Джоузеф Конрад
Тайният спътник (1)

I

Надясно се виждаха редици рибарски колове, напомнящи загадъчни, полупотопени бамбукови огради, които разграждаха по неуловим за погледа начин царството на тропическите риби; те бяха неустойчиви на вид, сякаш изоставени завинаги от скитници рибари, които сега бяха отишли на другия край на океана; защото, догдето погледът стигаше, нямаше никакъв признак, че това място е обитаемо. Наляво група пусти островчета, които напомняха развалини от каменни стени, кули и укрепления, бяха пуснали основи в синьото море, а самото то бе сякаш твърда маса — тъй спокойно и неподвижно лежеше под краката ми; дори светлинната пътека на залязващото слънце лъщеше гладко, без онзи жив блясък, който подсказва незабележимо набръчкване на водната повърхност. А когато обърнах глава, за да хвърля последен поглед към влекача, който току-що ни бе оставил на котва отсам пясъчния нанос, видях под огромния купол на небето правата линия на брега да се съединява с неподвижното море, ръб до ръб, прилепнали съвършено и незабелязано в една равна плоскост, полукафява-полусиня. Еднакви по своята незначителност с островчетата в морето, две малки туфи дървета, по една от всяка страна на единственото място, където тази безупречна съединителна линия се прекъсваше, отбелязваха устието на река Мейнам, което току-що бяхме напуснали, за да предприемем първия подготвителен етап от нашето пътуване към родината; а далеч назад, на нивото на сушата, по-високата горичка около голямата пагода на Пакнам бе единственото нещо, на което погледът би могъл да спре и отпочине от напразните опити да изследва монотонната крива на хоризонта. Тук-таме блясъци като от пръснати парчета сребро бележеха извивките на голямата река и на най-близката от тези извивки, непосредствено отвъд наноса, влекачът, който плаваше право навътре в сушата, се изгуби от погледа ми — и корпусът, и коминът, и мачтите, — сякаш равнодушната земя го бе погълнала без усилие, без трепет. Очите ми следяха белезникавия облак от дима му ту тук, ту там над равнината в зависимост от лъкатушенията на реката, по все по-неясен и по-далечен, докато най-сетне го загубих зад извисяващата се като гугла голяма пагода. И тогава останах самичък с моя кораб, закотвен на входа на Сиамския залив.

Той стоеше във водата, в началото на едно дълго пътешествие, съвсем неподвижен сред огромната тишина, а под залязващото слънце мачтите му хвърляха дълги сенки далеч на изток. В този момент бях сам на палубата. Не се долавяше никакъв звук, около нас нямаше никакво движение, никакъв живот, нито лодка във водата, нито птичка във въздуха, нито облаче в небето. В тази напрегната пауза пред прага на продължителното плаване ние двамата сякаш измервахме годността си за дългото и трудно пътуване, способността си да изпълним възложената ни задача — въпрос на съществуване и за двама ни, далеч от всяко човешко око, и само небе и море за зрители и за съдници.

Сигурно някакво сияние във въздуха ми е пречело да виждам добре, защото чак малко преди слънцето да залезе, блуждаещите ми очи откриха зад най-високите хребети на главното островче от групата нещо, което сложи край на тържествената атмосфера на съвършена самота. Приливът на смрачаването прииждаше бързо и с присъщата за тропиците внезапност рояк звезди изскочиха над потъналата в сянка земя, докато аз все още стоях с ръка, опряна леко на перилото на моя кораб, сякаш облегнат на рамото на верен приятел. Но с цялото онова множество небесни тела, които гледаха отгоре, приятното чувство от спокойното общуване с кораба бе изчезнало завинаги. А вече се бяха появили и смущаващи шумове в него — гласове, стъпки в предната част; по главната палуба прислужникът се носеше безшумно като призрак, заел се да помага в работата; под задната палуба ръчен звънец настойчиво звънна…

В осветения офицерски салет сварих двамата ми офицери да ме чакат при масата за вечеря. Седнахме веднага и докато вечеряхме, казах на първия помощник:

— Известно ли ви е, че има един кораб на котва там някъде зад островите? Видях върховете на мачтите му над хребета, когато слънцето залязваше.

Той рязко вдигна неизразителното си лице, обрасло с буйни бакенбарди, и изпусна обичайните си възклицания:

— За бога, сър! Не може да бъде!

Вторият ми помощник бе мълчалив млад човек със заоблени бузи и според мен прекалено сериозен за годините си, но когато погледите ни случайно се срещнаха, забелязах устните му леко да потрепват. Веднага наведох очи. Не бе мое задължение да насърчавам подигравките на моя кораб. Трябва да кажа също така, че знаех съвсем малко за моите офицери. Бях назначен за капитан на този кораб само преди седмици. Нито пък знаех нещо повече за екипажа. Всичките тези хора вече бяха служили заедно в продължение на около осемнадесет месеца и аз бях единственият нов човек на борда. Споменавам това, защото има известно отношение към всичко, което щеше да последва. Но онова, което чувствувах най-силно, бе положението ми на чужденец към самия кораб и ако трябва да кажа цялата истина, бях малко нов и за самия себе си. Аз, най-младият човек на борда (като изключим втория помощник) и все още неизпитан на такава длъжност, която те облича с най-пълна отговорност, бях готов да приема компетентността на другите като нещо, което не се нуждае от доказателства. От тях се искаше само да могат да се справят със задачите си; но се питах до каква степен трябва да се доверявам на онази идеална представа за собствената личност, която всеки човек изгражда тайно за себе си.

