Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
iConevska (2015)

Издание:

Георги Караславов

Избрани произведения в единадесет тома

Том четвърти — Повести

Пловдив 1979

 

Под общата редакция на Симеон Султанов

Редактор: Никола Джоков

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Милуш Милушев

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

Формат 32/84/103;

тираж 40150;

печатни коли 19.50; издателски коли 16.38;

л.г. VI/32;

изд. № 1512;

поръчка № 1512 на изд. „Христо Г. Данов“;

дадена за набор на 18. ХII. 1978 г.;

излиза от печат на 30. VI. 1979 г.;

цена 2.45 лв.

София, ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

1.

Нощта беше ясна, светла и топла; равното, сиво, безкрайно поле тънеше в дълбока, мъртва тишина. Отникъде не долиташе ни звук, ни глас, ни стон. Дори жабите, които друг път по това време се деряха в гьолищата на близката река и във водата на срещните воденици, сега рано-рано бяха се спотаили.

И като през никое друго лято много ниви още бяха непожънати. Пшеницата се ронеше вече, топлата и напукана земя беше застлана със зърно. А дето беше пожъната навреме, снопите или не бяха събрани, или кръстците бяха разтурени и разбишкани. По кърищата кръстосваха бездомни, гладни, уморени кучета, загубили стопаните си, настървени и объркани.

И в тази глуха нощ, през това посърнало, изоставено поле като през пустиня крачеха двама млади мъже. Те пресичаха синори и междуселски пътища, подгонени сякаш от тежка, непредотвратима неволя. Когато някъде им се изпречваше нива със завалена прегоряла пшеница, те газеха напреко, каталясали, съсредоточени и сериозни.

Тези двама млади мъже бяха братя Гатеви, обущари в Чирпан. Натоварени с всичко по-ценно, което можеха да дигнат в шарените торби, привързани като раници през мишниците им, те се завръщаха в своето родно село Дервент Енимахле. Наистина селото беше на шосето за Цариград, но засега то беше по-настрана от пътищата към Стара планина, по които денонощно се движеха редовни турски войски — низами, запасни — редифи, опълченци — мустафъзи, заптиета, обози, плячкаджии. При това двамата братя бяха членове на революционния комитет, основан от Левски, по чудо не ги разкриха около злополучното Старозагорско въстание, а и сега не ги надушиха. Те решиха да се приберат в селото си, при родители и близки, дето не знаеха нищо за тяхната революционна дейност и дето по-лесно биха се прикрили… Дервент беше голямо чисто българско село и в него през тези тревожни дни по-лесно можеха да се укрият. Те прегазиха Марица над Юртчий, минаха между двете турски селца Кушията и Чилингирмахле и се насочиха към източната част на родното си село. Отвъд имаше още две турски села — Дерекьой и Муранли, но те бяха с по двайсетина къщи. Димитър, по възрастният от братята, нисък, но много набит, здрав и изпечен мъж, се спря до един храст и посочи някъде далече зад смълчаното село:

— Виж, Гочо, виж там — нещо гори!

Гочо приповдигна и намести с леко тръсване дълбоката тежка торба, закова се на място и като си пое дъх, вгледа се в далечината, дето някакво огнено валмо се премяташе и ту избуяваше, ту се снишаваше.

— Това е някъде зад корията, към дерекьовското землище — забележи Гочо.

— Не е в дерекьовско землище! — заклати решително глава Димитър. — Това е над Вереница, точно където е нашата нива.

— Не е, така ти се види! — сви устни Гочо. Може да е и по-нататък… към Балталъка…

— Разправяха, че нататък имало турски бежанци — каза живо Димитър, впил своя остър поглед в далечината. — Горят, палят… — процеди той с чувство на спотаена, неудовлетворена злост.

— Ядат си пътнилата — рече тихо и безстрастно Гочо. Димитър беше свикнал с неговото философско отношение към всичко и поради това не се дразнеше.

— Запъна се работата — каза той с тъга и съжаление. — Много сган хвърлиха турчолята… Братушките няма лесно да пробият…

— Те само да пробият, па нека да е и по-късно — отвърна Гочо и погледна към батя си. — А то… ако се върнат… Майчице! Кой ще, да си е жив!

