Снори Стурлусон
Сага за Улав Светия

1. Синът на Харалд Гренске, Улав, израснал при втория си баща Сигюрд Сир и майка си Оста. Ране Странника живеел при тях и бил духовен баща на Улав Харалдсон. Скоро Улав станал красив и строен младеж; той проявил отрано бистър ум и дар слово. Сигюрд Сир се занимавал с имението и карал хората си много да работят. Самият той често обикалял и наглеждал нивите и животните, държал под око прислугата и работниците.

2. Веднъж Сигюрд Сир също решил да поязди из околността, но в имението нямало никого. Тогава повикал доведения си син Улав и го помолил да му оседлае един кон. Улав отишъл в обора и взел най-голямото животно, което видял, и го оседлал със седлото на краля. После влязъл вътре и съобщил, че конят е готов за езда. Когато Сигюрд Сир излязъл и видял какво е направил Улав, отбелязал: „Ясно е, че няма да искам вече нищо от тебе; майка ти казваше, че има смисъл да те моля само за онова, което ти искаш да направиш. Явно ние двамата не мислим еднакво. Ти си далеч по-свободомислещ от мене.“ Улав не отговорил, а само се засмял и си отишъл.

3. Улав Харалдсон не израснал много висок; бил среден на ръст и набит, широкоплещест, със светлокестенява коса, широко лице, светла кожа и румени бузи. Той имал изразителни и добри очи, но когато бил сърдит, човек не смеел да погледне в тях. Изключително много му се удавали спортните игри, а и други неща. Прицелвал се добре с лък, хвърлял копието по-точно от другите, бил сръчен и умеел много занаяти. Наричали го Улав Якия. Говорел ясно и отривисто, бил преждевременно и разностранно развит — притежавал сила и разум и всички роднини и приятели го обичали. Той бил амбициозен в игрите, винаги се стремял да е първи, а и било редно да е така, ако се съди по положението и произхода му.

4. Улав Харалдсон бил на дванадесет години, когато за първи път се качил на борда на военен кораб. Майка му Оста натоварила Ране, когото наричали кралски възпитател, да ръководи дружината и го изпратила с Улав, защото Ране често бил участвал в грабителски походи. Когато Улав получил собствена дружина и кораб, хората го назовали крал. Според обичая кралете на войските, отиващи на викингски походи^[1], получавали титлата крал, щом са от кралски произход, независимо дали имат собствена земя, която да управляват. Ране седнал при руля. Казват, че Улав бил само гребец, но все пак той бил кралят на дружината.

Плавали на изток по протежение на брега, първо към Дания. А Отар Сварте, който съчинил балади за крал Улав, разказва:

Той млад към Дания пришпори

морските бляскави коне,

кралю, безстрашен в боя!

Смелият подвиг е съдбата твоя.

От север тръгна ненапразно —

сега могъщ си ти, кралю,

след похода така опасен;

аз чух къде си странствал.

5. Когато настъпила есента, Улав отплавал на изток към бреговете на Швеция. Там плячкосвал и палил селищата, защото смятал, че има за какво да си връща на шведите, които се отнесли враждебно към него и убили баща му. Отар Сварте разказва, че тръгнал към Дания:

С проблясващи весла

гребеше ти

и плъзгаше се корабът

по Източно море.

Защитнико на таз страна,

на крак войската вдигна ти,

на корабите я качи.

Платното вдигаше, когато

вятър къдреше морето,

веслата нежно усмиряваха

под шхуната вълните пляскащи.

Хората се плашеха, загиваха,

където стъпеше кракът ти, господарю,

и мърша на враните осигури,

след като в Свитюд ти брега разби.

6. През същата есен Улав повел първата си битка край Сотешаар в Свеашаара. Той се сражавал с викинги, чиито водач се казвал Соте. Улав имал по-малко хора, но пък по-големи кораби от тях. Той разположил корабите си между няколко подводни скали, така че викингите не смеели да го доближат, после хората на Улав хвърлили абордажни куки върху най-близките до тях викингски кораби, изтеглили ги към себе си и избили екипажите им. Викингите се измъкнали, но загубили много хора. За тази битка разказва скалдът Сигват, който в една балада изброява всички сражения на Улав:

Дългият морски кораб

насочен бе

от сина на хьовдинга

към откритото море.

Изтръпваше народът

пред гнева на краля.

Имената на мнозина

трябва да се помнят, зная.

При Сотешаар за първи път

обагри той вълчата си лапа с кръв.

7. Крал Улав отплавал на юг и покрай Свитюд се отправил към Меларен. Правил набези по земите от двете страни. Той стигнал до Сигтюна и спрял в Старата Сигтюна. Шведите казват, че все още съществува каменната стена, която Улав заповядал да направят за корабите му, когато слязъл на сушата.

Когато настъпила есента, крал Улав разбрал, че шведският крал Улав събрал голяма войска и препречил Стоксюнд с железни вериги и поставил постове. Шведският крал предполагал, че Улав ще изчака там, докато се застуди, и че войската му не е опасна, защото е малобройна.

И така крал Улав тръгнал към Стоксюнд, но не влязъл в него. Източно от протока имало крепост, а от южната страна — войска. Когато научил, че свеонският крал повел много кораби и огромна войска, крал Улав заповядал да се изкопае ров, излизащ до морето през Агнафит. Тогава завалял пороен дъжд. Като че ли цялата вода на Свитюд се изляла в Меларен. Извън Меларен имало само едно устие. То било малко, но когато валял силен дъжд или имало снеговалеж, по бреговете му течали реки, а водата падала обилно като водопад от брега на Свитюд. Меларен навлизал толкова навътре в сушата, че много места се наводнявали.

Когато, копаейки рова, стигнали съвсем близо до морето, водата вече падала като бурен поток. Тогава крал Улав наредил да приберат веслата от корабите и да опънат платната. Имало силен попътен вятър, който извел всички в открито море. Шведите отишли при своя крал и му казали, че Улав Дигре се изплъзнал към морето. Шведският крал излял гнева си върху тези, които му съобщили вестта. Оттогава протокът се нарича Кунгсюнд, голям кораб може да мине оттам само ако приливът не е силен.

Говори се, че шведите забелязали как хората на Улав се измъкват, прокопавайки излаз през Агнафит, и как водата започнала да изтича през него. Тогава те отишли при него с войска, но водата започнала да се стича по двата бряга, подронила пръстта, бреговете се свлекли и отнесли много войници със себе си. Шведите обаче отричат тази история. Те твърдят, че това са измислици.

Същата есен крал Улав отплавал към Готландия, за да граби по тези земи. Но готите се събрали и изпратили вест на краля, че му предлагат данък, за да не ги напада. Кралят приел данъка и останал да презимува там. Отар разказва:

Ти, който даваш на моряците заплата,

взе данък от готската войска.

Никой не рискува

земята си да защити

от теб със щит и меч.

Всеки мъж по-малко знае

от който и да е Инглинг.

Войската на Йосел загина,

вълците заситиха глада си.

8. Вече споменахме, че когато настъпила пролетта, крал Улав отплавал на изток към Йосел и направил набег там. Слязъл на сушата, а хората от Йосел излезли на бой срещу него. Крал Улав победил, после се втурнал да преследва онези, които побягнали, и грабил и опустошавал земите. Ще допълним, че когато крал Улав стигнал до Йосел, бондите му предложили да му платят откуп. Но когато дошли, той ги посрещнал с въоръжена дружина. Не станало така, както се уговаряли, защото бондите не носели пари, а оръжие и повели битка с краля така, както се описва по-долу. Скалдът Сигват разказва:

За втори път Улав свика

съвета на мечовете.

Йосел той опустоши,

когато заговор разкри.

Бондите трябваше на своите крака

от сърце да благодарят, че оцеляха.

Превържи раните си, царедворецо!

Те кървят!

9. После той отплавал към Финландия; там безчинствал, слязъл на сушата, но всички хора побягнали към горите и оставили пуст града. Кралят навлязъл далеч навътре в страната, пресякъл няколко гори, докато накрая стигнал с хората си до едни селища в долината, наречени с общото име Хардалер. Там имало малко плячка, а хора липсвали. Денят напредвал, затова кралят обърнал войниците си и поел обратно към корабите. Когато обаче влезли в гората, от всички страни срещу тях се спуснали хора, стреляли и настъпвали. Кралят заповядал на дружината си да се прикриват зад щитовете. Докато успее да се измъкне от гората, кралят изгубил много от хората си, а голяма част от останалите били ранени. Късно вечерта стигнали до корабите.

През нощта фините направили черна магия и предизвикали страшен порой и бурно море. Въпреки това кралят наредил да се вдигнат котвите и да се опънат платната. Те плавали през цялата нощ срещу вятъра, отдалечавайки се от брега. Този път, както щяло да се случва често след това, късметът на краля бил по-силен от черната магия на фините. Той успял да премине през нощта край Болагардсида и оттам да излезе в открито море. Финската войска ги преследвала по сушата. Сигват разказва:

Кралят се промъкна

през трета буря от оръжия

и в тежък път пое

срещу фините в Хардалер.

И на изток във морето

пусна корабите той.

Викингският път минаваше в полето

край Болагардсида;

корабът се плъзгаше покрай огньове.

10. И крал Улав отплавал към Дания. Там срещнал Туршел Хьоге, братът на ярл Сигват. Туршел се присъединил към него, защото отдавна бил готов да тръгне на война. Двамата плавали на юг покрай Иландия към Сюдервик. Там разбили много викингски кораби. Викингите, които бродели само в морето и командвали голяма войска, се наричали крале, въпреки че не притежавали свое кралство, над което да властват. Крал Улав се сражавал с викингите. Битката била жестока, но той победил и взел голяма плячка. Сигват разказва:

По-нататък, казаха те,

кралят четвърта битка предизвика,

а валкюрите проклинаха.

Защищаваше се смело

и със чест властелинът,

когато мирът между двете кралски флоти

бе нарушен във мрачния Сюдервик,

който датчаните добре познават.

11. След това крал Улав отплавал на юг към Фрисландия и спрял край Кинлимасида при силна буря. Слязъл на сушата с войската си, но местното население на коне тръгнало към брега и започнало сражение. Скалдът Сигват разказва:

Разбойнически вик!

Твоят пети бой със шлем жесток бе.

Буря щевена удари

край стръмния бряг на Кинлимас.

Тогава войска от сушата препусна

срещу скайдите на хьовдинга

и всичките бойци на краля

в битка влязоха срещу нея.

12. След това крал Улав отплавал на запад към Англия. По това време датският крал Свайн Тюгешег бил с войската си там. Той завзел страната от крал Адалрод. Датчаните се пръснали из цяла Англия и изглежда крал Адалрод избягал от страната и заминал на юг във Валандия.

Същата есен крал Улав пристигнал в Англия. Случило се така, че точно тогава крал Свайн Харалдсон умрял през една нощ в леглото си от някаква болест и англичаните повярвали, че Свети Емюнд го убил по същия начин, по който бог Меркурий убил отстъпника Юлиан^[2]. Когато крал Адалрод научил това, веднага се отправил към Англия. Щом пристигнал в страната, той поканил всички, които желаели да му служат и да му помогнат, да си върне отново кралството. Много хора дошли при него. Крал Улав с голяма дружина от норвежци също се отзовал.

Те отплавали първо по Темза към Лондон, но датчаните държали крепостта^[3]. На другия бряг на реката имало голямо място за пазар, което се казвало Сюдервирке. Там датчаните извършили огромна работа: те прокопали голям ров и издигнали зид от дървесни стволове, камъни и торф, зад който скрили много хора. Крал Адалрод се опитал да щурмува моста, но датчаните се защищавали упорито и кралят не могъл да пробие. Между крепостта и Сюдервирке над реката минавал мост. Той бил толкова широк, че по него можели да се разминат две каруци. Имало изградени отбранителни съоръжения и парапет от дъски върху тази страна, която гледала по посока на течението. Парапетът стигал до корема на изправен човек. Под моста в речното дъно били забити дървени стълбове. Когато някой нападал моста, войската стояла наредена по цялото му протежение и го защитавала. Крал Адалрод бил обсебен от мисълта да завладее моста. Той събрал всички предводители от войската си на разговор и им поискал съвет как да превземат моста. Тогава крал Улав казал, че иска да му помогне с войската си, ако и другите хьовдинги се съгласят на това. Уговорили се да разположат войската си под моста и всеки от тях подготвил корабите и хората си.

13. Крал Улав наредил да се направят големи топки от корени и меки клони. Той насякъл тръстика, наредил да я закарат на корабите и да ги покрият целите, чак до бордовете. Заповядал да ги подпрат с достатъчно високи пръчки, че мъжете да стоят изправени под тях, когато се бият; и да са толкова стабилно забити, че да устоят на камъните, които щели да хвърлят по тях враговете от моста. Когато се приготвили, те загребали нагоре по течението и щом приближили моста, по тях започнали да хвърлят оръжия и толкова големи камъни, че нищо не можело да им устои — нито щит, нито шлем, а самите кораби доста пострадали. Мнозина наблегнали върху веслата, отдалечавайки се от мястото. Но крал Улав и норвежците продължили да гребат, докато стигнали точно под моста. Тихо отрязали подпорите, които го крепели, а след това всички кораби се отдалечили колкото можели по-бързо по течението на реката. Подпорите пропаднали и тъй като на моста имало много въоръжени войници, носещи камъни и оръжие, той се сринал под тежестта им и повечето мъже паднали в реката. Останалите избягали — някои към крепостта, други към Сюдервирке.

След това норвежците превзели Сюдервирке. Когато хората в крепостта видели, че Темза е запречена от чуждата войска и не могат да стигнат до корабите си, те предали крепостта и провъзгласили Адалрод за свой крал. Отар Сварте разказва:

Смело в битката, във вихъра на Один,

лондонския мост разсече ти.

Страната на дракони и злато

завоюва, кралю, и победи.

Щита хванал здраво,

пробиваше напред

и в битката растеше кралят.

Старите оръжия пращяха в боя.

А по-нататък той продължава:

Смели защитнико на страната!

На сушата слезе и тук Адалрод,

другаря на бойците, ти подкрепи.

Жесток военен сблъсък стана,

когато ти дойде в земята

на дедите на Едмюнд.

Опората на рода управляваше тогава.

По-нататък Сигват казва и това:

Истината е, че шеста битка

бързо кралят остави зад гърба си;

той Один предизвика пак;

Улав разруши лондонския мост.

Прекрасни мечове сечаха,

викингите моста отбраняваха.

Някои мостове над Сюдервирке

превзети бяха.

14. През зимата крал Улав останал при крал Адалрод. Тогава те водили голямо сражение при Рингмарехая в Юлвшелсландия. По това време там властвал Юлвшел Снилинг. Кралете спечелили победа, а скалдът Сигват разказва:

Седми път Улав свика

съвета на мечовете

в страната на вълчето леговище.

Още ще разкажа за това.

Цялата Рингмарехая бе пълна

със знатните приближени на Ела;

сеч на войници имаше тогаз.

Наследникът на Харалд бе причина.

И Отар говори за този бой:

Господарю,

в залива войската

трупове под каменни могили

в битката събра;

водата червенееше пенлива,

далеч се разпростря

из Рингмарехая петното от кръвта.

Преди искренето на меча да престане,

падаше пред тебе мъртъв на земята

народът на страната;

английската войска избяга

и други също с нея.

После големи части от страната минали във владение на крал Адалрод, но тингманите^[4] и датчаните държали още много крепости и притежавали много земи.

15. Крал Улав предвождал войската по времето, когато тръгнали към Кантараборг^[5] и се сражавали, докато не превзели града. Те избили много хора и запалили крепостта. Отар Сварте казва:

Ингве, ти спечели

великата битка срещу кралските велможи.

Кралю добри, една сутрин

ти превзе Кантараборг.

Огън и дим заиграха

в обща игра из града.

Кралски сине!

Ти победи, скъсявайки живота на мнозина.

Сигват изчислил, че това е осмата битка на крал Улав:

Зная, че кралят на войската,

ужасът за вендландци,

се би за осми път.

Господарят на кралската дружина

се устреми срещу тълпата

Пристанищата не можаха да запазят

града на Улав — Кантараборг.

Гордите граждани потънаха в скръб.

Крал Улав получил защитата на Англия и пътувал покрай бреговете й с много военни кораби. Той легнал на рейд в Нямода. Там живеели много хора от Тингманалид и те влезли в сражение с крал Улав. Кралят победил, за което скалдът Сигват казва:

Млад още, кралят обагри

английските черепи в червено;

и стече се по лъскавите мечове

кръвта кафява на Нямода.

Разказах за кралските битки,

девет бяха те на брой.

Датската войска изгина

посечена, както се случи на мнозина,

които срещу краля влязоха във бой.

Крал Улав обикалял из страната, за да събира данъци и да ограбва хората. Отар разказва:

Мъже от английски родове

не успяха да ти противоречат,

владетелю велик,

ти от никого не пропусна

данък да получиш.

Злато рядко дават хората

на добрия крал.

Понякога отиваха на брега

дружини от тингмани,

зная аз.

Крал Улав останал три поредни години там.

16. През пролетта на третата година крал Адалрод умрял и синовете му Едмюнд и Едвард наследили кралството. Тогава крал Улав заминал на юг в открито море и водил сражение във Рингсфюрд, където превзел замъка при Холар^[6], в който се били настанили викинги. Той разрушил замъка^[7], а скалдът Сигват разказва:

Бурята от щитове

бе стихнала напълно

в прекрасния Рингсфюрд.

Войската се отправи натам,

тъй както кралят нареди.

Високото гнездо на Хуле

той разруши.

Викинги го притежаваха преди.

Такъв стрелец те никога

не пожелаха след това.

17. Крал Улав отплавал с войската си на запад към Грислеполер, където също се сражавал с викинги край Вилялмсби^[8]. И там крал Улав победил. Сигват разказва:

Улав се сражава там,

където загиваха крале,

Това бе единайсета битка

в Грисполер.

От тинга тръгна ти, мечоносецо.

Във Вилялм, град на ярли,

ти влезе в битка,

която скоро бе решена;

накратко — шлемове се разлетяха.

След това се сражавал на запад във Фетлафюрд^[9], за което Сигват разказва:

За дванайсети път обагри той

зъбите на вълка в червено.

Във Фетлафюрд, жадуващ слава,

той отказа

на хората живота да запази.

Оттам крал Улав се отправил на юг към Селюполер и там се разразила битка. Завладял Гюнвалдсборг голяма и стара крепост и пленил ярла й. Той се казвал Гайрфин. Крал Улав разговарял с хората в крепостта и поискал откуп от 12 хиляди златни шилинга за крепостта и ярла. Парите му били платени. Сигват разказва:

В тринайсета битка влезе

господарят смел

на юг във Селюполер.

Посечени бяха тези,

които хукнаха да бягат.

В стария Гюнвалдсборг

отиде една сутрин кралят

и плени ярла на име Гайрфин.

18. След това крал Улав насочил флотилията си на запад към Карлсо, където плячкосвал и водил още една битка. Докато кралят стоял в Карлсо и чакал попътен вятър, мислейки да отиде в Нурвасюнд и оттам в Юшалахайм, той сънувал чуден сън. Дошъл при него един човек, един такъв, когото не може да не забележиш, ако го срещнеш — едър и страшен. Човекът му заговорил и му казал да остави това, което е взел, и да си замине. „Иди в родината си, защото ще станеш завинаги крал на Норвегия!“ От съня кралят заключил, че ще стане крал на страната, а родът му ще властва за дълги времена.

19. След това знамение той се върнал в Пайталандия^[10]; плячкосал и подпалил град Варанде. Отар разказва за това:

Жадуващ за битки, господарю,

млад още ти Пайталандия пуста остави!

Счупените щитове използва

в Тюскаландия, боецо-господарю!

А по-нататък Сигват казва така:

Кралят на Мьоре в червено обагри

устните на здравите копия.

Дойде той в Лайра от юг,

старите копия на трески

трябваше да станат.

В селищата на Пайталандия,

изгаряше той хора.

Варанде се казваше градът

далече, далеч от морето.

20. Крал Улав водил войни на запад във Валандия в продължение на две лета и една зима. Били изминали тринадесет години от смъртта на крал Улав Тригвасон.

По това време във Валандия имало двама ярли: Вилялм и Роберт, те управлявали Нормандия. Техен баща бил ярлът на Рюда^[11] — Рикард, а тяхна сестра — кралица Ема^[12], която била омъжена за краля на Англия Адалрод. Синовете им били Едмюнд, Едвард Добрия, Едвиг и Едгайр. Ярлът на Рюда Рикард бил син на Рикард, син на Вилялм Лангспид^[13], а той пък бил син на ярла на Мьоре Рагнвал Могъщия, за който вече разказахме. Родът на ярлите на Рюда произлизал от Ганге-Ролв. Дълги години този род бил смятан за подчинен на владетелите на Норвегия, но ярлите на Рюда винаги били най-добрите приятели на норвежците. Всеки норвежец, който пожелаел, можел да избере за родина тяхната страна.

През есента крал Улав пристигнал в Нормандия и останал в Сигна да презимува.

21. След като Улав Тригвасон загинал, ярл Айрик помилвал синът на Айндриде Стиркорсон — Айнар Тамбаршелве. Айнар придружил ярла на север до Норвегия. Казват, че бил най-силният мъж и най-добрият стрелец, който съществувал в Норвегия, никой не можел да стреля с лък като него — той така умело пускал стрелата си, че можела да прониже прясно одрана овча кожа, висяща на кол. Бил изключителен бегач на ски, добър във всички спортни игри, много храбър и произлизал от знатен и богат род.

Ярлите Айрик и Свайн омъжили сестра си Берлют Хоконсдотер за Айнар. Тя било много почитана жена. Синът й се казвал Айндриде. Ярлите дали на Айнар големи права в Оркдал и той станал най-влиятелният и уважаван човек в целия Трьонделаг. Станал най-силната опора на ярлите и техен най-добър приятел.

22. Ярл Айрик не можел да приеме, че Арлинг Шалгсон има толкова голяма власт и е завзел земите, които крал Улав дал на Арлинг да управлява. Арлинг обаче въвел поземлен данък в Рогаландия, както било преди, така че често феодалите трябвало да плащат двоен данък, а това съсипвало земите им. Ярлът не получавал много приходи, защото областните управители не се задържали дълго, а ярлът не заминавал да събира данъците без силна охрана, на която трябвало да плаща. Сигват разказва:

Арлинг бе родственик на Улав,

златният син на Тригве.

Той стресна родът на ярла,

когато новакът не можа това да стори.

Сестра си даде след това

съобразителният господар,

на Рангвал, баща на Юлв.

И този дар щастие донесе.

Ярл Айрик нямал желание да се бори с Арлинг, защото Арлинг имал много и знатни роднини, освен това имал власт и бил обичан от хората. Имал дружина колкото кралската. През лятото често заминавал на война и си набавял средства, защото се придържал към стария си охолен живот, въпреки че било по-трудно да си осигурява доходи, отколкото по времето на неговия роднина крал Улав. Арлинг бил необикновено красив, едър и силен мъж, служел си с оръжието по-добре от всеки друг и невероятно приличал на крал Улав Тригвасон, дори и в спортните си умения. Сигват разказва:

Никой друг феодал

не бе видял човек

тъй щедър и велик,

и силен в боя.

Това бе Арлинг.

Участвал в много битки,

той влизаше във боя пръв

и го напускаше последен.

Винаги са казвали, че Арлинг бил най-видният от всички феодали в Норвегия. Децата на Арлинг и Астрид били Аслак, Шалг, Сигюрд, Лодин, Туре и Рагнил, която била омъжена за Турберг Арнесон. Арлинг имал в свитата си над 94 души денем; зиме и лете пиенето на всеки един, седнал на масата, било отмервано, но вечер се пиело без мярка. Когато ярлите били наблизо, той събирал около себе си над двеста души. Никога не тръгвал на път с по-малко хора от един четирийсетместен сес с пълен екипаж. Арлинг притежавал и голям военен кораб с шестдесет и четири места, който можел да събере и повече воини. Той го използвал за викингски походи. Корабът събирал поне двеста човека.

23. Освен другата прислуга Арлинг винаги държал тридесет роби у дома си. На робите давал постоянна работа за през деня и свободен ден след това; на всеки, който пожелаел, разрешавал да работи за себе си вечерта и през нощта. Позволявал да обработват ниви, които можели да станат тяхна собственост; той определял цената на всяка нива и цената за откуп, така мнозина от робите се откупували още през първата или втората година, а всички, които се били захванали с нещо, се освобождавали на третата година. С парите, които получавал, Арлинг купувал нови роби. Някои от тях пращал на риболов за селда, други — за дивеч; някои разчиствали горите и строели жилища. Всички му помагали да напредва по един или друг начин.

24. Когато изминали дванадесет години от управлението на Арлинг в Норвегия, до него стигнала вест от роднината му датския крал Кнют. В нея се казвало, че ярл Арлинг трябва да последва с войската си краля на запад в Англия, защото Арлинг станал известен надлъж и шир с военните си походи, откакто спечелил победите си в двете най-тежки битки на Севера — едната, в която ярл Хокон и Айрик се сражавали с юмборгските викинги, и другата, в която Айрик се бил с Улав Тригвасон. Турд Колбайн споменава за това:

Отново ода си поръчваш,

ценен от хората, кралю — аз зная.

