Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие

Австралийска. Първо издание

Превод от английски: Снежана Милева

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

ISBN: 978-954-26-1020-5

 

Ajahn Brahm

Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness

Copyright © Ajahn Brahm, 2004

First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia.

This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty.

All rights reserved.

© Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г.

с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.

 

Формат 70/100/32

Печатни коли 19

Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд


С похвали всичко се постига

Всички обичаме да слушаме как ни хвалят, но за жалост, през повечето време чуваме единствено коментари за недостатъците ни. Предполагам, че това е справедливо, тъй като през повечето време и ние говорим само за чуждите недостатъци. Почти никога не казваме похвални думи. Вслушайте се в това, което говорите.

Без похвали, без позитивно насърчение, добрите качества повяхват и умират. Обаче при най-малкото добро, което чуем за себе си, се чувстваме поощрени. Всички искаме да чуем как ни хвалят; просто искаме да сме сигурни какво трябва да направим, за да чуем това.

Веднъж четох за група по терапия, прилагаща позитивно подкрепяне при малки деца, страдащи от рядко хранително смущение. Когато хапнели твърда храна, те почти веднага я повръщали. А ако някое дете успявало да задържи храната повече от минута, групата вдигала купон. Родителите нахлупвали хартиени шапки и се качвали на столовете с викове и аплодисменти; сестрите танцували и мятали цветни ленти, а някой пускал любимата музика на децата. Наставало истинско празненство, в центъра на което било детето, задържало храната.

Децата започнали да задържат храната в стомаха си все по-дълго и по-дълго. Удоволствието от това да са причина за такова щастие давало сила на нервната им система. Тези деца отчаяно искали да бъдат похвалени. Ние — също.

Който твърди, че „с похвали нищо не се постига“, навярно е… но предполагам, че бихме могли да му простим. С похвали, приятелю, всичко се постига!

Как да бъдем VIP

През първата година в манастира трябваше да се науча да строя. Първата ми постройка бе санитарен блок с 6 тоалетни и 6 душа. За да разбера какво ще ми трябва, отидох с плановете в магазин за водопроводни части, разстлах ги на тезгяха и казах:

— Помощ!

Поръчката бе доста голяма, затова продавачът — Фред, нямаше нищо против да ми отдели повечко време, обяснявайки ми какви части ми трябват, защо ми трябват и как да сглобя всичко. Накрая с много търпение, здрав разум и съвети от страна на Фред отходните тръби бяха готови. Здравният инспектор от местния съвет дойде, проведе строг тест и даде съгласието си. Бях във възторг.

След няколко дни дойде сметката за водопроводните части. Поисках парите от касиера ни и ги пратих заедно с благодарствено писмо, в което изказвах своята признателност — най-вече към Фред, за това, че ни помогна да поставим основата на манастира.

Тогава не си давах сметка, че такава голяма фирма с много клонове в околността на Пърт има специален счетоводен отдел. Писмото ми било отворено и прочетено от служител от въпросния отдел, който останал толкова изумен от получаването на похвално писмо, че веднага го показал на ръководителя на отдела. Когато счетоводен отдел получи писмо заедно с чека, обикновено става въпрос за жалба. Завеждащият отдела също бил изненадан и занесъл писмото ми право при изпълнителния директор на цялата компания. Директорът прочел писмото и останал толкова доволен, че вдигнал телефона, звъннал на Фред в магазина в един от многото им клонове и му казал за писмото, лежащо на махагоновото му бюро.

— Точно такова нещо ни трябва в компанията, Фред. Връзки с клиента! Това е начинът да се развиваме.

— Да, сър.

— Свършил си отлична работа, Фред.

— Да, сър.

— Иска ми се да имахме повече служители като теб.

— Да, сър.

— Каква заплата получаваш? Дали не можем да ти предложим повече?

— ДА, СЪР!

— Браво, Фред.

— Благодаря, сър.

Случи се така, че един-два часа по-късно отидох в магазина по друга работа. Пред мен чакаха да бъдат обслужени двама водопроводчици, местни хора, с широки като септични резервоари рамене. Тогава обаче Фред ме видя.

— БРАМ! — каза засмян той. — Елате тук.

Бе ми оказано VIP внимание. Фред ме заведе отзад, където клиенти не се допускат, за да си избера резервната част, която ми трябваше. Колегата му ми каза за телефонното обаждане на изпълнителния директор.

Намерих нужната част. Бе по-голяма и много по-скъпа от онази, която връщах.

— Колко ви дължа? — попитах аз. — Каква е разликата в цената?

