Линдзи Келк
Аз обичам Ню Йорк (1)

Първа глава

Пътеката изглежда много, ама много дълга.

И тиарата ми много, ама много ме стяга.

Кой ми е лепнал това олово на главата? Да не би някой да е пъхнал в прическата ми лекоатлетически диск? А и обувките как ме стягат… Боли! Голяма работа, че отстрани изглеждат красиви и още по-скъпи! Ходилата ми се чувстват така, сякаш някой ги е прекарал през стъргало за черги, а след това ги е топнал за ефект в киселина.

Ха!

Зърнах Марк в края на пътеката. Самото олицетворение на спокойствието и непукизма. И как няма да бъде! Да не би на него да му се налага да върви по тази дълга пътека до олтара с десетсантиметрови токчета на „Кристиан Лубутен“, а зад него да се плъзга нечовешки тежък шлейф?! Казах си, да можеше поне обувките да ти се видят, Анджела, а то!… Нищичко, дори връхче на обувка!

На всичко отгоре ръцете ми започнаха да се потят. Божичко! Ами ако имам потни петна под мишниците? Ужас! Опитвам се да надникна във въпросната посока, като едновременно се старая да не разчленя прекрасния си букет.

— Анджела! Добре ли си? — смръщи се Луиза, самото олицетворение на перфектността, спокойна като самото спокойствие, с безупречен грим и нито даже намек за поклащане на обувките си.

А нейните токчета са по-високи от моите!

— Ъхъ! — отвърнах, красноречива както винаги.

Боже, добре, че сватбата е нейната, а не моята! И, моля те, Господи, така и така сме на темата, не позволявай на Марк да се фокусира върху това колко отвратителна шаферка съм, щото това като нищо ще го откаже да определи дата и за нашата сватба! А сега сериозно. Тези потни петна като нищо могат да цъфнат всеки момент, защото роклята ми е в цвят капучино — специално подбрана да ми придава вид на болна крава.

Както и да е. Затътрих се аз до олтара, чинно следвайки булката Луиза, като не пропуснах да отбележа минаването си покрай мама и татко със задължителната усмивка, която би трябвало да им подскаже, че съм много щастлива, но същевременно си давам сметка за тържествения момент. Или поне се надявам да съм изглеждала така. Имам сериозни подозрения обаче, че съм изглеждала по-скоро така, сякаш се чудя дали съм си свалила ролките от косата или не. Мамка му! Ами ако наистина не съм си свалила ролките?!

* * *

Винаги съм се чудела защо сватбените церемонии са толкова кратки. Месеци наред годеж, седмици планиране, цял уикенд за моминското парти, а после, само след броени минути и един-два църковни химна за цвят — готово! Сделката на живота ти е сключена! Даже снимките отнемат повече време от самата служба.

— Направо не мога да повярвам, че вече съм омъжена! — въздъхна Луиза. Вече бяхме стигнали до момента, когато храбрата булка и главната й шаферка се снимат край задължителния фонтан. Божичко! Иначе позите ни идват съвсем естествено. И как няма, когато ги упражняваме още от момента, когато бяхме достатъчно големи, та да се сетим да се окичим с калъфки за възглавници по главите! — Анджела, можеш ли да го повярваш?!

— Че как иначе! — казах, притиснах я плътно към мен и се усмихнах естествено по посока на фотографския обектив. — Вие с Тим сте женени практически от четиринайсетгодишни!

Сменихме позите и отново се усмихнахме.

Щрак, светкавица.

— Но някак си не ми изглежда реално. — Луиза метна един мек рус кичур на рамото си и напъха един непокорен светлокестеняв кичур в моето кокче. — Обаче ето, че вече е истина!

Щрак, светкавица.

— Тъкмо повод да потренираш — отбелязах през перлена усмивка. — Следваме ние с Марк, а тогава ти ще си тази с шаферската рокля.

— Говорихте ли вече за определянето на датата? — попита Луиза, като оправи величествения шлейф зад себе си. Не трябваше ли това да бъде моя задача?

— Не съвсем — поклатих глава. — Така де, непрекъснато говорим по този въпрос, особено след като вие с Тим определихте датата си, но откакто Марк го повишиха, не ни остава време дори да си поемем дъх. Знаеш как е.

Луиза помаха на фотографа и отбеляза:

— Хмммм. Искам да кажа, смяташ ли, че в крайна сметка наистина ще се ожените? Имам предвид — двамата с Марк?

Щрак, светкавица. Тази не стана много добре.

Наложи се да заслоня очи с ръка, за да погледна по-сериозно Луиза. Августовското слънце я осветяваше отзад, размивайки лицето й и превръщайки русите й къдрици в ореол.

— Разбира се! Нали в крайна сметка сме сгодени?!

Тя въздъхна и поклати глава.

— Да, да. Просто имах предвид чувствата ви — дали все още са живи. Покрай сватбата и всичките неща около нея така и не успяхме да си поговорим за теб и Марк.

