Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Изчезнала

ИК „Калпазанов“, София, 2007 г.

ISBN: 978-954-17-0242-0

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Сара Мейсън винаги беше искала, Смъртта й да е красива: да прилича на някоя известна филмова звезда, за предпочитане — мъж, с когото никоя жена не би имала нищо против да поеме към отвъдното. А не такава, каквато я виждаше сега — с лице като на скелет, призрак, подходящ за деня на Вси Светии, висок пет фута и осем инча и страшно мършав, с тъмна кожа, макар и от бялата раса, с мазна черна коса, сребърна обеца и рядка козя брадичка, която се подава изпод маската; с бяла коса, с голяма и широка червена тениска, с дънки, прекалено дълги и тумбести, които сякаш ще се смъкнат при по-рязко движение. С други думи, тазвечерната смърт определено не беше нещо, което си беше представяла. Той дори не можеше да се опише като впечатляващ.

Но пистолетът, насочен към нея, беше голям и зловещ. Толкова голям и зловещ, че Сара разбра — макар мозъкът й почти да не работеше, завладян от паника — че скоро ще престане да диша.

— Ти! Лейди! Отиди до касата!

Нямаше никакво съмнение в това. Маската скриваше устата му, но той крещеше на нея, големият черен пистолет беше насочен към нея, движенията му бяха резки, заплашителни. Тя виждаше очите през дупките с елипсовидна форма: много черни и блестящи, с разширени зеници, които подсказваха употребата на наркотици и шареха неспокойно наоколо.

Тя стоеше напълно неподвижно, неспособна да се помръдне, заклещена на пътеката, където я беше хванал той. Беше в онова първоначално състояние на шок, в което това, което се случва, колкото и да е ужасно, не изглежда по-реално от лош сън. Сара продължи да го гледа втренчено, нямо.

„Не мога да повярвам. Исках само да купя храна за кучето…“

Сърцето й прескочи един удар. Тя преглътна конвулсивно.

— Да. Да, добре.

Върната към реалността от силните му крясъци, Сара притисна към гърдите си пакета с кучешка храна, причината тя да излезе от дома си в единайсет часа вечерта, и се отмести.

— Побързай! Побързай!

Той размахваше пистолета под носа й и местеше тежестта на тялото си от крак на крак, а прекалено блестящите му очи обхождаха всичко наоколо.

— Всичко е наред.

Тя си припомни всеки един ден от четиригодишния си опит в работата с криминални типове като помощник на областния прокурор в Бофорт, Южна Каролина, и запази гласа си спокоен. Като глава на Отдела за борба с престъпността, тя се занимаваше с такива като тези още на закуска. Това тук обаче не беше съдебната зала и не неговото бъдеще зависеше от развоя на събитията, а нейното. Това, което трябваше да направи, беше да установи връзка с него — такава, каквато всички две човешки същества би трябвало да могат да установят. Това беше основното, на което я бяха научили в курса „Жените против изнасилването“, в който по-късно беше помагала и като преподавател — накарай нападателя да те види като човешко същество и вероятно ще се отървеш.

— Трябва само да останеш спокоен.

— Аз съм спокоен. Не ми казвай да остана спокоен. Ти трябва да останеш спокойна. — Гласът му беше станал висок и пронизителен от възмущение.

„Не казах каквото трябваше.“

— Хайде, замъкни си задника до касата!

Той се полюляваше напред-назад на петите си и тикаше пистолета в лицето й, а Сара инстинктивно го очакваше да гръмне всеки момент. Отказа се от опитите си да установи човешка връзка с престъпника. Пулсът й се ускори, тя сведе очи към пода и отчаяно се опита да измисли някакъв начин да се измъкне от тази каша. Беше успяла да се обади на 911 веднага щом беше разбрала, че в магазина се готви обир. Това бяха добрите новини. А после, с пакета кучешка храна в ръце, се беше опитала да се измъкне през задния вход, беше тръгнала към коридора, за който мислеше, че води към тоалетните и сервизните помещения. Но преди да е имала възможност да каже нещо повече на оператора, приел обаждането й, този мъж се беше появил точно от дамската тоалетна, беше й преградил пътя и я беше накарал да прибере мобилния си телефон в чантата.

