Тери Брукс
Първият крал на Шанара (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Зората разкъса небето, сиво и мрачно от поройния дъжд, паднал през нощта, и обгорената и набраздена долина на Рен изглеждаше черна и димяща в сумрака. Строени отново, с готови за бой оръжия, с очи вперени с очакване в мрака, елфите стояха и се подготвяха за атаката, която знаеха, че предстои. Но от гъстата мъгла, която обгръщаше лагера на армията на Господаря на Магията при източния вход на долината, не се чуваше и звук и нищо не помръдваше из ветровитата пустош пред тях. С изгряването на слънцето, светлината стана по-силна, но мъглата отказваше да се разнесе и все още нямаше никакъв помен от нападение. Беше немислимо огромната армия да се е оттеглила. Цяла нощ, подобно на болно животно, тя се беше чесала и грижила за себе си, стонове на болка и страдание се издигаха от мъглата и дъжда, надделявайки над отслабващия тътен на затихващата буря. Цяла нощ армията се беше грижила за нуждите си и бе прегрупирала силите си. Тя заемаше източния вход към долината, както самата долина, така и височините около нея. Обсадните машини, провизиите и съоръженията бяха изтикани напред и позиционирани по протежението на лагера из целия вход. Те може и да напредваха бавно и тромаво, но си оставаха непреодолима сила.

— Там са — измърмори едноокият Ам Банда, който стоеше от лявата страна на Бремен. Лицето му се изкриви в тревожно смръщване.

Джърл Шанара кимна, високата му фигура беше напълно неподвижна.

— Но какво правят?

Наистина. Бремен уви слабото си тяло по-плътно с черната роба, за да се предпази от утринния хлад. Не можеха да видят далечния край на долината, нямаше как погледът им да проникне през мрака, но усещаха присъствието на врага. Нощта бе изпълнена със звуци и ярост, докато северняците се приготвяха отново за битка, и само през последния час бяха станали злокобно тихи. Старецът подозираше, че атаката този ден ще е под друга форма. Господаря на Магията беше отблъснат с тежки загуби и сигурно не бе склонен да повтори това преживяване. Дори неговата мощ си имаше граници и рано или късно властта му над онези, които се сражаваха за него, щеше да отслабне, ако не вземеше някакви мерки. Елфите трябваше скоро да бъдат изтласкани или разгромени, иначе северняците щяха да започнат да се съмняват в непобедимостта на господаря си. А щом кулата от карти започнеше да се срутва, нищо нямаше да е в състояние да я спре.

Вдясно от него нещо се раздвижи, нещо дребно и потайно. Беше момчето, Аланон. Бремен погледна скришом към него. То се беше взряло право напред, слабото му лице се бе изопнало, а очите му се бяха фиксирали в нищото. Аланон виждаше нещо, поне изражението му показваше това. Той се взираше отвъд мъглата и мрака, странните му очи проникваха в скритото за останалите.

Старецът проследи погледа на момчето. Видя някакво завихряне в мъглата, някаква подвижна завеса над целия източен вход към долината.

— Какво е това? — попита тихо Бремен.

Но момчето просто поклати глава. Усещаше го, но още не можеше да го идентифицира. Очите му оставаха приковани в мъглата, концентрацията му беше пълна. Бремен беше разбрал, че малкият е особено добър в концентрирането. Всъщност беше повече от добър. Напрегнатостта му беше плашеща. Това не беше нещо, което бе научил или пък последица от шока, който бе изстрадал при разрушаването на Варфлийт. Беше вродено — подобно на странните му очи и острия като бръснач ум. Момчето беше целеустремено и твърдо като камък, но притежаваше и интелигентност и безгранична жажда за знания. Само седмица по-рано, след среднощния рейд над лагера на Северната армия, Аланон беше дошъл при Бремен с молба да го научи да използва друидска магия. Просто така. Научи ме как да я използвам, беше настоял той — сякаш всеки можеше да го постигне като че ли това умение се усвояваше лесно.

— Нужни са години, за да се научи дори малка част от това — беше отвърнал Бремен, толкова изумен от молбата му, че не можа да я отхвърли категорично.

— Нека опитам — настоя момчето.

— Но защо ти е? — Друидът беше искрено слисан. — За да си отмъстиш? Мислиш ли, че магията ще ти донесе отмъщение? Защо да не прекараш времето си, като се научиш да боравиш с обикновени оръжия? Или пък да се научиш да яздиш? Или да изучаваш бойно изкуство?

— Не — веднага и категорично отвърна момчето. — Не искам нищо от това. Не искам отмъщение. Искам само да бъда като теб.

