Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Аджан Брам. Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие

Австралийска. Първо издание

Превод от английски: Снежана Милева

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка: Ана Цанкова

Коректор: Недялка Георгиева

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

ISBN: 978-954-26-1020-5

 

Ajahn Brahm

Оригинално заглавие: Opening the Door of Your Heart and Other Buddhist Tales of Happiness

Copyright © Ajahn Brahm, 2004

First published in Australia by Lothian Books, now imprint of Hachette Australia.

This edition is published by arrangement with Hachette Australia Pty.

All rights reserved.

© Снежана Цветанова Милева, преводач 2011 г.

© Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2011 г.

с/о Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.

 

Формат 70/100/32

Печатни коли 19

Печатница „Мултипринт“ ООД — Костинброд

История

  1. — Добавяне

Безусловната любов

Когато бях около тринайсетгодишен, баща ми ме дръпна настрана и ми каза нещо, което щеше да промени живота ми. Двамата седяхме в очуканата му стара кола в странична уличка на едно от по-бедните лондонски предградия. Той се обърна към мен и каза следното:

— Сине, искам да знаеш че каквото и да направиш в живота си, вратата ми винаги ще е отворена за теб.

По онова време бях в началото на юношеството. Не разбирах какво има предвид, но знаех, че е нещо важно, затова го запомних. Три години по-късно баща ми почина.

Когато станах монах в Североизточен Тайланд, се замислих над думите на баща ми. По онова време домът ни бе малко общинско жилище в беден лондонски квартал — къща, в която човек не би изгарял от желание да влезе. Но тогава осъзнах, че баща ми бе искал да каже нещо друго. В думите му, като диамант, завит в дрипава кърпа, се криеше най-недвусмисленият израз на обич, който мога да си представя: „Сине, каквото и да направиш в живота си, знай това — сърцето ми винаги ще е отворено за теб“.

Баща ми ми предлагаше безусловна любов. Без обвързващи уговорки. Аз бях негов син и това му стигаше. Беше прекрасно. Беше истинско. Той говореше искрено.

Иска се смелост и мъдрост да кажеш подобни думи на друг човек, да отвориш сърцето си за друг без условия. Може да ни се струва, че той ще злоупотреби, но нещата не стоят така, не и според личния ми опит. Когато някой ти даде такава любов, все едно си получил най-скъпия дар. Ти я цениш високо, пазиш я до сърцето си, за да не я изгубиш. Въпреки че когато той ми каза тези думи, не разбирах напълно смисъла им, дори тогава не бих посмял да нараня такъв човек. Ако дадете тези думи на близък човек, ако наистина ги мислите, ако идват от сърцето ви, този човек ще се постарае да заслужи обичта ви, а не да се възползва от нея.

Да отвориш сърцето си

Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната любов, за която вече ви говорих. Първите трима били главният монах, брат му и най-добрият му приятел. Четвъртият бил неприятел на главния монах — двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил много стар монах, в толкова напреднала възраст, че всеки момент очаквали да умре. Шестият монах бил болен — всъщност толкова болен, че и той можел скоро да се спомине. И последният, седмият, бил безполезният монах — той винаги заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал, излизало фалшиво. Не можел дори робата да си облече както трябва. Останалите обаче го понасяли и му били благодарни, задето ги учи на търпение.

Един ден разбойници открили пещерата и понеже била отдалечена и закътана, решили да я направят свое убежище. Затова решили да убият монасите. За щастие главният монах бил красноречив оратор и успял — не ме питайте как — да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, освен един, който щял да бъде убит като предупреждение към останалите да не казват на никого за пещерата. Това било най-доброто, което главният монах успял да постигне.

Оставили го насаме, за да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат спасени останалите.

Когато разказвам тази история пред публика, тук спирам и питам: „Е, кого според вас е избрал главният монах?“. Това пречи на някои от слушателите да заспят и събужда онези, които вече са заспали. Напомням им, че седмината са главният монах, братът, най-добрият приятел, врагът, старият монах, болният монах (и двамата на прага на смъртта) и безполезният. Кого според вас е избрал?

Някои предполагат, че това е врагът.

— Не — казвам.

— Брат си?

— Грешка.

Някой винаги споменава безполезния монах — какви съдници сме само! И след като съм се позабавлявал добре, им разкривам истината: главният монах не могъл да избере.