Но тъй като се беше обадила от мобилния си телефон, дори да бяха проследили обаждането, адресът, до който щяха да стигнат, беше този на дома й. Въобще не съществуваше начин да свържат обаждането й с това място.

Това бяха лошите новини.

А още по-лошо беше, че дори ченгетата да разберяха какво става, те вероятно пак нямаше да дойдат. В момента тя беше абсолютно сигурна, че ги засипват с такива обаждания, които са им омръзнали, защото в по-голямата си част са безпочвени.

— Проклета кучка! — изруга крадецът. Думите му бяха заглушени от маската.

Инстинктивно, космите по врата й веднага настръхнаха. Кучка беше дума, която винаги й въздействаше, макар, Господ й беше свидетел, да я беше чувала достатъчно често, че да свикне с нея. „Не отговаряй“, предупреди сама себе си. Беше се почти изравнила с него, достатъчно близо, за да усети киселата му миризма. Беше очевидно, че или не вземаше душ достатъчно често, или се потеше обилно заради случващото се. Което и да беше, тя беше отвратена. Пътеката, на която стояха, беше широка около три фута. Тя трябваше да се отмести само на около три инча, за да може да мине покрай него. При тази мисъл я побиха тръпки и кожата й настръхна. Разбира се, те може и да бяха причинени от студения полъх на климатичната инсталация, защото беше облечена само в къси панталони и потниче, заради горещината от деветдесет градуса навън, но тя не мислеше така. Беше абсолютно сигурна, че е настръхнала, защото изпитва истински, неподправен страх.

Което, макар и странно, беше нещо добро. Защото мислеше, че през последните адски седем години е изгубила чувството си за страх от смъртта. Всъщност, потънала в мрака на нощите, когато нещата за нея ставаха наистина лоши и трудни, тя беше готова да се закълне, че очаква смъртта с нетърпение. Вероятно сега се страхуваше да не бъде застреляна, а това беше напълно разбираемо. Никой, който е с всичкия си, не би искал да получи куршум в тялото. Особено когато само е изтичал до магазина за кучешка храна.

— Какво, да не би да си изгубила ума си?! Казах, размърдай се!

Този жив скелет я гледаше гневно. Започваше да става нетърпелив и дрънкаше с нещо, вероятно ключове или монети, в джоба си.

— Да, добре.

Сара продължаваше да говори успокоително, но се подчини. Беше обута в джапанки и те пляскаха бързо-бързо по твърдия и гладък под. Интересно й беше да разбере, че колкото е по-близо до него, до пистолета, толкова по-силно бие сърцето й. Независимо какво мислеше, тялото й очевидно не беше готово да приеме мисълта за близка смърт. Тя дишаше бързо, чувстваше, че се облива в студена пот, стомахът й се беше свил на топка. Дори коленете й бяха омекнали и едва я държаха.

— Всичко наред ли е там отзад, човече? — извика вторият крадец, онзи, който беше влязъл през входната врата и се намираше в предната част на магазина.

— Да — отговори живият скелет. — Всичко е под контрол. — Погледът му се насочи отново към Сара. Той заговори по-тихо: — Предупреждавам те: Не си играй с мен. Бягай.

Погледът му стана смъртоносен, когато насочи оръжието в нея. Сара имаше чувството, че той напълно е изгубил разсъдъка си, но се подчини и послушно и бързо затича. Сви рамене и се приведе, за да стане възможно най-ниска. Нарочно не поглеждаше към него, не установяваше зрителен контакт. И защото гледаше надолу, докато минаваше покрай него, тя видя малкото момиченце, което се беше скрило под кръглата маса, отрупана с понички и други сладки, в края на пътеката.

Масата беше покрита с бяла покривка от изкуствена материя, но тя се беше повдигнала леко. От тази страна до пода й оставаха цели осем инча. Детето беше легнало на една страна и се беше свило на топка, но Сара виждаше две мръсни, загорели и слаби крачета, притиснати към гърдите, и чифт също толкова мръсни, загорели и слаби ръчички, обгърнали здраво крачетата, яркожълта тениска и сини панталонки, боси стъпала и дребно личице, почти скрито от дългата и разбъркана коса с цвят на кафе. Момиченцето гледаше право в нея, а очите му бяха станали огромни и тъмни от страх.