Изпратил си ти вест на ярла —

господаря с шлема —

че Айрик бърза да пристигне

на приятелската среща с него.

И аз добре разбирам

хьовдингът какво замисля!

Ярлът не искал да принуждава краля да го моли два пъти, а веднага заминал, като оставил сина си ярл Хокон в Норвегия, за да я защищава. Поверил го на своя роднина Айнар Тамбаршелве, който получил пълномощията да управлява страната вместо ярл Хокон, тъй като наследникът не бил навършил още седемнадесет години.

25. Айрик пристигнал в Англия, срещнал се с крал Кнют и бил с него при превземането на Лондон. Ярл Айрик се бил на запад от Лондон, където убил Юлвшел Снилинг. Турд разказва:

Познавачът на златото

завърза битка край Лондон;

високоцененият водач на флота

за този бой на суша стъпи.

Бърлогата на Юлв,

обсипана в стрели

получи страшен удар от Тингманалид,

там оръжията потрепериха

с блестящи в синьо остриета.

Ярл Айрик останал в Англия цяла година и се сражавал в няколко битки. През есента се приготвил да тръгне за Рим, но починал там в Англия от загуба на кръв.

26. В Англия крал Кнют се сражавал в много битки срещу синовете на английския крал Адалрод и победата минавала ту на едната, ту на другата страна. Той пристигнал в Англия същото лято, през което крал Адалрод умрял. Крал Кнют се оженил за кралица Ема. Децата им се казвали Харалд, Хорда-Кнют и Гюнил. Крал Кнют сключил примирие с крал Едмюнд с уговорката да си разделят Англия на две равни части. През същия месец Хенрик Стрьона убил крал Едмюнд. След това крал Кнют прогонил всички синове на крал Адалрод извън страната.

27. През същото лято, когато Улав Харалдсон се завърнал от викингски поход на запад, синовете на Адалрод дошли от Англия в Рюда във Валандия при братята на майка си.

Всички те презимували в Нормандия, където се уговорили помежду си, че ще дадат на крал Улав Нордимбраландия, ако успеят да си вземат Англия от датчаните. През есента крал Улав изпратил в Англия духовния си баща Ране, за да събере войска там на място. Синовете на Адалрод го изпратили при свои приятели и роднини със знак, че идва от тяхно име, а крал Улав им дал много пари, за да осигурят хората. Ране останал цялата зима в Англия и получил обещания за вярност от мнозина знатни люде; народът искал за крал местен човек, но властта на датчаните в страната била станала толкова силна, че държали в ръцете си цялото й население.

28. През пролетта крал Улав и синовете на Адалрод отплавали към Англия и стигнали до Юнгюфюрд. Слезли на брега с войската си и се изкачили до крепостта. Там се срещнали с десетки хора, които им обещали помощ; превзели крепостта и убили много войници. Когато обаче хората на крал Кнют забелязали това, събрали войска и бързо умножили редиците си, така че синовете на крал Адалрод нямали достатъчно сили, за да устоят, и отплавали назад към Рюда.

Крал Улав не искал да се върне във Валандия. Той отплавал на север покрай бреговете на Англия към Нордимбраландия. Разположил се в малкия залив Фюрювалд, където се сражавал с местните хора; спечелил победа и богата плячка.

29. Крал Улав оставил там дългите кораби и оборудвал два кнара. Екипажът им наброявал двеста и шейсет избрани воини с брони и оръжие. През есента отплавал в открито море на север; връхлетяла ги силна буря. Положението изглеждало опасно, но тъй като хората били обучени, а късметът на краля голям, всичко се разминало. Отар разказва:

Върху два кнара

се понесе на запад, господарю.

Екипажа от новаци

пътят няма да изплаши.

Течението бързо

би могло търговски кораб

да погълне

и екипажът трудно можеше

да се крепи

върху високите вълни.

И по-нататък:

Аагир, ти не трепериш,

пориш голямото море.

По-добри момчета

друг крал едва ли ще намери.

Потомъко на Харалд!

Често ти изпитваш

себе си във морски бяг.

В носа на кораба прибоят бие

и ти лавираш

по норвежкия, западния бряг.

Крал Улав влязъл в Норвегия през средната част на Вестландия. Акостирал на остров, наречен Саала, близо до Стад. Кралят казал, че е щастлив денят, в който са слезли на норвежкия бряг в Саала, и изтълкувал като добро знамение случилото се тогава: стъпил с единия крак в някаква глина и паднал на колене. Възкликнал: „Ето, паднах!“ Ране казал: „Ти не падна, кралю, а стъпи здраво на тази земя.“ Кралят се засмял и отвърнал: „Това ще стане, ако Господ го пожелае!“ После се върнали на корабите и отплавали към Юлвесюнд. Там научили, че ярл Хокон бил на юг в Согн, но го чакали да пристигне на север веднага, щом духне попътен вятър в платната му, и че имал само един кораб.

30. Когато крал Улав пристигнал до Фялер, насочил корабите си навътре към Саюдюнгсюнд и останал там. Двата кораба се разположили от двете страни на протока и спуснали дебело въже помежду си. В този момент ярл Хокон Айриксон се придвижвал, гребейки към залива с дълъг кораб и пълен екипаж. Той предположил, че там на рейд стоят два търговски кораба, и се насочил право между тях. Тогава крал Улав и хората му дръпнали въжето точно по средата под кила на дългия кораб. Въжето веднага се закачило, кърмата се издигнала и щевенът паднал надолу, така че водата навлязла в цепнатините. Корабът се напълнил с вода и потънал. Крал Улав уловил с кука Хокон, докато плувал. Уловили и хората му; някои убили, а други се удавили. Отар разказва:

Ти храниш черни врани,

съкровища достатъчно събра;

с прекрасен кораб се сдоби

от Хокон, и плени

самия него след това.

Събра птиците на бойното поле.

Във младостта поиска всичко

за наследствените си земи.

Пред тебе длъжен бе

ярлът да отстъпи.

Качили ярл Хокон на кралския кораб. Той бил много красив мъж. Имал черна коса, нежна като коприна, на главата си носел златна лента. Седнал в носовия трюм. Крал Улав му казал: „Не е лъжа това, което се говори за вас, роднините, че сте много красиви — но късметът ви свърши!“ А Хокон отговорил: „Това, което се случи с нас, не е нещастие. От дълго време победата сменя победителите. И с твоите, и с моите роднини се е случвало така — да си разменят победите. Аз току-що се разделих с детството и не успяхме да се защитим, защото не предполагахме, че тук имал наши врагове. Друг път може да ни провърви повече отколкото сега.“

Тогава крал Улав му казал: „Не можеш ли да си представиш, ярле, че така, както стоят нещата, ти няма да можеш нито да побеждаваш, нито да губиш оттук нататък?“ Ярлът отвърнал: „Вие сте този, който решава този път, кралю.“ А крал Улав попитал: „Какво ще направиш, ярле, ако те оставя да си тръгнеш цял и невредим?“ Ярлът поискал да узнае условията. Кралят му заявил: „Нищо друго освен да напуснеш страната, да изоставиш кралството и да ми дадеш клетва, че никога няма да се биеш срещу мен.“

Ярлът отговорил, че така ще стори. После се заклел пред крал Улав, че никога повече няма да се бие срещу него и никога няма да защитава Норвегия, като воюва с крал Улав, нито ще тръгне срещу него. Тогава крал Улав помилвал него и хората му. Ярлът получил обратно кораба си и се отдалечил със спътниците си в морето. Скалдът Сигват споменава за това:

Могъщият каза, че с Хокон

трябва да се срещне

в Саюдюнгсюнд, стария проток

Постара се да е първи.

Там срещна, ти, кралю,

ярл от род най-знатен.

Макар и млад, той стана втори

след най-добрия

там, където датски се говори.

31. След тази случка ярлът се постарал да напусне колкото може по-бързо страната. Отплавал на запад към Англия и отишъл при крал Кнют, който бил брат на майка му. Разказал му всичко, което се случило между него и крал Улав. Крал Кнют го приел много сърдечно. Приел го в кралската дружина и му дал голяма власт в кралството си. Ярл Хокон живял дълги години при крал Кнют.

Докато Свайн и Хокон управлявали Норвегия, те сключили договор с Арлинг Шалгсон. Според договора Аслак, синът на Арлинг, трябвало да се ожени за дъщерята на ярл Свайн Гюнил^[14]. Двамата, Арлинг и синът му Аслак, трябвало да получат всички земи, които Улав Тригвасон бил дал на Арлинг. След това Арлинг станал най-верният приятел на Свайн и закрепили това с взаимни клетви и обещания.

32. Крал Улав Дигре се отправил на изток по крайбрежието и на много места свикал тинг. Мнозина станали негови приближени, но някои приятели или роднини на ярл Свайн му се противопоставили. Ето защо Улав бързо заминал на изток във Викен с войската си и разположил там корабите си. После слязъл на сушата. Когато стигнал до Вестфолд, бил посрещнат с радост от много хора — това били онези, които го познавали и били негови приятели. Той имал голям род около Фолден. През есента тръгнал по суша към своя роднина крал Сигюрд. Когато крал Улав наближил имението, една сутрин към него изтичали прислужниците. Майката на Улав Оста седяла в трапезарията с няколко други жени. Момчетата й казали, че е дошъл крал Улав и всеки момент ще влезе. Оста веднага скочила и наредила на мъжете и жените да приготвят всичко като за най-скъпи гости. Тя заповядала на четири жени да наредят трапезарията и бързо постлала с килими и покривки пейките. Две момчета донесли слама за пода, двама разпънали масата и донесли голямата бирена каца, двама подредили масата, двама донесли храната, двама били изпратени извън имението, двама донесли бирата, а всички други — мъже и жени, излезли на двора.

Двамата, които били изпратени извън имението, отишли при крал Сигюрд на полето, занесли му официалните дрехи и довели коня му с позлатено покривало и седло, инкрустирано със седеф. Оста изпратила четирима мъже по четирите краища на селището да поканят всички знатни хора на угощение в чест на пристигането на нейния син. Кралицата наредила всички в къщата да облекат най-хубавите си дрехи, а на тези, които нямали, тя им заела.

33. Крал Сигюрд надзиравал полето, когато пратениците пристигнали при него и му съобщили за пристигането на Улав, както и какво прави Оста в къщата. Имало много работници на полето — някои косели, други връзвали снопите, трети ги превозвали до къщата, четвърти ги правели на купчини и купи. Кралят отишъл при тях с пратениците на Оста. Разказват, че носел синя риза, обувки с връзки по краката, сива пелерина и сива широкопола шапка, а около лицето си бил завързал ленена кърпа. В ръка държал жезъл с обшивка и сребърна топка отгоре.

Казват, че крал Сигюрд бил много работлив и старателно се грижел за имението и имотите. Той сам управлявал работата. Не се стремял към разкош и бил мълчалив човек. Твърдят, че бил най-умният човек в Норвегия по онова време и имал най-голямото движимо имущество. Той бил миролюбив и сговорчив, а жена му Оста била щедра и свободомислеща. Те имали няколко деца: Гюторм, който бил най-голям, Гюнил, Халвдан, Ингрид и Харалд.

И така, пратениците казали: „Оста ни помоли да ти съобщим, че трябва да се постараеш да се представиш като знатна личност — да заприличаш повече на наследник на Харалд Хорфагре по външен вид, отколкото на Ране Мюне^[15] или на ярл Нерайд Старши, въпреки че и двамата са много умни хора.“ Кралят отвърнал: „Чувам важни новини. Оста преди се държеше настрана от хората и виждам, че не се е променила. Тя много се вживява в усилията си да посрещне сина си така тържествено, както подобава на сегашното му положение. Но аз мисля, че не трябва да се страхуваме за живота или имението си. Крал Улав се бори срещу една превъзхождаща го власт; датският и шведският крал са негови врагове — това е, което го занимава сега.“

34. След като рекъл това, Сигюрд седнал на земята, свалили му обувките, после обул кордуанси^[16] и си вързал златни шпори; свалил си наметалото и ризата и облякъл дрехи от скъпа коприна, а най-отгоре се загърнал с пурпурно наметало. Запасал си един прекрасно изработен меч, сложил позлатен шлем и се качил на коня. Изпратил работниците в селището да доведат 30 мъже в хубави дрехи. Те препуснали с него към дома.

Когато стигнали, яздейки, до къщата и спрели пред трапезарията, той видял да се приближава знамето на крал Улав откъм другата страна на имението, а след него идвал и самият крал със сто мъже — всички добре облечени. Много хора стояли край къщите. Крал Сигюрд поздравил доведения си син от коня и го поканил да влезе и да пийне. Оста пристъпила и целунала сина си, поканила го да живее при нея и му предложила всичко, което имала — земя и хора. Крал Улав й благодарил сърдечно за думите. Тя го хванала за ръка и го завела вътре в трапезарията до трона. Крал Сигюрд наредил на прислугата си да им вземат дрехите и да дадат на конете овес. После се отправил към своя трон. И така започнало едно прекрасно пиршество.

35. Крал Улав поостанал известно време. Един ден поканил втория си баща Сигюрд, майка си Оста и духовния си баща Ране на разговор. Улав започнал с думите: „Както знаете, казал той, аз се върнах в страната. Бях извън нея дълго време. За момента нямаме от какво друго да преживяваме освен от това, което сме спечелили по време на военните походи. И много пъти трябваше да жертвам живота и щастието си. Мнозина изгубиха всичко, което притежаваха, а други загубиха дори живота си. Но в земите, които е притежавал моят баща и неговият баща преди това и всеки следващ от рода и за които аз нося отговорност, има чужденци. И те не са се задоволили само да живеят тук, а са си присвоили имотите на всички нас от рода на крал Харалд Хорфагре. Сега ще ви кажа за какво мисля от доста време. Аз искам да си взема обратно бащиното наследство. И не желая да ходя нито при датския, нито при шведския крал да ги моля за това, въпреки че от известно време те смятат за своя собственост наследството на Харалд Хорфагре. Напротив, признавам, че мисля да си взема полагащото ми се на всяка цена и с всички средства и ще очаквам подкрепа от всички мои роднини и приятели и от всички, които искат да ме последват в това дело. Ще поставя изискванията си и нека стане както е писано: или ще подчиня цялото кралство, което те отнеха от Улав Тригвасон, моя роднина, когото убиха, или ще загина тук, върху земята на моите деди. Родственико Сигюрд, аз вярвам на теб и на всички мъже в тази страна, които носят отговорността за земята в това кралство според законите, въведени от Харалд Хорфагре, че не е далече времето, когато ще отхвърлите този срам за рода и ще пожелаете да помогнете на всеки, който дръзне да ви поведе и да издигне отново нашия род. Вие или ще покажете мъжката си воля в това дело, или няма, но нека да почувствам какво иска народът; всички мечтаеха да се освободят от робството на чуждите владетели, само да имаха на кого да повярват. На никого преди не съм говорил за тези неща, защото зная, че си умен мъж и можеш да прецениш кое е най-доброто — дали да говоря за това тайно с някого, или да направя така, че много хора да разберат и то да стане достояние на целия народ. Аз си показах зъбите, така да се каже, когато взех в плен ярл Хокон. Той избяга от страната, с клетва ми даде част от кралството, което беше негово. Мисля, че ще ни бъде по-леко сега, когато имаме да се разправим само с ярл Свайн, защото двамата бяха поставени да пазят страната.“

Ето как отговорил крал Сигюрд: „Не са дребни нещата, с които се заемаш, кралю Улав. Доколкото разбирам, теб те води повече наранената ти чест, отколкото далновидността. Би трябвало да се очаква, че аз, дребният човек, съм далеч от големите мисли, които те занимават. Ти беше още дете, когато те обземаше желание за съревнование и надмощие навсякъде, където отидеше. Изпитвал си себе си многократно в битки и си побеждавал. Убеден съм, че щом си стигнал толкова далеч, че да се заемеш с тази страна, не си струва човек да се опитва да те спре. И освен това няма нищо странно в това, че такива неща като наследството на Харалд Хорфагре и кралството му са в основата; те могат да се окажат тежки за раменете на честолюбиви хора. Аз не искам да се обвързвам с обещания, преди да узная какво мислят другите крале в Опландия и какво ще направят. Във всеки случай ти постъпи правилно, като ми съобщи за плановете си, преди да ги разгласиш на всички. Аз ти обещавам да те подкрепя пред кралете и другите хьовдинги, както и пред народа на страната ни. Освен това ще оставя на твое разположение всичко, което притежавам, кралю Улав, и ще те насърчавам. Аз ще ти помогна да разгласиш плановете си сред народа и доколкото мога да предвидя някакъв резултат, смятам, че ще получим помощ. Трябва да помниш, че не е малко това, с което си се захванал, щом искаш да се пребориш със шведския крал Улав и с Кнют, който сега е крал и на Англия, и на Дания. Ти ще имаш нужда от силни попълнения срещу тях, ако искаш да успееш. Не мисля, че е невъзможно да събереш хора, защото народът винаги иска промяна. Така стана, когато Улав Тригвасон дойде в страната — всички бяха много радостни. Но той не се радва дълго на кралската си власт.“

Разговорът продължил и думата взела Оста: „Що се отнася до мен, синко, аз ще ти се радвам и ще се радвам толкова повече, колкото по-напред вървиш. Няма да си спестя съветите за нищо, в което бих могла да ти бъда полезна, но едва ли ще ти бъда голяма подкрепа с моите съвети. Все пак, ако трябва да избирам, то бих предпочела да станеш абсолютен крал на цяла Норвегия, но да не живееш толкова малко, колкото Улав Тригвасон, а да станеш по-голям крал от Сигюрд Сир и да умреш от старост.“

След тези думи разговорът приключил. Крал Улав останал още малко с цялата си свита. Крал Сигюрд им давал всеки втори ден риба и мляко, а през ден — месо и бира.

36. По това време в Опландия имало много крале. Те управлявали отделните области и повечето от тях принадлежали към рода на Харалд Хорфагре. В Хедмарк управлявали двама братя — Рьорек и Ринг, а в Гюдбрандсдал — Гюдрьод. В Ромерике имало крал. Този, който управлявал във Валдрес^[17], и онзи, който притежавал Тотен и Хаделандия, също били крале.

Сигюрд Сир се срещнал с кралете на областите в Хаделандия. На срещата дошъл и Улав Харалдсон. Сигюрд Сир поставил въпроса пред присъстващите крале и им разказал за това, с което се е заел неговият родственик Улав. Той ги помолил за подкрепа с хора, съвети и съдействие. Казал им, че е време да отхвърлят потисничеството на датчаните и шведите и заявил, че вече се е появил човекът, готов да се заеме с тази задача; той изброил редица подвизи на крал Улав, извършвани по време на странстванията му по другите страни и морета.

Тогава крал Рьорек взел думата: „Наистина кралството на Харалд Хорфагре много затъна, откакто вече никой от рода му не е крал на Норвегия. Тук народът опита един или друг крал. Хокон Възпитаника на Адалстайн стана крал и всички много го харесваха. Когато синовете на Гюнил управляваха страната, на всички толкова омръзнаха тяхното насилие и нечестно управление, че народът предпочете чужди крале и се предаде сам, защото чуждите крале обикновено са извън страната задълго и не се интересуват много какво правят поданиците, стига да си получават исканите данъци. После датският крал Харалд и ярл Хокон станаха врагове и тогава юмсборгските викинги плячкосаха Норвегия. Затова целият народ въстана срещу тях като един човек и отхвърли чуждите набези. След това хората накараха ярл Хокон да поеме страната и да я защитава срещу датския крал. Но когато народът твърдо го подкрепи, той си въобрази, че притежава цялата власт в страната и стана толкова жесток и груб към жителите, та никой вече не го искаше. Трьондерците сами го убиха и дадоха властта на Улав Тригвасон. Той носеше отговорността за земята и кралството и се държеше достойно като властелин на страната. Народът го пожела за крал и поиска от него да възстанови кралството такова, каквото е било при Харалд Хорфагре. Но когато Улав повярва, че е придобил цялата власт над страната, никой не му се подчини. Тогава той тръгна с грубост срещу по-дребните крале и поиска всичките данъци, които са били плащани на Харалд Хорфагре, та и още повече. А хората имаха толкова малко свобода, че не можеха да избират дори бога, в когото да вярват. Когато той напусна страната, ние се сдружихме с датския крал и получихме голяма подкрепа от него във всички наши искания. Оправихме се сами, живеехме в мир в страната и никой не ни налагаше властта си. Ако трябва да кажа моето мнение, аз харесвам нещата такива, каквито са. Не съм убеден, че ако мой роднина стане крал на страната, ще имаме по-добри условия за живот. И ако не ви подкрепя, няма да имам нищо общо с тази нова решителна стъпка.“

Тогава неговият брат Ринг казал: „Ще кажа какво мисля. Смятам, че е по-добре да имам властта и имотите, които имам сега, отколкото някой мой роднина да стане крал на Норвегия вместо чужд владетел и да издигне рода в страната. Що се отнася до този човек тук — Улав, мисля, че съдбата и късметът му ще решат дали трябва да управлява или не. Но ако той бъде абсолютен крал на цяла Норвегия, онези, които са му близки приятели, ще очакват да спечелят най-много от това. Сега той не е в по-добро положение от нас, напротив, дори е в по-лошо, тъй като ние имаме земи и кралства, които управляваме, а той няма нищо. Ние носим еднакво отговорността за земята и кралството. Да предположим, че се присъединим към него и му помогнем, като му дадем най-скъпото в тази страна и вложим всички наши усилия. Ако той е толкова голям мъж, колкото смятам и колкото всички твърдят, че е, защо той да не поиска да ни се отплати и да бъде запомнен за дълго? Ако трябва да решавам, ще рискувам и ще се обвържа с него с приятелство.“

След това станали и заговорили един през друг останалите; очевидно било, че повечето имали желание да се присъединят към крал Улав. Той им обещал вярното си приятелство и големи права, ако стане крал на цяла Норвегия. Сключили споразумение, подкрепено с клетви.

37. След това кралете свикали тинга. Крал Улав поставил пред народа исканията и претенциите си към кралството; предложил на народа да го избере за крал на страната, като обещал да му върне старите закони и заявил, че ще брани страната от чужди войски и владетели. Той говорил дълго и умно и речта му била приета много добре от хората. После кралете ставали един след друг, за да се изкажат. Всички подкрепили речта и делото на краля. Накрая провъзгласили Улав за крал на цялата страна и кралството му било присъдено според опландския закон.

38. И крал Улав заминал в поход, като наредил хората да си направят тържества в кралските имения. Първо минал пред Хаделандия и оттам се насочил на север към Гюдбрандсдал. Станало така, както предсказал Сигюрд Сир: толкова много хора дошли при Улав, че и половината от тях дори му били много. Той имал вече триста души. Тогава не направили пиршествата, за които се уговорили, защото според обичая кралете пътували с 60-70 души, във всеки случай не повече от 100. Кралят пътувал бързо и оставал само по една нощ на всяко място.

Стигнал до планината на север, продължил и не спрял, докато не слязъл от северната й страна в Опландия. Това се случило един ден по изгрев-слънце. Кралят минал през Опдалскуг и стигнал в Мелдал. Там той поискал да се свика тингът и събрал оделсбондите около себе си. Говорил пред тях и поискал да го приемат за свой крал. Предложил им да се обърнат към закона, който Улав Тригвасон бил приел. Бондите нямали достатъчно сили, за да се опълчат срещу краля, и накрая го приели и скрепили това с клетви. Те пратили вест в Оркдал и Скаюнг, че крал Улав е пристигнал, като разказали всичко, което знаели за него.

39. Айнар Тамбаршелве живеел в Хюсби в Скаюн. Когато вестта за крал Улав и похода му стигнала до него, събрал роби и други хора с оръжие и изпратил вест, че ще защитават страната си от крал Улав. Започнал сбор на войска от Оркдал и Гаюлдал.

40. Крал Улав влязъл в Оркдал с войската си. Той много предпазливо се придвижвал напред и вървял с мир. Когато стигнал до Грютар, срещнал събраните бонди — били повече от 700 човека. Кралят наредил войската си в боен ред срещу тях, защото помислил, че бондите искат да се бият с него. Щом бондите видели това, също се наредили в боен ред. Но това не било лесно за тях, защото не се били уговорили предварително кой ще ги води.

Крал Улав разбрал, че бондите ще се провалят и изпратил Туре Гюдбрандсон при тях, който им обяснил, че кралят няма намерение да се бие с тях. Той изредил дванадесет мъже — тези, които били най-изявените в редиците им, и ги поканил да дойдат и да разговарят с Улав. Бондите приели и пресекли един хълм в посока на бойните кралски редици.

Крал Улав им казал: „Добре направихте, че ми дадохте възможност да говоря с вас, защото искам да ви кажа каква е моята задача в Тронхайм. Първо, сигурно сте чули, че ярл Хокон и аз се срещнахме през лятото и нашата среща завърши с това, че той ми отстъпи цялото си кралство тук, в Тронхайм, а именно Оркдьолафилке, Гаюлдьолафилке, Стриндафилке и Йойнафилке. Тук има хора, които присъстваха на срещата и видяха здрависването между мен и ярла, чуха думите, клетвата и цялата уговорка между нас. Искам да ви предложа мир и закони — така, както направи преди мен Улав Тригвасон.“

Той говорил дълго и умно, а накрая предложил на хората две възможности за избор: да му се покорят и да станат негови поданици или да се бият срещу него. Оделсбондите се върнали при войската си и разказали какво чули от краля, като попитали народа за тинг. Всички обсъдили какво да изберат и решили да станат кралски поданици. Заявили решението си под клетва.

