Вал Макдърмид
Владения на мрака (51)

Петък, 13 юли 2007
Гленротес

Последното призоваване в кабинета на Макарона не беше напълно неочаквано. Карен не приемаше отказа му от момента, когато краткото и сухо съобщение на Сюзън Чарлсън по електронната поща я уведоми за завръщането на блудния внук. Тя настояваше да разговаря с Броуди Грант и неговия внук — убиец, но разбира се, беше предупредена, че това няма да се случи дори преди да успее да представи искането си пред Лийс. От самото начало й беше ясно, че решението й да представи пред Грант истината за действията му на морския бряг преди години щеше да има отрицателни последици. Нямаше нищо чудно в това, че Грант бе успял да си върне незабавно, обвинявайки я, че отчаяно се опитва да уличи някой в нещо в едно разследване по случай, в който всички престъпници са мъртви. Карен бе принудена да изслуша лекцията на Макарона за това колко важни са добрите отношения на полицията с обществеността. Той й напомни, че е успяла да приключи разследването по три студени досиета — макар че и в трите случая нямаше срещу кого да повдигнат обвинение. Беше се постарала да представи добре отдела за работа със студени досиета и нямало да бъде препоръчително да докара сър Бродерик Макленън Грант дотам, че той да провали имиджа им.

Когато тя повдигна въпроса за възможната връзка на Адам Макленън Грант с две убийства, извършени в Италия, Макарона позеленя и й нареди да не се бърка в случай, който няма нищо общо с нея.

През изминалите седмици Ди Стефано поддържаше редовна връзка с Карен по телефона и електронната поща. Беше казал, че по тялото на Бел има предостатъчно материал за ДНК-тест. Един от тийнейджърите в Босколата бе идентифицирал Гейбриъл, който сега се наричаше Адам, като човека, когото бе видял с Матиас в деня на предполагаемото убийство във вила Тоти. Бяха открили къщата до Греве, в която живеел мъж, чието описание съвпадаше с онова на Адам. Бяха открили в къщата ДНК-материал, който съвпадаше с открития по тялото на Бел. Единственото, което им беше необходимо, за да представят данни за започване на следствие, беше ДНК-проба от човек, който доскоро се бе наричал Гейбриъл Поршъс. Дали Карен би могла да му помогне?

Когато цъфнат налъмите.

Сега, най-сетне, Макарона я викаше при себе си. Опитвайки се да събере мислите си, тя влезе в кабинета му, без да почука. Този път стъписаната бе тя. Седнал отстрани на бюрото, под ъгъл спрямо Макарона и с лице към стола за посетители, беше Броуди Грант. Той се усмихна, забелязал смущението й. Петък, тринайсето число — както си му е редът.

Карен седна, без да чака покана.

— Искали сте да ме видите, сър — каза тя, без да обръща внимание на Грант.

— Карен, сър Бродерик беше така мил да ни донесе нотариално заверените показания на внука си за скорошните събития в Италия. Той счита, и аз съм съгласен с него, че това е най-приемливият вариант на действие от наша страна.

Той размаха два листа под носа й.

Карен го изгледа недоумяващо.

— Сър, начинът на действие е съвсем прост — вземане на ДНК-проба.

Грант се приведе напред.

— Струва ми се, че след като прочетете показанията, ще се убедите, че ДНК-анализът би бил загуба на време и средства. Няма никакъв смисъл да се подлага на тест човек, който очевидно е свидетел, а не заподозрян. Който и да е човекът, когото търси италианската полиция, това не е моят внук.

— Но…

— И още нещо, инспектор Пири; внукът ми и аз няма да обсъждаме пред медиите неговото местопребиваване през последните двайсет и две години. Очевидно ще се наложи да огласим това негово удивително завръщане след толкова време. Но няма да даваме подробности. Очаквам вие и хората от вашия екип да уважавате нашето решение. Ако някаква информация стане обществено достояние, бъдете сигурна, че ще възбудя наказателно преследване срещу лицето, което носи отговорност за случилото се и ще се постарая това лице да си плати.

— Уверявам ви, че от тук няма да изтече никаква информация — заяви Макарона. — Нали, Карен?

— Точно така, сър — каза тя. Нямаше да има изтичане. Нищо, което би опетнило екипа й или би попречило на повишението на Фил.

Лийс размаха листовете към Карен.