Междувременно първият помощник със страшните бакенбарди и с почти видим израз на съчувствие в кръглите си очи се мъчеше да развие някаква теория за споменатия кораб на котва. Преобладаваща черта у него бе да взима всички неща под най-грижливо внимание. Имаше способността да се съсредоточава най-старателно. Както сам често изтъкваше, обичал да си дава сметка почти за всяко нещо, което му се изпречвало на пътя, та чак и до онзи жалък скорпион, който той бе намерил в кабината си преди седмица. Въпросите защо и поради каква причина, свързани с този скорпион — как се е озовал на кораба, защо бил предпочел неговата каюта пред килера за провизии (който бил тъмен и тъкмо място, към което един скорпион би проявил повече склонност) и как е било възможно да успее да се удави в мастилницата на неговото писалище, — му бяха създали безкрайно безпокойство. За кораба сред островите обяснението бе намерено много по-лесно и тъкмо когато се готвехме да станем от масата, той направи своето изявление. Не се и съмнявал, че това е кораб, който е пристигнал наскоро от родината. Вероятно газел по-надълбоко, та не можел да премине през наноса освен при най-високия пролетен прилив. Затова е предпочел да отиде в това естествено пристанище да почака няколко дни, вместо да остане на котва на открито.

— Това е така — потвърди внезапно вторият помощник с леко дрезгавия си глас. — Той гази повече от двадесет фута. Това е ливърпулският кораб „Сефора“ с товар въглища. На сто двадесет и три дни от Кардиф.

Погледнахме го изненадани.

— Каза ми го капитанът на влекача, когато се качи на борда за вашите писма, сър — обясни младият човек. — Той смята вдругиден да го изтегли нагоре по реката.

След като по такъв начин ни бе слисал с подробните си сведения, той се измъкна тихо от салета. Първият помощник отбеляза със съжаление, че не можел да си обясни прищевките на тоя млад приятел. Какво му пречело да ни каже всичко това веднага, искаше да знае той.

Задържах го, когато понечи да си тръгне. През последните два дни екипажът бе имал усилена работа и предишната нощ хората бяха спали много малко. Чувствувах болезнено, че аз — един чужд човек — върша нещо необичайно, давайки му нареждане да пусне всичките хора да си легнат, без да оставя и дежурен на котвата. Предложих аз да остана на палубата докъм един часа. След това щях да събудя втория помощник да ме смени.

— Той ще вдигне готвача и прислужника в четири — казах в заключение, — а после ще повика вас. Разбира се, при най-малкия признак за какъвто и да е вятър ще вдигне всички хора и веднага ще тръгнем.

Той прикри учудването си.

— Много добре, сър.

Щом излезе от салета, първият помощник мушна глава във вратата на втория помощник, за да го осведоми за нечувания ми каприз да поема сам дежурството на палубата за цели пет часа. Чух другия да повишава недоверчиво глас:

— Какво? Капитанът лично?

След това още няколко промълвени думи, една врата се затвори, после още една. Два-три мига по-късно отидох на палубата.

Чувството, че съм нов на кораба, което не ми даваше сън, ме бе накарало да прибягна до това необичайно нареждане, сякаш бях очаквал през тези самотни часове на нощта да мога да се сближа с кораба, за който не знаех нищо и за чийто екипаж ми бе известно съвсем малко повече. Вързан за кея, отрупан като всеки кораб в пристанище с цял куп всевъзможни неща и с всевъзможни хора, нахлули в него от брега, аз почти не бях имал възможност да го разгледам както трябва. Сега, когато вече беше готов да поеме в открито море, ширналата се, очистена от всичко главна палуба ми изглеждаше много хубава под звездите. Много хубава, много просторна за големината му и много привлекателна. Слязох от задната палуба и преминах през средната част, като си представях предстоящото пътуване през Малайския архипелаг, надолу по Индийския океан и после нагоре по Атлантическия. Всичките фази на това пътуване ми бяха достатъчно познати, всяка особеност, всички възможни случаи, с които имаше вероятност да се сблъскам в открито море — всичко!… освен необичайно новата за мен отговорност като капитан. Но аз черпех кураж от приемливата мисъл, че корабът е като всички други кораби, екипажът като всички други екипажи и че е малко вероятно морето да крие някакви особени изненади само за да ми създаде неприятности.

Стигнал до това утешително заключение, почувствувах, че ми се ще да запаля една пура, и слязох долу да си взема. Там всичко бе спокойно. На кърмата всички спяха дълбоко. Излязох отново на горната задна палуба, чувствувайки се удобно в пижамата си в тази гореща безветрена нощ, бос, със светеща пура между зъбите, и щом се запътих към бака, бях посрещнат от пълната тишина на носа на кораба. Единствено когато минавах покрай бака, чух дълбоката, спокойна и доверчива въздишка на някой, който спеше вътре. И отведнъж бях обладан от насладата, която идва от голямата сигурност на морето, сравнена с неспокойния живот на сушата, от това, че бях избрал този непридирчив живот, който не поднася тревожни проблеми, живот, пропит с първична духовна красота благодарение на абсолютната му прямота и целеустременост.

Котвената светлина гореше с ярък, спокоен, сякаш символичен пламък, уверен и бодър сред тайнствените сенки на нощта. Когато минавах по обратния път към кърмата по другия борд, забелязах, че страничната въжена стълба, очевидно спусната през борда за капитана на влекача, когато той бе дошъл да отнесе писмата ни, не бе изтеглена обратно горе, както би трябвало да бъде. Бях неприятно подразнен от това, защото акуратността в някои дребни неща е всъщност душата на дисциплината. После разсъдих, че сам бях безусловно освободил моите офицери от дежурство и че с тази си постъпка попречих да поставят редовна вахта при котвата и да се погрижат съответно и за останалите неща. Зададох си въпроса, дали е разумно въобще да се меся в установения ред за дежурства, дори и да изхождах от най-доброжелателни съображения. Постъпката ми би могла да ме направи да изглеждам особняк. Кой знае как онзи там мой помощник с невъзможните бакенбарди бе „обяснил“ поведението ми и какво мислеше целият кораб за това несъблюдаване на установения от техния капитан ред. Ядосах се на себе си.

