Даниъл Силва
Художникът убиец (3)

2. Париж

Животът на непознатия в селото можеше да си тече спокойно, ако Емили Паркър не бе срещнала мъжа, който се наричаше Рене. Запознаха се на пиянски купон, организиран от йорданската студентка Лейла Халифа в една дъждовна вечер в края на октомври. Също като непознатия, Емили Паркър живееше в самоналожено заточение: след дипломирането си тя се беше преместила в Париж с надеждата, че там ще излекува разбитото си сърце. Емили обаче не притежаваше нито едно от физическите му качества. Походката й беше отпусната и неравномерна. Краката й бяха много дълги, ханшът й — твърде широк, гърдите й — прекалено големи, така че когато се движеше, сякаш всяка част от тялото й беше в конфликт с останалите. Гардеробът й бе почти неизменен: избелели дънки, модно сцепени на коленете, и канадка, която й придаваше вид на ходеща възглавница. А в лицето приличаше на „полска селянка“, както казваше майка й. Имаше закръглени бузи, пълни устни, широка челюст и кафяви очи без блясък, разположени твърде близо едно до друго.

— Опасявам се, че си взела лицето на баща си — въздишаше майка й. — И слабото му сърце.

В средата на октомври в Мюзе дьо Монмартър Емили срещна Лейла. Тя беше студентка в Сорбоната, зашеметяващо привлекателна жена, с лъскава черна коса и големи кафяви очи. Беше прекарала детството си в Аман, Рим и Лондон и говореше свободно половин дузина езици. Лейла бе всичко, което Емили не беше: красива, самоуверена, с космополитична душа. Постепенно Емили сподели с нея всичките си тайни: как майка й я бе накарала да се чувства ужасно грозна; мъката, която изпитваше, задето годеникът й я бе зарязал; дълбоко вкоренения страх, че никога вече няма да бъде обичана. Лейла й обеща, че ще оправи всичко. Зарече се да я запознае с един мъж, който ще я накара да забрави годеника си, в когото била лудо влюбена още в колежа.

Това се случи на вечерния купон у Лейла. Тя беше поканила двадесет души в тесния си апартамент в Монпарнас. Всички те — истински парижки бохеми — бяха насядали, където намерят: на дивана, на пода, на леглото. Похапваха печено пиле от ресторанта на ъгъла, огромно количество salade verte^[1] и сирена, черпейки се обилно с евтино вино „Бордо“. Имаше и други студенти от Сорбоната: един художник, млад германски есеист, синът на италиански граф, симпатичен англичанин с дълга руса коса на име лорд Реджи и джаз музикант, който свиреше на китара като Ал ДиМеола. Стаята изглеждаше като вавилонското стълпотворение. Разговорът преминаваше от френски на английски, от английски на италиански, после от италиански на испански. Емили наблюдаваше как Лейла се движи из апартамента, непринудено целува някого по бузата, пали цигари. Тя се възхищаваше на лекотата, с която йорданката печелеше приятели.

— Емили, той е тук — рече й по едно време тя, — мъжът, в когото ще се влюбиш.

Рене бе някъде от юг, от село, което Емили не бе чувала, разположено в планините над Ница. Той разполагаше с малко наследствени пари и никога не бе имал нито време, нито склонност да работи. Често пътуваше и четеше много книги. Рене презираше политиката: „Тя е упражнение за слабоумните, Емили, няма нищо общо с реалния живот“, казваше. Сред тълпата можеше да не забележиш лицето му, но ако се вгледаш внимателно, ще установиш, че е доста хубаво. В очите му гореше някакъв таен плам, който Емили не можеше да разбере.

Рене я отведе в леглото още на купона у Лейла и я накара да почувства неща, които никога не бе смятала за възможни. Сподели, че иска да остане няколко седмици в Париж и направо попита: „Може ли да отседна при теб, Емили? Лейла няма място за мен. Знаеш каква е — твърде много дрехи, твърде много мъже.“

Това беше Рене — мъжът, който я направи отново щастлива и който накрая щеше да съкруши сърцето, дето беше излекувал.

Той вече й се изплъзваше; Емили усещаше как с всеки изминал ден ставаше все по-резервиран. Прекарваше повечето време сам, като всеки ден изчезваше за няколко часа и се връщаше ненадейно. Когато го питаше къде е бил, отговаряше неопределено. Емили се страхуваше, че се вижда с друга жена — някоя кльощава французойка, която не трябваше да учи как се прави секс.

Този следобед Емили вървеше бавно по тесните улички на Монмартър към улица „Норвен“. По навик се заглеждаше във витрините, а когато мина покрай едно бистро, най-неочаквано съзря вътре Рене. Той седеше на маса близо до вратата. Стори й се странно желанието му да седи винаги близо до изхода. С него имаше някакъв тъмнокос мъж, с няколко години по-млад. Когато тя влезе в бистрото, мъжът се изправи и бързо се изниза. Емили съблече канадката си и седна, Рене й наля вино.

— Кой беше този мъж? — полюбопитства тя.

— Един познат — отвърна нехайно Рене.