— Няма нищо ново за казване. Ти сигурно го виждаш по-често и от мен. Нали веднъж седмично играете тенис!

— Вероятно помниш, че се опитах да те накарам да дойдеш, за да играем по двойки — промърмори тя и се зае да оправя подгъва си. — Просто искам да бъдеш толкова щастлива, колкото съм и аз. Е, това май прозвуча твърде покровителствено. Но иначе знаеш какво искам да кажа, нали? Че ти желая щастие!

— Че аз съм си щастлива! — изрекох убедително и я прегърнах. — Наистина съм щастлива!

Чак след края на речите и точно в пролуката между тържествената част и танците успях да отскоча до двете нули.

Приемът се провеждаше в една бивша плевня, която разполагаше само с две кабинки за дами, нито една от които не беше достатъчно голяма, за да можеш да се обърнеш. Така че бях принудена да отида чак до стаята ни в хотела. Огледах разпръснатите си навсякъде вещи. Носех целия си живот в огромната си, протрита от употреба чанта — лаптопа, айпода, телефона, две стари книги с оръфани корици. Скромните количества гримове и още по-скромния брой дрехи бяха разхвърляни из цялата стая — в пълен контраст с прецизно организирания куфар на Марк. Място за всичко и всичко на мястото си — такъв е неговият девиз. Дори и в хотел.

Щастлива съм. Така си мислех, когато се отпуснах върху голямото легло и започнах лениво да разгръщам страниците на една от книгите с пръстите на краката си. Имах прекрасна и забавна работа, която не ме ограничаваше с работно време, имах си Луиза — най-добрата приятелка на света, и съм отслабнала с десет килограма за тази сватба — факт, който успя да ме намърда в шаферска рокля размер дванайсет. По едно време дори си бях повярвала, че и номер десет няма да ми стои зле. Не бях отвратителна за гледане — дълга, светлокестенява коса, синьо-зелени очи, а откакто се простих с въпросните килограми, открих у себе си и доста впечатляващи скули. Освен това имах и Марк. Кой не би харесал един чаровен на вид, преуспяващ банкер, а?! Според мен той бе този, който трябваше да се смята за щастливец — или поне така се опитвах да си внуша. Ами да! Все още разполагаше с всичката си коса, не страдаше от никакви наследствени болести, получаваше заплата на банкер от Сити, имаше кола и ипотека, но нали аз бях тази, която през последните шест месеца беше принудена да ходи на адски унизителни курсове по отслабване (не другите дебелани бяха причината да се чувствам като парцал, а водещата гимнастиката, която редуваше нашето обучение с обучението на кучета — и това се усещаше), аз бях тази, която готвеше и всяка неделя почистваше банята, при това без да я молят! Е, не че държа да се изкарам светица, но все пак не бях лоша приятелка, а и двамата ходим още от шестнайсетгодишни. Значи десет години! Незнайно защо обаче думите на Луиза предизвикаха у мен някакво странно безпокойство. Щастлива ли съм наистина? Е, вероятно е по-скоро спокойствие и задоволство, а не някаква безумна, необуздана страст. Но и това е щастие, нали така?

Погледнах годежния си пръстен. Класически самотен диамант. Нищо огромно и показно, но и не чак толкова дребно, та да изисква намесата на лупа, за да се види. Марк ми го купи от първата си банкерска заплата и ми го връчи по време на почивката ни в Севиля — след ездата на пони и преди секса в хотелската ни стая. Тогава ми се стори невероятно романтично, но от сегашна гледна точка ми изглежда невероятно далече във времето. Не би ли трябвало той вече да настоява да определим дата за сватбата? Поне мъничко?

— Не се дръж като глупачка! — извиках на глас срещу обърканото си отражение в огледалото.

Луиза вероятно се опитваше да се прави на важна — нали вече беше омъжена и сигурно смяташе, че изведнъж е станала много компетентна по всичките въпроси на брака. Не че не бях очаквала от нейна страна задължителната булчинска невроза — но не бях очаквала да я хване толкова скоро след излизането от църквата. Да, между мен и Марк всичко си беше наред. След като през последните десет години не сме имали никакви проблеми, защо точно сега да започнат, а?! Опитах се да напъхам краката си обратно в красивите си, елегантни обувки с високи токчета, обаче левият ми крак внезапно се оказа сдобил се с пет от десетте ми изгубени килограма. След пет безплодни минути, прекарани в търсене на любимите ми ниски бързоходки, стигнах до извода, че чантата ми с резервните обувки не е успяла да измине разстоянието между колата и хотелската стая. Което означаваше, че ще ми се наложи да се изправя в неравна битка с подпийнали чичовци, подскачащи около сватбената торта деца (въоръжени с балони) и стари лели, отдадени на сплетни, за да стигна до заветната си крайна цел — колата на паркинга.