Той обичал брат си също толкова — нито повече, нито по-малко, — колкото и най-добрия си приятел; и също толкова обичал той врага си, стария монах, болния монах и дори добрия стар безполезен монах. Той бил овладял до съвършенство смисъла на онези думи: Сърцето ми винаги ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.

Вратата на сърцето на главния монах била широко отворена за всички — от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничения любов. И най-трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето защо той не избрал между себе си и другите.

На юдео-християните сред присъстващите припомням, че в техните писания се казва: „Възлюби ближния си като себе си“. Не повече от себе си, нито по-малко, а като себе си. Това означава да гледаме на другите по същия начин, по който гледаме на себе си, но и да гледаме на себе си така, както гледаме на другите.

Защо повечето от слушателите ми предположиха, че главният монах е избрал самият той да умре? Защо в нашата култура винаги жертваме себе си заради другите и това се счита за добро? Защо сме по-взискателни, критични и склонни да наказваме себе си, отколкото всеки друг? Причината винаги е една и съща: все още не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е трудно да кажете на друг човек: „Сърцето ми е отворено за теб — каквото и да направиш“, то е нищо в сравнение с трудността, пред която ще се изправите, когато трябва да кажете: „Аз. Аз съм този, с когото живея, откакто се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез“.

Това имам предвид, когато казвам да обичаме себе си — нарича се прошка. Да прекрачим прага на затвора, изграден от чувството за вина, и да бъдем свободни; да бъдем в мир със себе си. И ако наистина намерим смелостта да си кажем тези думи искрено, в своя съкровен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, а не надолу, докосвайки чистата любов. Един ден всеки от нас ще трябва да си каже тези думи или други подобни честно и без преструвки. Тогава ще се почувстваме така, сякаш част от нас, която е била отхвърлена и оставена да живее на студа ужасно дълго, се е прибрала у дома. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по такъв начин, ще разберем какво значи да обичаш истински друг човек — ни повече, ни по-малко.

И запомнете, моля ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, за да си дадете тази любов. Не чакайте съвършенството, то никога не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си — каквото и да сме направили. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.

 

 

Хората често ме питат какво е станало със седемте монаси, когато главният монах казал на разбойниците, че не може да избере ни един от тях.

Историята такава, каквато я чух преди много години, свършваше дотук[1]. Аз обаче знам какво се е случило; представих си какво трябва да е последвало. Когато главният монах обяснил на разбойниците защо не може да избере между себе си и друг от монасите и им разкрил смисъла на любовта и прошката, както направих и аз току-що, разбойниците били толкова впечатлени и вдъхновени, че не само помилвали седмината, но и самите те станали монаси!

Бракът

Откакто станах монах и избрах безбрачието, съм омъжил много жени.

Като будистки монах, трябва да изпълнявам религиозната част от будистките брачни церемонии. Според традицията, която следвам, будистът мирянин е официалният брачен свещеник, но много от двойките считат мен за човека, който ги е оженил. Така че съм бракосъчетал много жени и мъже.

Казват, че в брака има три пръстена: годежният, венчалният и пръстенът на страданието![2]

Всъщност проблемите са очаквани. И когато те се появят, хората, които съм оженил, обикновено идват да говорят с мен. Като монах, който обича простия живот, разказвам на брачните двойки следните три истории, които целят да предпазят и трима ни от неприятности колкото е възможно по-дълго.

Обвързването

Моето виждане за любовните взаимоотношения и брака е следното: когато двама души излизат заедно, те имат връзка; когато се сгодят, връзката им става по-сериозна, но все още е само връзка; когато публично разменят брачните си клетви, тогава вече са обвързани.

Смисълът на брачната церемония е обвързването. И за да предам смисъла й по начин, който хората обикновено помнят цял живот, по време на церемонията обяснявам, че разликата между връзките и обвързването е като разликата между бекона и яйцето.

Това е моментът, когато роднините и приятелите наострят уши и се питат: „Какво общо имат беконът и яйцето с брака?“. Аз продължавам:

— Разликата между бекона и яйцето е, че докато кокошката само е „имала връзка“, прасето се е „обвързало“. Нека този брак бъде като обвързването на прасето.

Кокошката и патицата

Тази история бе една от любимите на моя учител Аджан Ча от Североизточен Тайланд.