Ухилен до уши, Фред отговори:

— Брам, за вас няма разлика!

Така че похвалите носят и финансова полза.

Усмивка с два пръста

Похвалите ни спестяват пари, обогатяват взаимоотношенията ни и пораждат щастие. Трябва да ги раздаваме повече на хората наоколо.

Този, когото ни е най-трудно да похвалим, сме самите ние. Бях възпитан да вярвам, че който хвали себе си, се мисли за „голяма работа“. Това не е вярно — голямо става само сърцето му. Хвалейки добрите си качества, ние им даваме своята позитивна подкрепа.

По времето, когато бях студент, моят първи учител по медитация ми даде някои практически наставления, започвайки с въпроса кое е първото нещо, което правя сутрин, след като стана.

— Отивам в банята — отговорих.

— Има ли огледало там? — попита той.

— Разбира се.

— Добре. Значи всяка сутрин, преди още да си измиеш зъбите, искам от теб да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш.

— Господине — възразих. — Аз съм студент. Често си лягам много късно и когато стана сутрин, не съм в най-добрата си форма. Понякога ми е трудно да се погледна в огледалото, камо ли да се усмихна!

Той се засмя, погледна ме в очите и каза:

— Ако не можеш да докараш естествена усмивка, опри показалците си в ъгълчетата на устата си и ги повдигни нагоре. Ето така. — И ми показа.

Изглеждаше нелепо. Аз се изхилих. Той ми нареди да опитам. Затова опитах.

Още на другата сутрин се измъкнах от леглото и залитайки, тръгнах към банята. Погледнах се в огледалото. „Бррр!“ — гледката не бе приятна. Естествената усмивка нямаше шансове. Затова насочих показалци към ъгълчетата на устата си и ги дръпнах нагоре. Видях как някакъв глупав млад студент прави нелепи гримаси в огледалото и не можех да се сдържа да не се ухиля. Сега, когато естествената усмивка се появи, видях студента в огледалото да ми се усмихва. Така че аз се усмихнах още по-широко. Мъжът в огледалото се усмихна още по-широко. След броени секунди вече се смеехме един на друг.

Продължих да правя това всяка сутрин в продължение на две години. Всяка сутрин, без значение как се чувствах при събуждането си, след малко вече се смеех на себе си в огледалото, обикновено с помощта на двата показалеца. Напоследък хората казват, че много се усмихвам. Може би мускулите около устата ми някак са се схванали в това положение.

Номерът с двата пръста можем да опитаме по всяко време на деня. Особено полезен е, когато се чувстваме болни, раздразнени или направо депресирани. Доказано е, че смехът освобождава ендорфини в кръвта, което укрепва имунната система и ни кара да се чувстваме щастливи.

Смехът ни помага да видим 998-те добри тухли в стената ни, а не само двете лоши. Освен това ни разхубавява. Ето защо понякога наричам нашия будистки храм в Пърт „Салона за красота на Аджан Брам“.

Безценното учение

Казаха ми, че депресията е в центъра на промишленост, носеща милиарди долари. Ама че депресиращо! Не ми се струва почтено да забогатяваш от хорското страдание. В нашата аскетична традиция на монасите не е позволено да разполагат с пари и ние никога не вземаме пари за беседите, които изнасяме, или за каквато и да е друга услуга.

Веднъж една американка позвънила на мой събрат, известен учител по медитация, и го попитала как може да се научи да медитира.

— Чувам, че преподавате медитация — изговорила провлечено тя.

— Да, госпожо, така е — отвърнал той вежливо.

— Колко вземате? — дошла си тя на думата.

— Нищо не вземам, госпожо.

— Тогава не може да сте добър! — отвърнала тя и затворила.

Подобно позвъняване получих и аз преди няколко години. Жената бе австралийка с полски корени.

— Ще има ли беседа във вашия център довечера? — попита тя.

— Да, госпожо. Започва в осем — отговорих аз.

— Колко струва? — попита тя.

— Нищо, госпожо, безплатно е — обясних аз.

Настъпи пауза.

— Явно не ме разбрахте — продължи тя натъртено. — Колко трябва да платя, за да изслушам беседата?

— Госпожо, не е нужно да плащате нищо, безплатно е — отвърнах възможно най-меко.

— Чуйте! — викна тя от другата страна — Долари! Центове! С колко трябва да се изръся, за да вляза?

— Госпожо, нищо не трябва да изръсвате. Просто елате и влезте. Седнете най-отзад и си тръгнете, когато пожелаете. Никой няма да ви попита за името или адреса, да ви дава брошури или да иска от вас да правите дарение. Напълно безплатно е.