Кралят уредил по-нататъшното си пътуване, а бондите организирали пиршества в негова чест. Той се отправил към морето и там се сдобил с кораб. Това бил дълъг четиридесетместен сес. Гюнар от Гюлне му го дал; един друг четиридесетместен сес му дал Лодин от Вигя; трети кораб — също четиридесетместен сес, получил от Хангран от Нес, имението, което управлявал Борд Квите и било на ярл Хокон. Кралят имал четири-пет шхуни. Той бързо се отдалечил към фиорда.

41. По това време ярл Свайн бил в Тронхайм в Стайншер. Наредил да се приготви тържество за празника Юл. В селището имало голям площад за пазари. Когато Айнар Тамбаршелве научил, че населението на Оркдал минало под властта на крал Улав, изпратил вест на ярл Свайн. Пратениците заминали първо към Нидарос, откъдето взели една лодка с гребла, собственост на Айнар, и продължили към вътрешността на фиорда. Един ден късно вечерта пристигнали в Стайншер и разказали на ярла всичко, което сторил крал Улав.

Ярлът имал един дълъг кораб, който се намирал извън имението си и бил покрит. Късно вечерта той наредил да натоварят вещите му, дрехите на хората и толкова храна и пиене, колкото можел да побере корабът. Тръгнали още същата нощ, гребейки с веслата. На разсъмване пристигнали в Скарнсюнд. Там видели крал Улав да се приближава на весла към фиорда с флотилията си. Тогава ярлът се насочил към сушата при Мосвика, където имало гъста гора. Той спрял толкова близо до брега, че корените и клоните надвиснали над кораба от външната му страна, като го скрили от чуждите погледи. Още не било се развиделило съвсем, когато кралят минал с корабите си покрай тях. Времето било тихо и спокойно. Корабите на краля се плъзгали покрай острова и когато вече не можели да се виждат един друг, ярлът се отдалечил на весла към Фроста. Там спрял до сушата, защото това било в неговото кралство.

42. Ярл Свайн изпратил хора в Гаюлдал да повикат неговия сродник — Айнар. Когато Айнар дошъл при ярла, Свайн му разказал всичко, което се случило с него, и Улав съобщил, че иска да събере войска и да тръгне срещу крал Улав, за да се бие с него. Айнар отговорил: „Ще използваме хитрина: ще наблюдаваме какво прави крал Улав и няма да се издаваме пред никого, нека всички мислят, че тук всичко е спокойно. Ако той не научи, че събираме войска, може да отседне в Стайншер за празника Юл, защото там вече всичко е приготвено. Но ако разбере, че събираме хора, веднага ще напусне фиорда и няма да го хванем.“ Направили така, както предложил Айнар. Ярлът заминал на пир при оделсбондите от Стьордал.

Когато крал Улав пристигнал в Стайншер, взел от тамошните приходи за себе си, заповядал всичко да се отнесе на корабите и да му се достави един плоска гемия; той натоварил храна и пиене и побързал да замине към Нидарос, където Улав Тригвасон навремето бил издигнал търговски център, за което вече писахме. Но когато ярл Айнар дошъл в страната, той помогнал на Ладе, защото баща му имал желание там да бъде главното му имение; ярлът заповядал да се разрушат и къщите, които крал Улав Тригвасон бил наредил да построят край река Нид; някои били напълно разрушени, а други стояли неизползвани.

Крал Улав отправил корабите си нагоре по река Нид. Наредил да приготвят пустите къщи и да издигнат отново разрушените, като отделил голям брой хора за тази работа. Разпоредил се да се занесе храна и пиене в къщите, като имал намерение да остане там до края на Юл. Но когато ярл Свайн и Айнар чули това, решили друго да предприемат.

43. Имало един исландец на име Турд Сигвалдаскалд. Той дълго време прекарал при ярл Сигвалде, а после при Туршел Хьоге — брата на ярла. След гибелта на ярла Турд станал търговец. Той се срещнал с крал Улав по време на един викингски поход на запад, станал негов приближен и оттогава го придружавал навсякъде. Бил с крал Улав, когато се случило всичко това, за което току-що разказахме.

Синът на Турд се казвал Сигват. Той живеел при Туршел в Апаватн. Когато пораснал, заминал извън страната с неколцина търговци и стигнал в Тронхайм през есента; екипажът получил домове в околните селища — същата есен, когато крал Улав дошъл в Тронхайм, както писахме по-горе. И когато Сигват научил, че баща му Турд бил при краля, той се срещнал с баща си и останал известно време с него. Сигват бил добър скалд. Съчинил балада за крал Улав и го помолил да я чуе. Кралят казал, че не иска никой да бъде възпяван и не иска да слуша поезия. Тогава Сигват изрецитирал:

Чуй песента ми, господарю,

ти, който нападаш с черни шхуни,

аз мога стихове да съчинявам,

а скалд ти можеше да притежаваш.

Дори и да не разрешаваш

на други скалди стихове

да подредят, господарю,

от мен би чул достатъчно балади

за подвизите твои славни.

Крал Улав дал на Сигват един златен пръстен, тежък половин марка, с който платил за стиховете. Сигват станал кралски дружинник и тогава съчинил следното:

Живо грабнах твоя меч,

не го изпускам оттогава.

Боец — това бе моята воля.

Занятие прекрасно аз избрах.

Срещу златото от Фовне

верен воин получи ти,

а аз — прекрасен господар.

И двамата сме удовлетворени.

През есента ярл Свайн поискал половината входна такса^[18] за исландските странници, както правел обикновено. Айрик и Хокон получавали другата половина от тази такса, както и от всички други приходи на Тронхайм. Когато крал Улав пристигнал, той също изпратил хора да поискат половината от входната такса от исландците. Те обаче отишли при краля и помолили Сигват да им помогне. Тогава той се приближил до краля и казал:

Победни приятелю на враните,

прекалено често ли аз прося?

Сега се моля за грошове,

а преди получавах злато.

Драгоценни кралю, чуй ме ти,

входната такса намали,

заради мен го направи.

44. Ярл Свайн и Айнар Тамбаршелве събрали обща войска и тръгнали по суша към Гаюлдал и продължили към Нидарос; те водили към 2400 мъже. Крал Улав имал конна стража на Гаюлския хребет. Те съгледали войската, когато идвала от Гаюлдал, и доложили на краля. Било към полунощ. Крал Улав веднага станал и наредил да събудят всички воини. Качили се на корабите, като взели със себе си дрехи, оръжие и всичко, което можели да отнесат. После загребали с веслата и се отдалечили, излизайки от реката. Точно когато заминали, войската на ярла влязла в града. Войниците заграбили онова, което останало от празника, и изгорили всички къщи.

Крал Улав отплавал извън фиорда към Оркдал и там слязъл на брега. После се насочил към планината и оттам продължили на изток към Гюдбрандсдал. За това, че Свайн опожарил къщите в Нидарос, се разказва в една народна легенда за Кльонг Брюсасон:

Недовършени,

кралските къщи край Нид

напълно изгориха.

Огънят празничната зала глътна.

Сажди войската покриха.

45. И крал Улав заминал на юг през Гюдбрандсдал към Хедмарк. Той обикалял по пиршества цялата зима, но когато дошла пролетта, с помощта на другите крале в страната събрал голяма войска и заминал за Викен. Много местни хора също се присъединили към него. Между тях бил и Шетил Калв от Рингнес. Крал Улав получил подкрепление и от Ромерике. Неговият сродник крал Сигюрд Сир се присъединил към него с голяма дружина. Отплавали в морето, сдобили се с кораби и се подготвили да заминат за Викен. Войската била голяма и пищна. Когато всичко било готово, отплавали към Тьонсберг.

46. Веднага след Юл ярл Свайн събрал войска от целия Тронхайм. Той стегнал корабите си.

По това време в Норвегия имало много на брой едри оделсбонди. Повечето от тях били богати и имали знатен произход. Кралете и ярлите трябвало да се опрат на тези хора, защото именно те управлявали областите. Ярл Свайн бил в добри отношения с тях. Мнозина тръгнали с него — и Айнар Тамбаршелве, и много други хора, които се заклели във вярност на крал Улав още през зимата. Те тръгнали от фиорда, веднага щом се приготвили. Отправили се на юг покрай брега, като привличали хора от всяка област, покрай която минавали. Когато стигнали на юг до Рогаландия, при тях дошъл Арлинг Шалгсон с голяма войска; придружавали го и много оделсбонди. С цялата тази огромна войска те се отправили към Викен. Ярлът насочил флотилията покрай Гренмар и дрейфувал край Несяр.

47. Крал Улав насочил флотилията си извън Викен и така разстоянието между двете войски се намалило; те научили един за друг в петъка преди Връбница. Крал Улав имал кораб, наречен „Карлховде“, на чийто преден щевен била изсечена главата на крал — Улав сам я бил изработил. Дълго след това в Норвегия се изсичали такива глави по корабите, управлявани от владетели.

48. В неделя сутринта^[19], когато съмнало, крал Улав станал и се облякъл. После слязъл на брега и наредил да свирят сбор на войската. Произнесъл реч пред хората. Съобщил им, че разстоянието между тях и ярл Свайн не е голямо. „Сега трябва да бъдем готови, защото няма да мине много време и ние ще се срещнем. Всички мъже трябва да се въоръжат веднага и всеки сам трябва да оборудва мястото си на кораба така, че всичко да бъде готово, когато дам знак за бой. Тогава ще гребем плътно един до друг, никой от корабите не трябва да тръгва преди другите, нито да чака дълго след като аз изляза от залива, защото не сме сигурни дали ще се срещнем с ярла там, където той дрейфува, или те ще ни посрещнат. И ако започне сражение, нашите хора трябва да гребат така, че корабите да бъдат плътно подредени, готови да се вържат един за друг. Отначало нека да използваме само защита и да внимаваме да не изпуснем в морето оръжието си — не трябва да го хвърляме, без да улучваме. Когато битката започне и навържем корабите един за друг, трябва да сме безпощадни и да се бием храбро до смърт.“

49. На своя кораб крал Улав имал сто души, облечени в ризници и с подходящи шлемове на главата. Повечето носели бели щитове със Светия кръст върху тях, инкрустиран със злато; щитовете на други бил боядисани в червено или синьо. Кралят наредил да нарисуват бели кръстове и отпред на шлемовете. Върху знамето му имало изрисувана змия. Кралят наредил да се изпее литургия за него. После се качил на борда и разрешил на хората да пийнат и да хапнат. След това наредил да се свири сигнал за бойна готовност и отплавали, гребейки, към изхода на залива. Когато стигнали до мястото, където дрейфувал ярлът, видели, че неговата войска, въоръжена до зъби, се канела да отплава. Като съзрели обаче враговете си, и те започнали да връзват корабите си един за друг, вдигнали знамето си и се приготвили за бой. Затова крал Улав наредил на гребците си да насочат кораба срещу този на ярла. И битката започнала. Скалдът Сигват разказва:

Голяма битка бе това!

Кралят я поведе.

Тя започна, когато с щевен

в залива застана кралят

срещу Свайн;

червена кръв морето пи.

Силният крал се устреми

напред без милост и пощада.

Той искаше сражение веднага

и войската на Свайн тогава

завърза корабите си

един за друг.

Тази балада разказва, че крал Улав е предизвикал битката, а Свайн стоял в залива и чакал. Скалдът Сигват участвал в битката. Още същото лято той създал една ода, която се казвала „Песни за Несяр“. В нея подробно описва как се е водела битката:

Знаеше се, че кралят,

познал дъжда от ледени стрели,

на изток от Агдер на рейд лежи

с „Карлховде“, насочен право срещу ярла.

Разразила се една от най-тежките битки и дълго време не можело да се види кой накъде отива. И от двете страни загинали много хора, а много други били ранени.

Ярлът имал по-голяма войска, но кралят имал само избрани хора, които винаги го следвали в дългите походи и били превъзходно обучени. Всеки един имал ризница от метални халки, така че не можел да бъде наранен лесно. И Сигват разказва:

В блестящата ни кралска свита

видях кат' лястовици пърхащи

на броните брънките да висят.

Жесток бе този бой.

Стрелите чувах да свистят

и скрих аз черната си грива

под големия метален шлем.

Приятелю, врагът ни срина!

Хора от екипажите на ярла започнали да загиват, други били ранени и редиците по корабите започнали да оредяват.

50. Тогава бойците на крал Улав взели на абордаж корабите на ярла. Знамето на краля било отнесено на кораба, намиращ се най-близо до този на ярла. Последвал го и самият крал. Сигват разказва:

Позлатеният флаг

с кралския знак

устреми се напред

и след него кралят се понесе.

Броненосците сурови

качиха знамето на борда.

Развихрил се жесток бой и много от хората на Свайн загинали, а други скочили сами от борда. Сигват казва:

Там оръжия се срещаха със трясък

а ние плавахме на скайда.

Кървавите мечове със блясък

щитове кълвяха.

Бонди посечени летяха

с глава надолу към водата.

Там, където се водеше сражение,

взехме кораби и снаряжение;

падаха един след друг

около острова;

нареждаха се труп до труп.

И по-нататък:

Хората обагриха в червено

в битката нашите щитове.

Бяха те бели, когато пристигнахме.

Можеше всеки да види това.

Стъпи на борда младият крал

и ние след него се качихме.

Мечовете остриета изтъпиха.

Враните погълнаха кръвта.

Започнали да загиват все повече хора от войската на ярла. Тогава воините на краля щурмували кораба на ярла и малко оставало да се качат на борда му. Когато ярлът съзрял опасността, викнал на воина, който стоял на носа, да среже въжетата и да освободи корабите. Боецът го послушал, но хората на краля хвърлили абордажни куки върху щевените на дългите кораби и ги задържали. В този момент ярлът извикал на своите да отрежат най-горните части от щевените. Сигват разказва:

Свайн самият ги помоли

да насекат веднага

палубата черна.

Ний плавахме съвсем до него

за плячка зажаднели,

когато воините смели

щевените посякоха.

Под радостните крясъци на враните.

Мрачните птици на Один

богато с мърша се нахраниха.

Айнар Тамбаршелве разположил кораба си откъм едната страна на кораба на ярла; хвърлили кука върху предния му щевен и всички заедно излезли извън фиорда. След това цялата войска на ярла избягала в открито море, като гребците наблягали на веслата с всички сили. Берсе Скалдторвюсон седял на най-предната пейка в кораба на ярла. Крал Улав го разпознал, защото се откроявал от другите — бил изключително красив, добре облечен и въоръжен. Крал Улав викнал високо: „Бъди щастлив, Берсе!“ Той отговорил: „Бъди жив и здрав, кралю.“ И Берсе съчинил ода, докато бил пленник на крал Улав, окован във вериги:

Ти пожела на мене, скалда,

щастие, кралю, накрая.

Аз пращам същия ответен поздрав

на тебе, воина, господарю.

Трябваше да задържа тоз кнар

и дадох клетва на моя господар,

дума, която и той, облеченият в броня,

на мене даде.

Видях Свайн в страшно затруднение,

когато плавахме един до друг

и мечовете пееха с езиците студени

баладата си страшна в строя;

предводител по-добър от него в боя

трудно ще намеря,

Той е моят господар,

каквото и с мене да става.

Меч размахваш, други стрелят,

но аз на тебе не се давам.

Една голяма шхуна

напуснахме за тебе.

Рано тръгнахме!

Но аз приятел не отхвърлям.

И победих аз този път, кралю!

Не ти ли стига толкова омраза?

Млад познах аз таз проказа!

51. Някои от хората на ярла избягали по суша. Други се предали и получили помилване. Ярл Свайн и войската му отплавали извън фиорда. Там спрели корабите си и владетелите разговаряли помежду си. Ярлът попитал оделсбондите за съвет. Арлинг Шалгсон го посъветвал да плават на север покрай брега и да вземат подкрепление. После да се бият отново с крал Улав. Но тъй като загубили много хора, повечето поискали да напуснат страната и да отидат при шведския крал — сродника на ярл Свайн, и там да се опитат да съберат войска. Айнар подкрепил този съвет, защото смятал, че не са достатъчно силни, за да се бият срещу крал Улав. И така флотилията се разделила. Ярлът отплавал на юг, Айнар Тамбаршелве го последвал, а Арлинг Шалгсон и много други оделсбонди, които не искали да напускат имотите си, отплавали на север към родните си места. През лятото Арлинг събрал много хора.

52. Крал Улав и хората му разбрали, че ярлът подготвял корабите си. Тогава крал Сигюрд Сир живо заговорил, че трябва да се насочат срещу ярла и да се бият с него на живот и смърт. Крал Улав обяснил, че иска първо да види какво ще направи ярлът — дали ще задържи дружината си, или ще разпусне войската си. Сигюрд му казал да действа, както реши. „Според мен, продължил той, в положението, в което си, и така, както вземаш решенията си еднолично, ще мине дълго време, преди да можеш да си сигурен в знатните си поданици — те са свикнали да се противопоставят твърдо на владетелите.“ Нямало защо да се бият; скоро установили, че флотилията на ярла се разделила. Крал Улав заповядал да се свири отбой. Те останали няколко дни на рейд и си поделили пленниците. По това време скалдът Сигват съчинил тези строфи:

Тук искам още нещо да разкажа:

От север дойдоха за битката мнозина,

с желанието да убиват

и не видяха вече своята родина.

Не един храбър морски воин

от кораба в морето падна

и на дъното загина.

Там срещнахме ний Свайн.

Таз година

няма да ни насърчава

за битката трьондерската дева —

защото мисля, тя вече е решена.

И кралската дружина докрай е намалена.

Ако девойката сега

над някого реши да се присмее,

то сигурно ще бъде над онези

които яростно щурмуваха носа.

Около рифа морето червенее.

И по-нататък:

Засили се властта на краля,

защото опландците пожелаха

таз морска шир да управляват.

Свайн, ти туй забеляза,

хедмарските бонди

още нещо могат

освен да пият бирата на краля —

копията смъртоносни изсвистяха

от техните редици полетяха —

това видяхме ний тогава.

Крал Улав поднесъл подаръци на сродника си крал Сигюрд Сир и на другите хьовдинги, които му помогнали, преди да се разделят. На Шетил от Рингнес той дал една трийсетместна шхуна, която Шетил откарал нагоре през Глома чак до Мьоса.

53. Крал Улав изпратил съгледвачите си да узнаят в каква посока е отплавал ярлът и научил, че той е напуснал страната, отправяйки се към Викен. Тогава при краля дошли много хора и на всички тинги го провъзгласили за крал. Той заминал за Линдеснес. Там чул, че Арлинг събрал голяма войска и не бил вече в Северен Агдер, защото случил на силен попътен вятър. Той отплавал колкото се може по-бързо на север към Тронхайм, защото според него там било главното седалище на властта в страната, а за превземането му най-подходящият момент бил именно докато ярлът бил извън страната.

Когато крал Улав стигнал до Тронхайм, никой не му се противопоставил; той бил провъзгласен за крал и се установил в Нидарос. Приготвил се да презимува там и наредил да му се построи кралска крепост; издигнал църквата „Св. Клеменс“ на мястото, където тя се намира и до днес. Набелязал дървесни трупи за строежа на крепости и ги раздавал на оделсбонди, на търговци или на други хора, които одобрявал и които искали да строят. Той поставил охрана, защото вече не можел да се уповава на трьондерците, ако ярлът се върнел в страната. Местното население ясно показало това и той не получил от него никакви доходи.

54. Ярл Свайн заминал първо за Свитюд при своя сродник шведския крал Улав. Разказал му какво се случило между него и Улав Дигре^[20] и помолил шведския крал за съвет как да постъпи. Кралят му отвърнал, че може, ако иска, да остане при него и да получи кралство, което да управлява. „А иначе, казал той, ще ти дам войска, достатъчно голяма, за да се опиташ да отнемеш страната от Улав.“

Ярлът избрал второто, защото така го съветвали всичките му хора — много от тези, които го следвали, притежавали големи имоти в Норвегия. Докато седели и обсъждали въпроса помежду си, те се разбрали, че следващата зима ще тръгнат по суша през Хелсингландия и Йемтландия към Тронхайм, защото ярлът най-много разчитал на трьондергците, които му били верни и щели да му помогнат. Все пак обаче решили първо да заминат на изток, за да плячкосват и да си набавят средства.

55. Ярл Свайн тръгнал на изток към Гардарике да граби и прекарал лятото там. Когато дошла есента, поискал да се върне в Свитюд с войската си. Но се разболял и умрял. След смъртта му войската, която го била следвала, потеглила към обратно за Свитюд. Някои поели пътя към Хелсингландия, а оттам през Йемтландия и Шьолен за Тронхайм. Те разказали какво се е случило на похода и така убедили хората там, че ярл Свайн е мъртъв.

56. Айнар Тамбаршелве и неговата дружина заминали да зимуват при шведския крал, където били добре дошли. Множество хора ги последвали. Шведският крал бил всичко друго, но не и доволен от това, че Улав Дигре се е установил в една от страните му, от която получавал данъци, а освен това бил изгонил ярл Свайн оттам. Кралят обещал, че Улав Дигре ще си получи заслуженото. Казал, че Дигре няма да посмее да си присвои кралството, което принадлежало на ярла, и всички негови приближени се съгласили с него.

Но когато трьондергците узнали, че ярл Свайн е умрял и че никога вече няма да се върне в Норвегия, цялото население на областта се обърнало към Улав Дигре и му заявило своята привързаност. При Улав дошли много хора от вътрешността на Тронхайм и станали негови поданици. Някои му изпратили послание, с което го убеждавали в своята вярност и желание да му служат. През есента той заминал за вътрешността на областта и свикал тинга на оделсбондите, на който го провъзгласили за крал на всички области в района. После заминал за Нидарос и наредил там да бъдат изпращани всички приходи, докато се приготвяли за зимата.

57. Крал Улав заповядал да се изгради кралска крепост в Нидарос. Построили голяма трапезария за кралската дружина с врати в двата края; кралският трон стоял в средата на трапезарията, а до него било мястото на Гримшел, епископът на краля; следвали местата на останалите свещеници. От другата страна на трона били местата на съветниците. Другият трон, точно срещу кралския, бил отреден за коняря Бьорн^[21], а непосредствено до него били местата на кралските дружинници. Ако пристигнели знатни хора, те били настанявани на хубави места. Когато пиели бира, палели огън.

Кралят назначавал на служба разни хора, което било обичайно за един крал. Кралската дружина наброявала шейсет дружинника и трийсет гести^[22]. Кралят определил постоянни заплати и създал закон за тях. Освен това имал трийсет слуги, които работели на полето и снабдявали крепостта с продукти. Притежавал и много роби. В крепостта имало помещение, в което спяла кралската дружина, а в друга голяма зала кралят събирал дружината си на тинг.

58. Кралят бил свикнал сутрин да става рано. Обличал се, измивал си ръцете и отивал в черквата за сутрешната литургия. После се срещал с хората и изслушвал жалбите им или правел други неща, които трябвало да бъдат свършени. Често свиквал всички учени хора, властни личности и обикновени поданици и ги карал да цитират законите, които Хокон Възпитаника на Адалстайн бил въвел в страната. Крал Улав преработил законите според съветите на вещите си приближени. Законът за християнството той въвел по съветите и с помощта на епископ Гримшел и другите свещеници, като използвал цялата си власт, за да изкорени езичеството и старите обичаи, които според него били против правата вяра. Накрая обвързал хората към християнството чрез законите, които въвел. Сигват казва:

Ти, който палуби трошеше,

трябва да въведеш поземленото право

такова, каквото ще посрещнат

всички с одобрение.

Крал Улав бил добър християнин, разумен и мълчалив човек; бил щедър, но и обичал парите. Скалдът Сигват и много други исландци живеели при краля, както писахме по-горе. Крал Улав подробно ги разпитвал как е навлязло християнството в Исландия. Той смятал, че начинът, по който е станало това, не бил най-правилният, защото му разказвали, че според новия закон били разрешени яденето на конско месо, продажбата на деца, както и други, характерни за езичниците обичаи, които противоречали на християнското учение. Исландците разказали на краля за много от знатните хора в Исландия по онова време.

Тогава рецитатор на закони в страната бил Скафте Туродсон^[23].

Кралят разпитвал онези, които според него знаели най-много неща, за обичаите и навиците на хората в различните страни. Най-много се интересувал от християнството — дали се спазвали християнските закони на Оркньой в Ялтландия^[24] и на Фаарьой. По този начин успял да разбере, че на много места хората още не били станали истински християни. Той често говорил за законите и за поземленото право.

59. Същата зима от Свитюд пристигнали пратеници от крал Улав Шведски. Посланици били двамата братя Тургают Скарде и управителят на имения Асгают; те водели със себе си свита от двадесет и четирима души. Когато минали през Шьолен и се спуснали във Вардал, те свикали тинг на оделсбондите и разговаряли с тях. Поискали да им бъдат изплатени данъците и налозите за шведския крал. Бондите се посъветвали помежду си и решили, че ако платят исканите пари, крал Улав Дигре не трябва да иска от тях данък за земята. Те обявили, че няма да плащат данъци и на двамата крале.