И това беше, всичко се съдържаше в едно-единствено изречение. Момчето искаше да бъде друид. То беше привлечено от Бремен, както и Бремен от него, защото те бяха нещо повече от дете и старец. Четвъртото видение на Галафил бе разкрило късче в бъдещето, предупреждение, че между друида и момчето има връзка. Видението беше обещание за общата им съдба. Бремен вече знаеше това. Момчето му беше изпратено от провидението, чиито цели той още не разбираше. Вероятно то беше наследникът, когото търсеше от толкова време. Странно, че го откри по този начин, но не и съвсем неочаквано. Нямаше закони за избор на друиди и Бремен знаеше добре, че не бива тепърва да ги изгражда.

И така, той показа на Аланон няколко малки номера, които да научи — дребни умения, които изискваха най-вече концентрация и упражнения. Беше решил, че това ще ангажира момчето поне за седмица и нещо. Но Аланон усъвършенства всичките за един ден, нетърпелив да се върне за още. Така всеки от десетте дни досега Бремен му беше разкривал по късче от друидското знание, върху което да работи, като го бе оставил сам да реши как точно да пристъпи към него. Ангажиран в подготовката за посрещане на атаката на Северната армия, той бе имал малко време да види какво е постигнало момчето. И сега, докато наблюдаваше в здрачната светлина на изгрева как е отправило поглед през долината, старецът отново беше удивен от очевидната дълбочина и неотменност на неговата решителност.

— Ясно! — извика внезапно Аланон, с разширени от изненада очи. — Те са над нас!

Бремен беше така шокиран, че за момент изгуби дар слово. Няколко глави се извърнаха нагоре, в отговор на думите на момчето, но никой не помръдна. Тогава Бремен махна с ръка към небето, обливайки мрака с широка дъга друидска светлина, и мрачните силуети, които кръжаха над главите им внезапно станаха видими. Щом ги разкриха, черепоносците рязко извиха и се отдалечиха, разтворили широко криле, докато изчезваха отново в мрака.

Джърл Шанара за миг се озова до друида.

— Какво правят? — попита той.

Очите на Бремен си оставаха приковани към пустите сега небеса и гледаха как друидската светлина започва да се топи. Мракът отново се завърна, плътен и всепоглъщащ. Със светлината ставаше нещо странно, осъзна той внезапно. Нещо странно.

— Разузнават — прошепна той. Тогава, като се обърна бързо към Аланон, каза: — Погледни отново през долината. Този път по-внимателно. Не се опитвай да видиш нещо определено. Вгледай се в мъглата и здрача. Внимавай за някакви движения.

И момчето го стори, а лицето му се смръщи от усилието. Взираше се напрегнато в нищото, задържа дъх и притихна. После устата му се отвори и то пое дъх изумено.

— Добро момче. — Бремен обви с ръка раменете на момчето. — Вече и аз ги виждам. Но твоите очи са по-силни. — После обърна лице към краля. — Атакуват ни мрачните създания на Господаря на Магията, същества, призовани от отвъдното. Днес е решил да използва тях, а не армията си. Приближават се през долината. Черепоносците разузнават пътя пред тях. Господаря на Магията прикрива с магията си приближаването им, като променя светлината и сгъстява мъглите. Нямаме много време. Прати офицерите си по местата и им кажи да се приготвят. Ще направя, каквото мога, за да отблъсна тази атака.

Джърл Шанара даде заповеди и елфическите командири се разпръснаха по своите части. Корморант Итруриън — на левия фланг. Раненият, но все още на крака, Ръстин Апт — на десния. Киър Джоплин беше вече на мястото си, кавалерията бе изтеглена зад пешаците. Ам Банда препусна към южните склонове, за да даде заповед на стрелците да заемат позиции там. Преккиън, Черните часови, Триуитън и повечето от Дворцовата стража бяха останали в резерв.

— Ела с мен — каза Бремен на краля.

Те се изтеглиха далеч вдясно от предните редици — кралят, друидът, Аланон и Прейа Старли. Минаха бързо през стреснатите елфически преследвачи към най-предните редици на армията. Щом стигнаха, друидът отново се обърна назад.

— Накарай най-близките да вдигнат оръжия и да ги държат здраво — наред той. — Кажи им да не се страхуват.