— Нее! — махна припряно с ръка Димитър. — За връщане — те няма да се върнат… Ами дано по­скоро да дойдат и насам, че…

Димитър все поглеждаше към корията, дето се премятаха огнените валма. По едно време пламъкът притихна и вече не се мярна. Наистина, какво гореше там? Трудно беше да се определи нощем къде и какво точно е запалено. Двамата братя още тръпнат от страшните пожарища, които неотдавна светеха над цялото Старозагорско поле. Тези пожарища пометоха толкова български села, пометоха и цялата Стара Загора — очевидци разказваха, че от големия и хубав град не оцеляла нито една къща. Хиляди, хиляди невинни българи паднали под ятаганите на побеснелите османлии!… Вечер, настръхнали от страх, угнетени от несигурността на утрешния ден, посърнали мъже и жени в Чирпан се взираха в далечните огнени сияния на запалените села… Радостта, че днес-утре дългоочакваните братушки ще дойдат и ще ги освободят, само трепна и угасна. Руските войски отстъпиха на Балкана и душите на българите помръкнаха. Дори децата бяха като попарени — изпокриха се из къщите и дворищата, ошупиха се, забравиха за игрите и закачките.

Братята постояха още малко мълчаливи, съсредоточени и като по някакъв невидим знак поеха към селото. Но те не влязоха направо от източната страна, а пресякоха пътя за Хаджиелес, свърнаха през вековните дъбове, нахвърляни из крайселската мера, и поеха по тясна уличка, тревясала край кирпичените зидове и плетищата от пръти и драки. Те вървяха дебнешком. Селото беше като мъртво. Никъде нямаше светлинка, не се чуваше никакъв звук, дори кучетата като че бяха потънали в земята. По едно време Димитър шътна и опря ръка в гърдите на брата си. Пътниците се заковаха на място и се ослушаха. По шосето над селото тропаха коли. Димитър съобрази нещо и тръгна пак леко и внимателно като котка. Преди време един техен съселянин, който се беше промъкнал до Чирпан, им разказваше, че из селото шетали низами и башибозуци, а в Ставраковия хан се настанил някакъв мюлязимин с десетина аскери. Мюлязиминът забранил да се влиза и да се излиза от селото нощем. Чичо Гочо мухтарят ходил от къща на къща да обясиява на хората, че не е време да дразнят турците и че за непокорството на един могат да си изпатят всички…

След малко братята спряха пред пътната порта на своя дом. Гочо свали тежката торба от запотения си гръб и с един скок мина в двора. Портата беше залостена. Той я отвори и пак внимателно и мълчаливо я залости. Зад средната греда на сайванта се показа старица с черен дюлбен на главата. А от страничната врата надникна и нисък плешив мъж с бозови потури, разгърден, по риза, без пояс и бос.

Това бяха родителите на двамата обущари. Бащата беше не много висок, но не и много нисък, сух, с почернели хлътнали бузи. Челото му беше високо, защото лобът беше олисял. Рядката посребрена коса падаше безредно над големите му тънки уши. Майката беше слаба, но кокалеста жена, с умни проницателни очи. Откак започна войната, тревожните мисли за двамата й сина съвсем я стопиха. Синовете знаеха това и много я жалеха. Тя се тревожеше за тях не само защото времената бяха размирни, но още и за това, че както дочували хората, месели се малко в комитетските работи. Майката не знаеше какви са тези комитетски работи, знаеше само, че за такива неща турците бесят и изпращат на заточение. Отдавна тя чакаше децата й да си дойдат, по цял ден беше нащрек, а нощем уж спеше, а и от най-слабия шум се сяпаше и поглеждаше през малкото прозорче.

Пътниците оставиха торбите на сайванта и се ръкуваха поред със своите родители.

— Добър вечер, тате. Добър вечер, мале.

Те целунаха мълчаливо сбърчените старчески ръце и се спряха под ниския сайвант в някаква нерешителност. Нощта беше много топла, те бяха сгорещени от дългия път, запотени и затова не им се влизаше в тъмната стая.

— Колко сме треперали с тейка ви! — отдъхна си майката. — Боже, викахме си, какво ли стана с тия деца.

— Че какво ще стане? — сви набитите си рамене Димитър. — Нищо.

— Нали виждаш какви са времената бре, сине! — заклати забулената си глава старицата. — Човешкият живот не струва колкото един мангър.

