след 911 се бях обадила на Сонтера.

Споменът за изпитания страх, докато чаках да пристигне помощ, бе превърнал мозъка ми в желе. Сонтера ми бе говорил спокойно, каза ми да се затворя и заключа в офиса и да не мърдам от мястото си до идването на полицаите. Той остана с мен на телефона, успокояваше ме с думи, а в същото време бързаше насам, също като полицията.

Детектив Тони Сонтера се появи около две минути след първите полицаи. Те учтиво почукаха на вратата на офиса ми, аз ги пуснах вътре и разпознах една от жените полицаи от случая в супермаркета, дори ми се стори, че в очите й проблясва въпросът пак ли ти?

 

Заведоха ме в конферентната зала и ме настаниха на един стол.

Чух гласа на Тони, преди да го видя. Той направи някакъв коментар относно тялото, после попита къде съм.

Миг по-късно се приведе пред стола ми и обгърна леденостудените ми ръце в своите.

— Добре ли си? — попита. Тъй като очаквах нещо подобно на Какво правиш с тези мъртъвци?, почувствах облекчение.

Кимнах:

— Аз съм… Мисля, че съм добре…

— А какво, по дяволите, правиш тук посред нощ? — Свърши се с нежната загриженост.

— Дойдох да взема един диск…

Той поклати глава:

— Май се разбрахме да внимаваш.

— Аз внимавах.

Сякаш не го убедих, нито пък успокоих особено.

— Видя ли някой?

— Не — казах дрезгаво. — Имаше само една странна кола на паркинга долу, когато пристигнах.

Партньорът на Сонтера, Еди Колумбия, вече бе пристигнал. Без да съм го молила, ми донесе чаша вода. Моят герой.

— Опиши колата — подкани ме Сонтера, когато изпаднах в някакво вцепенено състояние. Вероятно бях в шок.

— Дай й шанс да си поеме дъх — каза му Еди. Дано децата на децата му да са благословени и да прославят името му.

Измежду глътките вода разказах какво съм видяла. Сива тойота, без отличителни белези, старичка. Не, съжалявам, не съм се сетила да запиша номера й.

Някой се появи на прага на конферентната зала, каза нещо на Еди и той бързо излезе.

— Какво става с библиотекарката? — прошепнах на Сонтера, след като останахме сами. Усещах гърлото си като попарено. — Говори ли с нея?

Дясното му слепоочие започна да пулсира.

— Да. Надълго и нашироко. Тя е неуверена жена, но не ми се струва да е човек, който праща цифрови снимки на мъртъвци, на който и да е, поради каквато и да е причина. Миналото й е чисто.

Кимнах, може би малко дървенишки, после въздъхнах:

— Може Джеймс да е убил Джанет.

— Едва ли — отговори Сонтера и заля теорията ми със студена вода. — Който и да го е направил, е смятал, че удря теб: същата кола, същия офис. Арън щеше да разбере, че това е друга жена.

Обгърнах с ръце корема си, спомних си вида на Джанет — как седи там, мъртва — и се опитах да не повърна.

— Клер — произнесе Сонтера твърдо, за да привлече вниманието ми, — не се разсейвай. Какво според теб е правила госпожа Бейлин в офиса ти?

— Тя не ме харесва, вероятно е била сериозно разстроена заради присъдата на Трент. Може би е търсила причина да ме уволни. — Сложих ръка на устата си и прошепнах: — Божичко, тя е кучка, но не заслужава това.

— Не — съгласи се Тони.

— Ченгетата ще ме обвинят. Прекалено много съвпадения. Открих Денис Робинс, а сега Джанет…

— Нямаш мотив — отбеляза той. — Някой обаче е имал. Хайде, Клер. Мисли. Кой може да е толкова разярен?

— Много хора.

— Не ни трябват много хора. Само един. Кой, Клер?

Спомних си изражението на омраза по лицето на Тревор Трент старши, когато загубих делото на сина му от Пийт Аликзандър. Този мъж с удоволствие можеше да ме убие още там в съда. Но Денис Робинс умря, преди произнасянето на присъдата, значи той не е подходящ кандидат.

Случаят Ленч изникна в ума ми, но се поколебах да го спомена. Все пак това бе възпламенителна тема между мен и Сонтера, а не ми се искаше да се боря сега.

— Наистина не зная — казах. — Ако откриеш кой е изпратил онази снимка на Трейси…

Сонтера поклати глава:

— Не съм сигурен дали има някаква връзка. Това е същият човек, който е убил Кред. Шефът ти или госпожа Бейлин познаваха ли сестра ти?

Въздъхнах:

— Не. Мисля, че не… — Хайде пак от нулата. Потърках слепоочията си. — Мога ли да тръгвам вече? Ема е сама у дома.

Погледът, който ми хвърли Сонтера, не бе точно като за любовна драма.

— О, чудесно! Просто чудесно… — Изправи се, отиде в коридора и помаха на един униформен. Чух как нарежда да изпратят кола на моя адрес, но да не звънят на вратата. Проведе кратък разговор с Еди, после се върна и застана до стола ми.

— Няма да ходиш никъде сама. Ще те откарам вкъщи, по не мога да си тръгна, докато не отнесат тялото и не свърша с документацията. Обади се на Лорета.

— Толкова е късно.

— Обади се на Лорета — повтори Сонтера.

Направих го, макар да не ми се искаше да я будя, особено с подобна новина. Тя се появи след около половин час, беше облечена със стари дънки, протъркани обувки и спортна риза, но все пак успя да придаде изискан вид на мястото. Погледна ме за миг, отвори скъпата си чанта и извади също така скъпа плоска бутилчица.

— Изглеждаш ужасно — заяви тя и бутна бутилката към мен. — Пийни си.

Бях повече от щастлива да видя приятелката си, а уискито Джак Даниелс също бих приветствала, ако не трябваше да шофирам. В никакъв случай няма да оставя своя сатурн на паркинга, където може да привлече още някой труп.

— Извинявай, че ти причинявам това — избъбрих монотонно аз и отхвърлих предложението за алкохол.

Лорета и Сонтера се спогледаха.

— Не се безпокой — кимна тя, като насочи цялото си внимание към мен. — Хайде да те заведа у вас, преди нещо друго да се случи. Всъщност, мисля, че трябва да вземем Ема и кучето и да се отправим към моя дом.

Няма да споря. Ако Лорета иска да се суети и грижи за нас, добре.

— Трябва ми диска.

— Проклетият диск — удиви се Сонтера.

— Какъв диск? — поиска да узнае Лорета.

— Забрави това — отвърнах аз малко глуповато.

Разбира се, ще има още въпроси, много въпроси, но благодарение на Сонтера и Еди Колумбия, полицията нямаше нищо против да ги отложи до утре сутрин.

Ние двете с Джанет не се обичахме много и всички знаеха това. Теоретично бих могла да вляза в офиса, да застрелям жената, да скрия оръжието и всякакви други признаци на вина и чак тогава да се обадя на Сонтера, изпаднала в някаква фалшива паника.

Докато разтреперана се изправях на крака и излизах след Лорета от конферентната зала, се замислих каква ирония би било, ако трябва да защитавам себе си. Мисълта предизвика у мен дори още по-голямо уважение към правата на невинните.

14.

Къщата на Лорета и Кип е разкошна, но през онази нощ не ме бе грижа дори да е фургон между сградите. Приятелката ми ни въведе в отделни апартаменти за гости; моят приличаше на изваден от страниците на архитектурен справочник, на Ема бе подобен.

Лорета ми даде копринена пижама и халат — Ема вече бе облечена с нощничка, тъй като я измъкнахме от леглото у дома — и аз тръгнах, препъвайки се, към възстановителен душ и сносна нощна почивка.

Като в мъгла се съблякох и внимателно, за да не се подхлъзна на възхитителния мраморен под, стъпих в стъклената душ кабина, голяма колкото всекидневната на моя апартамент. Избрах начина на разпръскване на водата от внушителния асортимент, пуснах я и се възползвах от специалния билков сапун, направен за Лорета по поръчка.

Миризмата на смърт и страх се отми лесно, но със спомените ще бъде доста по-предизвикателно.

След като се изсуших и напъхах във взетата назаем пижама, аз се запрепъвах към спалнята и се строполих там.

В дълбините на нощта се пробудих и открих Ема и Бърнис сгушени до мен. Пригладих косата на племенницата си, поплаках си малко и заспах отново.

Събудих се рано на следващата сутрин. Оставих Ема да спи, а аз отидох в кухнята и кацнах на един от столовете пред дългия, блестящ мраморен плот, който разполовяваше огромната стая. В задния двор слънчевата светлина се отразяваше в синкаво зелено от направения с вкус басейн в гръцки стил.

Лорета бе сварила чай и бе забъркала фино яйчено ястие със запечена коричка. Умирах от глад, за моя безкрайна изненада, затова не се забавих много с пиршеството.

— Предполагам, че Ема още спи? — реши да ме заговори приятелката ми.

Кимнах, сърцето ми се сви при мисълта за моята племенница.

— Мисля, че трябва да стои наблизо няколко дни — казах.

— Точно така — кимна Лорета.

В този миг толкова се радвах на присъствието й, че сълзи напълниха очите ми.

Тя се усмихна и успокоително потупа ръката ми:

— Всичко ще е наред, момиче.

Вдигнах чашата за чай в нещо подобно на кулинарен поздрав.

— Справям се с помощта на моите приятели — отговорих аз и включих Сонтера в тази група, въпреки че не бих му го казала.

Лорета се замисли.

— Слухът за случилото се в Кред и съдружници вероятно вече се излъчва по всички новини, според мен трябва да се снижиш за известно време. Предлагам ние, момичетата, да отидем в нашето местенце в Тусон за около седмица, просто да си поемем дъх. Какво ще кажеш, Клер.

Подобно измъкване звучеше повече от добре, но аз все още имах работа за довършване, освен това предстоеше забавлението вечеря — кино с Джеймс.

Хванах главата си с ръце.

— Бих искала да заминем, но не мога. — Разказах й за предстоящата среща на Ема с Джеймс и очертах всичко, което трябваше да направя относно случая Недъртън. Освен това не бях сигурна дали полицията ще ми позволи да напусна града, като се има предвид новооткрития ми талант за препъване в трупове.

— Много жалко… — Устните й леко се присвиха. — Ще ти се отрази добре да се върнем в родния град. Може да бъде светлина в тунела за теб.

Странно е да възприемам Тусон като роден дом, но ние и двете с Лорета бяхме израснали и отгледани там, така че вероятно минаваше за такъв. Бяхме се сприятелили в бар Цици, а тя се бе запознала с Кип на някакво аристократично тържество, бе се влюбила и омъжила.

Не й отговорих, само поклатих глава и се съсредоточих върху изпиването на чая. Преди да успея да занеса чашката до мивката, Лорета вече я бе грабнала и ме отпъждаше към стаята за гости.

Там аз взех два аспирина, смъкнах завивките и се пъхнах обратно в леглото.

Часове по-късно се събудих и къщата ми изглеждаше тиха и пуста. Ако Ема и Бърнис бяха наоколо, те сигурно вървяха на пръсти. Натиснах бутон, който свали голям телевизионен екран от тавана, намерих канала с местни новини и разпухах възглавницата си.

Горката Джанет! Дори в смъртта си беше фон на сцената, получаваше само някое и друго истинско клъвване и поклащания на глава на екрана. Повечето от материала бе за мен, спорна адвокатка, която намира трупове. Снимките бяха правени на стълбите пред съда, след присъдата на Трент и аз изглеждах мрачна, компетентна и уморена.

Тъкмо се чудех дали да се пооправя, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Ало? — произнесох малко колебливо, защото очаквах Лорета да вдигне от друга стая в къщата.

— Клер?

Обаждаше се Джеймс Арън. Седнах изправена в леглото и се зачудих дали е наредил да ме следят или самият той се е нагърбил с тази чест.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Мислеше си, че можеш да се скриеш, а?

Усетих ледена струйка да се спуска надолу по гърба ми. Ема трябва да му се е обадила и да му е дала номера на Лорета.

— Какво искаш?

— Не се ежи толкова. Клер. Имаме среща тази вечер, помниш ли? Ти, аз, Ема и Моника. Между другото, твоят приятел — ченге я е посетил, задавал е въпроси. Няма да се опиташ да ни създаваш пречки, нали?

— Бих искала — отговорих, — но Сонтера не получава заповедите си от мен.

В гласа на Джеймс прозвуча мазна усмивка.

— Виждам, че си известна сега. За няколко дни се натъкваш на две убийства. Изглежда доста удобно, че и двата пъти си там.

— Защо не отидеш в прокуратурата със своите теории — предложих аз с напрегнат глас. Сигурна съм, че ще са благодарни за приноса ти.

Той въздъхна и каза:

— Относно довечера. Можем да се срещнем в Дезърт риджи, в шест, да вечеряме в заведението на Мими и после да отидем на кино. Можеш да се извиниш и да ни оставиш нас тримата, Ема, Моника и аз, да прекараме вечерта сами.

— Иска ти се — отговорих. Дезърт ридж е търговски център на около петнайсетина минути от нашия апартамент. — Ще бъдем там в шест. Ти ли плащаш или все още не дават заплати на затворниците за направата на номерата на превозните средства?

— Ти си кучка — разговорливо каза Джеймс.

— Така са ми казвали — отговорих.

— Шест часа — съобщи отново Джеймс.

Аз затворих.

Половин час по-късно бях изкъпана, облечена и правех сериозни усилия да се съвзема.

Двете с Ема седяхме до басейна на Кип и Лорета, тюркоазната вода блестеше ослепително на утринното слънце и аз се опитах да обясня, колкото е възможно по-умерено, за убийството на Джанет. Тя знаеше основното, разбира се, но бе необходимо да чуе и моята версия, не само това по телевизията. Унила, Ема ме изслуша и не проговори доста след като свърших.

— Този човек е искал да убие теб — каза тя, — не госпожа Бейлин.

— Може би — съгласих се. — Не знаем със сигурност.

— Обзалагам се, че според теб е баща ми.

— Всъщност — отговорих с равномерен тон, — не мисля така. Доколкото зная, той няма зъб на Джанет. А баща ти никога няма да я обърка с мен.

Ема се отпусна малко, после веднага се напрегна отново, когато аз продължих:

— Обадила си се на баща си и си му казала къде сме, нали?

— Да.

— Защо?

Ема не ме погледна, само седеше, галеше Бърнис и гледаше войнствено към басейна, въпреки че яркостта му сигурно нараняваше очите й.

— Исках да говоря с него, това е всичко.

— За какво?

Погледът й бе предизвикателен.

— Разни неща.

— Внимавай, Ема — предупредих я тихо. — Зная, искаш да повярваш, че баща ти е добър човек, който е имал лош късмет, но не е само това. Не забравяй, че той не е Ози Нелсън.

Ема смръщи чело.

— Кой?

— Престани да се правиш на недосетлива. Знаеш за какво говоря.

— Ти го мразиш — каза тя.

— Бинго — отвърнах.

Ема се изправи и заяви:

— Не искам да говорим повече за това.

— Ще трябва да го преодолееш. Що се отнася до баща ти, дори не сме започнали.

Племенницата ми разпери едната си ръка, с другата държеше Бърнис.

— Винаги ли трябва да се държиш като адвокат? Не можеш ли да бъдеш нормален човек за пет минути? — попита тя.

Не изчака отговор, а се затича към къщата.

На толкова голямо пространство има много скривалища и аз не я видях повече от час, когато двете с Лорета решиха да отидат до апартамента за дрехи и кучешка храна.

Нямаше какво да правя, затова използвах компютъра в кухнята, за да си проверя електронната поща. Не зная какво се надявах да намеря — може би бележка, че съм спечелила лотарийното залагане на издателска къща, може би извинение от убиеца на Джанет, който търсеше мен. Кой знае.

Имаше две съобщения. Едното бе от Хедър, пишеше, че ще получи нервна криза, ако служителите в компанията не престанат да се оставят да бъдат убивани, а другото бе от непознат адрес. Отговорих кратко на Хедър и, надявам се, я успокоих поне мъничко, после отворих другото писмо.

Съобщението бе напечатано с някакъв готически шрифт, буквите бяха големи и като капки, сякаш бяха частично разтопени:

„СЕГА ЗНАЯ КАК ИЗГЛЕЖДАШ.

ТОЛКОВА СИ ХУБАВА.

МНОГО ЖАЛКО, ЧЕ ТРЯБВА ДА ТЕ УБИЯ.“

15.

Моника бе съвсем различна от очакванията ми. Тя не бе овчедушен тип човек, жена, която бихме очаквали да се влюби в осъден престъпник; просто една приятна дама, с няколко килограма по-пълничка, с хубава кожа и твърд поглед.

Джеймс стоеше до нея на входа на кафенето При Мими, облечен бе с памучни панталони, евтино спортно яке, риза и мокасини. Русата му коса, чорлава и малко мазна при последната ни среща, сега бе прилежно подстригана и той с гордост носеше малък мустак. Бих могла да повярвам на намеците на Ема, че е намерил бог, ако не видях жестокия блясък в очите му, докато изучаваше лицето ми. Зачудих се дали бе гледал Трейси по същия начин, преди да я убие.

Сега, в този миг на среща, той и Ема стояха и се гледаха леко предпазливо, изглежда никой от тях не знаеше точно какво да направи. Един господ знае не можех да им помогна. Опитвах се да потисна тръпките, които танцуваха нагоре-надолу по гръбнака ми, и бих искала да съм, където и да е по света, но не и в близост до него.

Моника разчупи неловката ситуация като протегна ръка към мен.

— Здравей — каза тя с някакво спотаена добронамереност, — аз съм Моника Карсън.

— Клер Уестбрук — отговорих и се здрависах, но макар да се опитах да се усмихна, не успях да извикам нещо повече от лека извивка в ъгълчето на устните си. Всичките ми алармени системи се бяха задействали, ала не от Моника се страхувах аз.

— Хей, дребосъче — обърна се Джеймс към Ема, звучеше стеснително. Те се прегърнаха сковано и Ема отмести очи.

— Здравей — каза тя.

Аз и Джеймс си разменихме погледи над главата й. Отново почувствах смразяваме.

— Клер — каза той.

— Джеймс — отговорих.

Да кажа, че вечерята ни мина неловко, би било голямото спестяване на истината тази година. Ние подбирахме пътя си през следващия час, буквално и преносно, а после се запътихме към киното в другия край на търговския център. Филмът, анимация на Дисни, несъмнено избран заради големия зрителски интерес, беше забавен, но аз не видях много от него. Седях до Ема, сковано и неспокойно, чувствах се сякаш трябва да я грабна за ръката и да тичам да спасявам живота и на двете ни.

Ема, от своя страна, се чувстваше спокойно, ако не точно удобно. Мисля, че подобно на мен тя бе благодарна, когато вечерта свърши. Ние двете се качихме в моя сатурн, след като аз крадешком проверих за натрапници, мъртви или живи, и се запътихме към къщата на Лорета, за да вземем Бърнис и багажа си. Бяхме решили, по-рано, че е време да се прибираме у дома, не искахме да злоупотребяваме с гостоприемството.

Хиляди въпроси бушуваха в ума ми и десет пъти по толкова подсъзнателни страхове, но изчаках Ема да заговори първа. Това бе едно от най-трудните неща, които някога съм правила, тъй като въздържанието не ми идва естествено.

Още едно спестяване на истината.

— Стараеха се наистина много — отбеляза Ема, без да ме поглежда.

— Да — съгласих се предпазливо. Опитах съвсем съзнателно да охлабя стискането на волана, кокалчетата ми бяха побелели.

— Не си го представях такъв.

Не, помислих си аз.

— Как си го представяше?

Тя ми хвърли смутена усмивка и отговори:

— В райета. Или може би облечен като колоездач, с кожи и всякакъв вид татуировки.

Засмях се, размърдах пръсти. Беше ми трудно да пусна волана, а още по-трудно да пусна Ема.

— Моника май е симпатична — вметнах аз.

Този път Ема се засмя:

— Беше ти наистина трудно да го изречеш, нали?

Защо да я лъжа?

— Да — казах.

— Не ги харесваш. — Този път Ема не звучеше толкова развеселена.

— Полагам усилия, Ема. Дай ми шанс.

Тя ме изненада като се пресегна и потупа ръката ми.

— Справи се добре.

Голяма похвала наистина, от едно тринадесетгодишно момиченце.

— Благодаря.

Племенницата ми се облегна назад на седалката и заяви:

— Следващия път обаче бих искала да се срещна е тях сама.

Когато й отговорих, с изненада установих, че едва не се разплаках, имах буца в гърлото и синусите ми заплашваха да се запушат.

— Все още не. Ще трябва да се консултираме първо със социалния работник. — Момичето ми хвърли поглед, а аз продължих забързано: — Не се опитвам да бъда пречка, Ема. Просто…

Тя въздъхна:

— Просто мислиш, че е убил мама.

— Точно това мисля — признах.

— Бих си спомняла, ако е бил груб с нея — каза Ема с нотка предизвикателство в гласа.

— Аз помня. — Замълчах, за да регулирам дишането си. — Той има проклет характер.

— Може ли да оставим темата? Моля те!

— Засега — отвърнах, защото ако не друго, съм честна, а знаех, че проблемът ще се задълбочи.

16.

Сякаш си нямахме достатъчно проблеми, та следващия понеделник Харви Кред младши се спусна в кантората подобно на вражески парашутист; току-що пристигаше от четенето на завещанието на своя баща. Каквото и да бе съдържанието на този документ, то очевидно не го бе зарадвало. Изглеждаше готов да разкъса нещо — или някого — на парчета.

Със своята изкусно направена на кичури коса, изкуствен тен и риза с щампи на цветя, която бе опъната на копчетата му, Кред младши приличаше на сърфист, попреминал с няколко десетилетия разцвета си. Аз знаех обаче, господ да ни е на помощ, че той е адвокат. Последната известна ми новина беше, че върти някаква далавера във Вентура Бийч.

Мъжът си проправи път до средата на приемната и шумно плесна с ръце.

— Хора! — надвика той неизбежната шумотевица. — Хора!

Присъствах на неговото грандиозно влизане, защото бях дошла да взема някои документи, включително компютърния диск, който търсех през нощта, когато открих тялото на Джанет. Всъщност тъкмо излизах от кабинета й, където проведох няколко разговора с бивши нейни клиенти и се опитах да ги уверя, че ще се справим с техните случаи с най-голяма експедитивност и дискретност. Моят офис остана ничия земя, въпреки че специалистите по огледа на местопрестъплението отдавна бяха свършили работата си и хаосът бе почистен.

 

Всички се загледахме в Харви младши със смесица от безпокойство и очарование. Познавах го от барбекютата у Харви старши — в края на краищата той бе далечен мой роднина — но никога не бяхме водили истински разговор.

— Слушайте! — изкомандва Кред младши и отново плесна с ръце.

Торбичките под очите му подсказваха, че или е оплаквал наскоро починалия си баща, или е гаврътвал коктейли Блъди Мери при измъкването си от Калифорния. Той вдигна две квадратни ръце с широко заоблени нокти подобно на политик, който се противи пред лицето на публика, полудяла от възхищение.

Бъбренето замря до смутен брътвеж. Всички, включително и аз, бяхме подготвени за — образно казано — клане. Слухове за съдържанието на завещанието на Харви пресичаха въздуха подобно на лазерни лъчи — явно шефът бе оставил повече дългове, отколкото пари, — а точно тази сутрин се обади счетоводителят и обяви, че авоарите на фирмата временно са замразени. Предстоящите ни заплати май нямаше да са чак толкова предстоящи.

Щръкналите вежди на Харви младши се извиха нагоре, докато опитваше да прекрати брътвежа. Накрая всички замълчаха.

— Няма нужда да ви казвам, че преживяхме някои мъчителни мигове тук, в Кред и съдружници — започна той. Точно така; няма нужда да ни го казва. — Някои от вас ще бъдат съкратени, за съжаление. Както и да е, фирмата ще продължи да действа в обозримо бъдеще. Искам да се срещна с всеки един от вас, индивидуално, разбира се, и да ме въведете в случаите, с които се занимавате.

Той се обърна, погледът му обходи тялото ми така, че би си спечелил заливане с бира в моите дни в бар Цици, и присви вежди.

— Да започнем ли с вас, госпожице…?

— Официалното обръщение е госпожо — казах хапливо, но с щипка любезност — Госпожа Клер Уестбрук.

— Както и да е — отговори той и за момента милостиво ме остави на по-задна позиция, а насочи вниманието си към Хедър, която стоеше до автомата за вода. Подмина няколкото мъже във фирмата, за да се приближи до нея и да се здрависа.

Тя хвърли леко отчаян поглед към мен, после се усмихна слабо и каза:

— Здравейте.

Хедър съвсем разбираемо бе на ръба, но се държеше.

— Ще започнем с вас — осведоми я Харви и аз се зачудих дали той знае, че Хедър е администраторката, а не един от адвокатите. — Половин час, моя офис.

Телеграфният начин на изразяване на Кред младши ми напомни за Джанет, чието име не бе споменато тази вечер и аз замълчах за момент в нейна чест.

Харви веднага се разположи в плюшения фотьойл на баща си, включи големия екран на CNN новините и започна систематичната инквизиция.

Извикаха ме след интервюто на Хедър, която очевидно нямаше да има проблеми е оставането на работа.

Разсейваше ме начинът, по който Харви Кред младши поглеждаше над рамото ми, за да следи последния скандал на стоковия пазар по CNN, докато говорехме за делата на Тревор Трент, доктор Недъртън и т.н.

— Омъжена ли сте, госпожо Уестбрук? — попита Харви, като погледът му се фокусира първо на гърдите ми и после на лицето.

— Не — отговорих и едва се въздържах да му напомня, че не само се бяхме срещали няколко пъти, но баща му и моят баща бяха братовчеди и не би трябвало да ме проверява по този начин.

Той се усмихна с мазна самоувереност и разкри редки зъби. Определено необичайни.

— Надявам се да бъдем приятели, каквото и да се случи.

Не задържай дъха си, помислих си, но все пак успях да покажа нещо подобно на усмивка и да кажа:

— Аз също се надявам.

За един дълъг миг той остана да се взира в мен, чакаше бог знае какво, а аз го дарих с онзи свой премерен поглед, който използвам в съдебната зала, когато успея да срещна погледа на някой от съдебните заседатели.

Харви младши се прокашля и оправи купчина папки, които нямаха нужда от оправяне.

— От миналите си разговори с татко разбирам, че имате договор е него. Платил ви е обучението, таксите, дал ви е и стипендия за издръжка по време на следването. Така ли е?

Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите. Поизправих се на стола си. Ще ме освободи ли? Като един от основните наследници на Кред старши, той определено имаше такива пълномощия. Или пък възнамеряваше да ме изпъди и да поиска пълно връщане на парите.

— Да — отговорих и се молех да не забележи треперенето на гласа ми. — Точно така.

— Хммм… — Отново оправи папките. Открадна си нов поглед към мърморещия телевизор зад мен, очевидно искаше да се увери, че финансовият свят не се е променил много през последните двадесет секунди, после отново прикова погледа си върху лицето ми. — Имате още няколко години до изтичане на договора, нали?

Изпитах желание да прехапя долната си устна, да се размърдам на стола си, но не помръднах нито мускул. Не издавай нищичко. Поне това бях научила в юридическия факултет. По дяволите, бях го научила на детската площадка.

— Да — отговорих толкова хладнокръвно, колкото можах.

— Ами, имайки предвид обстоятелствата, мисля, че е време да бъдете повишена. Имате най-много победи във фирмата, след татко и горката госпожа Бейлин, разбира се. За колко време можете да се преместите за постоянно в стария й офис?

Зяпнах го почти с отворена уста. Дотук с непроницаемите физиономии от съдебната зала.

Той се засмя на изумлението ми.

— Мисля, че ще бъдем страхотен екип. И предлагам да си говорим на ти.

— Получавам ли повишение на заплатата? — чух се да питам. Наистина се изплаших. Всичко изведнъж стана много лесно. Оставяха ме на работа, харесваха ме, дори сякаш ме предпочитаха. Не бях сигурна, че чувството ми допадна — дали той ме възприема като адвокат, който е готов на всичко, за да спечели, като един от тях?

— Изглежда ще трябва да има повишение на заплатата, като вземем предвид отговорностите, които ти възлагаме — жизнерадостно заяви Харви. — Ще прегледам всичко и ще се свържа с теб възможно най-скоро.

Останах без думи.

— Разбира се, Клер, ще трябва да поемеш делата на Джанет. Ще има съкращения, както вече отбелязах.

Едва успявах да се справя с натрупалата ми се до сега работа, но бях прекалено изумена от перспективата за удобен офис и увеличение на заплатата, за да мога да мисля рационално. Просто кимнах.

Тогава той изстреля и следващия си куршум. Би трябвало да съм наясно, че това щеше да се случи, но напоследък живеех в средата на вихрушка и фокусът ми се бе леко изместил.

Харви младши се облегна на стола си, кожата леко проскърца, а той се прокашля и отново ми хвърли преценяващ поглед.

— Имам предложение за теб, Клер.

Зачудих се дали сега му хрумва и точно какъв вид предложение е.

— Слушам — казах, като хапех вътрешната страна на бузата си, за да не прибавя нещо прибързано, за което да съжалявам по-късно.

— Работиш по случая Недъртън — започна той спекулативно.

— Да — отговорих. Искаше ми се да кажа: Зная, но щеше да се възприеме като забележка на всезнайко, а точно сега не можех да си позволя нещо подобно. Дори и леко увеличение на заплатата е от голямо значение за моя живот и този на Ема. Ако Джеймс заведе дело за попечителство, нещо напълно възможно, новото ми положение би било много по-подходящо.

— Нямам нищо против да те освободя от договора с моя баща — каза Кред младши със замислен глас като че ли току-що взимаше решението — при едно условие.

Стаята се наклони на една страна, после отново се изправи. Сграбчих облегалките на стола и зачаках, страхувах се да дишам. Представих си как водя дела от другата страна на пътеката в съдебната зала, как си проправям път нагоре в прокуратурата… Прокурорката.

— Джъстин Недъртън плати на тази фирма много пари за защитата си — заяви Харви след мъчителен интервал мълчание — и нямам нищо против да ти съобщя, че сме на ръба на финансова криза тук. Спечели това дело и можеш да останеш като младши съдружник или да си тръгнеш по своя път твой избор.

Отворих уста, но никакви думи не излязоха.

— Клер? — Кред изглеждаше загрижен.

— Дадено — успях да кажа и макар да ликувах, имах усещането, че продавам душата си по начин, който правеше обвързването ми с Харви Кред старши да изглежда направо благородно.

Представата как Сонтера ще възприеме ситуацията също не ми помогна.

17.

— Той уволни практически всички — казах на Лорета вечерта, когато се отби на посещение в апартамента и ни донесе изискана студена вечеря от деликатесния на Ей Джей, луксозен супермаркет. Ема седеше като йога на пода в средата на всекидневната, моят лаптоп бе в скута й и тя редеше пасианси.

Лорета ме наблюдаваше, докато тичах назад-напред в кухничката и поставях различните екзотични, вкусно изглеждащи салати в разнородни купи, вадех чинии и сребърни прибори, пълнех водните чаши.

— Но не и теб? — попита тя.

Погледнах встрани и отговорих съвсем тихо:

— Не и мен. — После срещнах вторачения й поглед и й доверих: — Предложи ми прекратяване на договора. Трябва само да спечеля делото Недъртън.

Помислих си, че погледът на Лорета ще изгори дупка в мен.

— А-а — каза тя.

— Какво означава това а-а? — попитах отбранително.

— Имаш добра представа какво означава — изстреля обратно Лорета. — Знаеш, че Недъртън е убиец. Как можеш да защитаваш такъв мъж, поради каквато и да е причина?

Погледнах я гневно, силата ми се бе възвърнала.

— Евтин удар, Лорета — изсъсках. — Ти можеш да наречеш живота си свой собствен. Толкова ли е грешно и аз да искам същото?

— Предложила съм ти пари, за да се откупиш, но ти отказа. Тази твоя инатчийска гордост ще ти доведе смъртта някой ден.

За миг се отказах от приготовленията за вечерята и се отпуснах на стол до масата, срещу приятелката ми. Бях наредила места за нас двете, Ема, разбира се, и за госпожа Кравински, поканена по-рано.

— Трябва да разреша собствените си проблеми. Да разчитам на себе си.

Лорета се пресегна за чашата вино, отпи глътка.

— Глупости — изрече безизразно. — Просто се страхуваш да бъдеш задължена някому.

Едно почукване на вратата предизвести навременната поява на госпожа К.; тя влетя през входната врата, когато й извиках, изглеждаше приятно драматична. Косата й бе огромна, черна като на Елвис, носеше зелен кафтан, направен от някаква блестяща, постоянно трепкаща материя. Под ръката, окичена с гривни, носеше три бели свещички, от тези, които ги продават във висок стъклен буркан.

— За защита — съобщи тя и вдигна едната свещичка.

— Сега бих приела цялата помощ, която можеш да ми дадеш — измърморих аз, всъщност просто си мислех на глас. После, когато Лорета се изправи, за да посрещне новодошлата, продължих мило: — Помниш ли Лорета?

— Разбира се — засия госпожа Кравински. — Преди няколко месеца ти гадах на карти таро.

Лорета се усмихна и кимна. Ема се появи на прага на кухнята с лаптоп в ръце и Бърнис зад нея.

Когато госпожа К. се обърна с гръб, за да поздрави Ема и кучето, Лорета вдигна вежди и попита безгласно:

— Свещи?

— Не се отказвай — казах и изведнъж се задействах отново, слагах нещата на масата, късах от рулото кухненска хартия, за да ги сервирам вместо салфетки. Повече от всякога ми се искаше да повярвам в магията на госпожа К., тъй като Джанет, Харви и горката Денис Робинс бяха мъртви, а някой там навън се целеше в мен.

Вечерята бе приятна; за известно време можах да оставя всичките си безпокойства настрани. След като се наядохме, госпожа К. направи цяла церемония по паленето на трите свещи, произнасяше неразбираеми напеви и пъдеше малки облачета дим в този или онзи ъгъл. Една по една постави свещичките върху хладилника и ме предупреди, че те трябва сами да доизгорят, за да задейства правилно магията.

По-късно, когато съседката вече ни бе благодарила за вечерята и добрата компания и бе отишла да гледа записаните повторения на неразгадани мистерии, аз занесох свещите в банята на долния етаж и ги поставих на пода, в душ кабината, заради опасността от пожар.

— Наистина ли вярваш в тези работи? — попита Лорета, наблюдавайки ме от прага на банята.

Свих рамене и се изправих.

— Не може да навреди — отговорих, постоях няколко минути да погледам как пламъчетата танцуват върху фитилите си и чак тогава тръгнах обратно.

18.

Няколко часа по-късно си седях у дома, гледах на компютърния екран зловещия портрет на Трейси и търсех пропуснати улики, когато телефонът иззвъня и едва не ми изкара ангелите. Ема, изтощена, вече бе в леглото, а Лорета си бе тръгнала веднага след безкофеиновото кафе в края на вечерята.

— Ало — казах и съжалих, че преди да вдигна, не погледнах на панела на телефона кой се обажда. Имаше доста хора, с които не исках да разговарям — Джеймс Арън е един от тях, Харви Кред младши — друг.

— Трябва да умреш — съобщи ми мъжът със съжаление. Докато си поемах дъх, ровех из ума си, но не можах да разпозная гласа.

— Кой е? — рязко попитах.

— Трябва да знаеш, че няма да ти кажа това.

Погледнах прозорчето за повикванията: НЕИЗВЕСТНО ИМЕ, НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

— Ти си убил господин Кред и Джанет Бейлин? Както и момичето Денис?

— Да — отговори гласът. Все още се мъчех да разгадая кой е.

— Помисли Джанет за мен?

— Твоя е вината за нейната смърт. На момичето, де.

— Говори ми. Кажи ми за какво е всичко това.

— За да познаеш кой съм и да ме арестуват? В никакъв случай, госпожо Уестбрук. Макар да трябва да призная, че след като умреш, няма да ме е грижа какво ще стане с мен. — Замълча, после продължи: — Три на три. Но всичко е заради теб.

— Какво означава три на три!

— Довиждане, госпожо Уестбрук. Подходяща дума, довиждане, защото няма да си още дълго на този свят.

— Чакай, не затваряй.

Сигналът за свободно забръмча в ухото ми. Незабавно набрах звезда-69, но никой не отговори. Убиецът вероятно се бе обадил от телефонна кабина.

Три на три. Вторачих се в снимката на трупа на Трейси и разбрах най-накрая, но със сигурност, че Сонтера е прав. Ние си имаме работа с двама отделни убийци тук, с породена от съвсем различни неща злоба.

Набрах мобилния телефон на Сонтера.

Той дрезгаво произнесе името си на третото позвъняване.

— Клер е — казах.

— Всичко наред ли е?

— Не съм се препънала в нов труп, ако за това питаш. — Поех си дълбоко дъх и му разказах за току-що полученото телефонно обаждане, включително безплодния ми опит със звезда-69.

— Три на три — повтори като ехо Сонтера, беше замислен. — Някаква идея за какво говори той?

— Никаква представа нямам. И не разпознах гласа.

— Значи нещо като нула на нула.

Въздъхнах:

— Опасявам се, че е така.

Продължавах да се взирам в изображението на Трейси на монитора. Сърцето ми кървеше.

— Какво има сега?

— Надявах се ти да ми кажеш, Сонтера.

— Ето какво ще ти кажа, Клер. Ти си в голяма опасност. Този мъж се е обадил, защото е искал да знаеш, че е по следите ти.

Сетих се за свещите на госпожа Кравински и се надявах те да разпръскват своята магия.

— Някакви предложения? — попитах.

— Стой зад затворени врати и дръж заключено навсякъде.

— Благодаря — изрекох неубедително.

— Наеми си телохранител — изтърси Тони.

— Знаеш, че не мога да си го позволя.

— Значи оставам аз. Ще работя за секс.

Усмихнах се, въпреки себе си.

— Това е последното нещо, от което имам нужда.

— Точно обратното — спокойно каза Сонтера. — Имаш нужда от сериозни креватни действия, с мен.

— Това не помага, детективе.

— Просто се опитвах да те разведря.

— Е, престани и ми предложи нещо конструктивно.

— Ще намина, но току-що извадиха мъртвец от един от каналите в Скотсдейл. Прободни рани, ръцете и краката облепени с тиксо. Ще се помотая там известно време.

Потреперих от картината, която ми обрисуваха думите на Сонтера. Казах:

— Благодаря, че ме разведри.

— Няма защо. Защитник. Провери заключено ли е навсякъде и си лягай.

Казах довиждане, затворих телефона и съхраних снимката на Трейси във файл, преди да изключа компютъра.

Проверих два пъти всички ключалки, врати и прозорци и чак тогава се качих на горния етаж. Погледнах Ема, взех си душ, като оставих завесата почти напълно дръпната настрани, за да не ме дебне никой, нещо като Психо, после се оттеглих в стаята си.

Преди да се пъхна в леглото, отворих чекмеджето на нощното шкафче и проверих моя пистолет тридесет и осми калибър.

Може би ще започна да го нося в чантичката си.

19.

Когато пристигнах на работа на следващата сутрин, доктор Недъртън ме чакаше на новото ми работно място, седеше с кръстосани крака и ръце, изпаднал в покой като проповедник. Нервите ми бяха изопнати, но според мен успявах да изглеждам професионално.

— Добро утро, госпожице Уестбрук — поздрави докторът многозначително.

— Добро утро — отговорих, вместо да попитам какво си мисли, че прави като нахълтва в офиса ми непоканен. Не можех да си позволя да забравя дори за миг, че цялото ми бъдеще, както и това на Ема, може би зависи от това колко добре ще се справя с този мъж. — Имахме ли уговорена среща?

Той оголи зъбите си в гримаса, която вероятно трябваше да мине за усмивка.

— Вече имаме.

С леко тупване оставих куфарчето си върху бюрото на Джанет — моето бюро — и се отпуснах на кожения въртящ стол зад него. Очаквах с въпросително вдигнати вежди и изпънати пръсти обяснението, което знаех, че умира да ми даде.

— Донесох материалите, които госпожа Бейлин подготви преди нейната… ъ-ъ… нещастна кончина, както и списък с доволни от работата ми клиенти.

— Бихте могъл да ги изпратите по електронна поща или експресни куриерски услуги FedEx — вметнах неловко. — Тусон е доста далеч.

— Помислих си, че ние двамата можем да обядваме заедно или нещо такова. Да се опознаем малко по-добре. Струва ми се, че тръгнахме накриво оня ден.

Не се осмелих да кажа на клиента си, че вече го познавах по-добре, отколкото ми се искаше, и бе изключено да обядваме заедно. Използвах една обедна среща като извинение и допълних:

— Ще прегледам новите материали, но според мен имаме задоволителна защита — между заплахите за живота ми бях поработила здраво върху плана за защитата на Недъртън.

Той започна спокойно:

— Обикновена задоволителна защита не е достатъчна. Искам пълно оправдание. Всъщност, искам извинение. — Лицето му се стегна. — Искам обезщетение.

— Обезщетение — като ехо отвърнах аз, бях сигурна, че не съм чула правилно. Не ми изглеждаше подходящ момент да споменавам реалните възможности той напълно да загуби разрешителното си, да излежи присъда в затвора или и двете заедно.

— Да — застрашително заяви д-р Недъртън. — А щом приключим с това, възнамерявам да заведа дело за пропуснати ползи.

Наложи ми се да извикам целия адвокатски маниер на държане, който бях усвоила от късните повторения на сериала Закон и ред, за да се въздържа да не му се изсмея в лицето.

— Ами — сдържано отговорих, — да работим стъпка по стъпка. Първо трябва да подготвим защитата.

— Вие трябва да подготвите защитата ми, госпожо Уестбрук — изтъкна той, явно бе сърдит, че няма да обядваме заедно или каквото там си бе намислил. — Струва ми се, че новият ви шеф няма да е доволен да върне хонорара ми и да види как отивам на друго място, нали?

Тук ме хвана. Личният ми залог за изхода беше толкова голям, колкото на Харви Кред младши.

Точно тогава — говорейки за вълка — Харви младши се появи на прага ми. Бе заменил вчерашната риза на цветя със скъп костюм, но отново му липсваше нещичко от аристократизма, към който се стремеше; пак приличаше на адвокат, който сам търси клиентите си по плажа. Усмихна се широко на доктора и тогава аз осъзнах, че те двамата с Недъртън вече бяха говорили. Дали обядът и да се опознаем малко по-добре не бяха идея на Харви младши? Усетих как нагоре по врата ми плъзва червенина.

— Няма да ви задържам — жизнерадостно каза Кред. — Виждам, че имате работа.

С това той изчезна в собствения си офис и през стената, деляща неговия кабинет от моя, започнаха да се процеждат звуците на CNN.

Ние двамата с Недъртън изкарахме сутринта, като разнищвахме стратегии, някои от тях доста добри, дори и похвалата да идва от самата мен. Единственият проблем бе, че щях да се почувствам по-добре, ако защитавах дявола.

На обяд, Недъртън тъкмо си бе тръгнал и аз се възстановявах, Сонтера влезе наперено. Когато Хедър го въведе в новата обстановка, той подсвирна тихо и продължително от удивление.

— Хей, може би трябва да те върна отново в моя списък със заподозрени.

— Много смешно! — Явно дадох да се разбере, че не съм развеселена.

Той затвори вратата.

— Мислех, че си решила да работиш у дома.

— Това бе временно — отговорих.

За мое учудване Сонтера не ме притисна повече. Нито пък направи от ужасяващите ме коментари как се продавам, за да получа повишение и по-голям офис. Просто предложи:

— Обядвай с мен.

— Днес отказвам поканите за обяд.

— Ще те заведа в Ел Енканто — подмами ме той. Знаеше, по дяволите, че не мога да устоя на хубава мексиканска кухня. Във въображението си вече отхапвах от пилешката енчилада. Той отново огледа офиса. — Дори ще платя, въпреки че очевидно си се издигнала.

Какво ще направи Харви младши, ако отида да обядвам със Сонтера вместо с любимия му клиент? Ще ме уволни? Трябва да съм късметлия. Извадих чантичката си от най-долното чекмедже на бюрото, което все още смятах за бюрото на Джанет, преметнах я през рамо и се изправих.

— Всеки си плаща — възразих аз, — не бих искала да наруша бюджета ти.

В забележката ми имаше лека ирония; Сонтера разполага с повече пари от повечето ченгета, благодарение на някакво наследство, ако си спомням добре. Живее в хубава къща, кара лъскав спортен автомобил и поддържа вила за почивка до Флагстаф.

Срещнахме Кред младши в коридора. Мотаеше се доста за човек, който управлява ангажирана адвокатска фирма.

— Днес тръгваш по-рано, Клер? — попита той.

Озарих го с усмивка и отговорих слънчево:

— Само отивам на обяд. Да ти донеса ли нещо?

Самоувереността ми проработи очевидно, защото Харви се дръпна леко назад.

— О, не — потупа закръгления си корем. — Следя си теглото.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад нас със Сонтера и ние вече се спускахме надолу към първия етаж, аз се начумерих:

— Мръсник.

Сонтера се направи на наранен, притисна свободната си ръка до гърдите и ококори очи.

— Това се отнася за Кред — казах му. Не че не бях използвала думата, за да опиша него един-два пъти след скъсването ни, но нямаше смисъл да се връщаме назад.

— Мъжът, който те повиши? — разпалено попита Сонтера. — Безмилостно копеле.

Не обърнах внимание на забележката. Асансьорът се отвори рязко и ние тръгнахме през фоайето на долния етаж към външния паркинг. Сонтера избърза, за да задържи вратата пред мен.

— Предполагам, че не си напреднал с убийствата.

— Балистичната експертиза потвърди, че Робинс и Кред са убити е едно и също оръжие. Сега работим по останалото. — Той задържа вратата на колата си с хубавите кожени седалки и лъскаво табло, докато се кача. — Проблемът е, че други хора продължават да бъдат убивани.

При пускането на двигателя засвири музика от уредбата и се включи климатикът. Страстен, сексапилен джаз зазвуча от колонките.

— Убивани? Това е малко непочтително, не мислиш ли?

— Ако станеш почтителен в тази работа — възрази Сонтера — и стомахът ти ще корозира.

— Още една Приятна тема за обяд.

Тони се усмихна.

— Винаги можем да поговорим за различното изпръскване с кръв, ако анатомията ти стане досадна — каза той, включи се в движението и подкара на север, към Кеърфрий и Кейв Крийк. — Как си, Защитник? Изглеждаш разгорещена.

— Благодаря, но да си мишена на убиец изтощава човека — отговорих аз и се наведох, за да намаля малко температурата на климатика. Сякаш бе горещо в колата.

— Как мина срещата вечеря — кино с Арън и основното гадже?

— Според очакванията — отвърнах. — Държахме се цивилизовано един към друг заради Ема. — Потръпнах при спомена за изражението, което неведнъж зървах в очите на Джеймс онази вечер. Мъжът ме мрази до мозъка на костите и, нищо чудно, най-вероятно ме обвинява за всяка секунда на шестте години, прекарани на топло. — Тя го смята за кандидат за Баща на годината.

— Гадно — изпъшка Сонтера.

Аз просто кимнах. След минути вече спирахме на паркинга на ресторанта, искахме маса, давахме поръчките си.

Това е моето проклятие. Без значение колко зле е ситуацията, винаги мога да похапна.

20.

— Как е съпругата ти? — Може би зададох този въпрос, защото се чувствах необичайно уязвима от обаянието му и докато чакахме обяда си, имах нужда да установя емоционална дистанция с него. Бяха ни настанили на маса навън, но на сянка, близо до езерото с патетата, което изглеждаше наситено тъмно смарагдово зелено през този слънчев ден в средата на септември.

Сонтера вдигна вежди и се наведе леко напред.

— Оле! Почакай малко. Това пък откъде дойде?

Преместих погледа си встрани.

— Идва от извора — отговорих.

— В никакъв случай, Защитник. Освен това Джаки е бившата ми съпруга. Има огромна разлика.

— Чух, че за известно време си се върнал при нея, след като скъсахме.

— Не си чула правилно — каза той и се наведе напред. — Джаки има син от предишен брак. Казва се Райън и е на девет години. Отборът му от детската лига се квалифицира за щатския шампионат и отидох да го гледам как играе.

— Ако искаше да ме накараш да се чувствам като глупачка, успя — отговорих не много мило.

Сонтера се засмя:

— Ти си една заядливка, знаеш ли? Много жалко, че имаш крака чак до тук и лице, което би трябвало да бъде издълбано върху скалите — замълча и леко вдигна вежди. — Уестбрук, ако някога се умориш да подстрекаваш злодеите да завеждат дела, можеш да станеш много добър журналист. Пъхаш си носа навсякъде.

— Аз не подстрекавам хората да завеждат дела! — Не можех да отрека любопитството; щеше да заседне на гърлото ми.

Той сви рамене.

— Както и да е.

— Наистина мразиш работата ми, нали?

— Да. Наистина я мразя. Дразни ме това, че, изглежда, ти не я мразиш. Ти си по-добра от това, Клер. Защо не напуснеш това място и не направиш нещо, което ще подобри нещата, вместо да ги влоши?

— Ето пак. — Разтворих ръце. — Какво искаш да правя, Сонтера? Да се омъжа, да имам къща, пълна с деца, и да прекарам остатъка от живота си в сгъване на прането и гледане на сапунени сериали?

— Това е сексистка забележка. Няма нищо лошо една жена да си стои у дома, ако наистина иска така.

Съгласна съм и той го знаеше. Нарочно ме дразнеше. Мислех си да го залея със студения чай, ала се появи сервитьорката с ястията ни, значи съдбата бе на негова страна.

— Ако някой тук е сексист, Сонтера — яростно прошепнах, — то това си ти.

— Предавам се. С теб не може да се говори.

Взех вилицата си и продупчих леко своята енчилада, за да излезе част от ароматното ухание; още при първото полъхване апетитът ми се изостри неимоверно.

— Можеше да ми кажеш за бейзболния мач на Райън — позволих си да вметна.

— Тогава ти не ми говореше, не си ли спомняш? Мисля, че това бе голяма част от проблема. Не си говорехме, просто правехме секс всеки път, щом се видехме.

Не можех да го оспоря. Тогава се изкуших да му кажа истината за моята работа, наистина я мразех, но бях уловена в капан. Все пак накрая се оказах прекалено горда, за да изрека думите — сключената с Харви сделка ме караше да изглеждам като глупачка. Пък и това въобще не влизаше в проклетата му работа.

Сонтера забоде малко испански ориз, сдъвка, преглътна и през цялото време ме наблюдаваше, чакаше да прехвърля топката на разговора обратно през мрежата. Една от особеностите на Тони е, че изглежда добре, дори когато се храни. Преместих поглед върху своята чиния, но не и преди да си спомня старите дни, когато ние двамата бихме си тръгнали точно в този миг само защото погледите ни се бяха преплели и вкопчили един в друг, щяхме да отидем у тях и да се съблечем веднага щом затворехме входната врата след себе си. Не че си спомнях подобно нещо, но ми се струва, че ние двамата бяхме правили любов прави повече пъти, отколкото легнали. Рядко стигахме чак до най-близкото легло.

Заля ме вълна от примитивни чувства и аз се изчервих.

Сонтера се засмя, очевидно четеше мислите ми. Коляното му докосна моето под масата; сигурна съм, че не бе случайно.

— От лютивата мексиканска чушка ли е, Защитник? — подразни ме той. — Нещо определено те разгорещява.