Кралят го направи, без да пита защо, доверявайки се на друида. Той даде заповедта и копия, мечове и пики се вдигнаха нагоре в отговор. Бремен присви очи, плесна с ръце пред тях и призова Друидския огън. Когато огънят се събра на ярка синя топка в шепите му, той разпрати частици от него да скачат от оръжие на оръжие, от острие на острие, докато не докоснаха всички. Изумените войници се изплашиха от приближаващите се пламъци, но кралят им нареди да стоят на място и те го сториха. Когато всички оръжия от една част бяха обработени по този начин, те минаха към следващата и повториха процеса по дължината на редиците смутени елфи. Друидът насищаше метала на оръжията им със своята магия, а кралят ги убеждаваше в нуждата от това, като в същото време ги предупреждаваше да останат в готовност, защото атаката е започнала.

Когато мрачните създания ги връхлетяха, друидската магия вече беше наситила оръжията и ядрото на елфическата армия беше защитено. Тъмните силуети се спуснаха от мрака, като се хвърлиха към елфическия строй, виещи като подивели животни. Те бяха същества с оголени нащърбени зъби и остри нокти, с четинеста черна козина и твърди люспи. Бяха създания от други светове, създания на мрака и лудостта и за тях не важаха никакви закони освен закона за оцеляването. Биеха се с ярост и дива сила. Някои бяха на два крака, други на четири, но всички изглеждаха като родени от нечии противни кошмари или извратено въображение.

Елфите бяха изтласкани назад, отстъпвайки от позициите си, завладени от страх, ужасени от тези зверове, които искаха да ги разкъсат на парчета. Някои от тях умряха на мига, страхът се загнезди толкова дълбоко в гърлата и сърцата им, че не успяха да помръднат, за да се защитят. Други умряха сражавайки се и бяха повалени, преди да са успели да нанесат решителния си удар. Но част от тях възвърнаха духа си, щом установиха с изумление, че докоснатите им от магия оръжия лесно проникват в телата и крайниците на чудовищните нападатели. След първоначалното стъписване от първия удар, армията отново се окопити.

Но чудовищата разкъсаха предната редица, следвани от нещо толкова огромно, че се извисяваше значително дори над най-високите от събратята си. То бе покрито с твърда като подметка кожа, а към най-важните части на тялото му бяха прикрепени метални плочки. Огромните му нокти разкъсваха мъжете, изпречили се на пътя му. Ръстин Апт поведе контраатака, за да го изтласка назад, но бързо бе отблъснат.

Като видя опасността, Бремен се втурна да пресрещне звяра.

В отсъствието на друида, Джърл остана в центъра, наблюдавайки как чудовищата се вклиняват все по-дълбоко в армията. Като викаше и насърчаваше хората си, кралят пренебрегна обещанието си да не влиза в боя, измъкна меча си и препусна през редиците, за да се включи в битката заедно с Прейа и охранителите си. В предните редици на централната част на елфическата армия, пред върховете на пиките и мечовете се бяха свили, готови за скок, огромни вълци и чакаха да се отвори подходяща пролука. Щом Джърл се появи, една черна сянка се спусна надолу от мъглата и се стовари над предните редици на елфите-преследвачи. Черепоносецът се издигна пак нагоре с нокти, червени от кръв. В този миг вълците се хвърлиха срещу войниците и започнаха да ги разкъсват със зъби. Но оръжията на защитниците сечаха и пронизваха нападателите, а друидската магия проникваше през дебелата им кожа. Първите зверове загинаха при тази яростна защита, а останалите се оттеглиха, като ръмжаха и тракаха с челюсти в безсилието си.

На десния фланг Бремен достигна до групата чудовища, проникнали зад защитата на елфите. Щом забелязаха стареца, те се впуснаха вкупом към него. Бяха двукраки създания с огромни гръдни кошове и силни, мускулести крайници, с които можеха да разкъсат човек на две. Главите им като че израстваха направо от раменете и целите се губеха в кожени гънки така, че се виждаха само дивите им очи. Те се хвърлиха към друида с радостен вой, но Бремен изпрати към тях Друидския огън и ги отблъсна. От всички страни край него се събраха елфи-преследвачи, за да го защитят, и се спуснаха към нападателите. Чудовищата се извъртяха и отвърнаха на удара, но остриетата на елфите и Друидският огън се врязаха в тях.

Тогава огромното същество, което първо бе разкъсало елфическите редици, се изправи срещу Бремен. Очите му просветваха, кожестото му тяло бе покрито с кръв.

— Старец! — изсъска съществото и връхлетя отгоре му.

Друидският огън експлодира от ръцете на Бремен, но чудовището вече беше твърде близо, затова успя да избегне смъртоносния пламък и да сграбчи китките на стареца. Бремен обви ръцете си в огън в опита си да се освободи, никой от останалите не би могъл да се мери със силата му, но чудовището продължи да го стиска. Ноктестите му ръце стегнаха хватката си и огромните мишци започнаха да изтласкват друида назад. Лека-полека Бремен започна да отстъпва. Наоколо останалите чудовища започнаха да се приближават с нова увереност. Краят беше близо.