Понечих сам да прибера стълбата — не от някакво угризение, разбира се, а просто механически. Една странична стълба от този вид естествено е нещо леко и се измъква лесно, обаче в резултат на енергичното ми теглене, което би трябвало да я прехвърли през борда, тялото ми само почувствува едно съвсем неочаквано дръпване напред. По дяволите, това пък какво беше!… Бях така поразен от неподвижността на тази стълба, че останах вцепенен като дърво, опитвайки се като онзи глупак, моя помощник, да си обясня какво става. Накрая, разбира се, подадох глава над перилата.

Сянката от борда на кораба образуваше непроницаем пояс върху мрачната, със стъклен блясък повърхност на водата. Все пак веднага забелязах нещо продълговато и светло да плава съвсем близо до стълбата. Преди да успея да направя каквато и да било догадка, слаб проблясък на фосфоресцираща светлина, излъчен сякаш внезапно от голото тяло на мъж, протрептя в сънната вода с неуловимата тиха игривост на лятна светкавица върху нощното небе. Със затаен дъх видях да се разкриват пред втренчения ми поглед в зеленикавата мъртвешка светлина чифт ходила, дълги крака и широк сивобелезникав гръб, потопен чак до шията. Едната ръка, на повърхността, стискаше здраво най-долната стъпенка на стълбата. Беше цял, без главата само. Труп без глава! Пурата падна в зиналата му уста, цопна леко с кратко изсъскване, което прозвуча съвсем отчетливо сред пълната тишина наоколо. Това, предполагам, го накара да вдигне лицето си — неясен блед овал в сянката на кораба. Но дори и тогава едва можех да различа там долу формата на чернокосата му глава. Все пак това бе достатъчно да прогони ужасното вледеняващо усещане, което ме бе стегнало в гърдите. Моментът на празни възклицания бе също така отминал. Покачих се на резервния рангоут и се наведох над перилото колкото ми бе възможно, за да доближа очи до тази загадка, която плаваше на повърхността край борда на кораба.

Човекът бе увиснал над стълбата като плувец, който си почива, а морето святкаше около нозете му при всяко помръдване и в тази светлина той изглеждаше призрачен, сребрист, сякаш беше риба. И също като риба продължаваше да бъде ням. Нито пък правеше някакво движение да излезе от водата. Беше просто невероятно, че не е направил опит да се качи на борда, а странно обезпокоително бе и подозрението, че може би не желаеше това. Първите ми думи бяха подбудени тъкмо от обезпокоителното съмнение, което ме бе обзело.

— Какво се е случило? — запитах с обичайния си тон, говорейки надолу към лицето, обърнато точно срещу морето.

— Схващане — отговори то с не по-висок глас. И после с лека тревога: — Чуйте, няма нужда да викате никого.

— Нямах намерение — рекох аз.

— Сам ли сте на палубата?

— Да.

Някак си имах впечатлението, че е готов да пусне стълбата и да си отплува надалеч, извън моя кръгозор — там, откъдето така тайнствено бе дошъл. Но за момента, с вид на човек, който току-що е изплувал от дъното на морето (без съмнение това бе най-близката земя до кораба), той поиска само да узнае колко е часът. Казах му. А той, там долу, продължи да опипва почвата:

— Предполагам, че капитанът ви си е легнал?

— Сигурен съм, че не е — отговорих.

Изглежда, че се бореше със себе си, защото чух нещо като сподавен, горчив шепот на двоумение: „Каква полза?“ Следващите му думи бяха изречени с колебливо усилие.

— Слушайте, човече. Можете ли да го извикате тихичко навън?

Реших, че е дошло времето да се издам.

— Аз съм капитанът.

Чух едно „За бога!“, прошепнато на повърхността на водата. Фосфоресциращата светлина блесна във въртежа на водата около краката му, а другата му ръка хвана стълбата.

— Казвам се Легат.

Гласът бе спокоен и решителен. Хубав глас. Самообладанието на този човек бе успяло някак си да предизвика у мен същото състояние. Съвсем тихо отбелязах:

— Трябва да сте много добър плувец.

— Да. Във водата съм фактически от девет часа. За мен въпросът сега е дали да пусна тая стълба и да продължа да плувам, докато потъна от изтощение, или да се кача тук на кораба.

Чувствувах, че това не са просто думи, изречени от отчаяние, а действителен въпрос за разрешаване от един силен дух. Оттук би трябвало да разбера, че той е млад: наистина само младите се сблъскват с такива ясно разграничени проблеми. Но в онзи момент то бе чиста интуиция от моя страна. Някаква тайнствена връзка бе вече установена между нас двамата — пред очите на безмълвното и мрачно тропическо море. И аз бях млад, достатъчно млад, за да се въздържа от всякакви забележки. Изведнъж човекът във водата започна да се изкачва по стълбата и аз бързо се махнах от перилата, за да отида и донеса някакви дрехи.

Преди да вляза в кабината си, спрях, ослушвайки се в коридора до най-долното стъпало на трапа. През затворената врата на каютата на първия помощник се чуваше слабо хъркане. Вратата на втория помощник бе отворена, закачена за куката, но от тъмното вътре не идваше никакъв звук. И той беше млад и сигурно спеше като пън. Оставаше прислужникът, но нямаше вероятност той да се събуди, преди да бъде повикан. Взех една пижама от моята каюта и когато се върнах на палубата, видях голия мъж от морето, светещ с белотата си в мрака, седнал на люка, с лакти на коленете, хванал главата си с ръце. В един миг само той скри влажното си тяло в пижамата със същия десен на сиви райета, както тази, която носех аз, и ме последва като мой двойник на малката куверта отзад. Поехме отдясно на кърмата един до друг боси и мълчаливи.

— Какво се е случило? — запитах с приглушен глас, като взех лампата от компасната рубка и я вдигнах към лицето му.

