Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rich Shall Inherit, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)
Сканиране
bridget (2013)
Корекция
МаяК (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Богатите ще наследят

Американски. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0195-7


Глава 1

Утринната слънчева светлина освети долината и превърна зелените цветове в златни, а Майк Престън влезе в кухнята и нетърпеливо включи кафемашината. Беше отегчен от гледката на планината Санта Инес. Той беше човек, който имаше нужда от безмилостното темпо и от агресията на Ню Йорк. Те го стимулираха. И все пак беше потърсил уединение в Калифорния, за да избяга от този същия безумен начин на живот.

Преди седем години журналистическият талант на Майк и смелото разобличаване на корупцията във високите кръгове на властта му бяха спечелили наградата „Пулицър“. Изложението за объркани и сложни машинации, за сделки с оръжия, за договори и подкупи беше довело до опозоряването и освобождаването от длъжност на един добре известен генерал, герой от войната в Корея. Двама от членовете на кабинета на президента бяха подали оставките си.

Книгата, която беше написал впоследствие, му беше донесла слава и богатство. Парите, които станаха негово притежание, бяха толкова много, колкото никой човек няма право да притежава сам, или поне той смяташе така. Пред него се беше разкрила нова кариера. Бяха го поканили като лектор в градове като Женева и в университета „Станфорд“ в Калифорния. Успехът беше променил изцяло начина му на живот и го беше превърнал в телевизионна звезда, макар той твърде неохотно да се появяваше по телевизията. И не само можеше да си позволи разточителния лукс на апартамента си в Сатън Плейс, където имаше своя собствена библиотека, облицована с дъбова ламперия и изглед към Ийст Ривър, но беше и номер едно в списъците на гостите, които всяка домакиня от висшето общество изготвяше. Не беше само и това, че всички келнери в ресторантите се втурваха да изпълняват прищевките му, но, по някаква странна, неясна за него, причина, успехът го беше направил по-привлекателен. Блестящи и красиви жени от типа на тези, които рекламират парфюми и козметика и чиито снимки се появяват във „Вог“, даваха пари на домакините на партита, за да седнат до него на масата по време на вечерята, галеха го по ръката, усмихваха се ослепително и му хвърляха интимни погледи, докато той отпиваше от виното си. Шепнеха в ухото му предложения, които биха шокирали леля му Марта, която живееше в Мадисън, Уисконсин.

Дори Майк да не разбираше какво виждат жените в него, на леля Марта това й беше пределно ясно. Чертите на лицето му бяха ясно изразени. Носът му беше счупен в детството по време на игра на тенис от една силна, но заблудена топка. Леко хлътналите му очи имаха цвета на зимното сиво море. Гъстата му коса беше късо подстригана и обикновено разбъркана, защото той имаше навик да прекарва длан през нея, когато се опитва да се концентрира върху нещо. Майк мислеше, че изглежда като трийсет и седем годишен човек, който вече е спечелил битката за слава, но леля Марта разбираше жените, които се домогваха до него. Тя знаеше, че неочакваната комбинация от външността му на шофьор на камион (височината от сто осемдесет и осем сантиметра и изпъкващите мускули) с интелигентността, културата и чувствеността му разтопява сърцата на жените и кара коленете им да треперят. И ето, че към това сега се добавяше и световният му успех. Майк Престън беше име, което можеше да отвори всяка врата.

Майк си беше спечелил репутацията на човек, който може да види какво се крие зад известната на обществото фасада от власт и величие, да види чувствата, които изгарят човека отвътре и го карат да върши глупости, които накрая причиняват неговото падение. Неговите три бестселъра бяха написани умело и поддържаха напрежението до последната страница. В тях загадката се разкриваше едва накрая, а въпросът беше „кой го е направил“, независимо дали той пишеше за живота на известен собственик на автомобилен концерн, за скандал в някоя корпорация или за масови убийства. Всичките му книги и статии бяха изключително популярни. Но бяха изминали две години от написването на последната му книга и той си беше обещал, че тук, в Санта Барбара, ще стигне до идеята за следващата. А ето, че беше тук от шест седмици и пишещата машина беше все още в куфарчето си, кошчето за отпадъци си оставаше празно и подът не беше покрит с отрязъци хартия. Беше станал лесна плячка на ярката слънчева светлина в Калифорния, на лазурното небе и на загорелите блондинки.