Този път мълчанието продължи доста дълго.

Накрая тя попита с искрен интерес:

— Е, и какво получавате вие от всичко това?

— Щастие, госпожо — отговорих аз. — Щастие.

Напоследък, когато някой ме попита колко се плаща за тези поучения, вече не казвам, че са безплатни. Казвам, че са безценни.

И това ще мине

Едни от най-добрите съвети при депресия са същевременно и най-простите. Но съвети, които изглеждат прости, обикновено биват разбирани погрешно. Едва когато окончателно се избавим от депресията, можем да твърдим, че наистина сме разбрали следващата история.

Новият затворник бил изплашен и ужасно депресиран. Каменните стени на килията изсмуквали всичката топлина; железните решетки се надсмивали над страданието му; когато вратите на килиите се затваряли, издавали остър стоманен звук, прогонващ всяка надежда. Затворникът се почувствал смазан от тежестта на онова безкрайно време, което му предстояло да преживее тук. И тъкмо тогава видял думите, надраскани на стената над леглото: И ТОВА ЩЕ МИНЕ.

Тези думи го крепели, както вероятно са помагали и на предишния затворник да издържи. Колкото и трудно да му било, той поглеждал написаното и помнел: „И това ще мине“. В деня, в който бил освободен, той се уверил в истинността на тези думи. Излежал присъдата си; затворът вече бил минало.

Когато се върнал към живота си, той често мислел над посланието. Пишел го на листчета хартия, които оставял до леглото си, в колата и на работа. Дори когато времената били трудни, той никога не се отчайвал. Просто помнел: „И това ще мине“, и продължавал да преодолява препятствията. Лошите времена като че ли никога не продължавали особено дълго. После идвали добрите времена и той им се наслаждавал, но никога лекомислено. Отново помнел: „И това ще мине“ — и така продължавал да работи над живота си, без да приема нищо за даденост. Добрите времена като че ли винаги траели необикновено дълго.

Дори когато му открили рак, „И това ще мине“ му вдъхвало надежда. Надеждата му дала сили и положителна нагласа да победи болестта. Един ден лекарят специалист потвърдил, че „и ракът е минал“.

В края на живота си, на смъртния си одър, той прошепнал на любимите си хора: „И това ще мине“, и се предал с лекота на смъртта. Думите му били неговият последен дар на обич към семейството и приятелите му. От него те научили, че „и скръбта минава“[1].

Депресията е затвор, през който мнозина от нас преминават. „И това ще мине“ ни помага да издържим, а също и да избегнем една от основните причини за депресията: убеждението, че добрите времена са даденост.

Героична саможертва

Когато бях учител, водех клас от трийсет ученици. След годишните изпити вниманието ми бе привлечено от ученика, който бе отбелязал най-ниски резултати. Виждах, че наистина е потиснат от представянето си, затова го извиках настрани.

— В един клас от трийсет души все някой трябва да е най-последен — казах аз. — Тази година се случи така, че ти направи тази героична саможертва, за да не се налага никой от съучениците ти да изживее срама да е последен в класа. Ти си толкова добър, толкова състрадателен, че заслужаваш медал.

И двамата знаехме, че говоря глупости, но той се ухили. Вече не гледаше на събитието като на края на света.

Следващата година той се справи много по-добре и тогава бе ред на някой друг да направи героичната саможертва.

Купчината тор

Неприятни неща, като това да се представиш най-зле от целия клас, се случват в живота. Те могат да се случат на всеки. Единствената разлика между щастливия човек и онзи, който се отчайва, е в начина, по който реагират на нещастията.

Представете си, че сте прекарали страхотен ден на плажа с вашия приятел. Когато се прибирате у дома, откривате, че точно пред входната ви врата се издига голяма купчина тор. Има три неща, които знаете за въпросната купчина:

 

1. Не сте я поръчвали. Вината не е ваша.

2. Няма измъкване. Никой не е видял кой я е стоварил, така че няма на кого да се обадите, за да си я прибере.

3. Купчината е гадна и воняща, умирисала е цялата къща. Направо не се издържа.

 

В тази метафора купчината тор пред къщата олицетворява травматичните изживявания, които са ни се стоварили. Както и по-горе, има три неща, които знаем за трагедията в живота ни:

 

1. Не сме я поръчвали. Казваме си: „Защо на мен?“.

2. Няма измъкване. Никой, дори най-добрият ни приятел, не може да ни отърве от нея (въпреки че може да опита).