Една хубава вечер двама младоженци излезли на разходка в гората. Чувствали се толкова добре заедно, докато не чули в далечината: „Кря-кря!“

— Чуй — казала жената, — това сигурно е кокошка.

— Не, не. Беше патица — отвърнал мъжът.

— Сигурна съм, че беше кокошка — казала тя.

— Няма начин. Кокошките правят „ко-ко“, а патиците „кря-кря!“. Това е патица, скъпа — рекъл съпругът, леко раздразнен.

„Кря-кря!“ — чуло се отново.

— Видя ли? Патица е — настоял той.

— Не, скъпи. Кокошка е. Сигурна съм — продължила да упорства жената.

— Слушай, жено! Това… е… патица П-А-Т-И-Ц-А, патица! Разбра ли? — сопнал се той.

— Но това е кокошка — възразила тя.

— Това е проклета патица, ти…

„Кря-кря!“ се чуло отново, преди мъжът да каже нещо, което не трябва.

Съпругата била на път да се разплаче.

— Кокошка е.

Мъжът видял сълзите, които пълнели очите на жена му, и най-после си спомнил защо се е оженил за нея. Изражението му омекнало и той казал нежно:

— Извинявай, скъпа. Мисля, че си права. Кокошка е.

— Благодаря ти, скъпи — рекла тя и стиснала ръката му.

„Кря-кря!“ се чуло от гората, докато двамата продължили разходката си, изпълнени с любов.

Смисълът на историята, за който съпругът най-накрая се пробудил, е, че нямало никакво значение дали звуците били на кокошка или на патица. Много по-важно било да чувстват хармония помежду си, за да се насладят на разходката си в такава чудна вечер. Колко бракове се разпадат заради маловажни въпроси? Колко разводи изтъкват като причина различия в стил „кокошка или патица“?

Когато разберем историята, ще помним кое е важно за нас. Бракът е по-важен от това да си прав по въпроса „кокошка ли е или патица“. А и колко пъти сме били абсолютно, напълно, сто процента убедени, че сме прави, а после се е оказвало, че сме грешали? Кой знае? Може би това е била генетично модифицирана кокошка, създадена така, че да звучи като патица!

(В името на половото равенство и спокойствието в монашеския ми живот, когато разказвам историята, обикновено разменям местата на мъжа и жената.)

Благодарност

Преди няколко години в Сингапур, след сватбената церемония, бащата на булката привикал настрани зет си, за да му даде някои съвети за дълъг и щастлив брачен живот.

— Предполагам, че много обичаш дъщеря ми — казал той на младежа.

— О, да! — отговорил младоженецът с въздишка.

— И сигурно си мислиш, че тя е най-прекрасният човек на света — продължил възрастният мъж.

— Тя е идеална във всяко отношение — изгукал младежът.

— Така стоят нещата, когато се ожениш — отбелязал бащата — След няколко години обаче ще започнеш да виждаш недостатъци у дъщеря ми. Когато настъпи този момент, спомни си следното: Ако нямаше тези недостатъци, зетко, тя щеше да се омъжи за някой по-добър от теб!

Ето защо би трябвало да сме благодарни за слабостите на партньора си — нали, ако беше безукорен, нямаше да е женен за нас.

Романтика

Когато сме влюбени, виждаме само „добрите тухли“ в стената на партньора ни. Искаме да виждаме само това — и наистина виждаме само него. Отричаме реалността. След време, когато отидем при адвоката, за да подадем молба за развод, виждаме единствено кривите тухли; слепи сме за качествата, които могат да компенсират лошото. Не искаме да ги видим, затова и не ги виждаме. Отново сме в нагласа на отрицание.

Защо романтичната любов възниква в сумрака на нощния клуб, по време на интимна вечеря на свещи или на лунна светлина? Защото в тези условия не виждате пъпките по лицето й или неговите изкуствени зъби. На светлината на свещите въображението може на воля да фантазира как момичето насреща е супермодел или мъжът прилича на кинозвезда. Ние обичаме да фантазираме и фантазираме, за да обичаме. Поне би трябвало да ни е ясно какво правим.

