Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие

Австралийска. Първо издание

Превод от английски: Снежана Милева

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

ISBN: 978-954-26-1020-5

 

Ajahn Brahm

Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness

Copyright © Ajahn Brahm, 2004

First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia.

This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty.

All rights reserved.

© Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г.

с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.

 

Формат 70/100/32

Печатни коли 19

Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд


Екзорсистът

Това е една истинска история за свръхестественото в Тайланд и за свръхестествената мъдрост на удивителния Аджан Ча.

Веднъж старейшината на близкото село и един от помощниците му дотичаха при нас и бързо се запътиха към навеса, където Аджан Ча приемаше посетители. Предишната вечер една от жените в селото била обсебена от зъл дух и понеже не знаели как да й помогнат, мъжете я бяха довели при великия монах. Докато разговаряха с него, някъде наблизо се чуваха крясъци.

Аджан Ча веднага нареди на двама послушници да запалят огън и да сложат вода да заври; после каза на други двама да изкопаят голяма дупка близо до колибата му. Никой от послушниците не знаеше защо.

Четирима яки селяни, земеделци от Североизтока, едва успяваха да удържат мятащата се жена. Докато я теглеха през един от най-светите манастири, тя крещеше мръсотии.

Аджан Ча я видя и извика към послушниците:

— Копайте по-бързо! Сложете водата! Ще ни трябва голяма дупка и вряла вода.

Нито монасите, нито селяните под навеса се досещаха какво е намислил Аджан Ча.

Докато теглеха крещящата жена към него, от устата й буквално излизаше пяна. Изцъклените кървясали очи гледаха празно и безумно. Лицето й се кривеше лудешки, докато тя бълваше обиди и мръсотии по Аджан Ча. На помощ дойдоха още мъже, за да удържат плюещата жена.

— Изкопахте ли дупката най-после? Бързо! Завря ли водата? По-бързо! — надвика Аджан Ча крясъците на жената. — Трябва да я хвърлим в дупката. Да я залеем с вряла вода. После да я заровим. Само така можем да се отървем от този зъл дух. Копайте по-бързо! Още вряла вода!

От опит знаехме, че човек никога не може да е сигурен какво ще направи Аджан Ча. Той бе въплъщение на несигурността във формата на монах. Селяните наистина повярваха, че той се кани да хвърли обсебената жена в дупката, да я попари с врялата вода и да я зарови. И щяха да му позволят да го направи. Явно и жената си бе помислила същото, защото започна да се успокоява. Преди дупката да е напълно изкопана и водата да възври, тя седеше мирно и тихо, останала без сили, пред Аджан Ча, който я благослови, преди да я отведат вкъщи. Блестящо.

Аджан Ча знаеше, че независимо дали сме обсебени, или сме просто луди, във всеки от нас има нещо могъщо, което се нарича инстинкт за самосъхранение. Умело и с неподправен драматизъм той задейства този инстинкт в жената и остави страхът от болката и смъртта да прогони обсебилия я демон.

Това е истинска мъдрост — интуитивна, непланирана, неповторима.

Най-голямото нещо на света

Дъщерята на мой приятел от студентските години била в първи клас. Учителката задала на децата въпроса:

— Кое е най-голямото нещо на света?

— Моят татко — казало едно момиченце.

— Слонът — отговорило момченце, което наскоро било посетило зоопарка.

— Планината — казало друго.

Дъщерята на моя приятел отговорила:

— Най-голямото нещо на света е моето око.

Всички деца млъкнали, опитвайки се да разберат какво иска да каже.

— Какво имаш предвид? — попитала я учителката, не по-малко озадачена.

— Ами — започнала да обяснява тя като малък философ, — окото ми може да види нейния татко, а също така и слона. Може да види планината и още много други неща. След като може да побере всичко това, значи моето око е най-голямото нещо на света!

Мъдрост не се придобива с учене, защото тя е способността да виждаш ясно онова, на което никой не може да те научи.

 

 

С чувство на респект към дъщеричката на приятеля ми, ще си позволя да добавя нещо към онова, което е прозряла. Не окото, а съзнанието е най-голямото нещо на света.

Съзнанието вижда всичко, което вижда окото, плюс онова, което предоставя въображението. То познава и звуци, които окото не вижда, а също и докосването — и реално, и насън. Съзнанието може също така да познае онова, което е отвъд петте сетива. Тъй като всичко, което може да бъде познато, се побира в съзнанието, значи съзнанието е най-голямото нещо на света. Съзнанието съдържа всичко.

В търсене на съзнанието

Мнозина учени и техните поддръжници твърдят, че съзнанието е вторичен продукт на мозъка; затова във времето за въпроси след беседите често ме питат: „Съществува ли съзнание? Ако съществува, къде е? В тялото? Извън него? Или е навсякъде? Къде е съзнанието?“.

В отговор провеждам малка демонстрация.

Казвам на хората от публиката:

— Ако в този момент сте щастливи, моля, вдигнете дясната си ръка. Ако се чувствате нещастни, дори и малко, вдигнете лявата.

Повечето хора вдигат дясната ръка — някои искрено, други от гордост.

— А сега — продължавам аз, — моля онези, които се чувстват щастливи, да посочат щастието с показалеца на дясната ръка. Онези, които са нещастни, моля да посочат нещастието с показалеца на лявата ръка. Покажете ми къде се намира.

Всички започват да махат безцелно с пръст нагоре-надолу. После поглеждат към съседа си, който е също толкова объркан. Когато схванат идеята, започват да се смеят.

Щастието е реално. Нещастието — също. Няма съмнение, че тези неща съществуват. И все пак не можете да локализирате тези реалности никъде в тялото, извън тялото или където и да е.

