Жан д'Арас
Феята Мелюзина (1)

Започнем ли някакво дело, нека призовем твореца на цялата вселена, защото именно той е господарят на всичко, което е сътворено или предстои да се сътвори, било за да получи съвършена форма, било за да достигне до завършек, съобразен с несъвършенството на земните творения.

Ето защо в началото на този разказ, макар и да съзнавам, че съм недостоен да се обърна към него, разчитам на великодушието му да ми позволи успешно да се справя с това начинание в негова чест и прослава, както и за удоволствието на моя високопоставен, могъщ и страшен господар Жан, синът на краля на Франция, херцог на Бери и Оверн, граф на Поату. Именно по инициативата на неговата благородна сестра Мари, дъщеря на Жан, крал на Франция, херцогиня на Бар и маркиза на Пон, която го помолила да й намери този разказ, аз се наех да предам тази история според достоверните хроники, които той ми повери, както и по хрониките, които имам от графа на Солсбъри, и много други книги по този въпрос, дето открих. Нейният любим брат, моят господар, се опита да научи точната истина, доколкото му беше възможно, и ми заповяда да извлека това повествование, което започвам с цялото си старание. С моя беден разум и скромни възможности направих всичко, което беше по силите ми.

Започнах да пиша в проза в срядата преди Свети Климент, през зимата на благодатната година 1392 и моля всички тези, които ще го четат или слушат, да ми простят грешките, които им се струва, че има в него. В действителност описах събитията възможно най-съвестно, следвайки хрониките, които смятам за достоверни.

Пророкът Давид казва, че присъдите и наказанията на бога са подобни на пропасти без брегове и без дъно и че е лудост да се опитваме да ги разберем с човешкия си разум. Освен това аз съм убеден, че някои чудеса, които стават във вселената и по земята, както чудесата, свързани със самодивите, са от най-правдоподобните. Ето защо в своята дръзка самонадеяност човек не трябва да се стреми да разбере с ума си божествените мисли и действия, а да се задоволи с размисъла и удивлението си пред тях. Възхищавайки им се, ще научи да се страхува и слави този, чиито решения са неведоми за нас.

Човекът, сътворен от бога, ако е разумен, трябва да внимава, защото, както твърди Аристотел, има невидими неща, според разграничението, което той прави между нещата на света, и чрез своето съществуване и присъствие тези неща свидетелствуват за съществуването на бога, както казва Свети Петър в писмото си до римляните: нещата, създадени от бога, ще бъдат прозрени и осъзнати чрез сътворението на света. Така постъпва човекът, който чете книги, вярва в авторите, слуша древните, посещава провинции и кралства. А откриваме толкова неща, които простолюдието смята за необичайни и смайващи, че човешкият дух е принуден да приеме, че божиите решения са бездънни пропасти, а неговите действия — необясними.

Но да оставим тук авторите и за да запазим на този разказ колорита на действителност, какъвто той притежава по наше мнение, и както твърдят автентичните хроники, нека предадем това, което сме чули да разказват на нашите бащи и което и днес все още някои казват, че са видели в Поату, а и другаде: на много места и на много хора са се явявали съвсем отблизо нощни създания, които едни наричат таласъми, други — вълшебни същества, трети — добрите феи.

Особено някой си Жерве разказва, че таласъмите се явяват нощем, влизат в къщите, без да отварят или разбиват вратите, вземат децата, осакатяват ги и ги хвърлят в огъня, но тръгвайки си, ги оставят напълно здрави, както са ги намерили, като че нищо не се е случило, и даряват някои от тях с големи успехи на този свят.