— Какво? — обърна се с цялото си лице към нея Димитър. — Увълчили са се читаците, а?

— Да ги господ убие макар! — прокле майката. — Откъде се довлече толкова сган!… Плъзнали са по кърищата… като скакалци.

— Какво правят? — интересуваше се живо Димитър.

— Грабят! — отвърна глухо, но натъртено бащата.

— Очукаха ръжта, и ченицата чукат, мелят и ядат, дано ги червеи смелят болаким! — допълни майката.

— Що добитък изколиха! — въздъхна като ехо бащата. — И нищо не можеш да им кажеш… Те и без това си бяха наежени, а сега — не се накусят.

— А хората закачат ли? — обади се и Гочо.

— Ами засега това е… дето пращат на ангария с колите… — Бащата посочи с жест някъде на северозапад. — Носят джепане. И не пращат своите — турчолята и от Дерекьой, и от Муранли, и от Чилингирмахле и Кушията си гледат работата, а нашите трепят добитъка си и си губят времето…

— Много ли са изпратени? — намръщи се и Димитър.

— Па… до стотина чифта трябва да има… Някои са излезли преди два месеца и още не са се върнали… Преди три дена замина и батю ти Гатю.

Димитър знаеше, че както изпращат другите, така могат да изпратят и батя му, но това като че го засегна някак особено. И не се запита дори какво е могъл да направи Гатю — за най-малкото неподчинение турците убиваха и съсипваха цели семейства.

— И той ли? — извърна се като ужилен Димитър. — Ти знаеш ли за какво ги пращат там? — Бащата сви рамене и преглътна мълчаливо, като облиза сухите си посинели устни. — Да носят джепане! И срещу кого? — наведе се Димитър, целият разтреперан от възмущение. — Знаеш ли срещу кого?

— Знам — отвърна с мъчително изражение бащата. Той сви пак рамене и се разтърси леко, като че по тялото му пробягнаха студени тръпки. — Ако не беше заминал, щяха да го обесят. — Той залюля посивялата си глава и синовете забелязаха в здрачевината колко мъчно и тежко му беше. — Заобиколили са ни като чакали — продължи бащата. — И досега да са ни изколили и изгорили, ако да не им трябвахме…

— Седим като на тръни — въздъхна пак майката.

От ниската врата на срещната стая се показа рошава глава на здрав и жилав момък.

— Аа! — извика зарадван и непредпазлив момъкът. — Кога си дойдохте? — Той се ръкува с гостите и отпусна гърлестия си глас, но майката го сръга отстрана. И той тутакси се сви. — Иии, как съм заспал — рече той вече по-тихо и по-предпазливо.

— Хайде, иди си легни пак! — сбута го нетърпелива майката.

— Наспах се! — отвърна троснато той.

— Грозьо! — сопна му се бащата.

Грозю го погледна умолително.

— Тетьо, не ми се спи — рече той тихо и внушително. Бащата и майката знаеха упоритостта на Грозя, уверени бяха, че той няма да се прибере в леглото си, но им се искаше да не слуша този разговор. Сигурно Димитър и Гочо ще кажат неща, които щяха да разпалят момъка, който все упрекваше своите родители, че го вардят като някое прощъпулче…

Грозю беше най-малкият син на Гатеви. Той беше як, буен, денем се промъкваше над селото и наблюдаваше движението на турските обози, на турските бежанци, озлобени, напоени с омраза към българите. Много от турските бежанци бяха въоръжени. Вечер те вардеха своите лагери, шетаха по кърищата, задигаха где каквото им паднеше, колеха добитъка и налитаха в домовете на българите. Разправяха, че в съседните български села имало убити мъже и младежи. Старите Гатеви се страхуваха за своя мизинец и гледаха да го не изтърват. Но той намираше дружина и все се изплъзваше от погледите им.

— Ние и вас разсънихме — рече Гочо.

— Та кой е мигал, сине! — каза уморена и тъжна майката. — И може ли да легне човек, когато не знае какво ще стане след малко.