— Въобразяваш си разни неща — отговорих рязко. Ръката ми леко потрепери, докато се пресягах за чашата със студен чай и отпивах възстановителна глътка.

— О, да — съгласи се той, — определено си представям разни неща. Представям си те гола и как отмяташ глава назад, когато…

Явно се опитваше да ме раздразни, а на мен не ми хареса. Изчервих се още по-силно.

— Ако ме подмами да изляза от офиса, за да ме хванеш в торбата, Сонтера — изсъсках аз през металната маса, — не си познал.

— Знаех си, че мислиш за секс — каза той с тих триумф в гласа. — Страстен, влажен, бавен секс, обзалагам се, и само с минимален риск да ни хванат.

Размърдах се на стола си и го предупредих:

— Млъквай!

Тони се захили:

— Спомняш ли си последния Четвърти юли^[10], който изкарахме заедно? — Леко провлече думите. — Ти направи ягодов сладкиш, но ако си спомням добре, използвахме само битата сметана на глазурата.

Оставих вилицата си и го погледнах гневно.

— Добре — отстъпи той, изглеждаше примирен, но очите му танцуваха. — Ще спра.

— Благодаря — изрекох превзето. В този момент можех да си изляза драматично, но за съжаление бяхме дошли до Кейв Крийк с неговата кола. Моят сатурн бе на мили оттук, в подземния паркинг на Кред и съдружници. Намръщих се, тази мисъл ме разсея. После продължих: — Проследихте ли сивата тойота, която видях в нощта на убийството на Джанет?

— Открадната е — каза Сонтера и се пресегна за соса. — Няма отпечатъци, освен тези на законния собственик. Престъпникът сигурно е носил ръкавици.

— Значи е умен.

— Обикновено престъпниците не се занимават с космически науки, Клер. Те не предвиждат резултата от действията си — извършват криминално деяние, значи отиват в затвора. Не виждат връзката. Вероятно е научил номера с ръкавиците от филмите за ченгета.

— Ами онези думи три на три!

Сонтера дъвчеше и мислеше. Поклати глава:

— Нищичко. Но има нещо, което ми прищраква в ума. Ще се сетя.

— Да се надяваме, че ще се сетиш, докато съм още жива.

Той вдигна студения си чай в нещо като тост за съгласие и ние продължихме да похапваме мълчаливо известно време. Когато подновихме разговора, не споменахме за Трейси, убийствата, телефонния разговор или Джеймс Арън. Бъбрихме за обикновени неща.

Разговорът за секс ме остави с усещането за сладка неловкост и бях доволна, въпреки че не бих го признала. За съвсем кратко животът ми не изглеждаше толкова сложен — бях жена, а Сонтера — мъж и помежду ни определено прехвърчаха искри. Нормална ситуация, макар и не много препоръчителна.

След обяда Сонтера плати сметката, въпреки опитите ми да дам аз половината, после ме откара обратно до Кред и съдружници, остави ме пред входа и спокойно продължи към собствената си работа. Според мен знаеше, че ме е раздразнил и се наслаждаваше на резултата.

Колената ми леко трепереха, когато излязох от асансьора и тръгнах през приветливата, тиха, климатизирана приемна. Няколко клиенти прелистваха списания, ала мястото изглеждаше блажено спокойно. През последните дни постоянно се чувствах сякаш трябва да се наведа, когато минавам прага, и не само защото може да прехвърчат куршуми наоколо.

21.

Едва се бях настанила в новия си офис, когато ме навести Харви Кред младши. Убедена съм, че искаше посещението му да изглежда импровизирано, но със сигурност не беше.

— Относно повишението на заплатата, което обсъждахме — каза той, след като затвори вратата. След внезапното ми преместване от обикновените офиси, недоволните му подчинени ми хвърляха отровни погледи при всяка среща и аз се чудех дали някой от тях не е поставил микрофон, докато бях на обяд със Сонтера. В такъв случай ми се стори мой дълг да направя така, че подслушването да си заслужава.

— Седнете — поканих го, като кръстосах крака и скръстих ръце. Това вероятно бе професионално самоубийство; кариерата ми май вървеше към своя край, но аз исках да поставя някакви граници, независимо от всичко. Сонтера би бил доволен да узнае, че ме е засрамил и подтикнал към това.

Харви младши пренебрегна поканата ми да си вземе стол — седенето щеше да изравни нивата на погледите ни все пак, а той явно въобще не го желаеше — и се облегна на ръба на бюрото, стискайки го с две ръце. Дъхът му ухаеше на мента и на някакъв коктейл.

— Относно повишението на заплатата — повтори той малко рязко.

— Първо имам един въпрос — намесих се, защото се страхувах, че ако не скоча веднага, ще загубя смелостта си.

— Давай! — Кред се опитваше да изглежда отзивчив.

Няма да обърна внимание. Попитах:

— Смущава ли те въобще, че Джъстин Недъртън най-вероятно е виновен по всички отправени му обвинения?

Харви младши направи добродетелна физиономия.

— Според закона, Клер, както несъмнено знаеш, всеки гражданин на тази страна има право на справедлив процес, независимо, от чието и да е мнение, включително и това на адвоката му.

Беше прав, разбира се. Просто бях хранила за кратко време безумната идея, че този мъж има съвест.

Нямах готов отговор, но задържах погледа му. Понякога чистият инат е всичко, на което човек може да се облегне.

Гъстите му вежди се спуснаха надолу и той присви очи.

— Да не би да страдате от морална дилема, госпожо Уестбрук? — произнесе напевно шефът ми. Дотук с говоренето на ти. — Или мога да очаквам да отдадете цялото си внимание на това дело?

Поех дъх, за да се овладея, и после веднага изстрелях:

— Ще спечеля.

— И тогава?

Тогава ще си плюя на петите и високите ми токчета ще оставят само прашна диря след себе си, помислих си аз. Вместо това казах:

— Тогава ще разгледам откриващите се пред мен възможности.

— Нека да ви напомня, че ако тази победа се изплъзне през пръстите ви, няма да имате много възможности.

Винаги мога да банкрутирам, замислих се аз; бях дяволски близо до отчаянието, почти готова да попълня необходимите документи. Отчаяна, но не и смирена. Едно момиче от по-грубите квартали на Тусон лесно научава, че в повечето случаи смирените не наследяват нищо друго, освен счупени кости и окървавени носове.

— Разбрах — отговорих и се надявах той да изостави въпроса, тъй като така или иначе не стигахме до никъде.

Кред оправи вратовръзката си.

— Добре. Ако си играеш с мен, Клер, ще откриеш, че съм страхотен опонент, не и наполовина толкова мек, колкото бе баща ми.

Харен Кред старши мек? Хайде де!

Усмихнах се пленително:

— Спомена за повишение?

Той показа зъбите си в триумфална усмивка и ми напомни за акула, която се прицелва в доста по-малка рибка.

— Наистина, Клер — отговори. Облаците се разсеяха, враждебността си отиде. Харви се усмихна слънчево и на мен ми се прииска да примигна от този блясък. — Готов съм да ти предложа много внушителен пакет: двадесет процента повишение на заплатата и съдружие.

 

Дъхът ми спря в гърлото. Дори само повишението на заплатата можеше да ме шокира, да не говорим за съдружието, което вече бе споменал. За миг забравих, че не съм създадена за адвокат на защитата — много се впечатлих от предложението.

— Наистина е внушително — казах. После се намръщих. — Но защо аз? Защо не един от другите колеги?

— Защото прегледах спечелени — загубени дела и ти добре си размърдала задника си, ако ме извиниш за израза. — Не изчака да види дали ще го извиня, а продължи забързано, зачервен от лукав ентусиазъм: — Освен това кои съдебни заседатели биха могли да устоят на това лице, на това тяло?

Точно навреме си спомних, че си имам работа с адвокат. Момченцето на Кред старши при това.

— Бих желала да кажеш на този ум — отговорих му и стисках юздите на яда си с всичка сила. Сякаш се опитвах да обуздая стадо неудържими коне.

— Ако спечелиш делото Недъртън — каза той, — можеш да напишеш собствената си съдба. Междувременно ще получиш повишението на заплатата и ще бъдеш младши съдружник на пробен период, ако искаш.

Отпуснах се назад на стола, задържаният до сега дъх излезе от гърдите ми със свистене. Само да чуе Сонтера, че името ми е записано на вратата, пък дори и с по-дребен шрифт, вероятно ще ми каже да си заровя главата в калта и да умра.

Кред младши бе самото олицетворение на увереността.

— Е? — попита.

Облизах пресъхналите си устни с върха на езика и веднага съжалих. Циничната му усмивка подсказа, че бе изтълкувал жеста напълно погрешно.

— Добре — започнах предпазливо, — ами ако загубя?

— Но ти няма да загубиш, Клер — напевно изговори той, — нали?

Устоях на непреодолимото си желание да подпра лакти на масата и да заровя лице в ръцете си. Вместо това погледнах право напред.

— Няма да е лесно да спечеля — казах замислено. — Докторът е престъпно нехаен.

— Няма нужда да ти напомням, че много сме заложили на тази карта — тихо, но целенасочено произнесе думите си Харви младши. — Според условията на нашия специален договор с доктора, ако не спечелим, няма да вземем нищо, а връщането на хонорара на Джъстин Недъртън означава банкрут за фирмата.

Не направих никакъв коментар относно сатанинското споразумение с Недъртън.

— Ще ми трябва нещо в писмен вид, разбира се — имах предвид моето служебно повишение и увеличението на заплатата. Когато чуе последните новини, Сонтера щеше да се откаже от мен, веднъж и завинаги, но аз си мисля, че ние, в който и да е случай нямаше да се разберем.

Харви младши отговори:

— Със сигурност. Ще оставя новия ти договор на бюрото до пет часа. Междувременно ти се съсредоточи върху делото на доктор Недъртън. Аз ще се оправя със задачите, които остави госпожа Бейлин. — Той замълча. — Започни с пътуване до Тусон, за сметка на фирмата, естествено, за да видиш какво можеш да изровиш за опозицията.

Стомахът ми виновно се присви. Под опозиция той със сигурност имаше предвид групичката жени, които се бяха обединили, за да предявят обвинения към Недъртън; жени като Силвия Уайънд, бившата ми колежка. Помислих си за доклада на частния детектив, който докторът си бе направил труда да ми донесе. Нищо кой знае колко полезно, но може би имаше нишки за проследяване. Товарът на доказателствата лежи върху обвинението, казах си аз; моята задача бе единствено да не давам възможност на обвинителя да убеди съдебните заседатели, отвъд установеното разумно съмнение, че добрият доктор се е издънил.

Успокоих се с мълчаливото напомняне, че така е устроена системата. Може би не е съвършена, постоянно бяха повтаряли университетските ми преподаватели, но е по-добре стотици виновни подсъдими да останат на свобода, отколкото един невинен човек да отиде в затвора.

Кред младши не спря, за да попита дали не съм размислила; или не забеляза, че цялата кръв се бе отдръпнала от лицето ми, или въобще не му пукаше. Бих заложила на второто.

След като си тръгна и затвори вратата след себе си, аз се поддадох на импулсивното си желание и зарових глава в ръцете си. Тъй като не ми помогна, отидох в новата си лична баня, вдигнах капака на тоалетната и повръщах, докато стомахът ми не се преобърна наопаки.

22.

— Все пак ще отидеш до Тусон? — попита Лорета. По-късно същия този ден двете седяхме на масичка във вътрешния й двор, близо до басейна, а голям чадър ни предпазваше от късното следобедно слънце. Ема бе във водата с приятелката си Ками Филипс, а Бърнис седеше отстрани и наблюдаваше веселото лудуване любопитно съсредоточена.

— Заради Трейси ли е?

— Заради измъкването ми от договора с ужасните Кред — отговорих. Ако ми се отдаде възможност все пак, възнамерявах да поразпитам наоколо и да открия дали се бе появила нова информация относно изчезването на Трейси; освен това възнамерявах да проверя склада на баба, така че се възползвах от шанса, даден ми от Лорета.

— Какво ще правиш? — настоя приятелката ми.

Предадох се. Човек не може да издържи на Лорета.

— Ще откача Джъстин Недъртън от куката.

Лорета се стегна и ме погледна гневно.

— Сонтера знае ли какви ги вършиш?

Ядосах се.

— Какво общо има Сонтера със случая Недъртън или с изчезването на Трейси — възразих аз. — Той работи за Скотсдейл, Тусон е далеч от правомощията му. Доста далеч.

Очите на Лорета заблестяха решително.

— Идвам с теб — каза.

— Няма при кого другиго да оставя Ема и Бърнис, не и за толкова дълго време. — Бях готова да я моля, така и направих. — Моля те, Лорета. Тук е Джеймс Арън, както и този, който уби Харви, Джанет и Денис Робинс. При теб е единственото истински безопасно място за Ема. Госпожа К. е съкровище, но е стара и живее опасно близо до моя апартамент. Ако убиецът знае моя телефонен номер, той със сигурност има и адреса ми.

— Добре, добре — съгласи се Лорета е огромна неохота, — не се кахъри. Разбира се, Ема ще остане тук. Просто, ами-и, не ми харесва това. Можеш да пострадаш. Ще кажеш ли на Тони Сонтера?

Отговорих й бързо и тихо:

— Не. И ти не му казвай. Затрупан е с работа заради своите разследвания, а сега само би се нагърбил с моя случай дето взимам закона в свои ръце. — Замълчах, за да си поема дъх. — Не виждаш ли, Лорета? Трябва да направя всичко необходимо, за да оправя нещата и трябва да го направя сама, за да съм сигурна, че е добре свършено. Ще внимавам, кълна се…

Доверието ми в системата бе незначително; нямаше никаква справедливост за Трейси, а масовият убиец все още се разхождаше необезпокояван.

Лорета въздъхна:

— Ти не знаеш как да внимаваш, Клер. Имаш голяма уста и невинаги мислиш, преди да изстреляш нещо. И според мен напълно грешиш като изключваш Тони от тази история.

— Ще бъда олицетворение на дипломатичността. — Вдигнах ръка, сякаш полагах клетва, и оставих забележката за Сонтера да отмине.

Лорета изсумтя и ми се присмя:

— Добре, добре.

Изчаках да й мине, седях чинно на стола и се усмихвах. Накрая тя ме попита скептично:

— Колко време ще отсъстваш?

— Няколко дни — отговорих мрачно.

— Хубаво — предаде се. — Ще вземеш мобилния си телефон, нали?

— Да. — Почти се замаях от облекчение. Бях обсъдила пътуването с Ема; уведомих я, че е служебно, което, разбира се, бе вярно; затова куфарът на племенницата ми вече бе в багажника на колата заедно е нещата на Бърнис. Ето какво доверие имах на приятелството на Лорета. — Обещавам, че ще се обаждам.

— Къде ще отседнеш? — поиска да узнае Лорета.

— Не съм сигурна. Ще ти се обадя довечера от хотела и ще ти кажа къде съм.

Замисленият поглед на най-добрата ми приятелка се спря върху Ема.

— Внимавай. Не трябва да ти напомням, че ти наистина си всичко, което тя има, нали?

Ема има и Джеймс, разбира се. Което според мен е по-лошо от да си няма никого.

Поклатих глава, после станах и се наведох, за да плъзна ръка около раменете на Лорета. Казах:

— Благодаря. И не се безпокой.

— Невъзможно е — отговори Лорета, докато се отдалечавах към басейна, където застанах, за да погледам Ема.

Племенницата ми се приближи, смееше се заради удоволствието от водата. Тя винаги бе обичала плуването; когато бе малка, Трейси я водеше на градски басейн, където двете, облени от слънчева светлина, се плискаха часове наред.

— Тръгваш ли?

Кимнах, ала като че ли нещо ме задавяше.

— Бъди послушна и си пиши домашните. Ще се върна веднага щом успея.

— Няма ли да ми кажеш да не разговарям с непознати? — подразни ме Ема и присви очи от заслепяващите лъчи светлина, които се отразяваха от водата. Приятелката й Ками бе недалеч, слушаше ни и се усмихваше.

Не се безпокоях толкова много от непознати, колкото от Джеймс и нарастващото му, според мен, влияние върху нея. Несъмнено си общуваха чрез компютъра, ако не и по телефона, а мен внимателно ме избягваха при тази връзка. Или пък просто ставах параноичка.

— Мисля, че няма нужда да ти го казвам — отвърнах.

Племенницата ми се опита да ме изпръска, а Бърнис започна да лае въодушевено и затопурка назад-напред покрай басейна. Усмихнах се и се обърнах, но в този миг се почувствах толкова съкрушена, като че ли си тръгвах завинаги, а не за три-четири дни.

23.

Пътуването до Тусон отнема около два часа и половина по Магистрала 10 и позволява спиране на няколко места край пътя. Стигнах преди залез-слънце, сега вече стоях във фоайето на средно скъп хотел и плащах с кредитната карта, която ми даде Кред младши преди тръгването от офиса. Оставих чантите в стаята си, проверих банята и си поръчах по телефона салата Цезар и студен чай.

Докато чаках вечерята, набрах номера на Лорета в Скотсдейл.

Попаднах на Кип.

— Хей — подвикна той жизнерадостно.

Не можах да не се усмихна. Така въздейства Кип на хората, дори на адвокатите. Той е спокоен, умен, красив и богат. Много жалко, че не могат да го клонират.

— Хей — отговорих. — Лорета там ли е?

— Заведе Ема и кучето до близкия магазин Уол-Март. Пускат ли кучета в Уол-Март?

По-уместен въпрос е Какво прави Лорета в Уол-Март?, но си премълчах.

— Предполагам — отвърнах. После му дадох номера на стаята и телефона в хотела и го помолих да предаде на Ема и Лорета, че съм пристигнала здрава и читава. Той се съгласи, сбогувахме се и затворихме.

Честно казано, бях доволна, че приятелката ми я няма да ме върти на шиш петнайсетина минути.

Разопаковах си багажа и храната ми пристигна. Подписах сметката, добавих скромен бакшиш и сервитьорът си тръгна, като обеща да се върне след час за подноса.

Измих си ръцете, изядох салатата и после смених костюма, чорапогащника и чехлите с дънки, памучна риза и гуменки. Взех си чантичката, ключовете и мобилния и се запътих към паркинга, където бях оставила колата си.

Бяхме продали къщичката на баба ми веднага след нейната смърт, но аз отидох с моя сатурн до там заради старото време. Сега изглеждаше леко запусната и по-малка, отколкото бе в спомените ми. Полянката бе с прераснала трева, ала в пластмасови саксии на прозорците растяха буйно розови мушката, а под пурпурното тропическо дърво имаше люлка. Забавих малко, но не спрях; все пак хората, които живееха там, бяха непознати.

От квартала на баба отидох в бар Цици, разположен в една мръсна част на града, недалеч от университета.

Старата огромна неонова табела с женски гърди проблясваше неприятно на фона на красивото пустинно небе и аз почувствах бодването на неохотата, докато паркирах на чакълестия паркинг между лъскав Харли и стар камион с лепенка Обявен за дървеняк на бронята. Питбулът, завързан отзад, се озъби и заръмжа така, като че ли искаше да прегризе гърлото ми. Посегнах към пиперливия спрей, готова да го напръскам, ако веригата не издържи.

За щастие издържа, аз обърнах гръб на Брут и се запътих към страничната врата, която бе подпряна с две каси празни бирени бутилки. Като служител преди влизах през задната врата и кухнята, но, слава богу, тези дни вече бяха приключили. Повече никакви прозрачни тениски.

Сградата на бар Цици е била кръчма, в която са продавали нелегално алкохол, а преди това — страхотно честна каубойска кръчма на Стария Запад. Все още притежава оригиналните надупчени, хлъзгави дървени подове, въпреки че са покрити със сантиметър и половина черупки от фъстъци и други не толкова безвредни боклуци, а на бара са издълбани толкова много инициали, сякаш поколения червеи са вилнели там. Стените са изпъстрени с дупки от куршуми и не всички от тях датират от времената на наемните убийци на Дивия Запад.

Тази вечер музикалната уредба бе надута до дупка, сепаретата, повечето от високите столове на бара и игралните маси бяха заети, а елегантни същества с къси панталонки и униформени тениски бързаха насам-натам с подноси, пълни с чаши наливна бира. Господи, помислих си, била ли съм някога толкова млада?

Клиентелата се състоеше от каубои, велосипедисти, бизнесмени от други градове и захласнати колежани, точно както си спомнях. За мое облекчение не разпознах бармана. Не бях дошла на другарска среща в края на краищата и да се натъкна на Фреди Лорън щеше да означава да се върна към старите времена, времена, които бе по-добре да забравя.

Подсвирквания, дюдюкания и печално лишени от въображение предложения ме посрещнаха, докато минавах през тълпата, блъсках се и си поръчвах наливна бира. Никога не пия, когато карам, но вече достатъчно се чувствах не на място, че да си поръчам и диетична кола.

Барманът ме погледна дръзко, а аз се направих, че не забелязвам. Както каза Лорета, имам голяма уста, но не съм глупачка. Мога да си държа езика зад зъбите, ако е абсолютно наложително. Повечето време, дори.

— Сама ли си, сладурче? — попита той.

Тялото му приличаше на куршум, носеше опърпана спортна риза и от ушите и носа му се спускаха почти толкова косми, колкото от подмишниците. Долових гранивата миризма на дезодорант.

Пренебрегнах въпроса му.

— Търся Силви Уайънд — казах аз и пийнах една малка глътка от бирата, после я побутнах настрани, като че ли ми се стори недобра. — Все още ли е наоколо?

Барманът ми хвърли поглед, изражението му бе недоверчиво, сякаш ме подозираше в нещо мътно.

— Кой пита? — парира ме мъжът.

Извадих служебна визитка от страничния джоб на чантичката си и я задържах пред него.

— Клер Уестбрук — прочете след известно взиране в буквите. — Името ми звучи познато.

Нямах намерение да му съобщя, че съм работила в бар Цици като студентка; както вече казах, за мен това не бе точно завръщане у дома. Изчаках го да разгадае написаното.

Той отново присви очи към визитката и произнесе подозрително:

— Пише, че си адвокатка.

Държах езика зад зъбите си. Би трябвало да получа награда, че оставих всичко това да ме отмине.

— Да — отговорих.

— Какво искаш от Силви?

— Нейна приятелка съм — обясних. Преувеличавах малко. Силви сигурно щеше да си спомни, че сме били колежки, но никога не сме били приятелки. В онези дни се шляех с Лорета, както и с Трейси, разбира се. Разкъсвана между училището и работата, нямах много свободно време.

Барманът взе визитката, отиде до другия край на бара, показа я на висока, върлинеста като плашило жена, вероятно около шейсетте, с червило, което се прокрадваше в гънките около устата. Тя се наведе напред, за да ме погледне, после се плъзна от стола си и полека тръгна към мен. Усмивката й бе мъртвешка, а когато протегна ръка, видях татуировка на дясната ръка — червено сърце, прободено с три саби.

Усетих някакво леко, странно потръпване от неприязън и едва се въздържах да не се отдръпна.

За миг любопитството ми надделя и едва не я попитах какво я бе подтикнало да носи това сърце на ръката си, но аз съм адвокат все пак, не психотерапевт. Нямах никакви илюзии, че мога да й помогна да преобърне живота си или нещо подобно. Както и да е, дожаля ми за нея, въпреки че ме плашеше по някакъв особен, неопределен начин. Протегнах ръка.

— Ели Мичъл — каза тя. Гласът й носеше дрезгавото проскърцване на дългогодишен пушач. — Какво искаш от горката Силви? Ако си мислиш да й създаваш неприятности, съветвам те да върнеш задника си обратно на пътя.

— Някога работехме заедно — отговорих; надявах се да е достатъчно.

Тя ме огледа, стана още по-скептична:

— Работила си тук?

— Отдавна. — Държах брадичката си вирната и погледът — спокоен. Закон и ред 101: никога не им показвай, че си уплашена. — Някъде тук ли е?

— Може би.

Потиснах въздишка и казах:

— Вероятно можеш да й се обадиш. Кажи й, че Клер, сестрата на Трейси Арън, иска да я види.

Плашилото отдели още няколко минути, за да ме изучава, а аз отново потиснах настойчивото си желание да отстъпя назад.

— Ти си сестра на Трейси? — попита. Погледна ме през дима и разкъсвания от неонова светлина сумрак. — Тя не избяга ли някъде преди няколко години?

— Аз мисля, че е била убита — отговорих тихо.

— Заради това ли си тук?

— Не — отвърнах, въпреки че ако Силви знае нещо за смъртта на Трейси, несъмнено бих искала да го чуя. Нямаше да призная, че представлявам доктор Недъртън, ако не е наложително; не бях сигурна дали мога да разчитам на колоездачите, дори на каубоите, да ми помогнат в случай, че госпожа Америка реши да ме направи на пух и прах, а това не бе изключено, тъй като очевидно жената се опитваше да предпазва Силви и не харесваше твърде адвокатите. — Лично е.

— Силви не се чувства много добре напоследък. Може да ти откаже.

— Ще го преживея — блъфирах аз. — Просто я попитай, а?

Настъпи пауза, докато жената продължи своя вътрешен дебат. После промърмори някакво проклятие, обърна се, фъстъчените черупки захрущяха под очуканите й ботуши, и се запъти с тежки крачки към телефона на стената, където пусна четвърт долар и набра седем цифри.

Върна се след няколко минути, явно бе станала още по-подозрителна за мотивите ми, но ми даде адрес и аз изхвърчах, без да се обръщам назад. На паркинга питбулът продължаваше да пази ръждясалата таратайка и се скъса от лай, щом ме зърна, ала сега, в сравнение с жената, която току-що срещнах, той вече не ми изглеждаше толкова страшен. Не си направих труда да извадя пиперливия спрей.

Проверих задната седалка, преди да се кача в колата и не запалих двигателя, преди да заключа вратите. Потръпнах само като си спомних за своите дни в бар Цици, когато напусках заведението след затварянето му и то най-често сама. В онези години не бях достатъчно разумна, за да се плаша, но сега вече съм по-възрастна и, надявам се, по-мъдра.

Адресът, който Медуза ми даде, звучеше познато — в квартала, недалеч от мястото, където баба бе живяла — и аз се запътих незабавно натам, чувствайки се ужасно нервна. Силви явно се бе съгласила да се срещне с мен, но това съвсем не означава, че ще бъде отзивчива, особено след като й кажа как представлявам доктор Недъртън, а от морална гледна точка трябваше да го направя. Тя може да има грамадно, противно куче или грамадно, противно гадже, или и двете, ида ги насъска срещу мен.

Радвам се, че не трябва да върша подобни неща често. Не ми стиска да се занимавам с детективска работа.

24.

При пристигането ми грамадното, противно гадже стоеше на очуканата тераса на бунгалото й; дори под слабото проблясване на осеяната с мушици светлина на верандата се виждаше една огромна фигура и аз си помислих, че кучето му трябва да е някъде наблизо. Хвърлих поглед към камиона, паркиран до бордюра, проверих дали пиперливият спрей е най-отгоре в чантичката ми, изключих двигателя и излязох от колата.

— Клер Уестбрук — обявих бодро, сякаш бях дошла словоохотливо да продавам козметика и безплатно гримиране, вместо да си пъхам носа в личния живот на Силви Уайънд. Кучето се обозначи веднага щом отворих портата и изръмжа от сянката. — Представлявам Джъстин Недъртън.

Гаджето се изплю, не зная дали моето име или това на д-р Недъртън предизвика подобна реакция.

— Ели каза, че ще идваш — заяви той и добави, заради кучето вероятно: — Млъкни, де!

Ели, спомних си, бе стряскащата жена, с която току-що бях говорила в бар Цици. Тръгнах по пътеката, осеяна с неравни плочи и пръснати купчинки бурени. Кучето, където и да се намираше, бе утихнало, въпреки че почти усещах дишането му и знаех, че ме наблюдава със зли, немигащи очи.

Стигнах до стълбите, които водеха нагоре към верандата, направена от нестабилно притиснати един до друг два циментови блока, и извиках най-пленителната си усмивка. Все още не виждах добре лицето на мъжа, но той очевидно бе около сто и четиридесет килограма и толкова лесно възпламеним, колкото питбула на паркинга на бара.

— Не разстройвай Силви — предупреди ме бабанката с опасни нотки в гласа. — Не се чувства добре напоследък.

Аз подредих наум най-забележителните му черти: огромна нужда от душ, лоша хигиена на зъбите, висящ корем и кожен елек без риза отдолу.

О-о, Силви — помислих си, — какво ли намираш в този глупак?

Иззад мрежата на вратата прозвуча учудващо ведър женски глас, като се има предвид гаджето, кучето и обкръжението.

— Престани да тормозиш Клер и я пусни вътре, Хенли. Заклевам се, че понякога действаш сякаш си от ФБР или нещо подобно.

Хенли? Никога не бих съпоставила това име с точно този мъж. Приличаше ми повече на Буба.

Хенли, макар и с недоволен вид, тромаво се отмести встрани и аз разпознах на фона на мрежата дребничката, позната фигура на Силви, слабичка сянка, обливана от светлината на лампата.

— Влизай — покани ме тя с някакъв неохотен ентусиазъм.

Много внимателно пристъпих покрай Хенли и сякаш влязох в друго измерение. Жилището на Силви ми напомни за други подобни, които бях виждала като дете — имитация на дървена облицовка на стените, мъхнат килим на пода, мъничка като в каравана кухня, библиотека, която разделя кухнята и всекидневната. Бих могла да си помисля, че съм у бабини, само дето тук бе по-луксозно и доста по-чисто.

— Ти тръгвай — каза Силви на Хенли. — Всичко ще е наред.

Мъжът тръгна с неудоволствие и изсвири пронизително на кучето, докато пресичаше двора. Чух отварянето и затварянето на портата, ръмжащото запалване на двигателя, изскърцването на гумите на някой, който потегля възбудено.

Отбелязах всичко това, ала вниманието ми беше приковано върху Силви. Тя бе по-дребничка, отколкото я помнех, малко по-голяма от Ема, облечена в изтъркани дънки и овехтяла тениска. Въпреки това не дрехите й или малката фигура привлякоха вниманието ми, а плоският гръден кош. Дори преди операцията Силви бе добре сложена.

— Мина доста време, Клер — отбеляза тя. Беше хубавичка, по някакъв овехтял начин, със своята разпиляна руса коса, невинни сини очи и лунички. От разстояние можеше да мине за дванадесет или тринадесет годишна; отблизо изглеждаше по-възрастна от реалните си трийсет и няколко.

Започнах да се здрависвам, но вместо това я прегърнах, за миг бях затруднена какво да кажа. Знаех, че ще трябва да се концентрирам върху усилието да не се вторача в несъществуващите й гърди, докато разговаряме.

— Седни — каза тя и посочи карираното диванче, което вероятно бе получила заедно е бунгалото някъде през седемдесетте, когато е било елегантно. — Чай или кафе? Хенли е условно освободен, затова не държим тук бира, вино или друг алкохол.

— Чай ще е чудесно — казах аз и не исках да се замислям за какво може да е условно освободен Хенли.

Надявах се малко кофеин да ми даде необходимия тласък. Денят беше дълъг и се бях изнервила между посещението ми в бар Цици и конфронтацията с Хенли и неговото невидимо куче.

Силви свари чай за двете ни и го сервира в сувенирни чаши, моята от Гранд Каньон, а нейната от Хара в Лафлин. Тя седна по младежки, подгънала крак под себе си, на стол срещу диванчето. Изглеждаше доволна от посещението ми, макар и малко бдителна, а аз се почувствах виновна, защото не бях наминала просто да видя как е — имах задача.

— Адвокатка си сега — каза тя и започна да разбърква чая си така, че торбичката се завъртя лудешки в чашата й. Вече бях извадила моята и я бях поставила на донесената за целта чинийка. — Не мога да свикна; ти бе момиченце, когато те срещнах, едва бе дорасла, за да сервираш алкохол. Виждаш ли Лорета?

Усмихнах се, отпих и отговорих:

— Да. Работя за Кред и съдружници в Скотсдейл и виждам Лорета редовно — не споменах, че Лорета и Кип имат ранчо близо до Тусон, защото ми се стори, че те няма да искат да поканят Силви и Хенли на барбекю или нещо подобно.

Силви сбърчи замислено нослето си:

— Кред? Не е ли това мъжът, който бе убит?

Пийнах друга глътка от чая, този път голяма и в няколкото изминали мига се опитах за сетен път да свикна с факта, че Хенри бе умрял по такъв ужасен, безсмислен начин. Въпреки всичките си недостатъци, той не бе заслужил подобно нещо.

А вече трябваше да асимилирам и смъртта на Джанет. Погребалната служба бе насрочена, макар Сонтера да ми бе казал, че медицинският екип няма да предаде тялото скоро, но както и да е, горката Джанет не бе във вид за гледане. Възнамерявах да й отдам почитта си, въпреки че не бяхме близки.

— Да — отговорих. — Харви бе застрелян в кабинета си у дома.

— Знае ли се кой го е извършил?

Поклатих глава:

— Никакви нишки до сега.

— Това е ужасно — каза Силви.

Не можех да издържам повече салонен разговор.

— Силви — започнах, — тук съм, защото искам да те попитам за операцията ти за увеличаване на бюста. Не зная дали чу като казах на Хенли навън или не, но ти трябва да разбереш, че аз съм адвокат на Джъстин Недъртън.

С леко потропване младата жена остави чая си на странична масичка, която също като диванчето беше от седемдесетте. Червенина изпълзя по бузите й с лунички и тя прехапа долната си устна. Трудно бе да не отвърнеш поглед от болката в очите й.

— Как можа? — попита със страховит шепот. — Как можеш да защитаваш този ужасен мъж?

Не се гордея с това, но като папагал повторих думите на Харви Кред младши и моите някогашни професори:

— Всеки има право на адвокат, Силви. Дори да е виновен.

Наистина ли вярвах? Вече започвах да се чудя.

Силви се замисли върху отговора ми известно време, после очевидно го отхвърли.

— Увеличаване на бюста ли каза? — попита тя с горчивина и посочи гърдите си с две ръце. — Виждат ли ти се увеличени?

— Какво стана, Силви? — Зададох въпроса внимателно не защото тя изглеждаше и наистина беше напрегната, а защото почувствах искрено съжаление към нея. Съдбата явно й бе поднесла повече от една мръсна сделка.

— Доктор Недъртън, ето какво — отговори. Сълзи изпълниха очите й. — Господи, Клер, не мога да ти опиша какво беше…

— Опитай — казах нежно, седнала на ръба на дивана и леко приведена напред. Това не бе ход на езика на жестовете от съдебната зала; бях истински заинтригувана от думите й и от ужаса, който усещах, че е реален. Само представата за нейния страх, яд и унижение предизвика засядането на огромна буца в гърлото ми.

— Той оплеска работата. — Тя бързо изтри една сълза, която се бе прокраднала надолу по бузата.

— Разкажи ми — подканих я.

Силви качи и другия си крак на стола, седна в поза за медитация, стиснала с всяка ръка по едно коляно, така че чак кокалчетата й побеляха.

— Знаеш как е в бар Цици — довери ми тя, като постепенно гневът й се превърна в някаква безпомощна тъга. — Цици за бакшиши, както казваше шефът.

Кимнах. Стомахът ми отново се преобърна и някъде в средата на хранопровода ми се образува твърда буца. По време на моя престой в бар Цици ми намекнаха да се напомпам, по икономически причини, но аз отказах. Едва не ме уволниха тогава заради не толкова любезния отказ.

Силви се вторачи в летящата врата, там буболечките сякаш се гмуркаха в мрежата, но аз знаех, че сега момичето не е в стаята. Беше се отнесла някъде в миналото и спомените й очевидно бяха болезнени. Най-накрая срещна погледа ми и ме дари със смразяваща усмивчица, извън контекста на чувствата си. Чак тогава започнах да разбирам защо ме бе допуснала в дома си; тя беше самотна. Толкова е просто. Изведнъж Силви продължи по-бодро:

— В началото бе чудесно. Изглеждах страхотно. Всяка нощ носех у дома два пъти повече бакшиши и никога не бях получавала толкова много предложения за срещи. — Лицето й отново се сгърчи и само за миг тя премести поглед встрани. Усетих, че оставя нещо настрани, на някакъв вътрешен рафт и се надява да не се захвана за него. — Чак тогава срещнах Хенли.

Точка за Хенли, помислих си, но не исках да развалям момента и затова си седях и се вслушвах във всичко, което си заслужава.

Силви направи нов, смел и треперлив, опит да се усмихне отново, но не успя.

— После започнаха да болят, гърдите ми, де. Едната от тях се втвърди, заприлича на бейзболна топка или нещо подобно и се плъзна встрани и надолу. — Тя ми показа с жест и преди да успея да се овладея, аз направих гримаса.

Преди си държах устата затворена заради нейните чувства, а сега не можех да намеря думи.

— Отидох при доктор Недъртън веднага — обясни момичето. — Мислех си, че ще ме оправи и толкова. Само че той не пожела, освен ако не му дам нови шест хиляди долара. За бога, та аз бях продала колата си, за да върна парите на Фреди за първата операция, и не можех да намеря повече от двеста-триста, за да спася живота си.

Чаках, чувствах се все по-зле и по-зле. В този момент мразех д-р Недъртън; мразех и Харви младши, защото ме накара да представлявам копелето. А най-много от всичко мразех себе си, на първо място заради проклетата работа.

Междувременно Силви продължи:

— Изпитвах болки през цялото време и изглеждах, ами-и… небалансирана, независимо какво пъхах в сутиена си. Накрая Фреди ме освободи. Каза, че депресирам клиентите, като съм така унила. И ето ме без работа, без осигуровка и с твърда като камък гърда. Започнах да вдигам температура и понякога изпитвах толкова силни болки, че лежах на пода на банята с часове, бях така изнемощяла от повръщането, че дори не можех да стигна до леглото. Накрая кандидатствах за държавна помощ и ми дадоха купони за храна и лекарства, но обясниха, че възстановителната хирургия не се покрива, защото е козметична. — Тя замълча, отново загриза устните си. — Казах им, че ми е писнало от тези неща, че тези имплантанти ме убиват, това си бе самата истина, но никой не искаше да ме чуе. Ставаше ми все по-зле, едва не умрях и най-накрая ги изрязаха.

Затворих очи, стегнах се, но кръвта туптеше в ушите ми.

— Една нощ се накърках жестоко, отидох в банята и щях да ги отрежа сама, но щом се стигна до това, просто не можах. Взех свръхдоза от обезболяващите и приспивателните си хапчета и вероятно щях да умра, ако Хенли не наминал, за да провери дали искам да отида до Бъргър кинг с него. Намерил ме почти изстинала и се шокирал. Обадил се на 911, взели ме в болницата и промили стомаха ми.

Очите й. Никога няма да забравя отчаянието в погледа на Силви, докато седеше там, потънала в спомени — трагично, сякаш на хванато в капан животно.

— Преживях още няколко нервни кризи и оттогава не съм в много добро състояние.

— Не си се опитала да съдиш Недъртън? — попитах, а гласът ми бе изтънял.

— Нямах пари да съдя, когото и да било — каза Силви и обгърна тялото си с ръце, може би се опитваше да скрие гърдите си. — Отидох в Правна помощ, но те са заети с други неща като издръжка за деца, неспазване на закони.

— Толкова съжалявам, Силви — казах аз и наистина го мислех, но знаех, че съжалението ми е прекалено малко и идва прекалено късно. Тя вече бе наранена, физически и емоционално, а от вида на Хенли и бунгалото, останалата част от живота й също не бе в добро състояние.

Силви възвърна достойнството си с трогателно усилие и деликатно отпи от чая си.

Искаше ми се да мога да й помогна, доброволно да предложа безплатните си услуги и да започна да преследвам този кучи син Недъртън, но, разбира се, това беше немислимо, защото бях негов адвокат. Конфликт на интереси. За няколко безценни секунди можех само да се насладя на фантазията как го разбивам на пух и прах в съдебната зала.

Нямаше да попитам за Трейси, не и след като подложих Силви на такова емоционално мъчение, но тя сама заговори за това.

— Чувам, че Джеймс Арън е излязъл — мрачно каза жената. — Той ще продължи напред живота си, обзалагам се, а Трейси гние под купчина камъни там някъде в пустинята.

Оставих чашата на малката масичка, нямах си доверие, че мога да я държа, без да я разлея. Думите й бяха доста конкретни.

— Силви, знаеш ли нещо за случилото се?

Няколко секунди тя остана вперила безизразен поглед в мен. После размърда устни, но веднага замря.

— Не — отговори.

— Сигурна съм, че Джеймс е убил сестра ми — настоях аз и усетих как напрегнатите мускули на врата и раменете ми се стягат в пулсиращи възли. — Но не успях да убедя полицията.

Замълчах, чудех се дали да кажа на Силви за полученото писмо по електронната поща и снимката с трупа на Трейси.

Накрая реших, че си заслужава риска да я разстроя. Видът на снимката може да предизвика някакъв спомен, нещо, което е видяла или чула, някакво късче информация, което да убеди областната полиция да поднови случая Трейси. Попитах:

— Силви, имаш ли компютър?

Тя изглеждаше объркана и леко уплашена. Може би си мислеше, че ще я накарам да се включи в някаква надомна работа или ще попитам дали няма нищо против да изпрати няколко хиляди верижни писма вместо мен.

— Имам стар лаптоп — каза Силви. — Хенли го размени за гуми за камион и скоростна кутия втора употреба.

— Свързан ли е с интернет?

Тя кимна:

— Обичам да обикалям стаите за чат късно вечер, когато положението е нетърпимо и не мога да заспя. Защо?

— Искам да ти покажа нещо, което получих оня ден. Възможно е да си по-проницателна, да видиш нещо, което аз съм изпуснала…

— Разбира се — отговори тя и грейна. Стана, забърза надолу по коридора и след няколко минути се върна с праисторически лаптоп. Постави го на библиотечката — разделител, включи го и зачака. Отне й цяла вечност да влезе в мрежата, но най-накрая се появи началната страница на MSN. Силви отстъпи встрани, аз размърдах пръсти, написах паролата си и извадих писмото.

Снимката изпълни екрана и въпреки че я бях виждала много пъти, въздействието й не бе намаляло; почувствах се сякаш получих удар в корема.

— Господи — прошепна Силви. — Тя… наистина ли… изглежда… мъртва?

Кимнах мрачно и казах, като се насилих да се изправя пред фактите:

— Един мой приятел, ченге, я показа на медицински експерт в Марикопа и тя мисли, че е убита.

— Не смяташ ли, че трябва да отидеш при шерифа или някой друг?

След като показах снимката на Сонтера, въобще не бях обмисляла възможността да докладвам за електронното писмо по-официално. Бях приела, че той ще се справи. Отбелязах си в ума да говоря с него при първа възможност. Отговорих й:

— Те не могат много да помогнат.

Силви се съгласи.

— Разкажи ми за тази история. Ченгетата откриха ли въобще нещо за случилото се с Трейси?

Горчивина изпълни част от сърцето ми:

— Те са убедени, че тя е тръгнала по собствена воля.

— Но тази снимка — възкликна Силви. — Клер, това е толкова ужасно, че трябва да ги убеди. Имаш ли идея кой я е изпратил?

— Мисля, че е Джеймс Арън — доверих й аз. — Нали знаеш, дразни ме, защото е убил сестра ми и се е измъкнал. Един човек от офиса на моя приятел е проследил снимката до библиотека в Чандлър. След това нишката се къса.

Силви остана да се взира в снимката дълго време. После ме погледна отново и изглежда наистина ме видя като адвокат на Джъстин Недъртън. Врагът.

— Остави това, Клер. Не можеш да върнеш Трейси.

Слепоочията ми туптяха неприятно. С палец и показалец притиснах носа си в края, после срещнах погледа й.

— Не мога да оставя това, Силви. Става дума за сестра ми. Няма да намеря покой, докато не докажа, че Джеймс я е убил и не го видя наказан за деянието си.

— Ами ако грешиш? — със забързан шепот ме попита. — Ами ако Джеймс не го е извършил?

Точно тогава през мрежата на вратата долетя звукът на двигател; Хенли се прибира. Нямах вече възможност да й отговоря.

— Отивай си — каза ми Силви. — Веднага. И не се връщай повече!

— Силви…

— Тръгвай — ядоса се тя, очите й блестяха ядно, а Хенли и кучето се приближаваха към къщата. — Махай се от дома ми!

Вдигнах и двете си ръце с длани навън.

— Добре, тръгвам си — казах, но затършувах за визитка и я бутнах към нея. Силви я смачка и я хвърли.

Отворих мрежестата врата и излязох. Разминах се с Хенли на верандата; той държеше немска овчарка за нашийника, не много здраво, мога да добавя; мъжът ми хвърли истински отровен поглед. Зачудих се дали не е подслушвал под някой отворен прозорец, само това би могло да обясни внезапната промяна у Силви.

Щом седнах безпроблемно в колата си — проверих задната седалка, преди да се кача, — заключих вратите. Докато потеглях от дома на Силви Уайънд, аз вече ровех за мобилния си телефон.

25.

— Сонтера — каза Тони, като вдигна на второто позвъняване.

— Клер е — обясних малко глуповато. Бях доволна, че не може да види лицето ми; ако го бе видял, щеше да разбере колко голяма нужда имах да чуя гласа му.

— Къде си? — попита ме така, сякаш имаше пълното право да знае.

— Тусон — признах си с мълчалива въздишка. Стегнах се за връхлитащата буря на латино ирландски темперамент.

— Ето защо никой не вдига телефона у вас — заключи той. Гласът му бе студен и звучеше леко обвинително. — Изплаши ме.

Тонът ми бе вербален еквивалент на превзета момичешка усмивка. Признавам си, опитвах се да стопя лед.

— Детектив Сонтера, умението ти да правиш изводи е несравнимо.

Тони не прояви нито една частица хумор.

— Какво правиш в Тусон? — поиска да узнае. — Да не си загубила ума си?

— Задавай въпросите един по един — казах спокойно. — И няма да обърна внимание на факта, че не е твоя работа да ме питаш подобно нещо.

— Ти ми позвъни, Защитник. Ако не ти харесва накъде върви разговорът, затвори.

Не можех да направя подобно нещо. Отдавах голямо значение на звука на гласа му, но нямаше да си призная.

— Имам нужда от една услуга, Сонтера.

— Не съм изненадан. — Все още бе хладен и уклончив, но не чак толкова дръпнат.

Зачудих се дали не е на мястото на извършено престъпление или още по-лошо, на среща с друга жена. Управлявах колата с една ръка, държах телефона с другата и честичко поглеждах в огледалото за обратно виждане. Косъмчетата на тила ми бяха наелектризирани, а стомахът ми се бунтуваше.

— Какво става с електронните писма, които ти показах? Научи ли нещо ново?

— Всъщност затова се опитах да ти се обадя по-рано. Ще е трудно, направо невъзможно, да се идентифицира подателят. Имам няколко човека, които разпитват наоколо, но не можахме да установим никаква връзка с Арън или приятелката му. Всеки би могъл да влезе в библиотеката и да използва компютъра. — Той поспря и сърцето ми опасно изтупка. — Сега е мой ред. Питам пак, Защитник, какво правиш в Тусон?

Въздъхнах:

— От днес представлявам Джъстин Недъртън ексклузивно. Може да се каже, че търся пропуски в обвинението.

— Успех — пожела ми Сонтера без всякаква искреност. — Прочетох всичко за Недъртън в мрежата. Този мъж вони, а също и делото ти, Клер.

Забележката ме вбеси, което в този случай ми донесе облекчение. По-добре е да си ядосан, отколкото уплашен, според правилника ми поне.

— Ето пак, Сонтера, се правиш на едноличен съдия и съдебни заседатели едновременно. Хрумвало ли ти е някога, че е възможно да нямаш представа за какво говориш?

Той се засмя, с което напълно ме вбеси. В този мрачен момент ми се стори, че никога не ме е възприемал сериозно. Според него вероятно е очарователно, че съм адвокатка, но някой ден ще се вразумя, особено ако редовно го пускам в леглото си.

Зад мен заблестяха фарове, но Тусон е голям град, шофьорите в Аризона са напористи, включително и аз, а улицата бе доста натоварена. До този момент вече бях толкова затънала в изкусната престрелка със Сонтера, че едва забелязвах останалото.

— Винаги мога да възлагам напразни надежди на теб — озъбих се аз.

— Звучиш малко неспокойно. Какво има, Клер, съвестта ли те гризе? Имаш ли въобще такава?

Спомних си изражението на Силви, когато й казах, че представлявам доктор Недъртън, мъжът, чиято некомпетентност и алчност й бяха донесли толкова много болка и тъга. Съвестта наистина ме гризеше мъничко, но аз давах информация само ако бе необходимо, а Сонтера не бе необходимо да знае.

— Може би е тук някъде — казах аз. — Където съм израснала. Където Трейси изчезна. Където ченгетата се държаха сякаш тя е без всякакво значение, защото е направила няколко погрешни стъпки и произхожда от неподходящ квартал.

Тони замълча за миг. После попита:

— Защитник, не си играеш на детектив там, нали?

Не можах да измисля отговор. Колата зад мен се забърза, после отново намали.

— Клер? — настоя Сонтера.

В далечината забелязах хотела и завих в подходящата отбивка.

— Не си играя на нищо. Сестра ми е мъртва и аз искам да зная кой е убиецът.

— Това е работа на полицията — помпозно заяви той.

— Сякаш им пука — отвърнах. Колата зад мен зави на предната пряка преди моя хотел и аз си отдъхнах. Вероятно бях по-нервна, отколкото предполагах.

— Слушай, Клер. Това не е игра. Не е телевизия, кино или глупава книжка. Ти не си полицай или частен детектив. Ако объркаш машинациите на някого, ще завършиш мъртва в канавката.

Отбих към страничния паркинг на хотела, беше пълен и затова завих към задния. Места имаше, но пък цареше мрак. Отново обиколих напред, надявах се да зърна момчето, което отговаря за паркирането, но напразно; а на мен вече много ми се ходеше до тоалетна. Бях решила, че нямам куража за детективска работа; сега вече знаех, че нямам и подходящ пикочен мехур.

— Ти мислиш, че просто трябва да се отдръпна и да се доверя на полицията? Виж, Сонтера, досега това не ме е довело доникъде!

Той подмина забележката относно компетентността на професията си, макар и вероятно не задълго.

— Точно това мисля, Клер. Снимката ще ги принуди да подновят разследванията, особено след като медицинският експерт потвърди каквото знаеш.

Изглежда Тони се опитваше да бъде тактичен, което не е обичайното му състояние. Ако говореше на друг, вероятно щеше да каже: Според медицинския експерт това определено е снимка на мъртвец.

Паркирах възможно най-близо до хотела и запазих присъствие на духа; извадих картата-ключ, защото задните врати сигурно щяха да са заключени с оглед на безопасността. Все още говорех със Сонтера, когато излязох от колата и направих несръчен опит да хвана чантата си, ключовете от колата и картата. Изведнъж на не повече от двадесет крачки някакви фарове включиха на дълги и полетяха към мен.

Аз изпищях и се втурнах към вратата на хотела, точно когато колата на нападателя удари моя сатурн поне с четиридесет мили в час. Звукът разтърси вътрешностите ми.

Сонтера се паникьоса.

— Божичко, Клер, какво става — извика той.

Моят сатурн бе смачкан целия, но нямах време да огледам пораженията. Другият автомобил се движеше на заден, за да може да се насочи отново към мен. Пъхнах ключа-карта в процепа, бутнах с рамо вратата и се гмурнах вътре, точно когато преследвачът ми изскубна няколко храсталака и за втори път удари моята кола. Телефонът лежеше до краката ми; ритнах го през прага, докато отскачах, за да се спася.