Сара премигна. Дишането й спря за секунда. Погледът й срещна този на момичето за кратък миг, който сякаш прерасна във вечност; сърцето й сякаш беше спряло. После то отново заблъска в гърдите й и тя възвърна ума си дотолкова, че да отклони поглед. Загледа право пред себе си. Защото той можеше да проследи погледа й…

„Моля те, Господи, не му позволявай да види детето.“

— Отвори проклетото чекмедже! — извика другият (тя мислеше, че крадците са само двама) на жената зад касата.

— Да, сър.

Чекмеджето на касата се отвори с трясък в мига, в който Сара излезе от пътеката на по-широко пространство. Сега тя виждаше и двамата: жената зад касата, която беше свела поглед към все още не успокоилото се от движението чекмедже, а мъжът от другата страна беше насочил оръжието си в нея. Жената беше около шейсетте, ниска и закръглена, с вид на загрижена домакиня и майка, косата й се къдреше около лицето, гърдите й опъваха блузата. Устата й трепереше, тя гледаше страхливо крадците.

— Пусни парите тук!

Той пъхна под носа й мръсна пазарска чанта. Жената видимо трепереше. Подчини се и с бързи, но тромави движения започна да загребва парите от касата и да ги хвърля в чантата. Другият мъж беше по-висок и по-закръглен от момчето скелет. Изглеждаше също и по-спокоен. Поне държеше пистолета стабилно, той не подскачаше в ръката му. Кожата му също беше мургава, косата му също беше мазна и черна и тя се запита така, между другото, дали двамата не са братя. Косата на втория беше завързана на конска опашка и разкриваше бял белег отстрани на врата му. На ухото му бяха забодени малки диамантени обеци, шест на брой, и подредени в смаляващи се размери. Нямаше козя брадичка, поне доколкото тя можеше да види под сивата му пластмасова маска. Ръкавите на черната му тениска бяха откъснати и на лявата му ръка се виждаше татуировка. Сара трепна. Татуировката приличаше на някаква птица — орел може би? Каквото и да беше, тя определено щеше да я разпознае, ако я видеше втори път.

„Трябва да оцелея тази вечер, за да мога да разпозная този по татуировката и да го предам на съда.“

— Претърси ли навсякъде? Само тя ли е в магазина? — запита настоятелно вторият, като погледна към тях.

Сара внимаваше да не срещне погледа на студените му тъмни очи, в които не прозираха никакви чувства и колебания, каквито очевидно изпитваше момчето скелет. Този тук беше лошото момче, онзи, който щеше да ги застреля, разбра тя. Той беше водачът. Вероятно и убиецът. От тази мисъл я побиха тръпки.

— Да — отговори момчето скелет.

— Сигурен ли си?

— По дяволите, да. Защо винаги се отнасяш с мен, сякаш съм някакъв проклет бавноразвиващ се?

— Само питах.

— Е, престани да питаш и да приключваме с това.

През големите прозорци в предната част на магазина Сара виждаше, че няма никой и на бензиностанцията. Паркингът също беше празен, с изключение на нейната синя „Сентра“ Улицата също беше безлюдна. Зад кръга светлина от лампата на паркинга нощта беше черна и застинала. Тя и жената зад касата — и малкото момиченце под масата — бяха съвсем сами. В огледалото над вратата виждаше как момчето скелет приближава зад нея. Той хвърляше нервни погледи към паркинга, дрънкаше с монетите в джоба си и мърдаше неспокойно крака. Пистолетът му трепереше, когато го насочи в гърба й.

При мисълта, че в плътта й всеки момент може да се забие куршум, сърцето на Сара подскочи, после спря да бие. Както и да се чувстваше по отношение на смъртта, когато тя беше само абстрактно понятие, тази вечер, в този магазин, където климатичната инсталация работеше прекалено силно, тя осъзна, че определено не иска да умре.

— Само толкова ли има?

Другият мъж отиде до касата. Жената, със сълзи в очите, се опита да му подаде наполовина пълната пазарска чанта, но той грубо я блъсна отново към нея — жест на отхвърляне.