— Заповядайте, инспектор Пири. Можете да изпратите това на италианския колега, с когото си сътрудничите, и тогава ще можем да приемем нашите случаи за приключени. — Той се усмихна обезоръжаващо на Грант. — Радвам се, че успяхме да приключим всичко по такъв удовлетворителен начин.

— Аз също — каза Грант. — Съжалявам, че няма да се видим вече, инспектор Пири.

— Наистина. Пазете се, сър — каза тя и се изправи на крака. — Грижете се за себе си и за сина си. Би било трагично, ако на Адам му се наложи да претърпи още загуби.

Кипяща от негодувание, тя излезе от стаята и се упъти забързано към собствения си офис, готова да започне да ругае. Но Фил не беше на бюрото си и нямаше подходяща публика.

— Майната му, майната му, майната му — измърмори тя под нос и тръшна вратата на собствения си кабинет точно в момента, когато телефонът иззвъня. Като никога тя реши да не вдига слушалката. Но Минт надникна през вратата и каза:

— Търси ви някаква жена на име Гибсън.

— Свържи ме — каза тя с въздишка. — Здравейте, Миша. Какво мога да направя за вас?

— Просто исках да проверя дали има новини. Когато вашият сержант намина преди две седмици и каза, че е почти сигурно, че баща ми е починал в началото на тази година, той каза също, че съществува възможност той да е имал деца, които могат да бъдат подложени на тест, за да се провери дали при тях има необходимата съвместимост. Но после, когато не се обадихте…

„Майната му, майната му и пак майната му“.

— Положението не е обнадеждаващо — каза Карен. — Въпросният човек отказва да даде материал за проба.

— Как така отказва? Нима не разбира, че става дума за живота на едно дете?

Емоционалното й напрежение беше доловимо дори по телефона.

— Струва ми се, че той се интересува повече от собствената си сигурност.

— Искате да кажете, че е престъпник? Не ме е грижа. Нима той не разбира? Няма да предам неговите ДНК-проби на никого. Можем да направим теста поверително.

— Ще предам молбата ви — каза уморено Карен.

— Не може ли да ми осигурите пряка връзка с него? Моля ви. Животът на детето ми е в опасност. С всяка изминала седмица шансовете му намаляват.

— Разбирам ви, но ръцете ми са вързани. Съжалявам. Ще предам молбата ви, обещавам.

Доловила безсилния гняв на Карен, Миша промени тона си.

— Съжалявам, разбирам, че сте положили всички усилия, за да помогнете. Просто съм отчаяна.

След като разговорът приключи, Карен остана с поглед, вперен в празното пространство. Не можеше да понесе мисълта, че Грант закриля един убиец, за да задоволи егоистично собствените си емоционални нужди. В това всъщност нямаше нищо учудващо, ако се вземе предвид как бе прикривал собствената си вина за смъртта на дъщеря си. Но сигурно имаше начин да се заобиколи тази преграда. Двамата с Фил бяха преговаряли съществуващите възможности толкова често през изминалите две седмици, че те се бяха вдълбали в мозъка й. Бяха обмисляли да следят Адам, да се опитват да се доберат до някоя кутия от кока-кола или шише от вода, захвърлени от него на обществено място. Обсъждаха възможността да откраднат кофите с боклук от Ротесуел и да накарат Ривър да се рови из тях, докато открие съвпадение с ДНК-образците от Италия. Но им се беше наложило да признаят, че в случая не става дума дори за вкопчване в сламки, а по-скоро за преследване на сенки.

Карен се облегна на стола си и се замисли за мястото, където беше започнало всичко. За Миша Гибсън, търсеща отчаяно надежда, готова на всичко, за да спаси детето си. Също както Броуди Грант беше готов на всичко за внука си. Връзките между деца и родители… И тогава, внезапно, решението се изправи пред нея. Прекрасно, хитроумно и изпълнено с чудесна ирония.

Карен се изправи така рязко, че залитна и едва не преобърна стола си на пода, и сграбчи телефона. Набра номера на Ривър Уайлд и забарабани нетърпеливо с пръсти по бюрото. Когато Ривър отговори, Карен почти бе изгубила способността да говори свързано.

— Слушай, току-що ми хрумна нещо. Ако човек има полубратя и полусестри, връзката им е видима в ДНК-пробите, нали?

— Да. Няма да е толкова подчертана, както когато и бащата, и майката са едни и същи, но ще съществува.

— Ако разполагаш с ДНК-проба, която доказва такава степен на роднинство, и знаеш, че въпросният човек има несъщи брат или сестра, дали това би било достатъчно, за да получиш съдебно разрешение за вземане на проби от тях?