Вчерашният лосанджелиски „Таймс“ лежеше на бюрото му все още непрочетен, затова Майк го взе и излезе на терасата. Подпря се на перилата и зачете обичайните дневни репортажи, политически очерци, статии, засягащи световния тероризъм, съобщения за убийства, за обири и автомобили, за мода и храна… Бърз преглед на световните катастрофи, конфликти и нарастваща консумация в трийсет страници…

Хвърли вестника на земята и го загледа с отвращение… Беше си обещал, че поне два месеца няма да прочете нито един вестник, просто в защита на теорията, че това нищо няма да промени, че светът ще си бъде все същият дори той да не знае какво става в него, че нищо ново няма да се случи и той нищо няма да пропусне… Но дали беше така? Погледна отново вестника, смачкан на пода, и очите му бяха привлечени като от магнит от съобщението, обрамчено с черни линии в долния десен ъгъл на страницата. То изпъкваше така, все едно беше написано с яркочервени букви, и гласеше:

„ИЗДИРВА СЕ НАСЛЕДНИК!

Като служител на правосъдието в Женева, занимаващ се с наследствени дела, търся дъщерята на Попи Малъри, родена на 15 юни 1880 година в Санта Барбара, Калифорния, и починала на 15 юни 1957 година във Верона, Италия. Ако дъщерята е мъртва, тогава нейното потомство, което да наследи имението и парите на Попи Малъри.

Моля, адресирайте информацията до адвокат Йоханес Либер, улица Гарона 14 в Женева, Швейцария, или се обадете на телефон 73-63-03.“

Майк забрави за включената в кухнята кафемашина, забрави лазурните небеса и блондинките, които съблазнително се изтягаха на плажа под ярката слънчева светлина. Разпознаваше добрата история веднага щом тя попаднеше пред погледа му. Знаеше, че не би могъл да пропусне тази. Името на Попи Малъри беше обвито в мистериозност и интриги. Можеше да си представи как стотици отчаяни хора ще отговорят на тази обява.

Загледа се в морето и се опита да си представи поради каква причина Попи Малъри, родена тук, в същата тази страна, е умряла самотна в Италия, толкова далеч от дома. И защо дъщеря й не е заявила за себе си и не е потърсила наследството през всичките тези години. И кой ли, ако дъщерята е мъртва, ще наследи богатството? Имаше само едно място, откъдето би могъл да получи информация. Погледна часовника си и пресметна, че в Европа сега е около четири и половина следобед. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на адвоката Либер в Женева.

Господин Либер явно беше изтъкнат адвокат, който се занимаваше с особено важни дела, защото трябваше да се обади три пъти на секретарката му, за да я убеди да го свърже с него. И успя само защото подчерта особено ясно познатото на всички име — Майк Престън.

— Майк Престън? Авторът на „Има ли изход за Робелард“? Книгата ви много ми хареса, сър — поздрави го Либер. — Беше най-доброто журналистическо проучване, което някога съм чел. Разбира се, всички ние подозираме, че има незаконни поглъщания на фирми, и хора, които използват поверителна борсова информация, за да го постигнат, но трябва да има хора като вас, които да проучат нещата и да ги направят обществено достояние. А също така да назоват престъпника ясно и категорично. Поздравявам ви, сър, за вашата смелост да се захванете с това, а също и за успеха, който постигнахте.

Майк се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Либер. Винаги се радвам, когато се запозная с мой почитател. Но аз самият ви се обаждам с надеждата да се сдобия с малко поверителна информация. Относно Попи Малъри.

— Да не би да сте роднина? Или имате някаква нова информация по въпроса? — Изведнъж тонът на Либер се беше променил и беше станал изцяло делови.

— Не, сър. Аз съм просто писател, който е по следите на увлекателна история. Питам се дали можете да ми кажете коя е била Попи Малъри и колко струва нейното имение.

Настъпи дълга тишина, а после Либер каза:

— Не съм сигурен в етичността на подобен разговор, мистър Престън. Трябва да мисля и за клиента си.

Майк нетърпеливо прокара длан през косата си.