Жерве разказва още, че нощем се срещат и други фантастични видения, които приличат на дребни, сбръчкани и съсухрени старици и любезно вършат домакинската работа, без да причиняват никакво зло. Той казва също, че се е случвало тези феи да приемат образа на много красиви жени и много мъже са ги вземали за съпруги. Те са ги карали да спазват някои условия: за някои — никога да не ги виждат голи: за други — да не се опитват да разберат какво правят в събота: за трети — да не ги виждат по време на раждане, ако имат деца. Докато мъжете се съобразявали с тези условия, те се радвали на издигнато положение и благополучие. Но щом нарушавали клетвата си, загубвали съпругите си и щастието постепенно ги напускало. Някои от тези същества се превръщали в змии един или няколко дни в седмицата. Жерве казва, че това е поради тайни прегрешения, за които хората не знаят и които не се нравят богу. Ето защо той ги наказва толкова дискретно, че никой освен него не знае за това. И така, Жерве сравнява решенията на бога с бездънна пропаст дори и когато са известни не само на един човек, но и на голям брой хора. Виждаме, че в действителност съществуват много неща, на които човек, ненапускал никога родната си земя, не би искал да вярва, без да ги е видял. Аз самият, без да съм ходил много далече, съм виждал неща, за които много хора не биха повярвали на думите ми.

Но нека се върнем на Жерве. Той ни разказва случая на един рицар, наречен Роже дю Кастел от Русе в областта на Екс-ан-Прованс, който срещнал една самодива и поискал да се ожени за нея. Тя се съгласила, при условие да не се опитва да я види гола. Те дълго живели заедно и благосъстоянието на рицаря нараствало с всеки изминал ден до момента, когато, подтикван от любопитство, той пожелал да я види, когато се къпела. Тя веднага се гмурнала под водата, превърнала се в змия и изчезнала завинаги. Богатството и благополучието на рицаря постепенно започнали да намаляват.

Но стига обяснения и приказки. Предадох ги само защото разказът ми има за обект историята на основаването на благородната крепост Люзинян в Поату, според точната хроника и достоверната история, без да прибавям измислици или отклонения. Ще ви запозная също с благородния род, който води началото си от основателката на тази крепост, род, който ще царува до края на света, ако съдим по начина, по който е господствувал.

Но тъй като започнах да говоря за феи, бих искал да ви разкажа за произхода на тази, която е основала благородната крепост Люзинян.

В тези области на Шотландия, които още се наричат Олбани, наистина някога е живял един много доблестен крал. Той имал много деца от първата си жена. Най-големият му син Матакас бил баща на Флоримон. Този могъщ крал и добър рицар се наричал Елинас.

Един ден, след смъртта на жена си, той ловувал в някаква гора на брега на морето. Обхванат от силна жажда, се насочил към живописен извор, намиращ се наблизо. Докато се приближавал, му се сторило, че чува някакъв глас, който мелодично се леел. За миг помислил, че е ангелски глас, но скоро по нежността му разбрал, че е глас на жена. Тогава, за да не вдига много шум, той слязъл от коня, завързал го на един клон и полека тръгнал към извора, опитвайки се да се скрие между дръвчетата и клонака. Когато се оказал близо до извора, съзрял най-красивата жена, която някога бил виждал. Тогава спрял, заслепен от красотата й, а тя продължавала да пее тъй мелодично и тъй съвършено, както не е пяла никоя сирена, никоя фея, никоя нимфа. И той останал объркан пред нейната прелест, нейното благородно изящество и сладостта на нейната песен. Скрил се още по-добре в храстите от страх да не би дамата да го забележи и забравяйки лова си, жаждата си, започнал да мечтае за песента на жената, за красотата й. Дотолкова се захласнал, че не знаел дали е ден, или нощ, дали спи, или е буден.

Накрая две от кучетата му дотичали и заскачали радостно около него. Той се сепнал като човек, който внезапно се събужда, спомнил си за лова и изпитал толкова силна жажда, че машинално, без да мисли, се насочил към извора, взел чашата, окачена на дълга верижка, гребнал вода и пил. Тогава погледнал към жената, която била спряла да пее, и отишъл да я поздрави много учтиво, с всички възможни прояви на уважение и почит. И тя, която познавала превъзходно добрите дворцови маниери, му отвърнала много любезно.

— Госпожо, имайте добрината да не ми се сърдите, ако ви попитам коя сте и от какъв сте род — казал крал Елинас. — Ще ви кажа каква е причината, която ме кара да направя това: трябва да знаете, госпожо, че познавам цялата област наоколо и освен замъка, откъдето тръгнах тази сутрин и който е на около две левги разстояние, из тези гори най-малко на четири-пет левги оттук няма нито крепост, нито забравен замък. Ето защо се учудвам откъде може да дойде само и без придружители тъй красиво създание като вас. За бога, простете нескромността ми — само голямото желание да узная коя сте, ми дава смелост.