Монасите не си падат по романтиката на свещи. Те обичат да насочват светлината право към реалността. Ако искате да бленувате, не ходете в манастир. Веднъж, през първата си година като монах в Североизточен Тайланд, пътувах с други двама западни монаси и Аджан Ча, моя учител. Аз и двамата монаси бяхме на задната седалка, учителят ми седеше до шофьора. Изведнъж той се обърна, погледна младия американец — монаха новобранец, който седеше до мен — и каза нещо на тайски. Третият монах в колата знаеше тайски и ни преведе:

— Аджан Ча казва, че мислиш за приятелката си в Ел Ей.

Челюстта на новака американец увисна едва ли не до пода. Аджан Ча наистина бе прочел мислите му. Учителят се усмихна и следващите му думи бяха преведени като:

— Не се тревожи. Ще оправим нещата. Когато пак й пишещ помоли я да ти прати нещо лично, нещо интимно свързано с нея, и всеки път, като усетиш липсата й, то ще ти напомня за нея.

— Позволено ли е подобно нещо на монасите? — попита изненадано новакът.

— Разбира се — отговори Аджан Ча.

Може би монасите все пак разбираха от романтика.

Доста почакахме да ни преведат следващите думи на Аджан Ча, защото преводачът ни трябваше да спре да се смее и да се успокои.

— Аджан Ча казва… — опитваше се той да започне, като бършеше сълзите от смеха от лицето си. — … Аджан Ча казва да помолиш приятелката си да ти изпрати бурканче с изпражненията си. Така, когато тя ти липсва, ще изваждаш бурканчето и ще го отваряш!

Ами да, това е нещо наистина лично. И когато изразяваме своята любов към партньора си, не казваме ли, че обичаме всяка част от него? От същия съвет би могла да се възползва и монахинята, на която й липсва нейният приятел.

Както казах, ако искате да живеете с бляна на романтичната любов, стойте далеч от нашия манастир.

Истинската любов

Проблемът при романтичната любов е, че когато фантазиите рухнат, разочарованието може да бъде много болезнено. В романтичната любов ние всъщност обичаме не партньора си, а начина, по който ни кара да се чувстваме. Обичаме еуфорията, която ни изпълва в негово присъствие. И затова, когато го няма, усещаме липсата му и искаме да ни прати бурканче с… (виж предната история). Както при всяка еуфория обаче, ефектът минава бързо.

Истинската любов е безкористна. Загрижени сме само за другия човек. Казваме му: „Сърцето ми винаги ще е отворено за теб — каквото и да направиш“, и сме искрени. Просто искаме другият да е щастлив. Истинската любов е рядкост.

Много от нас са склонни да вярват, че специалната връзка, която имат, е истинска, а не романтична любов. Ето как можете да проверите това.

Представете си своя партньор. Извикайте неговия образ в съзнанието си. Припомнете си деня, в който сте се „събрали“, и прекрасните моменти, които сте преживели оттогава. А сега си представете, че получавате писмо от партньора си, в което пише, че той се е влюбил силно в най-добрия ви приятел (приятелка) и двамата са заминали някъде далеч, за да живеят заедно. Как ще се почувствате?

Ако любовта ви е истинска, ще изпитате радостно вълнение от това, че партньорът ви е намерил някого, който е още по-добър от вас, и сега е още по-щастлив. Ще бъдете очаровани, че партньорът ви и вашият най-добър приятел се чувстват много добре заедно. Ще сте във възторг от това, че са влюбени. Нима щастието на партньора не е най-важното нещо в истинската любов?

Истинската любов е рядкост.

Кралицата гледала през прозореца на двореца как Буда обикаля града и събира милостиня. Кралят я видял и почувствал ревност заради предаността й към великия монах. Изправил се пред нея и поискал да узнае кого обича повече — Буда или съпруга си? Кралицата била предана последователка на Буда, но по онова време трябвало много да внимаваш, ако си съпруга на краля. Да си загубиш ума означавало да си изгубиш главата. Тя запазила самообладание и отговорила с поразителна честност:

— Обичам себе си повече и от двама ви[3].

Бележки

[1] Тази история съчетава мотиви от други източници, по-конкретно първоначалната история от Дхамапада, стих 110, и строфите на просветления монах Адимутта Теро в Терагата.

[2] Игра на думи: на английски думата страдание (suffering) съдържа в себе си suffer (страдам) и ring (пръстен). — Б.пр.

[3] Корените на тази история са в Самютта Никая, Косала Самютта сутра №8, както и в Удана, раздел 5, сутра №1.

Край