Тогава се появи Аланон, дотича от мрака, скочи върху незащитения гръб на създанието и впи ръце в жълтите му очи. С гневен вик момчето отвори някакво хранилище на сила в себе си и я съчета с частицата магия, която беше усвоило. Неконтролируем, див като ураган огън експлодира от ръцете му във всички посоки. Той изригна с такава сила, че отхвърли Аланон по гръб на земята и той остана там неподвижен. Но огънят облиза и лицето на нападателя и го порази.

Чудовището веднага пусна Бремен, замята ръце от гняв и болка и се извърна назад. Бремен скочи на крака, въпреки немощта, която го заливаше, въпреки раните и запрати отново Друидския огън към съществото. Този път пламъците се плъзнаха надолу по гърлото на чудовището, достигнаха сърцето му и го превърнаха във въглен.

Междувременно Джърл Шанара се бе преместил в левия фланг на армията си. Корморант Итруриън беше паднал на земята, обграден от хората си, които се биеха, за да го защитят. Кралят се вклини в групата им и поведе бърза, решителна контраатака срещу прегърбените същества, които се носеха по елфическите редици, въоръжени с двуостри брадви и назъбени ножове. Банда бе обърнал огъня на стрелците директно надолу по склона и сега стрелите пронизваха мъглата и чудовищата, скрити в нея. Елфите успяха да прикрият Итруриън и да го отнесат от бойното поле. Киър Джоплин изпрати кавалерията си напред, за да запълни отворилата се пролука. Като предаде командването на Джоплин, кралят се върна бързо в центъра на армията, където боят отново се бе ожесточил. На два пъти получи удари, които го зашеметиха, но успя да се окопити, преодолявайки шока и болката, и продължи да се сражава. Прейа беше до него и го защитаваше отляво, като бързо и ловко нанасяше удари и парираше тези на врага с късия си меч. Дворцовата стража се биеше близо до тях, а някои от войниците умираха, докато се опитваха да опазят своя крал и своята кралица. Съществата от отвъдното бяха разкъсали на много места елфическите редици и защитниците трябваше да се справят с щурмове от всички посоки.

Накрая Бремен успя да скрепи левия фланг на защитниците дотолкова, че нападателите, проникнали през него, бяха отблъснати. Безспорно разбити, оцелелите се обърнаха и побягнаха, безформените им силуети се изгубиха отново в мъглите, сякаш никога не ги беше имало. Армията се насочи напред, към онези, които все още се сражаваха в центъра й, и отблъсна и тях. Бавно, но сигурно, елфите си върнаха позициите. Зверовете от отвъдното се изтеглиха и изчезнаха.

Изтощена, армията на Запада се взираше след тях в сивата, здрачна пустота.

Северняците атакуваха отново късно същия следобед, като този път изпратиха редовните си войски. Сега мъглите се бяха разнесли, небето бе започнало да се прояснява и светлината беше силна и чиста. Елфите гледаха от новите си защитни позиции как врагът се приближава по опустошения Рен. Бяха се изтеглили още по-надълбоко в долината, близо до западния й подстъп, защитени както от издигащите се възвишения, така и от наскоро построените каменни стени, от които стърчаха заострени шипове. Вече представляваха доста изпосталяла и окървавена дружина, на крачка от пълното изтощение, но все още неустрашими. Бяха преодолели прекалено много, за да се изплашат сега. Стояха спокойно на позициите си, скупчени един до друг, защото там, където чакаха, долината рязко се стесняваше. Склоновете бяха толкова стръмни, че беше нужна само малка група лъконосци и елфи-преследвачи да защитават височините от настъпление. По-голямата част от армията беше разгърната в долината, гъстите й редици се простираха от склон до склон. Корморант Итруриън отново беше тук, с превръзки на рамото и главата, и мрачен израз на слабото си лице. Заедно с дори още по-изнемощелия Ръстин Апт, той командваше дивизиите, които щяха да срещнат ядрото на атаката на северняците. Ам Банда беше на северния склон с група лъконосци. Киър Джоплин и кавалерията се бяха изтеглили до началото на прохода, защото тук вече нямаше достатъчно пространство за маневрите им. Дворцовата стража и Черните часови отново бяха оставени в резерв.

Точно зад елфическите редици, на една издатина, откъдето можеха да наблюдават битката, стояха Бремен и момчето Аланон.

Кралят и Прейа Старли, на верните си коне Риск и Въглен, стояха в центъра на елфическата защита, обградени от войни от Дворцовата стража.