— Сеньор рицарю, не виждам тук никаква нескромност — отвърнала дамата, — а голяма изисканост и уважение. Трябва да знаете, рицарю, че не ще бъда задълго сама, ако пожелая. Изпратих хората си напред поради удоволствието, което изпитвам на това хубаво място, където се забавлявам, както вече чухте.

По време на разговора пристигнал млад оръженосец, облечен елегантно, яхнал едър кон, водейки красив параден кон, толкова богато оседлан, че крал Елинас, заслепен, си помислил, че не е виждал никога нещо по-разкошно.

Младежът казал на дамата:

— Госпожо, време е да дойдете, ако обичате, защото всичко е готово.

Тя отговорила:

— Благодаря. — А после, обръщайки се към краля, добавила: — Рицарю, разделям се с вас, като ви благодаря за любезността.

Докато се приближавала до коня си, кралят пристъпил внимателно, за да й помогне да се качи. Тя му благодарила и потеглила, а кралят се върнал при коня си и го яхнал.

Тогава пристигнали неговите хора, които го търсели да му съобщят, че са заловили елен. Кралят им отвърнал: „Това ме радва“. И продължил да мисли за красивата дама, по която се бил увлякъл с толкова силна любов, че не бил вече господар на действията си.

— Вървете напред — казал той на хората си, — аз скоро ще ви последвам.

Те забелязали, че кралят е намерил нещо, но си тръгнали, защото не смеели да му противоречат. А кралят обърнал коня си и препуснал по пътя, по който видял да тръгва дамата.

Казват, че кралят преследвал тази дама толкова бързо, че най-накрая я настигнал сред гората в едно много гъсто бранище. Било лято, времето било тихо и меко, мястото — много приятно. Дамата чула как конят на краля чупи клонака в бързия си бяг и казала на оръженосеца си:

— Спри и да почакаме този рицар. Мисля, че е забравил нещо на извора или е пропуснал да ни каже част от това, което е искал — нещо, което не е мислел да ни казва, защото го видяхме много вглъбен.

— Както желаете, госпожо — отвърнал младежът.

А кралят се спуснал към дамата, като че ли никога не я бил виждал и я поздравил много развълнувано. Бил толкова изненадан от любовта си, че не можел да се владее.

Дамата, която отлично знаела кой е той и какво ще се случи, му казала:

— Кралю Елинас, какво си дошъл да търсиш при мене толкова припряно. Нима съм отнесла нещо, което ти принадлежи?

Елинас чул с изумление, че го наричат по име, защото не познавал жената, която му говорела. Той отвърнал:

— Прескъпа госпожо, нищо не сте ми взели. Но тъй като прекосявате моята страна и сте чужденка, ще бъда неучтив, ако не ви приема по-достойно, тъй както подобава.

— Ако е само това — отговорила дамата, — ще ви простя на драго сърце и ви моля, ако не желаете нищо друго, нека тези угризения не ви попречат да се върнете обратно.

— Прескъпа госпожо — казал тогава кралят, — с цялото си сърце желая нещо друго.

— И какво е то? Говорете без страх.

— Скъпа госпожо, щом настоявате, ще ви го кажа. Повече от всичко желая да получа вашата любов и вашето благоволение.

— Е, добре, вие ще получите това, което желаете, при условие, че намеренията ви са почтени, защото никога никой мъж не ще направи от мене своя любовница.

— О, прескъпа госпожо — извикал крал Елинас, — нямам никакви нечестни намерения!

— Тогава — казала дамата, която превъзходно знаела, че той е пламнал от любов към нея, — ако вие искате да ме вземете за жена и ми се закълнете, че ако имаме деца, не ще се опитвате да ме видите по време на раждане и не си поставите никога такава цел, аз съм готова да ви се подчиня, както честна съпруга трябва да се подчинява на своя съпруг.

И кралят й дал обещание.