— Отвратителна работа.

Имаше сравнително правилни черти, хубава уста, светли очи под малко тежки, тъмни вежди, гладко квадратно чело, никакви косми по бузите, малки кафяви мустаци и добре оформена кръгла брадичка. Изразът му бе съсредоточен, потънал в мисли, под проучващата го светлина на лампата, която държах пред лицето му, израз, какъвто можеше да има човек, който усилено размишлява в самотата си. Пижамата ми бе тъкмо за неговия ръст. Добре сложен млад мъж, най-много на двадесет и пет. Той захапа долната си устна с върха на белите си равни зъби.

— Да — рекох, поставяйки лампата обратно в рубката. Топлата, тежка тропическа нощ отново погълна главата му.

— Там оттатък има един кораб — промърмори той.

— Да, зная. „Сефора“. Знаехте ли за нас?

— Нямах и най-малката представа. Аз съм помощник-капитанът на онзи кораб… — Замълча и се поправи. — По-право бях.

— Аха! Нещо не е наред?

— Да. Съвсем не наред. Убих един човек.

— Какво искате да кажете? Току-що?

— Не, по време на пътуването. Преди седмици. На тридесет и девет градуса на юг. Като казвам човек…

— Пристъп на гняв — подсказах аз уверено.

Неясната тъмна глава като моята като че ли кимна незабележимо над призрачната сивота на пижамата ми. Сякаш в нощта бях изправен лице с лице със собственото си отражение в дълбините на някакво мрачно и огромно огледало.

— Хубава работа, един възпитаник на „Конуей“ да си признава такова нещо — прошепна моят двойник отчетливо.

— Вие сте възпитаник на „Конуей“?

— Да — рече той, сякаш уплашен. После продължи бавно: — Може би и вие също…

Така беше, но понеже бях няколко години по-стар, бях завършил, преди той да е постъпил. След бърза размяна на дати се възцари мълчание и неочаквано се сетих за моя невъзможен помощник със страхотните бакенбарди и умствени способности от рода на „За бога — това е невъзможно“. Моят двойник ме върна към мислите си:

— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк. Представяте ли си — аз, изправен пред съдията и съдебните заседатели, с такова обвинение? Ако питате мен, не разбирам защо е необходимо това. Има хора, които ангелът на небето… Аз не съм от тях. Оня беше едно от тия създания, дето през всичкото време просто кипят от някаква глупава злоба. Жалки типове, дето не трябва изобщо да живеят. Не искаше да си гледа службата и не оставаше и другите да си гледат тяхната. Но каква полза да приказвам! Вие достатъчно добре познавате този вид заядливи, зъбещи се подлеци…

Отнесе се към мен, сякаш двамата бяхме имали еднакъв опит, както бяха еднакви дрехите ни. А аз познавах достатъчно добре гибелната опасност от подобен нрав там, където липсваха всякакви средства за законно усмиряване. Знаех също така добре, че моят двойник не е убиец главорез. Не смятах да питам за подробностите, но той ми разказа цялата история грубо, с резки, несвързани изречения. От повече не се нуждаех. Виждах всичко да се развива така, като да бях сам в онази, другата пижама.

— Това се случи, когато поставяхме зарифован фок, на смрачаване. Зарифован фок! Ясно ли ви е какво беше времето? Единственото платно, което бяхме оставили, за да поддържаме движението на кораба, така че може да си представите какво ни беше в продължение на дни. Трудна задача, нали? Обсипа ме с тия негови проклети безочливости при платното. Казвам ви, беше ми дошло до гуша от това ужасно време, което сякаш нямаше край. Ужасно, казвам ви — а и корабът гази дълбоко. Предполагам, че тоя приятел сам бе полуобезумял от страх. Моментът не беше никак за деликатни упреци, тъй че аз просто се извъртях и го повалих като говедо. Той се изправи и се нахвърли върху мен. Вкопчихме се тъкмо когато една страхотна вълна се била насочила към кораба. Всички от екипажа я видели и се хванали за въжетата, но аз го бях стиснал за гърлото и продължавах да го тръскам като плъх, а хората над нас викаха: „Внимавайте! Внимавайте!“ И после трясък, сякаш небето се сгромоляса върху главата ми. Казват, че в продължение на повече от десет минути едва ли нещо можело да се види от кораба — само трите мачти и малко от бака и от задната палуба, целите залети и плъзгащи се под покривка от пяна. Истинско чудо бе, че ни намериха, вкопчени един в друг зад кнехтовете. Явно бях решил да не си играя, защото още продължавах да го стискам за гърлото, когато ни вдигнаха. Лицето му бе почерняло. За тях това вече бе прекалено. Изглежда, са ни замъкнали бързо отзад, както се бяхме вкопчили един в друг. Всички крещели: „Убийство!“ — и като умопобъркани се втурнали в офицерския салет. А междувременно корабът се бореше за живота си, положението бе крайно опасно, всеки миг можеше да бъде последен за него сред страшното море. Както разбрах, капитанът също започнал да обезумява като останалите. Повече от седмица вече той не беше спал и като му съобщили за случилото се в разгара на беснеещата буря, едва не пощурял. Учудвам се, че не ме изхвърлиха във водата, след като изтръгнаха от ръцете ми трупа на скъпия си другар. Доста се озорили, докато ни разделят, ми казаха. Достатъчно отвратителна история, за да накара един стар съдия и почтените съдебни заседатели малко да се стреснат. Първото нещо, което чух, когато дойдох на себе си, бе подлудяващият рев на тая нескончаема буря и на този фон гласът на капитана. Беше се надвесил над леглото ми, втренчил очи в лицето ми изпод широкополата си шапка.

„Мистър Легат, вие сте убили човек. Повече не може да изпълнявате длъжността помощник-капитан на този кораб.“

Старанието му да посниши гласа си го правеше монотонен. Той сложи ръка на ръба на илюминатора, за да се облегне, и през всичкото това време не помести крак, доколкото можах да забележа.