— Клер! — викът на Сонтера долетя някъде от пода.

Задрасках за телефона и надникнах през стъклената врата, вече затворена и заключена, дишах тежко и се опитвах да зърна нападателя си или поне неговата/нейната кола. Нищо. Който и да бе, напусна паркинга и успя да отпраши светкавично.

Спомних си за Тревор Трент, който бе разбил предната фасада на ресторант, и се зачудих дали той или баща му не ме бяха проследили до Тусон, за да нанесат обещаното отмъщение.

— Добре съм — успокоих Сонтера, макар да не бе съвсем вярно. Цяло чудо беше, че не подмокрих гащите.

— Идвам там. Къде си?

Тъкмо почистваха дамската тоалетна на първия етаж, та затова влязох в мъжката.

— Ще ти звънна скоро — отговорих му и затворих, преди да вляза в една от кабинките.

Телефонът ми звънна отново още преди да бях измила ръцете си. Не бях давала на Сонтера номера на мобилния си телефон, но той вероятно се бе изписал на панела на неговия.

— Ало — казах аз, но в същото време се чудех дали ще е безопасно да изляза и да проверя щетите по колата. Остават ми две вноски, помислих си. Господи…

— По дяволите, Клер — изръмжа Сонтера, — какво става там?

Излязох в коридора, натиснах бутона на асансьора и го изчаках да слезе. Няколко пъти хвърлях поглед назад, към външната врата, отчасти очаквах там да се появи лице на чудовище. Един спомен се прокрадна в дъното на ума ми; Трейси, която имитира репликите на един от героите, след като бяхме гледали Зоната на здрача: Искаш ли да видиш нещо наистина ужасяващо?

— Беше прав за детективската работа — казах. — Опасна е. Някой току-що се опита да ме прегази.

— Какво?

Асансьорът пристигна, празен, аз влязох и натиснах бутона за затваряне на вратата. Нямах настроение за компания, невинна или каквато и да е друга.

— Няма да повтарям пак, Сонтера. Достатъчно трудно ми беше да го произнеса веднъж. Сега отивам в стаята си, ще се обадя на полицията, заради проклетата полза, която вероятно ще допринесат, и после ще се обадя на застрахователната си компания.

— Идвам там — повтори той, като изговори думите премерено, сричка по сричка, в случай че съм пропуснала значението им първия път.

— Не — твърдо заявих аз, въпреки че част от мен, по-слабата ми половинка, искаше да го имам на една ръка разстояние. — Ще се оправя.

— Точно така — озъби се Тони. — Или ще те намерим мъртва.

— Направи ми услуга и провери Тревор Трент, а? Момчето, което защитавах, защото влязло в ресторанта с колата си.

— По дяволите, Клер…

— Довиждане, Сонтера — казах, когато асансьорът спря на моя етаж и вратите се отвориха.

— Да не си посмяла да ми затвориш — извика Сонтера.

— Не искаш ли да се обадя на полицията? — Знаех си, че тонът ми ще го раздразни, както и стана.

Той изруга. Можех да си представя как поглежда часовника си и се мръщи, точно както в моменти, когато се чувства приклещен и трябва да забави ход за малко.

— Мога да намеря името на хотела ти — каза.

Съвсем вярно.

— Добре — отговорих му и натиснах с палец бутона за край на разговора. Преди да успея да отключа стаята си и да пристъпя вътре, телефонът иззвъня отново, но аз го изключих.

Наплисках си лицето със студена вода, после се обадих на местната полицейска служба по телефона до леглото и сресах косата си, докато изчаквах. Когато преди години отидох при тях относно Трейси, те ме бяха отписали като вманиачен роднина. Този път поне можех да им покажа смачканата си кола и изтръгнатите храсти.

След като си поех дълбоко дъх няколко пъти, аз се обадих на управителя долу, обясних за случилото се и му казах, че полицията е на път. Той бе загрижен за безопасността ми, разбира се, но усетих също, че не е особено възхитен от перспективата една или няколко дежурни полицейски коли да завъртят сините и червените си лампи пред хотела му.

После се обадих на застрахователния си агент в Скотсдейл и оставих съответната информация на гласовата му поща. При добър късмет той ще ми звънне до закуската. Ще се опитам да се свържа с Харви младши утре сутрин; ако моята полица не покрие разноските за кола под наем, планирах да я впиша на кредитната карта на фирмата. Който и да ме преследваше, а Тревор изглежда най-вероятния кандидат, със сигурност ме беше смутил, но не ме беше уплашил. Бях по-решена от всякога да издържа това изпитание.

Полицаите всъщност бяха доста сърдечни. Огледаха колата, премериха оставените следи на тротоара, събраха няколко люспи боя и поклатиха глави при вида на храстите и вдлъбнатината в стената на хотела. Още там подхвърлих името на Тревор, заедно с това на Хенли, и те ми обещаха да проследят нишките, казаха ми да съм предпазлива, помолиха ме да подпиша доклада и си тръгнаха. Аз, както и управителят, изпитах облекчение.

Качих се в стаята си, заключих и двете ключалки и подпрях един стол под топката на вратата, за по-голяма сигурност.

Лампичката за съобщения на телефона мигаше.

Въздъхнах. Сонтера ме бе открил, точно както каза.

Отпуснах се на ръба на леглото, вдигнах слушалката и натиснах съответния бутон.

Имате едно ново съобщение — информира ме записаният телефонен секретар.

Прокарах ръка през косата си и зачаках, прехапала долната си устна.

— Зарежи това, кучко — каза един злобен глас, който не разпознах. Бях сигурна: не е същият мъж, който се бе обадил у дома, бе заплашил живота ми и бе продължил с три на три. Този мъж не звучеше и като Джеймс, но аз все пак бях убедена, че говоря с него. — Ако продължаваш да си пъхаш носа наоколо, ще свършиш като муха за стръв, подобно на сестра ти.

Успях да запазя присъствие на духа и да съхраня съобщението, макар това усилие да ми се стори неимоверно. Не можех да мърдам, не можех да мисля — просто си седях там и дълбоко в сърцето си знаех, че току-що бях чула гласа на убиеца на Трейси, а много вероятно и на моя собствен убиец. Дали това бе Джеймс или не, не можех да твърдя със сигурност.

Телефонът иззвъня; загледах го безизразно, накрая вдигнах слушалката, но все още бях в шок.

— Клер? — каза Сонтера.

Стоях вцепенена. Попитах:

— Къде си?

— Долу. Дай ми номера на стаята си. Качвам се.

Измърморих номера и когато той почука, аз отворих със замах вратата и се хвърлих в ръцете му.

Дотук с моя образ за хладнокръвен борец с престъпленията.

26.

Така се хвърлих към Сонтера, че през тънкия дънков плат на якето му усетих служебния револвер, затъкнат в удобния кобур за рамо, и реагирах сякаш се изгорих.

Сонтера погледна лицето ми, което не бе в най-добрата си форма, засмя се, избута и двама ни в стаята и затвори вратата.

— Да — пошегува се дрезгаво, — имам оръжие в джоба си и да, аз също се радвам да те видя.

В този миг вече вървях лудешки назад и напразно се опитвах да възвърна част от достойнството си, което бях загубила, когато отворих вратата и го видях да стои в коридора.

— Какво правиш тук? — поисках да узная, макар да закъснях с няколко удара на сърцето и да стоях прекалено близо до него. — Положението в Скотсдейл трябва да е доста спокойно, щом като могат да се лишат от един криминалист.

— Еди ме покрива — отговори той и ме огледа с изгарящ поглед. Премълчаваше нещо, но май не бях готова да го чуя, затова не го притиснах, поне не тогава. — Добре ли си, Клер?

Седнах в края на едно от двете широки легла в стаята, изпънах гръб и се опитвах да седя възможно най-близо до ръба.

— Добре съм — отговорих.

Сонтера съблече якето и го метна на облегалката на стола, който бе до малкото бюро. Отдолу носеше бяла тениска и се виждаше неизменния кобур, заедно със служебния револвер. Често се бях чудила кое ме възбужда у мъжете, които носят кобур през рамо, но не съм готова да попитам някой, който наистина знае. Като моя терапевт, например.

— Въобще не изглеждаш добре — отбеляза Сонтера. — Имаш торбички под очите.

— Благодаря — изстрелях обратно.

— Отпусни се. Защитник. Не съм тук заради нашата гимнастика.

Тази новина трябваше да ми донесе облекчение, но не успя. Всъщност малко бях разочарована и, разбира се, не бях сигурна, че няма аз да се впусна в гимнастиката. Все пак успях леко да се охладя.

— Как пристигна толкова бързо? — попитах с надежда да нормализирам атмосферата, която бе доста огнеопасна.

Сонтера дръпна стола, на който бе оставил якето си, обърна го, яхна го и остана с лице към мен и ръце подпрени на облегалката. Опитах се да не забелязвам изпъкналите мускули на ръцете, тъмния тен, пепеляво кафявата коса, но ми беше изключително трудно. Тони е огромен и е почти невъзможно човек да го пренебрегне.

— Карам бързо — отговори. — Освен това вече бях в колата си, когато ми се обади първия път, така че тръгнах право насам. Еди провери Тревор Трент. Изглежда момчето е било на събиране на младежката църковна група, за изкупление сигурно, докато ти се опитваш да се убиеш тук. Има цяла стая свидетели, готови да се закълнат за алибито му. Баща му е също чист: извън щата е, на някакъв семинар.

Дотук с удобната ми теорийка. Поех си дълбоко дъх, после го изпуснах бавно. Тогава започнах да треперя. Кимнах с глава към телефона.

— Прослушай съобщението — измърморих аз, като не можех да погледна Тони. — Чакаше ме, когато се върнах в стаята, след разговора ми с полицията.

Намръщен, Сонтера се изправи, отиде до нощното шкафче между двете легла, вдигна слушалката и натисна подходящите бутони. Наблюдавах го, докато слушаше, видях как стиска челюст. Запази съобщението, точно както и аз бях направила, затвори и се обърна да ме погледне.

— Някаква идея е кого си имаме работа тук? — попита.

— Може би Джеймс, а може би някой от неговите приятели. Не съм сигурна, че ще разпозная гласа, ако се опита да го преправи.

Той седна на другото легло и аз се извъртях, за да бъда с лице към него. Колената ни се докосваха точно както под масата в Ел Енканто, когато обядвахме заедно.

— Огледах колата ти, преди да се кача — уведоми ме той тихо. — Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Кимнах отново, въпреки че това беше лъжа и Тони го знаеше не по-зле от мен. Не бях сигурна за нищо тази нощ.

— Свърза ли се със застрахователния си агент?

Опитах да се усмихна:

— Може да се каже. Не е като по телевизионните реклами, където те тичат с чек към теб, лъкатушейки между паднали дървета и изпокъсани електрически жици. Свързах се с гласовата му поща.

Изражението на Сонтера не се промени; беше изключително сериозен, не се поддаде на шегата.

— Нападателят е искал да свърши работа, Клер. Не се е опитвал просто да те сплаши. Искал е да те убие. Идеята е била да те затисне между бронята на тяхната кола и страничната врата на твоята. Неприятна история.

Примигнах. Бях изчерпала духовитите си отговори и просто кимнах.

Сонтера въздъхна. Умилостиви се малко. Беше свикнал да върти на шиш заподозрените в убийство и вероятно би могъл да продължи да ме разпитва часове наред.

— Изтощена си — каза. — Кога успя да подремнеш за последно?

Жадувах някой да се погрижи за мен; такава новост е, че не можах да устоя да не се насладя на това състояние.

— Много неща се случиха — отговорих.

Тони не направи никакъв коментар повече за явната ми умора, а отиде до бюрото и потърси менюто от ресторанта долу.

— Умирам от глад — заяви той и аз посрещнах с удоволствие смяната на темата. Той прегледа предложенията. — Чийзбургер звучи добре. Ти искаш ли нещо?

Замислих се.

— Сандвич с бекон, маруля и домат — реших. — А също и студен чай.

Сонтера се пресегна към телефона, а аз влязох в банята, където напълних една гореща вана, съблякох дрехите си и се потопих до брадичката във водата. Когато имам тежък ден или преживея някаква травма, ми се иска да се потопя. Иди, че разбери това.

Наслаждавах се известно време, после чух как Тони отваря вратата и приема доставката за нашата късна вечеря. Излязох от ваната, изсуших се и облякох хотелската хавлия, която бях намерила в шкафа по-рано. Масичка на колелца стоеше между двете легла, а Сонтера седеше с лице към мен, готов за вечеря.

— Бих станал в чест на твоето влизане — каза, — но тук е малко тесничко.

Махнах с ръка, за да отхвърля предложението, и се намърдах откъм моята страна. Храната изглеждаше добре и похапнах лакомо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Сонтера след края на вечерята. Все още обирах пържени картофки от чинията му и ги придърпвах през локвичката кетчуп сред останките на собственото ми ядене.

— Нов човек съм.

Той се засмя:

— Предполагам, че това е обнадеждаващо — каза и вдигна нещо като тост с останалия му студен чай. — Е, признавам известна слабост към старата ти същност.

В никакъв случай няма да поема тази нишка на разговора. Може да ми създаде само проблеми, а аз вече си имах повече от достатъчно.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах.

— Повярвай — отговори той. Думите се изтърколиха от дълбините на гърлото му.

— Можеш да спиш на второто легло, ако искаш — позволих си да кажа. Сонтера несъмнено бе възбуден, но ако отново правим секс, няма да ми остане и капчица здрав разум, а аз имах нужда от преценките си, при положение, че планирах да остана жива.

Дълго време ме наблюдаваше развеселено мълчалив, погледът му се плъзваше до мястото, където хавлията ми се прихлупваше, ала накрая въздъхна тъжно и се съгласи:

— Добре.

— Ако предположим, че въобще имаш намерение да останеш, де.

— О-о. Наистина възнамерявам да остана — провлечено изговори той.

— Ами твоята работа?

— Казах ти. Еди ме замества. Ще се върна утре, след като те настаня в друг хотел, ако не мога да те убедя да дойдеш с мен.

— Не мога да се върна, преди да свърша работата си тук — настоях тихо.

— Хубаво — мрачно прие той.

Най-накрая се наядох с пържени картофки и Сонтера изкара количката в коридора, докато аз стоях между двете легла и се чудех как все успявам да попадна в такива ситуации.

— В миналия си живот трябва да си бил сервитьор, който обслужва стаите в хотел — отбелязах, когато Тони се върна, затвори и заключи вратата.

Усмихваше се, когато се обърна към мен.

— Всъщност наистина съм бил. Как мислиш, че съм се издържал в колежа?

Това ми напомни за бар Цици, където бях припечелвала пари, за да платя обучението си. Посещението на някогашното ми любимо място бе все още прекалено ярко запечатано в ума ми, за да мога да говоря за него.

— Кое легло предпочиташ? — попитах.

Сонтера въздъхна и поклати глава:

— Твоето. Но тъй като няма да получа желаното, ще спя на леглото до вратата. Така ще мога да защитя целомъдрието ти, такова, каквото е, ако някой нахлуе.

Затворих очи. Сонтера ме дразнеше, но според мен вероятността за нападение беше толкова реална, че въобще не бе забавно.

— Добре — казах и се мушнах в другото легло, издърпах завивката до брадичката си и останах да лежа сковано в средата на матрака.

На Тони дори и това му се стори забавно; засмя се, откопча кобура, а аз стиснах здраво очи. Не помогна, зад червения отблясък на клепачите можех ярко да си представя как той издърпва бялата тениска през глава и разкрива кадифената кожа на гърдите, събува обувките и разкопчава колана на панталона. За щастие, макар и не много бързо, звуците на събличането най-накрая утихнаха и Сонтера щракна лампата. Реших, че вече е безопасно да отворя очи.

— Познаваш ли някого тук, Защитник? — попита Сонтера от тъмнината. Знаех, че лежи на една страна, подпрян на лакът. Не ме питайте откъде знаех. Просто така. Що се отнася до Тони имам някакъв чувствителен радар. — Някой, при когото можеш да отседнеш, докато ровиш за оправдателни доказателства за онзи луд касапин?

Ранчото на Кип и Лорета би могло да е подходящ избор, но се намираше прекалено далеч от града за моите цели. Освен това напоследък доста разчитах на услуги от тяхна страна.

— Не — отговорих и здраво стисках с пръсти чаршафите, сякаш очаквах Сонтера да скочи от леглото и да ме опустоши.

Едно момиче винаги таи надежди.

— Приятели? — Нежността в гласа му бе мръсен номер от негова страна; мога да се защитавам срещу всичко, освен срещу добротата. Свързано е с грижовността; не успявам да го приема добре, когато някой се суети над мен, но в същото време го жадувам.

Силви беше единственият човек в Тусон, който по някакъв далечен начин би могъл да мине за мой приятел, а тя не бе склонна да ме покани да преспя и да си поговорим по женски. Пък и след като Тревор и баща му бяха елиминирани от списъка на заподозрените, не бях напълно сигурна дали нападателят от паркинга не е нейният любим Хенли.

— Не го мисли, Сонтера — казах. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.

Отговорът му ме изненада леко.

— Ти ясно даваш да се разбере това — каза. Не можах да се въздържа да не си спомня други среднощни разговори в тъмнината, обикновено след няколкочасов палав секс. — Все пак сигурно има моменти, в които ти се иска да свалиш предпазния щит и да се оставиш някой да се погрижи за теб. — Тони замълча за миг. — Клер, защо не допускаш никой близо до себе си?

Трябваше да преглътна твърдата буца, образувала се в гърлото ми, преди да мога да отговоря.

— Има определени удоволствия, които момиче като мен не може да си позволи — казах рязко, — и сближаването с други хора е едно от тях.

— Момиче като мен? Какво, по дяволите, означава това?

— Образно казано, Сонтера. Мълчи и заспивай.

Той въздъхна и през петдесетината сантиметра празно пространство помежду ни аз чух как мести тялото си на матрака. Това простичко и вероятно невинно движение отново изостри опънатите ми нерви.

Все той има последната дума.

— Как беше при теб, Защитник? Като дете, имам предвид. Каквото и да се е случило, много те е объркало.

Не бих могла да обясня сълзите, които напълниха очите ми точно тогава и бях много доволна, че не може да ги види.

— Благодаря ти за въпроса, Сонтера. Такава развалина съм, защо не престанеш да се мотаеш наоколо ми?

— И аз съм се питал един-два пъти — каза той. — Не съм успял да намеря точен отговор. Разкажи ми, Клер.

Дявол да го вземе. Ако му хрумне да пропълзи в леглото ми и да ме прегърне, ще съм напълно загубена.

— Тъпа история — опитах да го измамя. — Ще ти стане скучно, преди да стигна до детската градина.

— Пробвай.

27.

Като една проклета глупачка започнах да плача. И то съвсем не деликатно; звучах като крава, която има синузит.

Чух как Сонтера отмята завивките и се изправя в леглото. Знаех какво ще направи, знаех, че нищо няма да го спре. Точно както се бях опасявала — е, и надявала, — той се плъзна до мен и ме прегърна леко, като подпря буза отгоре върху главата ми.

— Дяволите да те вземат, Сонтера — ридаех аз.

Той се засмя, дъхът му бе топъл в косата ми, а ръцете му бяха силни, толкова силни.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш — отговори, — но може би това не е най-подходящият избор на думи.

Гордостта ми бе привършила и нямах никакви амуниции. Сонтера се приближаваше опасно близо до истинската ми същност, а това на никого не се позволява. Божичко, аз самата не бях сигурна коя съм.

— Ако ме любиш тази нощ — изсумтях, — никога няма да ти го простя.

— Аз самият никога не бих си го простил. Тук съм, в това легло, единствено като твой приятел, Защитник. Ти не си във форма, за каквато и да е гимнастика.

Въпреки че продължавах да цивря, се засмях, защото неговата употреба на думата гимнастика ми звучеше… ами-и… така нетипично за Сонтера.

Имах нужда от малко пространство, дори и само вербално.

— Разкажи ми за малкия Тони Сонтера.

Знаех доста подробности, тъй като Тони бе много по-словоохотлив от мен относно миналото, но ми харесваше да го слушам, точно както някога, когато бях малко момиченце и Трейси ме гледаше и ми четеше приказки за лека нощ. Обичах да слушам Лека нощ, луна отново и отново.

Когато заговори, долових смях в гласа му:

— Доколкото зная, никой никога през живота ми не ме е наричал малкия Тони Сонтера. — Той се размърда, за да се настани по-удобно, а аз се почувствах сладостно неудобно. Ръцете му все още ме обгръщаха уверено, брадичката му докосваше върха на главата ми и аз изпуснах лека, мълчалива въздишка. Тони продължи да рецитира прилежно: — Семейството ми е наполовина ирландско и наполовина испанско. Имам седем лели, всичките са католички. Никога не си виждала толкова много дантели, толкова много свещи, а може да се каже, че те отгледаха мен, брат ми и сестра ми, след като мама умря.

— Какво й се случи? — Знаех, че майка му е мъртва, но не можех да си спомня подробности, дори да ги бях чувала преди.

— Един ден, докато пресичаше улицата, я блъсна кола. Прибираше се от супермаркета. По това време бях на осем. Джоуи бе на четиринадесет, а Анджи на четири. Беше ни изключително трудно, но благодарение на татко и лелите, животът продължи.

Спомних си, че е имала значителна застраховка. Оттук голямата платежоспособност на Сонтера, доста необичайна за ченге.

— Баща ти се е оженил повторно. — Това бе изявление, не въпрос, защото се бях запознала с втората му майка, баща му и лелите на един от техните хаотични семейни пикници. Мислех си, че колкото по-дълго накарам Сонтера да говори, толкова по-дълго ще е отвлечено вниманието му от моята собствена история.

— Да — мило промълви Тони. — Около пет години след смъртта на мама. Татко се оттегли и остави Джоуи да поеме семейния бизнес за оформление на паркове и градини; отиде на едно от онези морски пътешествия за пенсионери. Мисля, че просто се опитваше да се измъкне от всичките приятни дами от църквата, които му изпращаха лелите. Най-добре скроеният план: срещнал Върти на кораба и я доведе у дома с халка на пръста. Оттогава те си живеят щастливо като в приказка.

Ненапразно съм адвокатка. Мога да поддържам разговор.

— Разкажи ми за брат си и за сестра си.

Въздишката на Сонтера ми разкри, че тактиката ми не го е измамила, но има желание да играе играта поне известно време.

— Джоуи е женен за Кейла, имат четири деца, всичките момчета, напаст за енорийското им училище. Анджи е вдовица; съпругът й почина преди три години. Работи за Социални грижи.

Прозинах се и казах:

— Наистина съм уморена, Сонтера.

Леката му прегръдка не се отпусна.

— Добре — отговори той.

Казвах истината за сънливостта си и веднага щом затворих очи, заспах. Сънувах как Хенли ме преследва с червена, ударена встрани детска кола и върти педалите като луд. Подсъзнанието ми сигурно беше истинска вълча яма.

28.

Чух как Сонтера става през нощта и си взима душ, вероятно студен; когато излезе от банята, се престорих на заспала. Задържах дъха си, а той се вмъкна в другото легло. Както често се случва с този мъж, не можех да реша съжалявам ли за новото развитие или ликувам.

Той ме събуди няколко часа по-късно, като хвърли върху корема ми торбичка Макдоналдс.

Бърза закуска; бих познала този аромат навсякъде.

Седнах, примигнах и задрасках към пакета. Сонтера бе облечен е дрехите от вчера и имаше нужда от бръснене, но изглеждаше както храната: прелестно.

— Време е да се събуждаш, мързеливке — обяви той.

Погледнах към цифровия часовник на нощното шкафче: 7:15. Да, бях редовен Рий Ван Уинкъл. Грабнах пакета, извадих хлебче е наденица и яйце и една кутийка печени картофки.

— Къде е кафето? — попитах. Не съм в най-добрата си форма сутрин, особено след като съм се държала като глупачка през нощта.

Сонтера смръщи тези свои тъмни вежди, но очите му блестяха, а ъгълчето на устата му бе изкривено в някаква призрачна усмивка.

— Джезвето ври на плота в банята — информира ме той. Не съм маниачка на тема кухня, но ми се струва нередно да се вари кафе в банята, дори когато си на път и следователно импровизираш.

— Чудесно — опитах се да бъда любезна. В края на краищата, Тони бе дръзнал да излезе в жестокия свят, за да донесе превъзходни калорични неща.

Той се засмя, излезе от стаята и след миг се върна с кафето.

Междувременно аз отхапах от хлебчето. Блаженство.

— Благодаря — казах с пълна уста.

— Обади се застрахователният ти агент.

Преглътнах.

— Не съм чула да звъни телефон.

— Не — отговори ми, дръпна стола на бюрото и седна. — Мисля, че не си. Заспа като пън веднага щом помириса възглавницата.

— Какво каза той?

— Беше тя. Ще дойде да огледа колата в осем и половина. Покриват ти разходите за кола под наем, затова уредих някой да я докара до десет часа.

— Доста си експедитивен, Сонтера — признах аз и изтрих уста с хартиена салфетка.

Той разтвори ръце и каза:

— Затова ми плащат големите пари.

— Ти закуси ли?

Сонтера отново се засмя:

— Забелязах, че не ме попита, докато не довърши своето хлебче. Всъщност, изгълтах моя дял още на връщане.

— Значи сега можеш да се връщаш в Скотсдейл и да откриеш кой е убил Харви, Джанет и Робинс.

Тони бе дързък както обикновено. Ако се правят общи намеци, Сонтера проявява чувствителността на носорог, потънал до ноздрите в кална дупка.

— Точно сега — заяви той — искам да се уверя, че никой няма да убие теб, Защитник.

Сред ярката светлина на деня нападението от предишната нощ ми изглеждаше незначително, а не голямото покушение над моя живот.

— Нямам нужда от помощта ти — казах.

— Съвсем не — отговори той, без да се смути.

Уверих се, че хотелската хавлия е добре загърната около мен, после станах от леглото, заобиколих Сонтера отдалеч и се запътих към бюрото, за да проверя мобилния телефон за пропуснати съобщения.

Нямаше никакви.

Сонтера се прокашля и аз се стегнах. Знаех, че ще ми каже нещо неприятно.

— Какво? — попитах и поставих ръце на хълбоците.

— Когато слизах надолу снощи, ми се обадиха от отдела. — Тони си наложи да гледа към мен. — Джеймс Арън е пропуснал среща с отговорника си. Пуснали са бюлетин за него.

Коленете ми се подкосиха.

— Ема…?

— Добре е — побърза да ме увери Сонтера. — Лорета и Кип са уведомени и са предприели съответните мерки.

Невероятен яд закипя вътре в мен.

— Защо не ми съобщи снощи?

Втренченият му поглед беше прям.

— Защото току-що някой се бе опитал да отнеме живота ти. Трябваше ти време.

Асимилирах думите му.

— Значи е възможно Джеймс да се е опитал да ме прегази. И вероятно той е оставил онова съобщение.

— Може би — мрачно се съгласи Сонтера.

Обърнах се и отидох в банята, надявах се да възвърна част от изгубеното си самообладание. Дълбоко в себе си разнищвах цялата информация, но на повърхността бях преминала на ниво дрън-дрън.

Направи ми впечатление светското наблюдение, че Сонтера е ходил до магазина по време на утринната разходка; беше си купил четка и паста за зъби, пакетче самобръсначки за еднократна употреба и пяна за бръснене.

Спешни мерки за издокарване, уверих себе си. Ако Тони възнамерява да остане в Тусон и да ме подлудява, щеше да си купи поне още един комплект дрехи. Той винаги е спретнат чешит.

Толкова с разсейването ми е банални неща.

Джеймс Арън е на свобода. Мисълта ме плашеше повече от всичко друго.

Избутах информацията в дъното на мозъка си, за да покъкри там известно време. После пуснах душа, измъкнах се за малко, за да взема чисто бельо, дънки и памучна блуза от куфара, който стоеше на шкафа в дрешника. Може би ако пренебрегна присъствието на Сонтера, помислих си, той ще си тръгне.

Нищо подобно.

Когато излязох от банята, изкъпана и облечена, Тони се беше опънал върху смачканото си легло с дистанционно в ръка и прехвърляше ограничения брой канали, представляващи системата от забавления на хотела. Поспря, за да чуе нещичко от CNN, а аз издърпах мобилния си телефон, забравен да се зарежда и набрах номера на Лорета в Скотсдейл.

Приятелката ми бързо вдигна.

— Чула си за Джеймс? — попита тя.

Никакво избягване повече на истинското състояние на нещата.

— Да — отговорих. — Дай да говоря с Ема.

— Тя е добре, Клер. Кип я заведе на училище и остави един от своите хора за неин бодигард.

— Бодигард? — изхриптях дрезгаво.

— Помислихме си, че е добра идея. Поне докато не намерят Арън.

С ъгълчето на окото си видях пожар на телевизионния екран.

— Какво друго става? — притиснах я аз.

— Клер, по-добре е да седнеш.

Сонтера бе изключил звука на телевизора и се взираше в мен. Нещо блестеше ярко на екрана.

Отпуснах се в края на леглото.

— Какво има?

— Силви Уайънд е била убита снощи — каза Лорета.

Стаята сякаш рязко се наклони на една страна, после се изправи с ужасяващо залитане.

— Не е възможно…

— Някой е подпалил бунгалото и тя не е излязла. — Гласът на Лорета бе тъничък. Съобщиха го по всички новини, изненадана съм, че не си чула.

— Господи — прошепнах и обвих с ръце тялото си. Очите ми се залепиха за телевизионния екран; с жест посочих на Сонтера да включи звука.

— Моя позната е умряла при пожар в къщата си снощи — обясних му аз.

Той изруга тихо и увеличи звука. Грозните подробности за смъртта на Силви изпълниха стаята, идваха сякаш от звуков тунел в ада.

— Кой е при теб? — попита Лорета подозрително.

— Сонтера — отговорих, като хвърлях по едно око и едно ухо на телевизора.

— Не си в безопасност там, дори и Тони да е наоколо — настоя приятелката ми. — Качвай се в колата и се прибирай у дома, Клер.

— Телефонът нещо прекъсва — казах на Лорета, като ту виках, ту шепнех. — Ще трябва да затварям.

— Да не си посмяла…

Издадох някакви неясни звуци и хлопнах телефона. Дяволско разплащане ще падне, като се върна в Скотсдейл, но, хей, в този миг само прибирането у дома може да се окаже постижение. Повод за празнуване.

Тъй като знаех, че се грижат добре за Ема, можех да остана доста хладнокръвна.

Сонтера прехвърли каналите, намери друго предаване от Тусон и ние изгледахме историята на Уайънд в цялата й страховитост. Изгорялата къща изпълни екрана, а камерата се закова на Хенли, прав до аварийния автомобил, заедно с немската си овчарка, която се лигавеше на шофьорското място. Сълзи се стичаха по лицето на мъжа.

— Нямаше да я оставя сама, ако знаех, че ще се случи подобно нещо — ридаеше той. На лента в долния край на екрана бе изписано: На живо от сцената на огнената атака в Тусон.

Репортерът се обърна настрани от съсипания Хенли, съчувствено поклати добре оформената си коса и заговори със сериозния глас на гробар, създаден точно за тази работа.

— Брайън — каза, като очевидно се обърна към някой в края на новинарското бюро, — това е истинска трагедия. Както бе съобщено по-рано, на сцената са намерили следи от пожар. Вчера тук беше мирен квартал. Днес една жена е мъртва.

С мъка задържах закуската в стомаха си. Силви.

— Колко добре познаваш тази жена? — поиска да узнае Сонтера, натисна с палец бутона за изключване на телевизора и изведнъж се превърна отново в ченге.

— Името й е Силви Уайънд — казах нещастно. — Преди време работех с нея в бар Цици.

— Къде?

Никога не съм се гордяла особено с кариерата си на този селяндурски еквивалент на зайчето на плейбой, затова не бях споделяла подробности от първоначалното си работно място. Сонтера само знаеше, че като студентка съм била сервитьорка.

— Това е един бар — обясних аз и грабнах няколко кърпички от пакетчето в чантичката ми, за да си избърша очите. — Сервирах питиета там, докато учех в университета.

— Не можа ли да станеш продавачка в Уол-Март или нещо подобно, като един нормален човек?

Погледнах го разгневено.

— Въобще не мисля, че сега му е времето да обсъждаме старата ми работа. Снощи посетих Силви и съм съвсем сигурна, че са ме проследили след тръгването ми оттам. После някой се опита да ме смачка със скарата на автомобила си. Не вярвам това да е съвпадение, детектив. А ти?

Тони скочи на крака и се пресегна към телефона.

Аз се спуснах върху апарата и попитах:

— Какво правиш?

— Обаждам се на полицията в Тусон.

С широко отворени ръце се отпуснах обратно на леглото жалко объркана.

— Точно от това се нуждая — извиках. — Още ченгета!

— Не става въпрос от какво се нуждаеш ти — каза Сонтера и набра номера. — Една жена е била нарочно изгорена и очевидно ти си била с нея преди смъртта й. По-добре да им се обадим ние, отколкото да чакаме те да проследят нишката към теб, повярвай ми.

Някой вдигна слушалката отсреща и Тони каза на оператора:

— Детектив Антъни Сонтера. От полицейско управление на Скотсдейл, отдел Убийства. Бих искал да говоря с лейтенант Браудър, ако е там. — Изпрати ми предупреждение с широко отворени очи, като съвсем ефикасно потисна следващия ми неубедителен протест. — Разбира се, ще изчакам.

Тони погледна часовника си, направи лека гримаса. Мрази да чака. Накрая заговори със сърдечността на един стар другар към друг:

— Арло, как си? Да? — Дълга, отрезвяваща пауза. — Всъщност затова ти се обаждам. Имам един потенциален свидетел тук. — Още една пауза. — Точно тук, в Тусон.

Изправих се, размахах и двете си ръце, като се опитвах да предпазя Сонтера от словоизлияния пред този Арло. Вече бях осъзнала какво ще се случи: ще изкарам целия ден в отговаряне на въпроси и дори може да се озова в списъка със заподозрените, този път наистина.

Сонтера ме пренебрегна, даде на Браудър името на хотела и номера на стаята ми. Не можах да не си помисля как хората долу ще са въодушевени при повторната поява на ченгета, които ме търсят. Харви младши също ще бъде доволен, когато мълвата стигне до него. От негова гледна точка Приключенията на Клер в Тусон определено ще донесат лоши отзиви в печата.

Сонтера затвори и се обърна към мен.

— Нека да видим какво е останало от колата ти — каза той.

— Остави ме на мира, Сонтера — отговорих, но като тръгна напред, аз го последвах.

29.

Лейтенант Арло Браудър се оказа каубойски тип, носеше ботуши, бяла шапка, безупречно изгладена каубойска риза и изтрити дънки. Би изпъквал във всяко друго обкръжение, но в Южна Аризона просто се сливаше с пейзажа. Двамата със Сонтера се здрависаха във фоайето на хотела, ухилиха се и размениха няколко приятелски думи, а аз стоях настрани и изчаквах да ме представят, а после да ме разпитват отново. Несъмнено Хенли бе съобщил на ченгетата за посещението ми при Силви снощи, точно преди убийството. Сега обаче, след като имах време да размисля, ми се стори не много вероятно те да ме възприемат като нещо повече от вероятен свидетел. В края на краищата нямах мотив.

Лейтенант Браудър свали шапката си заради мен и аз веднага го харесах. Харесах и лъкатушещите бръчици, които излизаха от ъгълчетата на сините му очи подобно на слънчеви лъчи. Лицето му бе загоряло и изсечено, а усмивката — непосредствена.

— Аз съм Арло — каза той. — Ти трябва да си госпожа Уестбрук.

— Клер — поправих го усмихната. Вече бях избутала изчезването на Джеймс на заден план в емоциите си, защото знаех, че няма да мога да функционирам, ако го оставя да владее мислите ми.

— Можем да поговорим в бара — предложи Арло. Фоайето, където сервираха коктейли, беше затворено в този час на деня и това го правеше идеално място за поверителни разговори. Лейтенантът показа значката си на служител, който огледа мен и Сонтера, после извади един ключодържател и задрънча по долния коридор, за да ни отвори вратата.

Служителят на хотела щракна лампите и се измъкна; Арло избра маса и придърпа стол за мен. След моето настаняване те двамата със Сонтера седнаха от двете ми страни. Арло извади от джоба на ризата си малък бележник и химикалка.

Първо му дадох цялата основна информация за мен: име, адрес, телефони, месторабота и т.н.

— Разбрах от господин… — той прехвърли назад няколко страници в бележника, макар аз нито за миг да не му повярвах, че е забравил някоя подробност от този случай — Хенли Егълман, приятелят на госпожица Уайънд, за посещението ти в дома й снощи. Бих искал да ми разкажеш, ако обичаш.

Сякаш имах някакъв избор.

Доволна от присъствието на Сонтера, разказах на лейтенанта как дойдох в Тусон по адвокатски дела и потърсих Силви, защото някога бяхме работили заедно, а аз знаех за лечението й при моя клиент Джъстин Недъртън.

Изпуснах няколко неща, например как Силви ми каза да се махам от дома й и да не се връщам, както и подозренията ми, че тя е знаела нещо за убийството на Трейси. Фактът, че никога няма да разбера истината, прерязваше стомаха ми като с нож.

После преминахме към епизода със смачканата кола, а Арло ту си водеше записки, ту задаваше въпроси. В лицето му, думите, нюансите търсих признаци наличното му мнение относно убийството на Силви и моето почти смъртоносно приключение, но не намерих такива; сякаш си правеше списък за покупките.

— Да поговорим за отношенията на госпожица Уайънд с приятеля й — подсказа Арло, когато свърших. — Знаеш ли нещо по въпроса?

Поклатих глава. Лично аз намирах Хенли най-малкото за непривлекателен, но това не го правеше заподозрян в убийство. Може той да бе смачкал колата ми и да бе опитал да ме убие. Може дори той да е оставил ужасяващото съобщение на телефонния секретар на хотела, въпреки че продължавах да съм почти сигурна, че Джеймс стои зад това. Но най-важното — Хенли имаше мотив да ме пречука, колкото аз имах да убия Силви. За него престъплението не си струва неизбежното време. Тъй като Хенли бе условно освободен, той вероятно се опитва да внимава какво прави.

— Не бях виждала Силви от години и ми се струва, че никога преди не съм срещала гаджето й.

— Ще останеш ли в града няколко дни? — попита Арло.

Кимнах, след като хвърлих поглед към Сонтера. Неговото лице, както и на приятеля му, не разкриваше мислите, ала аз си знаех.

— Добре. Може да имам още въпроси — каза лейтенантът и извади визитката си. — Междувременно ако се сетиш за нещо друго или се почувстваш в опасност, обади ми се. — Той кимна на Сонтера, надигна се и добави: — Разбира се, ще те уведомя, ако намерим някакви съществени улики по твоя случай.

Благодарих му и пъхнах визитката в джоба си. По-късно, когато Сонтера се върне у дома, на север, щях да се обадя на лейтенант Браудър и да го разпитам за разследването относно изчезването на Трейси. Ако не е виждал цифровата снимка на сестра ми, ще му я покажа и ще настоявам да се предприемат съответните действия.

Колата под наем, бяла и малка, пристигна, докато Сонтера и Браудър се сбогуваха по мъжки навън, до камиона с разширена кабина на лейтенанта.

— Какво си говорехте току-що? — попитах аз, след като Браудър потегли и Сонтера тръгна да огледа новопристигналия автомобил.

Той надничаше през прозореца на пътниците и се мръщеше, вероятно преценяваше мястото за краката или по-скоро липсата на такова. Отговори без колебание:

— Изчезването на Трейси. Попитах го дали е имал възможност да погледне онази нейна снимка; каза, че я е видял. — Тони се изправи и ме огледа над покрива на малката кола. — Възнамеряваше ли да споменеш тези факти на полицията в Тусон или щеше да се втурнеш и да объркаш всичко сама?

— Щях да стигна до тях — отговорих аз и допълних на ум. Когато ти си заминеш.

Сонтера извъртя очи и подпря лявата си ръка на покрива на колата. Топъл пустинен ветрец разроши тъмната му коса и аз се зачудих защо си бе купил самобръсначка и пяна, след като бе оставил снощната набола брада недокосната. Мисля, че той знае как ме подлудява и много му харесва.

Тони ме погледна.

— Клер, някой ден това твое отношение ще ти донесе големи неприятности.

Аз отворих вратата откъм шофьора, задрънчах ключовете към него и заявих:

— Това няма да е нищо ново. Ще се возиш ли при мен или си прекалено мъжествен, че да позволиш да те видят в такава малка колица?

Сонтера поклати глава:

— За да ти докажа какъв съвременен, политически коректен мъж съм, просто ще отмина малката ти презрителна забележка.

Той отвори вратата, сгъна се на седалката и ме погледна ядно, когато аз седнах зад волана. Коленете му се заклещиха в таблото отпред и закопчаването на колана се оказа огромно предизвикателство.

Хареса ми да наблюдавам борбата.

— Къде отиваме? — Тони зададе въпроса малко късно според мен, чак когато потеглих от паркинга на хотела.

— Искам да поговоря с гаджето на Силви. Нали го знаеш, Хенли, мъжът от телевизионните новини.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш — глуповато проточи думите си Сонтера — какво общо има този тъпунгер с делото Недъртън!

— Нищо, доколкото зная — отговорих.

— Разходите ти трябва да позволяват голямо творчество — отбеляза Тони. — Не ми ли каза, че твоята фирма те е изпратила да изровиш нещо мръсно за жертвите на Недъртън?

Стиснах зъби, минах зад хотела, покрай сцената на почти успешното покушение, отбих към колата на Сонтера и спрях с едва доловимо изскърцване на гумите. Казах безизразно:

— Зная, че имаш работа в Скотсдейл. Не искам да те задържам, детективе.

Той въздъхна драматично, сякаш грозно използван добър човек, но не се опита да излезе от колата, може би защото възнамеряваше да отстоява правата си или може би защото бе невъзможно да си излезе елегантно. Не бях напълно сигурна дали няма да ни потрябват клещите на Живота, за да го изтръгнем оттам.

— Е? — подтикнах го аз, когато той остана да си седи тихо и неподвижно. Не знаех какво ми се иска да направи. Да остане? Да си тръгне? Да обръсне сексапилната си набола брада, която вероятно бе пуснал само за да покаже допълнителното си ниво на тестостерони и следователно да ме ядоса? Може би просто исках да го подразня малко.

Сонтера се вторачи в лицето ми, изглеждаше напълно сериозен и романтичен.

— Служи и защитавай — провлачи думите той. — Това е мотото. Затова съм тук: да служа и да защитавам.

— Нямам нужда от защита — казах и подкарах към изхода на паркинга с такава буйна скорост, че коленете на Сонтера едва не се удариха в брадичката му. После, докато гледах за свободен промеждутък в движението, придадох на гласа си закачлива нотка: — Ако искаш да служиш, все пак, нямам нищо против педикюр.

Очаквах забележката ми да се вмъкне под кожата на Тони, такова беше и намерението ми, но вместо да захапе стръвта, той просто се захили и размърда вежди. Темпераментът му може да е испански, ала искриците в очите бяха чисто ирландски.

— Искаш да играем на пръстчета ли, Защитник? Шокиран съм.

— Не казах…

— Напротив, каза.

Открих пролука и изхвърчах. Някакъв загубеняк наду клаксона и ми показа среден пръст. Погледнах към Сонтера и видях, че седи свит на седалката и здраво стиска очи.

Мекушавец.

— Къде се научи да шофираш, в някой увеселителен парк? — дрезгаво попита Сонтера, когато аз се усмихнах на мъжа и размахах моите пръсти. Нека сам да разгадае подтекста.

Не се хванах на въдицата на Тони. След като отново имах кола и последният разпит с полицията бе приключил, аз се чувствах напълно възродена.

— Трябва да се обадя на няколко места, но не мога да изкарам и минута повече в онзи хотел — казах. За по-малко от двадесет и четири часа бях натрупала някои доста травматични спомени на това място. Помислете си за другата възможност: аз и Сонтера, напълно отпочинали и сами в стая с легла. Обсъждаме рецепта за секс с люлеене на полилея.

Не че Харви младши би ме настанил на толкова луксозно място, че да има полилеи.

И не че ние двамата със Сонтера трябваше да правим секс. Бяхме опитвали преди, доста скоро всъщност. И къде ни бе довело това? Да се хванем за гърлата.

Зърнах едно заведение от веригата При Дени и тъй като бързата закуска от сутринта вече бе започнала да се стопява, подкарах натам, с което предизвиках нови бибипкания от вулгарни шофьори.

— Слизаме ли? — попита Тони мрачно.

— Аз, да — отговорих, изключих двигателя и поставих чантичката си на седалката, за да мога да изровя мобилния телефон. — Можеш да останеш в колата, ако искаш. Но е възможно да се забавя, все пак.

Сонтера ми хвърли поглед, от който цветята биха повехнали, и започна комичния процес на откопчаване, разгъване и изправяне. Удари се, опита да отнесе рамката на вратата и цицината не допринесе за подобряване на мрачното му настроение.

Успокоих го с една очарователна усмивка, после се обърнах и закрачих към ресторанта.

Докато Сонтера потриваше главата си и разучаваше дългото меню, аз реших да проведа разговора, от който се ужасявах най-много: с моя шеф. Все още не бях зареждала телефона, но той си работеше чудесно, за жалост.

Вдигна Хедър и издърдори напевно заучената си реч:

— Кред и съдружници. Вие сте невинен, ние ще го докажем. С какво можем да ви бъдем полезни днес?

— Клер е — казах и се отпуснах на виниловата седалка в сепарето. Сонтера седеше срещу мен, хвърляше бързи, кратки погледи към менюто и отказваше да срещне очите ми. — Харви младши там ли е?

Хедър се отпусна, след като разбра, че не е потенциален клиент и ми съобщи:

— Не приема никакви обаждания. Има среща с адвокатите по имуществото. Големи работи стават тук. Другите двама роднини, както и двете бивши съпруги на Харви старши са в града. Говори се, че авоарите на покойния господин Кред, вече замразени, сега са поставени под запор и ние всички чакаме брадвата да се спусне.

Честно, след като чух всичко, казано от Хедър, бях доволна, че Харви младши не е на разположение.

— Има ли още обезглавени?

Хедър се прокашля, което вероятно означаваше, че някой е наблизо и се опитва да хване същността на разговора ни.

— Само въпрос на време — изцвърча тя; после гласът й възвърна обичайния си тон. — Планирала съм интервютата ти по случая Недъртън. Повярвай ми, тези хора няма да се превърнат в новите ти най-добри приятели.

Въздъхнах. Не бях очаквала топло посрещане в Тусон, особено след пробния курс с горката Силви снощи, но обичам при възможност да оставям пререканията си за съдебната зала и да живея личния си живот спокойно; въртележките със Сонтера не се броят. Отворих бележника и започнах да почуквам с върха на молива, готова да водя записки.

— Добре — казах. — Имена, часове и места, моля.

Хедър ми даде необходимата информация, записах всичко. Дойде сервитьорката, пофлиртува с Тони, взе поръчката му за парче ябълков пай и кафе, както и моята за чийзбургер и диетична кола, и си тръгна.

— Семейството на Харви е в града — казах, след като приключих разговора си с Хедър.

— Къде е Норман Рокуел, когато имаш нужда от него? — отговори Сонтера.

Бих искала да хвърля поглед на личното му досие и да видя какво казва отделът за поведението му. Не е цвете за мирисане.

— Ще бъде грозно.

Сонтера въздъхна:

— Не гледай към мен, Защитник — провлече думите той. — Що се отнася до рода Кред, винаги е грозна история.

— Не ги познаваш — предизвиках го аз. — Може да са съвсем симпатични.

Защо се чувствах задължена да защитавам тези хора? Ако Харви младши и старши бяха някакъв пример за общия калибър на семейството, Сонтера бе напълно прав. Генетичният им фонд трябва да прелива.

— Хайде, моля те! — Той извъртя очи.

Оставих темата за Кред да заглъхне. В края на краищата, не се интересувах. Прегледах списъка със срещите, даден ми от Хедър; две днес, три утре. Надявах да няма повече враждебно настроени гаджета и големи кучета.

Пристигна храната и настроението на Сонтера се подобри веднага щом погълна малко захари и мазнини. Аз се нахвърлих на моя чийзбургер; от детективската работа огладнявах.

Приключихме със закуската, като успяхме да си проправим път през минните полета на разговора, без да се взривим. После се върнахме при колата. Почти съжалих Сонтера, че трябваше да се вмъкне в тази тенекиена кутийка. Почти, но не съвсем. Ако си беше гледал собствената работа и бе замъкнал своето наистина изключително дупе в кабинета си — или още по-добре не бе помръдвал оттам, — нямаше да има такива проблеми.

30.

Първото ни посещение бе планирано за десет и половина и ние спряхме точно навреме пред спретната къща с гипсови украси в покрайнините на града. Господин и госпожа Ивън Дорсет се бяха съгласили да говорят с мен за дъщеря си Сара Ан, която бе умряла няколко дни след операцията й, направена от доктор Джъстин Недъртън. Какво разкрасяване, помислих си мрачно и си наложих да тръгна нагоре по пътеката.

Сонтера позвъни на вратата, държеше значката си готова в лявата ръка. Изглеждаше нещастен, сякаш е бил сгънат на четири и изпратен в малък колет от Тимбукту. Отново се почувствах опасно близко до съчувствието, но успях да се въздържа навреме.

На прага се показа госпожа Дорсет, слаба жена с приятно лице, вероятно на около седемдесет, с бледи сини очи. Погледна първо мен, после Сонтера.

— Аз съм Клер Уестбрук — казах тихо. — Тук съм за изявлението ви относно смъртта на вашата дъщеря. Имаме уговорена среща, нали?

Жената продължаваше да се взира въпросително в Сонтера. Наболата брада му придаваше малко опърпан вид. Попита:

— А вие сте?

Той размаха полицейската значка, прилежно забодена в кожено калъфче.

— Детектив Антъни Сонтера от полицейското управление в Скотсдейл. Тук съм неофициално.

Госпожа Дорсет погледна значката, въздъхна и според мен с леко неудоволствие се отдръпна, за да можем да влезем.

— Съпругът ми чака във вътрешния двор — каза тя с тон, който показваше по-скоро търпимост, отколкото любезност. — Последвайте ме, моля.

Докато вървяхме след нея през обширната всекидневна с меки декоративни възглавнички и приглушени югозападни цветове, Сонтера потърка брадичката си с ръка, вероятно съжаляваше, че не е използвал едно от купените ножчета за бръснене. Над голяма камина с гипсови орнаменти висеше студиен портрет на усмихната млада жена е гъста кестенява коса и очи, изпълнени със смях; стори ми се, че ни наблюдава — мен, Сонтера и все още опечалената й майка — докато вървим към вратите за двора.

Господин Дорсет седеше на масичка срещу малък басейн, под сянката на огромен чадър на зелени и бели ивици. Носеше облекло за голф, свободни къси панталони и ненатрапчиво скъпа спортна риза, имаше здравословен тен. Беше оплешивял, но зрението му бе съвсем наред; прониза ни с остър поглед на влизане.

На Сонтера може би му се искаше да се бе обръснал. Аз определено съжалявах за избора си на дънки и памучна блуза. Бях се надявала да не изглеждам заплашително, но ако в този миг имах възможност да сменя неофициалните си дрехи с един от по-консервативните костюми с тясна пола, щях непременно да го сторя.

Дорсет се изправи и протегна силна, с възрастови петна ръка.

— Госпожа Уестбрук, предполагам — каза той. — Аз съм Ивън Дорсет.