3. Тя е ужасна, съсипва щастието ни и болката изпълва целия ни живот. Направо не се издържа.

 

Има два начина да реагираме на ситуацията, в която ни се е стоварила купчина тор. Първият е да я носим със себе си. Слагаме малко в джобовете, в чантата, в пазвата. Пълним си дори гащите. Тогава откриваме, че като разнасяме тор насам-натам, губим много приятели. Дори най-добрите ни приятели като че ли все по-рядко се обаждат.

„Разнасянето на тора“ е метафора за затъването в депресията, негативността или гнева. Това е естествена и разбираема реакция спрямо злополучните обстоятелства. Но губим много приятели, защото е също така естествено и разбираемо, че не сме приятна компания, когато сме толкова потиснати. Освен това, купчината не става по-малка, затова пък с времето вонята й нараства.

За щастие има и друг начин. Когато са ни стоварили купчина тор, можем да въздъхнем и да се заловим за работа. Изкарваме количката, вилата и лопатата. Натоварваме тора на количката, закарваме го зад къщата и го разнасяме из градината. Наистина трудоемка работа, но знаем, че нямаме друг избор. Понякога успяваме да пренесем само половин количка тор. Правим нещо по проблема, вместо с оплаквания да затъваме в депресията. Ден след ден събираме тора. Ден след ден купчината все повече се смалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато виждаме, че купчината тор пред къщата ни е изчезнала. Нещо повече, в друга част на къщата се е случило чудо. Градината грее в ярките цветове на цветята, които са навсякъде. Ароматът им се носи по улицата и съседите, и дори минувачите се усмихват с наслада. А плодното дръвче в ъгъла едва не се е прекършило под тежестта на плодовете. Те са толкова сладки, че такива няма да намериш в магазина. И са толкова много, че можем да ги споделим със съседите. Дори минувачите опитват вкусния вълшебен плод.

„Разкопаването на тора“ е метафора на това да приветстваме трагедиите като средство за обогатяване на живота. Това е работа, която трябва да свършим сами — тук никой не може да ни помогне. Но като наторяваме с нея градината на сърцето си ден след ден, купчината на болката намалява. Може да ни отнеме няколко години, но неизменно идва утрото, когато не виждаме повече болка в живота си и в същото време в сърцето ни е станало чудо. То е изпълнено с цветята на добротата и ароматът на любовта се носи из улицата, към съседите и роднините ни, дори към случайните минувачи. Нашето дърво на мъдростта е свело клони към нас, отрупани със сладки прозрения за природата на живота. Тези вкусни плодове ние споделяме щедро дори с минувачите, напълно спонтанно.

Когато сме познали болката от нещастието, научили сме урока й и сме се грижили добре за градината си, можем да прегърнем някой друг, който страда дълбоко, и да кажем нежно: „Знам какво е“. Той ще разбере, че наистина знаете. Оттук започва състраданието. Показваме му количката, вилата и лопатата и му предлагаме безгранично насърчение. Няма как да направим това, ако първо не сме отгледали собствената си градина.

Срещал съм много вещи в медитацията монаси, които в кризисни моменти са спокойни, невъзмутими и ведри. Малцина обаче са станали велики учители. Често съм се питал защо е така.

Сега ми се струва, че онези монаси, на които им е било относително лесно, чиято купчина тор е била малка, не са станали учители. Докато монасите, които са срещнали огромни трудности, тихо са ги „обработвали“ и са създали богата градина — именно те са станали големи учители. Всички са притежавали мъдрост, спокойствие и състрадание; но онези с повече тор са имали повече за споделяне със света. Моят учител Аджан Ча, който за мен е най-великият учител, на младини навярно е имал пред вратата си опашка от камиони, чакащи своя ред да изсипят тора.

Поуката от историята е може би тази: ако искате да служите на света, ако искате да следвате пътя на състраданието, следващия път, когато в живота ви се случи нещастие, си кажете: „Ура! Още тор за градината ми!“.

Нереалистични надежди

Не бива да се надяваме, че в живота ни няма да има болка,

погрешно е да очакваме живот без болка,

защото болката е защитата на тялото ни.

Независимо дали я харесваме или не,

а никой не харесва болката,

тя е важна.

И трябва да сме благодарни, че я има!

 

 

Как иначе щяхме да знаем,

че трябва да дръпнем ръката си от огъня,

пръст — от острието,

крака — от тръните?

Ето защо болката е важна

и трябва да сме благодарни, че я има!

 

 

Но

има и друг вид болка, която не ни служи.

Това е хроничната болка.

Този специален отряд от болки не е предназначен за защита.