— Приятна малка историйка за някое тихичко събиране на чай — заключи той със същия глас.

И аз бях сложил едната си ръка на рамката на илюминатора, и аз не бях поместил крак, доколкото си спомнях. Двамата стояхме на по-малко от стъпка един от друг. Мина ми през ума, че ако старият „За бога — не може да бъде“ надникнеше през люка, като ни съзре, ще реши, че вижда двойно, или ще си въобрази, че се е натъкнал на някаква сцена на загадъчно магьосничество: особнякът-капитан на тих приятелски разговор край щурвала със собствения си сив дух. Почнах да се безпокоя твърде много, защото трябваше на всяка цена да предотвратя такова нещо. Чух успокоителния тих глас на другия.

— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк — казваше той. Явно бе забравил, че ми бе съобщил този важен факт преди. Наистина приятна малка историйка.

— По-добре ще бъде да се промъкнете сега в каютата ми долу — казах и тръгнах тихомълком. Моят двойник ме последва; босите ни крака не издаваха никакъв шум; оставих го да влезе, затворих вратата внимателно и след като повиках втория помощник, се върнах на палубата да чакам да ме сменят.

— Все още няма никакви признаци за вятър — забелязах аз, когато той се приближи.

— Не, сър. Няма — съгласи се помощникът ми, още сънлив, с дрезгавия си глас, тъкмо с нужното уважение, не повече, и едва прикри прозявката си.

— Е, това е всичко, за което трябва да следите. Нямам други нареждания.

— Да, сър.

Направих една-две обиколки на задната палуба, и преди да сляза долу, го видях да застава на мястото си с лице напред, пъхнал лакът между напречните въжета на бизанвантите. Слабото хъркане на първия помощник продължаваше все така спокойно. Лампата в офицерския салет гореше над масата, на която имаше ваза с цветя, мило внимание от страна на търговеца, който доставяше провизии за кораба — последните цветя, които щяхме да видим в продължение поне на следващите три месеца. Два грозда банани висяха от бимса симетрично, по един от всяка страна на щурвала. Всичко на кораба бе както преди — освен дето две от пижамите на неговия капитан бяха едновременно в употреба, едната — неподвижна в офицерския салет, а другата — пазеща пълна тишина в каютата.

Тук трябва да обясня, че моята каюта имаше формата на главно L, като вратата беше в ъгъла и откъм късото рамо на буквата. Вляво имаше кушетка, вдясно беше мястото на леглото; писалището ми и масата с хронометрите бяха срещу вратата. Но всеки, който я отвореше, освен ако влезеше направо вътре, не можеше да види нищо от онова, което наричам дългото (или вертикално) рамо на буквата. В него имаше няколко шкафа, над тях етажерка за книги; малко дрехи — едно-две по-дебели якета, шапки, мушама и тям подобни — висяха на закачалки. В дъното на тази част имаше врата, отваряща се към банята ми, в която можеше да се влезе и направо от салона. Но този вход никога не се използваше.

Тайнственият новодошъл бе открил предимството на тази особена форма. Когато влязох в кабината си, осветена силно от голямата лампа, която се люлееше на вилка над писалището ми, не можах никъде да го забележа, докато той не изскочи тихо иззад палтата, закачени в уединената част.

— Чух някой да се движи наоколо и веднага отидох там — прошепна.

Аз също заговорих шепнешком.

— Няма вероятност някой да влезе тук, без да почука и да получи разрешение.

Той кимна. Лицето му бе мършаво и слънчевият загар бе изчезнал, сякаш двойникът ми бе лежал болен. И нищо чудно. Както чух след малко, той бил държан под арест в кабината си в продължение на близо седем седмици. Но нищо болнаво нямаше нито в очите, нито в израза му. Не приличаше никак на мен наистина; и въпреки това, както стояхме облегнати над леглото ми, шепнейки си, с доближени тъмнокоси глави и гърбом към вратата, всеки, който би имал достатъчно кураж да я отвори тайничко, би се намерил под въздействието на зловещата картина да види един двоен капитан как разговаря шепнешком с другото си аз.

— Всичко това обаче не обяснява как се озовахте в положението да увиснете на нашата странична стълба — проявих интерес все тъй с едва чутия шепот, с който разговаряхме, след като ми бе разказал още нещичко за станалото на борда на „Сефора“ веднага, щом лошото време било преминало.

— Докато съгледахме нос Ява, имах време да премисля всички тези неща няколко пъти. Имах на разположение шест седмици, в които не правех нищо друго, освен да се разхождам на горната задна палуба около един час всяка вечер, за да се разтъпча.

Каза това шепнешком, седнал на леглото ми, скръстил ръце, взирайки се през отворения илюминатор. Можех съвсем добре да си представя какво е било това премисляне — упорита, макар и не непрекъсната дейност, нещо, на което аз бих бил съвсем неспособен.

— Съобразих, че щеше да се стъмни, преди да сме доближили сушата — продължи той толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, макар и да бяхме съвсем близо един до друг, почти рамо до рамо. — И поисках да говоря със стария. Той винаги изглеждаше много зле, когато идваше да ме види — сякаш не можеше да ме погледне в очите. Нали разбирате, онова платно спаси кораба. Той газеше твърде дълбоко, за да може да продължи дълго време с голи мачти. А аз бях този, който постави това платно вместо капитана. Както и да е, той дойде. Когато вече бе с мен в кабината — стоеше при вратата и ме гледаше, сякаш примката беше вече на врата ми, — помолих го направо да остави вратата на кабината ми незаключена през нощта, когато корабът щеше да премине през Зондския проток. Брегът на Ява щеше да бъде на две-три мили встрани от нос Анджир. Не исках нищо повече. Аз съм печелил награда за плуване през втората ми година в „Конуей“.

