Оригинално заглавие
Pesci-gatto per Venere, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 45/1970 г.


Сем Елингтон равномерно се поклащаше в своя уютен люлеещ се стол в сянката на гъстите олеандри. Слънцето клонеше към запад. Във въздуха кръжаха комари и други мушици. В този час всички звуци сякаш ставаха по-приглушени.

Сем се беше уморил през деня. И брат му Арчи Елингтон също. Те бяха ловували чак до късна вечер, пресичайки ручеи и блата. Цели часове трябваше да бродят по силно пресечени местности, където на всяка крачка ги дебнеше опасност. Сега те седяха в ъгъла на верандата и се наслаждаваха на блажената топлина, която се разлива по тялото след тежка работа. Сем се беше излегнал в удобния люлеещ се стол, а Арчи седеше направо на пода, облегнат на стената.

Вътре във вилата жените приготвяха вечеря; през притворената врата ясно се чуваха възгласи на досада — не беше трудно да се досети човек, че двете жени не бяха твърде опитни домакини. Момчетата си играеха в градината. От време на време зад храста се подаваше пластмасов пистолет, щракане и водната струя стигаше чак до верандата. Както винаги те играеха на нашествие от чужда планета. Сем и Арчи бяха толкова уморени, че нямаха сили да викнат на момчетата да прекратят тази глупава игра.

Непосредствено до градината имаше път, по който все по-често профучаваха коли, натоварени с всевъзможни рибарски принадлежности.

— Мекотели — презрително изсумтя Арчи.

— Охлюви — подкрепи го Сем.

— Те всички са се вдетинили — не спираше Арчи, — когато тези кретени държат в ръцете си въдица, дори и Луната да падне от небето, те няма да забележат.

— Това е вярно — потвърди Сем, като се плесна по шията, за да се избави от досадния комар. — Миналата седмица прочетох в „Пънч“ едно фантастично разказче от Томас Уот. Интересно, общо взето. Представяш ли си, кораб от Венера се приземява на брега на реката Хавтър. Екипажът на ракетоплана слиза и командирът започва да задава въпроси на един от тези откачени, които могат да беседват с тебе само за примамката „Силвър“ и за изкуственото червейче „Питър Рос“. И така, командирът на екипажа се приближава към него и казва: „Добър вечер, аз долетях от Венера“. Уот пише, че жителите на Венера много приличат на нас, само че очите им са разположени не хоризонтално, а вертикално и при това на челото. Какво би направил ти на мястото на този рибар? Ще побегнеш като луд или ще застинеш на мястото си от учудване и ужас. Какво мислиш направил рибарят? Той погледнал кораба, обгърнал с равнодушен поглед и преспокойно започнал да наглася на кукичката идиотската си изкуствена муха. После, без да вдига очи, казал: „Почакайте, малко съм зает“. Разбираш ли, ето така го казал.

— Е, това е вече прекалено — възрази Арчи. — Трудно е да се повярва.

— А пък аз ти казвам, че така беше. Жалко, че Елена изгори списанието, иначе…

Спорът се възобнови след вечерята. Като приспаха децата, жените се разговориха за плетки и различни начини за печене на пудинг, а пък Сем и Арчи изчезнаха на верандата.

— На какво се хващаме, че ако ние утре се преоблечем като марсианци, рибарите дори няма да забележат това? — запита Сем.

Арчи се колебаеше. Като всеки истински ловец той не изпитваше никакво уважение към любителите на риболова. Невъзможно е да си представиш, всичко все пак си има граници, че човек, макар да бил той и рибар, би продължил да се занимава с работата си, като види пред себе си хора от друга планета.

— Ела, искам да ти покажа туй-онуй — каза Сем.

Те преминаха градината и стигнаха до къщичката на пазача Ернст. Под навеса редом с градинарските ножици, лейките и сеялките се валяха всевъзможни вехтории.

— Какво мислиш да правиш?

— Сега ще разбереш — отговори Сем. — Утре сутринта ще облечем зелените комбинезони, високите гумени обуща, шлемовете, ще затъкнем пистолетите на децата и тогава дори и дяволът не може ни отличи от марсианците. После ще отидем при реката да си направим шега с тези глупави рибари.

— Според мене, тази шега може лошо да свърши.

— Ами — не спираше Сем. — Те ще ни погледнат само и отново ще се вторачат в поплавките си.

Арчи и Сем вървяха по пътечката, която водеше към реката. Двамата бяха обути в дълги до бедрата ботуши и зелени комбинезони с цип на гърдите. Сем носеше на гърба си две празни водолазни бутилки, а Арчи, тъй като не беше намерил нещо по-подходящо, носеше пръскачката, с която Ернст, едновременно пазач и градинар, пръскаше лозите. В поясите им стояха затъкнати пластмасовите пистолети, откраднати от децата.

— Хайде да си сложим шлемовете.

Старият шлем се оказа необикновено тежък. Той нямаше винтово закрепване, поради което стоеше направо на раменете, като при това страшно натискаше тила.

Най-сетне стигнаха до пътя. Внезапно иззад ъгъла изскочи велосипедист, облечен по селски, с вила на рамо. Той спокойно се движеше към Арчи и Сем, но като ги забеляза, захвърли велосипеда и вилата и с вопли се впусна да бяга. След това настана ред на автомобилиста. Недостигайки петдесетина метра, той рязко спря, даде заден ход и свивайки по странично пътче, с бясна скорост се скри в далечината.