— Вдигни проклетото чекмедже! Нали там държите едрите банкноти. Мислиш, че не знам? Не се опитвай да скриеш нещо от мен. — Той отклони поглед от касиерката и погледна някъде над лявото рамо на Сара. Явно, към момчето скелет. — Погледна ли в тоалетната?

— Казах ти. Да.

— Добре, добре, исках просто да съм сигурен.

Сара почувства как нещо се заби в гърба й в мига, в който касиерката издърпа вече празното черно чекмедже от касата. Поглед към огледалото потвърди най-лошия й страх. Момчето скелет беше точно зад нея и дулото на огромния пистолет беше забито в гърба й. Тя се страхуваше да помръдне, защото всяко нейно неочаквано движение можеше да накара пръста му да трепне и да натисне спусъка. С огромно усилие на волята остана напълно неподвижна, стиснала зъби, докато се обливаше в студена пот и тръпнеше от страх. Огледалото й каза, че е пребледняла като платно, че очите й са огромни, разширили се от ужас, че е уплашена до смърт. Силно стиснатите й устни бяха изтънели и пребледнели, късата й, подстригана на стъпала, черна коса, беше все още влажна, защото беше взела душ в гимнастическия салон, преди да си тръгне за дома, и прилепнала към главата й, и ясно изразените й скули като че ли доминираха над всички други нейни черти. Гърбът й беше превит като на старица, тя притискаше пакета към прекалено слабото си тяло и с двете си ръце. Беше само на трийсет и една, но изглеждаше по-възрастна, доста години по-възрастна, разбра тя шокирана. Това можеше да се припише на силното пребледняване от страх, на пълната липса на грим и на луминесцентното осветление, но истината беше, че тя едва разпознаваше това изпито и хлътнало лице, чиито очи я гледаха отчаяно от огледалото.

Някога, много отдавна, толкова отдавна, че едва си спомняше, тя беше хубава…

— Къде са шибаните пари?

Внезапният рев на мъжа накара Сара да подскочи и отново да обърне внимание на сцената, която се разиграваше в магазина. Погледът й отново се фокусира и тя видя другия мъж да се навежда над касата и да сграбчва жената, която стискаше една-единствена петдесетдоларова банкнота в ръка, за косата. Банкнотата падна на земята близо до краката на Сара. Чантата тупна върху касата. Жената изпищя пронизително, но бързо млъкна, когато нападателят блъсна главата и в касата.

Стомахът на Сара се сви още повече. Устата й пресъхна. Очите й, разширени от съжаление и страх, останаха приковани в касиерката.

— Ще ми кажеш ли? А? А?

Момчето скелет вдигна падналата петдесетдоларова банкнота и я сложи в джоба си, а другият блъсна челото на жената в касата два пъти бързо.

— А? А? — Удар, удар.

Вътрешно, мълчаливо, Сара изпищя. А външно стисна зъби и юмруци в безполезен гняв. Не направи обаче никакво движение. Трябваше да направи нещо, но не можеше, освен да гледа в мълчалив ужас. Всичко друго, знаеше, щеше да насочи насилието към нея.

При тази мисъл, се смръзна от страх.

Пронизителните писъци на касиерката преминаха в хленчене и хълцане, когато мъжът продължи да блъска челото й в касата с преднамерена бруталност. Малкото момиченце, скрито под масата, издаде едва доловим шепот. Когато го чу, Сара ококори очи. Сдържа дъха си, но не посмя да се огледа. Потеше се обилно. Сърцето й блъскаше в гърдите.

„Стой тихо“. Тя се опита мислено да изпрати това, като съобщение до детето. После, в случай че детето не можеше да приема мисли, тя се обърна още веднъж към висшата сила: „Моля те, Господи, накарай я да стои тихо. Не им позволявай да я открият“.

Мисълта, че могат да открият момиченцето, накара кръвта на Сара да се смрази във вените. Колкото и за ценен да смяташе собствения си живот, тя не можеше да понесе мисълта, че едно дете може да бъде наранено. А Сара вече не се съмняваше, че тя самата, както и касиерката, ще бъдат наранени, ако не и нещо по-лошо. Посърнала, тя прие реалността и призна, че ситуацията започва да се влошава. От опит знаеше, че насилието, веднъж започнало, обикновено набира скорост.