Какво още да кажа? Те се оженили и прекарали заедно щастливи дни, макар че хората от Шотландия се питали коя е тази дама, въпреки разума и умението, които тя проявявала в управлението. А Матакас, синът на краля, я мразел…

И тъй, един ден тя заченала три дъщери. Когато настъпил денят, те се появили на белия свят. Най-голямата била Мелюзина, втората Мелиора, а третата — Палестина.

Крал Елинас не бил там, но синът му присъствувал и видял трите си сестри, които били чудно хубави. Той потърсил баща си и му казал:

— Госпожа кралицата Презина, вашата съпруга, ви дари с три прелестни момиченца, каквито никой никога не е виждал. Сир, елате да ги видите.

Крал Елинас не си спомнял вече за обещанието, което бил дал на жена си, и отговорил:

— Синко, ей сега ще отида.

Той внезапно влязъл в стаята, където Презина къпела трите си дъщери. Бил толкова щастлив да ги види, че извикал:

— Бог да благослови майката и дъщерите!

Презина го чула и отговорът й бил страшен:

— Измамник, ти не удържа на обещанието си и това ще ти донесе нещастие — ти ме изгуби завинаги. Знам, че е заради сина ти Матакас и макар че трябва да замина незабавно оттук, сигурна съм, че ще му бъде отмъстено, както и на потомците му, от моята сестра и съмишленица, феята на Изгубения остров.

При тези думи тя взела трите си дъщери и изчезнала в облаците.

Разправят, че когато крал Елинас изгубил Презина и трите си дъщери, бил толкова потресен, че не знаел какво да прави и какво да мисли. Цели осем години той само се вайкал, охкал, въздишал и оплаквал искрената си любов, която изпитвал към Презина. Народът му казвал, че е полудял. Предали управлението на Шотландия на Матакас и той царувал успешно, отнасяйки се към баща си с много обич. Бароните на Шотландия оженили своя принц за едно сираче, господарка на Дюра и Флоримон, която понесла много страдания през живота си. Но не за нея е нашият разказ. Следователно няма да говорим повече за това и ще се върнем на нашата тема.

Когато Презина напуснала Елинас, отишла с трите си дъщери на остров Авалон, наричан също Изгубения остров, защото само случайно човек можел да намери пътя, дори и често да бил ходил там. Когато се установила на това място, тя отгледала дъщерите си до петнадесетгодишна възраст. Всяка сутрин ги водила на една висока планина, наречена Еленеос, което на френски се превежда с „цъфтящата планина“. Оттам тя можела да съзерцава земите на Шотландия и казвала на дъщерите си, плачейки:

— Дъщери мои, ето страната, където сте родени и където щяхте да получите наследство, ако не беше измяната на баща ви, който ни докара до такава мизерия, и тъй ще бъде до деня на Страшния съд, когато върховният съдия ще накаже злото и ще възнагради доброто.

Накрая Мелюзина попитала:

— Госпожо, на каква измяна на нашия баща дължим тъжната си съдба?

И Презина й разказала цялата история, която вие знаете.

Тогава Мелюзина й задала други въпроси: що за градове и какви замъци има в Олбани? Как се наричат?

Разговаряйки така, те слезли от върха и пристигнали в Авалон. Мелюзина извикала настрана сестрите си Мелиора и Палестина и им казала:

— Скъпи сестри, вижте в каква мизерия е оставил баща ни нас и нашата майка, когато бихме могли да живеем сред разкош и почести. Не можем ли да направим нещо? Аз лично мисля да му отмъстя и да го накарам да изпита всички неприятности, които е причинил на майка ми.

Другите две й отговорили:

— Вие сте най-голямата, ние ще ви следваме и ще приемем вашите решения.

— Несъмнено, сестри мои, отговорът ви е правилен — казала Мелюзина. — Вие давате доказателства за истинска синовна обич към нашата майка! Ако сте на мое мнение, смятам, че можем да го затворим във вълшебната планина Нортъмбърланд^[1], наречена Брюмборанлион, откъдето никога не ще излезе.

Двете й сестри отговорили:

— Сестро, да действуваме бързо, тъй като имаме голямо желание да отмъстим за това предателство към майка ни.