Пратениците си заминали от долината и където и да свиквали тинги, получавали от бондите същия отговор, без да получават пари. Така стигнали до Скогн, свикали там тинг и пак поискали данъци. Но нещата протекли по същия начин. После заминали за Стьордал, свикали тинга, но бондите дори не поискали да присъстват на него. Тогава пратениците разбрали, че няма да могат да изпълнят задачата си и Тургают решил да се върнат на изток. „Мисля, че не направихме всичко възможно, за да изпълним поръчението на краля — казал Асгают, — аз ще отида при крал Улав Дигре, нали бондите са под негова власт.“

Заминали към града и на следващия ден отишли при краля. Той седял на масата, когато те го поздравили и казали, че идват по поръчение на шведския крал. Кралят ги поканил да дойдат отново на следващия ден. Когато съмнало и кралят изслушал литургията, той отишъл на тинга и наредил да поканят пратениците на шведския крал там; после ги подканил да изложат поръчението си и Тургают заговорил пръв. Отначало обяснил защо са изпратени, после разказал какво са отговорили трьондерците, а накрая помолил кралят да ги посъветва как да постъпят, за да изпълнят задачата си.

Улав казал: „Докато ярлите управляваха тази страна, не беше неправилно местните хора да им засвидетелстват привързаността си; беше честно по отношение на държавата и да не се прекланят пред чужди крале. Беше по-правилно ярлите да засвидетелстват покорство пред кралете, които имаха права над това кралство, и да служат на тях, отколкото да служат на чужди крале и да се надигат с оръжие срещу кралете, които търсеха правата си, и да ги убиват. А когато крал Улав Шведски идва тук и иска Норвегия, аз не разбирам какви претенции може да има той и с какво право иска да я притежава. Ние добре помним хората, които загубихме заради него и неговите роднини!“

Тогава Асгают отвърнал: „Не е чудно, че те наричат Улав Дигре, защото използваш твърди слова, когато отговаряш на послание от такъв владетел. Ти не разбираш колко тежка може да се окаже за тебе неприязънта на краля. Изпитали са я на гърба си хора с по-голям опит от твоя. Но ако ти в края на краищата искаш да запазиш кралството, най-добре ще бъде да отидеш при него и да станеш негов поданик. Тогава ние ще се застъпим за тебе и ти ще вземеш кралството като лен.“

В отговор кралят изрекъл тихо и спокойно: „Аз ще ти дам друг съвет, Асгают. Върни се при вашия крал и му кажи, че рано напролет ще бъда готов да тръгна за сухопътната граница, там, където от древни времена делтата разделя шведския и норвежкия крал. Там може да дойде и той, ако иска да се разберем. После всеки от нас може да запази кралството, за което носи отговорност по род и произход.“ След тези думи пратениците си тръгнали и се приготвили да отплават, а кралят седнал край масата.

Пратениците обаче се върнали обратно в кралската крепост. Когато ги видели, стражите съобщили на краля, който заявил: „Не искам повече да разговарям с тях.“ И така пратениците си отишли. Тургают решил да се върне в родината си, докато Асгают предпочел да изпълни заръката на краля, и те се разделили. Тургают тръгнал към Стринд, а Асгают заминал за Гаюлдал. Той имал намерение да отиде на юг в Мьоре. Когато крал Улав узнал това, изпратил след тях гестите. Те открили Асгают и спътниците му край брега на Стайне и ги пленили. После ги отвели на Гаюлския хребет, където издигнали бесилка и ги обесили. Мястото се виждало добре от морето.

Тургают научил за това точно преди да замине от Тронхайм. След това отплавал и не спрял никъде, преди да пристигне при шведския крал. Разказал му какво се е случило. Кралят страшно се ядосал, когато чул — не му достигали силни думи, за да изрази гнева си.

60. През пролетта крал Улав събрал войска от целия Тронхайм и се приготвил да тръгне към източната част на страната. По това време от Нидарос пристигнал един исландски фарер^[25]. Крал Улав пратил съобщение и отличителния си знак на Ялте Скегясон и го повикал при себе си. Изпратил също вест на Скафте, рецитатора на закони, както и на другите, които се занимавали със законите на Исландия, и им заръчал да премахнат от законите всичко, което според него противоречало на християнството. Освен това той изпратил приятелски поздрави на исландския народ.

Кралят заминал за южната част на страната. Спирал във всяка област и свиквал тинг с оделсбондите. На всеки тинг нареждал да се рецитират законът за християнството и молитвата, която го придружавала. Той окончателно изкоренил много езически обичаи сред народа, защото ярлите били запазили старите закони и поземленото право, но що се отнася до християнството — били оставили всеки да си прави каквото иска и станало така, че в крайморските райони всички били покръстени, а не били запознати със закона за християнството. По долините и планините на много места хората останали езичници, защото, получавайки самоуправление, те се привързвали към вярата, която им била насаждана от техните възпитатели в детството. Онези, които отказвали да се придържат към християнството, кралят заплашвал със строго наказание независимо дали били знатни хора или простолюдие.

Улав бил провъзгласяван за крал на всеки тинг из цялата страна. Никой не му се противопоставил. Когато спрял с корабите си в Кармсюнд, между него и Арлинг Шалгсон започнала размяна на съобщения. Споразумели се да сключат договор, срещайки се за тази цел на Квитингсьой. На срещата разговаряли насаме. На Арлинг му се сторило, че има нещо недоизказано в думите на краля. Арлинг поискал да получава всички приходи от земите, които управлява и които дотогава изплащал на краля. Преди това земите и приходите от тях му били давани от ярлите Свайн и Хокон. „Тогава ще стана твой верен поданик и приятел“ — заявил той. Кралят отговорил: „Доколкото разбирам, Арлинг, за тебе е важно да получиш от мене толкова земи и приходите от тях, колкото ти е давал ярл Айрик — човекът, който уби твоите близки. Аз ще те направя най-видния човек в страната. Но приходите от земите ще деля така, както аз реша — те са част от наследството на рода ми. Нямам намерение да купувам услугите на моите оделсбонди далеч по-скъпо, отколкото те наистина струват.“

Арлинг се убедил, че не може лесно да го придума кралят и трябва да избира между две възможности — или да се споразумее с него и да остави нещата, каквито са, или да го остави да управлява сам. Той избрал второто, въпреки че нямал желание за това. А на краля заявил: „Аз ще те спечеля, ако те оставя на свободната ти воля.“ С това разговорът им приключил. После при Арлинг дошли роднини и приятели, които го помолили да преклони глава и да си върви с добро, без да се съпротивлява. „Ти винаги ще бъдеш най-видният човек в Норвегия, казали те, защото си читав човек и имаш огромно богатство.“ Арлинг разбрал, че това е умен съвет и че тези, които му го дават, го правят с добри чувства. Той станал опора на Улав на брега с уговорката, че кралят ще диктува условията. След това се разделили и можело да се каже, че са се споразумели. Крал Улав заминал към източните части на страната.

61. Веднага щом се разчуло, че крал Улав е пристигнал във Викен, датчаните, които имали сисли^[26] там, заминали за Дания и не поискали да го дочакат. Той навлязъл във Викен и свикал тинга на оделсбондите. Всички се отзовали. Кралят получил всички приходи от земите и останал цялото лято във Викен.

От Тьонсберг той се отправил на изток през Фолден към Свинесюнд. Този район бил завзет от шведския крал. Там той поставил хора със сисли — Айлив Готски на северния край, а Руе Шалге — на източния, чак до река Елв. Айлив имал наследници по двата бряга на реката и едно голямо имение в Хисинг; той бил влиятелен и изключително богат човек и произлизал от знатен род. Когато Улав Дигре дошъл в Ранрике с войската си, свикал тинг на местните хора и на онези, които живеели по островите или край морето. Дошли всички. Пръв заговорил Бьорн конярят, който предложил на бондите да приемат Улав Дигре за крал, така както направили другите хора в Норвегия.

Имало един добър и уважаван бонд, който се казвал Бринюлв Юлвалде^[27]. Той се изправил и казал: „Ние, бондите, знаем, че правилна е старата граница между норвежкия, шведския и датския крал. Река Гота е била определена да ги разделя от Венерн до морето, на север от Марките до Айдскуг и от Шьолен на север до Финмарк. Но ние знаем също, че кралете винаги са се редували да заграбват земя един от друг. Шведите дълго време държаха Свинесюнд. Ако трябва да кажа истината, сигурен съм, че много хора имат желание да служат на норвежкия крал, но те не могат сами да решат това. Кралството на шведския крал ни обгражда от изток и от юг. Норвежкият крал ще си замине на север, където е съсредоточена най-голямата власт в страната, и тогава няма да имаме достатъчно сили, за да се бием срещу готите. Ние искаме да дадем най-добрия съвет на краля, искаме да служим на норвежкия крал.“

Вечерта след тинга кралят повикал Бринюлв при себе си. На следващия ден — пак. Те дълго разговаряли насаме. После кралят заминал за Викен.

Когато Айлив разбрал, че кралят е тръгнал за Викен, той проследил всяка негова стъпка. Айлив имал свита от трийсет мъже и се намирал в най-високото селище в Маркер. Там събрал бондите. Много бонди отишли при крал Улав, други му изпратили послание с уверения за приятелство. Улав и Айлив си разменили пратеници. Бондите дълго молили и двамата да се постараят да решат с мир разногласията си; те обяснили на Айлив, че ако не се съобразят с думите на краля, ги очаква строго наказание и че Айлив няма да си намери място.

Накрая било уговорено Айлив да слезе до морето и да участва в тинга на оделсбондите и краля. Тогава кралят изпратил водача на гестите си Туре Ланге при Бринюлв. Гестите носели ризници под ризите си и шлемове под шапките. На следващия ден бондите пристигнали с Айлив, следван от много хора от север; придружавал го Бринюлв, а в дружината на Бринюлв бил и Туре.

Кралят спрял корабите си на място, където планинският хребет се врязвал в морето. Там той и хората му слезли на брега и се разположили на хребета. Отпред имало равнина, където се настанила селската войска; хората на Айлив насядали в кръг около него.

Конярят Бьорн говорил дълго и умно от името на краля. Когато седнал на мястото си, Айлив се изправил и се наканил да говори, но в същия миг Туре Ланге скочил, изтеглил меча си, замахнал към шията на Айлив и му отсякъл главата. Тогава цялата тълпа бонди скочила, а готите хукнали да бягат. Туре и хората му избили някои от тях. А когато дружините спрели и шумът утихнал, кралят станал и казал на бондите да седнат. Те го послушали. После говорили дълго, докато накрая бондите се съгласили да станат поданици на краля и обещали да му се подчиняват. В замяна кралят обещал, че няма да ги напусне и ще остане докато шведският крал и той не уредят спорните въпроси помежду си. След това крал Улав поставил най-северната област под своя власт, а през лятото заминал далеч на изток към река Елв. Той получил всички приходи от земите по крайбрежието и островите.

Когато лятото било към края си, се върнал във Викен и отплавал през Глома. Там имало голям водопад, наречен Сарп. Един нос се врязвал навътре в реката при водопада и кралят наредил точно над носа да се направи преграда от торф, камъни и трупи. Пред нея изкопали ров и издигнали хълм от пръст. Там той положил основите на едно пазарно селище. Наредил да построят кралска крепост и да издигнат църква на Дева Мария. Набелязал трупи за други крепости и накарал хората да започнат да строят наоколо. През есента наредил да докарат всичко необходимо за презимуване и останал там до пролетта. Много хора останали с него. Във всички области поставил свои хора. Забранил пътуванията от Викен към Готландия и превоза на сол, коприна и каквото и да е друго, от което се нуждаели готите. Устроил голямо пиршество за празника Юл и поканил знатните бонди от околните села.

62. Имало един човек на име Йойвинд Юрархорн. Той произхождал от рода на Аюст от Агдер — един знатен род. Всяко лято Йойвинд отивал на военен поход на запад, по Източния път, или на юг във Фрисландия. Един от неговите кораби бил четиридесетместен сес с опитен екипаж. Той придружавал крал Улав и му помогнал при Несяр, а когато се разделяли, кралят му обещал своето приятелство. От своя страна Йойвинд обещал да му помага винаги, когато кралят поиска това от него. Йойвинд присъствал на пиршеството за празника Юл през тази зима и получил чудесни подаръци от краля. Бринюлв Юлвалде също бил там и получил инкрустиран със злато съд като подарък от краля за празника, също и голямо имение, което се казвало Веталандия. Бринюлв съчинил строфа за подаръците, която завършва с думите:

Кралят ми даде

един меч и Веталандия.

Кралят го провъзгласил за свой феодал и Бринюлв завинаги се наредил между най-добрите му приятели.

63. През същата зима по поръчение на крал Улав Дигре Трон Квите тръгнал от Тронхайм на изток към Йемтландия, за да събере данъците. Когато събрал данъците, дошли хора на шведския крал, убили Трон и отнесли парите на шведския крал. Крал Улав Дигре научил и се ядосал.

64. Крал Улав Дигре въвел закона за християнството във Викен по същия начин, както в северните райони на страната, и това станало лесно, защото викенците били запознати по-добре с християнските обичаи от северняците. Зиме и лете там идвали много търговци — и датчани, и сакси. Викенците също много търгували, като пътували до Англия, Саксландия, Фландерн или Дания. Някои участвали и във викингски походи, а мнозина от тях прекарвали зимата в християнски страни.

65. През пролетта крал Улав изпратил вест на Йойвинд и го повикал при себе си. Те дълго разговаряли насаме. Малко след това Йойвинд се приготвил за викингски поход. Той отплавал на юг от Викен и се стаил край Айкерьой до Хисинг. Там научил, че Руе Шалге заминал към Орюст, където събирал входна такса и поземлен данък, и вече го очаквали да се завърне. Тогава Йойвинд изпратил корабите си в Хаюгесюнд, а когато корабите на Руе се приближили от север, гребейки с веслата, двете флотилии се срещнали и между тях се разразила битка. Руе загинал заедно с още трийсет мъже; Йойвинд взел всичко от корабите на Руе и отплавал към Източния път, където цялото лято плячкосвал.

66. Имало един човек на име Гюдлайк Гердске от Агдер, който бил отличен моряк и търговец. Бил богат и търгувал в много страни. Често ходил на изток в Гардарике. През пролетта Гюдлайк приготвил кораба си, като имал намерение през лятото да отиде на изток. Крал Улав му съобщил, че иска непременно да разговаря с него.

Когато Гюдлайк пристигнал, кралят поискал да обсъдят някаква търговия. Той го помолил да закупи скъпи неща, които трудно се набавят в Норвегия. Гюдлайк обещал да изпълни поръчението, а кралят му дал необходимите пари. През лятото Гюдлайк заминал на изток. Останал известно време в Готландия. Тъй като хората обикновено не можели да си държат устите затворени, скоро се разчуло, че на кораба има човек на Улав Дигре. Гюдлайк отплавал към Холмгард^[28]. Там купил фина коприна, която смятал, че кралят ще използва за плащ, купил и скъпи животински кожи, и прекрасни покривала.

През есента, когато Гюдлайк поел обратно, имало насрещен вятър и той останал да изчака край Йоландия. Чакали дълго. Тогава Тургают Скарде, който следял Гюдлайк, го нападнал с един дълъг кораб. Започнал бой, но превъзходството на врага било голямо и Гюдлайк и много от хората му загинали, а мнозина други били ранени. Тургают взел всичко, което принадлежало на Гюдлайк, включително и скъпите стоки за крал Улав. Тургают и неговите хора си поделили поравно всичко, което заграбили, но той заявил, че скъпите вещи ще получи шведският крал. „Това е част от данъка, който има да получава от Норвегия“ — казал той. Тургают заминал към Свитюд. Случката бързо се разчула.

Йойвинд Юрархорн стигнал до Йоландия малко по-късно. Когато научил за случилото се, бързо отплавал след Тургают. Срещнали се в Свеашаара и се сражавали. Тургают загинал, както и повечето негови хора, а другите избягали по море. Йойвинд Взел всичко, което било отнето от Гюдлайк, включително и скъпите материи за крал Улав, и се върнал в Норвегия. Той занесъл скъпоценностите на крал Улав, а кралят му благодарил сърдечно за стореното и му обещал още веднъж своето приятелство. Били изминали три години, откакто Улав станал крал на Норвегия.

67. През лятото кралят извел войската и още веднъж отплавал на изток към река Елв. Той останал там почти цялото лято. Между крал Улав, ярл Рагнвал и Ингрид Тригвадотер — жената на ярла, тръгнали пратеници. Ингрид имала голямо желание да помогнат на крал Улав Дигре и била голяма негова подкрепа в начинанието му.

Причината за това била, първо, че Ингрид и кралят били близки роднини и, второ, че тя не можела да забрави как шведският крал убил брат й Улав Тригвасон, което станало повод той да претендира за управлението на Норвегия. Благодарение на нейното настояване ярлът склонил да приеме приятелството на крал Улав Дигре и накрая кралят и ярлът се уговорили и се срещнали край река Елв. Те разговаряли за много неща и предимно за отношенията между краля на Норвегия и шведския крал. И двамата смятали, което било самата истина, че и за викенците, и за готите е вредно прекратяването на търговията между двете страни. Накрая кралят и ярлът се уговорили за мир през следващото лято и се разделили като приятели, като си разменили и подаръци.

Кралят заминал на север във Викен и получил всички кралски приходи от земите чак до река Елв. Всички хора в страната вече минали под негова власт. Крал Улав Шведски толкова силно намразил Улав Харалдсон, че никой не смеел да го назове с истинското му име пред краля — наричали го „якия“ и използвали много груби думи, когато го споменавали.

68. Бондите от Викен твърдели, че имат само един изход: кралете да се споразумеят и да сключат примирие. Те казали, че трябва да накарат двамата крале да престанат взаимно да си ограбват земите, но никой от бондите не смеел да застане пред който и да е от кралете с подобна молба. Затова помолили коняря Бьорн да изложи въпроса пред краля от тяхно име и да го помоли да изпрати хора при шведския крал с предложение за споразумение. Бьорн нямал голямо желание да го товарят с тази мисия, но когато много от приятелите му настояли да отиде, той обещал да говори с краля. Предварително обаче бил убеден, че не е хубаво да моли краля да иска нещо от шведския крал.

Същото лято по молба на крал Улав Дигре от Исландия пристигнал Ялте Шегясон. Кралят го посрещнал и го поканил да остане при него, настанил го до коняря Бьорн; те седели винаги един до друг на масата и скоро се сприятелили.

Един ден крал Улав имал среща със своите хора и бондите, на която говорили за проблемите в страната. Тогава конярят Бьорн казал: „Какво мислите да правите, кралю, по въпроса с войната, която тлее между Вас и шведския крал Улав? Ето че и двамата загубихте много от хората си, а нищо не се промени. Що се отнася до земята, която искате да притежавате, Вие бяхте тук във Викен една зима и две лета и пречупихте гърба на цялата страна чак до северния край; условията тук са назрели; хората, които имат поземлена собственост на север в Норвегия, оделсбондите и останалите искат да се сложи някакъв край на всичко това. И тъй като сега има мир между Вас, ярла и вестготите, които са ни съседи, хората мислят, че е най-добре да изпратите хора, упълномощени да разговарят от Ваше име с шведския крал. Много от хората около Улав Шведски ще подкрепят това дело, защото е от полза за народите и на двете страни.“ Хората одобрили с викове думите на Бьорн.

Тогава кралят казал: „Твоите думи, Бьорн, показват, че искаш ти да заминеш на тази мисия. Ако съветът ти е правилен, по-добре за тебе, но ако положението се окаже опасно, то вината си е твоя. Освен това твоето задължение е да говориш на събрания и тинги това, което аз искам да кажа.“ След това кралят станал, отишъл в църквата и наредил да изпеят голяма меса. После седнал край масата да се храни.

На следващия ден Ялте попитал Бьорн: „Защо си толкова потиснат, човече, болен ли си или си сърдит за нещо?“ Бьорн му разказал за своя разговор с краля и обяснил, че това е опасна посланическа мисия. Ялте отвърнал: „Така е, когато си около краля. На тези, които са край него, им е позволено да говорят много и са по-почитани от другите, но те често попадат в смъртна опасност и трябва да могат да се оправят и в добро, и в лошо. Късметът на краля може да помогне много и ако всичко мине добре, може да спечелиш голяма слава след това пътуване.“ Бьорн казал: „Ти явно вярваш много в изхода от това пътуване! Може би искаш да дойдеш с мен? Защото кралят каза да взема със себе си приближени хора.“ Ялте се съгласил: „Ще дойда с тебе, защото няма да ми е лесно да намеря друг такъв сътрапезник, ако се разделим.“

69. Когато крал Улав отивал на една среща няколко дена по-късно, с него бил и Бьорн. Той казал на краля, че са готови да тръгнат на път и конете им стоят оседлани отвън. „Искам да зная с каква задача заминаваме — заявил Бьорн — и какво трябва да направим.“ Кралят отвърнал: „Ще кажете от мое име на шведския крал, че искам да сключим мир между нашите две страни и няма да нарушаваме границите, които Улав Тригвасон е определил за Норвегия. Това ще бъде скрепено с подписан договор. А в знак на почит към убитите от двете страни няма да разговаряме за тях, ако се споразумеем, защото шведският крал не може да изкупи със злато човешката загуба, която претърпяхме заради него.“

После кралят станал и излязъл с Бьорн и дружината му, взел един прекрасен меч и един златен пръстен и ги подал на Бьорн: „Получаваш този меч от мен; аз го получих от ярл Рагнвал през лятото; ти ще му го занесеш и от мое име ще го помолиш да ви помогне или със съвет, или със сила, за да можеш да изпълниш успешно задачата си. Мисля, че ще си я изпълнил дори ако само чуеш отговора на шведския крал, независимо дали той е положителен или отрицателен. Златния пръстен също ще дадеш на ярл Рагнвал, той ще разпознае тези знаци.“

Ялте се приближил към краля и го поздравил: „Сега, кралю, ние имаме голяма нужда от твоя късмет — пожелай ни го за това пътуване!“ Кралят попитал Ялте къде е тръгнал. „С Бьорн“ — отвърнал той. Кралят казал: „По пътя ще ви помогне това, че ти ще си с тях, защото твоят късмет е изпитан много пъти. Трябва да бъдеш сигурен, че влагам цялата си духовна сила в това пътуване, ако тя може да ви помогне, и нека моят късмет ви следва и теб, и всички вас!“

След това Бьорн и свитата тръгнали и отишли в имението на ярл Рагнвал, който ги посрещнал сърдечно. Много хора били чували за Бьорн, а всички, които били виждали крал Улав, веднага го помислили за него по гласа и осанката, защото се държал и говорел като краля. Ингебьорг, жената на ярла, се приближила до Ялте и го поздравила. Тя го познала, защото веднъж била при брат си Улав Тригвасон, когато Ялте бил там, а между краля и Вилборг, жената на Ялте, имало приятелски и роднински връзки. Айрик Бюдаскале бил баща на Астрид, майката на Улав Тригвасон, а Будвар бил баща на Олув, майката на Гисюр Квите, който пък бил баща на Вилборг, а Айрик и Будвар били братя и синове на викинга Коре, едър земевладелец във Вос.

И така те били сърдечно посрещнати. Един ден Бьорн и Ялте разговаряли с ярла и Ингебьорг. Бьорн изложил пред тях задачата си и показал на ярла знаците, изпратени от краля. Ярлът попитал: „Какво си направил, Бьорн, че кралят иска да умреш? Има толкова малка вероятност да изложиш молбата си. Аз не познавам човек, който да е посмял да говори за тези неща на шведския крал и да е останал жив. Улав Шведски се има за нещо много велико и никой не дръзва да му говори за онова, което той мрази.“ Тогава Бьорн обяснил, че с нищо не е разсърдил крал Улав Дигре. „Но той трябва да се занимава с други важни за него и хората му дела; недоверчивите му приближени смятат, че е опасно той да предприеме такъв ход с непредвидим край, независимо че всичко, което е предприемал досега, е завършвало успешно и ние вярваме, че ще имаме успех. Сега ще Ви кажа, ярле, което е самата истина, че ще отида при шведския крал и няма да се върна, преди да е чул всичко, което крал Улав иска да стигне до неговите уши, и само адът може да ме спре. Ще направя това независимо дали Ви интересува молбата на краля или не.“ Тогава Ингебьорг се намесила: „Веднага искам да кажа какво мисля. Аз, ярле, желая да положите всички усилия да подкрепите желанието на крал Улав, така че поръчението да стигне до шведския крал, каквото и да отговори той на него. Ако ние се изложим на опасността да си навлечем омразата на шведския крал и да загубим всичко, което притежаваме, включително и земята, аз предпочитам да е така, вместо да кажат хората, че сме се уплашили от шведския крал. Ти имаш и произхода, и подкрепата на роднините, и всичко, от което се нуждаеш, за да си свободен тук в Швеция да кажеш каквото мислиш, когато това е необходимо, и всички ще поискат да го чуят — независимо дали са много или малко, дали са знатни или обикновени хора, дори и това да е самият крал, пред който го казваш!“

Ярдът отговорил: „Не е трудно да разбера какво очакваш от мене. Ще бъде така, както казваш! Аз ще обещая на кралските хора, че ще ги придружа, за да могат да изпълнят задачата си при шведския крал. Но искам аз да реша как да изложим въпроса. Не желая да се намесвам в едно толкова трудно дело, следвайки прибързаната постъпка на Бьорн или друг човек. Ще останете при мене, докато реша, че е дошъл подходящият момент за изпълнение на задачата.“ С тези думи ярлът дал да се разбере, че ще им помогне и ще ги подкрепи. Бьорн благодарил сърдечно и казал, че иска да остави нещата да вървят по съветите на ярла. Бьорн и свитата му дълго останали при него.