Това е така, защото щастието и нещастието са част от запазената територия на съзнанието. Те са част от съзнанието, както цветята и бурените са част от градината фактът, че цветята и бурените съществуват, доказва съществуването на градината. По абсолютно същия начин фактът, че щастието и нещастието съществуват, доказва съществуването на съзнанието.

Откритието, че не можете да посочите щастието или нещастието, показва, че не можете да локализирате съзнанието в триизмерното пространство. И наистина, ако си спомним, че съзнанието е най-голямото нещо на света, то не би могло да се намира в триизмерното пространство — триизмерното пространство се намира в съзнанието. Съзнанието е най-голямото нещо на света, то съдържа Вселената.

Науката

Преди да стана монах, бях учен. Изследвах дзен света на теоретичната физика в Кеймбриджкия университет. Науката и религията, както съм се убедил, имат много общи неща, едно от които е догмата. Спомням си една доста красноречива поговорка от студентските ми години: „Величието на големия учен се измерва с времето, което е прекарал в това да спъва напредъка в своята област“.

По време на неотдавнашен дебат в Австралия по въпроса за връзката между наука и религия приех да отговоря на уместен въпрос, зададен от една жена от публиката.

— Когато погледна през телескопа и видя красотата на звездите — каза тази жена, която бе ревностна католичка, — винаги чувствам вярата си застрашена.

— Госпожо, когато ученият погледне през телескопа откъм другия край, от голямото към малкото — отвърнах аз, — и види онзи, който наблюдава, тогава науката е застрашена!

Науката за мълчанието

Може би е най-добре изобщо да спрем да спорим. Една популярна източна поговорка гласи:

Който знае, не говори;

който говори, не знае.

Звучи дълбокомислено, докато човек не осъзнае, че този, който го е казал, явно не знае!

Сляпа вяра

Когато остареем, зрението ни отслабва, слухът ни напуска, косата оредява, слагаме изкуствени зъби, краката не ни държат, а ръцете понякога треперят. Има обаче една част от анатомията ни, която с всяка следваща година сякаш добива все повече сила — бъбривата ни уста. Ето защо най-многословните сред гражданите биват приети в политиката едва когато станат на възраст.

Преди векове един крал си имал главоболия с министрите. Те спорели помежду си толкова много, че почти нищо не се решавало. Следвайки древната политическа традиция, всеки от тях твърдял, че само той е прав, а всички други грешат. Но когато находчивият крал организирал специален фестивал, те единодушно решили да си вземат почивен ден.

Грандиозното събитие се провело на големия стадион. Имало певци и танцьори, акробати, клоуни, музика и много други забавления. За финал пред огромната тълпа — където най-хубавите места били запазени за министрите, разбира се — сам кралят извел своя слон в центъра на арената. Зад него вървели седмина слепци, за които всички знаели, че са слепи по рождение.

Кралят хванал ръката на първия и му помогнал да опипа хобота на слона, казвайки му, че това е слон. После помогнал на втория да опипа бивните, на третия — ушите, на четвъртия — главата, на петия — тялото, на шестия — краката, и на седмия — опашката; и на всеки от тях казал, че това е слон. После се обърнал към първия слепец и го помолил да опише слона.

— Въз основа на познанията ми като експерт — започнал той, опипвайки хобота, — мога с абсолютна сигурност да заявя, че „слон“ е вид змия, от разред азиатски питони.

— Глупости! — възкликнал вторият слепец, опипвайки бивните. — „Слон“ е нещо прекалено твърдо, за да е змия. Истината е — а аз никога не греша, — че това е плуг.

— Не ставай смешен! — казал подигравателно третият слепец, опипвайки ухото. — „Слонът“ е ветрило от палмов лист.

— Ама че невежи идиоти! — изсмял се четвъртият, опипвайки главата. — Очевидно е, че „слонът“ е голяма делва за вода.

— Невъзможно! Абсолютно невъзможно! — произнесъл се надуто петият, опипвайки тялото. — „Слон“ — това е огромен камък.

— Що за безумие! — извикал шестият, опипвайки единия крак. — „Слонът“ е ствол на дърво.

— Всички вие сте жалки! — подиграл им се последният слепец, опипвайки опашката. — Аз ще ви кажа истината за „слона“. Той е някакъв вид мухогонка. Сигурен съм, напипвам я!

— Дрън-дрън! Змия е.

— Невъзможно! Делва е.

— Няма начин! Това е…

Слепците заспорили толкова ожесточено, че думите им се слели в гръмка непрестанна врява заразменяли се обиди, а после и юмруци. Въпреки че слепците не били сигурни кого точно удрят, в настървението на свадата това сякаш не било от значение. Те се биели в името на принципа, почтеността, истината. Тоест, всеки за своята истина.

Докато войниците разтървавали слепите скандалджии, публиката на стадиона се присмивала на потъналите от срам министри. Всички присъстващи разбрали смисъла на нагледния урок на краля[1].

Всеки човек може да познава само част от цялото, представляващо истината. Когато смятаме ограниченото си познание за абсолютна истина, ние сме като един от онези слепци, които, докато опипвали част от слона, смятали, че това е цялото, истината, и че всички останали грешат.

Вместо да вярваме сляпо, можем да водим диалог. Представете си какво щеше да стане, ако седмината слепци бяха обединили своя опит, вместо да противопоставят мненията си. Щяха да заключат, че „слонът“ е нещо като голям камък върху четири яки ствола; в единия му край има мухогонка, а в другия — голяма делва за вода; отстрани на делвата се намират две ветрила от палмови листа, с два плуга близо до долната им част и дълъг питон по средата! Това е доста добро описание за хора, които никога не са виждали слон, не смятате ли?

Бележки

[1] Тази история се основава на Удана, глава 6, сутра №4.

Край