Оттатък, в другия край на долината, се чуваха барабаните на Северната армия. Тътенът на копитата и обутите в ботуши крака отекваше силно. Безчислени пехотинци приближаваха в атака. Бяха толкова много, че изпълваха цялата долина. Зад тях идваха бойните машини — обсадните кули и катапултите, влачени от впрягове коне и потни мъже. Кавалерията настъпваше в ариергард — редици ездачи, понесли копия и пики, с развяващи се над тях знамена. Огромни скални троли носеха Господаря на Магията и неговите слуги в носилки, драпирани с черна коприна и декорирани с избелели кости.

Това е краят, осъзна Бремен внезапно. Мисълта се появи неканена, докато гледаше напредването на врага. Твърде много са, а ние сме твърде изморени, битката беше прекалено яростна и дълга. Това е краят.

Той потръпна от неумолимостта на това предчувствие, чиято сила нищо не можеше да възпре. Друидът усети как върху него ляга огромна тежест, безжалостна увереност, ужасяваща истина. Гледаше как множеството на северняците се движи напред, влачи своите бойни машини, изпълва набразденото, почерняло дъно на Рен и в съзнанието му се превърнаха в приливна вълна, която щеше да залее елфите и да ги удави. Бяха минали само два дни в битки, а изходът бе вече близо. Ако джуджетата се бяха присъединили към тях, може би щеше да бъде иначе. Ако някой от градовете на юг бе сформирал армия, може би щеше да промени нещата. Но сега елфите бяха сами и нямаше кой да им помогне. Бяха останали само една трета от първоначалния си брой и дори да нанесяха на врага десет пъти по-големи загуби, това нямаше да има никакво значение. Северняците имаха много излишни животи; броят им осигуряваше надмощието.

Старецът примигна изморено и потърка брадичката си. Не можеше да понесе такъв край. Джърл Шанара нямаше да получи шанс да изпита меча си срещу Господаря на Магията. Нямаше да има възможност дори да се изправи срещу него. Щеше да умре тук, в тази долина, заедно с елфите си. Бремен добре познаваше краля, знаеше, че ще даде живота си за другите. А ако Джърл Шанара умреше, нямаше да остане никаква надежда.

До него Аланон помръдна смутено. Той също усеща неизбежното бедствие, помисли си старецът. Момчето имаше кураж; беше го доказало тази сутрин, когато спаси живота му. Беше използвало магията, без да се замисли за собствената си сигурност, единствено, за да защити стареца. Бремен поклати разчорлената си сивокоса глава. То беше изморено и изплашено, но решителността му не бе намаляла. Щеше да направи всичко, на което бе способно в тази битка, също като краля. Друидът бе сигурен, че Аланон вече избира къде да заеме позиция.

Северната армия беше на двеста метра от тях, когато спря с тътен. Настъпи суматоха, докато сапьорите и влекачите започнаха да дърпат катапултите и обсадните кули. Гърлото на Бремен се сви. Господаря на Магията нямаше да предприеме директна атака. Защо да хаби ненужно животи? Вместо това, щеше да използва катапултите и лъконосците, скрити в кулите, за да пробие защитата на западняците, да ги изтощи, докато останат твърде малко, за да окажат някаква съпротива.

Бойните машини бяха пръснати по цялата ширина на долината, подредени в права линия. Клуповете на катапултите бяха заредени с камъни и късове метал. На всеки от процепите в търбусите на кулите имаше стрелци. А по елфическите редици не помръдваше никой. Нямаше къде да идат, нито къде да се оттеглят. Долината беше изгубена, Западната земя — също. Барабаните продължаваха несекващата си каденца, която се сливаше с тътена на колелата на бойните машини и отекваше в гърдите на стареца. Той вдигна поглед към притъмнялото небе, но до залез оставаше още час и мракът щеше да се спусне твърде късно, за да им е от помощ.

— Трябва да спрем това — прошепна той, неволно. Думите се изплъзнаха сами.

Аланон погледна към него и зачака безмълвно. Странните му очи се фиксираха в стареца и не се отделяха от него. Бремен срещна погледа му.

— Как? — попита тихо момчето.

И изведнъж Бремен разбра. Разбра го от очите, от думите на момчето, от шепота на вдъхновението, което внезапно се надигна в него. То му се яви в момент на ужасяващо проникновение, роди се от собственото му отчаяние и изтляваща надежда.

— Има начин — каза бързо, нетърпеливо друидът. Бръчките по лицето му се вдълбочиха. — Но се нуждая от помощта ти. Няма да ми стигне силата. — Той млъкна и после добави: — Ще бъде опасно за теб.

Момчето кимна:

— Не ме е страх.