70. Ингебьорг се държала много сърдечно с тях. Бьорн разговарял с нея за мисията и казал, че не е хубаво нещата да се протакат прекалено много време. Те двамата и Ялте често обсъждали това. А веднъж Ялте казал: „Аз мога да замина при краля, ако желаете. Не съм норвежец и шведите няма да имат нищо против мене. Чувал съм, че има исландци в двора на шведския крал и че ги приемат много добре. Това са Гисюр Сварте и Отар Сварте, скалдите на краля. Те са мои познати. Така ще мога да разбера дали е толкова безнадеждно да се споменава на краля за нашия въпрос, колкото казват хората, или нещо друго се крие зад всичко това. Мога да измисля цел на пътуването си, която да звучи достатъчно правдоподобно.“

Ингебьорг и Бьорн решили, че това е мъдро предложение; те се съгласили с него и веднага пристъпили към изпълнението му. Ингебьорг приготвила Ялте за пътя и му дала двама готи. Казала им да го следват, да му бъдат под ръка и да изпълняват всички негови нарежданият. Ингебьорг му дала сребро, тежащо 20 марки, за из път. Тя изпратила отличителни знаци и вест до Ингеяр, дъщерята на крал Улав Шведски, с молба да помогне на Ялте за каквото и да я помоли той.

Ялте тръгнал веднага щом се приготвил. Когато пристигнал при крал Улав Шведски, той се срещнал със скалдите Гисюр и Отар. Те много се зарадвали, че го виждат и го завели при краля. Представили го като техен сънародник, който бил един от най-знатните хора в Исландия и молел краля да го приеме. Кралят им казал да вземат Ялте и хората му в дружината си. След като поостанал известно време там и се поопознал с хората, всички обикнали Ялте. Скалдите често се виждали с краля, защото били много талантливи стихоплетци. Те сядали до трона му през деня и Ялте ги придружавал. Оказвали му голяма чест. Така той разговарял понякога. Кралят бил приказлив и разпитвал Ялте за новини от Исландия.

71. Преди да замине от родината си, Бьорн помолил скалдът Сигват да го придружи. По това време скалдът бил в свитата на крал Улав Дигре. Хората не искали да заминават на такъв път. Но Бьорн и Сигват били добри приятели. За това Сигват разказва:

С коняря аз пред краля

няма да се подредя;

той, който винаги снове

пред кралските нозе.

Бьорн, твоето ходатайство често

помагаше ми пред краля да застана.

Боецо, ти правилно решаваш

за всичко, що познаваш.

Докато препускали към Готландия, Сигват съчинил:

Често бях щастлив

сред фиордите в мъглата,

когато остър студ скова платната

на Стриндаския крал.

Морският крал препускаше,

където си поискаше.

Морската вода в кила му плискаше.

Тогава скайда накарахме да полети

по морските вълни.

Едва през лятото си позволихме

и кораба с новаци спряхме

до острова, с платна ний го прикрихме.

Но през есента,

когато морският жребец удари с крак,

в уютната мъгла

трябва да препусна.

Професията ми е многообразна.

А когато пресекли страната на готите късно една вечер, Сигват съчинил следното:

Конят галопира гладен

по пътищата дълги в мрака.

Копитото утъпква равнината

пред склона.

Денят е кратък.

Пегас ме носи през потока

далече от датчаните.

Ето, денят се среща със нощта.

Конят се натъква на рова.

После препуснали през град Скара и влезли направо в крепостта на ярла. Сигват съчинил:

Прекрасни жени ще дойдат,

от плът и кръв, и нас ще погледат;

когато яздим в града на Рагнвал,

те ще погледнат след облаците прах.

Конете ще пришпорим,

това ще чуе в къщата жената —

умната, а дълги пътища са минали

до имението нашите коне.

72. Един ден Ялте отишъл при краля заедно със скалдите. Ялте взел думата: „Както знаете, кралю, аз дойдох тук, за да се срещна с Вас, и пропътувах дълъг и труден път за тази цел. Когато преминах морето, чух за Вашата кралска мощ и сметнах, че би било глупаво да си тръгна, без да съм видял Ваше Величество. Между Исландия и Норвегия има споразумение, че исландците, които идват в Норвегия, трябва да плащат входна такса и когато идвах през морето, аз взех входната такса от всички, които пътуваха с кораба ми. А тъй като зная, че Вие властвате над Норвегия, аз тръгнах към Вас и Ви донесох входната такса.“ После Ялте показал на краля среброто и го изсипал в плаща на Гисюр Сварте. Кралят казал: „От известно време малцина идват по този начин от Норвегия. Ялте, благодаря ти сърдечно, че си донесъл входната такса тук, вместо да я дадеш на нашите неприятели. Но искам да приемеш тези пари обратно от мен, а с тях и моето приятелство.“ Ялте благодарил сърдечно на краля.

Кралят много го харесал и след това често разговарял с него. Смятал го за много умен човек, който умеел и хубаво да говори. Ялте казал на Гисюр и Отар, че иска да отиде при кралската дъщеря Ингеяр, защото носи отличителни знаци и молба тя да му окаже подкрепата си и приятелството си. Той ги помолил да му помогнат да разговаря с нея. Това била лесна работа за тях и един ден те отишли до нейната къща. Тя седяла с много хора и пиела. Посрещнала скалдите с добре дошли, защото ги познавала отпреди. Ялте я поздравил от името на Ингеборг, жената на ярла, и казал, че тя го изпраща при нея с молба да даде на Ялте приятелството и подкрепата си; после извадил отличителните знаци и й ги подал. Кралската дъщеря ги приела и заявила, че той може да разчита на нея.

Те останали заедно дълго през деня и пили. Кралската дъщеря разпитвала Ялте за много неща и го поканила да й гостува отново, за да си поговорят. Той често я посещавал и разговарял с нея. Разказал й под секрет за целта на своето пътуване и я попитал за мнението й как кралят би приел предложението да се подготви споразумение между него и Улав Дигре. Кралската дъщеря отговорила, че не вярва да може да се говори с шведския крал за подобно споразумение. Тя казала, че той толкова силно мрази Улав, че не понася дори да чува името му. И така, един ден Ялте седял и разговарял с краля. Кралят бил в много добро настроение и при това доста пиян. Тогава Ялте му казал: „Тук може да се види много разкош и великолепие. Спомням си една легенда, която съм чувал много пъти, че в Северните страни няма по-личен крал от теб. Жалко, че изминаваме толкова дълъг път, за да стигнем дотук, нали? И опасен — първо голямото море, после пътуването през Норвегия е несигурно за хора, които идват тук с приятелски чувства. Защо не се опитат хората да смекчат нещата и да настане мир между Вас и Улав Дигре? Аз чух да се говори много за това в Норвегия и във Вестерготландия. Всички искат мир и ми казаха, че норвежкият крал с радост би се споразумял с Вас. Аз съм убеден, че той осъзнава, че има много по-малка власт от Вашата. Казват, че имал намерение да поиска и ръката на дъщеря Ви Ингеяр и това би било най-доброто за сключване на едно такова мирно споразумение. Той бил много уважаван човек според това, което съм чувал да говорят хората.“

Кралят отговорил: „Няма да говориш така, Ялте. Сега няма да ти се разсърдя за думите, които каза, защото не си знаел, че не трябва да говориш за това. Никой от свитата ми не трябва да нарича Якия крал. Той не е толкова голям мъж, колкото разказват хората. Сам ще разбереш нещата, когато ти кажа защо тази сватба е неподходяща. Аз съм десетият крал на Упсала от тези, измежду които всеки наследява другия от рода и става абсолютен крал на Швеция и много други големи страни. Всички тези крале са били крале на кралете в Северните страни. В Норвегия много от селищата са рядко населени. Там има множество малки крале. Харалд Хорфагре беше най-големият крал на тази страна; той се бореше с кралете на областите и ги подчини. Той знаеше как да се държи и не отне нищо от земята на шведския крал, затова и шведският крал го остави на мира; освен това двамата бяха и роднини. Когато Хокон, Възпитаника на Адалстайн, дойде в Норвегия, той също беше оставен на мира, докато не започна да прави набези в Готландия и Дания, но тогава дружините се надигнаха срещу него и той загуби живота и богатството си. Синовете на Гюнил също бяха убити, щом престанаха да се подчиняват на датския крал. Тогава Харалд Гормсон направи Норвегия свое кралство и задължи народа да плаща данъци, а ние смятахме, че Харалд Гормсон съвсем не е толкова голям крал колкото са кралете на Упсала. Стирбьорн^[29], нашият роднина, го примами и Харалд стана негов човек. Още повече се издигна моят баща Айрик Сайшаал, когато се опитаха да застанат един срещу друг със Стирбьорн, а когато Улав Тригвасон се обяви за крал, ние не одобрихме това. Датският крал Свайн и аз се надигнахме и го убихме. Сега съм завладял Норвегия и това не е малко. Моето право над нея е не по-малко от правото над земите, които съм спечелил в битките и чрез победите над краля, който управляваше там преди. Ето сега ти като един умен човек можеш да разбереш, че съм безкрайно далеч от мисълта да изпусна кралството заради Якия. Странно е, че той не помни, когато онзи път го бяхме притиснали и едва се изплъзна от Меларен. Мисля, че тогава той мислеше да направи нещо друго, ако остане жив, а не да иска отново да се бие с нас, шведите. Ялте, нека никога вече не излизат такива думи от устата ти, когато разговаряш с мене!“

Ялте сметнал, че не е желателно да кара краля да слуша каквито и да е предложения за мир. Той се отказал и сменил темата на разговора.

Когато малко по-късно Ялте разговарял с дъщерята на краля Ингеяр, той й предал целия разговор, който провел с краля. Тя казала, че именно това е очаквала. Ялте я помолил да каже няколко думи на краля, което със сигурност щяло да помогне. Тя отвърнала, че кралят няма да й обърне внимание. „Но мога да поговоря с него, ако искаш“ — допълнила тя. Ялте й благодарил.

Един ден кралската дъщеря Ингеяр говорила с баща си и когато разбрала, че е в добро настроение, казала: „Какво мислиш да правиш с проблемите между тебе и Улав Дигре? Мнозина се оплакват от трудностите, които срещат във връзка с това. Някои са загубили всичко, което са притежавали, други са загубили роднините си заради норвежците, а никой не може да се върне в Норвегия заради сегашното положение. Правилно е да се засили властта в Норвегия. Тази страна е бедна и трудно се минава през нея. А народът й е многоброен. Хората там искат да имат който и да е друг крал освен тебе. Ако ми позволиш да ти дам съвет, трябва да спреш с претенциите си към Норвегия и да започнеш война със страните по Източния път, за да върнеш кралството си в границите, които е имало при предишния крал, и което последен нашият роднина Стирбьорн бе завладял. Остави Улав Дигре да запази земята, наследена от рода му, и се споразумей с него!“

Кралят казал замислен: „Значи това искаш ти, Ингеяр, да се откажа от властта си в Норвегия и да те омъжа за крал Улав Дигре? Не, нищо няма да излезе от това! Първо, през зимата на тинга на Упсала ще кажа на всички шведи да излязат въоръжени още преди ледовете да са се разтопили. Ще тръгна с тях към Норвегия и ще опустоша страната с цената на всичко и така ще им платя за това, че ми измениха!“ Кралят толкова побеснял, че нямало смисъл да се говори повече с него. Тогава дъщеря му си тръгнала.

Ялте я чакал буден и веднага отишъл да говори с нея. Той я попитал как минала срещата. Тя казала, че както е очаквала, не й провървяло, защото той избухнал и се ядосал; тя помолила Ялте никога повече да не споменава пред краля този въпрос.

Когато Ингеяр и Ялте разговаряли, често споменавали Улав Дигре. Ялте е разказал всичко, което знаел за краля. Тя го слушала с голям интерес, а веднъж Ялте попитал: „Ще ми разрешиш ли, кралска щерко, да ти кажа за какво си мисля?“ „Кажи, отговорила тя, но така, че само аз да те чуя.“ Тогава Ялте казал: „Какво ще кажеш, ако Улав, кралят на Норвегия, изпрати хора при теб да помолят за ръката ти?“

Тя поруменяла и промълвила бавно: „Не съм мислила какво ще отговоря на това, защото не вярвам да ми се наложи да давам такъв отговор. Но ако крал Улав е такъв, какъвто казваш, аз не бих могла да желая друг съпруг, дано ти не си преувеличил по някакъв начин разказите за него.“ Те още много пъти обсъждали това. Ингеяр твърдяла, че Ялте трябва да внимава да не говори с никого по този въпрос, защото кралят щял да се ядоса, ако разбере.

Ялте разказал обаче на скалдите Гисюр и Отар и те отговорили, че би било прекрасно, това да се случи наистина. Отар бил свободомислещ човек и имал добри отношения с хьовдингите. Скоро той също говорил с кралската дъщеря по този въпрос и й разказал за краля същото, което тя вече била чула и от Ялте. Ялте, тя и другите често споменавали за това и когато Ялте вече бил напълно убеден в положителния й отговор, той изпратил двамата готи, които го придружавали, при ярла и жена му Ингебьорг с писмо от него и Ингеяр, дъщерята на краля. Ялте им казал да намекнат на ярла за това, за което той и Ингеяр вече се били разбрали. Готите пристигнали при ярла малко преди празника Юл.

73. Когато крал Улав изпратил Бьорн и свитата му на изток в страната на готите, той изпратил няколко други мъже в Опландия да съберат приходите от земите. Той самият имал намерение да пътува през зимата, защото предишните крале имали обичая лично да получават тези приходи всяка трета зима. Той тръгнал от Борг през есента. Отишъл първо във Вингюлмарк и събрал приходите от горските селища. После повикал при себе си жителите на далечните малки и големи селища.

Кралят разпитал подробно за начина, по който хората спазват християнските закони, и там, където смятал, че нещата не вървят и трябва да бъдат подобрени, той ги учел на правилните обичаи. Когато някой не искал да спазва тези закони, той толкова твърдо се заемал с него, че едни били изгонени от страната, на други наредил да отсекат ръцете или краката, на трети били избодени очите, а четвърти заповядал да обесят или удушат. Никой, който не искал да служи на Бога, не останал ненаказан. Така пътувал през цялата област. Еднакво сурово се отнасял и към знатни, и към обикновени хора. Оставил толкова много свещеници в селищата, колкото сметнал, че било необходимо. В Ромерике пристигнал заедно с триста мъже. Скоро забелязал, че колкото повече навлизал във вътрешността на областта, толкова по-зле стояли нещата с християнството. Той се държал по същия начин и накарал целия народ да се обърне към правата вяра, като наказвал жестоко всеки, който не се подчинявал.

74. Когато кралят на Ромерике научил това, решил, че положението става опасно, защото всеки ден при него идвали хора, които му се оплаквали. Затова кралят на Ромерике решил да замине за Хедмарк при крал Рьорек, който бил най-умният от областните крале по онова време. Двамата крале си поговорили и решили да съобщят на крал Гюдрьод в Гюдбрандсдал и на хаделандския крал и да ги поканят в Хедмарк, за да се срещнат. Кралете не чакали втора покана и така петимата крале се срещнали в Хедмарк, там, където днес се намира Рингсакер. Петият от кралете бил Ринг, братът на крал Рьорек. Разговаряли насаме. Първи взел думата кралят на Ромерике. Той разказал как напредва Улав Дигре, как създава безпокойство между хората, като убива някои, а други осакатява, трети гонел от страната и вземал парични глоби от всеки, който има нещо против него. Той минавал с войска през страната. Ромерикският крал казал също, че заради това той избягал и че много други знатни мъже също избягали от земите си. „А ако това нещастие се струпва на нашите глави, не е далеч часът, когато ще стигне и до вас, и е най-добре всички заедно да решим какво да правим.“

Когато той завършил речта си, кралете се обърнали към Рьорек и го помолили да отговори. Той казал: „Ето, стана така, както предполагах тогава, когато се състоя тингът в Хаделандия, и всички вие толкова настоявахте да го издигнете над главите ни; той здраво ще държи кокала, когато властта в страната е единствено в неговите ръце. Сега имаме две възможности — или ще се срещнем с него и ще го оставим да ни управлява, както иска, а това мисля, че е по-доброто за нас, или ще се надигнем срещу него, преди да е навлязъл по-навътре в страната. Дали той има 300 или 400 души, това не е превъзходство над нас, ако сме единни. Но както става обикновено, по-трудно е да се печели, когато победителите са много и еднакво могъщи, отколкото когато водачът е един; затова моят съвет е да оставим съдбата да направи своя избор срещу Улав Харалдсон.“

След това говорил всеки от кралете и казал мнението си по въпроса; един съветвал да се тръгне срещу Улав, друг искал да тръгнат с него и не успели да стигнат до единно решение — имали основателни причини и за двете възможни решения. Тогава Гюдрьод, кралят на Дале, взел думата: „Мисля, че е странно това, че сте толкова разномислещи по въпроса за решението, което трябва да се вземе. Вие сте ужасно изплашени от Улав. Ето тук сме петима крале и никой от нас не е от род по-маловажен от рода на Улав. Ние му помогнахме да се бие срещу ярл Свайн и с наша помощ той превзе тази страна. И ако сега той завижда на всеки един от нас за кралството, което притежава, и ни подложи на мъчения и изтезания, то аз ще кажа за себе си, че ще избегна робството при краля. Твърдя, че онези от вас, които не искат да участват в убийството му, когато дойде в Хедмарк и попадне право в ръцете ни, не са никакви мъже. Защото никога няма да вдигнем гордо и свободно главите си, докато Улав е жив!“

След тази остра реч всички започнали да разсъждават върху нея. Тогава Рьорек казал: „Когато размишлявам по тази решителна стъпка, разбирам, че трябва да се държим здраво заедно и никой не трябва да предава останалите, ако смятате да нападнем крал Улав на някоя уговорена среща, когато пристигне в Хедмарк. Няма да разчитам на никой от вас, ако един остане на север в Гюдбрандсдал, а друг — в Хедмарк. Ако бъдем единни в този план, то трябва да бъдем заедно денонощно, докато не го изпълним.“

Кралете се съгласили с това и останали заедно. Те наредили да се подготви пиршество в Рингсакер. Пиели и следели какво става в Ромерике. Когато някой съгледвач се завръщал, те веднага изпращали нов, така че ден и нощ знаели какво прави Улав и с колко хора разполага.

Крал Улав заминал да събира приходите от земите си из Ромерике и през цялото време постъпвал по същия начин, както преди. Когато приходите не стигали, защото водел много хора със себе си, той нареждал на бондите да плащат по нещо от себе си, за да увеличат приходите от земите там, където кралят и войската му трябвало да останат по-дълго време. На някои места обаче останал за по-кратко време, отколкото възнамерявал, и затова пристигнал преди уговореното време в Мьоса.

Когато кралете утвърдили плана помежду си, изпратили вест на оделсбондите и богатите бонди във всички области и ги повикали на среща. Бондите дошли и кралете се срещнали с тях в отделна стая, като ги запознали с плана и определили ден за среща с краля, когато планът щял да бъде изпълнен. Уговорили се, че тогава всеки от кралете трябва да води по 300 човека. После изпратили оделсбондите по домовете им. Те имали за задача да съберат хората и да се срещнат с кралете според уговорката. Повечето одобрили плана. Но все пак, както се казва, всеки има по някой приятел между враговете си.

75. На тази среща присъствал Шетил от Рингнес и когато се прибрал вечерта, хапнал, облякъл се и заедно с група свои хора се спуснал към фиорда. Там взели шхуната на Шетил, подарена му от крал Улав, приготвили я, седнали на веслата и загребали извън фиорда. Шетил водил четирийсет мъже и всички били добре въоръжени. Рано на следващата сутрин те стигнали пред Минесюнд. Оттам Шетил продължил с двадесет души, а останалите оставил да пазят кораба.

Крал Улав бил в Айд в горната част на Ромерике. Шетил пристигнал там точно когато кралят излизал от църквата след литургия. Той поздравил Шетил с добре дошъл, а Шетил поискал веднага да говори с него. Те се отдалечили и разговаряли насаме. Шетил разказал на краля с какво са се заели кралете и всичко, което знаел за плановете им. Кралят повикал хората си; някои изпратил извън града и им казал да си набавят коне. Други изпратил в Мьоса, за да намерят колкото може повече гребни лодки и да ги приготвят, докато той пристигне. После влязъл в църквата и наредил да изпеят литургия за негово здраве, след което веднага седнал край масата да се храни.

Когато свършил с храненето, той побързал да се приготви и тръгнал към Мьоса. Там дошли лодките и го посрещнали. Той се качил на шхуната на Шетил с толкова хора, колкото тя можела да побере, а всички други се качили на лодките. Когато започнало да се свечерява, те се отдалечили от сушата. Времето било тихо; загребали извън фиорда. Кралят имал почти четиристотин души. Преди да съмне, той стигнал до Рингсакер. Постовите не забелязали нищо, докато войската не стигнала до имението. Шетил знаел в кои къщи спели кралете. Улав заповядал да ги обкръжат и да внимават никой да не се измъкне. После зачакали да се развидели. Кралете нямали достатъчно хора, за да се защитят, и така всички били пленени и заведени при Якия.

Крал Рьорек бил коварен и злобен човек. Крал Улав знаел, че не може да му има доверие, въпреки че имал някакво споразумение с него. Той заповядал да избодат и двете очи на Рьорек. На краля на Дале Гюдрьод заповядал да отрежат езика. Ринг и другите двама принудил да положат клетва, че ще напуснат Норвегия и никога повече няма да се върнат. Някои от оделсбондите и бондите, които участвали в заговора, също били изгонени от страната, други наредил да осакатят, а с трети сключил споразумение. Отар Сварте разказва за това:

Ти, щедрият на злато,

злобно се разплати с мъжете,

които искаха да предадат страната,

за всичките им злонамерени интриги.

Ти, на армията предводителят, ненапразно

хедмаркските крале наказа

тъй, както заслужаваха,

когато заговора срещу теб направиха.

Боецо, обагрил меча си,

кралете ти изгони от страната,

твойта мощ по-голяма бе от тяхната.

Народът знае: всички владетели

напуснаха страната зарад тебе;

откакто ти изтръгна езика на онзи,

който управляваше на север.

Бог мъдро те насочва.

Сега ти управляваш сам страната,

над която пет крале

напразно се опитваха да властват.

Просторната земя на прадедите твои

се ширна под теб на юг до Айдскуг.

И никой господар и воин не е притежавал

такова кралство досега.

Крал Улав покорил кралството, което принадлежало на петимата крале, и взел заложници от оделсбондите и бондите. Той въвел данъци вместо плащането на приходите от земите на север от Гюдбрандсдал и около Хаделандия. После се върнал в Ромерике и тръгнал на запад към Хедмарк. Същата зима умрял Сигюрд Сир, неговият сродник. Тогава крал Улав заминал за Рингерике, където Оста дала голямо угощение в негова чест. Улав вече бил единственият човек, който носел титлата крал в Норвегия.

76. Разказват, че веднъж, докато крал Улав бил на гости на майка си Оста, тя повикала децата си и му ги показала. Кралят сложил своя брат Гюторм на едното си коляно, а на другото поставил другия си брат Халвдан. Погледнал момчетата, смръщил вежди и изръмжал към тях. И двете момчета започнали да хленчат. Оста довела най-малкия си син, който се казвал Харалд и бил на три години. Кралят смръщил и към него вежди, но той само го погледнал. Улав хванал момчето за косата и го разклатил. Момчето хванало краля за брадата и го дръпнало. Тогава кралят се усмихнал: „Ти ще станеш отмъстителен, братко!“

На следващия ден кралят се разхождал из имението с майка си Оста. Стигнали до едно езерце, където синовете на Оста Гюторм и Халвдан си играели. Били си направили големи имения и ниви и имали много крави и овце. Такава била играта. Недалеч от тях в една локва седял малкият Харалд. Той се занимавал с купчина клечки, някои от които плували. Кралят го попитал какво е това. Той обяснил, че това са военните му кораби. Тогава кралят се разсмял и казал: „Съвсем вероятно е да дойде това време, братко, когато ще командваш кораби.“ После повикал другите си двама братя и попитал Гюторм: „Какво най-много ти се ще да имаш, братко?“ „Ниви“ — отвърнал той. Кралят попитал: „Колко големи искаш да са нивите?“ Гюторм отговорил: „Искам целият този нос, който се врязва във водата, да се засява всяко лято.“ Там имало десет имения. Кралят казал: „Ще порасне много жито.“

После попитал Халвдан какво най-много иска да притежава. „Крави“ — отвърнал той. Кралят попитал: „Колко крави искаш да имаш?“ Халвдан отговорил: „Когато отидат на водопой, да трябва да застанат плътно една до друга по брега на цялото езеро.“ Кралят отговорил: „Вие ще имате големи имения като баща си.“ После кралят попитал Харалд: „А ти какво искаш да имаш най-много?“ Той отговорил: „Войници.“ Кралят попитал: „Колко войници искаш да имаш?“ — „Искам да имам толкова много войници, че да могат наведнъж да изядат всичките крави на Халвдан.“ Кралят се засмял и рекъл на Оста: „Майко, тук при тебе расте един крал.“ Не се разказва какво друго е казал.

