Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marley & Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джон Гроган. Марли и аз

Американска. Първо издание

Редактор: Станимир Йотов

Коректор: Силвия Николаева

ИК Пергамент, София, 2009

ISBN: 978–954–367–023–9

История

  1. — Добавяне

В памет на баща ми, Ричард Франк Гроган, чийто благороден дух изпълва всяка страница от тази книга.

Предговор
Идеалното куче

През лятото на 1967 г. — тогава бях десетгодишен — баща ми отстъпи пред настойчивите ми молби и ме заведе да си избера куче. Изминахме доста път през селските райони на Мичиган в семейното комби, преди да стигнем до фермата на една грубовата на вид жена и престарялата й майка. Във фермата се произвеждаше само една стока — кучета. Кучета, най-различни по големина, форма, възраст и характер. Между тях имаше само две общи неща: те всички бяха мелези с неизвестно и неопределимо потекло и за всички се търсеше добър дом. Фермата беше развъдник на помияри.

— Внимавай, синко — каза татко. — Кучето, което си избереш днес, ще бъде с теб дълги години.

Бързо реших да оставя по-големите кучета на милостта на някой друг и се втурнах към клетката с малките.

— Не ти трябва страхливо куче — наставляваше ме татко. — Раздрусай клетката и виж кои не се плашат.

Хванах затворената с верига врата, дръпнах я и тя се раздрънча. Дузината кутрета отстъпиха с клатушкане назад и се закатериха едно връз друго, образувайки гърчещо се и скимтящо кълбо от козина. На мястото си остана само едно. Беше златисто на цвят, с бяло петно на гърдите. Спусна се към вратата с безстрашно джафкане. Подскочи и развълнувано близна пръстите ми през пръчките на клетката. Беше любов от пръв поглед.

Занесох го у дома в един кашон и го нарекох Шон. Беше едно от онези кучета, благодарение на което тези четирикраки създания се радват на добро име. Без усилие се научи да изпълнява всяка моя команда и по природа беше с добро поведение. Ако пуснех коричка хляб на пода, не я докосваше, докато не му позволя. Идваше при мен, когато го повикам и заставаше на място при командата ми. Пускахме го сам навън през нощта и знаехме, че ще се върне, след като приключи с обичайната си обиколка. Не че го правехме често, но можехме да го оставим сам вкъщи с часове, без да се притесняваме, че ще му се случи нещо, или че ще направи беля. Надпреварваше се с колите, но не ги преследваше и ходеше до мен, без да се налага да го връзвам с каишка. Гмуркаше се до дъното на езерото ни и вадеше толкова големи камъни, че понякога се заклещваха в челюстите му. Повече от всичко обичаше да се вози в колата, и когато предприемахме семейни пътешествия, седеше кротко до мен и не му омръзваше да гледа през прозореца външния свят часове наред. Може би най-хубавото от всичко беше, че го бях го научил да тегли велосипеда ми из квартала като шейна, за което, естествено, всичките ми приятели страшно ми завиждаха. Не ме изложи на опасност нито веднъж.

Беше с мен, когато запалих първата (и последната) си цигара, както и когато за пръв път целунах момиче. Седеше на предната седалка до мен при първата ми разходка с крадена кола — бях отмъкнал шевролета на по-големия ми брат.

Шон беше пълен с енергия, но я контролираше, беше любвеобилен, но спокоен. Имаше добри маниери и скромно, но с достойнство се оттегляше в храстите, преди да клекне и да си свърши работата, като само главата му се виждаше да стърчи от тях. И тъй като беше чистофайник, човек спокойно можеше да се разхожда бос по моравата ни.

Роднините, които ни посещаваха в края на седмицата, се прибираха у дома си с твърдото намерение да си купят куче — до такава степен бяха впечатлени от Шон, или „Свети Шон“, както бях започнал да го наричам. Това беше семейна шега, но ние всички почти вярвахме в светостта му. Роден с проклятието да бъде с неопределен произход, той беше едно от десетките хиляди нежелани кучета в Америка. И все пак провидението му беше отредило щастлива съдба — някой го бе пожелал. Той стана част от живота ми, а аз част от неговия, и това ми даде детството, което заслужава да има всяко дете.

Любовта ни продължи четиринадесет години. Когато умря, аз вече не бях малкото момче, довело го у дома в един летен ден. Бях възмъжал, бях завършил колеж и бях намерил първата си истинска работа в другия край на щата. Когато се преместих, Шон остана у дома. Там му беше мястото. Родителите ми, вече пенсионери, се обадиха по телефона, за да ми съобщят тъжната новина. Майка ми по-късно сподели: „В петдесетгодишния ни брак съм виждала баща ти да плаче само два пъти. Първият път, когато загубихме Мери Ан“. (Мери Ан беше мъртвородената ми сестра). „Вторият път плака, когато умря Шон.“

Свети Шон от детските ми години. Той беше идеалното куче. Поне така ще го помня винаги. Шон се превърна в еталон, с който щях да сравнявам всички други кучета.