— Тъй като наследникът все още не се е появил, имате ли, в такъв случай, клиент? Сър — добави той умолително. — Току-що казахте, че съм свършил много добра работа в случая с Робелард. Може би ще успея да свърша толкова добра работа и за вас в случая с Попи Малъри. Аз съм точно тук, в Санта Барбара, където е започнало всичко, и мога да проуча някои неща за вас. Можем да си помогнем взаимно. Аз ще разнищя историята на Попи Малъри за вас и ако намеря наследника — или наследницата — ще напиша книга. Ако не успея или ако наследникът се намери лесно и няма никаква загадка и мистериозност в историята, тогава няма да има книга. Какво ще кажете?

— Ами… — В гласа на Либер все още се долавяше предпазливост и Майк смръщи вежди. Изведнъж почувства, че иска да проучи този въпрос повече от всичко на света. Трябваше да открие всичко за Попи Малъри, защото инстинктът му подсказваше, че има нещо повече от липсваща наследница, че в тази жена е имало нещо специално.

— Мога само да ви кажа, че имението е значително — каза Либер — и че парите също са значителни, около пет или шестстотин…

— Хиляди?

— О, не, милиона, милиона. И може би дори повече, защото още не сме пресметнали всичко.

Майк тихичко подсвирна.

— Предполагам, че работата ви няма да е лесна. Ще бъдете засипан с обаждания. Ще се появят много мошеници, които ще видят в това възможност за лесно и бързо забогатяване.

Либер въздъхна тежко.

— Това, разбира се, ще бъде проблем, но ние се надяваме, че дъщерята на Попи Малъри е още жива. Титлата „госпожа“ пред нейното име е просто форма на учтивост, нали разбирате. Доколкото знаем, Попи Малъри никога не се е омъжвала.

— Окей — каза Майк. — Ами ако наследницата е мъртва? Тогава кой ще вземе милионите?

— Кой ли наистина — засмя се тихичко Либер. — Може би никой. — Настъпи кратка пауза, а после Либер каза: — Ще ви се доверя, мистър Престън, защото вярвам, че можете да ми помогнете. Ще се радвам на вашата помощ, макар да знам, че тя би била в разрез с общоприетите етични норми. Но пък и целият случай е странен. Завещанието на госпожа Малъри се появи на бял свят във връзка с въпроса за правото на собственост върху недвижим имот в Бевърли Хилс. Тя е починала в дома си, вила Кастелето, близо до Верона. Живеела сама от години. Очевидно не е имала нито един приятел в целия свят. Не приемала никого. Като се изключи този факт, никой от областта не си спомня нищо за нея. Узнахме за нея едва когато в офиса ни се обадиха адвокати от Калифорния, чиито клиенти искали да купят собственост в Бевърли Хилс, която принадлежала на нея. Завещанието на Попи е било подготвено от един от местните адвокати. Той бил много възрастен и небрежен, не обръщал внимание на подробностите. Имението било оставено на произвола на съдбата и постепенно се разпадало. Старият адвокат също умрял и работата му поел негов по-млад колега, който се преместил в Милано и взел със себе си всички стари папки и файлове. Офисът в Милано постигнал успехи в международните дела. През 1968 година той се сля с нас. Когато възникна този въпрос с правото на собственост, претърсихме файловете и видяхме, че има неподписано от свидетели завещание, което представлява загадка. Тъй като не е подписано от свидетели, то никога не е било легализирано и може да служи само като указание кой може да е наследникът, или наследницата, на Попи Малъри. И заради това сега сме в такова положение. От нас зависи да намерим истинския наследник. И така — заключи той набързо, — Попи продължава да бъде енигма за целия свят.

— Предполагам, че обявата е пусната по целия свят — побърза да каже Майк. — Можете ли да ми кажете какви отговори сте получили досега?

Либер се засмя.

— Нека само да кажем, че вие не сте първият, който се е обадил.

— Благодаря, мистър Либер. — Майк вече беше разлистил телефонния указател на Санта Барбара и беше видял, че в него няма името Малъри. — Оценявам вашето желание за сътрудничество. Бихте ли ми изпратили факс със списъка на хората, които са ви се обадили. Обещавам да го пазя дори с цената на живота си — добави той на шега.

Когато постави обратно телефонната слушалка, знаеше точно каква ще бъде следващата му стъпка.