77. Докато траело езичничеството, в Свитюд имало стар обичай да се прави жертвоприношение в Упсала през месец йом^[30]. Тогава принасяли жертва на боговете за мир и победа на краля на страната; към мястото се стичали хора от цялата страна. Там се събирали на заседания и всички тинги на шведите. Имало пазар и събор на търговците и това продължавало цяла седмица. След като в Свитюд се разпространило християнството, съборът и тингите се запазили. А след като целият Свитюд бил покръстен и кралете започнали да живеят в Упсала, пазарът се прехвърлил през месец февруари, когато се изпълнявала кинделмесата^[31]. Така си и останало, но празникът вече не продължавал повече от три дни. Тогава се събирал и тингът на шведите, като на него идвали хора от цялата страна.

Швеция била разделена на много части. В едната част влизали Вестерготландия, Вермландия и Марките, а това били толкова обширни земи, че епископът отговарял за 11 000 църкви. Друга част от страната била Йостерготландия — епархия, в която влизали Готландия и Йоландия. Част от земята в Свитюд се казвала Сьодерманландия и също била отделна енория. Вестманландия или Фядрюндаландия била третата част от Свитюд; четвъртата се наричала Отюндаландия, а петата — Шааландия, която включвала областта, водеща към нея на изток по крайбрежието. Най-хубавата част от Свитюд била Тюндаландия. Там били резиденцията на кралете и седалището на епископа.

Във всяка от частите на страната имало тинг на старейшините, който създавал свои собствени закони. За всеки закон отговарял човек, наречен съдия-старейшина, който имал най-тежката дума пред бондите. Когато кралят, някой ярл или епископът пътували из страната и свиквали тинга, тогава съдия-старейшината отговарял от името на бондите. Те толкова много го уважавали и го следвали така предано, че нямало знатна личност, която да смее да упражни властта си пред тинга без разрешението на бондите и съдия-старейшината. А за всички въпроси, които местните закони не разглеждали по един и същ начин, важал Законът на Упсала. В подобни случаи всички други съдии-старейшини се подчинявали на съдия-старейшината от Тюндаландия.

78. По онова време в Тюндаландия имало един съдия-старейшина на име Торгни. Неговият баща се казвал Торгни Торгнисон. В този род всички мъже били съдии-старейшини и това се предавало от баща на син много поколения. По времето, за което разказваме, Торгни бил стар човек, имал голяма дружина около себе си и бил почитан като най-умния човек в Швеция. Той бил роднина на ярл Рагнвал и бил негов духовен баща.

Сега трябва да разкажем какво е станало, когато пратениците на Ингеяр и Ялте пристигнали при ярл Рагнвал. Те предали поръчението на него и жена му и съобщили, че кралската дъщеря много пъти говорила на краля за споразумение между баща й и крал Улав Дигре. Казали също, че тя била много приятелски настроена към норвежкия крал, но че шведският крал се ядосвал всеки път, когато споменавала Улав Дигре. Затова не хранела никаква надежда, че би могло да се подготви примирие. Ярлът разказал на Бьорн какви новини е получил от изток, а Бьорн повторил, че няма да се върне в родината си, преди да се срещне с шведския крал. Припомнил още, че Рагнвал му е обещал да го придружи до Упсала.

Ето че зимата започнала и веднага след празника Юл ярлът тръгнал на път, като водел със себе си шейсет души, коняря Бьорн и свитата му. Ярлът заминал за Свитюд и когато пристигнали в страната, той изпратил напред няколко души в Упсала с послание до кралската дъщеря Ингеяр да отиде при Юлерокер, за да се срещнат. Там тя имала големи имения.

Когато посланието на ярла стигнало до кралската дъщеря, тя не изчакала втора покана, а веднага тръгнала с голяма свита. Ялте я придружавал. Преди да замине обаче, той отишъл при крал Улав Шведски и казал: „Небето и късметът да те следват, кралю! Мога да кажа с открито сърце, че никога не съм виждал такова великолепие, каквото видях тук при теб. Където и да отида оттук нататък, навсякъде ще разказвам за това. Кралю, искам да те помоля да бъдеш мой приятел.“ Кралят попитал: „Защо говориш така, сякаш си заминаваш? Закъде си се запътил?“ Ялте отговорил: „Ще яздя към Юлерокер с дъщеря ти Ингеяр.“ Кралят казал: „Всичко хубаво тогава, ти си един умен и образован мъж и знаеш как да се държиш с високопоставените.“ И така Ялте тръгнал.

Кралската дъщеря Ингеяр препуснала към имението си в Юлерокер, където наредила да подготвят пиршество, за да приеме подобаващо ярла. Той също пристигнал там и бил сърдечно посрещнат. Останал няколко дни. Много пъти разговарял с кралската дъщеря и то най-вече за двамата крале — на Швеция и на Норвегия. Тя споделила с него, че не вижда никакви изгледи да се сключи споразумение. Тогава ярлът попитал: „Какво ще кажеш, родственице, ако крал Улав, кралят на Норвегия, поиска ръката ти? Защото ние мислим, че това би бил най-добрият начин да се постигне примирие — ако кралете се сродят. Но аз не бих подкрепил тази идея, ако е против твоята воля.“ Тя отговорила: „Отдавна съветват баща ми да ме омъжи. Но измежду всички мои роднини аз бих поискала съвет по този въпрос само от тебе. Мислиш ли, че можеш да ми дадеш добър съвет?“ Ярлът горещо я помолил да се съгласи, като изредил много неща за крал Улав, които му правели наистина голяма чест; той й разказал за онова, което станало наскоро — за случая, когато крал Улав пленил петимата крале в един кратък утринен миг и отнел властта от всички тях, като си присвоил имотите и кралствата им. Двамата с Ингеяр дълго разговаряли. След като се разбрали, ярлът заминал и Ялте го придружил.

79. Една вечер ярл Рагнвал пристигнал в земите на съдия-старейшината Торгни. Това било голямо и богато имение. Навън имало много хора, които посрещнали ярла любезно и се погрижили за конете му. Ярлът влязъл в трапезарията, където също имало много люде. На трона седял един старец. Бьорн никога не бил виждал такъв едър човек, неговата брада била толкова дълга, че стигала до коленете му и покривала целите му гърди. Той бил красив и достолепен човек. Ярлът се приближил до него и поздравил. Торгни го приветствал с добре дошъл и му предложил да седне на мястото, на което е свикнал да сяда около масата. Ярлът се разположил точно срещу Торгни.

Прекарали няколко дни в имението, преди ярлът да изложи причината за посещението си. Той помолил Торгни да го придружи до сградата на тинга. Бьорн и свитата му отишли с тях и Рагнвал взел думата. Той разказал, че Улав, кралят на Норвегия, изпратил хората си тук на изток, за да сключат мир. Дълго говорил за това колко трудно било на вестготите да воюват с Норвегия. После разказал, че норвежкият крал изпратил хората си при него, ярла, а кралските пратеници го съпроводили дотук и той им обещал да ги придружи до шведския крал. Казал също, че шведският крал се отнесъл толкова враждебно към този въпрос, че забранил на когото и да е да се среща с него за разговор на тази тема. „Така стоят нещата сега, татко мой духовни — казал ярлът, — че аз не мога да се справя сам и затова дойдох тук с надеждата да получа добър съвет и помощ от тебе.“

Когато ярлът свършил, Торгни известно време гледал мълчаливо, а когато взел думата, казал: „Чудно е как в началото силно желаете владетелска титла, а после не знаете накъде да вървите, когато се озовете в трудно положение. Защо, преди да им обещаеш да ги придружиш, не помисли за това, че нямаш власт да противоречиш на крал Улав? Не смятай, че е по-лесно да бъдеш просто бонд, но поне си свободен да кажеш каквото мислиш, дори и пред краля. Аз ще дойда в тинга на Упсала и ще ти помогна, ако ти имаш смелостта да кажеш на краля онова, което искаш, без да се страхуваш.“ Ярлът му благодарил за обещанието и останал при Торгни, а после препуснал с него към тинга на Упсала. Там имало много хора. Присъствал и крал Улав Шведски със свитата си.

80. През първия ден, в който бил открит тингът, крал Улав седнал на стола си и свитата го заобиколила. От другата страна седнали ярл Рагнвал и Торгни. Пред тях седнали свитата на ярла и дружината на Торгни от негови прислужници, а зад стола му и в кръг около тях насядали бондите, като някои се качили дори на по-високо място, за да чуват по-добре.

След като се казали обичайните думи за откриване на тинга и приключили с уводната част, конярят Бьорн се изправил до стола на ярла и високо заявил: „Крал Улав Харалдсон ме изпрати тук, за да предложа на шведския крал помирение между страните ни, разделени от границата, положена в древни времена между Норвегия и Свитюд.“ Той говорил достатъчно високо, за да може шведският крал да го чува добре. За първи път чул да споменават крал Улав и въобще някой да говори за него. Но когато изслушал речта за границата и за споразумение между Свитюд и Норвегия, разбрал за какво става дума. Скочил и креснал, че онзи мъж трябва да престане с нежеланите си приказки. Тогава Бьорн седнал. Когато настъпила тишина, станал Рагнвал и заговорил. Той разказал за предложението на крал Улав Дигре за споразумение с шведския крал, както и за това, че вестготите молят крал Улав Шведски да сключи мир с норвежците. Той споменал колко трудности изпитвали вестготите, когато трябвало да си осигуряват прехраната, и как те се излагали на опасност от нападения и плячкосване от страна на норвежците. Ярлът казал също, че кралят на Норвегия Улав изпратил пълномощници, които трябвало да поискат ръката на кралската дъщеря Ингеяр за негова съпруга.

Когато свършил речта си, се изправил и шведският крал. Той твърдо отказал помирението и остро порицал ярла за това, че има дързостта да сключи мир с Якия и да се сприятели с него, защото с тази си постъпка извършва предателство спрямо страната си и затова трябва да бъде изгонен от Швеция. По-нататък казал, че всичко идвало от жената на ярла, понеже тя го подстрекавала, и че най-лошото, което можело да се случи на Рагнвал, било да се ожени за такава жена. Кралят говорил дълго и остро и накрая още веднъж споменал Улав Дигре.

Когато си седнал, настъпила тишина. Тогава се надигнал Торгни. Всички присъстващи затаили дъх, за да чуят какво щял да каже той. При движението на хората задрънчали оръжията. А когато отново настъпила тишина, Торгни казал: „Разумът на шведския крал не е вече същият, какъвто беше. Торгни, бащата на моя баща, си спомняше кралят на Упсала — Айрик Емюндсон, и ми е разказвал, че на младини изкарвал войската всяко лято, заминавал в някоя страна и така покорил Финландия, Кирялаландия^[32], Естландия и Кюрландия^[33], а също и голяма част от земите около тях. Неговите подвизи още се помнят, но той не отказвал да изслуша хората, които искали да поговорят с него. Торгни, моят баща, дълго време бил при крал Бьорн, познавал него и начина му на живот; целия живот си Бьорн запазил кралството си цяло и силно, но той винаги обръщал внимание на думите на приятелите си. Аз помня Айрик Сайешаал, бил съм с него в много войни. Той не намали кралството на шведите, защитаваше го с твърда ръка. За нас беше лесно да го съветваме. А кралят, който имаме сега, не оставяш никого да дръзне да му каже друго освен онова, което самият той иска да чуе. От инат и безсилие ще изпусне земите, които му плащат данък. Той се стреми да подчини Норвегия — нещо, което никога не е занимавало нито един шведски крал преди това и което предизвиква безпокойство у мнозина. Нашето и на бондите желание е ти, кралю, да сключиш мир с Улав Дигре, краля на Норвегия, и да му дадеш дъщеря си за жена. А ако искаш да си върнеш земите по Източния път, които са притежавали твоите предци, ние всички ще те последваме и ще ти помогнем в това начинание. Ако обаче не искаш да изпълним нашето предложение, ние ще се опълчим срещу тебе и ще те убием, защото няма да търпим заради тебе размирици и беззаконие. Така са правили нашите предци, когато петима крале са управлявали тинга на Мюла^[34] и са прекалили с властта си, както ти сега постъпваш с нас. Отговори веднага какво избираш!“ Хората се раздвижили и задрънчали с оръжията си. Кралят станал и казал, че ще постъпи според волята на бондите; той потвърдил, че така са правили всички шведски крале — вслушвали са се в желанието на бондите. Така недоволството у хората изчезнало.

Тогава заговорили хьовдингите и от името на шведския крал дали съгласието си за мир според условията, предложени от норвежкия крал. На същото заседание решили Ингеяр, дъщерята на крал Улав, да се омъжи за крал Улав Харалдсон. Кралят поверил на ярла да я отведе и му дал пълна власт за всичко, което засягало този брак. После разпуснали тинга, на който се взели толкова важни решения.

Преди да тръгне за родината си, ярлът разговарял с кралската дъщеря Ингеяр за подробностите около бракосъчетанието. Тя изпратила на крал Улав един плащ с кожена брошка, везан със златни конци и обточен с копринени шнурове. Ярлът се завърнал в Готландия и Бьорн го придружил, но не останал дълго с него, а заминал със свитата си за Норвегия. Когато пристигнал при крал Улав, той му разказал за изхода от мисията си и кралят много му благодарил, загдето предприел това пътуване, и, което било самата истина, заявил, че Бьорн е имал голям късмет, щом е успял да изпълни задачата си при тези опасни условия.

81. Когато настъпила пролетта, крал Улав се отправил към морето и наредил да приготвят корабите му. Свикал хора около себе си и заминал за Викен и Линдеснес, а оттам на север за Хордаландия. Той изпратил вест на феодалите и изредил най-влиятелните от тях, които трябвало да се приготвят за път. Кралят усърдно се подготвил за среща с избраницата си. Тържеството трябвало да се състои през есента край границата при река Елв.

Крал Улав държал при себе си крал Рьорек Слепия. Когато раните му зараснали, крал Улав поставил двама мъже да го охраняват и да му служат. Наредил Рьорек да сяда на трон до него и му осигурявал дрехи и пиене, та да не се чувства по-зле отпреди. Рьорек бил мълчалив, мрачен и упорит, когато някой му заговорел. Имал навика да отдалечава охраната си, после удрял момчето и когато то бягало от него, той казвал на крал Улав, че не искало да му служи. Винаги ставало едно и също. Никой не се задържал при крал Рьорек. Тогава крал Улав назначил мъж на име Свайн. Той бил роднина на Рьорек и преди години бил негов приближен. Рьорек продължавал да се държи неприветливо и мрачно, излизал сам. Но когато той и Свайн се разхождали заедно насаме, Рьорек ставал приятен и разговорлив. Спомнял си много неща и разказвал истории от своето минало, когато бил крал; спомнял си как е живял и кой бил виновен за загубата на властта му, и за късмета си на ослепен човек. „Но най-тежкото от всичко това е — казал веднъж той, — че ти и другите мои роднини, от които очаквах да се проявите като мъже, не правите нищо, за да отмъстите за нещастията, които се струпаха на рода ни.“

На тези лукави думи Свайн отговорил, че враговете ги превъзхождат по сила и че самите те имат твърде слаби позиции. Рьорек попитал: „Защо трябва да продължаваме да живеем осакатени и посрамени? Само да можех, макар и сляп, да победя онези, които ме победиха, докато спях! Ние ще предизвикаме късмета си и ще убием Улав Дигре. Засега той не се страхува от нищо. Аз ще измисля план и не бих си пазил ръцете, ако мога да ги използвам, но не мога, защото съм сляп. Затова ти ще употребиш оръжието срещу него и щом Улав бъде убит, знам със сигурност, че кралството ще премине в ръцете на неприятелите му и мога да предскажа, че ако аз стана крал, ти ще бъдеш мой ярл!“

Той говорил толкова често на тази тема, че Свайн се подлъгал да го следва. Уговорили се, когато кралят отиде да слуша вечерната служба в църквата, Свайн да го причака в засада край стената на трапезарията със скрит под наметалото си меч. Но когато кралят излязъл от трапезарията, той тръгнал по-бързо, отколкото Свайн очаквал, и двамата се озовали лице в лице. Свайн пребледнял, ръцете му се разтреперили и го издали. Кралят забелязал уплахата му и казал: „Какво има, Свайн? Заговорничиш срещу мене ли?“ Свайн захвърлил наметалото и меча си, паднал в краката на краля и казал: „Всичко е в ръцете на Бога и във Вашите ръце, кралю!“ Кралят наредил на хората си да хванат Свайн и да го оковат във вериги. После посочил на Рьорек място на друга пейка, но помилвал Свайн, който заминал извън страната.

Кралят дал на Рьорек и друго помещение за спане. В предишното той спял сам. Сега заедно с него щели да спят още много хора от кралската дружина и Улав определил двама души да следят Рьорек денонощно. Това били мъже, които отдавна служели при крал Улав и в чиято вярност към него той не се съмнявал. В разказите на хората не се споменава дали тези люде били от благороднически произход.

Крал Рьорек се променил много. Той можел да стои мълчаливо в течение на много дни и никой не успявал да измъкне и дума от устата му. Но можел да бъде и много приветлив и приятен — дотолкова, че хората с удоволствие слушали всяка негова дума; понякога говорел много, но само лоши неща. Друг път напивал хората край себе си, докато загубвали съзнание, а самият той обикновено пиел малко. Крал Улав му давал много пари за харчене. Често, когато се прибирал в спалното помещение, преди да си легне, Рьорек нареждал да донесат медовина и раздавал на всички в спалнята да пият. Обичал да прави това.

82. Имало един мъж на име Фин Литле. Той идвал от Опландия и казват, че бил фин по произход. Бил дребен, набит и необикновено бърз в краката. Нямало кон, който да може да го надбяга. Фин бил най-добрият ски бегач и стрелял отлично с лък. Той дълго време слугувал на крал Рьорек и изпълнявал всичките му поръчки, когато Рьорек се нуждаел от доверен човек. По всички пътища и пътеки на Опландия познавали Фин, а и той познавал всички знатни личности в областта и често разговарял с тях.

Когато Улав поставил крал Рьорек под наблюдението на няколко души, Фин бил един от тях. Той бил близък с всички и всеки път, когато можел, лично прислужвал на крал Рьорек и прекарвал времето си с него. Рьорек избягвал да разговарят продължително, защото не искал другите да забележат, че са се сближили.

Когато пролетта наближила, заминали за Викен. Няколко дни Фин бил зает с войската, но после се върнал и останал известно време в града. Това се случило няколко пъти, но никой не обърнал внимание, защото мнозина придружавали войската.

83. Крал Улав пристигнал в Тьонсберг преди Великден и останал там до късна пролет. В града дошли много търговски кораби с датчани, сакси и кораби от Викен. Хората идвали и често устройвали пиршества.

Една вечер крал Рьорек се прибрал късно в спалното помещение. Понеже си бил пийнал доста, бил много весел. Към него се приближил Фин Литле с един мех силна медовина, която била специално приготвена. Рьорек предложил на всички в помещението да пият, докато всеки заспал на мястото си. Тогава Фин си отишъл. В помещението светело. Крал Рьорек събудил хората, които обикновено го придружавали, и им казал, че иска да отиде до тоалетната. Те не взели факли със себе си, защото навън греела месечината.

Тоалетната била извън крепостта, издигната на стълбове; към вратата й водела стълба. Докато Рьорек и придружителите му били там, чули някой да вика: „Съсечи го този дявол!“ после се чул удар и тупване, като че ли нещо паднало. Крал Рьорек казал: „Доста са се напили онези, дето се бият там. Идете бързо и ги разтървете.“ Хората, които го пазели, изтичали навън, но когато се появили на стълбата, първо бил посечен последният от тях, а после убили и другите двама. Дошли приближените на крал Рьорек — Сигюрд Хит, който бил някога негов знаменосец и още двайсет души. Фин Литле бил също между тях. Те издърпали труповете между къщите. После взели със себе си крал Рьорек и бързо го отвели на една шхуна, след което се отдалечили с гребане.

Скалдът Сигват спял в едно и също помещение с крал Улав. Той станал посред нощ и слугата му го последвал. Двамата отишли при тоалетната. Но когато на връщане понечили да слязат по стълбата, Сигват се подхлъзнал и паднал на едното си коляно. Той се опрял с ръка на пода и усетил нещо мокро. Възкликнал със смях: „Не вярвам кралят да е изпращал някого от нас в морето тази вечер!“ Но когато влезли в спалното помещение и запалили светлината, прислужникът му попитал: „Наранил ли си се? Защо си целият в кръв?“ Сигват отговорил: „Не, не съм се наранявал, но това означава, че нещо се е случило.“ Той събудил знаменосеца Турд Фолесон, който му бил съсед по легло, и двамата излезли навън със запалени факли. Бързо попаднали на кръвта, а като потърсили наоколо, намерили и труповете, които веднага разпознали. Забелязали, че те били влачени дотам, за да бъдат скрити.

Сигват и Турд решили, че крал Улав непременно трябва да узнае какво се е случило и то колкото е възможно по-бързо. Те веднага изпратили едно момче в помещението, в което спял крал Рьорек. Вътре всички мъже спели, но кралят го нямало. Момчето събудило хората и им казало какво се е случило. Отишли в крепостта при труповете. Въпреки че кралят очевидно трябвало да узнае за случката, никой не смеел да го събуди.

Тогава Сигват казал на Турд: „Кое от двете избираш ти, който си съдия-старейшина? Да събудиш краля или да му разкажеш случилото се?“ Турд отговорил: „За нищо на света не смея да събудя краля, но ще му разкажа какво се е случило.“ Тогава Сигват рекъл: „Остава още много от нощта и когато съмне, Рьорек ще е намерил къде да се скрие, няма да е лесно да го намерим. Все още не може да е стигнал далеч, защото труповете са топли. Никога няма да измием от нас този срам, ако не съобщим веднага на краля за измяната. Турд, иди горе в спалното помещение и ме чакай там.“ Сигват отишъл в църквата и събудил клисаря. Помолил го да удари няколко пъти камбаната за душите на кралските дружинници и да спомене убитите. Клисарят изпълнил молбата му.

А от камбанния звън кралят се събудил и се надигнал. Попитал дали е време за утринна служба. Турд отговорил: „Камбаната бие за нещо много по-лошо; случиха се страшни неща. Крал Рьорек е избягал, а двама от Вашите дружинници са убити.“ Кралят го разпитал за какво става дума и Турд му разказал всичко, което знаел. Тогава кралят станал и наредил да свирят сбор на дружината. Когато хората се стекли, кралят избрал онези, които трябвало да тръгнат по всички пътища да търсят крал Рьорек — по море и по суша.

Туре Ланге взел една шхуна и потеглил веднага с трийсет мъже. Когато се съмнало, те видели две малки шхуни пред себе си. Щом ги забелязали, бегълците започнали да гребат колкото може по-бързо. На малките шхуни бил крал Рьорек с още трийсет души. Когато се приближили, Рьорек насочил корабите си към сушата и всички избягали на брега. Само той останал на палубата и им викнал за сбогом. Туре и хората му също загребали към брега. Тогава Фин Литле изстрелял една стрела, която улучила Туре право в стомаха, и той умрял. Сигюрд и хората му хукнали към гората. Хората на Туре вдигнали трупа му, заловили крал Рьорек и тръгнали към Тьонсберг. Там крал Улав се заел с охраната на Рьорек; той заповядал да се отнасят внимателно към него и взел мерки да се предпази от нов заговор. Поставил денонощна охрана на крал Рьорек, който бил много кротък и изглеждал доволен от всичко.

84. На Възнесение Господне крал Улав отишъл на литургия. Епископът обикалял около църквата и кралят го следвал. Когато влезли вътре, епископът завел краля до мястото му на северната страна до хора. Както обикновено, крал Рьорек седял до него. Той държал плаща пред лицето си. Щом крал Улав седнал, Рьорек го прегърнал през рамо и му рекъл: „Облякъл си много скъпа дреха, родственико.“ Крал Улав отвърнал: „Днес е голям ден, в който всички ние си спомняме, че Исус Христос се е надигнал от земята и се е възнесъл на небето.“ Крал Рьорек казал: „Не разбирам много от онова, което хората говорят за Христос, че да го запомня. Доста от случките ми се струват невероятни, но наистина са ставали странни неща едно време!“

Когато литургията започнала, крал Улав се изправил, вдигнал ръце над главата си и после се поклонил пред олтара. Тогава плащът се смъкнал от раменете му. В същия миг крал Рьорек скочил бързо и рязко. Той мушнал крал Улав с една кама и пробил дрехата му, но не успял да го нарани. Крал Рьорек замахнал още веднъж с камата, но не улучил и викнал: „Избяга ми ти на мене, слепия човек, Улав Дигре!“ Кралят наредил на хората си да изведат Рьорек извън църквата и те веднага изпълнили заповедта.