— Може да умреш. И двамата може да умрем.

— Кажи какво да направя.

Бремен се обърна към редицата бойни машини и го дръпна пред себе си.

— Тогава слушай внимателно. Ще трябва да те превърна в мое продължение, Аланон. Не се съпротивлявай на това, което почувстваш. Ще станеш проводник на моята магия, магията, която притежавам, не ми липсва достатъчно сила, за да я използвам. Ще я насоча чрез теб. Ще почерпя сила от теб.

Момчето не погледна към него.

— Ще позволиш на магията си да се храни о мен? — попита то тихо, почти със страхопочитание.

— Да. — Бремен се наведе по-близо. — Ще те пазя с всички възможни способи. Ако умреш, аз ще умра с теб. Само това мога да ти предложа.

— Достатъчно е — отвърна момчето, очите му все още бяха извърнати настрани. — Направи каквото трябва, Бремен. Но го направи сега, бързо, докато има време.

Северната армия се беше простряла пред тях, с огромните бойни машини отпред, с гора от вдигнати оръжия. От изсъхналата, обгоряла долина се вдигаше прах и изпълваше въздуха с наноси, които закриваха целия свят отвъд така плътно, като че той изобщо не съществуваше. Светлината се отразяваше в металните остриета и върхове, флаговете се вееха с ярките си цветове, а в звуците, които се носеха от гърлата на атакуващите, се усещаше очакването на победата.

Заедно, друидът и момчето се изправиха пред тях, пред мъже, животни, машини, шум и движение. Стояха тихи и самотни на издатината в скалата. Никой не ги забелязваше или просто не им обръщаше внимание. Дори елфите не поглеждаха към тях, очите им бяха приковани в армията отпред.

Бремен си пое дълбоко дъх и сложи ръце на слабите рамене на Аланон.

— Събери ръце и ги насочи към кулите и катапултите. — Гърлото му се сви. — Бъди силен, Аланон.

Момчето събра длани, сплете пръсти, после слабите му ръце се вдигнаха и се насочиха към Северната армия. Бремен стоеше точно зад него, ръцете му бяха неподвижни, а очите — затворени. Призоваваше Друидския огън. Той проблесна и се появи. Припомни си, че трябва да е много внимателен с него. Балансът между това, от което се нуждаеше, и онова, което можеше да си позволи да даде, беше твърде крехък и не биваше да го нарушава. Допуснеше ли грешка, и с двамата бе свършено.

На бойното поле рамената на катапултите вече започваха да се изтеглят назад, а стрелците в кулите опъваха лъковете си.

Бремен отвори очи, сега те бяха бели като сняг.

Долу, сякаш почувствал нещо, Джърл Шанара извърна поглед към него.

Внезапно Друидският огън се стрелна от ръцете на Бремен към тялото на Аланон, а после се насочи от свитите юмруци на момчето над главите на чакащата елфическа армия към набразденото, обгоряло поле и към вражеските бойни машини. Огънят порази напълно кулите, погълна ги така всеобхватно, че те лумнаха в пламъци, преди някой да може да мигне. Оттам се прехвърли към катапултите, изпепели влекачите им, захапа въжетата и изкриви металните части. Движеше се като живо същество, като избираше първо една цел, после друга. Пламъкът беше ярко син и така ослепителен, че мъжете и от двете армии бяха принудени да закрият очите си пред блясъка му. Той препусна нагоре и надолу по предните редици на Северната армия, като поглъщаше всичко и всеки. На моменти се издигаше на десетки метри нагоре, извисяваше се към небето на чудовищни скокове, а след него се вдигаха облаци дим.

Писъци и викове се надигнаха от огромната армия на северняците, когато огънят се вряза в нея. А сред редиците на наблюдаващите ги елфи цареше само изумление и тишина.

Бремен усети спад в магията си, отслабване на огъня, но в момчето Аланон имаше още мощ. То сякаш ставаше все по-силно, слабите му ръце бяха прострени напред, с вдигнати длани. Друидът усещаше как слабото тяло на детето трепери от решимостта му. Огънят още струеше от ръцете му, прескачаше отвъд бойните машини към множеството на изумената Северна армия, прорязвайки смъртоносна, пламтяща пътека. Достатъчно! — помисли си Бремен, усетил опасността от нарушаването на баланса. Но той не можеше да прекъсне връзката си с момчето; не можеше да забави потока на магията си. Сега момчето беше по-силно и черпеше от него.

Северняците започнаха да отстъпват срещу тази нова яростна атака. И това не беше просто отстъпление, а пълен погром, куражът им бе прекършен. Дори скалните троли побягнаха от огромния пожар, погълнал другарите им, към прикритието на склоновете и прохода отвъд тях. Дори за тях битката този ден беше приключила.

