Ерик Сийгъл
Последно танго в Харвард (4)

Джейсън Гилбърт-младши

Той бе „златно момче“. Висок, рус Аполон, излъчващ чар, когото жените обичаха, а мъжете уважаваха. С който и спорт да се захванеше, нямаше равен на себе си. Учителите му го обожаваха, защото въпреки своята популярност, той се отнасяше към тях любезно и с уважение.

С две думи, младежи като него се срещаха рядко — мечтаният от всеки родител син. И мечтаният от всяка жена любовник.

Изкушавам се да кажа, че Джейсън Гилбърт-младши представляваше олицетворение на американската мечта. Разбира се, мнозина мислеха така. Но зад блестящата външност се криеше едно петно. Трагичен недостатък, наследен от предците му.

Джейсън Гилбърт се бе родил евреин.

Баща му се потруди доста, за да скрие този факт. Защото Джейсън Гилбърт-старши знаеше още от детството си, от синините, получени в Бруклин, че да си евреин е все едно да си бяла врана. Животът щеше да е много по-лек, ако всички можеха да бъдат просто американци.

Дълго обмисля възможността да се отърве от товара на фамилното си име. И накрая, през един есенен следобед на хиляда деветстотин тридесет и трета година районният съд даде на Джейкъб Грюнвалд нов живот като Джейсън Гилбърт.

Две години по-късно, на пролетния бал в своя клуб той срещна Бетси Нюман, русокосо миньонче с лунички. Оказа се, че имат много общи интереси. Обичаха театъра, танците, спортуването на открито. И не на последно място те се отнасяха с пълно безразличие към вярата на предците си.

За да избегнат натиска от страна на по-религиозните роднини за „подобаваща“ церемония, те решиха да избягат от семействата си.

Имаха щастлив брак, а когато през хиляда деветстотин тридесет и седма година Бетси роди момче, което нарекоха Джейсън младши, се озоваха на седмото небе.

Чувайки прекрасната новина в задимената от цигари чакалня, бащата изкрещя безмълвно. Той нямаше да допусне новороденият му син да изпита и най-дребната несгода поради това, че родителите му са евреи. Не, момчето му щеше да порасне и да стане уважаван американец.

По това време Гилбърт-старши бе изпълнителен вицепрезидент на бързо разрастващата се „Нешънъл Къмюникейшънс Корпорейшън“. Двамата с Бети живееха в къща с двор от три акра в Сиосет — далеч от гетото.

Три години по-късно се роди Джули. И тя като брат си бе наследила сините очи и русата коса на майка си — макар само Джули да имаше лунички.

Прекараха безгрижно детство. И двамата растяха и се развиваха според програмата за самоусъвършенстване, която баща им създаде специално заради тях. Започна с плуване и продължи с уроци по езда и тенис. И разбира се, ски през зимните ваканции.

Малкият Джейсън бе подготвян с любов и взискателност да се превърне в демон на тенискортовете.

Първоначално тренираше в местния клуб. Но когато показа очаквания от баща му многообещаващ напредък, старият Гилбърт започна лично да кара сина си всяка събота във Форест Хил при Рикардо Лопес, печелил някога открития шампионат на Щатите и Уимбълдън. Бащата наблюдаваше всеки миг от тренировките, подвикваше окуражително и се наслаждаваше на напредъка на Джейсън.

Първоначално семейство Гилбърт възнамеряваше да отгледа децата си без каквото и да било религиозно възпитание. Но скоро откриха, че в място като Сиосет никой не може да живее изолирано. Това беше по-лошо отколкото… да си човек второ качество.

Построяването наблизо на нова унитарна^[1] църква дойде като дар божи. Приеха ги сърдечно, макар появите им там да бяха, меко казано, спорадични. Рядко ходеха на църква дори в неделя. Коледите посрещаха по пистите, а Великден — по плажовете. Но поне принадлежаха към някаква общност.