Кимнах, здрависах се и сковано представих Сонтера като един приятел.

Госпожа Дорсет ни покани да седнем, изчезна за момент и се върна с поднос, на който имаше кана със студен чай и четири високи, охладени чаши. Бях ужасно жадна и мълчаливо благослових жената. След няколко деликатни глътки, аз отворих куфарчето си и извадих адвокатския бележник с няколко химикалки.

Сонтера огледа двора е вграденото барбекю, блещукащия басейн и цветните розови храсти.

— Хубаво място — каза той.

Щях да го сръчкам, ако можех; макар и жалко, това бе моето представяне все пак; е, накрая бях доволна, че е далеч от мен. Сякаш и госпожа, и господин Дорсет въздъхнаха, когато той заговори. Някак си с две обикновени думи успя да спечели доверието им. Признавам си, че почувствах бодването на завистта.

— Благодаря — отговори Ивън Дорсет.

— До пенсионирането на Ивън това беше зимният ни дом — добави съпругата му. — Отгледахме Сара Ана в Синсинати и страшно много ми се иска да си бяхме останали там.

Оставих една от визитките си върху стъкления плот на масичката, на безопасно разстояние от мокрите пръстени, които се бяха образували около чашите чай.

— Сигурна съм, че не ви е никак лесно — започнах, — но, както знаете, имам някои въпроси, свързани със смъртта на дъщеря ви. Съвсем рутинни са.

Червенина пропълзя по добре сложените скули на госпожа Дорсет. Тя имаше хубава кожа, сияйна, въпреки някои заслужени от възрастта бръчки, и аз установих, че на младини е била красавица, също като дъщеря си.

— Нямаше нищо рутинно в смъртта на Сара Ан. Отиде при този касапин, докато ние с Ивън бяхме на гости на братовчедите в Мичиган. Когато се прибрахме, я намерихме в спалнята й надолу по коридора. — Тя размаха показалеца си като за промушване. — Бълнуваше от треската и носеше тези ужасни превръзки. Дори не ни разпозна кои сме!

Беше трудно да не отбягна погледа на госпожа Дорсет, но издържах пред гневната и тъжна атака. Най-малкото, което можех да направя.

— Съжалявам — казах.

— И въпреки това ще защитавате този звяр?

— Елиънор — меко промълви господин Дорсет. — Всеки има право на адвокат и на справедлив процес. Знаеш го.

Сълзи заблестяха в очите на Елиънор, като уловиха неудържимата слънчева светлина на Аризона.

— Ами Сара Ан? — изсъска тя. — Тя получи ли справедливо отношение?

— Разкажете ми какво се случи — включих се аз тихо. Не можех да се накарам да погледна към Сонтера в следващите няколко минути. Знаех какво ще видя в очите му, ако го направя.

— Беше на деветнадесет — започна Ивън, когато стана ясно, че сега жена му е прекалено възбудена, за да говори. — Второкурсничка в университета. Сара Ана беше красиво момиче, но се тревожеше за фигурата си. Една нейна приятелка си бе увеличила бюста и тя искаше да стори същото. Елиънор и аз упорито отказвахме да финансираме подобно нещо. Струваше ни се опасно и ненужно. — Той замълча, въртеше чашата си, недокосната до този миг, в нейния блещукащ кръг влага. — Сара Ан беше упорита и независима, а и имаше значителна банкова сметка, тъй като в гимназията бе работила през цялото време, през летата също. Докато бяхме в Мичиган, тя отишла при Недъртън и уголемила бюста си.

Госпожа Дорсет седна по-изправено на стола, притискаше ръце около тялото си и изглеждаше сякаш се страхува, че ако се отпусне, ще се разпадне на парчета и няма да може да се съвземе отново. Сърцето ме заболя за нея.

— Той я уби — заяви тя.

— Елиънор — повтори господин Дорсет нежно. Пресегна се, хвана ръката й и я стисна.

— Направи инфекция — каза Елиънор, взирайки се в далечината, зад стените с гипсови орнаменти на малката, тучна градинка. — Този така наречен доктор я е изпратил у дома в деня на операцията. Тя лежеше там, в стаята си, съвсем самичка в къщата, с ужасни болки, прекалено зле, за да успее да повика сама помощ. Почина три часа, след като я заведохме и я приеха в болницата.

Накрая Сонтера заговори много тихо. Той играеше ролята на доброто ченге, знаех си, и ме представяше като лошото. Каквото и да е, само да допринесе полза, помислих си аз, но в същото време се подразних. Няма да му стане нищо, ако ме оставя и аз да се представям добре от време на време.

— Има ли някакви ясни белези, че д-р Недъртън е бил небрежен? — попита той.

Намерих крака му под масата и го настъпих.

— Мога да ви дам пълен списък с белези — каза госпожа Дорсет. — Ще донеса копие от документацията.

Тя понечи да се изправи, но Ивън я възпря нежно, като докосна ръката й. Каза внимателно:

— Аз ще отида. Ти изпий чая си, Елиънор.

Елиънор, Сонтера и аз седяхме мълчаливо и отпивахме от чая, докато Ивън го нямаше. Ще завра Тони в миша дупка веднага щом останем сами. Аз не ходех да въртя на шиш неговите заподозрени в убийство, нали?

Документацията бе тъничко томче фотокопия, спретнато подредени; прегледах ги набързо, забелязах болничните документи на Сара Ан, доклада от аутопсията — зачудих се дали семейство Дорсет са успели да го прочетат — и цял списък с имена на хора, които са готови да свидетелстват, че доктор Недъртън им е навредил по някакъв начин.

Искаше ми се останките от хамбургера да престанат да подскачат в стомаха ми.

— Този мъж е чудовище — каза Елиънор. — Опита се да ни откупи, като че ли има достатъчно пари във вселената, които могат да компенсират смъртта на Сара Ан. Ние хвърлихме в лицето му предложението. Искаме да бъде спрян, да отиде в затвора, там, където заслужава.

Застъргах горната си устна със зъби.

— Може ли да задържа това — попитах, ръката ми лежеше върху събраните мрачни, подредени факти, които описваха жестокия край на живота на една млада жена.

— Вземете ги — посочи с жест Ивън. — Ние имаме копия. Може би когато ги прегледате, ще промените мнението си и няма да представлявате този шарлатанин.

— Сара Ан е единственото ви дете — отдаде се на размисъл Сонтера, а когато се изправи, очите му грееха топло от съчувствие към двамата Дорсет. Вероятно бе направил това заключение, както и аз, от портрета в хола. Нямаше други снимки наоколо, нито големи, нито малки.

— Чакахме я петнадесет години — каза Елиънор. — Петнадесет години. Тя беше всичко за нас. А той ни я отне.

Искаше ми се да поставя ръка на рамото на Елиънор, докато стоях до стола й, но, разбира се, не го направих. Щеше да бъде нахълтване в личното й пространство, пък и мисля, че нямах право на това, след като се бях заклела да помогна на д-р Недъртън да се измъкне безнаказано.

— Съжалявам — отново казах, неубедително.

Госпожа Дорсет ме погледна със сините си очи и промълви:

— Така и трябва. Да представлявате този мъж…

— Мразя тази работа — Импулсивно, макар и скоро да щях да съжаля за това, заявих на Сонтера, когато бяхме вече навън и, надявам се, никой не ни чуваше.

Сонтера почти се завъртя на пети.

— Тогава защо, по дяволите, го правиш? — Очевидно интервюто със семейство Дорсет го беше разтревожило; кипеше като гърне, което всеки миг ще прелее; капакът му ще започне да потропва. — Господи, Клер, като че ли нарочно избираш случаи, които със сигурност ще вбесят света, и влагаш всичките си усилия в тях.

Едва не му разказах за сделката с Харви старши, но после реших — за стотен път, — че не е негова работа. Освен това щеше да звучи като извинение.

— Може би ми харесва да вбесявам света! — казах аз и вирнах брадичка. — Какво е сторил светът за мен?

— Божичко — избъбри Сонтера и отвори рязко вратата на колата. Беше толкова развълнуван, че дори не се оплака от пълната липса на място за крака, — видя ли онези хора там? Чу ли ги какво разказаха? Дъщеря им е мъртва. Заради Недъртън, твоя клиент.

Почувствах се сякаш нападната от невидими пчели, които ме жилеха, жилеха и пак ме жилеха. Кълна се, че ако Сонтера не беше вече влязъл в колата, щях да потегля и да го оставя на улицата.

— Хората умират след операции, Сонтера! — извиках, пъхнах ключа за запалването и дадох пълна газ. — Дори при операциите по желание на пациента. Не е задължително да е нечия грешка!

— Можеш да се заблуждаваш колкото искаш, Защитник — изстреля той обратно, — но не ти вярвам.

— Чудесно! — извиках аз, защото ако не бях извикала, щях да се разридая, а нямах намерение да дам на Сонтера удовлетворението, че ме е разплакал. Не и посред бял ден поне. — Не съм те карала да идваш тук и да си пъхаш носа в моите работи, нали знаеш. Твоя беше идеята. Защо просто не се качиш в луксозната си спортна кола и не се върнеш към своята сфера на пълномощия? Например може да намериш Джеймс Арън?

Сонтера измърмори някаква ругатня.

Бях готова за битка, но телефонът ми иззвъня, преди да успея да отговоря нещо друго. Изрових го, натиснах бутона и изръмжах:

— Ало!

— Клер? — Беше Ема, гласът й бе тъничък и несигурен и аз едва не си прехапах езика задето й се бях сопнала.

— Здравей, мила — отговорих. — Как си? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговори тя, но по трепета в гласа й познах, че ме лъже. — А ти?

— Всичко е наред тук. А ти не ми казвай добре съм. Звучиш уплашена. Защо не си на училище?

— На училище съм. Сега е обедната почивка. Кип ми даде един от мобилните си телефони и имам истински бодигард, който ме чака в коридора и ме следва навсякъде, сякаш съм Мадона или друга звезда. Струва ми се, че Кип и Лорета се страхуват, че баща ми ще ме отвлече. Зна-знаеш ли, че е изчезнал?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.

— Да. Зная. — Мислех, че е по-вероятно Арън да преследва мен, не Ема, затова не бях се разбързала да се върна обратно в Скотсдейл, да я взема и да напусна страната. — Миличка, чувала ли си се с него? Изключително важно е да ми кажеш.

— Не, не съм. И Моника не е; аз й се обадих и я попитах — безизразно отговори Ема, после замълча. — Кога се връщаш?

— След няколко дни, мила — обещах. — До петък най-късно.

— Страх ме е, Клер. — Звучеше призрачно и нищо чудно. Какви ли лични спомени бяха погребани, може би завинаги, в дълбините на подсъзнанието й? Сигурно си бе спомнила нещо от дните точно преди убийството на майка й.

— Зная, мила. И мен ме е страх. — Неприятно ми бе да си го призная, особено след като Сонтера слушаше, но не исках племенницата ми да си мисли, че е сам-самичка в подобна ситуация. — Всичко ще е наред, Ема. Обещавам ти. Ще направя каквото и да е, за да стане това и ние двете ще сме добре.

Плъзнах поглед към Тони, очаквах нови упреци и се изненадах като зърнах тъга на лицето му.

— Ти си сама там — тормозеше се Ема. — Ами ако някой те проследи и те убие подобно на господин Кред, госпожа Бейлин и… онази жена?

— Няма да ме убият — отчаяно се опитвах да я успокоя по всеки възможен начин. — И не съм сама. Детектив Сонтера е с мен.

Нямаше нужда да й казвам, че доста се старая да го прогоня.

— Тони е там? — възкликна тя, внезапно ободрена. — Не може да бъде!

— Може — отговорих.

— И вие двамата сте отседнали в хотела заедно, нали?

За щастие Сонтера взе телефона, преди аз да отговоря.

— Хей, мъник — каза той. Всичко подобно на яд бе изчезнало от гласа и изражението му, макар да знаех, че имаше да ми казва още доста неща и то все възпламенителни. — Добре е да не бягаш от часовете. Няма да ми хареса да те заловя по обвинение за бягство от училище.

Поговориха си още малко, докато аз карах на път за следващата ми уговорена среща. Трябваше да се срещна с жена на име Санди Пидмонт в ресторанта на горния етаж на хотел Омни. Щяхме да си поговорим по време на обяда, Харви младши ще поеме сметката, но апетитът ми, обикновено толкова изострен, сега липсваше напълно.

Сетих се за Джеймс Арън, въпреки че бях успяла да го отпъдя от мислите си през почти цялата сутрин. Под каква ли скала бе пропълзял този кучи син?

— Разбира се — каза Сонтера в отговор на някакъв въпрос на Ема. Искаше ми се да извия врата му, задето успя да я успокои толкова лесно, а на мен ми бе трудно; в същото време му бях благодарна. — Когато се върнем, ще отидем в Крекър Джекс и ще поиграем миниатюрен голф. Междувременно, бъди хладнокръвна — Усмихна се, изслуша я. — Искаш ли пак да говориш с Клер? — Тя вероятно отговори не, защото следващите му думи бяха: — Добре. Чао.

Натисна бутона за край на разговора и ми подаде телефона.

Той отново иззвъня, незабавно.

— Ало? — казах мило, защото съжалявах за поздрава си към Ема.

— Кред е. Как вървят нещата?

Определено започваше да ме боли глава. Усещах как един малък възел се образува точно в основата на черепа ми и бавно нараства. Стяга се. Реших да не споменавам нападението над мен или смъртта на Силви. Някои неща се съобщават по-добре очи в очи. А за Сонтера, ами-и, никога няма да кажа, че се върти наоколо.

— Току-що си тръгнах от семейство Дорсет. На път съм за срещата с госпожа Пидмонт в Омни.

— Как ти се сториха Дорсет? — попита Харви младши със заговорнически тон, който накара косата ми да настръхне. — Алчни за пари, а?

— Не — отговорих и мразех себе си, че не казах на Кред младши да ме уволни или да ме съди за парите по договора, каквото и да е, но няма да се изправя в съда и да се опитам да убедя съдията и съдебните заседатели, че Джъстин Недъртън заслужавала бъде оправдан поради липса на доказателства. — Не, изглеждаха прилични, обикновени хора. Разбити от скръб, разбира се. Сара Ан е била единственото им дете.

— Хммм — каза Харви младши, сякаш аз въобще не бях проговорила. — Обзалагам се, че гледат да измъкнат пари от застраховката за неправилно лечение на Недъртън. Да го изцедят с един-два милиона. Това вероятно ще изсуши сълзите им.

Държах си езика зад зъбите. Клер — светицата.

— Както и да е — въздъхна дълбоко Кред младши. — Недъртън иска да се срещнете, на вечеря.

Ако движението не бе така натоварено, щях да ударя главата си няколко пъти във волана.

— Наистина ли? — попитах предпазливо. — Къде?

— У тях — съобщи Харви небрежно. Даде ми адреса, макар да не бе необходимо, защото го имах в куфарчето си. — Седем часа.

Хвърлих кос поглед към Сонтера и се зачудих как мога да се отърва от него.

— Ще бъда там — казах.

31.

Докато двамата със Сонтера пътувахме по виещата се, оградена с палми алея на хотел Омни, умът ми се стрелкаше на хиляди посоки едновременно. На някакво ниво постоянно усещах, че Джеймс Арън е Навън, Някъде, може би ме наблюдава, може би наблюдава Ема и чака възможност да се промъкне покрай бодигарда, осигурен от Кип. Смъртта на Силви ми тежеше по различен начин от смъртта на Харви старши и Джанет, а снощи едва не убиха мен. Беше ми трудно да се концентрирам при тези обстоятелства, но няма да се откажа от това, заради което бях дошла в Тусон — струва ми се, че единственият начин да разплета възела на живота си е методично да се справям с текущите задачи, една по една. Нищо не мога да направя; мозъкът ми така е устроен.

Забелязах веднага госпожа Пидмонт, следващата враждебно настроена свидетелка от внушителния списък. Не стана много трудно; тя бе единственият човек във фоайето. Висока, добре облечена и изключително уверена, тази жена излъчваше класа. Що се отнася до красотата, ами-и, тя и Джулия Робъртс може да са били разделени при раждането си.

Морско зелените й очи огледаха Сонтера с истинско одобрение, което ме развесели.

— Клер Уестбрук — казах аз и протегнах ръка. Пидмонт носеше гълъбово сив костюм и цветен пъстър шал около врата. Отново болезнено ясно усетих дънките си. Бях родена и отгледана в Тусон; може би се подмладявах, връщах се към някаква по-ранна версия на себе си. С тази скорост до утре вече ще съм облечена със старите си къси панталони и копринената, прозрачна, подчертаваща бюста блуза.

Все едно че можех да се вмъкна в тези панталони.

— Санди Пидмонт — представи се жената, която трябваше да интервюирам, и ние се здрависахме.

— Това е Тони Сонтера. Приятел. — Не съм сигурна защо почувствах, че е нужно да разясня последната част.

Сонтера се усмихна със съвършената си усмивка и каза:

— Радвам се да се запознаем.

Обзалагам се, помислих си аз и започнах да се чувствам не чак толкова великодушна що се отнася до Сонтера.

— Ще обядваме ли? — попитах и посочих към стълбите нагоре за ресторанта. Знаех, че заведението има тераса с чудесен изглед и се надявах да ме пуснат облечена по този начин. Можеш да вземеш момиче от бар Цици…

Утре — уверих аз себе си — ще си облека адвокатския костюм.

— Умирам от глад — каза Санди. Гласът й бе мелодичен.

— Аз също — добави Сонтера. Гласът му бе тих и секси.

Аз не казах нищо. Няма да споменавам как щеше да прозвучи моят глас, тъй като започвах да ставам мъничко ревнива.

Последното нещо, което желаех, бе обяд, защото стомахът ми все още бе свит, последица от демобилизиращото интервю със семейство Дорсет, да не споменавам за изправящите косата събития от изминалата нощ; изящното общуване между Сонтера и госпожа Пидмонт също не помагаше.

Момичето на входа на ресторанта горе не обърна внимание на небрежното ми облекло, нито пък забеляза госпожа Пидмонт. Тя имаше очи единствено за Сонтера с наболата брада и дрехите от вчера.

— Разбрах, че представлявате Джъстин — сдържано каза Санди и ме огледа над папката с менюто, след като се настанихме на терасата. Лек ветрец полъхна, донесе уханието на екзотични цветя и надипли покривките на масата.

— Да — отговорих. Тя използваше малкото му име и аз заключих, че отношенията й е Недъртън са били нещо повече от чисто професионални.

— Джъстин и аз бяхме… интимни… почти пет години.

Оставих продълговатото хлебче, което току-що бях взела от кошничката в средата на масата.

Тя изви съвършените си вежди и продължи:

— До операцията.

Очите ми искаха да се спуснат към гърдите й, но не им позволих. Аз мразя, когато хората говорят на моите гърди, въпреки че това обикновено ми се случва с мъже, а не с жени.

— Ако позволите да отбележа — казах, — вие ми изглеждате съвсем добре.

Странно, не изглеждате деформирана.

Сонтера вдигна чашата си в едва доловим жест на съгласие, но този път аз се издигнах над настойчивото желание да забия пета в крака му. Ако иска, може да се сваля със Санди по-късно, просто не ме интересува. Много.

Санди се засмя и аз осъзнах, че я харесвам, въпреки всичко. Да, красива е. Да, Сонтера явно я смята за възбуждаща. Ала това не означава, че ние двете автоматично ставаме врагове, задължени да се състезават. Това не е типичният ми подход към живота и женствеността и подозирам, че не беше и нейният.

— Благодаря — кимна Санди. — Стореното ми от Джъстин не личи, когато съм облечена. Всъщност, най-грозното не личи и когато съм съблечена.

Сонтера разклати кубчетата лед в питието си и мъдро се въздържа от коментар, въпреки че с един кос поглед видях как колелата се завъртат в ума му. При движението си издаваха звук — трак, трака, трак.

Дадохме поръчките си. Аз не можех да погълна нещо повече от салата, но Тони поиска говеждо филе, а Санди пъстърва. Знаех, че кръвното на Кред младши ще се вдигне като види доклада ми за разходите, но това леко ме ободри. Клер, Клер, доста противоречиво.

— Изглеждаш ми интелигентна жена, Клер — разговорчиво каза Санди и си постави салфетката на коленете, докато чакахме храната да пристигне. — Защо би поискала да защитаваш някой като Джъстин Недъртън?

Този въпрос започваше да ми писва, особено след като не можех да му отговоря честно. Казах:

— Работя за Кред и съдружници в Скотсдейл. Първоначално Джъстин Недъртън бе клиент на Джанет Бейлин. Тя ми предаде случая преди… — преглътнах — смъртта си.

— А-а. Изглежда фирмата на Кред е сполетяна от трагедии напоследък. Някакъв напредък в разследването?

Сонтера се концентрира върху говеждото филе. Отдадох му дължимото задето не се спусна към телефонна кабина и не се направи на Супер Детектив с фуражка и брич, способен да разреши случая Кред — Бейлин с един замах. Зачудих се също дали наболата му брада отблъсва Санди или тя я намира изключително секси също като мен. Най-странни мисли ми идват на ум понякога, особено когато жонглирам с проблеми, което е през повечето време.

Отговорих простичко и леко неубедително:

— Да. Искам да кажа: да, имаше няколко трупа — погледнах към Сонтера. — А разследването, ами-и, изглежда са се запънали.

Един мускул затрептя на лицето на Тони, но той не каза нищо.

— Доста висок процент смъртност — отбеляза Санди между деликатните хапки от пъстървата. — Ще ме е страх да работя там, ако съм на твое място.

Тъй като трябваше да търся слабости в доводите на ищеца, не споменах за заплахите над моя собствен живот. Точно тогава мислех, че имам малък шанс да спечеля битката на Недъртън и по този начин свободата си, ала капитулацията също не бе възможност за мен.

— Ще го оценя — казах, — ако ми разкажете нещичко за операцията.

Можех да използвам маневрата за отмъстителната бивша приятелка при процеса на Недъртън, предполагам, и да обрисувам Санди като презряна жена, готова да дискредитира преуспяващ, осъществен мъж, но нямаше да падна толкова ниско. Да, адвокатка съм, но имам принципи, независимо какво мисли Сонтера.

— Трябваше да ми даде страхотни гърди — каза тя спокойно, но в очите й имаше гняв. — Вместо това ме остави да изглеждам и да се чувствам като чешит във второстепенно представление.

Ще повторя пак, Санди ми изглеждаше съвсем добре и мисля, че изглеждаше повече от добре според Сонтера, което напълно ме ядоса.

— Какво стана? — попитах и се стегнах за отговора.

— Предполагам, че не бе концентриран в този ден — отговори тя почти без всякакво колебание. Вдигна рамене, за известно време погледна замислено настрани. — Не трябваше да съм толкова глупава, че да му се доверя.

Оставих вилицата си, гърбът ми бе стегнат и усетих, че Сонтера също е нащрек, въпреки че не помръдна и не каза нищо.

— Искате да кажете, че докторът е направил грешка! — Работа на адвоката е да изясни фактите, независимо колко очевидни са те.

— Искам да кажа, че беше друсан с нещо, вероятно кока, макар да го осъзнах чак по-късно. Когато се събудих и видях какво е направил, цял час не спрях да пищя.

Може би жената почувства очите на Сонтера върху себе си и погледна към него. Аз не се обърнах да видя дали той я гледа, защото щях да разкъсам лицето му, ако бе вярно.

— След това претърпях възстановителна операция, но такива неща оставят не само физически рани. Имам белези и на душата си.

Преглътнах буцата, която пареше гърлото ми, и се замислих за Силви. Белези? Тя имаше широки дири и моят клиент бе отчасти отговорен за това.

— Нае ли си адвокат? Обади ли се в полицията?

— Винаги последен пристан — измърмори Сонтера с тон, който определено бих могла да опиша като фалшив.

Пренебрегнах го, само ударих силно с коляно бедрото му.

Санди въздъхна и за миг изразителните й очи останаха празни, сякаш гледаше навътре в себе си и изучаваше пустия пейзаж на своя дух, временно не забелязваше Сонтера, мен и останалия свят. Когато ме погледна отново обаче, вече напълно присъстваше в настоящия миг.

— Джъстин ми плати. Не се гордея, но това се случи в действителност. — Спря, пое си дъх бавно, накъсано. — Все пак той е известен доктор, а аз, ами-и, бивше момиче на повикване. Мисля, че той имаше предимство.

Не погледнах към Сонтера, за да видя реакцията му към новината за момиче на повикване. Предполагам, че ще ме уведоми по-късно.

Преди някой да каже нещо, телефонът му иззвъня и Тони се обади бързо: Сонтера, после се извини и напусна масата. Санди го проследи с очи, докато той се скри вътре в хотела.

— Хубав мъж — каза тя.

Свих рамене. Съгласих се:

— Не е лош.

Тя отново въздъхна:

— Нищо ли няма между вас?

Много неща ставаха между нас, разбира се, но всичко бе подводно, пък и нямах желание да обяснявам.

— Свободен е — казах й доста великодушно от моя страна, като се има предвид, че той може да има и връзка, за която не зная.

Санди се засмя тихо, тъжно.

— Не и за мен. Вече направих прекалено много истински изповеди. Повечето мъже могат да се справят с имплантанти, но много малко могат да подминат проституцията.

Не направих никакъв коментар. Попитах:

— Вие с Недъртън разделихте ли се след операцията?

Очите й заблестяха. Каза:

— О, да! — Последва дълга, смущаваща пауза. — Всъщност, връзката ни беше приключила преди това, но аз не можех да накарам себе си да се изправя пред фактите. Иска ми се да не му бях връщала видеозаписите.

Видеозаписи? — помислих си. — По дяволите.

— Какво съдържаха?

Тя наклони глава на една страна, за да покаже, че не съм я подлъгала и парира със свой въпрос:

— Безпокоите ли се, че ще изровя копие и ще го предам на обвинението, госпожо Уестбрук? — попита без всякаква злоба. Щях да се почувствам по-добре, ако бе дори малко гадна. — Вероятно няма нужда, изглежда те са изградили желязно дело вече.

Желязно или не, аз трябваше да спечеля това дело. Ако се проваля, ще съм затворена в Кред и съдружниците края на естествения си живот.

— Може би си ядосана — промълвих предпазливо. — Може би искаш да си помисля, че има уличаващи го видеокасети заради раздялата ви. Била си разгневена и наранена, а сега търсиш отмъщение.

— О, ще си му го върна — заяви Санди. — Ще му го върна тъпкано заради това, което ми стори.

— Ако наистина те е наранил — казах внимателно, — тогава имаш пълното ми съчувствие. Ако не е, ще намеря начин да го докажа.

Тя се усмихна, малко тъжно, стори ми се.

— Харесвам те, Клер. При други обстоятелства можехме да станем приятелки.

— Щеше да е хубаво — отговорих аз и наистина го мислех.

Санди погледна часовника си, елегантен, златен е плуващи диаманти по циферблата. Попита:

— Свършихме ли? Имам друг ангажимент. — Наведе се леко и прошепна. — Холивуд.

Реших да не преследвам забележката за Тинсълтаун, вероятно няма нищо общо със случая, и дадох визитката си.

— Свършихме — отговорих.

— Кажи довиждане на господин Сонтера вместо мен. — Тя се изправи. Изгледа ме сериозно и продължително, като че ли ме преценяваше. После поклати глава. — Джъстин ще се опита да влезе в леглото ти. Внимавай.

С този малък залп, който остана да пуши в средата на масата, Санди Пидмонт се обърна и си тръгна.

Срещна Сонтера на вратата на терасата, казаха си няколко думи, преди тя да се отдалечи, и той дойде при мен. Надявах се да не са си разменили телефонните номера, но никоя земна сила не би ме накарала да попитам.

— Трябва да се връщам в Скотсдейл, Клер. Веднага.

— Какво се е случило? — попитах, когато той седна. Седеше на ръба на стола като човек, който гори от желание да скочи.

Сервитьорката донесе сметката в кожена папка; погледнах я, сложих кредитната карта на Харви младши вътре с надеждата да не бъде отхвърлена, и се съсредоточих върху Сонтера.

Той не отговори, докато не останахме отново сами.

— Няколко нови трупа са намерени на общинското бунище. Дадоха ги на нас двамата с Еди.

Въздъхнах. Много убийства стават в района на Марикопа. Екипът на шерифа е сведен до минимум заради обичайните бюджетни ограничения и общинските отдели трябва да помагат. Сонтера има много работа да върши, също като мен.

— Звучи неприятно — казах съчувствено.

— Ела с мен.

Сервитьорката се върна със сметката; добавих бакшиш, подписах се над пунктираната линия, взех служебната кредитна карта и станах.

— Не мога, Сонтера. Знаеш го.

Той ме погледна гневно.

Преструвах се, че всичко е наред, а не беше.

— Ще те оставя при твоята кола — казах. Сонтера щеше да ми липсва. Когато се върна в хотелската си стая тази нощ, със сигурност щях да съм самотна и да не се чувствам в такава безопасност, каквато изпитвах, когато ме държеше в прегръдките си или спеше на съседното легло.

Бих умряла, преди да споделя мислите си с него.

Един мускул затрептя на лицето му и изразът в очите му стана свиреп.

— Не зная защо си давам труда да ти го казвам — мрачно заяви той, — май няма да ме послушаш, но тук си затънала дълбоко, Клер. Разни неприятни типове очевидно са по следите ти, а един от тях може да е Джеймс Арън.

Да, Джеймс. Джеймс, който имаше шест години, за да натрупа значителна, солидна омраза към мен.

Би ми харесало да си отида у дома — липсваха ми Ема и Бърнис, госпожа К. и Лорета, пък и копнеех да спя в собственото си легло — но не можех да тръгна, защото работата ми бе трудна и страховита. Аз бях голямо момиче, което трябва да се грижи за племенницата си и да плаща сметките. Вдигнах брадичка.

— Мога да се справя — казах и силно се надявах да съм права.

32.

Напрегната тишина се стелеше тежко между Сонтера и мен по целия път обратно до хотела, а когато пристигнахме, той не си даде труд да влезе вътре и да събере разните дреболии от общата ни стая. На паркинга спрях до неговия спортен автомобил, Тони излезе от колата под наем, отиде и отключи своята, плъзна се зад волана и запали двигателя с ненужен грохот.

Сонтера бе прекалено голям инат, за да каже довиждане, но сега, докато се взираше в мен през страничното прозорче, прошепна:

— Внимавай.

Кимнах, а той потегли и се включи в главния път. Когато зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми, аз се впуснах в противоположната посока. Все още имах няколко часа до срещата в дома на Недъртън за вечеря и възнамерявах да се възползвам максимално от тях.

Паркингът на бар Цици беше претъпкан, но нямаше и следа от пикап с питбул отзад и аз избрах да приема това за добър знак. Паркирах, заключих и тръгнах към страничната врата, която винаги стоеше отворена и подпряна. Неонова светлина, цигарен дим и музика от джубокса изпълваха горещата, мъглива следобедна атмосфера.

Свалих слънчевите очила, изпънах гръб и влязох, все едно че мястото ми принадлежи.

Кръчмарските богове бяха с мен; барът бе пълен с каубои, а от опита си, значителен, имайки предвид многобройните питиета, сервирани от мен тук, знаех, че в повечето случаи те са кавалери; въпреки че мъжете на масите ме наблюдаваха, докато минавах, не последваха похотливи забележки или хей, бейби. Не видях и Фреди Лорън и се зарадвах, макар да бих искала да го попитам какво знае за Ели, очевидно редовна посетителка тук.

Хенли Егълман бе на билярдната маса и тъкмо си тръгваше.

Струваше ми се странно за опечален мъж да е в бар Цици на другия ден след ужасната смърт на приятелката му, но, хей, ние всички преживяваме тъгата по свой собствен начин.

Приближих се до него.

— Ти — каза той. Е, не очаквах топло посрещане, все пак.

— Здравей, Хенли. Да те черпя една бира?

Той ме огледа подозрително, сякаш усети някакъв номер, но предложението за безплатна бира явно бе прекалено примамливо, за да устои.

— Добре.

Седнахме в задното сепаре, близо до коридора към тоалетните и една сервитьорка с дъвка в уста взе поръчките ни. Хенли си поръча бира, а аз диетична кола. Мъжът вдигна вежди при избора ми, но не направи никакъв коментар.

— Случилото се със Силви е ужасно — казах аз и наистина го мислех. Ако можех да се върна назад във времето, бих я хванала за ръката, бих я измъкнала от онова бунгало и бих й наела стая в хотел. Не бих я оставила сама, докато не открия какво знае за смъртта на Трейси.

— Да — съгласи се Хенли. Или беше мълчалив човек, или тъп като галош. Труден избор.

— Полицията каза, че е умишлен палеж. Имаш ли някаква идея кой го е направил? — попитах. Леко се ококорих и много внимавах тонът ми да е неангажиращ.

— Не.

Бирата пристигна заедно с колата ми. Надявах се алкохолът да развърже езика на Хенли.

— Може да си била ти — изкусно се осмели да подметне той, когато сервитьорката се отдалечи.

Не трепнах.

— Но не бях. Каква причина имам да убивам Силви?

— Тя бе истински разстроена след заминаването ти.

— Заради проведения разговор.

Той изчака да му кажа за какво сме си говорили двете със Силви, но аз не го сторих. Ако приятелката му не е споделила, и аз няма да го направя.

— Не съм го извършил аз — каза той със сприхава нотка в гласа.

— Ченгетата ли мислят, че си ти? — попитах. Вече бях проверила досието му в интернет, тъй като Силви спомена за условната му присъда. Обвинението бе за дребна кражба, което може да означава, че е агресивен.

Той изпи няколко шумни глътки от бирата, нивото на пяната спадна до половина, после сви месестите си рамене. Хенли бе с нездрава бледнина, както повечето мъже, които прекарват прекалено много време в барове, поглъщат прекалено много питиета и живеят от начо^[11] и хотдог.

— Кой знае? — каза мъжът. — Трябваше да отговоря на много въпроси и не бива да напускам града. Все едно че съм тръгнал, я.

Спомних си фаровете срещу мен от предишната нощ, звукът от страничното смачкване на колата ми, моето гмуркане в храстите.

— Ти караш камион, нали, Хенли. Имаше един паркиран пред дома на Силви онази нощ.

— Гаджето на сестра ми има такава таратайка. Карам я вместо него понякога.

Би било толкова лесно, ако Хенли ме бе проследил, толкова удобно, ала интуицията ми подсказваше, че той не само не е убил Силви, но не бе смачкал колата ми и не бе опитал да ме притисне до стената на хотела. Хенли бе загубеняк, вероятно въшка, но когато се опитвах да си го представя как пали бунгалото на приятелката си или е зад волана на колата, която едва не ме превърна в мазно петно, картините просто не ми идваха.

— Кой би искал да я нарани, Хенли? — опитах.

— Никой. Казах го на полицията, казвам го и на теб. Силви нямаше врагове. — Той се задави и ме накара да преразгледам предишното си мнение, че барът е странно място да се мотае толкова скоро след трагедията. Сега осъзнах, че вероятно намираше успокоителна познатата атмосфера на тази дупка, дом, който е далеч от дома. Мъже като Хенли обикновено не идват от сплотени, любящи семейства.

Докоснах ръката му, жестът ми бе съвсем искрен.

— Съжалявам, Хенли — казах отново.

— Никога не й е било лесно — тъжеше той. Очите му бяха влажни, но се опитваше да контролира емоциите си; виждах това. — Горката малка Силви. Още от начало нещата тръгнаха срещу нея.

Не казах нищо, защото исках да продължи да говори. Опитах да му покажа чрез изражението на лицето си, че разбирам и, бог ми е свидетел, наистина бе така. Детството на Силви бе подобно на моето и на Трейси и напълно осъзнавах, че от трите ни аз единствена се бях измъкнала.

— Дори преди операцията имаше много проблеми. Влюби се в женен мъж и той я заряза, въпреки че бе бременна. Знаеше ли това?

Ние двете със Силви не бяхме особено близки; бяхме работили заедно известно време, това е всичко. Никога не бе споменавала да е обвързана с чужд съпруг или да е бременна, но пък може да бе споделила с Трейси или Лорета.

— Не — отговорих тихо. — Трябва да е било ужасно за нея.

Хенли си пое дълбоко дъх през носа и от синусите му излезе шумен звук. Пийнах си бързо от колата, като се опитах да скрия инстинктивната си реакция на отвращение.

— Така е. Той се отнесе много мръсно с нея. Всъщност, може той да е подпалил дома на Силви. Тя се държеше сякаш крие нещо за него.

Сега възбуди интереса ми. Извадих от чантичката си бележник, подобен на този на Арло Браудър, и луксозната химикалка, която Лорета ми подари след успешния изпит за адвокат.

— Какво например? — подбутнах го аз и се надявах да звуча небрежно.

Отговорът бе ново свиване на рамене.

— Кой знае?

— Спомняш ли си името му, Хенли?

— Не искаше да ми каже. Настояваше, че всичко е свършило и приключило, затова трябва да го оставим назад. Сега ми се иска да я бях накарал да ми каже.

— Този мъж посещаваше ли Силви? Обаждаше ли се по телефона?

Хенли се изчерви и голямата вена на врата му се изду.

— Не бих търпял подобно нещо — каза той. — Това беше стара история. Тя е моя жена.

Прехапах долната си устна, за да не покажа отношението си към Хенли — един от онези невежи, уж работещи дръвници, които заявяват, че няма да търпят подобни неща и говорят за приятелките си като за техните жени. Но той не би разбрал думите и отношението ми.

— Сигурен ли си? — попитах предпазливо. — Ако този мъже е предизвикал пожара, може би се е мотал наоколо известно време.

— Както казах — повтори той, — не бих търпял подобно нещо.

— Значи си бил доста сериозен относно Силви?

— Исках да се оженя за нея. Тя отказа, за да не провали инвалидната си пенсия, и аз престанах да я моля.

Обвързването с Хенли Егълман щеше да провали доста повече от купоните за храна и медицинското осигуряване и Силви бе достатъчно умна, за да го разбере. Може би бе научила урока си по трудния начин, от женения любовник. Зачудих се какво ли е станало с бебето, което е носела, но не попитах. Ако Хенли знаеше, а по-вероятно не, той не би ми казал.

Плъзнах визитката си на масата.

— Ако си спомниш нещо или чуеш нещо, ще ми се обадиш ли?

Хенли обмисли въпроса; видях, че го прави с усилие.

Пийна още малко бира и въздъхна:

— Защо да го правя?

Защото се опитвам да намеря връзката между Силви и случилото се с Трейси, помислих аз.

— Може би бих могла да помогна.

Хенли сбърчи чело.

— Да не си ченге или социален работник — поиска да узнае той. Не погледна към визитката. — Силви каза, че си адвокатка.

— Адвокатка съм, не ченге. Някога отнасял ли си се грубо със Силви, Хенли?

Нова червенина изпълзя по дебелия му врат и затуптя на бузите. Призна си недоволно:

— Понякога си изпускам нервите. Това не е престъпление.

— Престъпление е, ако я удариш — казах и си помислих или я изгориш до смърт в бунгалото.

Хенли сви месестия си юмрук на едната ръка и удари силно масата, като почти празните бутилки от бира и кола подскочиха леко. Няколко от следобедните пиячи се обърнаха да погледнат към нас, въпреки че лицата им не разкриваха особен интерес. Мислех, че може би се надяват на бой, за да разчупят монотонността на ленивия следобед в бара.

— Никога в живота си не съм посягал на жена! — изръмжа Хенли.

Изглеждаше сякаш иска да посегне на мен, с юмрук, но баба, майка ми и щатът Аризона не са ме отгледали глупава. Облегнах се назад спокойно и не наливах никакво масло повече в огъня.

— По-добре се връщай откъдето си дошла, госпожо — каза той, когато възвърна част от хладнокръвието си. — Това не е добро място за теб.

Наведох се леко напред.

— Заплашваш ли ме, Хенли?

Не получих отговор, защото Арло Браудър избра точно този миг, за да влезе в бара през страничната врата. Свали шапката си, огледа помещението и се запъти право към нашата маса.

— Трябва да тръгвам — каза Хенли и се изправи по-елегантно, отколкото очаквах, като се има предвид огромните му размери.

Надявах се, че детектив Браудър търси Хенли, не мен, но той не се спря, когато Хенли се изправи и привидно тръгна към тоалетните. Бях работила в бар Цици три и половина години; знаех за задната врата, точно вляво от автомата за цигари, която излизаше на алеята зад бара.

Арло седна на мястото, затоплено от Хенли и остави шапката отстрани на пейката.

— Виж ти — каза той, — госпожа Уестбрук.

Сервитьорката се върна, изглеждаше потисната.

— Искаш ли нещо? — попита тя Браудър.

— На колко си години? — зададе контравъпрос той.

— Двайсет и две. Искаш ли да видиш документ за самоличност?

— Да — отговори мъжът, — искам. Донеси го заедно с една оранжада.

Момичето се отдалечи. Зачудих се дали ще се върне или ще се измъкне през същата врата, през която изчезна Хенли. Бар Цици има репутацията на заведение, което наема непълнолетни сервитьорки; знаех го. Едва бях на осемнадесет, когато започнах работа тук.

— Често ли се отбиваш на това място, Арло?

— Не — усмихна се той. — Търсех теб.

— Какво те накара да помислиш, че ще ме намериш тук? — Сякаш не знаех.

— Сонтера ми каза, че може да наминеш и да задаваш въпроси за приятелката си Силви.

Почувствах прилив на тъга и опитах, безуспешно, да я удавя в диетична кола. Горката Силви… Господи, надявах се да е умряла, преди пламъците да са достигнали до нея.

— Имате ли заподозрени? — попитах.

Арло заговори тихо, дори нежно, и посочи с палец към тоалетните.

— Гаджето е интересно, разбира се. Обикновено е най-близкият и най-милият човек в подобни случаи. — Наведе се напред и се намръщи леко. Сплете пръсти върху масата. — Надявам се, че не си играеш на ченге, госпожа Уестбрук.

— Защо да го правя?

— Защото може би мислиш, че сме изпуснали топката в случая със сестра ти?

Преди да успея да отговоря, сервитьорката се появи с оранжадата, поръчана от Арло, заедно с шофьорска книжка от Аризона. Новите имаха холограма отпред и трудно се фалшифицираха.

Арло разгледа книжката и вдигна поглед към лицето на момичето.

— Мери Джийн, това не е място за хубаво дете като теб. Чувам, че търсят персонал в Депото.

Тя кимна незаинтересувано, пукна балонче с дъвката си и се обърна. Бих могла да й кажа нещичко за недостатъците да работиш на място като бар Цици, но не си направих труда, защото бях сигурна, че няма да ме послуша. На нейната възраст и аз знаех всичко.

— След като го спомена — казах аз и гледах гърлото на Арло, докато преглъщаше безалкохолното си, — възнамерявате ли да подновите разследването за Трейси?

Той остави чашата на масата, кимна замислено. Реших, че Браудър ми харесва.

— Бях новобранец по времето на тези събития, но си спомням. — Той поклати глава. — Обявиха я за избягала съпруга. Ако имаш представа колко хора изчезват нарочно…

Струваше ми се подходящо да му напомня за цифровата снимка на Трейси, макар Сонтера вече да му бе разказал. Освен това уточних, че сестра ми бе бивша съпруга, когато изчезна, и то с дете, което никога не би изоставила.

— Полицейското управление в Скотсдейл ми изпрати снимката преди няколко дни — кимна детективът разсеяно. — Това е другата причина, поради която дойдох да те потърся.

— Значи вие наистина подновявате разследването? — Настроението ми се повиши малко.

Арло кимна:

— След казаното от медицинската експертиза в Марикопа, когато видяха снимката, мисля, че нямаме друг избор. Ще го оценя, госпожице Уестбрук, ако ми разкажеш какво си спомняш за събитията около изчезването на сестра ти.

Усетих прилив на горчиво-сладко облекчение. Най-накрая, най-накрая някой на отговорен пост бе готов да ме изслуша. Погледнах часовника си, видях, че имам още малко време преди да тръгвам да се приготвям за срещата е Недъртън, макар и не много. Историята на Трейси бе прекалено важна, за да я разкажа прибързано.

— Дали не можем да го направим утре в късния следобед? — предложих. — Имам работа тази вечер и няколко показания под клетва, планирани за утре рано.

Арло кимна, остави на масата пари за моята кола и неговата оранжада, плюс бакшиш и стана.

— Ще те потърся на спирката около четири часа.

Съгласих се да съм там и ние тръгнахме към паркинга заедно. Той изчака да ме види безопасно настанена и със заключени врати във взетия под наем автомобил.

Колата съвсем не бе същата без Сонтера, натъпкан на другата седалка.

Набрах номера на Лорета по мобилния си телефон.

— Здравей — каза тя.

— Как е Ема?

— Добре е, Клер. Ти кога се връщаш?

Въздъхнах:

— Не съм сигурна. Виж, Лорета, ти познаваше Силви Уайънд сравнително добре, нали? Спомняш ли си да е била обвързана е женен мъж, докато работеше в бар Цици?

Лорета се замисли.

— Спомням си, но никога не съм знаела подробности. Тя наистина беше потайна за това.

— Имало е бременност.

Последва кратко мълчание, докато Лорета ровеше из чекмеджетата на ума си. После каза:

— Направи аборт. Мъжът плати. Това е всичко, което зная.

— Ще ми се обадиш ли, ако нещо ти дойде на ум?

— Разбира се. — Лорета звучеше обезпокоена. — Защо това е от значение, Клер?

— Просто съм любопитна.

— Аха — измърмори тя, но не бе убедена.

Побъбрихме още около минута, после затворихме. Опитах да се концентрирам върху шофирането, но мозъкът ми фучеше със сто и трийсет километра в час.

В хотела стаята ми бе прекалено тиха. Леглата бяха оправени, а светлинката за оставени съобщения не примигваше. Бях минала покрай рецепцията долу, без да ме помолят да напусна заради престъпността, която, изглежда, привличах.

Би трябвало да си зная, че всичко се нарежда прекалено лесно сега.

33.

Може би нездравото любопитство ме накара да се отклоня от пътя си към имението на Недъртън и да мина покрай изгорелия дом на Силви, а може би бе необходимостта да й отдам почитта си. Освен това се чувствах и малко виновна — жива съм, а тя бе умряла. Животът ми вероятно щеше да е подобен на този на Силви, ако баба ми не се бе ангажирала с нашето образование и не бе поставила строги земни правила, когато ние с Трейси отидохме да живеем при нея.

Умът ми бе зает с много неща, докато седях в колата си до бордюра и се взирах в кривия, почернял чакъл, останал от бунгалото на момичето. Мястото бе оградено с полицейска лента и ми напомни за жълтите панделки, дето хората поставят на дървета, прозорци и врати с надеждата да посрещнат с добре дошли любимите си, които вероятно никога няма да видят отново.

При вида на тези нещастни руини ми се искаше да заплача. Какви мечти бяха умрели заедно със Силви? Ще жали ли някой за нея, освен аз и Лорета, Хенли и страховитата жена Ели Мичъл, която срещнах при първото си посещение в бар Цици преди ден? Реших да прегледам вестника за некролог на Силви и обява за погребението й. Ако има служба, ще направя всичко възможно да присъствам.

Доста погребения ми се струпаха тези дни; вече бях ходила на това на Харви Кред и възнамерявах да отида на погребението на Джанет. Мислено видях един ретроспективен кадър; отново зърнах фаровете, които идват срещу мен на паркинга на хотела миналата вечер. Ако не внимавам, ще се озова на нова печална церемония, този път като почетен гост.

Бавно потеглих от сцената на смъртта на Силви и се запътих към Дезърт сънсет булевард, подготвена за интересна вечер.

Имението на Недъртън бе дори по-величествено от очакваното; то заемаше част от хълма, гордееше се със собствена електронна порта и дълга, виеща се алея, която свършваше под висок портик. До входната врата стоеше бронзова статуя в естествени размери на изправен на задните си крака кон с индиански боец върху гърба му. Скъпа вещ, наистина; такива скулптури обикновено бяха притежание на градските общини, а не на отделни личности.

Поех си дълбоко дъх, в едната ръка държах куфарче, затова протегнах свободната си ръка и позвъних на звънеца. Сложен хор от камбанки зазвуча вътре в къщата.

Отвори ми икономка на средна възраст, облечена в колосана униформа и аз бях нелепо доволна да я видя. Беше ми въздействало предупреждението на Санди Питмонт на обяд; с облекчение разбрах, че няма да сме сами с Недъртън, все пак.

— Заповядайте, госпожо Уестбрук — каза тя. Имаше испански акцент и топла, искрена усмивка, въпреки че в очите й се долавяше безпокойство. — Доктор Недъртън ви очаква.

Кимнах, но не казах нищо.

Жената отстъпи назад и с жест ме покани да вляза. Пристъпих прага на удивително фоайе на два етажа, с фонтан и под, направен от разноцветни камъчета. Изящни стълби — близнаци се извиваха от двете страни на голямата стая и водеха към втория етаж.

— Клер! — жизнерадостно извика Недъртън, слизайки по дясната стълба с грациозни бързи крачки; той сияеше сякаш бяхме най-стари и най-добри приятели. Взе ръцете ми в своите и преди да успея да се отдръпна, ме целуна по двете бузи, по европейски. Може би се опитваше да впечатли икономката; не успяваше мен. — Благодаря, че дойде.

Като че ли имах някакъв избор. Усмихнах се мразовито и се преместих малко извън обсега му.

Икономката затвори външната врата и изчезна под огромна арка вдясно от нас. Искаше ми се да забързам след нея или да я помоля да се върне, въпреки че малко ме безпокоеше погледът й при посрещането ми.

— Искаш ли чаша вино преди вечеря? — попита Недъртън.

— Не, благодаря — казах. Никога не пия, ако ще карам след няколко часа, а сега имах намерението да се измъкна от това местенце, колкото и хубаво да бе то, възможно най-скоро.

Той направи гримаса, която трябваше да изрази разочарование, предполагам; може би си мислеше, че ще излезе симпатична.

Мразя симпатични гримаси.

Докторът бе облечен със скъпа черна копринена риза, която би стояла чудесно на Сонтера, шити по поръчка панталони и италиански обувки. При него обаче дрехите му имаха нюанс сякаш идва от пътешествие на самотници; евтина перука и няколко златни верижки около врата биха допълнили този образ.

— Може би искаш да направим една обиколка? — попита той.

О-о-о, да — помислих си, — особено много искам да видя покоите на господаря и шортите ти, разбира се. На глас казах:

— Друг път. Имаме доста работа да свършим.

— Първо вечеря — настоя докторът и размаха пръст към мен.

— Не съм много гладна — казах. Е, добре, излъгах; не ми е за първи и няма да ми е за последен път.

Той ме хвана за лакътя и ме преведе през огромния хол, навън, на тераса с изглед към най-невероятната градина, която някога съм виждала. Там имаше дървета, подрязани в различни странни форми, статуи, фонтани и толкова много червени рози, че почти очаквах да зърна Червената Кралица от „Алиса в страната на чудесата“ с мокра от боя четка в ръка.

Под дърветата видях малка масичка, приготвена за двама. Свещниците несъмнено бяха сребърни, а порцеланът бе прозрачен като тъничка пролетна луна.

Недъртън дръпна стола ми и аз седнах, но поставих куфарчето си на колене, превзета като стара мома в претъпкан автобус. Той запали свещите с прекалено заучена грациозност, после зае стола срещу мен. Ако сега един струнен квартет изскочи от храстите и се впусне в интерпретация на „Каква очарователна нощ“, щях да изчезна оттук веднага.