След тази случка хората се опитали да убедят крал Улав да заповяда Рьорек да бъде убит. „Прекалено много предизвикваш съдбата, кралю — казали те, — като го държиш при себе си и го закриляш, а той ти отвръща със зло. Рьорек мисли единствено как да отнеме живота ти. Ако го изгониш, няма човек, който би му помогнал да стигне далече. А бъде ли освободен, той веднага ще вдигне хората и ще причини големи злини.“

Кралят отговорил: „Истина е това, което казвате. Мнозина смятат, че предизвиквам смъртта, като се държа така с Рьорек. Но нямам желание да развалям вкуса на победата си над опландияските крале, когато хванах и петимата в една-единствена сутрин и им отнех властта, без да ставам палач на нито един от тях, защото всички бяха мои роднини. Но сега не съм сигурен, че Рьорек не иска да ме принуди да го убия.“ В църквата Рьорек бил сложил ръка върху рамото на краля, за да провери дали Улав не носи броня под плаща си.

85. Имало един исландец, който идвал от север и се казвал Турарин Невюлвсон. Не бил от велик род, но бил по-умен от другите, много сладкодумен и умеел да разговаря с владетели. Турарин плавал по моретата и прекарал много време в чужбина. Той бил ужасно грозен, но най-лошото било, че имал и отблъскваща фигура — с едри уродливи ръце и още по-уродливи стъпала. Турарин бил в Тьонсберг по времето, когато са случили събитията, за които току-що разказахме. Крал Улав го познавал, бил говорил с него неведнъж. Турарин подготвял търговския си кораб и имал намерение през лятото да отплува за Исландия. Крал Улав поканил Турарин на гости за няколко дена и разговарял с него. Турарин спял в една стая с краля.

И така една сутрин кралят се събудил рано, а другите мъже в спалнята още спели. Слънцето току-що било изгряло и вътре било съвсем светло. Кралят видял да се подава навън от завивката едното стъпало на Турарин. Докато си лежал и гледал, другите в стаята се събудили. Кралят казал на Турарин: „Събудих се и изведнъж видях странен знак — едно човешко стъпало — толкова грозно, че едва ли има по-грозно тук в града.“ И подканил останалите да погледнат. Всички, които видели стъпалото, се съгласили с него. Турарин разбрал за какво говорят и отговорил: „Има много неща, на които човек не може да намери подобни, а това е наистина едно от тях.“ Кралят казал: „Аз все пак настоявам, че не съществува друго толкова грозно стъпало и непременно ще се обзаложа за това.“ Тогава Турарин заявил: „Аз съм готов да се обзаложа с Вас, че ще намеря по-грозно стъпало тук в града.“ Кралят отвърнал: „В такъв случай нека този от нас, който се окаже прав, да изпълни едно желание на другия!“ „Така да бъде!“ — се съгласил Турарин и показал другия си крак изпод завивките, а той съвсем не бил по-красив от първия и му липсвал големият пръст. „Ето, кралю, Вие можете да видите едно друго стъпало, което е много по-грозно, защото му липсва един пръст. Аз спечелих облога!“ Кралят казал: „Първото беше по-грозно, защото имаше пет криви пръста, а тук са само четири, така че аз ще избера едно желание, което ти да изпълниш.“

Турарин отговорил: „Кралската дума е закон за мене. Какво желание искаш да ти изпълня?“ Кралят казал: „Да вземеш със себе си Рьорек и да го отведеш при Лайв Айриксон.“ Турарин отговорил: „Никога не съм бил в Грьонландия.“ Кралят рекъл: „А не е ли време такъв моряк като тебе да замине за Грьонландия?“ Турарин не отговорил веднага, кралят обаче продължил да настоява. Накрая Турарин, без да дава окончателен отговор, казал: „Кралю, искам да чуете моето желание, което щях да Ви кажа, ако бях спечелил облога. Мислех да Ви помоля да ме вземете в кралската дружина. Ако ме бяхте взели, щеше да бъде мое задължение да изпълня това, което сега искате от мене.“ Кралят се съгласил и Турарин бил приет в кралската дружина.

Турарин приготвил кораба си и приел крал Рьорек на борда. Когато се разделял с крал Улав, му казал: „Ако стане невъзможното и не стигна до Грьонландия, а стигна да речем или до Исландия, или до друга страна, как да постъпя с този крал, та да бъдете удовлетворен?“ Кралят отговорил: „Ако стигнеш до Исландия, ще го предадеш на Гюдмюнд Еюлвсон или на законодателя Скафте, или на друг от хьовдинги, който би приел моето приятелство. Но ако стигнеш в друга страна, близо до нас, направи така, че Рьорек никога да не се върне жив в Норвегия. Но ще постъпиш така само ако няма никакъв друг изход.“

Когато Турарин бил готов и излязъл попътен вятър, той отплавал покрай островите на север от Линдеснес към открито море. Той не случил на силен попътен вятър, но внимавал да плава близо до брега. Първо се насочил на юг от Исландия, после на запад към Грьонландско море. Там попаднал в силно течение и на лошо време и едва когато наближил краят на лятото, той слязъл на брега в Брайдафюрд близо до Исландия.

Тургилс Арасон бил първият от знатните личности, който се приближил до кораба. Турарин му разказал за молбата на крал Улав и за обещанието му за приятелство, ако той приеме крал Рьорек. Тургилс се отзовал и поканил Рьорек в дома си до края на зимата. На Рьорек не му харесало там и помолил Тургилс да нареди на някого да го придружи до Гюдмюнд; бил чул, че при него живеели най-благородните и най-богатите хора в цяла Исландия. Тургилс изпълнил желанието му и накарал няколко души да придружат Рьорек до Гюдмюнд в Мьодрювелир. Понеже кралят го помолил за това, Гюдмюнд приел любезно Рьорек, който останал втората зима при него. И там не харесало на Рьорек. Ето защо Гюдмюнд му намерил къща в едно малко имение, наречено Калвшин, където живеели много хора. Там Рьорек прекарал третата зима. Споделил, че откакто си е изгубил кралството, това място му харесало най-много, защото всички го почитали като най-важния човек. През лятото, което последвало, Рьорек се разболял и умрял. Говори се, че той е единственият крал, починал в Исландия. Турарин Невюлвсон заминал и пътувал дълго, но се отбил и при крал Улав.

86. През лятото, в което Турарин заминал за Исландия с Рьорек, Ялте Шегясон също отплавал за там, а кралят го изпратил, като му дал дарове в знак на приятелство. Същото лято Йойвинд Юрархорн заминал на викингски поход и през есента пристигнал при ирландския крал Конофогор. Ирландският крал и ярл Айнар от Оркньой се срещнали в Юлврексфюрд през есента в една голяма битка. Крал Конофогор имал много по-голяма войска и спечелил победата. Ярл Айнар избягал с един кораб и се върнал на Оркньой. В битката той изгубил почти цялата войска, която водил със себе си. Ярлът не бил доволен от похода. Хвърлил вината за загубата си върху норвежците, които воювали на страната на ирландския крал.

87. Сега ще продължим разказа си оттам, докъдето бяхме спрели. Крал Улав Дигре заминал за сватосването с дъщерята на шведския крал Улав Ингеяр. Кралят имал голяма свита и хората в нея били внимателно подбрани. Придружавали го всички знатни личности, които успял да намери, като всеки от тях водел със себе си други, които били не само най-смелите, но и избрани от най-богатите родове. Що се отнасяло до храна, дрехи и кораби сбитата била снабдена не само с най-необходимите, но и с най-хубавите неща. Те насочили флотилията си на изток към Кунгхеле. Когато обаче пристигнали там, се оказало, че никой не е чул за идването на шведския крал, нито на негови пратеници. Крал Улав Дигре останал в Кунгхеле почти до края на лятото и непрестанно питал хората дали знаят къде е кралят и какво е намислил да прави, но никой не могъл да му отговори.

И той изпратил хора в Готландия при ярл Рагнвал, като го помолил да разбере защо шведският крал не е дошъл на срещата, както било уговорено. Ярлът отвърнал, че не знае. „Но науча ли нещо — добавил той, — веднага ще известя на крал Улав какво се крие зад всичко това. Шведският крал често пътува по-дълго, отколкото предполага.“

88. Шведският крал Улав Айриксон имал наложница на име Едла, която била дъщеря на един ярл от Вендландия. Тя била взета като пленница и после му станала наложница. От краля тя родила Емюнд, Астрид и Холмфрид. Освен това кралят имал син от кралицата, който бил роден в деня, когато се е отслужвала месата за св. Якоб^[35] и когато трябвало да го кръщават, епископът го кръстил Якоб. Шведите не харесали това име. Те казали, че никога шведски крал не се е казвал Якоб. Всичките деца на крал Улав били красиви и умни. Кралицата била надменна и се държала лошо с другите деца на краля и той изпратил сина си Емюнд във Вендландия, където момчето израснало сред роднините на майка си. Той не спазвал много християнските закони. Кралската дъщеря Астрид израснала във Вестерготландия при един уважаван човек на име Егил. Тя била много красива млада жена, която умеела да подбира думите си. Била нежна и състрадателна, правела много добрини на хората. Когато пораснала, често посещавала баща си и всички много я обичали.

Крал Улав бил отмъстителен и опасен за онези, на които имал зъб. Той не одобрил това, че хората в страната се надигнали срещу него на тинга в Упсала и го заплашили със смърт; той хвърлил голяма част от вината за това на ярл Рагнвал и нарочно не наредил да се започне подготовката за сватовството, както било уговорено през зимата; той трябвало да отиде на границата между двете кралства през лятото и да омъжи дъщеря си за Улав Дигре, краля на Норвегия. Когато времето за това наближило, много хора започнали да се чудят какво мисли да прави кралят — дали смята да продължи враждата с краля на Норвегия, или мисли да прекрати и враждата, и мира.

Мнозина се ядосвали на това, че никой не смеел да попита краля за намеренията му. Хората се оплакали на кралската дъщеря Ингеяр и я помолили да разбере какво ще стори кралят. Тя отговорила: „Нямам желание да разговарям с краля за отношенията му с Улав Дигре, защото не са приятели. Той ме нагруби веднъж, когато заговорих с него за Улав Дигре.“ Кралската дъщеря много мислила по този въпрос, тя не била на себе си от вълнение и много тъгувала; силно я вълнувало какво ще измисли кралят. Предполагала, че той няма да спази думата си, дадена на краля на Норвегия, защото се ядосвал всеки път, когато някой наричал Улав Дигре крал.

89. Рано една сутрин кралят препуснал със соколи и кучета и хората му го последвали. Когато пуснали соколите, соколът на краля убил две птици в един полет и веднага след това продължил да лети и отново убил, но този път три птици. Кучетата тичали отдолу и ги събирали. Кралят подскачал след тях и сам събирал лова си, като крещял диво: „Скоро няма да имате такъв лов.“ Спътниците му се съгласили, че едва ли друг крал е имал подобен късмет в лова като него.

После кралят и останалите препуснали към дома. Той бил в много добро настроение. Кралската дъщеря Ингеяр излязла от къщата и като го видяла да влиза, препускайки, в имението, се приближила до него и го поздравила. Той отговорил на поздрава й, протегнал към нея птиците, разказал й за лова и попитал: „Мислиш ли, че има крал, който да е хванал толкова много дивеч за толкова кратко време?“ Тя отговорила: „Това е хубав сутрешен улов, господарю, хванали сте цели пет птици, но Улав, кралят на Норвегия, извърши нещо повече, като за един сутрешен миг улови петима крале и си присвои кралствата им.“

Когато кралят чул това, скочил от коня, навел се към нея и просъскал: „Ще видиш, Ингеяр, че въпреки голямата любов, която започна да изпитваш към Якия, никога няма да го имаш, нито той — тебе! Аз ще те омъжа за един от владетелите, с които държа да запазя приятелските си отношения. Никога няма да стана приятел на човека, който отне кралството ми и ми причини толкова големи щети, като плячкосваше и убиваше моите хора.“ Така разговорът приключил и всеки продължил по пътя си.

90. Така Ингеяр разбрала как стоят нещата с плановете на крал Улав и веднага изпратила вест на ярл Рагнвал. Разказала му какво крои шведският крал и че цялото споразумение с краля на Норвегия е нарушено; посъветвала ярла и другите вестготи да се събудят и да разберат, че вече не са в мирни отношения с норвежците. Когато ярлът научил това, изпратил вест из цялата страна и предупредил народа да се пази от възможните набези на норвежците. Ярлът изпратил вестоносци до крал Улав Дигре и му съобщил всичко, което сам научил. Рагнвал потвърдил, че иска да запази споразумението за мир и приятелството си с норвежкия крал, като го молел да не напада страната му.

Когато вестта стигнала до крал Улав, той страшно се ядосал и в течение на много дни хората не чули дума от устата му. После събрал дружината си на тинг. Първо заговорил конярят Бьорн. Той разказал как заминал на изток през зимата със задачата да сключи мир и как ярл Рагнвал го посрещнал. Разказал колко недружелюбно и войнствено приел шведският крал предложението в началото. „И това, че споразумението се сключи — казал Бьорн, — стана най-вече благодарение на помощта и голямото влияние на Торгни и силното желание на народа, както и с подкрепата на ярл Рагнвал, а съвсем не поради добрата воля на шведския крал. Ето защо мисля, и това е ясно за всички, че споразумението е нарушено по вина на крал Улав Шведски и не бива да виним за това ярл Рагнвал. Ние се убедихме, че той е истински приятел на крал Улав Дигре. Сега нашият крал ще получи съвет от другите военачалници и хьовдинги какво да прави — дали да нападне страната на готите с войската, която водим с нас, или трябва да търси друго решение.“ Той говорил дълго и разумно.

После се изредили мнозина знатни люде и почти всички завършвали по един и същ начин — съветвали краля да нахлуе с думите: „Имаме достатъчно голяма войска, но тук сме се събрали все знатни хора и вождове, а за военен поход младите са по-добри, защото смятат, че трябва да спечелят богатства и слава. Когато хьовдингите тръгват в битка, обикновено вземат много хора, да вървят пред тях като щит; и често по-бедните се бият по-добре от по-богатите.“

След тези убедителни речи кралят взел решение да разпусне войската. Той разрешил на всички да си отидат по домовете, но ги предупредил, че следващото лято ще събере войска от цялата страна и ще я изправи срещу шведския крал, за да му отмъсти за неспазената дума. Всички със задоволство изслушали тия слова. После крал Улав заминал на север към Викен и останал в Борг до края на есента; той наредил да се приготви, каквото е нужно, за да презимува. Останал там през зимата, заобиколен от своите приближени.

91. Хората говорели какво ли не за ярл Рагнвал. За някои той бил истински приятел на крал Улав, други смятали, че това не било вярно и че трябвало да стори всичко възможно, за да повлияе на шведския крал да спази споразумението с крал Улав Дигре. Скалдът Сигват изрекъл много топли думи за ярл Рагнвал и често говорил на крал Улав за него с хубаво чувство. Той убедил краля да замине при ярл Рагнвал и да разбере какво е научил той за шведския крал и дали е възможно да се сключи някакъв договор с този упорит човек. Кралят искал същото, защото често си мислел, че би било добре да поговори с доверените си хора за кралската дъщеря Ингеяр.

В началото на зимата скалдът Сигват и още двама души потеглили от Борг на изток през Марките към Готландия. Преди да се разделят с крал Улав, скалдът съчинил ето това:

Бъди щастлив и жив, кралю Улав,

докато се срещнем пак

тук на твоя скат,

щом се върна със решение.

Скалдът моли краля,

да оцелее

и таз страна да управлява.

Това ще стане без съмнение!

На този случай аз ще сложа край!

Ето думата е казана

от тез, кралю, за които се отнася.

Аз бих могъл това да кажа:

Бог, кралю, е отредил да пазиш,

страната, която притежаваш,

защото за това си ти създаден!

А това е и моето желание!

И така те заминали на изток към Айдар, намерили един кораб за разходки по реката и явно са я пресекли. Сигват казва:

Курса на шхуната смених

и да се завърне в Айд аз наредих.

Нещастен, мокър

се покатерих трудно в лодката —

така се случи!

Помня и по-лош от този поход;

рискувах живота си на този кораб,

но стана по-добре,

отколкото очаквах.

Докато минавал през Айдскуг, Сигват съчинил ето тази строфа:

Беше приятно да пътувам

тридесет мили през Айдскуг;

бях озлобен и всеки можеше да види,

че от ада съм се измъкнал аз едва.

Един-единствен крак без рани

се намери

сред всички царедворци в онзи ден.

Вкупом фермата напуснахме

с рани от зъби по двата крака.

После минали през Готландия и късно вечерта стигнали в едно имение, което се казвало Хов. Вратата била залостена и те не могли да влязат. Отвътре казали, че имало свети хора там и пътниците продължили пътя си, а Сигват съчинил следното:

Аз пристигнах в Хов веднъж,

вратата бе залостена с резе.

Попитах там, отвън изправен,

дали не могат да ме пуснат те —

в очакване дъха си притаих.

Скоро ми отвърнала

и отговорът бе:

„Мястото тук е светая светих.“

Езичниците ме прогониха.

Те стигнали до друго имение. Домакинята застанала на портата и заявила, че не могат да влязат, защото вътре елфите правят жертвоприношение. Сигват съчинил следното:

Не влизай навътре ти

въоръжен, младежо — жената каза, —

езичници сме ние и от гнева на Один

се страхувам аз.

Елфите правят жертвоприношение

във този час.

Тъй каза недружелюбната старица,

изгони ме навън да бродя

като самотен вълк край нейното имение.

На следващата вечер Сигват стигнал до дома на трима бонди, които се казвали Улве. Тримата го изгонили. Сигват съчинил:

Трима със еднакво име

видяха ме съблечен.

Изгониха ме те,

господарите — мечоносци;

едва ли стават за похвала.

Сега се плаша, че хората със име Улве

обикновено гонят свойте гости.

Те продължили същата вечер пътя си и стигнали до четвърти бонд. Той бил смятан за най-добрия в околността. Но и той ги отпратил. Сигват съчинил:

После потърсих човека,

който да нарека най-добър от всички.

Очаквах нещо мило,

но графовете — господари

кисело се блещеха пред мен.

Този ако е най-добрият,

какъв ли ще да е най-злият?

Аз бих го порицал.

Търсих имение като това на Оста,

пребродих Айдскуг,

на нечие гостоприемство разчитах доста,

не при един езичник спрях

Но смелия син на Саксе не видях,

там той не беше.

Бях изхвърлян четири пъти

тази вечер.

Когато стигнали до ярл Рагнвал, ярлът забелязал, че явно са имали изморително пътуване. Сигват казал:

Пратеници, пратени насам

от согнския крал със вест,

пристигнахме от дълъг път.

Ний не се щадихме;

много неща срещат хората,

по своя път, когато бродят.

Защитникът на Норвегия

от север ни изпрати.

Пътят през Айдскуг

бе изморителен за нас, бойците.

Кралят все пак новака оценява;

но богатите бонди на моя владетел

аз ще опозная,

докато се върна и се срещна с моя крал.

Ярл Рагнвал дарил на Сигват златен пръстен. Преди това една жена била предсказала, че този с черните очи щял да получи нещо, докато пътува. Тогава Сигват съчинил:

Тези черни очи от Исландия, жено,

ни показаха стръмните дълги пътеки

до искрящия пръстен.

Този мой крак, госпожо,

намери сам стария път дотук,

пътя, който твоят домакин едва познава.

Ярл Сигват останал дълго при ярл Рагнвал и се чувствал много добре там. Веднъж той научил от едно писмо на кралската дъщеря Ингеяр, че при шведския крал Улав са пристигнали вестоносци от крал Ярислайв^[36] от Холмгард, за да сватосат Ингеяр за крал Ярислайв и по-нататък, че крал Улав приел това с радост. Астрид, другата дъщеря на краля, дошла в имението на ярл Рагнвал и било вдигнато голямо пиршество. Сигват се заприказвал с кралската дъщеря. Тя знаела за него и рода му, защото скалдът Отар, който бил син на сестрата на Сигват, от дълго време бил приятел на шведския крал Улав. Разговаряли за много неща и накрая ярл Рагнвал попитал дали кралят на Норвегия Улав не би взел Астрид: „Ако той се съгласи, казал Рагнвал, почти съм сигурен, че няма да искаме от шведския крал разрешение.“ Същото казала и кралската дъщеря Астрид. След това Сигват и хората му тръгнали обратно към родината си. Стигнали до Борг малко преди Юл и се срещнали с крал Улав.

Сигват влязъл в дома на краля, в неговата трапезария. Погледнал стените и казал:

Кралските войници украсиха тази зала,

окачиха шлем и броня на стената.

Дружината враните събра.

Никой от младите крале сега

не може да се хвали

с по-добра украса,

сигурно е, затова залата е тъй прекрасна!

После разказал за пътуването си с думите:

Бойната дружина моля аз

да изслушаш, господарю.

Тези стихове по пътя съчинявах;

за болката си в тях разказах.

Слязох от кораба, доплавал

като на ски върху водата.

По пътя към Свитюд аз се отправих.

През тази есен да спя забравих.

А след като поговорил с краля, той съчинил:

Аз казах,

когато срещнах могъщия Рагнвал,

че думата, която даде

на тебе, кралю Улав,

трябва да се спазва честно,

пазачо с меча!

Аз много чух в онази гостна

на щедрия ви дом.

Никога не съм изслушвал по-прекрасна реч —

наследникът на ярли те помоли,

разточителни кралю,

да приемеш всеки, който дойде

със знака на Рагнвал,

а всеки, когото господарят

на изток изпрати,

да получи подкрепата на ярла.

Сигурно е това, мога да твърдя!

Щом пристигнах там, кралю,

народът заговор подготви,

наследникът на Айрик го организирал.

И ако вие земята наследствена на ярла,

която от Свайн отнехте

управлявате сега,

дължите го на помощта на Айлив.

А брат му Юлв

се зае с конфликта

между вас и Улав.

Чудесен отговор-споразумение получих.

И за двамата нещата се нареждат.

На разбойниците враг,

не ще наруши мира Рагнвал,

ако никога и никой

стъпка от омраза не направи.

Сигват веднага разказал на крал Улав какво е научил. Кралят първо много се ядосал, когато разбрал за сватовството между крал Ярислайв и кралската дъщеря. Крал Улав заявил, че може да очаква само лоши неща от шведския крал: „Бих му платил така, че да ме помни!“

Малко по-късно обаче кралят попитал Сигват за други новини от страната на готите. Сигват надълго и нашироко му разказал за кралската дъщеря Астрид, колко красива и умна била тя, а и хората казвали, че не била по-лоша от сестра си Ингеяр. Това харесало на краля. Сигват разказал всичко, за което си говорили с Астрид. Кралят мислил много за това и накрая казал: „Шведският крал не очаква, че аз ще посмея да се оженя за негова дъщеря против волята му.“ Те не споделили с никой друг за това. Крал Улав и скалдът Сигват често обсъждали помежду си този въпрос, кралят подробно разпитвал Сигват за запознанството му с ярл Рагнвал. „Що за приятел имаме в негово лице?“ — попитал той. Сигват отвърнал, че ярлът е верен приятел на крал Улав. После съчинил:

Могъщи кралю,

мирът с властния Рагнвал

трябва ти да задържиш.

Полезен е той за тебе

ден и нощ.

Господарю на тинга,

той е, зная аз добре,

най-верен твой приятел

на изток чак до зеленото море.

След празника Юл Турд Скутакол, сестрин син на скалда Сигват, придружен от прислужника на Сигват, заминал в пълна тайна. Двамата тръгнали на изток към Готландия, където през есента бил Сигват. Когато пристигнали при жената на ярла, те показали знака, доказващ, че при ярла ги изпраща самият норвежки крал Улав с всички пълномощия. Ярлът тръгнал веднага и кралската дъщеря Астрид го последвала. Те водели след себе си около сто души отбрани хора от дружината и измежду синовете на влиятелни оделсбонди. И дрехите, и оръжието, и конете им били много красиви. Те препуснали към Сарпсборг в Норвегия и стигнали по време на кинделмесата.

92. Крал Улав наредил да приготвят най-доброто пиене, което можело да се намери, както и всичко друго от най-добро качество. Той събрал около себе си много знатни хора от околните селища. Когато ярлът пристигнал с кралската дъщеря и свитата си, кралят ги посрещнал сърдечно. За ярла отредили прекрасно подредени помещения, прислуга и хора, които да се грижат нищо да не помрачи празненството. След като изминали няколко дни в ядене и пиене, кралят, ярлът и кралската дъщеря се събрали, разговаряли и ярлът дал ръката на дъщерята на шведския крал Астрид на краля на Норвегия. Улав и тя се обвързали в същия брачен съюз, който бил уговорен между него и нейната сестра Ингеяр. Кралят щял да даде на Астрид същите сватбени подаръци, които трябвало да даде и на Ингеяр. Те направили още по-голямо пиршество и вдигнали голям тост за сватбата на крал Улав и кралица Астрид.

След това ярл Рагнвал тръгнал обратно за родината си и на раздяла кралят му поднесъл големи и хубави дарове. Двамата се сбогували като скъпи приятели и тяхното приятелство продължило до самата им смърт.