— В това съм уверен — прошушнах.

— Бог знае защо ме заключваха всяка нощ. Ако бяхте видели лицата им, щяхте да помислите, че се страхуват да не би през нощта да тръгна да душа хора. Да не съм убиец — звяр? Имам ли вид на такъв? За бога! Ако бях такъв, той не би посмял да идва така в каютата ми. Бихте рекли, че мога да го тласна настрани и да изхвръкна навън. Още повече че в същия този миг вече се беше стъмнило. Обаче не. Поради същата причина не исках и да помисля за опит да разбия вратата. Щяха да се втурнат при шума, а аз нямах намерение да се озовавам в проклетото положение да се бия. Можеше да бъде убит още някой — защото аз не бих се измъкнал само за да бъда отново хвърлен обратно, а и не желаех повече такива истории. Той отказа и изглеждаше по-зле от всякога. Страхувал се от екипажа, а също и от оня негов втори помощник, с когото беше плавал в продължение на години — стар мошеник с побеляла глава; прислужникът му, и той беше карал заедно с него дявол знае колко време — седемнадесет години или повече, — един недопускащ възражения лентяй, който ме мразеше като отрова само защото бях първи помощник. Знаете ли, никой първи помощник не бе изкарвал повече от едно пътуване със „Сефора“. Тия двама стари приятели командуваха кораба. Дявол знае от какво още не се страхуваше капитанът (цялото му самообладание съвсем се бе разкапало през онова адски лошо време при пътуването ни) — от това как законът ще го накаже, от жена си може би. О, да! Тя е на кораба. Макар и да не мисля, че би се намесила. Тя само би се радвала да се махна от кораба по какъвто и да е начин. Нещо като „позорното петно на Каин“, нали разбирате? Няма значение. Бях напълно готов да тръгна да се скитам по земята — и това беше достатъчна цена да платиш за един Авел от тоя род. Както и да е, той не искаше и да ме чуе. „Тая работа трябва да се задвижи. Аз представлявам закона тук.“ Трепереше като лист. „Значи не?“ „Не!“ „Тогава дано да можете да спите след всичко това“ — казах и му обърнах гръб. „Чудя се как вие можете“ — изкряска той и заключи вратата. Да, но след това вече не можех. Поне не можех добре да спя. Това беше преди три седмици. Преминаването ни през Яванско море бе много бавно; бяхме се отклонили от курса около Каримата в продължение на десет дни. Когато хвърлихме котва тук, те смятаха, така предполагам, че всичко е наред. Целта на кораба е най-близката суша (а тя е на пет мили); консулът скоро щеше да ме арестува, а не би имало никакъв смисъл да се избяга на онези там островчета. Смятам, че няма капка вода на тях. Не зная как точно беше, но тая вечер оня прислужник, след като ми донесе вечерята, си излезе, за да не ме смущава, и остави вратата незаключена. И аз се нахраних — изядох всичко, каквото имаше. След като бях свършил, се измъкнах навън на горната задна палуба. Не си спомням да съм имал намерение да предприемам нещо. Едничкото, което исках, беше да подишам малко чист въздух. После ме обзе внезапно изкушение. Ритнах чехлите и се озовах във водата, преди още да съм взел окончателно решение. Някой чу плясъка и вдигна страхотна глъчка. „Избягал! Спускайте лодките! Той се е самоубил! Не, плува.“ Разбира се, че плувах. Не е така лесно за плувец като мен да се самоубие чрез удавяне. Излязох на най-близкото островче, преди лодката да се е отлепила от кораба. Чувах ги да гребат наоколо в тъмното, да ме викат и тъй нататък, но след малко се отказаха. Всичко се успокои и около закотвения кораб настана мъртва тишина. Седнах на един камък и започнах да размишлявам. Бях сигурен, че ще тръгнат да ме търсят на разсъмване. Нямаше местенце да се скрие човек из тези камънаци, пък и да имаше — каква полза от това? Но веднъж отървал се от кораба, нямах намерение да се връщам. И тъй, след малко съблякох всичките си дрехи, завързах ги на вързоп с един камък вътре и ги пуснах в дълбоката вода от другата страна на островчето. Това за мен беше достатъчно самоубийство. Да си мислят, каквото щат, но нямах намерение да се удавя. Възнамерявах да плувам, докато потъна — но то не е същото. Поех към друго от тия малки островчета и именно от него за пръв път съзрях вашата котвена светлина, нещо, към което си заслужаваше да се плува. Продължих спокойно и по пътя се натъкнах на плоска скала, един-два фута над водата. Денем, смея да кажа, бихте могли да я различите с далекоглед от задната ви палуба. Покатерих се на нея и си починах малко. След това поех отново. Това последно разстояние трябва да беше повече от миля.

Шепотът му ставаше все по-слаб и по-слаб и през всичкото време той се взираше навън през илюминатора, в който не можеше дори една звезда да видиш. Не бях го прекъснал. Имаше нещо, което правеше невъзможни всякакви коментарии — в разказа му или може би в него самия, някакво чувство, качество, за което не мога да намеря име. И когато спря да говори, всичко, което можах да прошепна, бе ненужното:

— И тъй, плувахте към нашата светлина?

— Да — право към нея. То беше нещо, към което си заслужаваше да се плува. Не беше възможно да съм видял някакви звезди толкова ниско, защото брегът препречваше пътя на погледа ми, нито пък можех да видя сушата. Водата беше като стъкло. Човек би могъл да помисли, че плува в някакъв проклет резервоар, дълбок хиляда фута, без да може да намери някъде място да изпълзи навън; но най-вече ме тормозеше мисълта да не би да плувам, обикаляйки все в кръг като пощръклял вол, докато капитулирам; и тъй като нямах намерение да се връщам обратно… Не. Представяте ли си как ме мъкнат обратно съвършено гол от едно от тези малки островчета, хванат за врата, и как се дърпам като див звяр? Някой положително щеше да бъде убит, а не желаех такива неща. И продължих да плувам. А сетне вашата стълба…

— Защо не отправихте зов към кораба? — запитах малко по-високо.