Слава богу, никой не се появи, само икономката, която тихичко ми каза, че името й е Мария. Тя сервира салатите и отново се скри. Приказни светлинки започнаха да проблясват около градината на етапи, една бавна вълна от трепкане и блещукане в дърветата, храстите подобно на легион от светулки. Ако Сонтера седеше срещу мен, главата ми щеше да се замае. Ала сега нямах търпение да се върна в колата, да заключа вратите и да изчезна бързо. Опитвах се да не проявявам предразсъдъци заради думите на Санди и семейство Дорсет, но ми ставаше все по-трудно и по-трудно да бъда обективна.

От този мъж ме полазваха тръпки.

Направих усилие да хапна от салатата и открих, изненада номер едно, че е вкусна и, никаква изненада, че умирам от глад. Взех вилицата си и започнах да се храня, Недъртън последва примера ми, гледаше одобрително и от време на време пийваше от виното. Моята чаша остана празна; виното би се съчетало добре с нещо неприятно, пък и щях да шофирам.

Може би бях обзета от параноя. Простимо е, като се вземат предвид последните събития.

Следващото ястие бе ризото с гъби, а аз имам слабост за подобно нещо. Изядох го и него. Понякога хвърлях поглед към приказните светлинки, за да се уверя, че не започват да се размазват. Оставаха все така кристално ясни.

След ризото пристигна син домат с пармезан, също вкусен и очевидно без бързодействащи отрови, тъй като не припаднах и дори не се замаях. Десертът бе лимонов желиран крем и аз се съсредоточих върху него.

— Доста си хубавичка, Клер — каза д-р Недъртън. О, ласкател бе той.

— Благодаря — отговорих хладно, — но се надявам да не е необходимо да ти напомням, че съм тук като твой адвокат и нищо повече.

Отново този израз на наранено момченце. Въздържах се да не извъртя очи, почти, де.

— Как върви моят случай? — попита той възможно най-приветливо. Реших, че ако някога направят филм за живота на доктор Недъртън, главната роля трябва да се играе от Антъни Хопкинс. — Прегледа ли това, което ти дадох?

Изтрих устните си с антична ленена салфетка и въздъхнах:

— Опасявам се, че нищо от онези документи не ми помогна — признах си честно. Няма смисъл да украсявам истината. — Говорих с някои от свидетелите на обвинението и…

Изражението на Недъртън стана буреносно.

— Кои? — настоя да узнае той.

Не ми се искаше да му кажа, чувствах се сякаш предавам семейство Дорсет и Санди Пидмонт, дори бедната, мъртва Силви, но всъщност нямах друг избор. Практически работя за Недъртън, независимо дали ми харесва или не.

— Твоята бивша приятелка, като за начало. Също и господин и госпожа Ивън Дорсет.

Нещо проблесна в очите му и веднага изчезна. Лицето му видимо стана по-строго.

— Санди. Тази… жена е луда.

Кимнах, уклончиво.

— Сигурно ти е разказала онази нелепа история, че съм бил под въздействието на наркотици в операционната. — Той се вгледа в мен. — Не си й повярвала, нали?

— Стори ми се разумен човек — отвърнах спокойно. Има моменти, в които адвокатският тон е удобен.

Лявото му слепоочие започна да пулсира, но след малко той се овладя.

— Санди е неуравновесена — обясни мъжът със съжаление.

Смущаващо е, че според мен Санди е всичко друго, но не и неуравновесена. Тя или е много добра лъжкиня, напълно възможно, разбира се, или инстинктите ми за хората имат нужда от поправка.

— Знаеше ли, че е била проститутка, когато я срещна? — попитах. Понякога обичам да излизам от руслото, да поразтърся нещата и да видя какво ще се случи.

Недъртън въздъхна. Променливите му очи сега станаха мили, блестяха почти със светлината на светец. Гласът му звучеше подобно на монотонно напяване, копринен и хипнотичен:

— Мислех си, че мога да я спася.

Трябваше да има цигулки.

Отворих рязко куфарчето и направих за Недъртън бърз преглед на проведените интервюта. Не споменах, че имам още три в списъка за утре; подозирах, че той е човек, който може да отиде да се спотайва някъде наоколо и да подслушва.

Мария вече сервираше кафе от сребърна каничка, когато хвърли един-два коси погледа към мен; после Недъртън я накара да донесе една папка от кабинета му. Тя се върна моментално с дебела кафява папка.

Докторът я хвърли към мен.

— Ето — каза той. Струва ми се, че се бе отказал от подхода си на чаровен домакин.

— Какво е това?

— Списък с всички хора, които са доволни от услугите ми — заяви той. Ставаше тъмно, а свещите и малките блещукащи светлинки не бяха достатъчно ярки, за да се вижда добре. — Защо не интервюираш някои от тях?

Почувствах искрица надежда. Може би ще успеем да направим прилична защита. Може би смъртта на Сара Ан Дорсет е била просто трагичен инцидент — без съмнение подобни неща се случват, — а не престъпно небрежно отношение от лекар към пациент. Може би и при Силви е така, а Санди — ами, та тя е бивша любовница. Бившите обикновено не пеят похвали за някогашните си гаджета, особено в съда.

Мисли трезво, скара ми се един вътрешен глас.

— Ще го направя — казах аз с тон, който можеше да мине за ентусиазиран. — Ще започна с обажданията още утре.

— Добре. — Недъртън стана, с което ми показа, че вечерята е свършила, после, сякаш това не бе достатъчно ясен знак, изгаси пламъчето на свещта с пръсти. За миг стояхме обгърнати от тъмнината и аз се почувствах малко нервна.

— Имам музикална стая — добави той без всякаква връзка, когато влязохме в меко осветения хол. Отнякъде се чуваше джаз, нежен и смътен.

Погледнах часовника си. Казах ведро:

— А аз — среща утре рано сутринта.

Недъртън въздъхна:

— Клер, имаш ли връзка с някого?

Естествено, от негова гледна точка, аз трябва да имам връзка. Ако нямам, как е възможно да устоя на приятните му маниери, парите, музикалната стая? Тъй като не можех да си позволя да му заявя, че не се интересувам, защото го смятам за мошеник с колосално его, започнах да извъртам.

— Да — отговорих с престорено съжаление. — Съжалявам, но е доста сериозно.

Той ме погъделичка под брадичката, вероятно се мислеше за Кери Грант, който там някъде на сребристия екран благородно се отказва от момичето на мечтите си. За щастие не произнесе никаква реплика; в противен случай може би щях да се засмея.

— Благодаря за вечерята и… — поколебах се само за миг, защото търсех подходящо прилагателно — незабравимата вечер.

— Къде си отседнала? — попита той.

Трябваше да му кажа. Ако не, Харви младши щеше да го направи; всъщност бях изненадана, че не го бе направил вече. Дадох му името на хотела си.

— Има много място тук. — Мъжът направи жест с две ръце, за да обхване заобикалящия ни палат.

Поклатих глава.

Той се намръщи. Явно бе, че Недъртън е от типа хора, които са любезни само когато харесват получените отговори.

— Мария! — извика и ме стресна. Когато икономката се появи с леко обезпокоено изражение, той й нареди грубо:

— Изпрати госпожица Уестбрук до колата. Тя си тръгва. Мария кимна и ние излязохме от къщата заедно. Колата ми стоеше на няколко крачки от бронзовата статуя и аз надникнах вътре, преди да отворя вратата.

— Благодаря, Мария — казах и се настаних зад волана. — Всичко беше вкусно.

Тя стоеше изправено и се взираше в мен с неразгадаемо изражение.

— Името ви е Уестбрук. Не е толкова често срещано, нали?

Спрях, преди да пъхна ключа за запалването.

— Предполагам, че не.

— Семейството ви от Тусон ли е?

— Отгледана съм тук, но…

— Работех при едно семейство с това име — жената се смръщи. — Толкова много приличате на госпожа Уестбрук. Когато ви видях за първи път…

Една буца заседна в гърлото ми. Запалих колата.

— Никога не съм срещала семейство Уестбрук — прекъснах я аз. Бях ужасно любопитна, признавам си, но семейната ми история не е точно Американската Мечта и не виждах каква ще е ползата, ако измъкнем тези стари факти.

Ръцете ми бяха пълни с нови факти.

— Мъртва е — тъжно си припомни Мария. — Тя беше чудесна жена, винаги толкова добра с мен. И господин Уестбрук също. Техният син…

Включих колата на задна.

— Трябва да тръгвам — казах и потеглих. Ето, бях преживяла вечеря с Недъртън, а сега ме нападна от засада нещо, което мислех за безвъзвратно отминало, невъзможно да бъде възкресено.

Толкова много приличате на госпожа Уестбрук…

Все още треперех, когато пристигнах в хотела след около половин час. Бутонът за оставени съобщения на телефона примигваше лудешки, малко се страхувах да вдигна слушалката, но успях да се накарам да го направя. Ако на всеки завой се поддавам на страха, опитах да вразумя себе си, съвсем скоро ще се сгуша в апартамента си двайсет-четири-седем, ще гледам сапунени сериали и ще ям сладолед от кутия на спуснати пердета.

Натиснах подходящия бутон и зачаках, а пулсът ми туптеше силно в слепоочията.

— Имате три нови съобщения — информира ме телефонният секретар.

Първото беше от Харви Кред младши. Инструктираше ме, че утре сутрин най-напред трябва да му се обадя и да го уведомя за срещата с Недъртън. Хрумна ми, че Харви може би очаква да преспя с клиента си, дори бе нагласил това, но после отхвърлих идеята като параноя, свързана със стреса.

Второто обаждане бе от Сонтера, чудеше се дали съм се вразумила.

Тъй като първите две обаждания бяха съвсем нормални, третото ме хвана неподготвена.

— Не се научи, а, кучко? — изръмжа грозен глас, очевидно преправен. — Просто не искаш да разбереш. Е, когато слушаш това, аз ще съм зад завесата на банята. Искаш ли да погледнеш?

Коремът ми се сви, а сърцето ми се качи в гърлото, докато обмислях място за скриване. Стаята имаше балкон, но бях на четвъртия етаж и бе немислимо да мина оттам. Бих могла да вдигна телефона и да потърся помощ, но на полицията ще й отнеме прекалено много време да пристигне, а нямах голямо доверие на хотелската охрана, която вероятно се състоеше от едно наето ченге на около шейсет и пет с коремче. Освен това, ако мъжът наистина бе в банята, той ще чуе обаждането, ще успее да ме убие и да избяга, преди асансьорът да слезе до първия етаж и да се върне.

Имаше само един изход и той бе покрай банята, през вратата и навън в коридора. Нападателят ще има възможност да ме сграбчи, докато минавам, пък и дори да му избягам, той ще хукне да ме преследва по аварийното стълбище, защото няма да чакам асансьора.

Обмислих и възможността да викам за помощ, но бях прекалено уплашена. Дори не бях сигурна, че мога да шептя, а какво остава за силен писък.

Хрумна ми една идея. Не кой знае каква, но единствената по-добра за момента. Мушнах ръка в чантичката си, сграбчих пиперливия спрей, махнах капачката и поставих палеца си на лоста. После се промъкнах в банята, бях толкова уплашена, че всяка клетка от тялото ми трепереше, и отдръпнах завесата на душа, готова да напръскам мъжа в очите.

Там нямаше никой.

Пуснах флакона със спрей и се отпуснах на колене, а главата ми се въртеше замаяно от прилив на истински ужас. Поставих чело на ръба на порцелановата вана, като оставих хладината й да ме възстанови малко, и се опитах да се съвзема. Тъкмо щях да вдигна глава, когато усетих дулото на пистолет да докосва тила ми.

Чудя се как не се подмокрих.

— Не се обръщай — каза един глас. Мъж? Жена? Не мога да кажа. — И не мърдай.

— Кой си ти?

— Знаеш, че няма да ти кажа — продължи гласът. Усетих миризма на тютюн. Бира. Пот. Хенли? Не. Някак си знаех, че не е той. — Мълчи, слушай и може да ти се размине.

— Слушам — казах. Трябва да се опитам да кажа последната дума, дори когато може наистина да е последна. Предполагам, че адвокатът в мен заговаря.

Дулото притисна силно основата на черепа ми.

— Казах ти да млъкнеш, нали?

Събрах цялата си сила, за да не отговоря с да.

— Случилото се със сестра ти и със Силви — продължи натрапникът с дрезгав шепот, който раздвижи нещо под повърхността на будните ми спомени — може да се случи и на теб. Не искаш това, нали?

Поклатих глава, прехапах здраво долната си устна. Пиперливият спрей лежеше на пода, точно до дясното ми коляно и аз започнах да изчислявам шансовете си да го грабна и да обърна дюзата към агресора, преди който и да е той да успее да ме застреля. Отговорът се оказа лесен: ще получа куршум в мозъка веднага щом раздвижа и един мускул.

— Тогава се прибираш у дома, грижиш се за хубавата си малка племенница, докато все още я имаш, и оставяш на спокойствие нещата тук, в Тусон. Разбра ли?

Докато все още я имаш. Някак си тези думи ме изплашиха повече от положението, в което се намирах в момента. Успях да кимна.

— Наистина не ми е приятно да направя това.

Стиснах здраво очи. Чаках да ме застрелят.

Силна болка експлодира отзад на главата ми, в ушите ми зазвуча оглушителен грохот, усетих как пропадам, пропадам надолу и падането бе много по-голямо от разстоянието от коленете ми до пода. Бях абсолютно убедена, че съм мъртва или умирам и се спускам спираловидно към сърцето на вселената.

Разбира се, бях жива.

Събудих се след известно време, косата и дрехите ми лепнеха от кръв, а подът и едната страна на ваната бяха изпръскани с яркочервени петна. Разяждаща болка пулсираше в главата ми; стигнах чрез опипване до тоалетната и повърнах. После изтрих лице с хартиените кърпи, които успях да сграбча от машината, вградена на шкафа, и се протегнах, за да прегледам раната си с пръсти.

Не съм простреляна, реших аз с огромно облекчение, но имах неприятна дълбока рана отзад на главата и болката ми бе жестока, туптеше сякаш някой ме удряше постоянно с тежък ковашки чук. Явно нападателят ме бе цапардосал с приклада на оръжието си и аз бях изпаднала в безсъзнание.

Мина доста време, преди да успея да се изправя на крака, като сграбчих ръба на тоалетната чиния и шкафа до мен, но това се получи след няколко нещастни опита, всеки от които правеше новия още по-труден; все пак най-накрая успях. Огледалото ме сблъска с нов шок. Приличах на нещо от юношески филм на ужасите и почти изпищях, когато видях отражението си.

Наведох се напред, взрях се в зениците си и опитах да си спомня признаците на сътресение на мозъка. Нещо за зениците — по-големи или по-малки, а може би една голяма и една малка. Отказах се.

Бавно и агонизиращо тръгнах към телефона на нощното шкафче, а след мен остана яркочервена следа по рамката на вратата, стените и накрая по покривката на леглото, което бе по-близо до банята и в което снощи спа Сонтера.

Едва не припаднах, преди да успея да натисна 0 с окървавения си пръст.

— Телефонистката на хотела — напевно каза приятелски женски глас.

Затворих очи, с една ръка притисках корема си. Промълвих:

— Имам нужда от линейка. — Слушалката се изплъзна от ръката ми и тропна на пода.

— Ало? — чух телефонистката да вика някъде долу от килима. — Госпожо Уестбрук? Госпожо Уестбрук?

— Помощ — казах. Нямам представа дали момичето ме чу.

Сладкият, пронизителен звук на сирена долетя до ушите ми след няколко минути. Охраната на хотела влезе в стаята и седна на леглото до мен.

— Добре ли сте, госпожице? — попита той.

Щях да се разсмея, ако не ми бе необходима енергията, за да се предпазя от нов припадък. Той се опитваше да ми помогне, все пак; трябваше да му отдам заслуженото. Отиде в банята, натопи една кърпа в студена вода и я притисна към тила ми.

— Имам дъщеря на вашата възраст — каза мъжът.

Започнах да плача.

Екипът на Бърза помощ пристигна — по-късно чух, че е трябвало да си пробиват път през тълпа от ужасени гости на хотела и служители, които блокирали вратите — и започна медицинската обработка. Поставиха ме на количка. Останалото е замъглено в съзнанието ми, въпреки че помня как ме закараха в асансьора и през фоайето, спомням си и мигащата червена светлина на буркана върху покрива на линейката.

34.

Събудих се в болнично легло, главата ми бе превързана и ме болеше ужасно, а Сонтера стоеше до мен и ме гледаше гневно. Вярвайте или не, но първото нещо, което ми дойде наум, бе, че се е обръснал.

— Доволна ли си сега? — попита Тони. — Или възнамеряваш да се мотаеш тук, докато намериш смъртта си?

— Има още какво да се желае от подхода ти към болните, Сонтера — казах. Странно, но бях доволна, че той е намусен както обикновено. Вероятно щях да рухна напълно, ако бе проявил каквато и да е нежност.

— Какво, по дяволите, се случи този път?

— Някой ме удари по главата — отговорих, макар това да бе очевидно за един детектив. Не се въздържах да попитам: — Имам ли сътресение на мозъка?

— Не — троснато каза той, като се умилостиви съвсем мъничко. — Само лоша прическа и много шевове. Чудо е, че нямаш фрактура на черепа.

Изведнъж почувствах пристъп на безпокойство, сякаш трябваше да ходя някъде, да правя нещо, но не си спомнях къде или какво.

— Кога ще мога да се измъкна от тук?

Сонтера остана намусен.

— Докторите ще решат това. Тази нощ, после може би ще останеш още известно време.

— Сигурно Арло ти се е обадил. — Гласът ми потрепери. — Затова си тук, нали?

Той кимна, пресегна се, сипа чаша студена вода и я приближи до устните ми. Отпих жадно няколко глътки.

— Ще дойде първо тук утре сутрин — каза Тони.

Чувствах главата си като че ли е премазана от камиона на гаджето на сестрата на Хенли. Опитах да се усмихна:

— Добре ще ми дойде малко обезболяващо. Горе-долу същата доза, каквато дават на полярна мечка.

— Затова са монтирали този апарат — обясни Сонтера и ми показа малък мускал, прикрепен с тръба към мен. — Просто го натискаш с палец и той освобождава една доза демерол.

— Не е необходимо да оставаш — казах аз.

— Ами, възнамерявам да направя точно това, Защитник, така че примири се.

Нямах сили да се боря с него. Измърморих:

— Демеролът не ми помага.

— Минаха само две секунди, Клер. Дай му време.

— Май мога да поспя.

— Давай.

Когато се събудих, в болничната стая нахлуваше слънчева светлина, а Сонтера бе дълбоко заспал на стол до леглото ми. През нощта отново бе брадясал; тестостеронът е удивително нещо.

Натиснах вълшебния бутон и зачаках да получа нова доза демерол. Това нещо не е толкова добро, колкото го хвалят — все още изпитвах силни болки, когато Сонтера се събуди половин час по-късно.

Той отиде в банята, пусна водата и след малко излезе обръснат, с измити зъби и сресана коса. Един санитар току-що се бе появил до леглото ми и ме очакваше поднос с рохки бъркани яйца, не много примамлив бекон и кишави картофи.

— Яж — каза Сонтера. Вероятно бе доволен, че може да ме командва, тъй като аз съм безпомощна и беззащитна.

Взех вилицата и боднах от яйцата.

— Трябва да се обадя на Харви младши. А срещите ми е необходимо да бъдат препланирани…

Сонтера взе вилицата, забоде парче яйце и го бутна към устата ми. Поех го с огромна неохота.

— Обадих се на Лорета — каза той — и тя ще звънне на шефа ти. А засега нямаш срещи, за които да се безпокоиш.

— Обадил си се на Лорета? Божичко, Ема ще се уплаши до смърт!

— Успокой се. Ема не знае нищо от случилото се. Решихме, че трябва да чуе всичко от теб, очи в очи.

Тогава се успокоих малко, но не много.

Петнадесет минути по-късно пристигна докторът с обезпокоения Арло Браудър, който го следваше плътно по петите. Сонтера и Арло излязоха; чух ги да говорят в коридора, макар да не различавах думите.

— Кога ще мога да изляза от тук? — попитах лекаря, красив мъж, който изглеждаше сякаш все още трябва да паркира коли или да прехвърля бургери за препитанието си.

Докторът се усмихна търпеливо и сложи стетоскопа.

— Може би утре — започна той прегледа, избягвайки погледа ми.

35.

След като Арло приключи разговора си със Сонтера в коридора и се върна в стаята, стана ясно, че е дошъл по работа.

— Какво се случи снощи. Клер? — попита той без предисловие. Взе стола, на който бе спал Сонтера, и извади нужния му бележник. Тони кръжеше в края на леглото ми, мрачен като ирландско-испански ангел на смъртта, и чакаше отговора ми.

Главата ме болеше убийствено, но несъмнено докладът трябваше да бъде направен. Искаше ми се нападателят ми да бъде заловен, за предпочитане, преди да ме подгони отново. Следващия път може наистина да дръпне спусъка. Напомпах си малко демерол — честно, все още мисля, че медицинският персонал просто се шегуваше с мен, че малкият мускал съдържаше течен аспирин или нещо също толкова безобидно — и се впуснах да разказвам.

Обясних на Арло и Сонтера как се бях прибрала в хотела си след вечеря с Джъстин Недъртън и бях прослушала съобщенията си. Описах третото обаждане, в което някой твърдеше, че се е скрил зад завесата на душа. Разказах как отидох в банята с известно треперене, въоръжена с пиперлив спрей, как не намерих никой там и се отпуснах на колене от облекчение, защото мислех, че съм сама. Казах как някой пристъпи зад мен и притисна дулото на пистолет отзад на врата ми.

Наблюдавах лицето на Сонтера по време на разказа и бях едновременно благодарна и обезпокоена от яростта, която видях там. Знаех, разбира се, че ядът му е насочен предимно към нападателя ми, но отчасти бе насочен и към мен. Имах доста добра представа какво си мисли: само да го бях послушала, нямаше да се забъркам в тази каша.

Продължих да разказвам как бях ударена, вероятно с приклада, и наистина вярвах, че съм простреляна, а най-накрая описах как дойдох на себе си, отидох до телефона и как охраната ме успокои. Пропуснах само повръщането.

— Не успя да видиш този човек? — попита Арло. — Или да разпознаеш гласа?

— Гласът бе преправен и не ми напомни за никой специално. Не, не видях нищо — освен живота, който ми мина пред очите, разбира се.

— Трябва да си спомняш все нещо — подтикна ме да говоря Сонтера. Ако е толкова непреклонен с всички, които разпитва, чудно как въобще получава прям отговор.

— Имах някакво чувство — признах си аз, мислех усилено, но не стигах до никъде, — че изпускам нещо, че нещо ми е познато…

— Може би ще се върне — успокои ме Арло, без да вдигне поглед от бележките, които драскаше.

С това интервюто явно приключи, защото когато вдигна очи, вече се усмихваше. Затвори бележника си и го пъхна в джоба на ризата. Каза:

— Ти си една жилава дама. Ако някога решиш да си търсиш работа като ченге, обади ми се.

— Едва ли — отговорих с насочен към Сонтера поглед.

Арло просто сви рамене.

Сонтера почти не се усмихна. Веднага щом изляза от болницата и главата ми оздравее, той ще ме подлуди колко съм непокорна и не обръщам внимание на молбите му, ще ме накара, ще ми нареди да се върна в Скотсдейл и да престана да си играя на частен детектив.

 

— Това — казах и вдигнах илика на системата — не е нищо друго, освен глюкоза.

Сонтера въздъхна:

— Някой те е цапардосал по главата, Защитник. — Сякаш имах нужда да ми напомня. — Когато получиш такъв удар, има и болка, с лекарства или без.

— Благодаря — отвърнах сковано. — Това ме кара да се чувствам толкова по-добре.

Арло се прокашля, той бе един дипломат в джинси, ботуши и евтина риза.

— По-добре да тръгвам — каза. — Ще ти се обадя. Клер, след като разгледаме местопрестъплението.

Той шляпна Сонтера по гърба, когато мина покрай него, кимна ми и излезе.

— Почини си — каза Тони, леко хвана дясното ми стъпало през чаршафите и го стисна.

— Боли ме главата. Няма да мога въобще да заспя.

— Опитай да си затвориш очите.

Затворих ги и веднага се оказа, че греша. Тъмнина.

Когато се събудих, обядът бе сервиран и Сонтера не се виждаше никъде наоколо. Огромен букет цветя стоеше на нощното ми шкафче и аз успях да взема картичката, без да побутна иглата от системата.

Бързо оздравяване — пишеше там. — С най-добри пожелания, Кред и съдружници.

Е, помислих си, не е съвсем топло и мило, но поне не съм уволнена. Все още.

Полагах усилия да похапвам от сандвича с печено сирене, когато една сестра надзърна в стаята и се усмихна.

— Господин Сонтера ме помоли да предам, че ще се върне тази вечер в часовете за посещения, така че не правете нищо глупаво. — Тя сви рамене и се усмихна. — Това са негови думи, не мои. Междувременно, една жена иска да ви види. Помолих я да дойде по-късно, но е непреклонна. Каза, че името й е Мария Гомез и ще си я спомните от гостуването си у д-р Недертън снощи. Да я изпратя ли да влезе?

Мекият сандвич тупна на подноса.

— Изглежда симпатична — добави бързо медицинската сестра, като че ли това имаше някакво значение.

Просто кимнах примирено. При други обстоятелства вероятно щях да отпратя точно този посетител, но въпреки предизвиканата неловкост при последната ни среща, аз бях малко любопитна за причините й да дойде тук. Любопитството и демеролът са дяволита комбинация.

Изминаха няколко минути, преди Мария да влезе в стаята.

— Здравей, Клер — каза тя и ме огледа тревожно.

Поздравих я с кимване и дори това малко усилие причини силно туптене в главата ми.

Мария носеше броеница в едната си ръка и когато се приближи до леглото, целуна мънистата и се прекръсти. Последва колеблива усмивка.

Прекрасно — помислих си без всякакво състрадание, — сега ще се молят за мен.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попитах, без да отвръщам на усмивката й.

Мария съсредоточи вниманието си върху цветята от Харви младши, оправи ги с леко нервно движение на квадратните, изнурени от работа ръце.

— Исках да поговорим за… нещо. Обадих се в хотела ти рано сутринта и ми съобщиха, че си ранена и са те докарали тук.

Изчаках, наблюдавах я. Това бе неин спектакъл, не мой.

Мария си придърпа стол и седна тежко. Пръстите й се движеха с голяма скорост по мънистата на броеницата.

— Снощи ти казах, че приличаш на жената, при която работех някога, госпожа Уестбрук — напомни ми тя, като напрегнато се взираше в лицето ми. — Просто не мога да преодолея това, колко много приличаш на нея.

— И? — подканих я аз. Знаех какво ще каже и тъй като не можех да я спра, ми се искаше да го каже и да си тръгва. Парадокс, името ти е Клер.

— Госпожа Уестбрук имаше син на име Томас — продължи тя внимателно.

Томас Уестбрук. До този момент, въпреки забележките относно приликата ми с починалата жена, се надявах, че има някаква грешка, че има някакви други Уестбрук, не моите.

— Имаше? — като ехо повторих.

Сълзи наляха очите на Мария и аз омекнах малко към нея, знаех, че не й е било лесно да дойде при мен.

— Томас умря в автомобилна катастрофа преди няколко години.

Прониза ме… нещо, но не бях готова да го нарека тъга. Как се жали за някой, който никога не си познавала?

— Разбирам — казах, макар да не разбирах. Не напълно поне.

— Вярвам, че той е твой баща — заяви жената.

Главоболието ми се усили, а бушуването в стомаха ми предвещаваше неприятности.

— Ами — казах въздържано, като напразно се опитвах да си сложа още демерол, — ние всъщност не се познавахме.

Имам дарбата да се изразявам кратко; майка ми бе забременяла от Томас Уестбрук, а той ни бе напуснал още преди да се родя. Майка ми бе решила да ме кръсти с неговата фамилия, може би на шега, може би просто да му го върне задето я е зарязал да отглежда сама незаконно дете.

— Томас бе добър човек — решително заяви Мария. Тъмните й очи блестяха убедено.

— Не можеш да го докажеш чрез мен — отговорих и преглътнах с мъка.

Тя се намръщи:

— Много горчивина носиш в себе си.

— Права си, по дяволите — отговорих, макар да се чувствах малко виновна, че ругая в присъствието на броеница. Знаех малко за баща си, благодарение на пиянските бълнувания на мама. Той е бил единствено, разглезено дете, родено в едно от най-богатите семейства на Аризона. Ала никога не ми е пращал картичка за рождения ден или Коледа, а да не говорим за плащане на издръжка. Колко развълнувана се предполагаше да съм сега, след всички тези години, когато научавам, че е мъртъв?

Мария въздъхна, затвори очи за момент. Вероятно се молеше за спасението на упоритата ми душа.

— Томас е бил много млад, когато се е запознал с майка ти — каза тя. — Не бива да си прекалено строга към него.

Подобна драма си заслужаваше да се опише в сапунена опера. Зачаках музиката от органа и рекламите. Избледняват, пускат благодарностите и Клер продължава живота си.

— Добре — изрекох напрегнато. — Прощавам му. Доволна ли си?

Сякаш пронизах Мария с остро оръжие.

— Той бе твой баща. Въобще ли не те е грижа за него?

— Аз бях негова дъщеря — изстрелях в отговор. — Мога да задам същия въпрос.

— Предполагам, че е естествено да се чувстваш по този начин — заключи Мария с нова въздишка, — но се надявах…

— Защо дойде? — попитах направо, уморих се да опитвам да се досетя. — Ако Томас Уестбрук е мъртъв, ние двамата не можем да разрешим различията си.

Тя отправи тъжен взор към мен. Проговори след една продължителна пауза:

— Семейство Уестбрук притежаваха много пари. Аз получих един щедър дар, но зная, че останалото не е потърсено от никого. Може би ти си единствената жива наследница.

Вероятно някои хора биха се зарадвали при тази новина, но аз се почувствах сякаш ударена с прът в корема. Умът ми прескочи назад във времето: спомних си Коледите в приемни семейства, когато истинските деца получаваха хубавите подаръци, а аз бельо и училищни принадлежности. Спомням си как изнасях реч на тържеството за завършване на гимназията и си фантазирах, че някои — който и да е — от семейството на баща ми може да е в залата и да се чувства поне мъничко горд с мен. Трудно пораснах, а очевидната незаинтересованост на Томас Уестбрук за моето благополучие представляваше голяма част от проблема.

Все пак въпреки едно съгласувано усилие, не можех да извикам прекалено съчувствие към себе си. Хората, назначени от държавата да се грижат за мен, бяха добри, а накрая се събрах с Трейси и баба, макар и твърде за кратко.

— Не искам парите им — казах.

Мария бръкна в джоба на униформата си на икономка, извади лист хартия и го постави на нощното шкафче.

— Не бих прибързвала, ако съм на твое място. Това са името и номерът на адвоката, който се занимава с имението. Може би ще решиш да се обадиш на господин Кае.

— Вероятно няма да го направя — предупредих я аз. Искаше ми се да се разплача, но не се поддадох на настойчивото желание.

На вратата Мария спря и се обърна назад. След миг колебание ми каза къде се намира семейният парцел. Знаех къде е гробището, но нямах намерение да ходя там, сега или по-късно, така че просто останах да се взирам в нея и да я чакам да си тръгне.

Имах важни неща да върша, например да разкритикувам храната и да помоля медицинската сестра за по-добри лекарства.

36.

Два дни по-късно, след доста бумащина, много необходим душ и хубав шампоан, най-накрая ме пуснаха от болницата и Сонтера, който напоследък пътуваше доста между Тусон и Скотсдейл, дойде да ме вземе. Лорета бе изпратила някои мои дрехи и аз се облякох набързо, с огромно желание да си тръгвам.

Докато в последната минута подписвах някои документи — хотелът пое повечето от паричните задължения чрез своя застраховка — Сонтера занесе нарастващата ми колекция от цветя и картички в колата. Все още бе в лошо настроение и се зачудих защо продължава да се връща.

Когато се настанихме и закопчахме коланите, той най-накрая благоволи да ме заговори:

— Искаш ли да хапнем преди тръгване?

— Да — отговорих. — Голям Мак.

Тони се засмя дрезгаво и поклати глава, после спряхме на първата възможна Златна Арка и се наредихме зад няколко други коли на алеята за пазаруване от автомобила.

Сонтера излапа порция пилешки хапки, а аз бургер е пържени картофки. След няколко минути вече бяхме на Шосе 10 и пътувахме назад към Финикс.

Помислих си за Харви младши, за всичката несвършена в Тусон работа и част от щастието ми от измъкването от болницата се изпари. Бях пропуснала погребението на Джанет и на Силви; така и не свърших с интервютата на свидетелите на обвинението по случая Недъртън, въобще не се обадих на доволните клиенти от списъка, който докторът ми даде на вечерята.

Изпуснах дълга въздишка.

Сонтера се пресегна, докосна бедрото ми и предизвиканата възбуда съвсем не съответстваше на краткия, лек допир на пръстите му. Той го усети, вероятно почувства как се сковавам, и се усмихна:

— Знаеш ли, изглеждаш ми малко напрегната.

Това бе една интимна шега от Усещане за жена, филм, който бяхме заели от видео къща и бяхме гледали заедно още когато… ами… излизахме заедно.

— Млъквай — казах аз.

Тони се разсмя и заяви:

— Ти си същата стара Клер. Не мога да ти опиша какво облекчение е това. Ако ми бе казала нещо мило, щях да си помисля, че ударът по главата е бил по-сериозен, отколкото вярвахме.

Сонтера започваше да ме кара да си припомням някои от методите му за намаляване на напрежението — достигнали до изкуство при него — и на мен не ми хареса.

— Напредвате ли със случая Кред! — Зададох този въпрос, защото знаех, че не е така. Сонтера и партньорът му Еди бяха прегледали доста документи във фирмата, занимаваха се с набези и сметището, от което все още изникваха трупове, и се опитваха да измъкнат един недоволен човек, който да е мразил Харви, Джанет и мен толкова, че да иска да ни убие.

Сонтера пренебрегна въпроса ми и пъхна един диск в уредбата на таблото. Гласът на Андреа Бочели се разнесе от говорителите.

Мръсен номер, помислих си.

— Обадих се на застрахователния си агент вчера, между дозите демерол — казах, за да се отвлека от фантазиите, които музиката предизвикваше: как танцувам със Сонтера боса, в някакво лозе на Тусон по залез-слънце. — Говорят за нова кола.

— Добра новина — спомена той, после продължи да си тананика заедно с Бочели.

— Мисля, че ще си взема нещо на старо и ще покрия разликата.

Сонтера кимна, наблюдаваше пътя. Не успях да се въздържа и да не се възхитя на профила му.

— Една жена на име Мария Гомез ме посети в болницата днес — изтърсих аз неочаквано. До този миг не бях споделила за разговора си с никого, дори и е Лорета, която ми звънеше на всеки пет минути. Все още обработвах малкото дадена ми информация.

Тони намали Бочели.

— Кой?

— Госпожа Гомез някога е работила за семейството на баща ми — отговорих и се зачудих защо въобще повдигнах въпроса, като едва устоявах на настойчивото желание да загриза нокътя си.

— Баща ти? — Сонтера ми хвърли един празен поглед, сякаш винаги е мислил, че съм се пръкнала от лабораторна ваничка.

— Томас Уестбрук — чух се да произнасям.

— А-а. Какво искаше тази жена?

Няма да му кажа за парите, тъй като нямах намерение да ги търся. Той не би разбрал омразата ми към семейното богатство, аз самата не бях сигурна, че разбирам. А обясненията изглеждаха прекалено дълги.

— За да ми каже за смъртта му, предполагам — звучах неубедително.

— Ти не знаеше ли?

— Нищичко не знаех.

Той ми се усмихна:

— Смятах, че никога няма да те чуя да казваш подобно нещо.

— Животът е пълен с изненади.

— Да. — Сонтера престана да се усмихва. — Е, как се чувстваш? За това, че си е отишъл от живота?

— Той си е отишъл още в началото на моя живот — отговорих. — Защо трябва да чувствам нещо?

— Защото се предполага. Когато откриеш, че някой е мъртъв, трябва да почувстваш нещо.

— Кой го казва?

Сонтера направи физиономия.

— Напомни ми никога да не закачам лошата ти страна, Защитник.

— Прекалено късно — отвърнах и се усмихнах мило.

Той отново увеличи музиката.

Аз започнах да въртя копчето на климатика и попитах:

— Не ти ли е топло тук?

Той поклати глава. Засмя се леко дяволито:

— Желаеш ме, това е всичко.

— Нямам нужда от това, Сонтера.

Той отново докосна бедрото ми, но този път задържа малко ръката си там. Каза:

— Не ме карай да започвам с твоите нужди, Защитник.

37.

Да, отзад на главата имах буца с големината на пъпеш и не, въобще не се чувствах превъзходно, но докато стигнем до моята улица в Кейв Крийк, вече бях отхвърлила всички разумни причини да не си легна със Сонтера.

Единствената ми надежда беше, че Ема ще е у дома. Присъствието й, естествено, щеше да възпрепятства каквито и да е сексуални игрички, които можеха да последват, ако бяхме оставени със собствените си идеи.

Божичко, нямаше и следа от Ема, а Бърнис отникъде не изджавка своето кучешко добре дошли.

Проклет късмет!

Сонтера пренесе багажа ми, а аз отидох в кухнята, за да си взема чаша филтрирана вода от бутилката на вратата на хладилника с надеждата да охладя малко либидото и да овладея здравия си разум. През прозореца над чешмата видях госпожа Кравински, която гореше червена свещ на своя прозорец.

Засмях се.

— Какво е толкова смешно? — попита Сонтера зад мен. Обърнах се, той стоеше на прага, облегнал рамо на рамката на вратата. Тъмните му екзотични очи пребродиха тялото ми.

— Нищо — казах. Думата излезе като грачене и звучеше като лъжа. Каквато си и беше, разбира се.

— Нека да те сложа да си легнеш.

О, господи…

Вирнах брадичка и заявих:

— Добре съм, Сонтера. Можеш да тръгваш.

Той прекоси стаята, облегна се на мен и така много успешно ме прикова към ръба на барплота. Чувствах се неудобно, но не защото ме нараняваше; напротив, доставяше ми прелестно удоволствие. Тони обхвана брадичката ми в ръка, повдигна лицето ми и започна да ме целуна.

Всеки мускул в тялото ми се превърна в топъл восък, но Сонтера ме държеше изправена чрез натиска на бедрата си.

Усетих ерекцията му и тялото ми премина на автоматичен пилот, като избута разума на заден план. Той се засмя на реакцията ми, все още ме целуваше до зашеметяване, когато постави ръце от двете страни на талията ми и ме повдигна от пода.

Инстинктът — или може би сладострастието — ме подтикнаха да обвия крака около кръста му и ръце около врата му. Докато ме изнесе нагоре по стълбите, вече се бях съвсем размекнала.

Стаята бе сенчеста и хладна, частици прах летяха във въздуха заради дългото ми отсъствие. До леглото Сонтера ме изправи на крака и ме подкрепи, защото коленете ми почти се подкосиха. Той отхвърли назад покривката и ме постави да седна на ръба на матрака, като измъкна блузата ми през главата. Не носех сутиен, въпреки че дали бях забравила или го бях изоставила нарочно при обличането си тази сутрин, честно казано, не помнех.

Сонтера направи пауза, пое си шумно дъх и коленичи да събуе обувките ми. Нежно ме положи по гръб, за да издърпа дънките ми, и познайте какво, тук също бях без бельо.

Той изстена, все още коленичил, и няколко пъти прокара ръка нагоре-надолу по бедрата ми.

— Клер… — Гласът му бе дрезгав, колеблив.

— Не си тръгвай — прошепнах. — Моля те, не си тръгвай.

Той целуна дясното ми коляно от вътрешната страна, а после лявото ми коляно от вътрешната страна. Почувствах се като мънисто, опънато на жица с ток, изстенах няколко пъти, но това нямаше абсолютно нищо общо с шевовете отзад на главата.

— Полека — каза той пресекливо, а дясната му ръка описваше бавни, сладостни, огнени кръгове върху голия ми корем и малко по-надолу. — Полека, бейби.

— Не — помолих, като едва успях да проговоря. — Искам бързо. Имам нужда от бързина.

Движението на ръката му ставаше по-широко и по-широко, по-бавно и по-бавно.

— Зная от какво се нуждаеш. И аз ще ти го дам — прошепна ми той тихичко. После започна да целува местата, които ръката му галеше преди това.

— О, божичко, Сонтера — изскимтях.

— Отпусни се… — Усетих как палецът и показалецът му ме разделят, подготвят за целувка от съвсем нов вид.

Точно така. Отпусни се. Изстенах отново, продължително и тихо.

Тони постави единия ми крак върху дясното си рамо, другия върху лявото.

— О, божичко — промълвих отново, вече отчаяна. Бедрата ми потръпваха и усещах дъха му върху себе си. Само да ме докосне с устни и език и знаех, че ще загубя ума си.

Със свободната си ръка Сонтера се пресегна да погали гърдите ми, после дълбоко от гърлото му излезе истински сладострастен звук, той наведе глава и ме пое в устата си. Извиках доволно и сграбчих чаршафите с две ръце.

Сонтера е майстор. Смуче усилено, после едва ме докосва с устни, дразни ме, мърмори нежни думи, предназначени да възпламеняват, а не да успокояват. Целуна бедрата ми от вътрешната страна, влажния от пот корем и ме накара да моля за това, което исках. От което се нуждаех, защото той знаеше, дяволите да го вземат. Винаги бе знаел.

Доволен вече, че съм готова, Тони ускори темпото й аз скопчих пети около раменете му, ридаех от екстаз, докато ме издигаше нагоре, нагоре и най-после стигнах до края. Залюлях се до него, тялото ми бе обхванато от диви спазми при оргазъм след оргазъм и аз на пресекулки шепнех името му през цялото време.

Най-накрая бях изчерпана, физически поне, а Сонтера сложи глава върху корема ми; усещах дъха му между краката си. Преплетох пръсти в косата му и спуснах крака от раменете му. Малки, леки като перца оргазми все още ме караха да потръпвам, а зърната ми бяха твърди като дръжки на чекмедже.

— Люби ме, Сонтера.

Той не повдигна глава, а когато заговори, гласът му бе дрезгав.

— Странно — каза. — Помислих си, че тъкмо го направих.

— Съблечи се и легни в леглото при мен.

— Клер, може би, ами… с твоята глава и…

— Наистина го искам. Искам те гол и вътре в мен.

— Нямам…

— В чекмеджето на нощното шкафче — казах. — Откъм страната на пистолета. — Сонтера не бе спал в леглото ми от дълго време, но аз вярвах, че трябва да съм подготвена. За всеки случай държах кутийка презервативи под ръка.

Той ги потърси опипом, извади пакетче и се засмя. После изрита ботушите си, смъкна дрехите и се изкатери до мен.

— Не би трябвало да го правим — каза мъжът, който бе започнал всичко това.

— Защо? — попитах, като се плъзнах достатъчно далеч, че да успея да лизна едно от зърната му.

Сонтера изстена.

— Защото току-що излезе от болницата — обоснова се неясно.

Ала аз вече го дразнех по други начини. Не че Тони имаше нужда от голяма подготовка. Усетих го твърд като стоманен цилиндър в ръката си и почти очаквах плътта му да зацвърчи.

— Трудотерапия — казах и започнах да го целувам надолу по корема.

— Клер — изхриптя той.

Продължих да се движа по-надолу, продължих да го целувам.

Той се задъха, когато стигнах целта си, а аз ентусиазирано се впуснах в работа.

38.

Събудих се след няколко часа и открих, че съм сама. Без Тони апартаментът ехтеше подобно на огромно пусто пространство и аз почувствах отсъствието му с неимоверна острота.

Повдигнах глава, отново бе започнала да ме боли, примигнах и сграбчих ръба на нощното шкафче, за да се закрепя, докато сядах.

До телефона имаше бележка, написана с изразителния, четлив почерк на Сонтера.

„Има нов труп до сметището. Извинявай, че тръгнах без довиждане, но сърце не ми даде да те събудя.

С.“

Тъй като наоколо нямаше кой да ме хване, задържах бележката за миг до гърдите си, като че ли поглъщах част от същността на Сонтера от хартията. После реших, че се държа като глупачка, скочих от леглото, отидох до банята и взех хавлията.

Само шест и петнадесет, но слънцето вече бе залязло и аз светнах лампите навсякъде в апартамента. Още от малко момиченце, когато посрещах странни мъже в антрето на майка ми късно през нощта, се чувствах неловко в тъмнината.

В кухнята сложих чайника и забелязах, че червената свещ на прозореца на госпожа К. бе изгоряла. Надявах се това да не е метафора.

Телефонът звънна точно когато свалях чаша от шкафа и аз вдигнах веднага, абсурдно нетърпелива да чуя друг човешки глас.

Беше Лорета.

— Хей — каза тя.

— Хей — отвърнах.

— Как се чувстваш?

Труден въпрос, защото бях изпълнена с най-различни чувства: сладка наситеност от изкусната любов на Сонтера, самота, голяма болка в главата и нещо като глад.

— Добре — позволих си да кажа.

— Не звучиш добре — отговори Лорета. — Какво става?

— Нищо особено. — Двете е Лорета си споделяхме всичко и любовната сесия със Сонтера вероятно няма да е изключение, но все още не бях готова да разказвам за приключението. По дяволите, все още вибрирах от него.

— Мислиш ли, че можем да задържим Ема и Бърнис при нас и тази нощ?

Болка се настани в средата на гърдите ми, но я пренебрегнах. Простичкият факт бе, че детето и кучето ще са по-добре при Кип и Лорета, тъй като все още бях полуинвалид. Имах намерение да си направя билков чай, може би малко супа, да си взема топъл душ и да се промъкна обратно в леглото.

— Разбира се. Тази вечер не съм много Приятна компания.

— Какво не е наред? — настоя Лорета.

Надникнах през кухненския прозорец и се опитах да видя небето.

— Малко съм потисната — казах. — Буря ли приближава? Въздухът е тежък.

— Прогнозата е за един хубав, старомоден потоп — отвърна приятелката ми. — Гръмотевици, светкавици, цялата дандания. Слушай, мога да дойда и да те взема…

— Моля те, недей — прекъснах я бързо. — Оценявам чувствата ти, Лорета, но е наложително да се наспя. Утре рано сутрин трябва да се върна към делото на Недъртън.

— Ще ти спестя мнението си за делото на Недъртън. — Тя си пое шумно дъх, после го изпусна със свистене. — Клер, нищо не знаем за Джеймс, след като се измъкна, никаква следа дори. Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — казах откровено, — но съм в близки отношения е полицията. Един странен звук и ще се свържа със Сонтера. Ще дойде за минути, Лорета.

Споменаването на Сонтера я ободри и й вдъхна увереност, защото гласът й стана значително по-ведър.

— Нещо се случва между вас двамата, нали?

Въздъхнах:

— Не се вълнувай толкова — предупредих я. — Само секс.

— Само секс — повтори Лорета, като снижи гласа си.

— Как е Ема? — попитах, преди тя да успее да подхване другата тема.

— Малко се безпокои за теб и е нервна заради изчезването на Джеймс, разбира се, но децата са гъвкави. Следобед, след връщането й от училище, взехме от видеотеката куп филми и ще си направим филмов маратон и шведска маса. Кип е поставил охранители из цялото имение.

Усмихнах се:

— Запазете ми един.

— Един охранител?

— Един сандвич от шведската маса.

— Тони при теб ли ще изкара нощта? — поиска да узнае Лорета. — Ще се чувствам много по-спокойна, ако е така.

Имах достатъчна причина, за да излъжа точно тогава.

— Може би ще се върне по-късно — заявих с мъничко свенливост. Мразя тези глупости с пърхането с мигли, но понякога са удобни.

— Добре.

Чайникът започна да свирка. Казах:

— Май трябва да затварям.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Непременно — обещах. — Благодаря ти за Ема и за грижите.

— Ще говорим утре.

— Хубаво — отговорих, после разменихме по едно довиждане и затворихме.

Известно време всичко наистина вървеше по план. Пийнах си чая, насилих се да изям една пилешка супа — главно, за да не предизвикат хаос в стомаха ми обезболяващите, — напълних си ваната и се потопих сред балончетата.

Приятно уморена, изпълзях обратно в леглото, което все още леко ухаеше на парфюма на Сонтера, и вероятно незабавно съм заспала.

Не съм сигурна какво ме събуди; може би гръм, а може би примитивен инстинкт. Отворих очи, задържах дъха си и видях някакво очертание в края на леглото.

— Сонтера? — прошепнах.

Искаше ми се да е той. Знаех, че не беше.

Очите ми постепенно привикваха с мрака; различих рамене, крака, глава, лице, покрито със ски маска. Мъжът, дошъл да ме убие, беше въоръжен с ръжена от собствената ми камина.

Сърцето ми се преобърна от страх и аз отворих уста.

— Недей да пищиш — предупреди ме Джеймс Арън.

39.

— Къде е детето, кучко? — изръмжа Арън. Той остана в края на леглото, а моите очи бяха приковани върху ръжена от камината. Държеше го като бейзболна бухалка и въпреки опитите ми да бъда хладнокръвна, не можах да не се зачудя дали възнамерява да разбие мозъка ми в следващите пет минути.

Странен пристъп на болезнено облекчение премина през мен при споменаването на Ема; слава богу, че по време на разговора ни по-рано тази вечер не бях помолила Лорета да я доведе у дома.

— Не е тук — казах с равен глас.

Той блъсна ръжена с ужасяваща сила в края на леглото, като едва не улучи десния ми крак, а страхът ми, вече осезаем, се издигна до пронизителен тон. Може би няма да ме довърши бързо; може би възнамерява да обработи тялото ми бавно, парче по парче. Изхвърлих тази идея от главата си, в интерес на оцеляването.

— Зная, че не е тук — изрече ядно Джеймс. — Не съм глупав.

Интелигентността му е спорен въпрос според мен, но не бе подходящо време да хвърлям светлина върху недостатъците му.

— При приятели е — отговорих. Странни мисли му идват на човек на ум, когато е изправен пред мъчителна смърт. След банята си облякох пижамата и сега ми се стори чудесна идея; след преживяването със Сонтера бях останала гола, а голота в присъствието на Джеймс Арън е съвсем различно нещо.

— Какво ти става? — Надявах се въпросът ми да прозвучи сдържано. — Беше пуснат под гаранция. Имаше си приятелка и свястна работа…

— Ти провали всичко. Също като преди.

— Аз провалих всичко? Как?

— Ти си остана кучка, ето как — отговори той. Тогава разбрах, по дишането и възбудата му, че е надрусан. — Ти обърна Трейси срещу мен и ме хвърли в затвора. Имаш ли представа как е там? А сега и собственото ми дете не иска да има нищо общо с мен, благодарение на теб.

Ема не иска да го вижда? Новост за мен — при последния ни разговор за Джеймс, на връщане от вечерята и киното с щастливата двойка, тя ме информира откровено, че не съм добре дошла на самостоятелните й срещи, когато ги разреши социалният работник.

— Какво се е случило с Ема? — попитах.

Видях го как потръпна.

— Попита ме дали съм убил майка й. Вярва го и причината за това е, че ти през цялото време й пълниш главата с глупости!

— Ти наистина си убил Трейси. — До този миг вече бях решила, че така или иначе съм мъртва и може би е по-добре да разбера каквото исках. — Къде хвърли тялото, Джеймс? Къде е сестра ми?

Гърдите му започнаха да се издигат от едва сдържана ярост, която във всеки миг щеше да избухне.