Тогава трите сестри използували вълшебната си сила, за да отвлекат баща си и да го затворят в планината. После отишли при майка си и рекли:

— Майко, не трябва да се измъчваш повече от непочтеността на баща ни, защото той си получи заслуженото, задето се е отнесъл зле с тебе — никога вече не ще излезе от планината Брюмборанлион и там ще прекара живота си в несрета.

— Ах! — извикала Презина, която вече знаела. — Проклети и престъпни дъщери със зли и безмилостни сърца! Постъпили сте зле, наказвайки нечестно и жестоко този, който ви е дал живот. Той ми е дарил цялото щастие, което съм изпитала на този свят, а вие ми го отнехте! Бъдете сигурни, че ще ви възнаградя, както заслужавате. Ти, Мелюзина, си най-голямата и би трябвало да бъдеш най-разумната, а много добре знам, че заради тебе баща ти понася това мъчително затворничество и първа ще бъдеш наказана. Силата на бащиното семе може би е притеглила тебе и сестрите ти към човешката природа. За кратко време вие сте били освободени от всеобщия закон като нимфи или феи, но това никога няма да се повтори. Отсега нататък ти ще бъдеш прокълната да ставаш змия от кръста надолу всяка събота. Но ако намериш мъж, който поиска да те вземе за съпруга и обещае никога да не те вижда в събота, ако не разкрие тайната ти и не я каже никому, ти ще следваш нормалния ход на живота като нормална жена и ще умреш от естествена смърт. Каквото и да се случи, от тебе ще се роди благороден и влиятелен род и ще извърши големи подвизи. Но ако вашият съюз се прекрати, знай, че ще се върнеш към предишното мъченичество до деня на Страшния съд. Но ти ще се появяваш винаги три дни преди крепостта, която ще си построила и нарекла на свое име, да смени господаря си, и всеки път, преди някои от потомците ти да умре.

А тебе, Мелиора, ще настаня в красив и голям замък във Велика Армения, където ще пазиш един сокол до деня, в който Върховният съдия не заеме своето място. Всички рицари, които ще пожелаят да бдят там предишната нощ, през нощта и през деня на 25 юни, без да заспят нито за миг, ще получат някакъв дар от тебе, отнасящ се до нещата от този свят, но не трябва да пожелават нито тялото, нито любовта ти, нито да те искат за жена или какъвто и да било вид съюз. Защото тези, които пожелаят това и не се въздържат, ще бъдат прокълнати до девето коляно и ще загубят цялото си благополучие.

А ти, Палестина, ще бъдеш затворена в планината Канигу^[2] със съкровището на баща си дотогава, докато един рицар от вашия род не дойде, за да получи съкровището и да го използува за завладяване на Обетованата земя. Той ще те освободи.

Смазани от мъка, трите сестри напуснали майка си. Мелюзина тръгнала през големи и малки гори, Мелиора отишла в замъка на Сокола във Велика Армения, а Палестина — в планината Канигу, и много хора са ги виждали оттогава. Аз лично чух да го казва кралят на Арагон и други рицари от неговото кралство.

Не се сърдете, че ви разказах тези събития — това е, за да осветля историята, която смятам да опиша.

Сега вече ще навляза в същността на сюжета, но преди това ще ви кажа още как е умрял крал Елинас и как Презина го погребала във великолепна гробница.

Крал Елинас прекарал дълго време в планината, до деня, когато смъртта, която слага край на всички неща, го отнесла. Тогава Презина пристигнала и го погребала в такава великолепна гробница, каквато никой дотогава не бил виждал. В стаята имало неизброими богатства: златни канделабри със скъпоценни камъни, факли, горящи ден и нощ светилници. В основата на гробницата тя сложила алабастрова статуя, най-хубавата на света, изобразяваща я в естествена големина. И тази статуя държала в ръцете си златна плочка, а на нея били гравирани всички събития, предадени по-горе. Презина поставила за пазител на гробницата един страшен и жесток великан, който държал във властта си целия край и му налагал данък. Изредили се много великани, докато не дошъл Жофроа — Големия зъб, — за когото ще чуете да се говори по-нататък.

Тук свършва историята на Елинас и Презина, а сега ще ви разкажа истинската история за чудесата на замъка Люзинян в Поату и при какви обстоятелства е бил основан.