Той докосна леко рамото ми. Лениви стъпки идваха точно над главите ни, после спряха. Вторият помощник бе прекосил задната палуба и може би бе стоял наведен над парапета, знаехме ли!

— Не би могъл да ни чуе, като приказваме, нали? — Разтревожен, моят двойник прошепна това право в ухото ми.

Тревогата му бе отговор, достатъчен отговор на въпроса, който му бях задал. Отговор, който съдържаше цялата трудност на положението. Затворих илюминатора тихичко, за по-сигурно. Една дума, казана по-високо, би могла да бъде чута.

— Кой е този? — прошепна той.

— Вторият ми помощник. Но не зная много повече за тоя приятел, отколкото вие.

Разказах му накратко за себе си. Как бях назначен да поема командуването на кораба преди по-малко от две седмици, когато най-малко очаквах подобно нещо. И това, че не познавах нито кораба, нито хората. Как не бях имал време на пристанището да се огледам или да си съставя мнение за когото и да било. Що се отнася до екипажа, всичко, което знаеха подчинените ми, бе, че съм назначен да откарам кораба в родината.

А за останалото казах, че съм почти толкова чужд на борда, колкото и той самият. И в момента чувствувах това най-осезателно. Чувствувах, че много малко е необходимо, за да стана подозрителен в очите на екипажа.

Междувременно той се бе обърнал и ние, двамата чужди хора на кораба, се гледахме един-друг в еднакво положение.

— Вашата стълба… — промърмори той след кратко мълчание. — Кой би помислил, че ще намеря стълба да виси през борда нощем на кораб, хвърлил котва тук. Точно тогава почувствувах много неприятна отпадналост. След оня живот, който бях водил в продължение на девет седмици, всеки би се почувствувал зле. Повече не бях способен да доплувам дори до котвените ви вериги. И изведнъж! Виждам стълба, за която да се хвана. След като я сграбчих, казах си: „Каква полза?“ Когато видях главата на човек да поглежда отгоре, помислих да отплувам веднага и да го оставя да вика — на какъвто и език да го стори. Нямах нищо против да ме гледат. На мен… на мен то ми харесваше. И после, когато вие ми заговорихте така тихо — сякаш ме бяхте очаквали, това ме накара да се застоя малко повечко. Бях дяволски самотен — искам да кажа, не по време на плуването ми. Жадувах да поприказвам с някого, който не е от „Сефора“. Колкото до занитването ми за капитана, то беше казано просто така. Не можеше да има никаква полза, ако целият кораб знае за мен, още повече че другите от моя кораб съвсем положително ще бъдат тук сутринта. Не зная — исках ли някой да ме види, да разговарям с някого, преди да продължа. Не зная какво бих казал: „Чудесна нощ, нали?“ или нещо подобно.

— Мислите ли, че не след много те ще бъдат тук? — запитах с известно недоверие.

— Твърде вероятно — рече той унило.

Изведнъж ми се видя крайно изтощен. Главата му климаше на раменете.

— Хм. Ще видим. А сега лягайте в това легло — прошепнах аз. — Да ви помогна ли? Готово.

Леглото беше сравнително високо, с един ред чекмеджета отдолу. Този изумителен плувец действително се нуждаеше от помощта ми. Аз го повдигнах за крака, той се претърколи на леглото, завъртя се по гръб и преметна ръка през очите си. И в това положение, с почти скрито лице, навярно е изглеждал точно както аз обикновено изглеждах в това легло. Взрях се в моето друго аз за момент, преди да дръпна внимателно двете завеси от зелен серж, които се движеха по месингов прът. Помислих си, че трябва да ги забода за по-голяма сигурност, но седнах на кушетката и веднъж отпуснал се на нея, почувствувах неохота да стана и да потърся карфица. Можех да го направя в един миг само. Но бях крайно уморен, по някакъв необичаен вътрешен начин, от напрежението на потайността, от усилието на шепненето и от потайността изобщо на това силно преживяване. Вече беше станало три часът, аз бях на крака от девет, но не ми се спеше; не бих могъл да си легна. Седях там капнал, гледах завесите, мъчех се да очистя мисълта си от обърканото усещане, че съм на две места едновременно, и бях много обезпокоен от вбесяващото чукане в главата ми. Почувствувах облекчение, когато разбрах, че то съвсем не е в главата ми, а от външната страна на вратата. Преди да мога да дойда на себе си, думата „влез“ се изтръгна от устата ми и прислужникът влезе, като носеше подноса със сутрешното кафе. Бях спал в края на краищата и бях така изплашен, че извиках: „Насам! Тук съм, прислужник“ — като че ли той беше на цели мили далеч. Влезлият сложи подноса на масата до кушетката и едва тогава каза съвсем тихо: „Виждам, че сте тук, сър.“ Усетих как ме погледна проницателно, но в момента не посмях да срещна погледа му. Трябва да се е зачудил защо съм дръпнал завесите на леглото, преди да легна да спя на кушетката. Излезе, като закачи вратата отворена на куката, както правеше обикновено.

Чух хората от екипажа да мият палубите над мен. Знаех, че ще бъда уведомен веднага, ако имаше някакъв вятър. Тихо е, помислих и изпитах още по-силно безпокойство. Наистина се чувствувах раздвоен повече от всякога. Внезапно прислужникът се появи отново на вратата. Скочих от кушетката така бързо, че той се стресна.

— Какво търсите тук?

— Да затворя илюминатора, сър — мият палубите.

— Той е затворен — казах, почервенявайки.