— Не съм убил тази пачавра — изсъска той.

— Тогава кой е?

Джеймс възвърна малко самообладанието си.

— Аз ще задавам въпросите — остро заяви той. — Къде е детето ми?

— Вече ти казах. При приятели.

— Обади им се — нареди. — Кажи им да я доведат тук веднага. Ние двамата с Ема изчезваме, ще започнем на чисто някъде другаде. А ако споменеш на тези твои приятели нещо, с което да ги наведеш на мисълта за присъствието ми тук, няма да бавя убийството ти. Ще го направя веднага.

Първоначалният ми инстинкт бе да откажа, което само доказва как първата изскочила в ума мисъл не е най-умната. Събрах сили, кимнах и се пресегнах за слушалката на телефона. Набрах мобилния телефон на Сонтера.

Три позвънявания, четири. Сърцето ми се промъкна в синусите и едва успявах да дишам. Чух гласовата му поща и усетих как костите ми омекват.

Извадих едно име от ръкава си, а очите ми бяха приковани в Джеймс Арън, докато говорех:

— Сюзан, Клер е. Моля те, вдигни телефона. Трябва веднага да доведеш Ема вкъщи. Неотложен семеен повод. — Реших да побутна малко нещата, защото нямах какво да губя на този етап.

Натиснах бутона за край на връзката и оставих слушалката.

— Никой не отговори — казах, след като преглътнах с мъка.

Арън изруга и изрева:

— Дай ми слушалката.

Дъхът ми замря в гърдите, въпреки че май изглеждах спокойна; сега той стоеше над мен и издърпа телефона. Зная, че натисна бутона за повторно набиране, значи ще чуе същото като преди секунди — няколко позвънявания, после мъжки глас: Полицейско управление Скотсдейл, отдел Убийства. Тук е Тони Сонтера. Оставете съобщение и ще ви звънна при първа възможност.

При откритието за измамата ми Джеймс изрева като бик, чиито топки са хванати в мечи капан и запрати слушалката срещу стената с такава сила, че тя се разби. Стиснах очи и отправих мислена молитва със спешна молба, до което божество слуша.

— Тъпа постъпка, Клер — изплю Джеймс думите една по една. — Сега ще трябва да те нараня.

Арън отиде до прозореца — ала той е прекалено близо до леглото, за да успея да се успокоя — и дръпна пердето, с цел да погледне навън. Силен пустинен дъжд удряше стъклото. Опитах се да издраскам до другия край на матрака, но мъжът ме сграбчи за косата, мястото на шевовете, и ме дръпна обратно.

Извиках от болка и очите ми запариха от сълзи.

— Значи се обади на приятелчето си ченге? — дрезгаво попита и приближи лицето си с вълнената маска до моето. — Ще ми платиш за това, малка мръснице.

— По-добре изчезвай оттук — чух се да казвам. Адреналинът в тялото ми се покачи, а умът ми бе нащрек. Предполагам, че е така, когато си толкова близо до смъртта. — Сонтера си проверява съобщенията често и няма да му отнеме много време да се досети какво става.

— Мисля, че лъжеш — заяви Арън и отново дръпна косата ми. — Малка кучка. Толкова си по-добра от нас, а? Ето ти едно прозрение, скъпа: добра си само за едно-единствено нещо и аз ще си го взема, преди да те убия.

Не се престорих, че не разбирам. Посланието му бе съвсем ясно.

— Ти ли я уби, Джеймс? Ти ли уби Трейси?

— Как мислиш? — парира ме той с похотлива усмивка. — И престани да се опитваш да увърташ. Ти и аз ще го направим.

В този миг вече бях отвъд целесъобразността и предприемах отчаяни мерки. Молитвата сякаш нямаше да даде резултат, затова обърнах глава, ухапах го по китката и се спуснах към другия край на леглото, докато той все още сипеше проклятия.

Джеймс се хвърли върху мен, преди да достигна чекмеджето на нощното шкафче и тридесет и осемкалибровия вътре.

Той остана мълчалив за миг, само държеше лицето ми заровено в матрака и ми причиняваше огромна болка, като стискаше косата ми. Не бях сигурна дали мисли или се ослушва за сирени. И не позволих на въображението си да започнела блуждае отвъд настоящия момент, иначе щях напълно да изпадна в паника.

— Мислил съм за това толкова много пъти — почти замечтано произнесе мъжът.

Определено излишна информация. Започнах да се гърча под него и когато Арън само се изсмя на усилията ми да се освободя, насочих лакът към ребрата му. Успях да улуча и той се претърколи с ругатни, но все още държеше лявата ми ръка.

Отново задрасках към чекмеджето. Отново не можах да го стигна. Когато се строполих на леглото, Джеймс бе заедно е мен.

Изпищях; той ме зашлеви. Аз полулежах, полуседях, а мъжът ме бе възседнал. Силно го ударих с коляно между краката и този път писъкът дойде от него.

Докато бе превит надве, аз бързо пролазих за пистолета. Той хлопна здраво чекмеджето с крак, пръстите ми се разминаха на милиметър, и се спусна към мен. С последната си частица сила останала в тялото ми, се обърнах, пъхнах дулото на пистолета в стомаха му и натиснах спусъка.

Заглушен гръм и мъжът се вдърви. После в дупките на маската ококори очи от обидено изумление и аз усетих топла кръв, неговата кръв, да бликва върху тялото ми. Мъжът се отпусна, избутах го на пода, скочих на крака и продължих да стискам пистолета с две ръце.

Джеймс Арън издаде бълбукащо стенание.

Плавно се освободих, препънах се и изпълзях настрани, държах се на разстояние, но бях прекалено разтърсена, за да отида по-далеч или дори да изкрещя отново. В няколко спиращи сърцето мига си помислих, че може да припадна от болка и ужас.

— Помогни ми — прошепна той от другия край на леглото.

Тялото ми бе замръзнало, влажно от кръв и студено от пот; треперех, но умът ми все още работеше усилено. Телефонът иззвъня, но не можех да се пресегна към него. Не можех да пусна пистолета. Звъненето продължи още известно време, накрая спря.

Арън не издаваше звук, вероятно бе мъртъв и аз се отпуснах на колене, прекалено немощна, за да стоя права. Тъкмо бях отпуснала пистолета надолу, когато той внезапно възкръсна подобно на феникс и се подпря на отсрещната стена. Тогава се хвърли към мен и издаде звук като на страховит слон.

Потърси опипом, сграбчи глезена ми и ме придърпа към себе си.

Отдръпнах се по дупе назад и изпразних пистолета си в него. Най-накрая Джеймс остана да лежи напълно неподвижен. И само на сантиметри от мястото, където седях.

Определено чух сирени, но ми звучаха далечни, без определено отношение към моята ситуация. Обърнах пистолета в лепкавата си от кръв ръка, знаех, че вече няма куршуми и бях готова да го използвам като бухалка, ако Арън ме нападне отново.

40.

Все още седях там, готова да се боря за живота си, когато чух изскърцването на автомобилни спирачки навън. До мен, някъде от далеч, долетя гласът на госпожа Кравински, долу се чуха викове и силно тропане, после трясък, последван от стъпки, които се качваха тежко нагоре по стълбите.

Двама униформени полицаи нахлуха в стаята с извадени пистолети. Погледнах ги тъпо.

— Мъртъв ли е? — попитах дрезгаво. Мисля, че можех да бъда извинена за един глупав въпрос при тези обстоятелства.

Един от полицаите, жена, светна лампата и при вида на сцената прибра пистолета си в кобура.

— Господи Исусе Христе — измърмори партньорът й.

— Клер! — госпожа К. клекна до мен, прегърна ме, независимо от кръвта, оръжието и всичко. — О, Клер, добре ли си, мила?

Полицаят се наведе към Арън, за да провери на гърлото за пулс, погледна партньорката си и поклати глава.

— Какво е станало тук? — тихо зададе въпроса си полицайката. Не можах да прочета името й на значката върху униформата; губеше се в сиянието от отразена светлина.

— Това май е съвсем очевидно — заяви госпожа К. нетърпеливо, а ръцете й все още ме обгръщаха. Позволих си леко да се облегна на нея. — Този… този престъпник е нахлул в апартамента й и се е опитал да я нарани.

— Бихме искали да чуем историята от нея — каза полицаят благоразумно.

Ново трополене се чу отдолу. Шум отстъпки по стълбите.

— Клер! — това бе Сонтера и при звука на гласа му аз се разплаках. Видът му срина и последната ми защитна стена.

Сонтера коленичи, лекичко избута госпожа К. и ме придърпа близо до себе си. Не каза нищо, само ме държеше и ме люлееше бавно. Дрехите му бяха влажни от дъжда и аз усетих биенето на сърцето му през пижамата си.

Еди Колумбия също дойде. Туптящ, неясен образ се изпречи пред мен: Еди, подобно на другото ченге, проверява Арън за признаци на живот.

— Извикайте медицинския екип — нареди той на един от униформените — и доведете специалистите по местопрестъплението.

— А линейка? — попита жената.

— Не е лоша идея — отговори Еди и ми хвърли съчувствен поглед.

Все още коленичил, Сонтера обхвана лицето ми с две ръце и ме погледна в очите:

— Клер, какво се случи тук?

— Ти си получил съобщението ми — казах глуповато.

— Какво съобщение?

Затворих очи и щях да припадна, ако Сонтера не ме бе подкрепил; той здраво стисна раменете ми и ме разтърси леко, възстановително. Отново повтори:

— Какво съобщение, Клер?

— О, господи — прошепнах, — обадих се на мобилния ти номер…

Госпожа Кравински беше някъде в периферията на погледа ми, един цветен проблясък.

— Аз се обадих на полицията, скъпа — кача тя. — Чух някой да пищи.

Прошепнах Благодаря и после рухнах до гърдите на Сонтера, като цялата светлина се отдръпна от мозъка ми.

41.

Когато дойдох на себе си, вероятно след по-малко от минута, вече лежах на долния етаж, без оцапаната си пижама и плътно обвита в одеяло. Кожата ми лепнеше, а стомахът ми се преобърна, когато спомените за смъртоносната среща с Джеймс Арън нахлуха в ума ми и изпълниха блажения вакуум. Един медик слушаше сърцето ми със стетоскоп, а госпожа К. и Сонтера кръжаха наоколо и ме наблюдаваха напрегнато, сякаш бяха готови да се намесят, ако мъжът направи погрешна крачка.

— Освен разбираемия шок — усмихна се окуражително той, — изглежда сте съвсем добре. Може би ще искате да изкарате нощта в болницата все пак, за да сте по-сигурна.

Вече клатех глава в знак на несъгласие. Току-що бях излязла от болницата; нямах намерение да се връщам там, ако не ме принудят.

— Можеш да останеш при мен — каза госпожа Кравински.

Погледът на Сонтера ме прогори.

— Идваш у дома — заяви той и в тона му се долавяше нотка на окончателно уреждане на въпроса, която постави край на обсъждането. Госпожа К. се усмихна леко, като че ли това е била целта й през цялото време, и не възрази.

— Добре — съгласих се. Ние двамата със Сонтера имахме своите разногласия, непроменени от няколкото часа удивителен секс, но аз почувствах нужда да съм близо до него. Това ще отмине, сигурна съм, веднага щом вцепеняващият ми страх утихне.

Еди Колумбия ме разпита подробно, макар и внимателно; очевидно имаше безмълвно съгласие, че Сонтера няма да може да се справи със задачата обективно. Спалнята ми бе цялостно изследвана от група специалисти, а Джеймс Арън бе изнесен в торба. Не съжалявах за смъртта му — макар да отричаше, все още вярвах, че е убил сестра ми, пък и той едва не уби мен — но се ужасявах как ще кажа на Ема, че аз съм дръпнала спусъка.

Ема бе все още дете и въпреки че логиката й ще каже, че съм направила необходимото, една част от нея несъмнено ще оплаква въображаемия баща, който тя желаеше, надяваше се да има и подтикваше да съществува. Възможно е никога да не ми прости, че поставих завинаги край на мечтата й, и то по такъв жесток начин.

Чак след един часа през нощта Сонтера занесе в своята кола куфара ми, набързо приготвен от госпожа К. Аз се качих на мястото до шофьора без чужда помощ и безпристрастно забелязах, че дъждът е спрял. Носех халат, домашни чехли и три-четири литра от кръвта на Джеймс Арън.

Къщата на Сонтера, построена в испански стил в малък квартал в Скотсдейл, имаше три спални и беше цялата тъмна, когато спряхме в гаража.

Тони излезе, мина от моята страна и ме вдигна от седалката, без да чака разрешение. Поне сега си позволих да се облегна на него, но знаех, че това няма да продължи дълго. Той бе полицай, а аз адвокат на защитата — бяхме настроени на различна честота.

Мъжът безмълвно ме понесе през кухнята, като светваше лампите по пътя си. Изкачихме стълбите, той блъсна вратата на покоите си и ме внесе в банята.

Връхлетяха ме спомени, тъй като неведнъж бях идвала тук по различни поводи, но не се опитах да се боря срещу тях. След случилото се в собствената ми спалня тази нощ, спомените за необуздан секс със Сонтера бяха приятен отдих.

Той ме остави да стъпя на крака, пресегна се, пусна кранчетата на душа и започна да съблича дрехите си. Тъмните му очи бяха сериозни и горяха с огън, който нямаше нищо общо с разпалени страсти. Сонтера нямаше намерение да взема. Той искаше да даде. Дори и в обърканото си състояние на ума разбирах това.

Помогна ми да съблека халата и ме придърпа под душа. Там, с нежност, която предизвика спазъм в гърлото и сълзи в очите, той изми яркочервените ивици, дето се спускаха от раменете ми до пищяла. После нежно ме подсуши с кърпа, навлече ми една от неговите тениски и ме настани в леглото си.

Не след дълго се пъхна до мен, придърпа ме в ръцете си и ме държа така през цялата дълга нощ.

На сутринта се събудих преди него, станах, облегнах се на чешмата в банята и започнах да се взирам в образа си в огледалото. През изминалата нощ бях убила човек; сега с удивление открих, че не изглеждам по-различна.

Отзад Сонтера плъзна ръце около мен и залепи целувка на бузата ми.

— Ти не прави любов с мен снощи — казах озадачена. Тони обикновено не пропуска подобни възможности. Аз бях гола и нуждаеща се. Авантюрата ни по-рано, преди пристигането на Джеймс, бе срутила някои стени.

— Пропуск от моя страна.

Обърнах се и го погледнах:

— Благодаря.

Сонтера направи гримаса на изумление:

— За това, че не съм те любил?

— За това, че ме доведе тук и ме държа в прегръдките си.

Той целуна носа ми и заяви:

— Защитавай и служи предано. Просто се опитвах да следвам мотото.

Нуждаех се от него, от разсейване, от отдиха, който знаех, че ще намеря в прегръдките му, в леглото му. Плъзнах пръсти в косата и придърпах лицето му към себе си за целувка. Той изстена, когато устните му срещнаха моите.

Целувката се задълбочи; усетих как тениската се повдига, а ръцете му стискат плата от двете страни на талията ми. Пусна ме само за да ме съблече гола.

Плътта ми сякаш се възпламени под погледа му. Тони обхвана дясната ми гърда с една ръка и се наведе, за да вкуси зърното.

Изскимтях.

Той ме засмука.

Коленете ми се подкосиха; Сонтера повдигна глава с явно неудоволствие, хвана ме в ръцете си, повдигна ме и ме пренесе до леглото. За известно време ме накара да забравя смъртта, но когато отново изплувах на повърхността, реалността ме очакваше.

Трябваше да отида при Ема и да й разкажа за случилото се, преди да го чуе от новините или в училище; знаех, че ще е най-трудното изпитание за мен, включително и битката, довела до смъртта на Джеймс Арън предишната нощ.

Долу Сонтера забърка омлет със сирене, раздели го помежду ни и когато видя, че не започвам да се храня, пъхна една вилица в ръката ми.

— Какъв е планът? — попита ме накрая и сипа кафе за двама ни.

Взирах се в храната, опитах колебливо една хапка, но после оставих вилицата.

— Ема трябва да узнае. Това е първата ми работа.

Той кимна, устните му бяха мрачно присвити.

— Ще е трудно. Искаш ли помощ?

Поклатих глава:

— Аз трябва да й кажа.

Сонтера пийна голяма глътка кафе и известно време обмисляше отговора ми.

— Добре. — Отговорът му ме изненада.

— Тони — започнах аз, — благодарна съм ти, че ме доведе тук снощи, защото наистина имах нужда да бъда с някого, но…

В един предишен миг Сонтера бе хванал ръката ми, но сега я пусна.

— Но какво?

— Не искам, ами, не искам да възприемаш случилото се между нас…

— Като нещо повече от секс? — попита той с малко опасен тон.

Замислих се и не можах да измисля по-добър начин да се изразя, макар несъмнено да имаше такъв. Никога няма да спечеля награда за тактично поведение.

— Точно така — съгласих се.

Сякаш една невидима стена се спусна с трясък между нас; почувствах сблъсъка, метал се удари в камък. Подът като че ли се разтресе под краката ми, а стаята изведнъж остана без кислород.

— Добре, Защитник — проговори той с равен глас, — само служебни отношения от сега нататък.

Половин час по-рано лежах в леглото му полудяла от екстаз. Сега отново бяхме странници.

— Хубаво — промълвих, но думата излезе от гърлото ми леко дрезгава.

Сонтера бутна стола си назад и бързо каза:

— Довърши закуската си. Ще те закарам до дома на Лорета.

Кимнах, символично изядох още една хапка и се изправих. Все още бях без кола, тъй като взетата под наем стоеше разбита в Тусон, а докато нещата не се поуталожат, нямах нито време, нито желание да си купувам нова, въпреки че вече бях получила застрахователния си чек за сатурна.

— Благодаря — отговорих.

Сонтера свали куфара ми и ние пропътувахме разстоянието до къщата на Лорета в потиснато мълчание. Движението бе милостиво ненатоварено и стигнахме доста бързо.

Веднага щом спряхме, Ема изхвърча от входната врата и по изражението на лицето й познах, че е чула нещо. Не се бях обаждала на Лорета след нападението, защото не можех да контактувам тогава, но подозирам, че или госпожа Кравински, или Сонтера го бяха направили.

Тони се пресегна и стисна ръката ми, преди да изляза от спортната му кола, но не се усмихна и не каза нито дума. Сама извадих куфара, пуснах го на тротоара до краката си и останах да го наблюдавам как тръгва.

Ема дълго време се взираше в мен, като че ли не можеше съвсем да повярва в присъствието ми там. После нададе сподавено ридание и се хвърли в ръцете ми.

Прегърнах я силно и казах:

— Толкова съжалявам, скъпа…

Тя се притисна до мен и заплака още по-силно.

Лорета излезе и внимателно ни насочи вътре в къщата, остави ни сами в хола, настанени една до друга върху дългия бял кожен диван. Бърнис се изтърколи в стаята, скочи в скута на племенницата ми и се опита да оближе сълзите й.

Изчаках Ема да се възстанови поне малко, после взех ръката й и я задържах в своите две. Зачудих се дали плътта ми й се струва така студена, както нейната на мен.

— Какво знаеш? — попитах внимателно.

— Той е мъртъв — отговори тя, раменете й все още бяха леко увиснали. — Баща ми е мъртъв. Влязъл е с взлом и ти е трябвало да го застреляш. Лорета ми съобщи.

Прегърнах я, но тя се отдръпна от мен съвсем леко.

Заболя ме сърцето. Изглежда пътят назад след тази трагедия наистина ще е доста дълъг.

— Съжалявам — изрекох отново.

— Това нямаше да се случи, ако ти беше тук с нас — извика Ема и за миг зарови мокрото си лице в пухкавия гръб на кучето. Когато вдигна поглед отново, очите й бяха свирепи. — Или ако беше при Тони. Ала не, не можеш да допуснеш да изпиташ нужда от друг човек!

Прехапах долната си устна:

— Ема, моля те…

Тя се отдръпна, постави разстояние помежду ни и то не само във физически смисъл.

— Ти знаеше, че е избягал! Знаеше, че може да ни преследва!

— Ема… — Пресегнах се, но момичето скочи от дивана с кучето в ръце.

Лорета се върна в стаята, закръжи около прага към трапезарията, но не каза нищо.

— Дяволите да те вземат, Клер! — нададе писък Ема. — Дяволите да те вземат, задето винаги се опитваш да бъдеш издръжлива! Виж какво се случи, защото не поиска да се довериш на никого!

Преди да успея да й отговоря, тя се обърна и избяга.

Лорета прекоси стаята, седна на мястото на Ема и хвана ръката ми.

— Всичко ще е наред — успокои ме приятелката ми. — Тя преживя шок, това е всичко.

Издадох дрезгав, лишен от веселие смях:

— О, да! Аз убих баща й. Не е ли шокиращо?

— Не само смъртта на Джеймс я изплаши толкова много, Клер — тихо ми каза Лорета. — Разстроена е, защото едва не загуби теб. За всички ни е така.

Наведох се напред и зарових лице в ръцете си. Попитах, без да вдигам поглед:

— Може ли да останем тук известно време? Мисля, че дори не мога да пристъпя прага на онзи апартамент след случилото се там. Поне не сега, де.

— Ние двамата с Кип ще вземем някои от нещата ви по-късно, ако полицията разреши. Можете да останете колкото дълго искате, знаеш го. — Тя потръпна. — О, Клер, трябва да е било ужасно преживяване. Искаш ли да ми разкажеш?

С изненада открих, че искам.

Бавно, на пресекулки разказах историята на фаталната ми среща с Джеймс Арън, а Лорета, хванала ръката ми, слушаше, без да ме прекъсва. Пропуснах само остатъка от нощта у Сонтера и секса, но тя вероятно се досети за случилото се.

— Какво ще правиш сега? — попита приятелката ми, след като дълго си бяхме говорили, малко плакали и пийнали чай в слънчевата й кухня.

Погледнах я леко изненадана.

— Ще отида на работа — казах.

— Шегуваш се — отвърна тя и вече не изглеждаше и не звучеше толкова съчувствено като преди. — След случилото се просто ще влезеш с лекота в кантората и ще продължиш нататък?

— Да. — Бях озадачена от реакцията й. В края на краищата все още имах задачата да спечеля делото Недъртън. Провалът означава години на продадена душа, окървавена, тръпнеща.

— Проклетия — изсумтя Лорета. После тръгна и ме остави там, отказа да каже и дума до тръгването ми, въпреки че ми даде назаем костюм, чорапогащник и обувки, даде ми и ключовете на колата си. Ема все още стоеше затворена в гостната и не приемаше никого, освен Бърнис.

— Сонтера е прав за теб — заяви Лорета на алеята, когато аз се пъхнах зад волана на нейния лексус и запалих двигателя. — Ти си много объркан човек.

— Грижи се за Ема — казах простичко и дръпнах назад.

42.

Всички в кантората ме погледнаха, като че ли се бях сдобила с допълнителна глава след последната ни среща. Пренебрегнах ги, влязох в офиса си и позвъних на Джъстин Недъртън.

Оставих съобщение на гласовата му поща и изпитах облекчение, че в момента го няма. Докато чаках неизбежното обаждане, започнах да преглеждам новия списък, който той ми даде в Тусон. Всичките имена бяха на развълнувани клиенти, готови да сипят хвалебствени думи в или извън съда.

Пресегнах се към телефона, за миг през ума ми проблесна яростно същия жест, направен снощи, в моя апартамент, докато Джеймс Арън размахва ръжена от камината в края на леглото ми. Стомахът ми се сви леко, но аз изместих мислите си на друго ниво, трик, научен през трудните години на израстването.

Когато има работа, оставяш всичко друго настрани и я вършиш.

Набрах първия телефонен номер от клуба с привържениците на д-р Недъртън и при звука на женски глас си наложих да придам ведрост на тона си.

— Здравейте. Казвам се Клер Уестбрук и съм адвокат. Представлявам доктор Джъстин Недъртън. Може ли да ви задам няколко въпроса за отношенията ви с него?

Хвалебствията се отприщиха и Мерилин Роджерс ме засипа с чудесата, които скъпият Джъстин бе извършил с нейните нещастни, увиснали гърди, отпуснатото дупе и нейното самочувствие. Водех си бележки и се въздържах от коментар, макар и трудно.

Следващото обаждане доведе до същия резултат и до края на третия разговор вече бях осъзнала, че тези хора практически четат от написан сценарий.

Хванах главата си с ръце, когато Харви младши изненадващо влезе направо в офиса ми, без да чука.

— Добре ли си? — тихо попита той. Изглеждаше малко изплашен, сякаш моят лош късмет може да скочи и да се прилепи към него.

— Правя всичко възможно, за да се справя — отговорих.

Той се отпусна малко, приближи се до бюрото.

— Предполагам, че работиш по случая Недъртън?

Кимнах и тъкмо щях да му разкажа за телефонните разговори, когато Кред се облегна на бюрото и така се надвеси над мен, че ми се прииска да бутна стола си назад, до стената. Тонът му бе поверителен.

— Неприятно ми е да те помоля, особено след като зная за трудните ти моменти напоследък, но, ами… имаш ли нещо против да отидеш в Тусон? Доктор Недъртън става нетърпелив, заплашва да прекрати договора и да си наеме друг адвокат. — Харви младши отправи мазен взор към мен. — Знаеш, разбира се, че това ще означава крах не само за фирмата, но и за теб.

Знаех, че оттеглянето на този договор ще е последното препъни камъче за Кред и съдружници, но в този момент идеята нямаше много време да попие в подсъзнанието ми, не бях съвсем сигурна какви ще са последствията за мен. Все пак не можеха да ме принудят да работя за фирма, която не съществува.

За щастие не изразих на глас мислите си. Просто така се случи, че Харви Кред младши бе готов на всичко.

— Според условията на твоето споразумение пълното възнаграждение трябва да се изплати в последния ден на службата ти тук, независимо от причината.

Седнах по-изправена на стола, но не откъснах очи от него.

— Какво мога да направя в Тусон, което да не мога да направя тук? — попитах тихо.

— Да убедиш доктора да прояви търпение.

Надявах се, че не съм разбрала правилно намека му.

— Харви, племенницата ми току-що загуби баща си. Да я оставя сега, след дългите ми отсъствия напоследък…

Кред младши разпери ръце, направи се на великодушен.

— Вземи я със себе си!

Как ли пък не, помислих си. Последния път в Тусон някой опита да ме прегази с камион, а после цапардоса с приклада на пистолета главата ми. Точно атмосфера, която бих желала за Ема, особено в нейното крехко емоционално състояние.

Харви се наведе:

— Направи каквото трябва, Клер.

Въздъхнах:

— Не е ли винаги така?

43.

Къщата в ранчото на Лорета и Кип, подобно на тази в Скотсдейл, беше луксозна, макар и малко по-грубовата. Моята стая бе свързана със стаята на Ема, но всяка си имаше добре оборудвана баня и врати, които водеха към голям, осветен басейн. В масивен шкаф срещу леглото ми, красиво оцветен с приказни сцени на планини и долини, реки и езера, се намираше телевизор с широк екран. Корнелия, която бе поддържала къщата при майката на Кип и сега работеше за Лорета, бе оправила и двете легла много преди да пристигнем.

Бях в особено настроение, докато преглеждах програмата си и се приготвях за ранно лягане. Знаех, че не е редно, но не можех да не сравня тези просторни помещения с бунгалата, евтините апартаменти и бедните къщи, познати ми от детството. В моя случай поне, контрастът илюстрираше разликата между дете с баща и дете, израснало без баща.

Въпреки опитите ми да поведа разговор по пътя от Тусон, Ема не проговори и две думи; не бях в добри отношения със Сонтера; чувствах се разглобена, физически и емоционално.

Огледах отражението си в огледалото над тоалетката и в ума ми изплува мъртвата ми баба, майката на баща ми, жената, която познавах единствено като госпожа Уестбрук. Зачудих се дали тя би ме харесала, може би дори би била горда как съм си пробила път след не толкова обещаващо бъдеще и внезапно едва се въздържах да не отида в Тусон, да не намеря гробището, където тя и останалите членове на рода са погребани, и да не им отдам почитта си.

Направих няколко обиколки на стаята, тялото и душата ми бяха изтощени, но осъзнавах, че няма да заспя скоро. Имах прекалено много неща да асимилирам; умът и емоциите ми изкарваха по три смени и шумно протестираха за извънредното работно време. Бях застреляла Джеймс Арън и бях поставила завинаги край на надеждите на племенницата ми да има истинско семейство, независимо колко безпочвени бяха тези надежди. Не можех да забравя кръвта, страха, ужаса; хлад прониза тялото ми до мозъка на костите. Хаос бе настъпил в кариерата ми и все още някой вървеше по петите ми, решен да ме убие. Бях сигурна, че Джеймс е погубил Трейси, но той не е имал причина да преследва Харви Кред старши, Джанет или Денис Робинс. Повече от всякога трябваше да съм нащрек, ала напрежението вече ме връхлиташе.

С въздишка поставих куфара на леглото, отворих го и извадих костюма, с който възнамерявах да се облека сутринта. Лорета ми го бе дала все още отказвах да се върна в апартамента, дори за да попълня ограничения си гардероб. Костюмът бе морскосин с подходящи квадратни копчета, украсени със златисто. Полата бе елегантна, а сакото шито по поръчка. Това бе дреха, която сякаш казваше — никакви глупости и не се закачайте с мен — и бе съвършено подходяща за тежки дела и трудни дни в съда; ще навия косата си във френски стил, реших, за да си придам допълнителен авторитет. Закачих костюма в гардероба, подредих съпътстващото го бельо, комбинезон и нов чифт чорапогащи, после грабнах нощницата. С нея и верния ми мобилен телефон в ръка се запътих към банята за гости и пуснах водата. Ваната бе огромна, с тангентор и полегата облегалка. Къпането обещаваше да се превърне в едно духовно преживяване, което отчасти можеше да се сравни с връщането в утробата.

После си помислих с мрачен хумор, че тялото на майка ми не непременно е било чак толкова безопасно място.

Бях потънала до брадичката си в бълбукаща, ароматизирана вода, когато телефонът ми иззвъня. Едва не изпуснах апарата във ваната, докато се опитвах да го взема от капака на тоалетната, а пламъкът на запалените по-рано свещички затрепка от полученото течение.

— По дяволите, къде си? — гласът на Сонтера. — В аеродинамична тръба?

Изключих тангентора и се съсредоточих, всяка моя клетка вече бе нащрек.

— Няма значение къде съм аз. Ти къде се намираш?

Тони звучеше изтощен. Отговори ми без ентусиазъм:

— Не е необходимо да знаеш. Достатъчно е да кажа, че работя по един случай.

Чу се някакъв рев в далечината; в началото си помислих, че връзката е лоша. После усетих, че това е океанът. Не мога да обясня много точно защо, но се почувствах малко раздразнена, сякаш Сонтера се опитва да ми го върне относно местоположението си. Но това бе лудост, защото той нямаше и най-малката представа къде съм аз. Нямах намерение да го упътвам.

— Добре ли си? — попитах накрая. — Или се обади само за да чуеш гласа ми?

Той се засмя и звукът, макар и дрезгав, ме накара да се почувствам по-добре.

— Може би имах нужда от малко тъга — отговори. — Еди също е умник, но не е така очарователно, когато идва от него. Как е Ема?

— Добре е — поукрасих малко истината. Едва не добавих с мен е, но това щеше да му подскаже, че съм извън града. А ако го разбере, не след дълго ще стигне до извода, че съм предприела ново безумно бягство към Тусон.

— Горкото дете заслужава поне малко късмет. Държи се, а? Вероятно е била доста разтърсена, когато й съобщи за случилото се с Арън.

— Така е. Ала тя е издръжлива, също като мен. Ще се справи — отвърнах тихо. Господи, дано да е така…

— Понякога издръжливостта не е достатъчна, Клер.

— Язвителност ли долавям в това изявление?

— Не се ядосвай — каза Сонтера и през ума ми в миг проблесна успокоението, с което ме бе дарил, когато имах нужда от него. — Просто се опитвах да ти кажа, че няма нищо лошо в това да разчиташ на други хора понякога. За Ема, както и за теб самата.

Затворих очи, опитах да укрепя малко крепостната си стена. Сонтера все намираше пролука и човъркаше основите.

— Е, колко време ще си извън града? — попитах аз почти закачливо.

— Ще остана тук няколко дни. — Почти чух механизма, който застърга в мозъка му, когато замълча. — Понякога мразя тази работа.

— Депресираща, а?

— Да. Виж, ако имаш нужда от помощ, ще ми се обадиш, нали?

Преглътнах с мъка. Отговорих:

— Мога да се справя сама.

Ела и ме вземи — замоли тъничкото и обикновено мълчаливо гласче вътре в мен. — Прегърни ме, пази ме.

Той въздъхна:

— Все още ли си у Лорета?

Прехапах долната си устна:

— Да — отговорих. В края на краищата, аз бях в дома на Лорета. С малко късмет ще се върна в Кейв Крийк, преди Сонтера да научи, че съм напускала града.

— Внимаваш, нали? — Понякога Тони звучи като развалена грамофонна плоча.

— Много внимавам — казах. Например следях всяка своя дума, отправена към него.

Той се засмя; звукът бе нисък, гърлен и прекалено дрезгав, за да е успокоителен. Един бог знае с какви демони се бореше Сонтера тази нощ в работата си, но аз вероятно не бих могла да му помогна, дори да бях там, до него. И все пак ми се искаше да имам някакво значение за него.

— Успокои ме поне малко — каза Тони. — Много жалко, че не вярвам на три четвърти от думите ти.

Почервенях от възмущение, а и от малко тъга. Мразех да се промъквам боязливо около истината, макар и да съм адвокат, но има моменти, в които човек трябва леко да украси нещата, не само заради себе си, но и заради другите. Сонтера има достатъчно много свои грижи, за да се безпокои непрекъснато за мен.

— Това бе удар под пояса — обвиних го аз.

— Така е, но пък е вярно.

Тази вечер почувствах разстоянието помежду ни, в буквален и преносен смисъл, по-остро от всякога. Започнах да говоря, но езикът ми се завърза.

— Ще се върна след няколко дни — каза той, когато паузата се проточи.

— Внимавай — предупредих го аз, отчасти защото наистина исках да внимава и отчасти защото той винаги ми казваше това. — Сонтера?

— Какво?

— Липсваш ми.

— Липсва ти секса.

Има неща, които не могат да се отрекат, при никакви обстоятелства.

— Вярно е — отговорих.

Отново чух този смях, който идваше някъде дълбоко от красиво оформения му гръден кош. Тогава бях абсолютно сигурна, както съм сигурна, че има девет планети в слънчевата система, че при следващата ни среща ще се отправим веднага към най-близкото легло.

— Когато се върна в Скотсдейл — потвърди той непроизнесените от мен мисли, — ще те прилаская в леглото си и ще те накарам да ми повярваш, така че да си облечена с нещо секси.

Обичах да го подлудявам. Все пак това бе едно от нещата, които правех най-добре.

— Кой каза, че въобще ще съм облечена? Освен ако нямаме среща в обществото, разбира се.

Той се засмя. Чуплив звук, доста накъсан.

— Не се безпокой, Защитник. Ще се постарая да няма свидетели.

— Направи го.

Не ми се искаше да затваряме, ала, хей, вече бях получила терапията си. Освен това разговорът клонеше към телефонен секс.

— Лека нощ, Клер — каза той. Онзи глас. Проклето успокоителен, особено когато идва отблизо, например до мен в леглото късно през нощта или отсреща на масата за закуска.

— Грижи се за себе си — отговорих и затворих първа.

Все още бях потопена във ваната и размишлявах за загадката защо ме очароват само неподходящи мъже, когато най-накрая усетих, че водата е леденостудена.

Потръпнах измръзнала и се пресегнах за хавлията.

44.

Когато успях да се присъединя към нея, Ема вече беше в кухнята и делеше палачинките на Корнелия с кучето. Тя се усмихна безрадостно и на поздрава ми кимна леко в знак, че ме е забелязала.

Поставих ръка на рамото й; момичето се отърси с внимателно движение.

— Ще има ли погребение за баща ми? — попита племенницата ми. Гръбнакът й бе изправен, а брадичката леко вирната.

Почувствах се зле чак до мозъка на костите. Корнелия, закотвена до печката, улови погледа ми и го задържа. Ние двете не бяхме имали възможност да поговорим надълго и нашироко, но аз бях сигурна, че Лорета я е информирала.

— Предполагам — казах, но всъщност не знаех. Истината бе, че възможността дори не ми бе хрумнала.

— Въобще не те е грижа за смъртта му, нали? — попита Ема с тъпичък, но изпълнен с горчиво предизвикателство глас.

— Не исках това да се случи — промълвих аз и преглътнах сълзите.

— Искам да видя гроба му. — Момичето скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава ние ще направим и това.

— Не ние. Само аз.

Потиснах въздишката си. Корнелия ми хвърли съчувствен, окуражителен поглед и отново започна да бърка тестото за палачинки.

— Добре — казах.

Корнелия се обърна, очите й пак бяха изпълнени със съчувствие:

— Хапни малко, Клер.

Поклатих глава.

— Благодаря все пак. — Избягнах втренчения поглед на Ема, въпреки че изгаряше плътта ми, като проверих колко е часът. — По-добре да тръгвам, имам уговорена среща.

Излязох, качих се в колата на Лорета, включих мобилния си телефон в запалката за цигари, за да запазя скоро заредената батерия и порових в паметта си за ресторанта, в който имах среща с доктор Недъртън. Колкото и да ми бе ниско мнението за моя клиент, сто пъти повече предпочитах да мисля за него, отколкото за разрива между мен и Ема или събитията, дето го предхождаха.

Превключих умствените и емоционалните си скорости, но не така плавно, както го правех преди.

При появата ми Недъртън стоеше на паркинга на ресторанта с ръце, пъхнати в джобовете на панталона, и с нещо подобно на вестник под мишница. Бях там, където се предполагаше да бъда и то съвсем навреме, но очевидно вече бях направила погрешна стъпка.

Нищо ново.

Излязох от колата с куфарче в ръка и отидох да взема лаптопа от багажника.

— Добро утро, докторе — наложих си да проявя жизнерадост и се надявах част от нея да се прехвърли върху клиента ми.

Не стана. Той вече стискаше вестника в ръка и го размаха така, сякаш ще ме тупне с него по главата.

— Искам да ги съдя! — изрева мъжът.

Огледах паркинга, видях семейства, които влизаха и излизаха от ресторанта. Не един загрижен поглед бе отправен към нас.

— Ще трябва да се успокоите — казах. — Ако ли не…

— Видя ли това? — изсъска той и бутна вестника към мен.

Поклатих глава, взех вестника, но не го отворих.

— Да влезем вътре. Хората са се вторачили в нас, а не е добре за обществения ви образ. — Запътих се към главния вход, Недъртън ме последва, а при вратата избърза и я задържа, за да вляза. Заведението бе популярно, но не беше натъпкано; поискахме и получихме една доста уединена маса зад джубокса, който за щастие мълчеше.

Сервитьорката ни гледаше със сдържан интерес, сякаш мислеше, че искаме да сме сами, за да се гледаме влюбено. Явно не бе забелязала нито куфарчето, нито лаптопа. Изгледах я с надеждата да я накарам да се опомни малко, но тя май не схвана намека ми.

Когато момичето си тръгна, аз разгънах вестника и усетих стягане под лъжичката. Заглавието наистина изкрещя новината си към мен БИВША ЛЮБОВНИЦА ПРОДАВА ИСТОРИЯТА СИ НА ХОЛИВУД — пишеше там. Отдолу бе снимката на доктор Недъртън и на Санди Пидмонт, без перука, грим и женски дрехи, а с мъжко облекло.

Първоначалната ми реакция, признавам си, бе истинско облекчение. Статията не разказваше как съм убила Джеймс Арън.

След това, малко късно, ме озари идеята. Уха! Санди Пидмонт е мъж.

С мъка се въздържах да не се обадя на Сонтера и да го информирам.

— Господи — въздъхнах, ала хапех вътрешната страна на бузата си, за да не се усмихна или, още по-зле, да не се разсмея на глас. Сонтера, който бе флиртувал с Пидмонт по време на обяда в хотел Омни миналата седмица, ще даде лудешки на заден веднага щом му разкажа тази история.

— Направи нещо! — извика Недъртън. — Вземи съдебно разпореждане, заповед за задържане, каквото и да е! Не искам да свърша като герой от филма на седмицата!

Прекалено късно, помислих си, може би малко неблагодарно. Когато заговорих обаче, гласът ми бе изпълнен със съчувствие, защото бях имала няколко мига, за да се съвзема.

— Докторе, смущаващо е за вас, зная, но не би трябвало да навреди на делото…

— Ще убия това копеле!

Хората от съседните маси се обърнаха към нас, на лицата им се четеше тревога. Опитах се да ги успокоя с искрена усмивка.

— Доктор Недъртън, моля ви! Ще видя какво мога да направя относно филма, но, честно казано, възможностите ни са доста ограничени. Според закона господин Пидмонт е съвършено свободен да разкаже историята си.

— Но това не е само неговата история — изсъска докторът; вените му по челото и врата се издуха. — Тя е и моя!

Потиснах въздишката си. Не зная защо хората никога не предвиждат бъдещия скандал още докато го създават. Вместо това те обикновено са с вързани очи, когато забъркват кашата.

— Говорихте ли с него?

— Опитах — получих един малко по-спокоен отговор, — но той не приема обажданията ми. Иска отмъщение; това е целта, нали знаеш. Просто отмъщение.

Няма съмнение, че за Аликзандър Пидмонт беше наистина приятно, ала моят клиент изглежда бе на ръба да се пръсне.

Изчаках го да се поохлади малко, отне му доста време.

Най-накрая цветът му възвърна почти нормалния си цвят и той изглеждаше не чак толкова разпален.

— Има ли нещо ново за мен? — попитах учтиво, когато гърдите му спряха да се издигат. Вече бях включила компютъра. — Проведох разговори с всички хора от вашия списък и, честно да си призная, те ми звучаха сякаш четат от напечатан сценарий. Съдията ще забележи определен модел тук.

Докторът погледна глуповато.

— Ами, дадох им някои предложения — призна той.

Костюмът ми бе строго официален и не подканваше към волности. Чифт малки очила с частична рамка, кацнали на носа ми, биха придали съвършена завършеност на всичко, но, но дяволите, зрението ми е чудесно.

— Д-р Недъртън, загазили сме и то без да броим проблема с господин Пидмонт — заявих аз, тъй като прям подход изглежда действаше най-добре при него. — Прегледах публичните материали на прокуратурата милион пъти, търсех поне една вратичка, но не намерих нищичко. Кръгла нула. — Замълчах и наблюдавах как възприема грубата истина. — Ако искаме да водим това дело успешно, ни трябва нещо повече от хор съпруги от провинциалния клуб, които пеят един и същ химн във ваша възхвала. Трябва ми нещо солидно.

Докторът облиза устните си.

— Той е лъжец — изсъска и отново придоби лудешки вид. Толкова за наивната ми вяра, че сме се придвижили отвъд възпламеняващата вестникарска статия.

— Докторе, има други предявени обвинения…

— Зная, зная. Семейство Дорсет. Вярно е, че операцията не мина успешно, понякога това се случва. Госпожо Уестбрук, ако се завежда дело срещу всеки сърдечен хирург, който някога е загубил пациент след операцията, срещу всеки психиатър, който някога е работил с потенциален самоубиец…

— Има нещо вярно, д-р Недъртън — казах тихо. — Хората понякога умират или страдат от продължителни отрицателни въздействия след операцията. Разбира се, това е операция по желание и има различен правен и морален аспект. Ала мога да ви уверя, че да избухвате на обществено място, не е много благоразумно.

Той сякаш изпусна въздуха пред очите ми.

— Добре — съгласи се мрачно.

Точно тогава дойде сервитьорката, любезничеше, правеше мили очи и се суетеше като полудяла. Недъртън си поръча овесени ядки с обезмаслено мляко, а аз си избрах бекон с яйца, при което добрият доктор ме погледна със страдалчески поглед. След като вече бях влязла в ролята си на адвокат и се бях откъснала за кратко от яростната тъга и объркване на Ема, апетитът ми се бе възвърнал.

— Защо искате точно аз да се занимавам с вашия случай? — попитах, когато сервитьорката отново се отдалечи. — Мога да разбера защо бихте наели Харви. Той бе Мечтата; имаше години опит и контакти навсякъде. Аз практикувам само от…

— Харви каза, че след него ти си най-добрата във фирмата. Искаше да придобиеш известен опит и възнамеряваше да те напътства иззад кулисите.

Трябваше ми известно време, за да го възприема. Харви Кред старши никога не бе проявявал специално отношение към мен и не ме бе отличавал, с каквато и да е похвала. Точно обратното, все излайваше заповеди и намекваше, че проституирам с някои съдии.

— Аз съм добър адвокат. Имам отличен, дори изключителен ум. Но ще мине много, много време, преди да вляза в лигата на Харви — изрекох безизразно. Е, ако живея правилно и вземам витамини.

— Не може да не си знаела — настоя д-р Недъртън и се усмихна леко похотливо, — че Харви кроеше планове за теб. Големи. Вече се бе уморил от Бетси; самият той ми го каза. Наистина ли очакваш да ти повярвам, че никога не си, ами, била ангажирана в извънработно време?

— Нямаше нищо, повтарям, нищо романтично между Харви Крет’н, Харви Кред, и мен. — Ала Харви вероятно бе оставил Недъртън и много други хора е впечатлението, че е купил нещо повече от ума ми, докато ме издържаше в юридическия факултет. Егоистично копеле.

 

Недъртън се вторачи в мен подобно на турист, който наблюдава избухването на гейзер към небето.

Каква наивна идиотка съм била, въпреки цялата ми улична мъдрост. Господи, дали Сонтера вярва, че чрез секс се издигам нагоре, ако не до върха, то поне до средата? Гласът ми стана измамно мек.

— Значи вие съвсем естествено си помислихте, че ако съм се заигравала с Харви, ще го направя и с вас?

Не е много трудно да стигна до подобен извод. Беше ми сервирал романтична вечеря в приказно осветена градина. Беше ми предложил обиколка на имението си. Да, знаех, че Недъртън иска, дори очаква, секс. Само не бях разбрала, дори не си бях представяла, че Харви Кред, шефът ми, мой далечен роднина, за бога, бе подвел хората да вярват, че споделям леглото му. Той бе сринал и личното, и професионалното доверие на всички към мен.

— Харви — измърморих аз яростно, — кучи сине…

Затворих рязко лаптопа и се пресегнах към дръжката на куфарчето.

— Къде отиваш? — поиска да узнае Недъртън.

— У дома — отговорих. Ще ме уволнят, ще се разоря, ще потъна в дългове до края на земния си път, дори ще ме съдят за разваляне на договора, но не ми пука. През цялото време интуицията ми подсказваше да не защитавам този мазник, но аз не се вслушах. Е, сега се вслушвах. Ще намеря начин да се изплатя и ще си намеря нова работа, с която поне малко да се гордея. Няма единствено да преглъщам повече тъпотии. — Намери си друг адвокат, докторе.

От самодоволно изражението му бе станало ужасено.

— Не можеш да направиш това — каза. — Никой друг няма да поеме случая!

Ето какво било! Нито един адвокат в щата Аризона не е достатъчно глупав, за да приеме да го защитава. Освен мен, разбира се.

— Довиждане и късмет — изсъсках аз и си излязох.

В началото не знаех какво да направя. Не бях в настроение за нов сблъсък, или не-сблъсък, с Ема и бях прекалено ядосана, за да се обадя на Харви младши, дори на Лорета, която определено щеше да приветства решението ми да се откажа от делото Недъртън. Лесно й е на нея, помислих си в изблик на недоволство. Тя не трябва като мен да се безпокои за всяко пени, което минава през банковата й сметка.

След като успях да си поема дъх, реших да се обадя на Арло Браудър и да го попитам дали е научил нещо ново за смъртта на Трейси. Наистина исках да узная, а и разговорът с него щеше да отвлече мислите ми от факта, че вероятно току-що бях приключила кариерата си. Реших, че по това време следващия месец може би ще сервирам коктейли.

Може би в Кейв Крийк има свободно място в Хорни Тоуд…

45.

Браудър не отговори и аз оставих малко рязко съобщение на гласовата му поща.

Известно време правех големи кръгове наоколо с колата и фучах, но накрая се озовах в стария ни квартал. Там местните супермаркети бяха западнали и много малки магазинчета се даваха под наем. Намерих складовете, където бях оставила вещите на баба след смъртта й, както и някои мои и на Трейси принадлежности. Не бях облечена за тършуване, но не можех да се накарам да се върна до ранчото на Лорета и Кип за дънки и тениска, поне не в това състояние надуха. А и все още не бях готова да се изправя пред Ема.

Управителят на складовете провери документа ми за самоличност, погледна досието и ми даде ключ за номер 246. Почти осем години плащах месечен наем за това място, не бях способна да изоставя тези последни, клети частици от баба, Трейси и човека, който някога бях аз.

Сигурна съм, че психоаналитикът ми би предложил разни уместни метафори.

Все пак бях достигнала до някаква повратна точка. Ще има промени и то не само в кариерата ми.

Минах с колата по алеите до моя склад, после излязох, запътих се право напред и завъртях ключа в ключалката. Когато дръпнах ръчката, вратата се вдигна нагоре, подобно на врата на гараж, и през отвора се посипа прах.

На едната стена стоеше старо канапе на цветя, вероятно дом за много паяци и не една мишка, макар управителят да твърдеше, че мястото е обезпаразитено. Имаше кашони, пълни със старите жарсени рокли на баба — спомням си как ги опаковах и плаках, месец след погребението й. Огромната й колекция от книги с меки корици — предимно детективски истории и някои исторически романси. Усмихнах се, загледах се в една особено ярка корица от седемдесетте, на която се бяха прегърнали каубой и танцьорка, и двамата полуголи. Баба харесваше романите с много страст, благословена да е.

Оставих книгата, обзеха ме едновременно спокойствие и тревога, защото се намирах в прашното светилище на тази доста творческа интерпретация на семейство. Какво се надявах да постигна?

В един момент исках само да съм заета с нещо, за да не се отдавам на прекалено много мисли. Но после разбрах, че е време да разчистя тук, веднъж и завинаги, и да продължа със своя живот. У мен настъпи някакъв складов фън шуй^[12]. Освен това, след като бях изправена пред проблема с безработицата, наемът ще ми трябва за разни други неща, например хранителни продукти.

Добре, че затворът за длъжници вече бе отменен.

Намерих кашон с надпис Вещите на Клер и го разтворих. Вътре имаше дрехи, остарели и отживели времето си, а вероятно ми бяха и умалели. Прерових съдържанието, открих някакви стари широки панталони, с които бях помагала на баба да боядисаме оградата, както и една блуза от трико. Изтръсках ги, скрих се зад купчина пластмасови кутии и се преоблякох.

Високите токчета придаваха на костюма ми уникален завършек, но не ги събух. По-малко от всякога бях склонна да обръщам внимание на хармонията.

До единадесет часа вече бях струпала нещата за изхвърляне на един куп; възнамерявах да ги прекарам до сметището, тъй като нито една благотворителна организация не би проявила интерес към тях. Оставаха само няколко кутии от обувки, пълни със стари снимки и писма, един годишник от гимназията на Трейси, както и смешна кукла, която си бях спечелила като дете при игра с приятелите ми в училище. Не съм сигурна защо я бях запазила, тъй като въобще не я харесвах. По онова време исках скейтборд.

Разклатих куклата.

Припомнях си стари тъжни факти, когато един глас ми изкара ангелите.