— Че какво ще стане! — каза твърдо, решително Димитър, за да ги успокои. — Нищо няма да стане. Скоро братушките ще дойдат и това ще да е…

— От твоите уста в божите уши, сине! — прекръсти се обнадеждена майката. И като се наведе, та дигна торбите им, кимна към срещната врата: — Трябва да сте огладнели… Хайде, елате да похапнете…

Всички влязоха в ниска, широка стая с пръстен под. Надясно тъмнееше угаснало огнище. От широкия комин висеше желязна верига с кука на края — канджа. Старата запали дълга боринова цепеница и я подпря в ъгъла на огнището. До стената насреща под малко прозорче се виждаше алище — козяк, хвърлен направо върху пръстения под, и тънка оръфана черга, изтъкана от парцали и коноп. Майката издърпа чевръсто кръгла паралия и нареди върху нея сух царевичен хляб с напукана кора, няколко глави пресен чеснов лук, няколко стръка пресен кромид и паница с незапържен фасул. Димитър развърза своята торба, разтършува я и измъкна връзка сухи суджуци. Той ги остави върху паралията, като придърпа едно от трикраките столчета, но майката посегна, взе суджуците, извърна се сърдито, закачи ги пърху една кука край менците и рече троснато:

— Сега се пости… Като отговеем, тогава.

— Такива фармасонски работи не приемам в къщата си! — сгълча ги строго и бащата. — Да се пази християнският ред и закон, това съм научил аз, това и вие искам да знаете…

— То затова и теглим я! — вметна майката, убедена в правотата на своите думи.

— Пет века говеем и пак… — проломоти Димитър, но старите май не доразбраха, защото си замълчаха.

Димитър и Гочо се погледнаха хитро, усмихнаха се едва забележимо и се наведоха над паралията. Те бяха огладнели и ядоха дълго и със сладост. Бащата и майката седнаха настрана, замислени мълчаливо. На края на алището, от което преди малко беше се измъкнал, се нагласи и Грозю, зазяпан в своите батювци. Той никога не беше ходил в Чирпан, където те работеха, но беше слушал, когато разказваха за своите еснафски разпри, за борбите между чорбаджии и чираци, за учени някакви, за даскали, които проповядвали бунт срещу турската царщина и с които те, неговите братя, били като свои хора… На братята си той гледаше като на хора от друг свят, настояваше да го изпратят при тях, но майка му и баща му все отлагаха, все го уговаряха да потърпи още, че е малък, че е още зелен и че не е за такъв град…

В съседната стая изплака дете. Чу се скърцане на люлка, успокоително шъткане и след това всичко пак се спотаи. Но след малко, когато гостите бяха се нахранили, на прага се показа Гатювица, снахата. Тя беше висока, снажна жена, с дълги, черни, дебели плитки до кръста. Мургавото й лице беше посърнало от страхове и бдения. Откакто мъжът й замина с колата да носи джепане, тя все беше нацупена, недоволна и мълчалива. Смяташе, че на такъв далечен и опасен път можеше да иде и свекър й. Та той искаше да смени сина си, но Гатю не даде. А тя намираше, че свекърът не е настоявал, той само е продумал, че ще иде, колкото за лице.

И от три дена тя плачеше, сърдеше се, по цели часове не излизаше от стаята си, дори на софрата не сядаше. В къщата като че имаше мъртвец. Старият мълчеше виновно, пухтеше и мислеше. Отначало смяташе да изпрати с колата Грозя, но сетне се отказа. Грозю беше своенравен, непокорен, при най-малката неправда или обида можеше да избухне и… турците можеха да го обесят на първата върба. Гатю беше вече улегнал, пък и по характер си беше търпелив и отстъпчив. Старият настояваше сам да иде с колата, но турският офицер, мюлязиминът, който беше пратен в селото, не го прие. Че кой е крив за това и защо снахата така се е нацупила?

Гатювица се ръкува с деверите си, попита ги харно ли са, скръсти ръце и се дръпна край вратата. Тя нямаше никаква представа за местата, където щеше да иде нейният мъж, но беше си внушила, че той ще мине през Чирпан. Тя си беше внушила това, защото в къщи се приказваше, че турските войски и обози минавали през Чирпан, за да идат до бойното поле. И затова още щом разбра, че деверите й са пристигнали, тя се опита да стане, но най-малкото й дете, ненавършило още годинка, се събуди и започна да мучи. Тя се спотаи, та то да си заспи, но детето все се въртеше неспокойно и най-сетне заплака. Като заспа отново, тя се изсули безшумно от алището и мина в съседната стая при гостите.