Тогава най-накрая силата на Аланон секна и Друидският огън, който изригваше от свитите му юмруци, изчезна. Момчето въздъхна силно и се отпусна към Бремен, който също едва се държеше на краката си. Но старецът го хвана и го притисна към себе си, изчаквайки търпеливо ударите на сърцата им да се успокоят и да забавят ритъма си. Стояха притиснати един към друг, нашепвайки си успокоителни думи, взирайки се в разразилия се долу ад, който поглъщаше бойните машини на Северната армия и осветяваше гърбовете на оттеглящите се врагове с кърваво сияние.

На запад слънцето потъваше зад хоризонта и нощта изпълзяваше предпазливо от убежището си, за да покрие мъртвите с плаща си.

След разрушението на бойните машини и след като мракът се разпростря по целите Четири земи, а огньовете в центъра на долината Рен започнаха да изтляват, Джърл Шанара се приближи към Бремен. Старецът беше седнал с Аланон на една издатина и ядеше вечерята си. Вече беше тихо, Северната армия се бе изтеглила в източния край на долината, а елфите все още поддържаха позициите си в западната теснина. Войниците бяха изяли вечерните си дажби. Елфите-преследвачи се хранеха на смени, за да следят за друга, изненадваща атака. В задната част на лагера горяха огньове, на които се приготвяше храната, и ароматът на гозба се носеше из въздуха. Старецът стана, щом кралят се приближи до него, и забеляза в очите на Джърл поглед, който не бе виждал досега. Кралят поздрави и двамата, после помоли Бремен да се разходят насаме. Момчето се върна към яденето без коментар. Друидът и кралят се отдалечиха в сенките.

Когато бяха вече на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе, кралят се обърна към стареца.

— Искам да направиш нещо — каза тихо той. — Искам да използваш магията си, за да бележиш елфите така, че да могат да се разпознават един друг в мрака в битка със северняците, за да не се избиват по погрешка. Можеш ли?

Бремен помисли за момент, после бавно кимна.

— Какво смяташ да правиш?

Кралят беше изморен и измъчен, но в очите му светеше хладна решимост и в чертите му личеше ожесточеност.

— Смятам да атакувам сега, тази нощ, преди да са успели да се прегрупират.

Старецът се взираше безмълвно в него. Кралят стисна устни.

— Тази сутрин моите следотърсачи доложиха за раздвижване по фланговете на Северната армия. Изпратили са две отделни армии — по-малки от тази, пред която бяхме изправени, но все пак значителни, на север и на юг от Рен, за да ни притиснат откъм гърба. Трябва да са ги пратили най-малко преди седмица, ако се съди по сегашните им позиции. Напредват бавно, но се приближават към нас. След няколко дни ще ни отрежат пътя към Арборлон. Ако това стане, с нас е свършено.

Той се загледа в мрака, сякаш търсеше думи, с които да продължи.

— Твърде много са, Бремен. Знаехме го от самото начало. Единственото ни предимство е нашата защитна позиция. Ако и тя ни бъде отнета, няма да ни остане нищо. — Очите му отново се върнаха към стареца. — Изпратих Преккиън и Черните часови да предупредят Врий Иридън и Съвета и да подготвят защитата на града. Но единствената ни надежда е да сторя онова, което ти поиска от мен. Да се изправя срещу Господаря на Магията и да го унищожа. А за целта ще трябва първо да разпръсна Северната армия. Няма да ми се удаде по-добър шанс да го направя. Сега северняците са дезорганизирани и изтощени. Трябва да ги ударим.

Бремен дълго обмисля отговора си. Най-накрая кимна бавно и каза:

— Може би си прав.

— Ако ги атакуваме сега, ще ги хванем неподготвени. Ако ударим достатъчно силно, може да успеем да проникнем до мястото, където се крие Господаря на Магията. Объркването от нощната атака ще ни помогне, но само, ако можем да се различаваме един друг от врага.

Друидът въздъхна.

— Ако бележа елфите така, че да се различават, това значи да ги направя видими и за северняците.

— Няма друг начин. — Гласът на краля беше спокоен. — На тях ще им трябва известно време, докато осъзнаят какво означава всичко това. Дотогава ние или ще сме спечелили, или ще сме загубили битката.

Бремен кимна, без да отговори. Това беше дръзка тактика, която можеше да обрече елфите и да доведе до пълното им унищожение. Но в същото време нуждата от нея беше очевидна, а друидът виждаше в краля човека, който може да я осъществи успешно. Защото елфите щяха да последват Джърл Шанара навсякъде, и точно вярата в техния водач щеше да ги крепи най-силно.