— Как се казва?

— Жан — рече той. — Искаш ли да хапнеш?

— Приятелят ти си забрави раницата — посочи Емили.

— Тя е моя — отвърна Рене, като постави ръка върху нея.

— Наистина ли? Никога преди не съм те виждала да я носиш.

— Повярвай ми, моя е. Гладна ли си?

„Отново сменяш темата“, помисли си тя, но каза:

— Направо съм прегладняла. Обикалях на студа целия следобед.

— Наистина ли? И защо?

— Просто си размишлявах.

Той свали раницата от стола и я постави на пода, до краката си.

— И за какво размишляваше?

— Наистина не беше нищо важно.

— Обикновено ми доверяваш всичките си тайни — погледна я подозрително Рене.

— Да, но ти никога не ми разкриваш твоите — укори го Емили.

— Заради тази раница ли се разсърди?

— Изобщо не съм разстроена. Просто съм любопитна.

— Добре, ако искаш да знаеш, това е изненада.

— За кого?

— За теб! — Рене се усмихна. — Щях да ти да я дам по-късно.

— Купил си ми раница? Ах, колко си романтичен!

— Изненадата е в раницата.

— Не обичам изненадите — нацупи се Емили.

— Защо? — учуди се Рене.

— Защото знам от опит, че самата изненада почти никога не отговаря на очакванията. Разочаровали са ме много пъти. Не искам отново да ми се случва.

— Е, аз никога няма да те разочаровам. Обичам те прекалено много.

— Не биваше да го казваш.

— Обаче е вярно. Хайде да хапнем нещо, а после ще се разходим.

 

 

Посланик Зев Елияху стоеше в големия салон на Мюзе д’Орсе, използвайки всичките си дипломатически умения, за да не се издаде, че е отегчен до смърт. Елегантен, атлетичен, със силен загар независимо от мрачната парижка есен, той преливаше от енергия. Събирания като това му бяха адски досадни. Елияху нямаше нищо против изкуството, но просто не намираше време за него. В работата си още се ръководеше от етичните принципи на кибуца и успоредно с посланическите си изяви, бе спечелил милиони в инвестиционното банкиране.

Тази вечер беше решил да присъства на приема по една-единствена причина: това щеше да му даде възможност да прекара неофициално една-две минути с френския министър на външните работи. В момента отношенията между Франция и Израел бяха много студени. Французите бяха бесни, защото заловиха двама агенти от израелското разузнаване при опит да вербуват високопоставен служител от министерството на отбраната. Израелците пък бяха разгневени, защото наскоро французите се съгласиха да продадат реактивни изтребители и ядрен реактор на един от арабските им врагове.

Когато Елияху се приближи да размени няколко думи с френския външен министър, той буквално го пренебрегна. А после нарочно подхвана оживен разговор с египетския посланик за мирния процес в Близкия изток.

Елияху се ядоса и вече не полагаше сили да прикрива смъртното си отегчение. Щеше да пътува за Израел на следващия ден вечерта. Официално — за да се срещне с министъра на външните работи. Но покрай това планираше да прекара няколко дни в Ейлат, на брега на Червено море. Вече очакваше с нетърпение пътуването. Израел му липсваше… Липсваха му какофонията, суетнята, ароматът на пинии и прах по пътя за Йерусалим, зимните дъждове в Галилея.

Сервитьор с бяло сако му предложи шампанско, но Елияху поклати отрицателно глава и каза:

— Донесете ми кафе, ако обичате.

Той потърси с поглед съпругата си Хана над главите на множеството. Забеляза я да стои до шарже д’афера от посолството Моше Савир, който беше професионален дипломат. По характер високомерен и арогантен, той бе идеален за служба в Париж.

Сервитьорът се върна, носейки сребърен поднос с една-единствена чаша кафе на него.

— Остави — каза Елияху и си запробива път в тълпата.

Савир го попита как е минал разговорът с външния министър.

— Той ми обърна гръб — рече Елияху.

— Копеле! — ниско изруга дипломатът.

Посланикът подаде ръка на жена си.

— Хайде да си вървим. Писна ми от тази тъпотия.

— И да не забравиш за сутринта — напомни му Савир. — Закуска в осем часа с редакторския колектив на вестник „Монд“.

— Предпочитам да ми извадят зъб — намръщи се Елияху.

— Важно е, Зев.

— Не се притеснявай. Както винаги, ще бъда чаровен и убедителен.

Савир поклати глава:

— Е, до утре.

 

 

Грациозният сводест мост „Александър III“ беше любимото място на Емили в Париж. Тя обичаше да стои през нощта на него и да гледа Сена по посока на катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Вдясно се виждаше позлатеният купол на църквата „Сен Луи“, който се извисяваше над Дома на инвалидите, а отляво бе Гран Пале.

След вечеря Рене заведе Емили на моста, за да разкрие изненадата, която й бе подготвил. Те тръгнаха покрай парапета, минаха край богато украсените канделабри^[2], край колоните с херувими и нимфи, докато стигнат до средата на арката. Рене извади от раницата малка правоъгълна кутийка, опакована с луксозна хартия, и й я подаде.