Докато проумяването на реалността отново надигна паниката в нея, мъжът грубо опъна главата на касиерката назад. Жената хленчеше и подсмърчаше високо, ококорила очи, отворила широко уста. Зад Сара, момчето скелет дрънкаше монетите в джоба си. Климатичната инсталация бучеше.

Хладилниците бръмчаха. Чуваха се толкова много различни звуци, че очевидно единствено Сара беше чула детето да извиква тихо.

„Не излизай!“, помисли си тя настоятелно и изпрати мисълта си към детето. Чувстваше как потта се стича между лопатките й. Сърцето й биеше тежко като на маратонец. Устата й беше така пресъхнала, че чувстваше езика си като парче обработена кожа.

— Къде са шибаните пари? — изрева отново мъжът и пусна най-после косата на жената.

Замаяна и хленчеща, жената се преви на две и се отпусна върху касата, подпряла се на лакти, без да отговори. Хлиповете й бяха болезнени. Над лявата й вежда имаше широка два инча пукнатина, толкова дълбока, че се виждаше бялата ивица мазнина. Замръзнала на мястото си от ужас и в същото време опитваща се да се свърже мислено с детето под масата, Сара можеше само да гледа как раната бавно се пълни с кръв, която започва да се стича по лицето на жената. Касиерката — името й беше Мери, както пишеше на табелката на гърдите й — вдигна поглед и срещна този на Сара за един миг, но безкраен. Очите й бяха подути и подпухнали, потъмнели от болка и ужас, в тях се събираха сълзи. Ирисите й бяха сини, но избелели от възрастта. „Помогнете ми“, молеха те и сърцето на Сара се преобърна. Тя обаче не можеше да направи нищо. Ако предприемеше нещо, само щеше да влоши положението и за двете.

Мъжът удари силно жената по главата отстрани и тя отхвръкна на другата страна.

— О! — Тя вдигна ръка към удареното място. Преви се на две, трепереше силно, страхът се събираше в очите й.

— Къде са шибаните пари?

— Това е всичко. Кълна се, това е всичко.

Гласът на Мери беше така надебелял от страх и сълзи, че думите едва се долавяха. Тя отново захленчи високо, когато мъжът заплашително се приближи и пъхна лицето си под носа й. Тя сведе поглед към касата, като че ли се страхуваше да го погледне.

— О, Исусе, имайте милост към мен! О, Исусе, моля те, смили се над мен!

С крайчеца на окото си Сара видя нещо бяло. Покривката на масата се беше отместила. Малкото момиченце сигурно се беше размърдало, за да вижда по-добре.

Сърцето на Сара прескочи един удар. Дишането й спря. Крадците сигурно бяха видели… Но след няколко напрегнати секунди, в които трепереше изпълнена с лоши предчувствия, разбра, че не бяха видели нищо.

„Остани там долу!“, молеше тя мълчаливо момиченцето, без да отделя поглед от хленчещата Мери. „За бога, моля те, моля те, стой тиха и не излизай.“

Мъжът се обърна към момчето скелет.

— Не ми ли каза, че по това време на нощта тук обикновено имат около две хиляди?

— Да, Дюк, така е. Винаги е така.

Мъжът застина. Погледът му остана прикован в момчето скелет. Въздухът между тях изведнъж се изпълни с напрежение. Нов ужас завладя Сара като разбра какво беше чула току-що — името на мъжа беше Дюк. Сега тя и Мери, и детето знаеха името му.

— Нима току-що каза името ми? Толкова ли си глупав?

Гласът на Дюк кипеше от едва сдържан гняв, погледът му рязко се върна на касиерката.

— Питам още веднъж: Къде са парите?

Мери, още по-ужасена, си пое дълбоко дъх.

— Те… Тази вечер дойдоха да ги вземат по-рано. И оттогава са се събрали само тези. Не бих ви излъгала. Исус ми е свидетел, не бих ви излъгала.

Кръвта и сълзите се смесваха по бузите й. Кожата на раната й беше посивяла.

— По дяволите!

Дюк се обърна и изгледа гневно момчето скелет. С крайчеца на окото си Сара отново забеляза нещо бяло. Почти осезателно усещаше погледа на момиченцето. Гърлото й се сви. Стомахът й се преобърна.