Той атакува нашите сили.

Напада отвътре,

разрушава личното ни щастие,

агресивно се нахвърля върху уменията ни,

не спира да нарушава вътрешния ни мир

и съсипва живот ни!

 

 

Хроничната болка е най-трудното препятствие,

което умът трябва да прескочи.

Понякога това е почти невъзможно.

Но трябва да се опитваме

отново

и отново,

защото иначе тя ще ни унищожи.

 

 

От тази битка има някаква полза и тя е

удовлетворението, че си преодолял болката.

Постигнал си щастие и мир, живот въпреки болката.

Това е истинско постижение,

много специално, много лично,

чувстваш сила,

вътрешна сила,

но трябва да го преживееш, за да го разбереш.

 

 

Ето защо всички трябва да приемем болката,

понякога дори разрушителната.

Защото тя е част от замисъла на нещата.

И като овладява болката,

умът става все по-силен.

 

Джонатан Уилсън-Фулър

 

 

Основната причина, поради която включвам това стихотворение, с любезното позволение на автора, е, че то е написано, когато Джонатан е бил само деветгодишен![2]

Да бъдеш кошче за боклук

Част от работата ми е да изслушвам проблемите на хората. Монасите винаги „излизат на сметка“, защото не вземат пари. В много случаи, когато хората ми разказват за сложната бъркотия, в която са се забъркали, съчувствието ми към тях ме кара да се чувствам потиснат. За да помогна на някого да излезе от ямата, в която е попаднал, понякога се налага да вляза в нея, за да хвана ръката му — но никога не забравям да си взема и стълбата. След срещата се чувствам ведър, както винаги. Работата ми като съветник не оставя следи и причината е в начина, по който бях обучаван.

Аджан Ча, учителят ми в Тайланд, казваше, че монасите трябва да бъдат кошче за отпадъци. Монасите — и най-вече старшите монаси — са длъжни да стоят в манастира, да изслушват проблемите на хората и да търпят всичките им глупости. Брачни проблеми, трудности в отглеждането на тийнейджърите, разправии с роднини, финансови тревоги — целият репертоар. Не знам защо. Какво разбира от брачни проблеми безбрачният монах? Ние сме се оттеглили от света, за да избягаме от всички тези глупости. Но от състрадание седим и слушаме, споделяме своя вътрешен мир и получаваме всичкия този боклук.

Когато даваше този съвет, Аджан Ча добавяше нещо съществено. Казваше ни да бъдем като кошче за отпадъци с дупка на дъното! Трябваше да приемаме всички отпадъци, но да не задържаме нищо.

Ето защо полезният приятел или съветник е като кошче без дъно, винаги има място за нечии проблеми.

Може би е честно!

Често, когато сме отчаяни, си казваме: „Не е честно! Защо аз?“ Нещата щяха да са малко по-леки, ако животът бе по-справедлив.

Мъж на средна възраст от класа ми по медитация в затвора поиска да говори с мен след една от срещите. Той идваше на тях от няколко месеца, така че имах възможност да го опозная доста добре.

— Брам — рече той, — исках да ви кажа, че не съм извършил престъплението, за което ме затвориха. Невинен съм. Знам, че много затворници казват същото и лъжат, но аз казвам истината. Вас не бих лъгал, Брам, не и вас.

Вярвах му. Ситуацията и неговото отношение ме убеждаваха, че казва истината. Замислих се колко несправедливо бе това и как бих могъл да поправя тази ужасна неправда. Той обаче прекъсна мислите ми и с дяволита усмивка каза:

— Но съм извършил толкова други престъпления, за които не са ме хванали, че явно има справедливост, Брам!

Направо се превих от смях. Старият разбойник бе разбрал закона за кармата по-добре и от някои монаси.

Колко често извършваме „престъпление“, злостно действие, с което нараняваме другите, а не биваме наказвани за него? Казваме ли тогава: „Не е честно! Защо не ме хванаха?“

Когато обаче страдаме без очевидна причина, се жалваме: „Не е честно! Защо аз?“. Може би е честно. Също като затворника в историята, може би има толкова други „престъпления“, за които не са ни хванали, че животът в крайна сметка е справедлив.

Бележки

[1] За пръв път чух версия на тази древна история като млад будист във Великобритания. По-късно видях, че тя е преразказана и публикувана от Идрис Шах в „Пътят на суфите“ (The Way of the Sufi, Penguin Books, Harmondsworth, 1975).

[2] Включих публикуваното стихотворение от Джонатан Уилсън-Фулър с разрешението на автора му.

Край