— Ами да сте видели батя си Гатя бре, деверьо? — обърна се тя към Димитра, а след това погледна и към Гоча.

Двамата братя свиха рамене учудени и всичко в стаята притихна — само борината в огнището изпращя два-три пъти и към софрата изхвърчаха две-три искри.

— Къде ще го видят! — отговори унило бащата.

— Нали ти казваше, че всички, дето отиват ангария, минавали през Чирпан?

— Не аз, чичо Гого каза! — напомни бащата. Той като кмет по ги знае тия работи…

През Чирпан минават много коли — забележи Димитър. — Може батю Гатю да е минал, но отде да сме знаели.

— Ако е минал, той щеше да се обади — поясни Гочо, уверен, че с това снаха му ще се успокои, а и те ще бъдат простени, дето не са го видели. И за да бъде още по-убедителен, допълни: — Знае къде работим…

— Остави ме така… с четири дечица… — Гатювица издърпа шамията, покри очите и устата си с краищата й и заплака.

Всички я изгледаха крадешком, смутени.

— Ама защо ревеш бе, невесто? — рече хем малко троснато, хем успокоително свекърът. — Ходиха хората, върнаха се живо-здраво; те са далече от огъня, нищо им няма… Пък децата не са останали на пътя, гледаме ги… Хам ма-ха!

— Пък може да е на хубаво — каза наслуки майката, колкото да продума нещо, за да я поутеши.

— И право де — подхвана тази мисъл бащата — човек сега не знае къде му е късметът… Кираджиите сега вършат царска работа, на тях никой пръст не може да дигне.

Невястата подсмръкна два-три пъти, избърса очите си, завъртя се и тихо, като стъпяше предпазливо с босите си напукани крака, измъкна се и се прибра при децата си.

„Лесно ви се приказва на вас — искаше да каже тя, — защото сте си на къщата…“

Майката въздъхна дълбоко и обвеси глава. Тя също искаше с колата да иде мъжът й а не синът й. И макар че той й обясни защо не отиде, и в погледа, и в държанието й тлееше някакъв скрит, горчив упрек.

Бащата намери сгода да обясни и на синовете си защо не е заминал сам, а е оставил да отиде Гатю.

— Подбират все по-млади хора — каза той, като че за това беше говорено вече надълго и нашироко. ­Исках аз да ида, ама турският големец, който се навърта тук — бюлюкбашия ли е, бинбашия ли е, не го знам — та той не ме рачи. Ти, вика, си стой тук, тази работа, вика, не е за стари хора… И ме върна… Чичо Гого, само изпълнява, сега турците са едни наежени, за едното нищо ще те окачат на въжето… Ако се слушаше думата на чича Гога, той щеше да ме изпрати. Но него никой не го бръсне ки.

Майката подкани синовете си да спят. Димитър беше замислен и мълчалив. Сега той не упрекна баща си, че е пуснал батя му да носи джепане на турците. Но и не беше доволен.

Майката метна протрита рогозка до старото алище, нагласи отгоре тънък дюшек и измъкна отнякъде нова, прана конопена черга.

— Хайде, спете! — рече тя и се накани да си ходи. В това време към реката пропукаха пушки. Всички трепнаха и се спогледаха. Никой нямаше ясна представа за боевете и за разположението на турските и на руските сили и затова всички в селото чакаха всеки момент своите освободители.

Хората до такава степен бяха наплашени и угнетени, че не смееха дори да разпитат по-подробно за това, докъде са стигнали руските войски и защо още се бавят. Пък и нямаше кой да разтълкува — малцина бяха излизали по-надалечко. Само веднъж старият учител Тахчиев беше посочил синкавите очертания на Стара планина и беше казал, че там се водели боевете.

— Какво ли става? — разпери ръце майката и се загна, та угаси борината.

— Стрелят — отговори спокойно Димитър. — Малко ли харсъзи кръстосват сега…

Съсипани от страх да не бъдат нападнати и изклани и измъчени от напразните надежди да бъдат освободени час по-скоро, всички в селото тръпнеха от най-малкия шум, бяха готови да хукнат и при най-глупавата тревога. Спокойствието на Димитър уталожи старите му родители. Те пожелаха на синовете си да се наспят добре и се прибраха в стаята си.

Зазоряваше.