„Не мърдай. Не издавай нито звук…“.

— Не можеш да обвиниш мен за това — възрази момчето скелет.

— Как да не мога, по дяволите?! — Погледът на Дюк се спря на Сара. — Вземи чантата й.

Момчето скелет свали чантата от рамото й, а Дюк се обърна към нея.

— Има ли нещо там?

— Около четирийсет долара. И кредитните ми карти.

Сара беше изненадана от това, колко спокойно звучи гласът й. Тя умираше от страх, струваше й се, че вътрешностите й са се превърнали в желе. Чувстваше краката си омекнали и огъващи се като спагети, а сърцето й биеше като сърчицето на хванато в капан птиченце. Тя въобще не хранеше съмнение — през следващите няколко минути двете с Мери щяха да умрат. И ако не останеше тихо, момиченцето също щеше да умре.

„Каквото и да се случи, моля те не им позволявай да открият момиченцето“.

— Къде е твоята чанта? — Дюк запита Мери.

Той говореше настоятелно, вече едва запазваше търпение. Момчето скелет беше престанало да дрънка с монетите в джоба си. Сара чуваше тихи шумове, които й подсказваха, че сега той рови в чантата й.

Мери все още стоеше превита над касата. Дишаше тежко, кървеше, трепереше, плачеше. Капки кръв капеха от челото й върху черната каса и я оцветяваха в червено.

— В… Отзад. — Тя говореше едва чуто, гласът й трепереше.

„Отзад. Чудесно. Фантастично. Точно там, където те не искат да отидат. Не трябва да си медиум, за да усетиш, че «отзад» е нещо лошо. Но поне докато са отпред, съществува възможността някой да спре на паркинга, да види какво става тук и да се обади в полицията“.

— Колко имаш в нея? — Дюк сграбчи Мери и я разтърси, защото тя не отговори веднага. — Колко?

— Два долара.

— По дяволите! — Той хвърли друг, изпълнен с омраза, поглед към момчето скелет. — Цялата тази работа е едно вмирисано нищо!

Той направи крачка назад, вдигна пистолета и застреля Мери в лицето. Просто така. Без никакво предупреждение. Челюстта на Сара увисна и още преди да е имала възможност да разбере какво става, шумът от експлозията едва не пукна тъпанчетата й, а лявата част от лицето на Мери изчезна някъде. Кръв и плът полетяха назад в подобие на червен облак и оцветиха в червено редовете с цигари, второто кръгло огледало и всичко отзад. Мери не изпищя, не извика, не издаде нито звук. Тя просто падна като камък, изчезна зад тезгяха, отиде си. Сигурно се чу някакъв тъп звук, когато тялото й се удари в земята, но Сара не чу нищо, защото ушите й изведнъж зазвъняха. Нова миризма — отвратителна смесица от мирис на кръв и плът, придружаваща смъртта, мирис, от който й прилошаваше — нахлу в ноздрите й.

Стомахът й се преобърна. Сърцето й пак прескочи няколко удара. Пакетът кучешка храна се изплъзна от ръцете й, които изведнъж бяха станали нечувствителни. Тя чу и лекия шум от падането му на земята. Чуваше само — а и тези звуци бяха отчасти заглушавани от звъна в ушите й — как момчето скелет ругае, а също и високи и пронизителни, изпълнени с ужас, писъци, които за момент й се стори, че излизат от собственото й гърло.

После осъзна, с нов ужас, откъде идват тези писъци. Хвърли кос поглед. Детето…

— Мери! Мериии!

Сърцето на Сара се качи в гърлото, когато момиченцето, с развяваща се като знаме тъмна коса, изскокна изпод масата и се втурна към падналото тяло на касиерката. Масата се събори, кутиите с поничките се разхвърчаха във всички посоки, паднаха на пода и се разпиляха.

— Какво, по дяволите…?

Дюк се обърна рязко. Момчето скелет, като преглътна проклятието, го последва. За най-кратката част от секундата, те очевидно бяха прекалено изненадани, за да направят нещо, и гледаха със зяпнали уста момиченцето, което пищеше пронизително като сирена. То се хвърли към тях.

— По дяволите!

Моментната парализа на Дюк си отиде. Той извади пистолета си и се прицели в пищящото дете.