— Много добре, сър. — Но не мръдна от вратата и известно време отговаряше на втренчения ми поглед, като ме гледаше по необичаен, двусмислен начин. После очите му се поколебаха, целият му израз се промени и с необикновено благ глас, почти увещавайки ме, рече:

— Мога ли да вляза да прибера празната чаша, сър?

— Разбира се! — Обърнах му гръб, докато той се шмугна вътре и излезе. След това откачих вратата от куката, затворих я и дори поставих резето. Това не можеше да продължава дълго. Отгоре на всичко в кабината беше горещо като в пещ. Надзърнах да видя моя двойник и открих, че не се е помръднал, ръката му още стоеше над очите, но гърдите му се надигаха, косата му бе мокра, брадичката му лъщеше от пот. Пресегнах се над него и отворих илюминатора.

„Трябва да се покажа на палубата“ — помислих си.

Естествено теоретически можех да правя каквото си искам, без никой, додето стигаше хоризонтът наоколо, да ми каже не, но да заключа кабината си и да взема ключа със себе си не посмях. Веднага, щом подадох глава от стълбата, видях двамата мои офицери — втория помощник бос, първия с високи гумени ботуши — отпред, на задната палуба, и прислужника до половината на трапа, който говореше нещо много усърдно. Той ме съзря случайно и веднага се спусна надолу, вторият помощник изтича към главната палуба, давайки някоя и друга команда на висок глас, а първият помощник дойде да ме посрещне, като вдигна ръка за поздрав към шапката си.

Имаше някакво любопитство в погледа му, което не ми хареса. Не зная дали прислужникът им бе казал, че съм само „чудак“ или съвършено пиян, но зная, че тоя човек искаше добре да ме огледа. Наблюдавах го, като се приближаваше с усмивка, която, щом той стигна на решителна дистанция, изчезна и скова дори бакенбардите му. Не му дадох време да си отвори устата.

— Укрепете реите с топенаптите и брасовете, преди хората да отидат на закуска.

Това бе първата точна команда, която бях дал на борда на тоя кораб, и останах на палубата да видя как ще я изпълнят. Бях почувствувал нужда да отстоявам дръзко правата си, без да губя време. Така на оня там подсмиващ се недодялан младеж му бе смачкан малко фасонът, а се възползвах от случая и да поогледам внимателно лицето на всеки от матросите, докато преминаваха един по един покрай мен, за да отидат при задните брасове. На закуска, без да хапна нещо, седях начело на масата с такова ледено достойнство, че двамата ми помощници бяха просто щастливи да избягат от офицерския салет веднага, щом благоприличието позволи; и през всичкото време двойствената работа на мисълта ми ме объркваше почти до степен на лудост. Постоянно виждах себе си, моето скрито аз, зависимо от действията ми като собствената ми личност, да спи в онова там легло зад вратата, която беше точно срещу мен, както бях седнал начело на трапезата. Бях като че ли съвсем обезумял, само че още по-лошо, защото съзнавах това си състояние.

Трябваше да го разтърсвам в продължение на цяла минута, но когато най-после отвори очи, той беше в пълно душевно равновесие и ме погледна въпросително.

— Всичко върви добре — прошепнах аз. — Но сега ще трябва да изчезнете в банята.

Той стори това безшумен като призрак; тогава позвъних за прислужника и застанал срещу него дръзко, му наредих да оправи каютата ми, докато се окъпя — „и побързайте с тая работа“. Тъй като тонът ми не допускаше никакви възражения, той каза „Да, сър“ и изтича да си вземе лопатката и четките за прах. Изкъпах се, като събличането и обличането, плискането и подсвиркването вършех бавно и спокойно, за назидание на прислужника, докато тайният спътник на живота ми стоеше прав и изпънат като струна в малкото пространство с лице, което на дневна светлина изглеждаше много хлътнало, с клепачи, сведени надолу, под суровата, мрачна линия на веждите, събрани в лека бръчка.

Когато го оставих там, за да се върна в каютата си, прислужникът свършваше с бърсането на праха. Изпратих да повика помощника ми и започнах с него непринуден разговор. Пошегувах се, така да се каже, за страхотния вид на бакенбардите му, но целта ми беше да му дам възможност да огледа хубаво кабината ми. И тогава най-после можех с чиста съвест да затворя вратата и да повикам моя двойник обратно в уединената й част. Нищо друго не можеше да се направи. Той трябваше да седи мирно и тихо на едно малко сгъваемо столче, полускрит зад тежките палта, закачени там. Чувахме как прислужникът влезе в банята откъм салона, как напълни шишетата с вода, почисти, постави нещата на място — бръс, тряс, звън, — после пак навън в салона, завъртане на ключа — щрак. Такъв беше моят план да запазя невидимо второто ми аз. Нищо по-добро не можеше да се измисля при тези условия. Седяхме в моята кабина: аз на писалището, готов да си дам вид, че съм зает с някакви книжа, той зад мен, без да се вижда откъм вратата. Да разговаряме през деня не би било разумно, а и не бих могъл да издържа възбудата от онова странно чувство, че шепна на себе си. От време на време, поглеждайки през рамо, го виждах там отзад да седи вдървен на ниското столче, събрал босите си крака един до друг, скръстил ръце и оборил глава на гърдите — съвсем неподвижен. Всеки би могъл да го вземе за самия мен.

Бях замаян от всичко това. Всеки миг трябваше да поглеждам през рамото си. И точно бях погледнал към него, когато един глас отвън вратата каза:

— Извинете, сър.

— Да?…

Бях продължил да го гледам, така че когато гласът отвън съобщи: „Лодка от кораб идва към нас, сър“, го видях да се стряска — първото движение, което бе направил в продължение на часове. Но не повдигна сведената си глава.

— Добре. Спуснете стълбата през борда.

Поколебах се. Да му прошепна ли нещо? Но какво? Неподвижността му като че никак не бе нарушена. Какво бих могъл да му кажа, което той до този миг не е узнал?… Упътих се най-сетне към палубата.