Патриша Симпсън
Завещанието (1)

Пролог

Юли, 1938

Майкъл Каванети взе картонената кутия от задния склад за дърва, където беше поставил дърводелския тезгях. Цял ден ряза трупи. Косата и дрехите му бяха покрити със стърготини. Спря колкото да поздрави пощаджията и да се подпише за пакета, без да обръща внимание на презрителния поглед, с който пощенският раздавач изгледа окъсаните му работни дрехи.

След два месеца престой в Съединените щати Майкъл свикна с такива погледи. Направи гримаса, докато силните му мургави пръсти разкъсваха пакета и сваляха опаковката. Тези американци, с тяхната дъвка и груба невъздържаност, смятаха, че е луд, като купува старата къща. Но не знаеха плана.

Скоро тук ще има лозя, хубави лозя на южния склон към морето. Пръчките от старата лоза вече чакат под сайванта зад къщата. Грохналият чифлик ще бъде превърнат в скромен, но изискан бенедиктински манастир и ще бъде построен параклис. Параклис, който ще ехти от мощното сладко григорианско пение, когато монасите дойдат тук. С тридесетина работяги за една година ще преобрази чифлика и земите. И тогава всички тези презрителни погледи ще изчезнат. Ах, колко хубаво ще бъде!

Майкъл свали последната обвивка и погледна съдържанието на пакета. Какво ли беше това? Вдигна черни одежди. Наниз от зърна на броеница се посипа от вълнените гънки и падна сред стърготините в краката му. Наведе се, взе го и издуха праха, преди да види останалите неща в кутията. Имаше конопен пояс, качулка и плик. Майкъл се намръщи и сграбчи плика. Отвори писмото и прочете набързо вестта, написана на италиански. За миг втренчи витаещ поглед в пространството и почувства как коленете му отмаляват. Николо бе мъртъв.

По-големият му брат, последният от бенедиктинските монаси, бе загинал в морето. Корабът се разбил далече от италианския бряг и потънал. Всички загинали.

Майкъл падна на колене, без да обръща внимание на дървените стърготини под него. След това обхвана лицето си с ръце и заплака. Брат му — мъртъв. Силният, мъдрият Николо — мъртъв.

Сега никой няма да дойде. Никой няма да пристигне при него в Америка.

Смачка писмото и притисна юмрук до устните, като почувства внезапен пристъп на страх, по-голям от мъката по брат си, който бе свещеник. Без Николо тайната бе изгубена. Без Николо няма да има повече „Свети Бенедиктински ризлинг“. Наистина има лозовите пръчки, здрави и запазени в сайванта отзад. А и може да обработва земята по-добре от всеки друг. Но без майсторството на Николо в производството на вино няма да го има сладкия еликсир. Няма да го има тъй търсения и желан ризлинг.

Бе изгубено нещо повече от еликсира. С Николо си отиде една традиция. Традиция, останала непокътната от средните векове. Със смъртта на Николо настъпи краят на завещанието на Каванети. А за Майкъл Каванети това означаваше краят на света. Какво би могъл да направи? Майкъл наведе глава и сграбчи топчето хартия. В момент като този не му оставаше нищо друго, освен да се моли.

Не помнеше колко време се моли. Може би часове. Моли се, докато силите го напуснаха, а сълзите пресъхнаха. После въздъхна, прекръсти се и вдигна очи. С въздишка се обърна и се загледа във високата фигура, която бе само на три крачки.

Пред него стоеше монах с ръце, пъхнати в ръкавите на одеждите, и лице, скрито от качулката му.

— Брате Майкъл — обърна се към него монахът. Гласът му беше дълбок и мощен.

— Какво има? — Усети как сърцето му бие силно и бързо се изправи. Изплаши се от тъмната фигура, без да знае защо.

— Ти ме повика.

— Аз ли?

Монахът кимна тържествено.

— Аз съм отговорът на твоите молитви, брате Майкъл.

— На молитвите ми?

— Да, дойдох да ти помогна.

Майкъл изтупа дървените стърготини от коленете си. Не е ли някакво чудо? Отново погледна бързо забулената фигура.

— Кой те изпрати?

— Кой отговаря на молитвите, брате Майкъл? — отвърна монахът.

— О! — Майкъл изчисти праха от косата си, защото искаше да изглежда по-представителен.

Ако това бе чудо, монахът навярно бе ангел и той не искаше да изглежда толкова неспретнат пред него.

— Но какво мога да направя? — запита Майкъл. — Завещанието не може да бъде предавано. Брат ми е мъртъв.

— Завещанието ще оцелее. Тук съм вместо брат ти.

— Нима знаеш тайната на виното?

— Разбира се — монахът се усмихна. — Пръв я открих аз, брате Майкъл.

— Capperi!^[1] — Майкъл се отдръпна назад, опирайки се о ръба на тезгяха. Грабна едно длето, за да се въоръжи, но монахът се усмихна отново.

— Страхуваш ли се? — запита монахът.

— Защото знам кой си. Слушал съм за теб. Ти си монахът магьосник Козимо Каванети.

— Не съм магьосник.

— Тогава как дойде тук? Обясни!

— Изпратен съм да ти помогна.

— Изпратен от дявола. Не от господа, а от сатаната! — Майкъл се прекръсти и се вторачи в монаха, ужасен от празната сянка под качулката.

— Дойдох да ти помогна, брате Майкъл, не да ти навредя. Кълна ти се! Не се страхувай. И не губи надежда. Ти и аз ще обработваме лозето, докато се роди нов свещеник, за да продължи традицията.

— Но как ще стане това? Винаги е имало двама Каванети: единият — свещеник, за да прави виното, другият — светски мъж, за да обработва земята.

— Това е нова страна, брате Майкъл, и нов начин на живот. Старите начини трябва да изчезнат, за да сме в крак с времето. Следващият свещеник може би няма да бъде само свещеник, а също и съпруг. Само един Каванети ще бъде необходим в бъдеще. И този Каванети ще бъде най-силният свещеник.

— За какво говориш?

— Говоря за бъдещето, брате Майкъл. Един от синовете ти ще бъде едновременно светски мъж и свещеник.

— Но аз не съм женен.

— Ще се ожениш.

— И ще имам син?

— Двама сина.

Майкъл пусна бавно длетото върху тезгяха.

— И завещанието ще му бъде предадено?

— Разбира се. Когато синът ти порасне, ще научи всичко. Връзката няма да прекъсне, брате Майкъл.

— Значи ли, че ще остана в Америка?

— Да. Всичко се случва. Тук съм, за да ти помагам. Ще бъда пазител. Не всякога ще ме виждаш, но бъди сигурен — ще бъда тук.