— Помислих, че това си ти.

Едва не ударих главата си — която все още ме болеше от последното ми посещение в Тусон, да не споменавам за схватката с Джеймс Арън — в капака на багажника. Хенли стоеше зад мен, скръстил месестите си ръце, и оглеждаше дрехите ми.

— Днес не си облечена като адвокат — отбеляза той.

— Не се чувствуваме като адвокат — отвърнах рязко.

Естествено, той не забеляза иронията и неправилната ми граматика. Струва ми се, че изразът на лицето му бе озадачен, но мил.

— Какво правиш тук, Хенли? — попитах аз, когато той не подаде следващата реплика. Голямо съвпадение е появата му тук, а аз не вярвам в съвпадения.

— Силви си държеше някои неща в склада и дойдох да ги взема. Ще правя гаражна разпродажба, трябва да изкарам малко пари.

Очевидно той се бе справил вече със скръбта си и бе продължил напред. Доста добре, като се има предвид ужасяващата смърт на Силви и факта, че тя бе мъртва от една седмица. В следващия миг обаче аз мълчешком се укорих, че предполагам най-лошото. Може би нещастникът се опитва да плати последните разходи на Силви или пък да финансира малък надгробен камък.

— Добре — казах и зачаках Хенли да се дръпне от пътя ми, за да мога да вляза в колата. — До скоро.

Той не се отмести.

Сякаш малки мравки пропълзяха по гърба ми. Хвърлих поглед надясно, после наляво. Не се виждаше никой. Движението по главния път издаваше обичайния си весел рев, но ми изглеждаше доста по-далеч от действителното.

Извиках на помощ смелостта си, моя стар другар.

— Искаш ли нещо, Хенли? — попитах.

Изражението на лицето му беше странно, но тъй като го бях виждала най-много на тъмно или на бледата светлина в бар Цици, реших, че това може би е нормално за него.

— При вещите на Силви намерих някои снимки на сестра ти. Заедно с един мъж.

Не следях разговора много внимателно; част от ума ми вече беше в ранчото, опитвах се да оправя положението с Ема или поне да положа началото.

— Какво?

Той се усмихна страховито:

— Четох, че си пречукала Джими. Браво на теб.

Оставих забележката относно Джеймс без коментар.

Казах с обичайната си липса на дипломатичност:

— Дай да видя тези снимки.

Мъжът се усмихна самодоволно, захапа клечка кибрит между устните си, после я превъртя от единия край на устата си до другия.

— Какво ще ми дадеш за тях?

Сдържах се с усилие. Предизвиках го:

— Какво искаш?

Хенли сви рамене:

— Знам ли? Петдесет кинта?

Започнах да ровя в чантичката си, намерих портфейла, извадих две по двадесет и едно десет и му ги бутнах.

— Добре е да не ме мотаеш, Хенли, защото в противен случай ще съжаляваш.

Самодоволната усмивка се превърна в нацупена физиономия. Устни като на Елвис, с колаген.

— Че защо да го правя?

Губех търпение и сериозно обмислях да се върна при багажника, да грабна дръжката на крика и да накъдря косата на Хенли.

— Ти получи своите петдесет долара — казах. — Дай ми снимките.

Хенли бавно сгъна банкнотите и ги сложи в джоба на ризата си. Зачудих се дали огромното му куче се шляе някъде наоколо.

— Тя вземаше наркотици, Клер. Не знаеше ли? Наричаха я Замаяната Трейси. В онези времена сестра ти би извършила всичко, за да получи една доза. Силви не ти ли каза?

— Дай ми снимките — повторих аз в лицето му и се почувствах както преди години, на детската площадка, когато някое дете обиждаше майка ми.

Той посочи с палец към друг склад и заяви:

— Хей там.

Замаяната Трейси. В онези времена сестра ти би извършила всичко, за да получи една доза…

Нежелани спомени се прокраднаха в ума ми, такива, които бях блокирала напълно от години. Трейси се прибира късно у дома или въобще не се прибира, дори когато се настанихме добре при баба. Аз я прикривах отново и отново, защото я обичах, по дяволите, и защото не исках да ни отпратят пак. Трейси крадеше от магазините и разправяше как това е игра и всички момичета го правят. Бледността й, слабостта, нервността — списъкът в ума ми ставаше все по-дълъг и по-дълъг.

Ала с раждането на Ема всичко се промени. Най-много от всичко сестра ми искаше да даде на дъщеря си хубав живот. Разплаках се, и то не на шега. Борех се със сълзите през целия път. Избърсах очи с опакото на ръката си и въобще не ме беше грижа, че по лицето ми остават петна от мръсотия и грим.

Хенли влезе в едно отворено складово помещение и се върна със смачкан кафяв пакет.

— Ето — каза той и го побутна към мен.

Изнемощелият ми мозък най-накрая ми подсказа въпрос.

— Ти познаваше ли Трейси?

Никакъв отговор; Хенли вече ми бе обърнал гръб; отдалечаваше се.

46.

Вместо да отида направо в ранчото, аз реших да се придържам към първоначалния си план — спрях на една бензиностанция, за да се измия и преоблека с взетия назаем костюм. После обаче Импулсивно, без да мога да го разбера, подкарах към гробището, за което бе споменала Мария Гомез, и потърсих гроба на баща ми. Може би имах нужда да съм на някое уединено място, където да помисля, преди да разгледам онези снимки.

Седнах на един хвърлей камък от вечното жилище на Томас Уестбрук и опитах да се подготвя за това, което щяха да ми разкрият фотографиите. В гърлото ми се образува някаква буца, очите ми пареха, но не можех да плача повече. За миг си пожелах да се случи чудо и да видя как Сонтера крачи към мен, способен да оправи всички проблеми.

Естествено, той не се появи. Трябваше сама да се изправя пред личните си демони.

Извадих снимките, примигнах няколко пъти и направих усилие да фокусирам погледа си. На първата, очевидно направена с евтин фотоапарат за моментални снимки, Трейси говореше разпалено с някакъв мъж, когото не разпознах. Те седяха един срещу друг на маса за пикник, вероятно в парк или на някое от местата за почивка покрай магистралата. Ясно виждах сватбената й халка, значи тя все още е живяла с Джеймс по това време.

Би трябвало да почувствам облекчение, предполагам, тъй като очаквах напълно различен образ, нещо порнографско или дори по-лошо. Вместо това обаче безпокойството ми нарасна.

С треперещи пръсти взех следващата снимка. Отново Трейси и този мъж, целуваха се през масата. Страстна сцена, незаконна, ако вземем предвид халката, но нищо в нея не обясняваше лицемерната усмивка на Хенли в склада или нарастващия ми ужас.

— Здравей! — Гласът бе жизнерадостен, мъжки и едва не ме накара да подскоча от страх.

Вдигнах поглед, видях смътно познат млад мъж, вероятно около тридесет и пет годишен, приятелски настроен, но безличен и малко смачкан.

— Познаваме ли се?

Той седна до мен на пейката, макар да не го бях окуражила ни най-малко.

— Срещали сме се — усмихна се в отговор мъжът, но нещо в очите му, нещо в поведението му ме разтревожи дълбоко.

Тъкмо щях да попитам дали ме преследва и ако е така, защо, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Човекът до мен се загледа в надгробния камък на баща ми, а аз изрових телефона, отворих го и казах:

— Клер Уестбрук.

Обаждаше се Арло Браудър:

— Здравей, Клер.

— Арло, някакви новини?

— Попаднахме на мъж на име Бен Дюпри. Очевидно е имал връзка със сестра ти. — Полицаят замълча. — Той твърди, че са имали намерение да се женят.

Погледнах с неудобство към смътно познатия ми странник, който сега стоеше с гръб на няколко крачки от мен и ръце пъхнати в джобовете на синьо яке. После осъзнах думите на Арло и погледнах към снимките на скута ми. Бен Дюпри, замислих се аз. Това вероятно е мъжът, който целува Трейси на масата за пикник.

— Добре ли си? — попита Браудър, може би улови нещо в гласа ми. — Звучиш малко отнесена.

Посетителят ми се обърна, слушаше ме открито и ме погледна с някакво тъжно смирение. Погледът ми автоматично попадна върху дясната му ръка, свита в джоба.

— Дали можеш да изпратиш кола? — попитах и дадох адреса на гробището и приблизителното ми местоположение. — Един мъж тук…

— Изчакай — каза Арло. Докато чаках, не откъсвах очи от неочаквания ми събеседник. Когато Браудър отново взе слушалката, нареди. — Бъди спокойна. Има екип в района и ще пристигнат там след няколко минути.

— Полицията идва — изговорих думите отчетливо и леко повиших глас, сякаш потвърждавах обещанието на Арло.

Мъжът, който явно ме бе проследил до гробищата, се обърна и се отдалечи с бърза крачка. Аз изпуснах дъха си.

— Той си тръгва — казах на Арло.

— Няма значение — отговори лейтенантът. — Оставам на телефона. Дай ми описание, Клер.

Избъбрих стандартните подробности — среден, среден, среден.

— Видя ли колата му?

Паркингът, на който бях спряла, се намираше недалеч, но имаше и доста други. Изправих се, разпилявайки снимките на земята, и извих врата си, но не видях нищо друго, освен добре подравнена трева, надгробни камъни и паметници. Моят учтив преследвач бе изчезнал сред дърветата.

— Съжалявам, не съм — отвърнах и се отпуснах обратно на пейката. Колената ми трепереха и си поех дълбоко дъх няколко пъти, преди да се наведа и да събера снимките.

— Каза ли нещо важно?

— Само че сме се срещали и преди. — Ровех из нещастния си, обременен мозък, за да си спомня къде. — Сигурна съм, че съм го виждала някъде…

— Може би той се опита да те прегази и после те цапардоса по главата в онази хотелска стая.

Потръпнах и поклатих глава.

— Не — измърморих, говорех инстинктивно. — Не… не мисля…

Чух припукването на радио, вдигнах поглед и видях двама полицаи да крачат решително към мен.

— Твоите хора са тук. — Бях замаяна от облекчение. — Благодаря, Арло.

Следващият половин час отговарях на въпроси, а после полицаите ме изпратиха до колата ми, изчакаха да се кача, да заключа вратите и да запаля двигателя. Когато тръгнах, ме последваха известно време, за всеки случай.

Може би тогава започнах да преосмислям мнението си относно ченгетата.

На отклонението за ранчото аз отбих и се пресегнах за фотографиите, които Хенли ми беше продал; известно време ги гледах слепешката, опитвах се да разбера какво трябва да открия в тях, освен факта, че Трейси е имала любовна авантюра. Възможно е това да е достатъчна причина Джеймс да я убие.

Прегледах ги отново. Трейси и мъжът, вероятно Бен Дюпри, в различни любовни, но не неприлични, пози. Тъкмо щях да се откажа, когато установих, че една снимка се е залепила за гърба на друга. Отделих я, огледах сцената и задържах дъха си.

Снимката е била правена на тържество. Имаше плакати и всички се усмихваха. Трейси, до нея Джеймс, и той бе прегърнал Ели, жената, която така неохотно ми помогна да се свържа със Силви.

Присвих очи, за да видя флага с компютърен надпис, който се стелеше зад тях.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАМО!

47.

След като отбих от пътя за ранчото, останах да седя в колата петнайсетина-двайсет минути, опитвах да се съвзема малко и размишлявах над снимката от тържеството. Тревожеше ме изначално, по същия начин, както ме разтревожи мъжът на гробището, въпреки че не можех да кажа точно защо.

Дали Ели бе майка на Джеймс Арън или просто друг гост на тържеството?

Включих отоплението, макар навън да бе 24 градуса, и се опитах да помисля. Единственото сигурно нещо за мен бе, че трябва да взема Ема и да тръгна право към Скотсдейл. Налага се да се изправя пред много проблеми, а все още не бях готова да застана очи в очи с всички тези предизвикателства. Умът ми се замая.

Погледнах костюма си, който определено бе загубил блясъка си. Косата ми бе прашна от склада и вече усещах как френската ми прическа се разпада.

Подреди мислите си, Клер.

Приоритет номер едно: Ема. Ще действам бавно с нея, реших. Ние двете ще изкараме още една нощ в ранчото, но утре рано-рано тръгваме за вкъщи.

Вкъщи. Май нямахме такова място, тъй като продължавах да считам, че апартаментът ни е необитаем. Е, ще се безпокоя за това по-късно. Първото ми служебно задължение ще е да отида в кантората и да се изправя пред Харви младши. Странно, но го очаквах с нетърпение.

Върнах се на пътя и подкарах към къщата в ранчото.

За моя изненада Ема дойде да ме посрещне. Не се усмихна, но и не ме погледна гневно. Аз пък се усмихнах широко, вместо двете ни, и докоснах косата на племенницата си.

— Някакъв адвокат се обади — каза тя. Очите й бяха подпухнали, а лицето бледо.

Устоях на желанието си да я прегърна силно.

— Харви младши? — попитах.

Тя поклати глава:

— Каза ми, че името му е Уолтър Кае. Не искаше да ми съобщи какво иска или откъде е взел този номер.

Леко присвих колене, за да погледна Ема в очите.

— Нещо в думите му обезпокои ли те?

Племенницата ми погледна надолу към краката си, а после нагоре към мен. Лицето й бе безизразно.

— Помислих си, че може да загазиш заради случилото се с баща ми.

Прегърнах я, макар да знаех, че е рисковано.

— Това бе самозащита, мила — отговорих тихичко. — Няма да заведат дело срещу мен.

Ема се вгледа внимателно в очите ми:

— Наистина ли?

— Наистина — потвърдих, очаквайки реакцията й. Дали ще е доволна или ядосана? Нямах представа.

Момичето започна да плаче и леко се отпусна до мен.

— О, божичко — прошепна тя. — Помислих си, че ще те отведат. Помислих си, че ще остана сама…

Пуснах куфарчето и дамската си чантичка, за да я прегърна.

— Никой няма да ме отведе, скъпа. Никой!

Нещо се освободи в Ема в този миг. Тя се прилепи към мен, нададе вой от тъга. Вероятно бяхме страхотна гледка, стояхме на пътя и се притискахме една към друга като двама оцелели корабокрушенци, уловени във водовъртеж. Въобще не ми пукаше как изглеждаме за другите.

Ние бяхме оцелелите, Ема и аз, и бях готова да направя всичко, всичко на света, за да запазя това.

48.

Двете с Ема си говорихме до пълно изтощение. Поговорихме си за Трейси, за сделката ми с Харви старши и за Джеймс. Най-накрая тя заспа, свита в средата на леглото ми в стаята за гости, а Бърнис лежеше сгушена до нея.

Отидох в кухнята с намерението да си сваря чай и видях името и номера на Уолтър Кае, надраскани на дъската до телефона. Бях любопитна, пък и имах нужда да правя нещо, докато водата в електрическия чайник кипне, затова се пресегнах към телефонната слушалка и набрах номера му.

Мъжът очевидно имаше желание да разговаряме, защото секретарката му ни свърза веднага.

— Клер Уестбрук — каза той изненадан, като че ли бе започнал да се съмнява в съществуването ми.

— Какво искате? — попитах. Вече бях изчерпала дневната си доза тактичност.

Усетих усмивката в гласа му:

— Аз представлявам наследството на Уестбрук. Трудно е да ви открие човек.

Дръпнах висок стол от бара и седнах.

— Номерът ми е в телефонния указател — казах.

— Трябваше да се уверим, че няма други преки наследници. Това ни отне известно време.

Затворих очи. Зачаках. Хрумна ми, че семейство Кред е навън в студа. Труден момент за тях.

— Имуществото на Уестбрук бе значително — продължи Кае. — Вие наследявате значителна сума, преди данъците и другите разходи, разбира се.

— Разбира се — казах. Вече бях преминала на автопилот.

— Бих искал да се срещнем и да обсъдим нещата.

— Слушайте, господин Кае, не искам да съм груба, но не бях особено близка със семейството си. Не се интересувам…

Той въздъхна:

— Госпожо Уестбрук, става дума за много пари.

Искаше ми се да му кажа да вземе наследството на баща ми и да го изхвърли, ала бях изправена пред безработицата и планина от дългове. Двете с Ема имахме нужда да положим ново начало, може би някъде далеч от тук. Няколко хиляди долара щяха да ни дойдат добре.

— Пробвайте ме с най-доброто си предложение — заявих уморено.

— Двадесет и седем милиона долара — каза мъжът Сграбчих ръба на барплота за подкрепа. Чайникът започна да подсвирква пронизителната си песен; дръпнах шнура му от контакта.

— Казахте…?

— Двадесет и седем милиона — повтори той.

Безмълвно оставих слушалката, плъзнах се от стола и се отпуснах на колене в средата на пода, дишах учестено.

— Госпожо Уестбрук? — Гласът на Кае сякаш идваше от друго измерение. — Там ли сте?

Изправих се отново на крака, потърсих слушалката и я притиснах към ухото си.

— Ако това е някаква шега — казах сопнато, — е много подла.

Кае се засмя:

— Не е шега. Кога можете да дойдете в кантората ми?

Погледнах часовника си и попитах:

— След пет минути?

49.

Трябваше да кажа на някого новината. Първоначално избрах Сонтера, но бързо се отказах от безразсъдния импулс и вместо това реших да съобщя на Ема.

Затворих телефона, след като се уговорихме с господин Кае да го посетя утре рано сутринта и тръгнах към стаята за гости, но се спрях на прага с чувството, че току-що ме е прегазил прословутият товарен влак.

Мъртвата ми сестра стоеше до леглото, взираше се в Ема и галеше косата й. Трейси обърна глава, много бавно, и ме погледна умолително.

Забравих за Джеймс Арън, непознатия от гробището и дори за двадесет и седемте милиона. Затворих очи, бях убедена, че халюцинирам, а когато ги отворих отново, духът на Трейси си бе отишъл.

Пипнешком потърсих стола в ъгъла и се отпуснах на него. Сърцето ми се бе качило в гърлото и все още не можех да си поема дъх. Наведох се напред задъхана, за да поставя глава между коленете си.

Ема се събуди и примигна.

— Сънувах, че майка ми е тук — кача тя с широка прозявка. После присви очи и направи гримаса. — Хей, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Д… добре съм — успях да кажа.

Ема пусна крака от леглото, Бърнис се сгуши в ръцете й.

— Не ти вярвам — простичко заяви тя. — Ще повикам Корнелия.

— Не — спрях я бързо. — Моля те, Ем, добре съм. Наистина.

Племенницата ми с кучето, което я следваше по петите, пресече стаята, седна на страничната облегалка на стола, за да обгърне раменете ми и така ефикасно смени ролите ни.

— Ти наистина си под голямо напрежение. — Ема звучеше по-голяма от годините си. — Всичко ще се оправи, Клер. Ще видиш.

— Ема, трябва да ти кажа…

— Просто се мушвай в леглото — подкани ме тя нежно. — Ще ти донеса нещо. Минерална вода, или предпочиташ чай?

Почти сграбчих ръката й и я помолих да не тръгва. Несъмнено си бях въобразила присъствието на Трейси. Може би, помислих си, си бях въобразила и обаждането на Уолтър Кае и милионите на Уестбрук.

— Вода, моля те. И аспирин, ако намериш някъде — промълвих тихо. В действителност исках двойно Джак Даниелс, но май не беше подходящо да изпращам дете за алкохол.

Ема потупа гърба ми и след миг на обезпокоено колебание излезе от стаята.

Няколко секунди останах да седя там тръпнеща и се зачудих дали накрая не се срутвах от напрежението, после отидох до банята.

Когато се върнах, забелязах, че Ема бе идвала и отново бе излязла. На нощното шкафче върху подложка бе оставила водата, а до нея два аспирина.

Поколебах се на прага на банята и се зачудих дали Трейси ще се появи пак. Дяволчетата определено ми въздействаха и за секунда-две не можех да се приближа до леглото. Най-накрая се засрамих, раздвижих се и направо се втурнах към аспирина и водата.

След това започнах да се чувствам глупаво. Разбира се, че не бях видяла призрак. Бях уморена, пренапрегната, наскоро претърпях травма на главата, както и други травми. Видението на Трейси бе един разбуждащ сън, леко умопомрачение, малко послание от подсъзнанието ми.

Какво ли съобщение се опитвах да изпратя до себе си?

50.

Взех аспирина, изгълтах половината вода и се пъхнах в леглото. Тази нощ изкарах един здрав сън, вероятно защото бях изтощена до смърт. Наследяването на богатство може да умори човек.

На сутринта бързо си оправих леглото, облякох дънки и памучна блуза с къс ръкав и се втурнах в банята. Косата ми бе чорлава; оправих я с четка и вода, сложих си малко грим.

Влязох в кухнята, Ема и Корнелия бяха там, заедно с Бърнис, и гледаха утринните новини по телевизията.

Ема ме дари с великолепна усмивка и аз осъзнах, че след като ми бе помогнала, макар и мъничко, тя бе получила възможност поне веднъж да бъде силната. Доверието ми към нея донесе полза и на двете ни. Може би, замислих се, аз съм наистина прекалено независима.

Следях часовника с едно око, за да не изпусна срещата си с Уолтър Кае, но все пак реших да взема назаем компютъра на Кип и Лорета и да си проверя пощата, докато закуската стане готова. Корнелия вярваше, че закуската трябва да е обилна, селски тип и затова приготвяше бекон, палачинки и яйца, заедно с горещо кафе и прясно изцеден портокалов сок. Имах вълчи апетит и се чувствах почти добре, с изключение на лекото главоболие и слаба дезориентация.

Отидох в кабинета до кухнята с чаша кафе в една ръка, седнах на бюрото на Лорета, това на Кип стоеше на отсрещната страна, и се включих в мрежата.

Флагчето на малката кибер пощенска кутия се развяваше и аз си поех дълбоко дъх. Мобилният ми телефон бе останал блажено безмълвен от снощи до сега; малко чудо, тъй като Джъстин Недъртън със сигурност трябва да се е обадил на Харви младши и да е пропищял за парите си. Харви, на свой ред, щеше да преследва мен.

По дяволите да върви Харви младши! Бях богата; можех просто да му дам чек и да му кажа какво да го прави.

Освежена от тази удовлетворителна картина, аз се съсредоточих върху списъка с писмата.

Имах обичайните реклами, някои маскирани като електронна поща от приятели, други безсрамно търговски — изтрих всичките, без да ги отварям. Стигнах до писмо, изпратено от моя домашен компютър. Смразяването обхвана цялото ми тяло, вена по вена.

Отворих електронното си писмо. Клер, Клер — пишеше там, — не знаеш ли, че е пагубно да защитаваш злите в техния грях? Ще дойда за теб скоро.

Разтреперана, проверих отново адреса на подателя, със сигурност бях сгрешила, но не, наистина беше моят. В един миг на лудост се зачудих дали нямам раздвоение на личността и дали едната ми половинка не дразни другата.

Поставих ръка на гърлото си. Шега ли е това, жестока и глупава лудория от някой от кантората например? Едва ли. В думите се криеше злобна нотка, като че ли подателят съжалява, че трябва да действа, но е принуден от някаква по-висша сила.

Като лудостта.

Изправих се, после седнах отново. Пресегнах се за мобилния телефон, но отдръпнах ръка преди пръстите ми да са се затворили около апарата.

На кого да се обадя? Сонтера? Доколкото зная, той все още бе извън града, работеше по онзи мистериозен случай. Арло Браудър? Не бях сигурна дали мога да дам свързано обяснение, не и без да отделя известно време, за да обмисля тази последна атака срещу здравия ми разум.

Взех чашата и пийнах няколко глътки силно кафе, като опитах да успокоя нервите си; преглъщах, докато четях и препрочитах тези простички, но тревожни думи. След известно време вече можех да ги запазя във файл и да премина към следващото електронно писмо.

Беше от Ема. Може ли да пробия носа си?, пишеше тя.

НЕ, отговорих и след два неуспешни опита, натиснах бутона изпрати.

Продължих нататък, като си поемах дъх бавно и дълбоко. Съсредоточи се върху обикновени неща, Клер. Единият крак пред другия.

Следващото писмо бе от Лорета. Тя е на импровизирано бизнес пътуване с Кип и ще се върне скоро. Ние с Ема можем да се настаним в къщата им в Скотсдейл и да се чувстваме като у дома си.

Почти реших да не отварям последното писмо, което бе пристигнало, докато печатах доста разпокъсания си отговор до Лорета. Исках да помисля, да оправя кашата в главата си, да схвана смисъла на всичко това. После ще се обадя на Арло.

Все пак натиснах реда относно на новопристигналото ми съобщение, там пишеше: Розите са червени, теменужките са сини…

Самото писмо не съдържаше нищо друго, освен линк, подчертан в синьо. Трейси е мъртва, а също и ти.

Джеймс Арън бе убил Трейси, сигурна съм. Но той е мъртъв, благодарение на мен. Кой ли бе изпратил чудовищното съобщение?

Две смъртни заплахи за една сутрин. Това е рекорд.

Кафето ми се надигна някъде в гърлото. Още тогава и там трябваше да изключа компютъра и да откажа да продължа, докато не се озова в кабинета на Арло Браудър в полицейския участък, но дори не можех да помръдна от стола си. Преместих курсора към линка и щракнах. Откъм кухнята дочух шум от готвене, джафкането на Бърнис и смеха на Ема и Корнелия.

Направих връзката и собственото ми лице изпълни екрана на компютъра. Кожата ми бе със синкаво сив цвят, а зад главата ми имаше изгнили листа и така изображението наподобяваше снимката на Трейси. Най-много ме впечатлиха обаче очите, широко отворени и напълно празни. Нямах ириси, нямах зеници.

Седях дълго време, зашеметена, вперила поглед в собствената си смъртна маска. Постепенно ми хрумна, че някой бе преправил снимката от университетската ми карта, направена в началото на първи курс; бяха сканирали снимката и после обработили с компютъра и някоя популярна фото програма, за да получат тази грозна магия.

Предполагам, че самозалъгването бе неизбежно, така е устроен човешкият мозък. Веднага щом шокът ми започна да утихва, започнах да си мисля, че медицинската експертиза е направила грешка. Трейси е жива; снимката й е била подправена, подобно на моята сега. Разбира се. Трейси е жива някъде; трябва само да я намеря.

Потърсих мобилния си телефон, набрах почти всички цифри от номера на Сонтера, но после затворих. Стегни се, Клер, измърморих на себе си и поех дълбоко дъх няколко пъти. Тя е мъртва. По дяволите, тя е мъртва.

Все още бях въвлечена в борбата между здравия разум и безумните предположения, когато откъм компютъра прозвуча кратък пронизителен звук и се появи едно съобщение. Името на екрана бе Копача, последвано от няколко цифри.

Ема, сладко момиченце, ти ли си?

Сладко момиченце? Та това не е дете, сигурна бях.

Натисках буквите по клавиатурата бавно и внимателно; ако отговоря прекалено бързо, може да се разкрия. Да, аз съм. Как си. Копачо? (Кой си ти и къде си, болно копеле, защо се свързваш с тринайсетгодишната ми племенница?)

Добре съм. Доволен съм, че се прибрах от пансиона у дома.

Сигурно се чувстваш хубаво, написах, като продължих играта.

Трябва да се срещнем, само ти и аз. Можем да се видим през почивните дни на някое уединено място.

Може би. Искаш ли да се запознаеш с леля ми? (Превод: Тя иска да се срещне с теб, тъпако, и да отреже топките ти с тъпи лозарски ножици.)

Бейби, знаеш, че все още не мога да се срещна с Клер. Иска ми се да е лично, само ние двамата.

Поех си дълбоко дъх и бавно го изпуснах. Да, помислих си. Ще е лично, да. Само ти, аз и около двеста ченгета.

Добре, написах. Трябва да тръгвам. Тя иска да пиша домашните си.

Ще поддържаме връзка.

Не отговорих; бях прекалено разтърсена, за да пиша. Изпитах диво желание да нахлуя в кухнята и да се изправя пред Ема, тогава и там, и да поискам да узная кой е Копача; бях ядосана, защото изрично съм я предупредила да не разговаря с непознати по интернет. Не е умен ход да действам, без да обмисля първо нещата. Двете с племенницата ми бяхме в добри отношения, или поне си бях въобразявала, че сме. Исках да ги запазя такива.

Ако реагирам прекалено строго, тя може просто да се скрие и да общува с този извратен тип по друг начин. Или, господ да ни пази, може наистина да се съгласи на среща с него без мое знание.

Установих, че съм обляна в студена пот.

Изключих компютъра. От кухнята продължаваха да се дочуват щастливи шумове. Останах седнала на мястото си и се чувствах по-самотна от всякога до сега. Някакво странно, отекващо бучене бръмчеше в ушите ми.

— Клер! — извика Ема. — Закуската е готова!

— Идвам — чух се да казвам. Гласът ми звучеше толкова нормално.

Ала изминаха поне пет минути, без да успея да помръдна. Звъненето на мобилния ми телефон разчупи магията. Сграбчих го и излаях:

— Ало?

— Здравей, Клер. Хареса ли ти снимката? Наистина приличаш на сестра си. — Със сигурност това е същият глас, който бях чула в нощта на нападението, когато мъжът твърдеше, че се крие във ваната на хотела.

Двете с Трейси не си приличахме, но не затова ставаше дума — и двамата го знаехме. Той или тя ми казваше, че ще умра.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах.

В ушите ми прозвуча страховит смях:

— Не би ли искала да узнаеш?

— Какво желаеш?

— Лесен отговор. Да те убия.

— Защо?

— Защото ще си толкова красива мъртва.

— Ти уби Трейси, нали? Не е бил Джеймс; бил си ти!

Никакво колебание, никаква нотка на угризение на съвестта:

— Да. И не. Джеймс определено бе въвлечен.

— Божичко, защо? Защо трябваше да я наранявате?

— Защото е кучка, която се пречка. Също като теб.

— Кой е там?

Тишина, само дишане.

Вече стоях права и стисках телефона толкова здраво, че ръката ме заболя.

— Ще те намерят, който и да си ти — казах. — Ще те намерят и ще те затворят веднъж и завинаги.

— Мечтай си… — Тих и монотонен отговор. После се чу щрак и линията прекъсна.

Веднага проверих дали е изписан номер и име на този, който се обажда, но си знаех какво ще открия още преди да погледна. Неизвестен номер, неизвестно име.

Отново на нула.

Божичко, с тази скорост няма да доживея да прибера двадесетте и седем милиона, да не говорим за похарчването им.

51.

Кабинетът на Уолтър Кае бе скромен по размер, но обзаведен с вкус. Кае бе на средна възраст, с добри очи, оредяваща коса, торбички под очите и малко бръчки.

— Сядайте — каза той усмихнат и посочи един от двата кожени стола пред бюрото.

Бях доволна да се разтоваря малко. Напоследък получих доста изненади, а коленете ми сякаш вечно щяха да останат омекнали.

След настаняването ми Кае се пресегна за една дебела папка, която лежеше в края на бюрото, остави я на попивателната и ме погледна право в очите.

— Е, госпожо Уестбрук, много ми е приятно да се запознаем.

Просто кимнах. Честно казано, нямах си доверие, че мога да говоря ясно, а очите ми май бяха станали два пъти по-големи.

Той изглеждаше развеселен.

— Някакви въпроси?

Изкашлях се, огледах стаята, почти очаквах някой да изскочи от скривалището си и да извика Пипнах те!

— Истина ли е?

Той се засмя:

— О, да, истина е. Вие сте много богата жена, госпожо Уестбрук.

— Клер — леко дрезгаво казах аз. — Ако ще ме направите богата, спокойно можете да ме наричате с малкото ми име.

Мъжът се засмя и отвори папката.

— Клер, тогава. Ако подпишеш тези документи, ще получиш парите до няколко седмици.

Преглътнах, взех подадената ми химикалка, но после я оставих отново. Може и да съм в шок, но все пак съм адвокат. Не подписвам нищо, без да го прочета първо.

Безмълвно, нали и той е адвокат, Кае ми подаде папката.

Явно първо прочетох завещанието на дядо. След смъртта му богатството трябваше да се прехвърли на съпругата му и така и бе станало; после, след нейната смърт, на техния син. Моят баща, Томас Уестбрук, бе наследил процъфтяващ бизнес и очевидно не бе пропилял нито цент.

Открих, че се съсредоточавам върху имената им, на моите дядо и баба, защото бях зажадняла за всичко, което би хвърлило светлинка върху произхода ми. Дядо ми бе Джордж, а баба ми Лорейн. Съхраних тези късчета в едно тайно кътче на сърцето си и продължих да чета.

След смъртта на баща ми Мария Гомез бе наследила красиво местенце и аз се зачудих, макар и за кратко, защо тя продължава да работи при Недъртън; както и да е, други наследници не бяха споменати. Наследството трябваше да се прехвърли на останал жив Уестбрук, стига той или тя да бяха преки наследници; ако това условие не се изпълни, щяха да се облагодетелстват различни благотворителни организации.

Случайно аз бях единствената наследница и бях определена да получа почти двадесет и осем милиона долара, преди да се платят данък наследство и хонорара на господин Кае, разбира се.

Стаята изведнъж се вакуумира, нямаше никакъв кислород.

Без да каже и дума, господин Кае се изправи, излезе от стаята и след миг се върна с чаша вода. Може би срещаше хора като мен всеки ден, въпреки че това ми изглеждаше невероятно.

— Подпиши декларацията и е твое — подкани ме той съвсем внимателно, докато аз отпивах от водата.

Подписах, а ръката ми трепереше през цялото време.

— Има и допълнителна клауза — спомена Кае, когато разтреперана започнах да се изправям от стола си. Богата или не, имах доста работа да върша, например да се обадя на Арло Браудър във връзка с утринната доза смъртни заплахи и да поговоря отново със Сонтера.

Погледнах го вторачено, бях озадачена.

Адвокатът извади от средното чекмедже на бюрото си чекова книжка с кожена подвързия, отвори я и написа чек. После го подписа със замах, откъсна го и ми го подаде.

Взех го след миг на колебание.

Когато видях сумата, трябваше отново да седна. Заплатата ми за около пет години.

Седнах малко по-изправена и се усмихнах. Върви по дяволите, Харви Кред младши.

52.

Върнах се в ранчото и Корнелия ми каза, че съпругът й Сам е извел Ема да поязди. Тя тъкмо тръгваше да пазарува и ме попита дали искам да се присъединя.

Събитията до сега ми се отразяваха вече, чувствах се особено, затова отказах, а след излизането й се обадих на Арло. Отговори ми гласовата му поща, което ме раздразни малко, но накратко разказах за двете електронни писма, явно изпратени от различни хора, но и двете предвещаващи неизбежната ми смърт; накрая споменах за анонимното обаждане на същата мрачна тема.

Ставах все по-популярна с всеки изминал ден.

После позвъних на Сонтера, макар да не бях сигурна какво ще му кажа. Оставих объркано съобщение. Здрасти, аз съм, Клер. Предполагам, че си зает. Чао.

Бях доста изнервена, затова включих телевизора на кухненския плот и използвах дистанционното, за да прехвърлям от един канал на друг. Най-накрая попаднах на обедните новини, които се оказаха същата смесица от убийства, грабежи, скандали и опозоряващи постъпки.

Нищо чудно, че толкова много хора гълтат успокоителни, помислих си аз. Една постоянна диета със световната действителност води до това. Още един показател, че отказът да приемеш реалността има своето място в каузата за по-добро умствено здраве.

Тъкмо щях да започна да прехвърлям филмовите канали, когато едно познато лице се появи на екрана и едва не ме накара да припадна. Джъстин Недъртън.

Увеличих малко звука.

Местен доктор бе намерен мъртъв в дома си днес, точно преди зазоряване, от дългогодишната си икономка — съобщи говорителят, без всякакво изражение на лицето. — Полицията не е направила изявление относно причината за смъртта, но наскоро доктор Недъртън изтърпя буря от обвинения и някои източници сочат, че е бил доста унил. Да покажем Тед Халъуей на живо, от сцената на събитието. Тед?

Репортерът стоеше пред къщата на доктор Недъртън, всички прозорци бяха ярко осветени, въпреки че бе посред бял ден. Една линейка стоеше паркирана до отворената входна врата, а разни официални коли я обграждаха. Гледах зашеметена как Арло излиза с големи крачки от къщата, изглеждаше сериозен и леко опърпан.

Ето лейтенант Арло Браудър от полицейския участък в Тусон — съобщи репортерът в кадър със същото въодушевление, с което би посрещнал мис Америка от конкурса за красота. Имате ли новини за нас, лейтенанте?

Очевидно имаше новини, но не такива каквито Арло може да съобщи по телевизията, без да го привикат пред разни важни клечки още до края на деня. Изражението му бързо стана безизразно и той закрачи напред, като принуди репортера да удвои крачка, за да върви редом с него.

— Регистрирана е смърт — каза Браудър с равен глас. — Нека да ви припомня, че това не означава непременно убийство. Доктор Недъртън очевидно се е удавил в неговия басейн и ние провеждаме разследване. Когато разберем нещо определено, ще го споделим с обществеността.

Буквално не можех да се движа. Недъртън бе разстроен заради филма следващата седмица, който излагаше на показ личния му живот и други неща. Дали бе сложил край на живота си?

Арло си проправи път сред тълпата репортери и любопитни зяпачи, вероятно вървеше към колата си, а ние останалите наблюдавахме с познат, безпомощен ужас как едно тяло в торба го изнасят от къщата, поставят го на носилка и го товарят отзад на линейката. Вероятно бурканът върху покрива на автомобила бе изключен преди потеглянето.

Няма нужда да се бърза. Не могат да съживят доктор Недъртън.

Изключих телевизора, прилоша ми и бях поразтърсена и от преди това. Дори и фактът, че съм червива с пари, не ме успокои много.

Крачех из стаята, когато телефонът в кухнята иззвъня. Втурнах се към него, тъй като бях дала на Арло номера в ранчото и на мобилния, но определено подскочих, когато видях името Х. Кред, изписано върху панела.

— Какво става там, по дяволите? — поиска да узнае Харви.

Отпуснах се на един от столовете до кухненската маса.

Откъде да започна?

— Какво имаш предвид? — попитах. Да всееш смут бе добра тактика за извъртане, независимо дали е истински или не.

— Първо, обидила си ценен клиент — яростно изрече Харви младши и думите сякаш изригваха от устата му. — После си имала наглостта да зарежеш този мъж на обществено място…

Леко се люлеех напред-назад на стола, но когато се усетих, спрях. Не казах нищо.

— А сега научавам, че горкият човечец е мъртъв! — завърши Кред младши.

— Нямам нищо общо с това — отбелязах и се окопах като за битка.

— При пристигането ми в кантората тази сутрин ме чакаше съобщение — кипеше от гняв шефът ми. — От счетоводителя на д-р Недъртън. Очевидно последното официално действие на доктора е било да оттегли предварителния хонорар и не е необходимо да ти качвам какво означава това за фирмата. Имаш доста обяснения да даваш, Защитник.

Замълчах, главно защото знаех, че всяка моя дума би го разпалила още повече и само щях да влоша положението. Освен това исках да гледам Харви младши в очите, когато му казвам да напъха обидното си отношение там, където слънцето не огрява.

— Кога точно възнамеряваш да ни огрееш с присъствието си? — попита Кред. Кръвното му налягане вероятно бе по-високо от националния дълг.

— Връщам се днес — отговорих въздържано. — Разбира се има вероятност полицията да иска да ме разпита, преди да тръгна.

Припомних си сцената в ресторанта от вчера сутрин, когато казах на доктор Недъртън да си намери друг адвокат. Дали се бе прибрал право у дома и се бе удавил или пък това се бе случило по-късно същия ден? Надявах се да е било по-късно — имах добро алиби за вечерта, тъй като се прибрах в ранчото и двамата, Корнелия и Сам, можеха да го потвърдят. Все пак ако причината за смъртта се окаже преднамерена жестокост от страна на друг човек, аз вероятно щях да съм включена в списъка със заподозрените.

Тежка тишина настъпи откъм Харви младши. После той излая:

— Баща ми би бил много разочарован от действията ви напоследък, госпожо Уестбрук! — И така силно хлопна телефона, че примигнах.

Причерня ми и побързах да се оттегля към стаите за гости, където почти веднага изпаднах в някакво сънливо състояние. Сънувах, че съм се загубила в подземна пещера и се опитвам да следвам звъна на пеещи звънчета, за да се върна обратно към безопасността.

Събудих се и с изненада открих, че лежа на леглото, бях напълно облечена, с изключение на обувките, и се чувствах по-зле от всякога. Корнелия се върна от супермаркета и дойде да ме потърси.

— Клер, изглеждаш ужасно. Какво има?

— Трябва ми мобилния телефон — успях да промълвя. — Моля те.

Обезпокоена, Корнелия го донесе от кухнята. Подаде ми го, аз се поизправих, облегнах се на възглавниците и се опитах да фокусирам погледа си върху списъка с пропуснати обаждания. Арло Браудър. Арло Браудър. Арло Браудър. Тони Сонтера. Госпожа К.

Първо позвъних на последния номер, седнах с нов стон, но веднага се отпуснах пак надолу. Главата ми туптеше и ми се гадеше — или буцата на тила ми се обаждаше, доста невероятно, или бях покосена от един от онези еднодневни вируси. Късмет. Наследяваш огромно богатство и чумата те тръшва.

— Госпожа Кравински? — казах аз с удебелен глас, когато тя вдигна. — Клер е. Търсила ли си ме по-рано?

Приятелката ми звучеше обезпокоена.

— Да — потвърди. — Дойде ми една блестяща идея. Трябва да си разменим апартаментите. Така няма да има нужда да се връщаш в твоето жилище, докато не станеш готова затова. — Пауза. — Един мъж, Клер, звъня на вашата врата. Каза… каза, че търси Ема.

— Какво?

— Само това каза. Не спомена името си. Видях жена, поне си мисля, че бе жена, да го чака в сребриста кола долу, но не можах да разчета номера на колата. Отпратиха прекалено бързо.

Едва успях да продумам:

— Кога се случи това?

— Ранният следобед. Позвъних незабавно, скъпа, но чух само гласовата ти поща.

— Ще се върна веднага щом мога. Ако видиш отново тези хора, обади се в полицията.

— Разбира се, скъпа — отговори госпожа К. — Май трябваше да го направя преди, но… ами… човекът изглеждаше толкова учтив…

Учтив.

— Можеш ли да го опишеш?

— Напомняше ми за велосипедист или нещо подобно. Никога не го бях виждала преди.

Хенли?

— Едър мъж, намусен?

Тя звучеше неубедително:

— Предполагам…

— Ще те помоля да ми повториш подробностите, когато се върна у дома.

— Разбира се, скъпа — каза госпожа К. — Значи ще се видим тази вечер? Ще приготвя апартамента за теб и Ема.

— Благодаря. Много си мила — отвърнах развълнувана. Почувствах замайване. Настинката, или каквото бе то, се влошаваше с всяка изминала минута. — Не съм сигурна дали ще успея да върна тази вечер или не, но възнамерявам да опитам.

— Не се преуморявай, скъпа — предупреди ме госпожа К. Сбогувахме се, после аз изслушах съобщенията на Арло.

Започнах от първото и всяко следващо бе по-стегнато от предишното.

Номер едно — сериозно, но спокойно. Клер, обади ми се на пет-пет-пет осем-девет-нула-седем, каза той.

Номер две — по-сериозно, не толкова спокойно. Клер? Важно е. Обади ми се, моля. Отново бе оставил номера.

Номер три — направо сприхаво. Клер, плашиш ме. Къде, по дяволите, си ти?

Набрах номера му.

— Браудър — рязко каза той. Бях чувала този тон и у Сонтера при малкото случаи, в които му се бях обаждала на работа. Означаваше, че е притиснат до стената и се бори за живота си със зъби и нокти.

— Клер е — заявих раздразнено. — И ти се обадих. Ако си проверяваш съобщенията на работа, ще го разбереш.

Никакво чувство за собствената му вина. Типично мъжки стил.

— Добре ли си? Къде си?

Корнелия, бог да я благослови, бе излязла от стаята и сега се върна с един от цифровите термометри, все още в кутията си.

— Добре съм — казах на нея, пък и на Арло Браудър. — В ранчото на Кип Матюс съм, недалеч от Тусон.

Корнелия се усмихна, отвори кутията, извади термометъра и изглеждаше готова да го пъхне под езика ми.

— Не ти вярвам. Звучиш особено.

— Май се разболявам от грип — казах. Отворих уста, защото знаех, че довереното лице на Лорета няма да се откаже, докато не отчете показанията. — Къде е Ема?

— В хола — отговори Корнелия.

— Коя е Ема? — поиска да узнае Арло.

— Племенницата ми.

На Браудър това бъбрене явно му се стори достатъчно.

— Джъстин Недъртън е твой клиент, нали?

Говорех с термометър в уста, което леко изкривяваше думите ми.

— Дъ — казах. — Ну не съм гу убила ас.

— Болна си — позволи си да заяви Арло, леко поомекнал. — Никой не е заявил, че си го убила ти. Все още има възможност да е злополука.

— Съмнявам се.

Той въздъхна:

— И аз. Все пак официално не сме готови да съобщим, че е убийство.

Термометърът избипка, Корнелия го извади и се намръщи на показанията.

— 38.4 градуса — измърмори тя и забърза навън. Надявах се да не повика линейка или доктор.

Облегнах се на възглавниците, чувствах се много по-зле, след като вече знаех, че имам температура.

— Какво точно се е случило с Недъртън? Съобщиха по новините, че се е удавил…

— Някой го е ударил по главата и го е хвърлил в басейна — каза Арло. — Господи, никога не бях виждал толкова много кръв. Водата бе набраздена с нея.

Дотук с теорията за самоубийство.

— Значи е бил жив, когато е влязъл.

— Вероятно — призна полицаят.

— По кое време се е случило?

— Някъде между шест и десет снощи, според най-доброто предположение на медицинската експертиза. Икономката пристигнала рано и при вида на включените в двора лампи решила, че докторът вероятно закусва там и отишла да провери дали няма нужда от нещо. Тогава го намерила и ни се обади.

— Горката Мария…

Арло подскочи при това изявление.

— Познаваш ли я?

— Не много. Виждала съм я няколко пъти. Оказа се, че е работила за семейство Уестбрук. — Нямаше нужда да споменавам за двадесетте и седем милиона или за тлъстия авансов чек, който прогаряше дупка в чантичката ми.

— Хмм. Какво бе впечатлението ти от нея?

— Стори ми се приятен човек. Не мога да си я представя как удря доктора по главата и го бутва в басейна, Арло.

— Да — съгласи се той, звучеше уморено. — И ние така мислим. Значи ни остава любовника, онзи, дето напоследък вдига шум до небесата във вестниците. Повикахме го за разпит тази сутрин, но не е предявено обвинение.

Изчаках го да каже, че трябва да се отбия в полицията за една малка игра за откриване на истината или последствията, но той не го направи. Може би се страхуваше да не се зарази от мен.

— Проведох само кратко интервю със Санди, но ми се струва, че не би направила подобно нещо — казах.

— И по-странни неща са се случвали.

Поех си дълбоко дъх и разказах на Арло за последните заплахи и моята снимка като труп. Споменах и за разказа на госпожа К. за мъж при апартамента ми, който пита за Ема. Е, не очаквах някакъв резултат. Все пак Кейв Крийк не беше негов район.

— Божичко, изпрати ми снимката, а? Също и електронните писма — въздъхна той. После ми даде адреса си, който се надявах да запомня до приключване на разговора ни. Главата ми бе натъпкана с памучна вата. — Каза ли на Тони Сонтера за този йо-йо, с който е говорила съседката ти?

— Все още не. Оставил ми е съобщение по-рано, но още не съм стигнала до него.

— Днес ли се прибираш?

— Такива бяха намеренията ми. Освен ако не ме задържите за разпит. Съобщението ти звучеше настойчиво — казах. И ако този грипен вирус не ме убие първо.

— Зная, че си работила с Недъртън. Исках да се уверя, че не си попаднала под кръстосания огън, така да се каже. — Лейтенантът замълча, въздъхна. — Мисля, че нямаш нищо общо със смъртта му, но това не означава, че няма да се обадя за някои случайно възникнали въпроси. Пък и исках да те уведомя, че все още работим по случая на Трейси. Този Бен Дюпри е страхливец. Ще те държа в течение.

— Благодаря, Арло — отговорих. В някакъв миг исках да се срещна с Дюпри. Имах свои въпроси за него.

— Звучиш прекалено болна, за да можеш да шофираш. Може би е по-добре да се помотаеш още няколко дни в Тусон.

— Това официална заповед ли е?

Поздравих завръщането на Корнелия, която бе с поднос в ръце и решително изражение. През краткото й отсъствие бе приготвила купа пилешка супа. Бях трогната от загрижеността й, но просто не изпитвах глад.

— Не, но моля те, проверявай по-често съобщенията на мобилния си телефон.

— Ако и ти прослушваш своите — парирах го аз.

Той се засмя, сбогувахме се и аз затворих.

— Не мога да я изям.

— Опитай — настоя Корнелия, кръжейки около леглото. — Това си остава най-добрия лек за настинки и грип.

Взех една лъжичка, опитах я. Супата бе вкусна и стомахът ми закъркори за още.

— Добре. Печелиш. Чудесна е и ще я изям.

Корнелия кимна и излезе от стаята.

Държах лъжицата с едната ръка, а с другата набрах номера на Сонтера.

— Сонтера — обади се той. Звучеше сприхав както преди. Странно, но това ме окуражи.

— Клер — отговорих и веселият ми тон контрастира сладко на неговата рязка интонация.

— Ти си в Тусон! — обвини ме той. Звучеше доста ядосан, май можеше да ме обърне към стената и да ме нашляпа; имах късмет, че бях далеч.

— При последното ми преглеждане на правните книги — отговорих кротко — нямаше постановление, което да ми забранява да напускам област Марикопа.

Сонтера опита отново, този път направи истинско усилие да овладее тона си.

— Недей да си такъв многознайко. Този, който уби Харви Кред и останалите, е все още там някъде, спомни си.

Разказах му за мъжа, когото госпожа Кравински бе видяла, и това не допринесе за по-доброто му разположение. После събрах кураж и го уведомих за новите електронни писма, снимката, компютърните съобщения и телефонното обаждане ти трябва да умреш, да не говорим за ненавременната смърт на д-р Недъртън.

— И ти ми разказваш чак сега? — изръмжа той.

— Беше прекалено далеч, за да ми помогнеш, пък и беше зает.

Тони замълча, възприемаше току-що казаното от мен, но в затишието се криеше нещо опасно.

— Кога се връщаш? — попита.

— Скоро.

— Ще открия кой е бил посетителят — закле се той мрачно. Последва възпламенително обмисляне. После продължи — По дяволите, а ти какво правиш в Тусон?

Върнахме се на въпроса, нали? Почти почувствах облекчение; всичко изглеждаше толкова нормално.

— Дойдох по работа. — Помислих си за Джъстин Недъртън, който се носи по повърхността на басейна. Вероятно е убит от разярен пациент или член на семейството на пациент. Дори имаше възможност за обикновена кражба с взлом, превърнала се в неприятна случка, но се съмнявах в подобна версия. — Оставих ти съобщение, не го ли получи?

— Получих го. Обадих се в кантората ти, мислех, че ще си там. Да видим защо ли? О, да, защото при последния ни разговор ти ми каза, че ще си там и нямах никаква причина да мисля, че си извън града. Секретарката, някоя си Хедър, ми съобщи, че си в Тусон.

— Зная, казах…

— Мразя да ме лъжат, Клер. Наистина го мразя.

Въздъхнах. Не бях готова да се извинявам.

— Хайде да не се впускаме в това сега.