Ривър изхъмка.

— Може и да успея — отвърна тя. — Струва ми се, че ще бъде достатъчно.

Карен си пое дълбоко дъх.

— Нали помниш, че взехме проба от Миша Гибсън, за да направим сравнение с ДНК-пробите от скелета в пещерата?

— Да — каза предпазливо Ривър.

— Пазиш ли още пробите?

— Значи ли това, че случаят още не е приключен?

— Ако кажа да, какъв ще бъде отговорът ти?

— Ако случаят не е приключен, имам законното право да притежавам ДНК-проби. Ако е приключен, пробите би трябвало да бъдат унищожени.

— Не е приключен — заяви Карен. Технически погледнато, беше така, защото единственото доказателство срещу Мик Прентис беше косвено. Разбира се, то беше достатъчно за затваряне на досието. Но Карен все още не беше го върнала в архива, така че случаят не беше приключен в буквалния смисъл на думата.

— Е, в такъв случай пазя още пробата.

— Трябва да ми пратиш незабавно копие от анализа — каза Карен и размаха победоносно юмрук във въздуха. После се изправи и затанцува из офиса.

Петнайсет минути по-късно тя вече изпращаше копие от ДНК-анализа на Миша Гибсън до Ди Стефано в Сиена, със следната съпровождаща бележка:

„Моля вашия експерт да сравни пробите, които имате, с този ДНК-анализ. Имам основание да вярвам, че бащата на лицето, от което е взета пробата, е баща и на човека, известен под името Гейбриъл Поршъс. Уведомете ме, когато получите резултата.“

Последвалите часове бяха истинско мъчение. В края на работния ден все още нямаше вест от Италия. Когато се прибра у дома, Карен не можеше да се откъсне от компютъра. На всеки десет минути скачаше от мястото си и проверяваше пощата.

— Колко бързо се изпарява чарът на новата любов — подразни я Фил от дивана.

— Как пък не — ако аз не проверявах пощата, ти щеше да го правиш. Искаш не по-малко от мен да спипаме внука на Броуди.

— Много точно наблюдение, шефе.

Минаваше девет, когато очакваното съобщение от Ди Стефано влезе в кутията й. Карен го отвори със затаен дъх. Първоначално не можа да повярва на очите си.

— Няма съвпадение? — прочете тя на глас. — Няма никакво шибано съвпадение? Как е възможно? Бях толкова сигурна…

Тя се хвърли на дивана и позволи на Фил да я прегърне.

— И на мен ми се струва невероятно — каза той. — Всички бяхме толкова уверени, че Адам е убиецът. — Той посочи с пръст безличните показания, които Карен бе донесла у дома, за да му ги покаже. — Може пък да казва истината, колкото и абсурдно да звучи.

— Изключено — отвърна тя. — Кукловоди убийци преследват Бел из Италия? Гледала съм по-убедителни епизоди на „Скуби Ду“. — Тя се сгуши във Фил и облегна печално глава на гърдите му. Проблясъкът на новата идея я накара да подскочи така рязко, че той едва не си прехапа езика. Докато Фил пъшкаше от болка, Карен повтаряше:

— Мъдро е детето, което знае кой му е баща^[1].

— Какво? — успя най-сетне да каже Фил.

— Ами ако Фъргъс е прав?

— Карен, за какво говориш?

— Всички са мислели Адам за дете на Фъргъс. И Фъргъс е на същото мнение. Спал е с Кат точно в подходящото време — може да е било единствен случай. Може да се е била скарала за нещо с Мик. А може просто да е била вкиснала, например защото е било събота вечер, и той не е бил с нея, а с жена си и детето. Каквато и да е била причината, станало е. — От възбуда Карен подскачаше на колене на дивана като малко дете. — Ами ако Мик е грешал през всички тези години? Ако Фъргъс наистина е баща на Адам?

Фил я сграбчи и я целуна шумно по челото.

— Още в началото ти казах, че обичам ума ти.

— Не, каза, че умът ми бил секси, което не е съвсем същото.

Карен го целуна по бузата.

— Както и да е, толкова си умна, че ме възбуждаш.

— Как мислиш, прекалено късно ли е, за да му се обадим?

Фил изпъшка.

— Да, Карен. Там, където живее той, е с един час по-късно. Изчакай до утре.

— Само ако обещаеш да отклониш мислите ми от работата.

Той я притисна по гръб на дивана.

— Ще се постарая, шефе.