— Но се страхувам — прошепна внезапно кралят, като се наведе по-близо, — че няма да успея да призова мощта на Меча, когато е необходимо. — Той замълча, очите му се взираха втренчено. — Ами ако не отвърне на призива ми? Какво ще правя тогава?

Друидът се пресегна и взе ръцете на краля в своите, а после ги стисна силно.

— Магията няма да те провали, Джърл Шанара — каза той тихо. — Ти имаш твърде смело сърце, изцяло си отдаден на целта си, ти си кралят, от който твоят народ се нуждае. Магията ще се появи, щом я призовеш, защото това е твоята съдба. — В усмивката му нямаше радост. — Трябва да повярваш.

Кралят си пое дълбоко дъх и помоли:

— Ела с мен.

Старецът кимна.

— Ще дойда.

 

На север от Рен, където облаците напластяваха откритото поле със сенки, а равнините се ширеха надалече пусти и тихи, Кинсън Рейвънлок се измъкна безшумно от глъчката и хаоса на лагера на Северната армия и се запъти натам, откъдето беше дошъл. Това му отне почти час, придържаше се към клисурите и сухите речни корита и избягваше височините и откритото поле. Вървеше бързо, нетърпелив да стигне при онези, които го чакаха, и мислеше, че може би все пак не са дошли прекалено късно.

Бяха минали повече от десет дни, откакто двамата с Марет потеглиха от Източната земя с остатъка от армията на джуджетата. Но все пак те наброяваха почти четири хиляди и се бяха придвижили сравнително бързо. Само че избраха необичаен маршрут. Тръгнаха на север, прекосиха равнината Раб, после минаха през прохода Дженисън към Стрелехайм, който прекосиха в сенките на старите гори, обграждащи Паранор. Решението да тръгнат по този път бе предмет на дълги и тежки дебати между Рейбър и старейшините на джуджетата, но все пак не бе взето толкова трудно както решението дали изобщо да тръгват. Колкото до второто, Кинсън беше представил доста убедително аргументите на Бремен и Риска беше твърдо на негова страна. Щом успяха да убедят и Рейбър, нещата се наредиха. Изборът на маршрут не беше толкова мъчителен, но все пак създаде доста грижи. Риска твърдеше, че ще имат по-големи шансове, ако се приближат незабелязано и се появят от север, откъм земите на врага — Северната армия се беше изтеглила към Западната земя, за да обсади елфите при Рен, затова съгледвачите й щяха да внимават за евентуално вмешателство от изток или юг, ако въобще можеше да се появи такова. В края на краищата, този негов аргумент взе превес.

Армията на джуджетата бе заела позиция на север, на половин ден път от подножието на Драконовите зъби. Риска, Кинсън, Марет и двеста войници бяха тръгнали напред за оценка на ситуацията. С приближаването на залеза Кинсън Рейвънлок беше отишъл сам да огледа по-отблизо.

Сега, едва три часа след заминаването му, пограничникът се появи от сенките, за да се присъедини отново към другарите си.

— Имало е атака по-рано днес — каза той, останал без дъх. Беше пробягал по-голямата част от пътя на връщане, за да донесе новината. — Провалила се е. Всички бойни машини на северняците лежат изгорени в долината Рен. Но сега строят нови. Врагът се е установил в източния вход на долината. Огромна сила, но изглеждат дезорганизирани. Всички се суетят насам-натам и няма никаква следа от мрачни изчадия. Дори черепоносците не летят тази нощ.

— Успя ли да се добереш до елфите? — попита бързо Риска. — Видя ли Бремен или Тей?

Пограничникът отпи голяма глътка от меха с ейл, който Марет му подаде, и избърса устата си.

— Не. Долината е блокирана. Можех да се промъкна, но реших да не рискувам, а да се върна за теб.

Двамата мъже се спогледаха, после извърнаха очи към равнината.

— Там има много мъртъвци — каза тихо пограничникът. — Твърде много, макар че само една десета от тях са елфи.

Риска кимна.

— Ще изпратя вест на Рейбър да доведе армията насам още на зазоряване. Той сам ще избере терена, от който ще атакува. — Откритото му лице беше напрегнато, очите му светеха. — Междувременно ние ще трябва да чакаме тук пристигането му.

Пограничникът и момичето се спогледаха и бавно поклатиха глави.

— Аз няма да чакам — обяви Кинсън.

— Нито пък аз — каза Марет.

Джуджето вдигна бойната си брадва.

— Е, изглежда, че Рейбър просто ще трябва да ни последва. Да тръгваме.