— Добре — съгласи се той мрачно. — Но ние двамата ще трябва да обсъдим основните правила съвсем скоро.

Съгласих се. И аз имах свои собствени основни правила.

— Сигурно имаш много работа — казах с надежда, че ще отвърне на цялата моя споделена информация и ще ме уведоми за случая, по който работи извън града.

— Да — бе единственото, което каза. — Ще те видя ли тази вечер.

— Ако пътувам и ако не съм заразна, да. Но няма да съм у Лорета. Госпожа Кравински ще си размени апартамента с Ема и мен.

— Какво означава ако не си заразна?

— Разболявам се.

— Може би пристъп на съвест. — В тона му продължаваше да се долавя раздразнителност. — Следващия път ще кажеш на Кред и съдружници къде да се разкарат и ще използваш гъвкавия си мозък, за да защитаваш невинни хора.

Можех да му спомена, че вече съм история за фирмата, за двадесетте и седем милиона причини, но точно тогава не ми се искаше да му давам повод за удовлетворение. Нека го прочете във вестника.

— Да ти припомня, Сонтера — възразих. — Всеки е невинен до доказване на противното.

— О, да. Все забравям.

Май се усмихвах, въпреки че бях ужасно раздразнена, точно както преди малко.

— Довиждане, Сонтера — казах.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— Разбира се. Е, възможно е да не отговоря. Затворих първа. Въпрос на гордост.

53.

— Не можеш да шофираш с температура 38.4 — заяви Корнелия половин час по-късно, а Ема погледна, за да се увери, че съм жива, и отново изчезна. Току-що бях приключила с един бърз душ и лек грим и бях готова да хващам пътя. По време на пътуването към дома ще кажа на племенницата ми за парите.

— Чувствам се съвсем добре — отговорих. Освен, разбира се, туптящото главоболие, виенето на свят, разстроения стомах и тези досадни блещукания в ъгълчетата на очите ми.

— Глупости. Трябва да отидеш на лекар.

— Чувала ли си термина болнична медицинска помощ! — възразих. — Шест часа в чакалнята, пет минути в кабинета на доктора. Имате грип, госпожо Уестбрук. Препоръчваме ви да се приберете у дома, да вземете два аспирина и да си почивате.

Корнелия изглеждаше подразнена, но леко се усмихна и поклати глава:

— Инат си ти.

— Магарешки — признах.

Ема, която се въртеше около вратата, направи физиономия и попита:

— Значи аз трябва да се върна в училище?

— Разбира се — казах, макар да не бях съвсем сигурна. Исках да съм напълно убедена, че тя е в безопасност, преди да я изпусна от погледа си.

Ема вирна брадичка:

— Ами ако Бърнис и аз се заразим от твоята болест?

— Имаш дарбата да вдъхваш вина у хората — казах й сухо.

Корнелия стоеше до Ема със скръстени ръце.

— Детето има право — заяви тя непоколебимо.

— По дяволите, Харви Кред младши ме чака, за да ме уволни и вие двете искате да го пропусна? — Ако бях чакала подобно противопоставяне преди, сега вече бях напълно готова за него, тъй като двете с Ема не се местехме в приют за бездомни.

Корнелия и Ема си размениха изразителен поглед.

— Ще се обадя на Тони — изрече племенницата ми.

— Да не си посмяла — размахах й пръст аз.

Корнелия въздъхна:

— Ще повикам един от работниците на ранчото да ви закара. Може да вземе автобуса на връщане до Тусон.

Е, най-накрая всичко се уреди.

Работникът, преквалифициран в шофьор, не говори много по пътя до Финикс, но караше добре. Пътуването ми се стори два пъти по-дълго от обикновено и на няколко пъти ми прилошаваше, ала накрая оставихме придружителя ни на автогарата във Финикс, дадохме му пари за билет и аз поех кормилото. Следобед стигнахме до Кейв Крийк, ние двете е Ема бяхме изтощени, само Бърнис оставаше напълно спокойна.

Госпожа К. бе приготвила апартамента си за нас и аз я благослових, докато внасях в жилището й чанти и кутии с вещите от склада.

— Почини си — каза ми госпожа Кравински и взе последния кашон от ръцете ми. — Ще ви донеса някои от вашите неща по-късно.

Чувствах се сякаш някой бе опрял ножовка вътре в гърлото ми.

— Благодаря.

Разположението на апартамента на съседката бе обратно на нашето, същия план, но противоположна посока, и в началото аз леко се обърках. Най-накрая Ема ме хвана за ръка и ми показа голямата спалня.

Взех си бърз, хладен душ в банята, намазах гърдите си с лек от аптечката, навлякох един древен анцуг, донесен от Ема, и се стоварих в леглото. Заспах още преди главата ми да докосне възглавницата, а при събуждането си видях как Ема и Бърнис се взират в мен.

— Няма нужда от тест с огледало — каза племенницата ми на кучето. — Жива е.

Издърпах чаршафа си над устата и носа.

— Не се приближавай — казах през завивката.

— Малко късно е за това не мислиш ли? — попита Ема и аз за миг зърнах жената, която тя ще стане един ден, умница с голяма уста, точно като леля си.

С опакото на ръката племенницата ми провери челото за температура и на мен сърцето ми се преобърна. Обичам това дете.

— Все още париш — каза. — Искаш ли сок или друго? Трябва да пиеш много течности, когато си болна.

Зачудих се дали бялото вино се включва тук и реших, че вероятно е сива зона в медицината.

— Сок от боровинки, ако има — продължавах да говоря през чаршафа.

Двете с Бърнис изтичаха до кухнята.

Чух как се отварят и затварят вратите на шкафа, как подрънква лед в чашата, пак вратите на шкафа. Звънецът иззвъня точно когато Ема трополеше нагоре по стълбите.

— По дяволите — чух я да мърмори. Предполагам, че можеше да е и по-зле.

— Не отваряй — дрезгаво извиках.

Ема влезе и остави чашата на нощното шкафче.

Звънецът издрънча отново и очевидно Ема нямаше намерение да го пренебрегне.

— Погледни кой е, преди да отвориш — наредих аз, бях сграбчила някаква илюзия за сила. Ема се втурна обратно надолу, а Бърнис лаеше по петите й.

Още едно позвъняване, учтиво настойчиво. Не е Сонтера значи.

— Госпожа Кравински е! — извика племенницата ми нагоре.

Отпуснах се малко и глътнах от сока. Чух как Ема и съседката разговарят оживено.

След няколко минути госпожа К. се появи величествено, изглеждаше мистична в пъстрия кафтан и ухаеше на пачули^[13].

— Велики Зевс, изглеждаш по-зле от преди!

С такова поощрение как да се възстановя бързо?

Тя поклати глава бързо и учудено. Имаше прическа в стила на Скъпата Аби, с много лак. Ако някога опита да се качи на самолет, охраната със сигурност ще й забрани и ще изчака шампоана, обявявайки този неин комин за смъртоносно оръжие.

— Чудя се дали е карма — размишляваше тя.

— Надявам се, че не — отговорих. Обикновен случай на грип е едно, а наказание за провали в минал живот съвсем друго. Честно, едва успявах да се справям с този.

Госпожа К. прекоси стаята, намръщи се и размаха ръце нагоре-надолу, на около крачка от проснатото ми тяло. Знаех, че проверява енергийното ми поле и го смята за нуждаещо се.

— О, божичко! Трябва ти песнопение и опушване.

Знаех за песнопението.

— Какво е опушване?

Скоро разбрах. Госпожа К. не си даде труд да ми отговори; просто отиде долу и бързо се върна с купа едра сол, пластмасова запалка и вързопче сухи треви или клонки. Това нещо наподобяваше малко фенерче, каквото Зулу бегачите от джунглата биха носили в някой стар филм.

— Бяла мъдрост — заяви тя сериозно. — Ще очисти стаята и аурата ти от отрицателните влияния.

— Като заговорихме за отрицателни влияния — промълвих, докато съседката се съсредоточаваше върху разпалването на снопчето бурени в ръката й, — ако Тони Сонтера се появи, аз не приемам никой.

Госпожа К. ме погледна с наранено неодобрение:

— Такъв симпатичен мъж. И готин. — Тревите най-сетне се разпалиха, но вместо да се разгорят, както се бях опасявала, те затляха и изпуснаха миризма, каквато не бях усещала още от студентските години. Замахах с ръка пред лицето си.

Съседката се обърна към най-близкия субект, за нещастие това бях аз, и ме посъветва:

— Лежи мирно. Всичките ти меридиани са обърнати.

Ема и Бърнис се появиха на прага, вероятно привлечени от миризмата на пречистващата церемония.

— Ема — произнесох с отпаднал глас, — долу в коридора има едни кутии, дето ги свалихме от колата. Ще ми донесеш ли малката с името на майката ти, написано отстрани?

Племенницата ми кимна, изчезна и после се върна бързо с прашна, полусмачкана кутия от каубойски ботуши, размер II според жълтия, набръчкан етикет. Прекалено големи за малките стъпала на сестра ми.

Разпухах възглавницата, седнах поизправена в леглото и внимателно вдигнах капака.

Вътре имаше записки от гимназията — повечето детински — как е избягала за малко от класната стая, за да си дръпне веднъж, кой с кой е излизал миналия петък, кои учители мъже са симпатични и кои — досадни, такива неща. Намерих и дневник, от онези, евтините, които се продават в книжарниците за канцеларски материали, и го отворих ентусиазирано. Почеркът на Трейси бе дребен и неравен — тя бе водила подобен живот, помислих си тъжно, винаги притисната от обстоятелствата, с много грубовати ръбове. Доколкото можех да преценя, въпреки че бях доста замаяна, там нямаше нищо, което да помогне за разрешаването на нейния случай. Реших да го разгледам отново по-късно.

Междувременно госпожа К. продължаваше церемонията. След много суетене, тя завърши и си тръгна, като обеща да намине отново и да приготви вечеря за нас с Ема.

Отпуснах се на възглавниците с кутията на скута ми и затворих очи. Веднага щом се уверя, че госпожа К. няма да се върне, възнамерявах да стана и да отворя прозореца. Вместо това обаче потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, Сонтера седеше на ръба на леглото и изглеждаше отлично, макар и уморен. Беше си взел душ наскоро и тъмната му коса бе все още влажна.

— Хей — с блясък в очите ме попита той, — какво си пушила тук, Защитник?

54.

Сонтера събра нещата от кутията за обувки, сложи ги вътре и я остави на нощното шкафче. После се опъна на леглото до мен, подпрян с две допълнителни възглавници. Носеше дънки, морско синя тениска и вече бе изритал обувките си.

Радвах се на присъствието му, но поради някаква причина не можех да се накарам да му го кажа.

— Споменах ти, че може да съм заразна.

— Вероятно просто еднодневен вирус. Грип върлува из града.

Оказа се, че е прав, но в онзи миг малко се нацупих. Вероятно е само вирус, но сега го усещах като Черната Смърт. Един мъж винаги омаловажава страданията на жената. И при най-леката настинка Сонтера очаква незабавно разследване от Центъра за контрол на заболяванията.

— Не ме обвинявай, ако се разболееш — казах аз и подсмъркнах.

— О, това е към края на списъка ми от обвинения към теб.

— Не започвай — предупредих го. Знаех, че в края на краищата ще се окаже безсмислена молба.

Той въздъхна:

— Нямах намерение да започвам. Сега съм тук, за да ти окажа морална подкрепа и може би да получа малко в замяна.

Положих глава на рамото му. Не съм направена от стомана, макар понякога да изглежда така.

— Ема е у дома — напомних му, в случай че е в настроение да ме обладае безмилостно. Ако племенницата ми имаше шофьорска книжка, вероятно щях да я изпратя да свърши нещо.

Той се засмя:

— Да. Зная. Тя ми отвори вратата. Успокой се, Клер. Просто си лежим тук, напълно облечени и не правим нищо, за да нараним психиката й. — Снижи гласа си. — Освен това тя е на тринадесет. Знае, че сме правили секс. Децата в наши дни разбират много неща.

Въздъхнах. Вероятно беше прав; Ема не изпуска много.

— Да, расте прекалено бързо.

— С всички деца е така — отговори той. Аз отново задрямах, а когато се събудих, Сонтера вече го нямаше. Включих нощната лампа и намерих бележка, подпряна на циферблата на часовника. Не си се откачила, Защитник — бе написал Тони. — НЕ СЕ ВРЪЩАЙ в Тусон, без да ми се обадиш. Арло каза, че там е горещо, страховити времена, и не става дума за прогноза за времето. Беше се подписал с голямо, категорично С.

Първото нещо, което осъзнах след прочитането на бележката, беше как ме вбесява мъжкарското поведение на Сонтера. Второто — еднодневният вирус ме бе напуснал. Чувствах се възбудена, някак ужасяващо, сякаш съм упоена е достатъчно адреналин, че да стимулира и вкаменена риба.

Може би, заключих, това бе енергийната терапия на госпожа К. Внимавайте, безбожници — имах достатъчно опит с методите й и знаех, че има нещо в тях. Само целта й понякога бе замъглена.

Захвърлих бележката на Сонтера, взех кутията със спомени на Трейси, най-тъжната колекция, която някога бях виждала, и отидох долу в кабинета. Там включих настолната лампа и седнах да изучавам всяка изрезка, останала от сестра ми. Намирането на нещо бе само въпрос на време, сигурна бях.

В гимназията Трейси бе изписала цяла тетрадка с мрачни, мелодраматични стихотворения и аз ги прочетох едно по едно. Не бях имала представа — дори при всички онези повърхностни проблеми, служещи като червени знаменца, — че сестра ми е такава изгубена душа. Разбира се, тогава самата аз съм била дете и съм се борила със своите собствени чудовища.

След полунощ оставих кутията настрани, имах нужда от почивка, и отидох в кухнята, за да си сваря чаша чай. Когато се върнах и настаних обратно, Бърнис вече бе слязла долу при мен, сви се в краката ми и заприлича повече на парцал за бърсане, отколкото на куче. Усмихнах се, успокоена от присъствието й, въпреки че тя не би могла да ме спаси от нещо по-голямо от паяк.

Сръбвах от чая си и се обърнах към верния ми лаптоп, тъй като настолният компютър все още бе в другия апартамент; включих се в интернет от задължение, не от желание. Съвсем разбираемо бях нервна от очакващото ме там, но определено нямаше време да заравям главата си в пясъка.

Нямах нови електронни писма, за мое облекчение; после проверих любимия ми новинарски сайт и открих защо Сонтера бе написал, че събитията се сгорещяват в Тусон. Санди Пидмонт бе вече извън всякакво съмнение, ала смъртта на Джъстин Недъртън определено бе класифицирана като убийство.

Обадих се на Сонтера, тъй като все още бях достатъчно раздразнена, за да не ме е грижа дали си почива.

— Какво? — поздрави ме той с надебелял език. Без здравей, без нищо друго.

Почувствах някакво пристягане, дълбоко долу. Не потърсих значението му.

— Споменах ли ти, че Санди Пидмонт не е жена? — Предполагах, че вече знае, но ми хареса да го кажа. — Спомняш ли си човека, към когото отправяше нежни погледи по време на обяда ни в Омнис.

— Клер? — прогърмя Сонтера, явно раздразнен. — Да не би да ти се е разхлопала дъската от температурата или нещо подобно? Знаеш ли колко е часът?

Пренебрегнах всичко това.

— Е, какво мислиш? — попитах жизнерадостно.

— Мисля, че не си с ума си.

— Той те възбуди — казах.

Това вече го събуди напълно.

— Не е! — изстреля обратно Тони.

Реших да не насилвам повече нещата — все още.

— Той изглеждаше великолепно като жена, все пак — продължих. — Честно, май съм малко разочарована. В бележката ти пишеше, че в Тусон става горещо. Джъстин Недъртън бе официално замразен. Стари новини, Сонтера.

Тони бе все още крив.

— Става въпрос за онзи Дюпри, който е арестуван. Според Арло този глупак се крие постоянно след убийството на сестра ти. Излиза, че Арън, с помощта на свои приятелчета, го е наранил, доста много, след като е открил, че Трейси възнамерява да вземе Ема и да избяга с гаджето си.

— О, божичко — прошепнах, — кога е станало това?

— Седмица-две преди изчезването на Трейси според Любовника.

— И Дюпри просто я е оставил да се изправи сама пред Джеймс? — Яростна горчивина изгаряше гърлото ми.

— Прилагали са му тракция в някаква мексиканска болница — обясни Сонтера.

— Защо не ми го разказа преди?

— Защитник, при последната ни среща ти изглеждаше ужасно зле.

— Копеле — казах аз и имах предвид Джеймс, Дюпри, баща ми и двамата Харви, а може би и всички мъже общо.

Започнах да плача.

— Идвам — обяви Сонтера. Можех да го видя как отхвърля завивките и се изправя в леглото. Тъй като Тони спи гол, тази малка сцена можеше да се включи само във филм, забранен за деца до 16 години.

— Да не си посмял — изсумтях.

Той не каза нито дума повече; само хлопна слушалката така силно, че ме накара да подскоча. Затворих, чух познат звук откъм компютъра и се обърнах да видя електронно съобщение от скъпия стар Копач. Може би заради късния час, но ми отне известно време, докато осъзная, че той не търси Ема. Знаеше, че говори с мен.

55.

Ема не е ли прекрасна? — започваше съобщението. — Изпитвам нетърпение да се съберем завинаги. Това ще поправи много неправди.

Кой си ти? Написах го, като удрях силно клавишите.

Не би ли искала да разбереш?

Пръстите ми летяха. Абсолютно прав си, че бих искала. Всичко това е прекрасно, дори скромно, но не много оригинално.

Единствено тя ми е останала. Всичко и всички си заминаха.

Кажи ми кой си, проклет страхливецо! Предполагам, ти си мъжът, който е идвал в апартамента ми, говорил е със съседката и е търсил Ема.

Не разбирам за какво говориш. Проклет лъжец.

Остави Ема на мира! — написах разярено в отговор. — Тя няма да си кореспондира повече е теб.

Във вените й тече толкова от моята кръв, колкото и от твоята, дори може би повече.

Не ти вярвам. Докажи го. Започни с името си.

Добър опит, Клер. Да не мислиш, че глупостта ми е присъща?

Вероятно. При повечето мошеници е така.

Ема се нуждае от семейството си.

Аз съм семейството й изстрелях обратно.

Не задълго. С това смразяващо сбогуване, Копачът си отиде.

Копач. Дори от самото име ме полазваха тръпки. Отпечатах разговора и го напъхах в чантичката си.

Фарове осветиха алеята отпред, докато прекосявах всекидневната, за да оставя празната чаена чаша в миялната машина. Гледах през единия от прозорците на входната врата, докато Сонтера излизаше от колата си и вървеше с големи крачки по пътеката. Беше наистина възбуден; тръгна към стария ми апартамент, после се завъртя на пети и поправи курса си.

Знаех, че трябва да го пусна. В противен случай щеше да събуди всички в блока с тропане по вратата.

— Какво правиш тук? — изсъсках и отстъпих назад, когато той нахлу през прага като лош вятър.

— Дойдох да те предпазя, по дяволите!

— Нямам нужда от предпазването ти. — Хлопнах вратата е малко повече сила, отколкото бе необходимо.

— О, да! Имаш инстинктите за оцеляване на охлюв!

— Престани да крещиш!

Носът му бе на милиметри от моя.

— Така по-добре ли е? — изръмжа той с опасни нотки в гласа.

Ема се появи в горния край на стълбите.

— Шшт. Вие двамата можете ли да говорите по-тихо? Ние с Бърнис се опитваме да спим тук!

Сонтера се засмя. Едва не се задави обаче. Каза:

— Всичко е наред.

Несъмнено, помислих си.

— Извинявай, Ем — изрекох на глас възможно най-спокойно. — Връщай се в леглото.

Вратата й се затвори след малко.

— Мислех, че си болна — обвини ме Сонтера вече шепнешком.

— Преодолях го — рязко отвърнах аз. Преди да успея да формулирам думите, с които да му разкажа за последната размяна на електронни съобщения с Копача, поведението му надигна грозната си глава.

Тони прокара ръка през косата си и измърмори:

— Това ще е една ужасна нощ.

Беше прав. Той гледа телевизия с намален звук долу, а аз лежах горе, зяпах тавана, чудех се на вкуса си за мъже и се надявах проклетата ми упорита гордост да не ме погълне най-накрая.

56.

В шест часа сутринта Ема мушна глава през прага и съобщи, че Тони ще я заведе на закуска, а после на училище. Информацията ми за Копача трябваше да изчака, докато Сонтера не остави племенницата ми в училището.

Взех си душ, облякох се консервативно, качих се във взетата назаем кола — застрахователният чек за моя сатурн все още лежеше в чантичката ми, както и авансът за наследството — и решително потеглих към кантората.

Хедър ме поздрави със съчувствена усмивка, несъмнено предполагаше за уволнението ми, а аз не я осветлих относно новия ми статус на жена с независими средства.

— Би трябвало да изчакаш в конферентната зала — каза Хедър, избягвайки очите ми.

Вирнах брадичка, оправих дръжката на чантата, метната през рамо, и с отсечени крачки тръгнах по коридора, бях готова за бой с мечка. Харви се забави, но нямаше проблем. Можех да чакам. Взех чека, който Уолтър Кае ми бе дал, и времето ми мина в броене на нули.

Бях свободна, мислех си с учудване. Можех да правя каквото си искам с остатъка от живота си; надявам се, дълъг, въпреки че шансовете за това изглеждаха не чак толкова блестящи в момента.

Реших, че няма да чакам повече. Тъкмо се изправих на крака, готова да нахлуя в кабинета на шефа и да му кажа какво мисля, когато той благоволи да пристигне в конферентната зала.

— Напускам — заявих без всякакво предисловие.

Кред изглеждаше намусен. Очевидно го бях ограбила от удоволствието да ме изпрати да си събирам вещите.

— Мога ли да ти напомня, че дължиш на тази фирма голямо количество пари?

— Напиши го — казах. — Ще получиш чек до края на деня.

Би трябвало да е щастлив; в края на краищата семейният бизнес издаваше последни придихания и приток на пари със сигурност би бил добре дошъл. Харви обаче пребледня.

— Клер — започна с леко снизходителен, но и с нотка на молба тон, — да не прибързваме.

— За какво говориш, по дяволите? — попитах. Не бях в настроение за игрички. Той ме бе повикал на ринга и ясно бе дал да се разбере, че възнамерявала ме уволни, а сега настоявала не прибързваме.

Харви младши се прокашля.

— Баща ми невинаги е бил предвидлив човек.

Едва не се разсмях при тези думи, но сивкавата бледнина на шефа ме спря.

— Не — съгласих се аз, стоях с ръка на бравата и чаках.

— Договорът бе фалшифициран каза Харви младши и се отпусна на кожения стол зад бюрото на баща си.

— Какво? — попитах и пуснах бравата.

Бившият ми шеф отмести поглед встрани, после пак го върна към мен. Аз пресякох стаята и седнах на ръба на стола с лице към него. Чаках.

— Парите, които баща ми ти даде, идваха от семейство Уестбрук — обясни Кред. — Татко просто… ами… переше ги, минаваха през фирмата ни…

— И ме накара да вярвам, че му дължа седем години от моя живот.

— Предполагаше се, че е само временно. Томас Уестбрук се страхуваше, че няма да приемеш помощ, ако ти я предложи директно, затова се обърна към нас. Мисля, че татко се поувлече малко в цялата история. — Той въздъхна. — Явно татко се е поувлякъл с доста неща.

Това, последното, предполагам, се отнасяше за факта как Харви Кред старши бе натрупал милиони по време на работата си, а накрая бе оставил компанията и семейството направо банкрутирали. Не е моя грижа, реших аз.

Наведох се напред. Чувствах се странно спокойна; всъщност въобще не бях изненадана. Харви старши беше цар на мръсните номера.

— Ами ти, Кред младши? Какво е твоето извинение? Явно си знаел всичко това, но не си даде труд да ми го съобщиш.

— Не знаех — започна да протестира той и аз почти му повярвах, толкова разпален изглеждаше. — Не и докато твоят адвокат Уолтър Кае не се обади тази сутрин.

Изправих се.

— Сбогом, Харви — казах, — и късмет! Ще имаш нужда както ми се струва.

— Клер, ако просто инвестираш…

Да инвестирам, по дяволите! Бях инвестирала седем години от моя живот. Излязох и хлопнах вратата зад себе си, а Харви младши прояви разум и не ме последва, за да опита да изложи доводите си. Отидох в стария си кабинет, за първи път след убийството на Джанет, и започнах да събирам личните си вещи в кашон, който грабнах по пътя от стаята с копирните машини.

Отделих достатъчно време, за да си опаковам нещата и да приключа с клиентите — само Хедър събра кураж да дойде и да се сбогува — и си тръгнах последна от кантората този следобед, макар да бе едва три часа. Харви младши бе разпуснал всички рано с твърдението, че приходящите клиенти са доста малко, а той и няколко други колеги се разболяват от грип.

Грип върлува из града, както каза Сонтера, но аз бях съвсем сигурна, че виновникът за лошото настроение на Харви Кред младши не беше този вирус.

57.

Бях оставила колата на Лорета в подземния, не на външния паркинг, затова взех асансьора за надолу.

Някои хора твърдят, че знаят, когато ги наблюдават, но мен напълно ме изненада. Мъжът от гробищата излезе иззад една колона и се усмихна почти извинително.

— Надявам се, че не те уплаших — каза. Предвид последвалите събития, тези думи бяха изключително странни. И беше някак прекалено късно, защото точно тогава всичко си дойде на мястото, макар и късно аз потръпнах от примитивен страх.

— Три на три — замислено промълвих. — Ти си Дани Мърдок.

Запазих присъствие на духа, пресегнах се и сграбчих пиперливия спрей в чантичката ми, но той се оказа по-бърз. Измъкна от якето пистолет четиридесет и пети калибър — несъмнено същия, с който възнамеряваше да ме застреля в Тусон, до гроба на баща ми.

— Чаках те да си спомниш — усмихна се нерешително той.

— Става дума за отмъщение — казах. — Ти загуби съпругата си и двете деца, когато Нед Ленч се блъсна в тях и затова поиска три човешки живота в замяна.

— В началото не го планирах така — отговори мъжът кротко, почти със съжаление. — Просто исках да накажа теб и Харви Кред, защото освободихте Ленч. Ако не се бяхте борили така усърдно за него, моето семейство все още щеше да е живо.

— Ами Джанет Бейлин?

— Помислих я за теб. Караше кола като твоята и седеше в твоя кабинет.

— Ами Денис Робинс?

— Друг нескопосан опит. Май не съм създаден за тази работа.

Бях съсредоточила вниманието си върху пистолета четиридесет и пети калибър, наблюдавах как цевта се движи назад-напред, докато той говори.

— Остави пистолета, Дани — разумно се опитах да го убедя. — Достатъчно убийства бяха извършени.

Той поклати глава, изглеждаше тъжен.

— Не. Стигнал съм чак дотук. Ако те пусна сега, със сигурност ще отида в затвора.

Чувствах се забележително спокойна, внезапно, като че ли стоях извън тялото си, започнах да наблюдавам как се развива сцената. Новата Клер определено контролираше ситуацията. Жалко, че продължителността на живота й щеше да бъде около десет секунди.

— Мога да ти помогна, Дани — заявих. — Зная, че не го вярваш, но е истина. Ти трябва да отидеш в болница, а не в затвора.

Изражението на лицето му бе странно замечтано. Несъмнено той вярваше, че моята смърт ще му донесе спокойствие, ще изкара демоните му веднъж и завинаги, и, да си призная честно, не хранех големи надежди да го убедя в противното.

— Клер, Клер — изрече той цитат от електронните си писма, които ми бе изпратил, — не знаеш ли, че е пагубно да защитаваш злите в техния грях…

Изведнъж ме осени прозрение и попитах:

— Доктор Недъртън?

Кимна:

— Опасявах се, че ще го отървеш. Ще го оставиш да се измъкне, въпреки че е наранил всички онези хора. Трябваше да спра това.

В миг лицето на Дани се изкриви от мъка, от ярост, от десетки други неясни емоции и той бързо поклати глава.

— Семейството ми беше унищожено, Клер; съпругата ми, децата ми, всички те загинаха. Главата на сина ми бе премазана, гръбнакът на жена ми бе напълно прекъснат при удара. Практически всяка кост от малкото телце на Абигейл бе счупена. Знаеш ли за колко време ги е настигнала смъртта?

Задържах погледа му.

— Съжалявам, Дани — казах. И наистина го мислех.

— Съжаляваш? — възрази той, лицето му бе почервеняло, ръката му стискаше пистолета все по-здраво. — Прекалено малко, прекалено късно!

— Да вземеш закона в свои ръце и да убиваш хора, няма да върне семейството ти, господин Мърдок. Харви, госпожа Бейлин и аз си вършехме работата, това е всичко.

Мъжът едва не се задави от ярост.

— Работата си? Вие бяхте не по-малко лоши от него, всички вие, които отвързахте подобен човек да влезе в обществото. Как можахте?

Нямаше време за реч невинен до доказване на противното. Адвокатката бе изчерпала отговорите си.

Тъкмо когато си помислих, че всичко е загубено — да се изправим пред фактите, пистолет четиридесет и пети калибър в лицето решава нещата, — чух изскърцването на гуми на тротоара; Дани също ги чу, колкото и да бе разсеян. Той се завъртя и едновременно с това натисна спусъка, направи огромна, с форма на пролетен цвят дупка в багажника на колата на Лорета и Кип. Измъкнах пиперливия спрей от чантичката и се дръпнах зад една колона, тъкмо когато към нас изрева голям Буик от около 1985 година с госпожа Кравински на кормилото.

58.

Госпожа К. блъсна Дани с бронята и той се просна на земята, а пистолетът му заподскача по мазния бетонен под на гаража. Грабнах го и го насочих към мъжа, който стенеше и кървеше. Ще оживее, но засега сякаш няма да избяга. Всъщност, можеше единствено да се влачи. Мърдок бе готов за силни антидепресанти според мен.

Госпожа К. изскочи от колата.

— Клер! — извика тя, пребледняла под грима. — Добре ли си?

Едва се държах да не припадна, но да, бях добре. Кимнах, после опипом потърсих мобилния си телефон, набрах 911, дадох подробностите на диспечера, ала продължавах да държа оръжието насочено към Мърдок. Жената от другия край на линията обеща да изпрати патрулка и линейка.

После с разтреперани пръсти се обадих на Сонтера. Все пак това бе негов случай, негов и на Еди Колумбия. Заслужаваше да бъде уведомен. Освен това имах нужда да го видя.

Вероятно е намесата на съдбата чух гласовата му поща. Избъбрих набързо за случилото се и затворих.

— Как разбра, че съм загазила? — обърнах се аз към госпожа Кравински, след като покрих всички формални изисквания.

— Не съм — отговори тя, а когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че ми носи лоши новини. — О, опасявах се от това. Ти не знаеш, нали?

Облегнах се на колоната, коленете ми бяха като желе. Дочух воя на сирени в далечината.

— Какво? — попитах. — Не зная какво?

— Училището се е опитало да се свърже с теб на работа, но отговорили автоматичните услуги, затова се обадиха на мен. Ема се почувствала зле, може би се е заразила от теб, и поискала да се прибере у дома. Отидох да я взема, разбира се, но при пристигането ми нея вече я нямаше. Една от приятелките й ми каза, че е заминала с жена със сребриста кола.

Ако госпожа К. не ме бе подкрепила, щях да се срутя на земята.

— Не — прошепнах. — Не!

Полицейска кола от Скотсдейл влетя на паркинга и спря със свистене на гумите. Двама униформени полицаи изскочиха и се затичаха с насочени към нас пистолети. Една линейка рязко спря зад тях.

— Пуснете оръжието, госпожо! — изкомандва младолик полицай. — Веднага.

Протегнах пистолета с приклада напред и кимнах към Дани Мърдок, който все още кървеше на пода.

— Този мъж се опита да ме убие. Той призна, че е убил Харви Кред, Джанет Бейлин, Денис Робинс, както и Джъстин Недъртън. — За човечец с толкова обикновен вид, Мърдок бе направил голям откос.

Медицинският екип за спешна помощ се намеси, вършеха работата си бързо, с милосърдно умение. Дани изпитваше страшни болки и въпреки че едва не ме уби, въпреки че бе убил четирима човека, аз почувствах дълбоко съчувствие към него. Той бе загубил съпругата и децата си в безсмислена, брутална трагедия и умът му бе изпуснал правилната посока. Не е прекалено трудно да си представим подобно нещо.

Чак тогава, в този момент от живота ми, осъзнах, че има клиенти, които мога да защитавам с чиста съвест, макар да съм уверена във вината им. Ако Дани Мърдок ми позволи да поема случая му, бих се борила усърдно за него.

— Трябва да тръгвам — съобщих на всички, веднага щом преместиха Мърдок иззад колата ми. Името на Ема бумтеше в гърдите ми отново и отново, подобно на втори пулс.

Трябва да я открия и то бързо. В противен случай вероятно няма да я видя отново.

59.

— Ще са ни необходими показанията ви — настоя по-възрастният полицай.

— Аз блъснах мъжа — намеси се госпожа К. и размаха ръце. В своя кафтан с тропически щампи тя приличаше на южноамериканска птица. — Видях, че се готви да застреля госпожица Уестбрук и го бутнах с колата си.

Ченгето не се предаваше. Кимна в съгласие с нея и я увери:

— Искаме да чуем всичко, което имате да ни кажете, госпожо, но все пак ще имаме нужда и от показанията на госпожица Уестбрук.

— Спешно е — извиках и се зачудих за колко ли време ще ме тикнат в пандиза, ако напръскам полицая с пиперливия спрей и избягам. Прекалено дълго, реших аз. — Племенницата ми… май е била отвлечена.

Точно тогава се появи Сонтера на волана на своя спортен автомобил. Той изскочи, оставяйки двигателя да работи и вратата отворена, хвърли ми един поглед и ме сграбчи за раменете.

— Какво, по дяволите…? Добре ли си?

— Ема — промълвих задъхано. — Жена със сребриста кола е взела Ема! Това е Копача… сигурна съм, че е Копача.

Сонтера показа значката си на другите полицаи, после обгърна кръста ми с ръка и ме побутна към колата си.

— Ще се погрижа да получите копие от показанията на госпожица Уестбрук — извика той през рамо, а след миг вече бяхме в колата му и потегляхме на заден.

— Кой е този Копач? — попита Тони, а гумите му оставиха следи по тротоара.

Вече наистина бях на ръба, треперех толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Очите ми се изпълниха със сълзи и преляха, а Сонтера се наведе, отвори жабката, извади пакетче носни кърпички и ги побутна към мен, докато завиваше от Скотсдейл роуд към булевард Франк Лойд Райт. Беше се отправил към магистралата.

Избърсах лицето и издухах силно носа си.

Движението по Магистрала 101 Юг бе натоварено; Сонтера извади изпод седалката си полицейски буркан, пресегна се през прозореца и го закрепи на покрива. След като го включи, всички се отдръпваха от пътя му.

— Разкажи ми, Защитник — каза той. Ръцете му здраво стискаха волана.

Обясних му на пресекулки, че Ема е била въвлечена в интернет кореспонденция, за която съм разбрала съвсем наскоро, с някой с компютърно име Копача. Предадох му съвсем сбито моята собствена размяна на реплики с Копача. После му припомних за срещата на госпожа Кравински, ексцентричната, но заслужаваща доверие съседка, с мъжа, който търси Ема и е придружен от жена със сребриста кола. Жената, взела Ема след училище, е била с кола, която отговоря на същото описание.

— Имаш ли някаква представа кои са тези хора?

— Само подозрения.

— Какви?

— Копачът е замесен в убийството на Трейси, заедно с Джеймс. Това е някой от Тусон.

— Знаех си — отговори Сонтера, което ми даде обяснение, ако не как е разбрал, то защо пътуваме на юг, към Магистрала 60 Юг и Тусон. Тони се пресегна за мобилния си телефон, включен в запалката за цигари, и се обади на партньора си Еди, за да се увери, че е разбрал за хаоса в кантората на Кред и съдружници. След като се погрижи за това, позвъни на лейтенант Арло Браудър по пряката линия.

Свързаха го незабавно и той уведоми Арло за последното развитие на събитията, включително за жената със сребриста кола.

Сонтера бе включил говорителя на телефона и аз чух Арло да казва:

— Това се връзва с нещо, на което попаднахме при разследването на убийството на Уайънд. Ще направя проверка и ще се обадя след малко.

Вече бяхме подминали Тила Бенд, когато Арло звънна.

— Има една сребриста корола, регистрирана на името на Ели. Мичъл. Искате ли да я задържим?

Спомних си за снимката, която Хенли ми даде, и на която Джеймс Арън бе прегърнал Ели Мичъл. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАМО!

— Да! — извиках.

— Дадено — отвърна Арло.

— Арло, с нея има някой и те държат Ема! Сигурна съм!

— Успокой се, Клер. Ще ги задържим.

— Тя е майката на Джеймс Арън — допълних аз. — Значи е баба на Ема. — Светлинка проблесна в объркания ми от напрежение мозък.

Сонтера изруга.

Не можех да спра да мисля за жената. Осъзнах, че Ели е изпратила моята и на Трейси снимки със смъртни маски, тя се е опитала да ме прегази на паркинга на хотела и да смачка колата ми. Миризмата на цигарен дим и застояла бира дълго време дразнеха паметта ми, но все ми убягваха. Вече знаех, че тя е държала пистолет на тила ми в онази хотелска баня и тя ме е повалила долу. Може дори да е подпалила бунгалото на Силви, макар да ми изглеждаше малко преувеличаване на истината. По време на срещата ни в бар Цици имах ясното усещане, че Ели се опитва да пази Силви.

— Ели Мичъл — ахнах аз. — Тя е Копача! С нея си е писала Ема.

— Ще я намерим, Клер — обеща Арло.

— Побързайте — помолих аз. — Тази жена е луда. Един господ знае какво й се върти в ума сега.

Никога досега не съм била толкова уплашена, дори и когато гледах дулото на пистолета на Дани Мърдок и знаех съвсем добре, че възнамерявала запрати куршум между очите ми.

Сонтера вече караше с повече от 120 километра в час; един дежурен полицейски патрул от Аризона примигна с фаровете си за поздрав при разминаването ни.

Бяхме на около двадесет минути от Тусон, а аз на ръба на истерията, когато Арло се обади отново. Разбрах по гласа му, че нещата не се развиват по план.

— Открихме ги — съобщи ни той.

— Къде? — попитах.

— Закопали са се в един къмпинг, в подножието на хълма. Момичето е там, също и жената. Няма признаци за съучастник — мъж, но може и да е някъде наоколо.

Сонтера попита:

— Вече установихте ли директен контакт?

— Не можем да се приближим — отговори Арло. — Жената е въоръжена с ловджийска пушка и не искаме да рискуваме да нараним детето.

Затиснах уста с ръката си.

— Дайте ми указания за местоположението — сприхаво каза Сонтера.

60.

Арло завъртя колата по някакви улички и крайградски пътища. След края на разговора ни аз отворих прозореца и поех въздух. Не бе необходимо някой да ми казва, че Ели и Ема са на мястото, където е била убита Трейси; инстинктите ми крещяха този факт.

Веднага щом стигнахме до струпалите се полицейски коли и линейки, паркирани на черния път над едно заливче, аз изскочих от колата и хукнах — голямо предизвикателство за високи токчета и тясна пола — още преди Сонтера да спре двигателя. Той обаче ме настигна, преди да успея да се спусна надолу, обгърна ме с две ръце отзад и ме вдигна във въздуха. Борех се и ритах толкова силно, че едва не паднахме и двамата, ала всичко бе напразно; Сонтера имаше стоманена хватка.

— Трябва да сляза долу — задъхано изрекох, когато Тони направи колеблив опит да отпусне ръце и изпробва дали ще се втурна пак. Което щях да направя на мига.

— Не! — Той дишаше тежко. — Аз ще отида.

— Тя ще те застреля, а може би и Ема — започнах да споря аз. — Тази жена иска мен, тя е знаела, че ще дойда.

Арло се отдели от другите и се приближи към нас.

— Вярно е — потвърди той пред Сонтера. — Ема току-що се обади по мобилния телефон. Госпожа Мичъл ще я размени за Клер.

— Идвам! — извиках на Ема и похитителката.

Дясното слепоочие на Тони започна видимо да пулсира.

— Не бъди глупава!

Изтръгнах се от него и силно го блъснах в гърдите.

— Махай се от пътя ми!

Арло бе по-хладнокръвен и от двама ни; извади пистолет четиридесет и пети калибър и се промъкна между Сонтера и мен.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита ме тихичко.

— Нямам друг избор, нали? — казах, полудяла да стигна до Ема.

Лейтенантът ми помогна да облека защитната жилетка и ми показа пистолета.

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

Вероятно бе забравил, че аз изпратих Джеймс Арън в отвъдното.

— Да — отговорих.

Човек с моето детство и работа в долнопробен бар се научава как да борави с пистолет. Махнах предпазителя, избягвайки погледа на Сонтера, който вероятно бълваше огън. Арло ми даде кратки напътствия, после тръгнах надолу по хълма.

Ели се бе настанила до заливчето, а Ема се бе сгушила до лагерния огън, изглеждаше малка и нещастна. Щом ме видя, надежда и ужасен страх пробягаха по бледото й личице; тя веднага скочи от пъна, на който седеше, и се хвърли в прегръдките ми. Ели стоеше наблизо е пушка в ръце, но не се прицелваше в нас.

— Тя може да си тръгва — с тъжно примирение каза възрастната жена.

Почти блъснах Ема към хълма зад мен.

— Бягай — прошепнах.

Племенницата ми се поколеба и аз видях в отправения към мен взор една голяма част от Трейси, но и една голяма част от себе си.

— Не мога да те изоставя. Няма да го направя.

— Върви — изсъсках. — Говоря сериозно. Изчезвай оттук веднага.

Момичето тръгна неохотно. Държах Ели под око, бях готова да я застрелям, ако се прицели в Ема, но тя не го стори.

Тръгнах към нея.

— Хвърли оръжието — каза Ели. Вгледах се в очите й и видях дълбока тъга, а не страх.

— Кой уби Трейси? — попитах, като спрях на място, но пренебрегнах тихата й заповед. Може би бях изпаднала в шок. Ема бе в безопасност горе на пътя, при Тони и Арло Браудър; не се страхувах вече. Обгърна ме познатото, смъртоносно спокойствие.

— Джими — отговори Ели. — Беше пиян, надрусан, разговорлив. Подмами я да се срещнат точно тук. Каза, че ако той не може да я притежава, онзи Дюпри също няма да я получи.

Разни впечатления, повечето мрачни, нахлуха в ума ми. Сякаш виждах образи, които Трейси бе виждала преди смъртта си. Сякаш прехвърлях през ума си нейните спомени, а не своите собствени.

— Ели, и ти беше тук, нали?

Тя леко повдигна пушката. Почувствах студ; вероятно Трейси се бе почувствала така, докато е лежала, потънала в кръв на прага на смъртта.

— Не и в онзи миг. Джими дойде при мен после. Беше толкова уплашен. Върнах се с него и му помогнах да погребе малката уличница. Аз я снимах.

— Защо? Защо я мразеше толкова много?

Ели май се изненада от въпроса.

— Защото тя нарани малкото ми момченце.

— Но убийство…

Очите й бяха влажни, ала се съмнявам, че жената усещаше сълзите.

— Джими преживя трудно детство. Баща му ни напусна, докато той бе малко момченце. За него бе изключително важно да има семейство, за мен също, а тя щеше да ни отнеме всичко това.

Обзе ме паника. Ема е в безопасност, напомних си аз. Нищо друго няма значение в момента.

— Защо се опита да убиеш мен?

— В началото исках само да те изплаша и да те пропъдя, за да не изкопаеш всичко това и да изпратиш моя Джими в затвора както преди. Проследих те с колата си, но нямаше да те ударя. — Тя замълча и поклати глава. — Ти въобще не се изплаши, също както и сестра ти, скитницата. Затова трябваше да се върна и да те хлопна по главата.

— Ами електронните писма?

— Джими изучи компютрите, докато беше на топло — леко се усмихна жената, горда с момченцето си. — Той ми показа как да изпращам снимки по интернет. Отидох в Чандлър и използвах компютрите в една от библиотеките там. — Тя кимна към върха на хълма, където бе изчезнала Ема. — Щяхме да й създадем хубав дом; щяхме да бъдем като едно малко семейство. Ала ти трябваше да го убиеш. Не ти бе достатъчно, че отне шест години от неговия живот.

Поех си дъх:

— А сега какво?

— Сега нямам какво повече да губя. Затова ще те застрелям, точно както ти застреля Джими.

Преглътнах, стоях онемяла. Усещах Сонтера, беше някъде наблизо, приближаваше се, но искаше аз да не се разсейвам.

— Ти уби Силви, нали? — дори и пред дулото на пушка, не можех да си държа устата затворена.

Ели кимна и за първи път сякаш видях по лицето й да потрепва истинско разкаяние.

Определено бях загазила, но и исках някои отговори.

— Защо? Мислех, че двете със Силви сте приятелки.

— Силви и Джими се заиграха за известно време, докато той все още бе при Трейси… но сестра ти си го заслужаваше, тя го мамеше. В пияно състояние той казал някои неща на Силви, които не би трябвало да споделя. Онази нощ, когато ти отиде при нея, реших, че е въпрос на време, преди момичето да се разприказва. — Жената потупа листата по земята с приклада на пушката. — Тя е точно тук, твоята Трейси. Тя съсипа Джими, той не се чувстваше добре без нея и бебето. — Ели млъкна, опитваше се да овладее емоциите си. Лицето й бе дълбоко набраздено с този вид отчаяние, който се появява през ранното детство и преследва човек до гроба. — Обичах Силви; почувствах я като моя дъщеря още от самото начало. Не исках да я наранявам, но не можех да оставя нея или някой друг да изпрати моя Джими на електрическия стол, независимо от делата му.

Нямаше вятър, ала усетих студ. Образът на Трейси изпълни мислите ми; мъртвото й лице, листата и камъните. Умряла е точно тук, където стояхме, и аз усетих силно присъствието й, като че ли можех да обърна глава и да я видя съвсем наблизо как ме подканя да запазя хладнокръвие.

Искаше ми се да се отпусна на колене, да поставя ръце, лице, цялото си тяло върху земята, която покриваше останките на Трейси, и да ридая дълго за нея, ала според мен сестра ми не би искала това. След като истината излезе наяве, тя бе свободна. Усетих, че ако се прилепя за нея, щях да я задържа, а вече беше време Трейси да поеме нататък.

— Остави пушката долу, Ели — казах тихо. — Нека това приключи, още сега.

— О, всичко е приключило. За нас. За мен, за Джими и за теб.

Почти грациозно, Ели се прицели в мен.

Гърлото ми се сви, не можех да говоря. Отчасти от страх, отчасти от мъка.

Ели със сигурност щеше да дръпне спусъка, ако Сонтера не изскочи от храстите зад нея, като изби оръжието от ръцете й и претърколи и двамата в заливчето.

Жената се бореше ожесточено, размахваше и удряше с юмруци, но накрая Сонтера закопча белезниците и я издърпа на брега. Много полицаи се спуснаха надолу по хълма, Арло най-напред. Арестуваха Ели Мичъл и й прочетоха правата.

Ема дотича бързо, след като се освободи от жената полицай, която я задържаше. Ококорена наблюдаваше как отнасят баба й. Извика името ми.

Аз протегнах ръце и племенницата ми позволи да я прегърна здраво.

— Тихо, мила — леко я полюлявах, докато тя ридаеше. — Всичко свърши. Свърши!

Сонтера стоеше вир-вода на брега на заливчето и ни наблюдаваше, като че ли очакваше аз или Ема да се разпаднем на хиляди парченца. Приближи се бавно и нежно постави ръка на гърба на Ема, ала погледът му бе прикован към мен. Попита:

— Добре ли си, Защитник?

Бях разнебитена, но се чувствах силна, по-силна от доста време насам.

— Арън е убил Трейси. — Не се опитах да скрия истината от Ема. Тя имаше право да знае истината за случилото се с майка й. — Както винаги съм вярвала. Ели е искала да го прикрие; дори е дошла тук и е погребала тялото.

Погледнах надолу към влажната почва.

Сонтера прегърна Ема и двамата тръгнаха нагоре по хълма, а аз се забавих, за да кажа последно сбогом на сестра ми.

После Тони се върна за мен.

— Да тръгваме — внимателно ме подкани той.

Бях настръхнала от тъга. Не търсех внимание.

— Арло иска да дадеш показания. — Той кимна към тълпата горе на хълма. — Ще се справиш ли?

— Имам ли избор? Те имат пистолети и значки.

Един мускул на лицето на Сонтера потръпна.

— Ще трябва да преодолееш тези свои чувства към ченгетата — каза той. После има куража да ми обърне гръб и да тръгне нагоре, без въобще да се обръща назад.

Последвах го с ядно потропване, предпазливо си избирах пътя измежду камъните и заешките дупки. Изкачването въобще не ми бе лесно с тези високи токчета.

— Какви чувства? — попитах.

Никакъв отговор. Сонтера продължаваше да се изкачва.

— По дяволите, Сонтера, кои чувства?

61.

Седмица след конфронтацията с Ели, аз и Сонтера се срещнахме за вечеря в Сетисфяйд фрог, ресторант от веригата на Хорни Тоуд. Видях го да седи на маса за двама, когато пристъпих в заведението и фъстъчените черупки захрущяха под любимите ми обувки.

Тони се изправи, с шеметен бяг на тъмните очи се възхити на белия ми ленен костюм с панталон.

— Безработицата ти отива — каза той и дръпна стола ми.

Седнах и изчаках да се настани срещу мен.

— Не съм много добра в това да се шляя и да бъда богата — доверих му. — Наех офис в южен Финикс днес и откривам собствена кантора.

Сонтера даде знак на сервитьорката и поръча бира за себе си и студен чай за мен.

— Не ме изненадва — каза. — А кого ще защитаваш, ако нямаш нищо против въпроса ми?

— Приемам само клиенти, в чиято невинност вярвам. Това трябва да те направи щастлив, Сонтера. Разбира се, предложих да представлявам Дани Мърдок.

Тони леко повдигна вежди.

— Мъжът, който направи всичко възможно, за да те убие?

— Той бе обезумял — отговорих.

Сонтера поклати глава:

— Както и да е…

Сервитьорката ни донесе питиетата и ние си поръчахме останалото: пържола за Сонтера, пържено пиле за мен. Бях в настроение да похапна обилно.

— Ами ние? — попита той, след като бяхме бъбрили за незначителни неща по време на вечерята.

— Какво ние?

— Заедно ли сме или не?

Обмислих отговора си:

— По малко от двете, предполагам.

Тони се засмя. Не мога да устоявам на тази усмивка.

— Струва ми се, че тази нощ сме заедно. Хайде да отидем у дома за старомоден бурен секс. Само това, никакви горещи страсти.

— Добре. — Звучах по-спокойна, отколкото се чувствах.

Навън на паркинга Сонтера забеляза значимата покупка, която бях направила след получаването на милионите на Уестбрук — чисто нов автомобил Ескалада, с всичките екстри и украси.

— По-голяма и по-хубава от твоята — посочих аз и кимнах към лъскавата му кола, паркирана наблизо.

Той огледа бляскавия автомобил; може би търсеше извинение, за да ми напише глоба за нарушение на правилника за движение по пътищата или нещо подобно.

После тръгнахме. Макар че беше ме предупредил, че няма да има горещи страсти. Все пак — знае ли човек…