— Охо — възкликна Арчи, — изглежда нашият фокус с преобличането има доста добър ефект.

Те отново свърнаха по пътя и без да бързат, започнаха да се спускат към реката.

— Спри, Арчи — каза Сем, когато вече навлизаха в крайбрежните гъсталаци. — Реката е съвсем близо. — Той смъкна шлема и го сложи на земята, редом с пистолетите. — Аз ще отида на разузнаване, а ти почакай тука.

След десет минути той се върна.

— Там в заливчето вече седят двама от тези психопати.

Братята сложиха отново шлемовете, пистолетите и тръгнаха.

Първият рибар седеше на голям изгнил дървен труп, наполовина затънал в калта. Неговият приятел беше избрал място малко по-нависоко, на разстояние двадесетина метра. Миришеше на тиня и на влажно.

— Привет на вас, земни хора — гръмко каза Сем, изваждайки пластмасовия пистолет. — Ние пристигнахме при вас от Марс.

Рибарят дори не помръдна.

— Тссс — прошепна той, по гъши протягайки шия. Изглеждаше сякаш очите му като магнит притегляха към себе си корковата поплавка, която точно в този момент леко шавна.

— Ей, вие, не чувате ли? Ние пристигнахме от планетата Марс — не се предаваше Сем.

Рибарят извърна глава и ги погледна. След това стана и изтегли въдицата.

— Почакайте малко — равнодушно произнесе той. След това се наведе, отвори кутийката с червеите и започна да рови в нея. Най-сетне той избра един тлъст червей, ловко го закачи на кукичката, после с плавно движение на ръката метна въдицата.

— Така значи вие сте долетели. А, спомних си, от Марс.

Като разговаряше, той не сваляше очи от поплавката.

— Ей, Вини — викна той на приятеля си, — те са долетели от Марс.

В отговор другият недоволно измуча нещо.

— Сега убеди ли се? Точно като в разказа — прошепна Сем на брат си.

— Аз се казвам Сендърс — каза непознатият, — заради вас аз изпуснах ей такова рибище. Тука винаги има богат улов. Но рибите са много плашливи. Най-малкият шум — и иди после ги търси.

— Ние дълги години трябваше да слушаме вашите радиопредавания, за да научим вашия език — Сем не знаеше какво още би могъл да каже.

— А, радиопредавания… разбирам… А кога долетяхте?

— Вчера следобед. Нашата летяща чиния е тук, недалеко, на поляната.

— Аа.

В същия момент поплавката се потопи. Човекът с името Сендърс мълниеносно подсече въдицата. На примамката се беше хванала огромна „риба-котка“, която сега отчаяно трептеше в тревата. Рибарят внимателно я сне от кукичката, вдигна капака на кофата и хвърли там улова си.

— Послушайте — каза той, като търсеше в кутийката нов червей за примамка. — На мене сега не ми е до разговори. В това време рибата кълве най-добре. Елате след два часа, тогава ще поговорим.

Да се настоява повече беше съвършено безполезно. Арчи самолично се убеди, че в удивителните истории за рибарите няма нито капка преувеличение. Даже появяването на марсианци не е в състояние да ги отвлече от любимото им занимание. На братята не им оставаше нищо друго, освен да се върнат в къщи.

Човекът на име Сендърс разглоби въдицата си и събра риболовните принадлежности. Другият рибар последва примера му.

Когато погледнаха в кофите с вода, където плаваха хванатите риби, лицата им изразяваха удовлетворение.

— Какво искаха от тебе? — запита Вини.

— А, нищо. Ти нали ги знаеш тези земни жители, постоянно се шегуват. Едно не мога да разбера: защо когато устройват карнавали, не са в състояние да измислят нищо друго освен марсианци и летящи чинии.

— Напразно се учудваш, Сендърс. Откъде могат да знаят, че Марс е необитаем?

— Съгласен съм. Но мен винаги ме дразни тази пълна липса на въображение.

Те мълчаливо тръгнаха към гората. На половината път Вини запита:

— Как мислиш, тези „риби-котки“ могат ли да се аклиматизират в нашите езера?

— Разбира се — отговори Сендърс, — отначало ще трябва да ги пуснем в по-студените северни езера, а след това в южните. Разбира се, ще им бъде трудно. Венерианските риби не понасят чуждите. Но те уверявам, че у нас тези „риби-котки“ ще се приспособят.

Те стигнаха поляната. Сендърс извади от джоба си странен на вид предмет със сребрист цвят. Натисна лостче и сякаш бе махнал с вълшебна пръчица, на поляната се появи летяща чиния.

— Този кретен твърдеше, че са се приземили именно тук — каза Сендърс, качвайки се по трапа.

Едва се беше затворила вратата на летящата чиния и тя изчезна, сякаш се бе разтворила в небето. Бръмченето на двигателите в момента на излитането едва ли е било по-силно от бръмченето на безчислените рояци комари, които кръжаха над гората; не е удивително, че никой от хората нищо не чу. Впрочем дори и да можеше да се различи летящата чиния, кой би я видял? На този участък от реката нямаше никой освен рибарите, които, когато ловят, както е известно, не виждат нищо освен потръпващата на водата поплавка.

Край