— За мен ли е? — прошепна тя.

— Разбира се, че е за теб!

Емили разкъса опаковката, нетърпелива като дете, и отвори облицованата с кожа кутийка. В нея имаше гривна от перли, диаманти и изумруди. Сигурно струваше цяло състояние.

— Боже мой, Рене! Прекрасна е! — ахна Емили.

— Нека да ти я сложа.

Тя протегна ръка и дръпна нагоре ръкава на канадката си. Рене постави гривната на китката й и я закопча. Емили я разгледа на светлината на лампите. После се обърна, облегна се на гърдите му и зарея поглед над реката.

— Искам да умра точно така — въздъхна тя.

Ала Рене вече не я слушаше. Лицето му бе безизразно, а кафявите му очи бяха вперени в Мюзе д’Орсе.

 

 

На сервитьора, носещ подноса с пилето тандури^[3], бе наредено да наблюдава посланика. Той извади мобилен телефон от джоба на сакото си и натисна един бутон, чрез който набра предварително запаметен номер. Чуха се две позвънявания, след които на фона на шума от парижкия трафик мъжки глас отрони:

— Да.

— Той си тръгва.

Отсреща затвориха.

 

 

Посланик Елияху хвана жена си за ръката и я поведе през тълпата, като от време на време спираше, за да пожелае лека нощ на някой от гостите. На входа на музея двама бодигардове се присъединиха към тях. Те изглеждаха като момчета, но Елияху се успокояваше от факта, че бяха обучени убийци, които щяха да направят всичко, за да го защитят.

Четиримата излязоха навън, лъхна ги студеният нощен въздух. Лимузината ги очакваше с работещ двигател. Единият бодигард седна отпред, до шофьора, а вторият се настани с посланика и съпругата му на задната седалка. Колата потегли, зави по „Рю дьо Белшас“, после се понесе с пълна скорост покрай брега на Сена.

Елияху се облегна назад, притвори очи и промълви:

— Събуди ме, когато стигнем до нас, Хана.

 

 

— Кой беше, Рене?

— Никой. Сгрешен номер.

Емили отново се загледа в Сена, но миг по-късно се разнесе страхотен трясък: две коли се блъснаха на моста. Един миниван се заби в задницата на пежо седан, парчета стъкло се посипаха на асфалта. Заскърцаха спирачки и уличното движение спря. Шофьорите изскочиха от колите си и започнаха да си крещят един на друг. Емили би казала, че не са французи, а араби, дошли от Северна Африка. Рене грабна раницата си и тръгна по платното към спрелите коли.

— Какво правиш? — развика се след него, ужасена, Емили.

Обаче той се държеше така, сякаш не я чува. Продължи да върви, но не към катастрофиралите автомобили, а към дълга черна лимузина, заклещена в уличното задръстване. Пътем отвори раницата и извади от нея малък автомат.

Емили не можеше да повярва на очите си. Рене — нейният любим, мъжът, който се бе вмъкнал в живота й и бе откраднал сърцето й — сега вървеше по моста „Александър III“ с автомат в ръка. И изведнъж парченцата на пъзела взеха да се нареждат по местата си: натрапчивото подозрение, че Рене крие нещо от нея, дългите, необясними отсъствия, тъмнокосият непознат в бистрото този следобед. Лейла?

Емили видя останалото като на забавен кадър. Размити картини, сякаш всичко се случваше под вода… Рене тича по моста. Хвърля раницата си под лимузината. Ослепителна светлина, трясък, силен полъх от непоносимо горещ въздух. Изстрели. Писъци. Отнякъде изскочи моторист с черна скиорска маска, очите му гледаха студено през отворите, влажните му устни проблясваха през цепнатината за устата. Облечената му в ръкавица ръка нервно завърта ръкохватката за газта. Но точно очите му задържаха вниманието на Емили. Бяха най-красивите очи, които някога бе виждала.

В далечината се разнесе писък на полицейски сирени. Тя отклони поглед от моториста и видя Рене бавно да върви към нея през касапницата. Той измъкна празния пълнител от автомата и нехайно сложи нов.

Втрещена, Емили заотстъпва, докато не се оказа притисната до парапета. Обърна се и погледна надолу, към черната вода на реката, която течеше бавно под нея.

— Чудовище! — изкрещя тя на английски, защото в паниката забрави френския. — Ти си едно шибано чудовище! Кой, по дяволите, си ти?

— Не се опитвай да бягаш от мен — отговори той на същия език. — Това само ще влоши нещата.

После вдигна оръжието си и я застреля. Смъртоносният откос я преметна през парапета. Тя усети, че лети към реката. Протегна ръце и видя гривната, която Рене — нейният любим — й беше подарил минути преди това. Толкова красива гривна. Такъв ужасен срам.

Тялото й цопна в реката и потъна. Тя отвори уста и дробовете й се напълниха с вода. Усети вкуса на собствената си кръв. Пред очите й проблесна ярка светлина, чу майка си да вика името й. После настъпи всеобхватен мрак и ледена тишина.