И двамата родители — достатъчно интелигентни — разбираха, че опитвайки се да отгледат децата си като стопроцентни американци, те, в края на краищата, ще им създадат комплекси. Затова казаха на Джейсън и Джулия, че еврейският им произход е като ручейче извиращо от прародината им, което се е вляло в мощното течение на американското общество.

Джули замина да учи в пансион, но Джейсън предпочете да остане у дома и да се запише в „Хокинс-Атуел“. Той обичаше Сиосет и не искаше да се раздели най-вече с възможността да излиза с момичета. Които му бяха любимият спорт, след тениса. В него също бе завоювал големи успехи.

Естествено, не бе сред най-добрите ученици. Но бележките му бяха достатъчно високи, за да му осигурят място в бленувания от двамата с баща му университет — Йейл.

Причините бяха едновременно плод на разум и емоция. За тях завършилият Йейл бе истински аристократ — атлет, образован, джентълмен. А Джейсън просто изглеждаше роден за Йейл.

Писмото пристигна на сутринта на дванадесети май. Беше подозрително леко и предполагаше, че съобщението в него е съвсем кратко. Оказа се не само кратко, но и болезнено.

Джейсън не бе приет в Йейл.

Учудването на семейство Гилбърт се превърна в гняв, когато научиха, че Тони Росън, чийто успех съвсем не бе по-висок от този на сина им и чийто бекхенд бе далеч по-лош, е приет в Ню Хейвън.

Бащата на Джейсън настоя ректорът, бивш възпитаник на Йейл, да го приеме незабавно.

— Мистър Трамбъл — подхвана той, — може ли да ми обясните защо са отхвърлили сина ми, а са приели младия Росън.

Посивелият ректор дръпна от лулата и отвърна:

— Трябва да разберете, мистър Гилбърт, Росън е контингент на Йейл. И баща му, и дядо му са учили там. В Йейл отдават голямо значение на това. Чувството за традиция е много силно.

— Добре, добре — отвърна Гилбърт-старши, — но ще ми дадете ли приемливо обяснение защо момче като Джейсън, истински джентълмен, отличен спортист…

— Моля те, татко — прекъсна го Джейсън с нарастващо неудобство.

Ала баща му настоя.

— Кажете ми защо вашата Алма матер не желае човек като него?

Трамбъл се облегна на стола и отвърна:

— Е, мистър Гилбърт, не съм в течение какво е обсъждала комисията в Йейл, но знам, че в Ню Хейвън държат всеки випуск да е „балансирана смес“.

— Смес?

— Да. Разбирате ли — уточни ректорът, — става въпрос за географско разпределение, за определен брой студенти, завършили колеж. Сетне е определен делът на завършилите гимназии, подготвителни училища, на музикантите и спортистите.

Бащата на Джейсън вече бе разбрал какво се опитва да каже Трамбъл.

— Мистър Трамбъл — попита го той, като едва-едва се сдържаше, — тази „смес“, за която говорите, включва ли и религиозни убеждения?

— Всъщност, да — отвърна любезно ректорът. — В Йейл не съществуват тъй наречените квоти. Но съществува, до известна степен, ограничение за броя на приетите студенти от еврейски произход.

— Това е противозаконно!

— Не бих се съгласил — възрази Трамбъл. — Евреите са — колко? — два процента и половина от населението на страната? Обзалагам се, че в Йейл приемат поне четири пъти повече.

Гилбърт-старши не изпитваше желание да се обзалага. Не се съмняваше, че старият мъж знае съвсем точно процента на евреите, приемани всяка година в неговата Алма матер.

Джейсън усети, че в душата му се надига буря и искаше да я предотврати на всяка цена.

— Виж какво, татко, няма да отида в университет, който не ме желае. Ако питаш мен, Йейл да върви по дяволите!

Сетне се обърна към ректора и се извини:

— Простете, сър.

— Няма за какво — кимна Трамбъл. — Напълно разбирам реакцията ти. А сега да помислим позитивно. Второто ти желание е също отлично училище. Мнозина дори смятат Харвард за най-добрия университет в страната.