93. През пролетта в Швеция пристигнали пратеници от крал Ярислайв от Холмгард, които поискали да се изпълни уговорката, направена през изминалото лято, според която крал Улав обещал да омъжи дъщеря си Ингеяр за крал Ярислайв. Крал Улав обяснил на дъщеря си Ингеяр, че това е неговото желание. Тя отговорила: „Ако се омъжа за крал Ярислайв, искам за сватбен подарък Алдайгюборг и цялото ярлство, което принадлежи към нея.“ Пратениците от Гардарике се съгласили с удоволствие. Тогава Ингеяр казала: „Ако трябва да замина в Гардарике, искам да си избера човек от Швеция, който ще ме придружава, и мисля това за справедливо. Искам на изток той да има не по-малък ранг от този, който има тук, и в никакъв случай не по-малки права от тези, които има тук.“ Кралят се съгласил и двете страни си дали дума да спазят тези условия.

После кралят попитал Ингеяр, кого от кралството си избира за свой придружител. Тя отговорила: „Името му е ярл Рагнвал Юлвсон, моят родственик.“ Кралят отговорил: „Мислех да платя по друг начин на ярл Рагнвал за измяната към неговия крал и за това, че замина за Норвегия с дъщеря ми и я даде за наложница на Якия. Той се оказа нашият най-голям враг. През лятото ще бъде обесен.“ Ингеяр помолила баща си да удържи думата си. Кралят се съобразил с молбата й и отвърнал, че ярл Рагнвал можел да замине от страната в мир, но никога повече не бивало да се появява пред очите на краля, нито кракът му трябвало да стъпва в Швеция, докато на власт е крал Улав.

Ингеяр предала на ярла думите на баща си и му определила среща. Рагнвал тръгнал веднага към Йостерготландия, откъдето взел кораб и отплавал със свитата си към уговореното за срещата с Ингеяр място. През лятото всички заедно отпътували за Гардарике. Ингеяр се омъжила за крал Ярислайв. Синовете им се казвали Валдемар, Висавалд и Холте. Кралица Ингеяр дала на ярл Рагнвал Алдайгюборг и ярлството около нея. Ярлът живял дълги години там. Той бил много уважаван човек. Синовете на Рагнвал и жена му Ингеборг били ярлите Юлв и Айлив.

94. Имало един съдия-старейшина във Вестерготландия, който се казвал Емюнд от Скара. Той бил един от най-умните хора и най-добрите оратори по онова време. Произлизал от знатен род и имал много роднини. Притежавал богатства, хората казвали, че можело да му се има доверие. След като ярлът заминал, той станал най-уважаваният човек във Вестерготландия.

През пролетта, когато ярл Рагнвал заминал от Готландия, готите събрали тинга. Те се питали, какво ли ще измисли шведският крал. Чули, че той бил много ядосан за това, че са станали приятели на краля на Норвегия Улав, вместо да се бият срещу него, и че шведският крал щял да обвини хората, които тръгнали с дъщеря му Астрид към Норвегия. Някои от вестготите казвали, че разчитат на краля на Норвегия и ще му предложат да служат при него; други ги съветвали да не правят това, защото няма да имат достатъчно сили да се бият срещу шведския крал, ако се наложи. „Кралят на Норвегия е прекалено далеч от нас — повтаряли те, — а там е съсредоточена силата на страната му. По-добре да изпратим хора при шведския крал и да се опитаме да се споразумеем с него. А ако не успеем, тогава ще поискаме подкрепа от норвежкия крал.“

Бондите помолили Емюнд да се заеме с тази мисия. Той се съгласил и тръгнал с тридесет мъже. Стигнал до Йостерготландия. Там имал много роднини и приятели, които го посрещнали добре. Той разговарял с най-умните мъже на страната и им разказал за безизходицата, в която се намирали вестготите; всички били единодушни, че шведският крал нарушава законите с действията си срещу тях.

Емюнд заминал за Швеция и там говорил с много знатни хора. Те били на същото мнение. После продължил пътя си, докато една привечер стигнал в Упсала, където той и хората му намерили подслон и пренощували.

На следващия ден Емюнд отишъл при краля, когато той приемал и бил заобиколен от много хора. Емюнд се приближил към краля, поклонил се и поздравил. Кралят го погледнал, поздравил го и попитал за новини. Емюнд разказал: „При нас, готите, не се случват много неща, но има едно нещо, което мисля, че е голяма новина: Ате от Вермландия отиде в гората през зимата със ски и лък. У нас той минава за много голям ловец. Та Ате се сдобил с толкова много кожи от белки, че напълнил шейната колкото могла да побере. Когато се връщал от гората, видял още една белка на едно дърво и стрелял по нея, но не я улучил. Ядосал се, изоставил шейната си и хукнал да я гони. Белката бягала все по-навътре в гората, а дърветата все повече се сгъстявали. Белката се криела ту в корените, ту в клоните им и прескачала от дърво на друго. А когато Ате стрелял по нея, стрелата му не уцелвала животното. Белката бягала така, че Ате не я виждал добре. Той бил толкова увлечен в този лов, че не усетил кога минал денят. Накрая успял да я хване. Когато се здрачило, той се хвърлил на снега, както правел обикновено, и така прекарал цялата нощ. Паднал гъст снеговалеж. На следващия ден Ате потърсил шейната си, но не я намерил и се върнал без нея. Това е, което мога да разкажа!“

Кралят казал: „Не беше нищо особено. Не можеш ли да ми разкажеш нещо друго?“ Емюнд отговорил: „Тук току-що се случи нещо, което може да се каже, че е ново. Гаюте Тувесон отплавал по река Гота с пет военни кораба и когато спрял при Айкерьой, към него се приближили пет големи датски търговски кораба. Гаюте и хората му бързо превзели четири от корабите, без да загубят нито един от своите хора, и заграбили всичко, което намерили на тях. Петият кораб обаче се измъкнал и отплавал в открито море, където вдигнал платното си. Гаюте тръгнал да го преследва с един кораб. Едва го нападнал и вятърът се засилил; датският кораб започнал да се движи по-бързо и излязъл в открито море. Тогава Гаюте понечил да се върне, но течението отнесло кораба му в Лаасьо с всички вещи и хора. Той трябвало да почака другите кораби край Айкерьой. Но датчаните стигнали там с други пет кораба, убили всички моряци на Гаюте и си върнали откраднатата стока. Гаюте и хората му си получили заслуженото, защото били алчни!“

Кралят казал: „Това наистина бяха големи новини и то добре разказани. А ти кажи сега, какво искаш?“ Емюнд отговорил: „Господарю, дошъл съм да отсъдиш едно важно дело, по което нашият закон се различава от закона на Упсала.“ Кралят попитал: „От какво се оплакваш?“ Емюнд казал: „Има двама мъже от благороднически произход, които са еднакво добри във всичко, но са различни по богатство и разум. Те враждуват помежду си заради една земя и всеки от двамата е нанесъл щети на другия, но повече е навредил този, който е по-силният; накрая се сбили и тогава делото им се разгледа в тинга на народа. Осъдиха по-силният да плати, но още през първия ден от наказанието той даде гъсета вместо гъски и прасенца вместо свине, а вместо една марка чисто злато даде половината марка в злато, а другата в глина и тор. Освен това заплаши със смърт и отмъщение другия, който прие това за разплата. Какво ще отсъдите Вие, господарю?“ Кралят отвърнал: „Той ще плати пълния размер на глобата, както му е отсъдено, и още три пъти по толкова ще даде на своя крал. Ако не плати в уречения ден и час, ще бъде лишен от всичко, което притежава, и половината ще се даде на краля, а другата половина ще се даде на човека, комуто дължи.“

Емюнд призовал всички уважавани хора, които били там, за свидетели на тази присъда. След това се поклонил на краля и си тръгнал. Дошли и други хора с оплакванията си при краля. Когато седнал край масата да се храни, кралят попитал къде е съдия-старейшина Емюнд. Казали му, че се е прибрал в помещението си. Тогава кралят наредил: „Идете и го повикайте, той ще ми бъде гост днес!“ Внесли храна, влезли свирачи на гига и харпа и започнали да разливат питиета по чашите. Кралят бил много весел, а около него имало много хора, така че той забравил за Емюнд.

Кралят пил до вечерта и накрая заспал. Спал през цялата нощ, а на другата сутрин, когато се събудил, си спомнил за какво говорил Емюнд предишния ден и когато се облякъл, повикал най-умните хора от свитата си. Крал Улав разполагал с дванайсет такива мъже и те винаги го съветвали в трудните дела. Това не било лесно, защото кралят не обичал съдиите да заобикалят закона, а и никой не можел да му противоречи. На тази среща кралят взел думата и първо ги помолил да повикат съдия-старейшината Емюнд. Но когато вестоносецът се върнал, казал: „Господарю, вчера съдия-старейшината Емюнд си е заминал веднага, след като се нахранил.“

Тогава кралят казал: „Кажете ми сега, старейшини, какво искаше да каже Емюнд по въпроса за закона вчера?“ Те отговорили: „Господарю, вие сам бихте разбрали, ако нещо друго се криеше зад думите му, освен онова, което той изрече.“ Кралят продължил: „Двамата мъже, за които той разказа, че били врагове, а единият бил по-влиятелен от другия, той имаше предвид мен и Улав Дигре, нали?“ — „Така е, както казвате, господарю“ — отговорили те. Кралят казал: „Тингът на Упсала разгледа нашия въпрос, но какво имаше Емюнд предвид, когато обясняваше, че били дадени гъсета вместо гъски и прасенца вместо свине и че половината марка била платена в злато, а другата в глина?“

Арнвид Слепия отговорил: „Господарю, няма голяма разлика между червеното злато и глината, а още по-малка е тази между краля и роба. Вие обещахте Ингеяр, вашата дъщеря на Улав Дигре, а тя е от най-знатното кралско потекло в Северните страни, защото произхожда от самите богове. А крал Улав получи Астрид, която също е кралско дете, но майка й е наложница и освен това не е шведка. Има голяма разлика между двама крале, когато единият получава от другия по-малко от полагащото му се и на всичкото отгоре трябва да благодари за това. Вярно е, че никой норвежец не може да се мери с краля на Упсала, нека сме благодарни, че боговете винаги са помагали на тези, които обичат, но сега малцина обръщат внимание на това.“

Имало трима братя: Арнвид Слепия, който виждал толкова слабо, че едва си намирал пътя между хората, но бил много умен, Турвид Пелтека, който не можел да каже повече от две гладки думи в едно изречение, но бил най-уважаваният и най-почитаният, и Фрьойвид Глухия, който едва чувал. И тримата братя били уважавани, умни и богати хора от знатен род. Кралят много ги ценял. Затова Улав ги попитал: „Какво искаше да каже Емюнд с разказа си за Ате от долината?“ Никой не отговорил на този въпрос; всички само се спогледали. Кралят настоял: „Кажете, де!“ Тогава Турвид Пелтека казал: „Ате нетърпим, мръсник, лош човек, глупав.“ Кралят попитал: „За кого намеква?“ Фрьойвид Глухия се престрашил: „Господарю, бихме могли да говорим по-ясно, ако Вие ни позволите.“ Кралят го подканил: „Фрьойвид, разрешавам ти да кажеш каквото искаш.“

И Фрьойвид взел думата: „Турвид, моят брат, който е смятан за най-умният от нас, твърди, че всичко това е едно и също: „Ате е нетърпим, ограничен и глупав.“ Той казва, че такъв е онзи, който толкова се е отегчил от мира, че иска да се бие за дреболии. Той няма да ги получи, а сигурно ще загуби големи и ценни неща. Глух съм, но толкова много хора обсъждаха досега този въпрос, че дори и аз успях да разбера следното: и на богати, и на бедни не им харесва това, че Вие не спазихте думата си пред краля на Норвегия и най-вече, че погазихте решението на тинга на Упсала, което беше решение на целия народ. Хората не трябва да се страхуват нито от краля на Норвегия, нито от датския крал, нито от който и да е друг, докато зад гърба Ви стои шведската войска. Но ако народът се обърне като един човек срещу Вас, тогава ние, Вашите приятели, не ще можем да Ви дадем съвет, който би Ви помогнал.“

Кралят попитал: „Кой е главният виновник за плана да се отнеме кралство Норвегия от мене?“ Фрьойвид отговорил: „Всички шведи искат старите закони и пълните си права. Огледайте се, господарю, и вижте колко от вашите знатни приближени седят тук и Ви съветват. Да си кажа право, според мене сме шестима тук, които можем да се смятаме за Ваши съветници, а всички други си стоят по домовете и се съветват с народа. И ако трябва да кажа истината, сега се събира войска и по цялата страна е изпратена вест за подготовка на наказателен тинг. Ние, тримата братя, бяхме поканени да участваме в него, но никой от нас не искаше да бъде наречен предател на краля, защото и баща ни не е бил такъв.“

Тогава кралят взел думата: „Какво трябва да направим, за да излезем от това положение? Попаднали сме в труден за разплитане възел. Дайте ми съвет, добри ми съветници, така че да успея да задържа кралството и наследството на моя баща. Не искам и да се опитвам да заставам срещу цялата шведска войска.“

Арнвид Слепия отвърнал: „Господарю, мислех, че ще бъде по-добре, ако препуснете към Орос с хората, които пожелаят да Ви последват. Оттам вземете корабите си и отплувайте към Меларен, съберете народа и ако искате да бъдете справедлив, предложете на народа закони и поземлено право; спрете сигнала за сбор на войската — той още не се е разпрострял надалече. После изпратете доверени хора при тези, които са предприели тази решителна стъпка, и можете да им простите, ако няма размирици.“ Кралят потвърдил, че ще послуша този съвет: „Аз искам вие, братята, да тръгнете и да изпълните тази задача, защото на Вас имам най-голямо доверие.“ Тогава Турвид Пелтека казал: „Аз оставам, а Якоб ще пътува, така е правилно.“ А Фрьойвид допълнил: „Нека направим, както казва Турвид, господарю. Той не иска да се отделя от Вас. Ще заминем двамата с Арнвид.“

Направили така, както се разбрали — крал Улав отплавал с корабите си към Меларен. Не след дълго събрал много хора около себе си. Фрьойвид и Арнвид заминали за Юлерокер; те водели със себе си сина на краля — Якоб, но държали това в тайна. Скоро забелязали, че са стигнали до места, където военните и бондите се събирали и се съветвали ден и нощ. Когато Фрьойвид и Арнвид срещнали свои роднини и приятели, Фрьойвид им казал, че са дошли да се присъединят към дружината; всички приели това с радост. Хората вярвали, че именно братята трябва да ги предвождат, затова цялото човешко множество тръгнало след тях. Всички били единодушни в убеждението си, че за нищо на света не искат крал Улав, нито беззаконието и насилието, произлизащи от неговата власт. Не искали крал, който не се вслушва в приближените си, когато говорят истината.

Фрьойвид усетил колко сърдити били хората и решил, че това не може да продължава така. Той се срещнал с местните хьовдинги и им казал следното: „Мисля, че ако се заемем със задачата да отнемем кралството от ръцете на Улав Айриксон, трябва точно ние, знатните шведи, да застанем начело на народа. Никога шведските хьовдинги не са били така единни и никога народът не ги е подкрепял толкова силно. Нашите бащи не са имали нужда да се съветват с вестготите как да управляват страната си. И ние не сме толкова некадърни, че Емюнд да идва да ни дава съвети. Искам всички роднини и приятели да се съюзим и да се държим един за друг.“ Хората се съгласили с думите му и харесали казаното. След това се присъединили към съюза, който хьовдингите на шведите сключили помежду си. Фрьойвид и Арнвид станали водачи на тази войска.

Когато Емюнд разбрал какво се е случило, се изплашил, че няма да успее да осъществи плана си. Отишъл при двамата братя и разговарял с тях. Фрьойвид попитал Емюнд: „Какво смятахте да сторите, ако бяхте успели да убиете крал Улав Айриксон? Кого щяхте да изберете за крал тогава?“ Емюнд отговорил: „Този, когото мислим, че е най-подходящ за трона, независимо дали е от благороден произход или не.“ Фрьойвид казал: „Ние, шведите хьовдинги, не искаме кралската власт да излезе извън рода сега, когато имаме вече толкова голям избор. Крал Улав има двама сина и ние ще направим крал единия от тях. Между двамата има разлика — единият е роден от брака на краля с шведка, а другият е син на наложница и е половин вендландец по произход.“

В отговор се чул силен ропот. Всички искали Якоб за крал. А Емюнд казал: „Вие, хьовдингите, държите властта и този път вие решавате. Но аз ще ви кажа, че някои от тези, които сега не дават и дума да стане кралската власт на Швеция да излезе от този род, ще поживеят и сами ще се убедят, че е по-добре за хората, ако властта премине в ръцете на други знатни родове.“

След това братята Фрьойвид и Арнвид призовали кралския син Якоб в тинга и го накарали да приеме короната на Швеция. Шведите му дали името Анюнд и оттогава го наричали така. По онова време крал Анюнд бил на десет-дванайсет години. Сформирал кралската си дружина и избрал знатни хора за своята свита, а когато събрал толкова голяма войска, колкото смятал, че му е необходима, освободил бондите да отидат по домовете си.

И така между двамата крале на Швеция тръгнали да пътуват пратеници, докато накрая бащата и синът се срещнали и сключили мирен договор. Улав искал да остане крал до края на живота си. Той щял да поддържа мира с Норвегия и с всички други страни, въвлечени и в тези отношения. Анюнд също щял да бъде крал на Швеция и щял да получи такава част от страната си, за каквато той и баща му се споразумеели, но Анюнд трябвало да подкрепя бондите, ако крал Улав Айриксон стори нещо против тяхната воля.

После заминали пратеници при крал Улав в Норвегия. Те трябвало да го поканят да присъства на тинга в Кунгхеле на среща с шведския крал. По-нататък му съобщавали, че шведският крал иска да потвърди мирния договор. Когато Улав чул посланието, понеже бил заинтересован от постигането на мир, веднага отплавал с флотилията си, както било уговорено. Този път шведският крал дошъл и когато роднините се срещнали, сключили мирен договор. Шведският крал станал сговорчив и вече било лесно да се разговаря с него.

Тущайн Фруде разказва, че имало едно селище в Хисинг, което било в границите на Норвегия, но преди това влизало в територията на Готландия. Кралете решили да теглят жребий, за да решат, кой да го притежава. Шведският крал взел заровете в ръка и казал на крал Улав, че не е необходимо да хвърля жребия, разклатил ръката си и добавил: „Тук има две шестици и няма защо, господарю мой, да ги хвърлям.“ И действително хвърлил две шестици. След това хвърлил Улав, кралят на Норвегия, на единия зар излязла шестица, а другият се пръснал на седем парчета. Затова той получил селището. Нищо друго не съм чул да се споменава за тази среща. Кралете се разделили в мир.

95. След онова, което разказахме, крал Улав тръгнал за Викен с войската си. Отишъл първо в Тьонсберг и останал там известно време, после заминал за северните части на страната и през есента стигнал до Тронхайм, където презимувал. И ето че крал Улав станал единствен крал на цялата страна, която по-рано притежавал Харалд Хорфагре. Улав по мирен път посредством договор получил и тази част от Норвегия, която притежавал шведският крал, а онази част от страната, която била завзета от датския крал, той си върнал със сила и я управлявал също толкова добре, колкото цялата останала земя. По него време датският крал Кнют властвал над Англия и Дания; самият той прекарвал повече време в Англия и оставял други хьовдинги да управляват Дания. Тогава той все още не предявявал исканията си към Норвегия.

96. Разказват, че Оркньой били заселени от викингите по времето на норвежкия крал Харалд Хорфагре. Първият ярл на Оркньой се казвал Сигюрд; той бил син на Йойстайн Глюмра и брат на ярла на Мьоре Рагнвал. Сигюрд бил наследен от сина му Гюторм. След него ярлството поел Турв Айнар, син на ярла на Мьоре Рагнвал. Той дълго управлявал и бил влиятелен човек. Синът на Харалд Хорфагре — Халвдан Холег излязъл срещу Турв-Айнар и го прогонил от Оркньой. После Айнар се върнал и убил Халвдан на Ринансьой. По-късно крал Харалд дошъл на Оркньой с войската си и Айнар избягал в Шотландия. Крал Харалд съобщил на островитяните, че той е собственикът на земята по островите. И така кралят и ярлът се разбрали. Ярлът станал поданик на краля и негов феодал, без да бъде длъжен да плаща данък за владението си, защото то било изложено постоянно на опасност от набези. Айнар платил шейсет марки злато на краля и Харалд нахлул в Шотландия, за което се разказва в „Глимдропа“.

След Турв-Айнар островите били управлявани от синовете му Арншел, Арленд и Турфин Хаюсаклюв. По това време от Норвегия пристигнал Айрик Блудьокс и тримата ярли останали под негова власт. По-късно Арншел и Арленд загинали в един военен поход, а Турфин управлявал страната до дълбока старост. Синовете му се казвали Арнфин, Ховард, Лудве, Лют и Скюле; майка им се казвала Грелод и била дъщеря на ярла на Катанес Дюнгад. Нейна майка била Груа, дъщерята на Тущайн Раюд. В последните дни от управлението на ярл Турфин синовете на Блудьокс дошли от Норвегия, бягайки от ярл Хокон. Те плячкосали Оркньой и убивали всичко живо.

Ярл Турфин умрял от старост. След него синовете му управлявали островите и за тях до днес се разказват дълги саги. Най-дълго от тях живял Лудве и накрая сам управлявал островите. Неговият син се казвал Сигюрд Дигре, който наследил ярлството на баща си. По негово време Улав Тригвасон се върнал с войската от викингски поход на запад, спрял на Оркньой, пленил ярла и го завел на Рагнвалсьой с един кораб. Крал Улав предложил на ярла да го помилва, ако приеме да бъде покръстен и приеме правата вяра, ако стане негов поданик и въведе християнството на Оркньой. Крал Улав взел сина му на име Хюнде или Валп за заложник. После крал Улав заминал за Норвегия и там бил провъзгласен за крал. Хюнде прекарал при крал Улав няколко години и починал. Оттогава ярл Сигюрд не показвал голяма привързаност към краля. Той се оженил за дъщерята на шотландския крал Мелколм^[37]. Синът им се казвал Турфин. Сигюрд имал и няколко по-големи синове: Сюмарлиде, Брюсе и Айнар Врангмюн.

Четири-пет години след гибелта на крал Улав Тригвасон ярл Сигюрд заминал за Ирландия, като оставил синовете си да управляват островите. Той изпратил Турфин при шотландския крал, който му бил дядо по майчина линия. По време на това пътуване ярл Сигюрд загинал в битката при Брианс^[38]. Когато вестта за неговата смърт стигнала до Оркньой, тримата братя Сюмарлинде, Брюсе и Айнар били провъзгласени за ярли и разделили островите на три части. Турфин Сигюрдсон по това време бил на пет години. Когато шотландският крал научил, че Сигюрд е загинал, той дал Катанес и Сюдерландия на своя роднина Турфин, провъзгласил го за ярл и поставил хора да управляват страната вместо него, докато порасне. Ярл Турфин се очертавал умен и силен, растял едър и страшен за враговете си мъж и отрано се виждало, че ще стане жесток. За това разказва Арнур, скалдът на ярла:

Под небесния покров

нямаше по-млад владетел

от храбрия брат на Айнар,

който страната като него

да е завзел и пазил.

97. Двамата братя се ненавиждали един друг. Брюсе бил открит, честен, умен и добър оратор и всички го обичали заради това. Айнар пък бил затворен, мълчалив и мразел хората; той бил злобен и алчен, но се оказал голям военачалник. Сюмарлиде приличал на Брюсе по характер; той бил най-големият и живял най-малко от братята. Починал след боледуване. След смъртта му Турфин поискал своя дял от Оркньой. Айнар отговорил, че Турфин притежава Катанес и Сюдерландия — кралството, което преди притежавал баща им и било по-голямо от една трета от Оркньой. Арнфин не искал Турфин да получи никаква част, но Брюсе направил замяна за своя дял: „Аз не искам да се лакомя за повече от едната трета от островите, която ми се полага по мирен път“ — заявил той. Тогава Айнар получил две трети от островите. Той станал властен човек с голяма войска. През лятото често заминавал на военни походи и набирал много от островитяните за воини. Плячката не разпределял по равно. Всичко това омръзнало на бондите, но ярлът им казал, че няма да им се случи нищо добро, ако му се противопоставят. Ярл Айнар бил изключително опърничав човек и за страната му настанали лоши времена заради мизерията и данъците, които бондите плащали. В земите, управлявани от Брюсе, бондите живеели добре и обичали своя господар.

98. Имало един човек, който се казвал Омюнде. Той бил уважаван и богат мъж и живеел в Сандвик на Росьой. Синът му се казвал Туршел и бил най-почитаният мъж на Оркньой.

Една пролет ярл Айнар отново свикал хора за поход, както обикновено. Бондите се оплакали на Омюнде и го помолили да се застъпи за тях пред ярла. Той отговорил: „Ярлът не се интересува какво говорят хората за него. Аз и ярлът засега сме добри приятели, но се страхувам, че ще последват нещастия, ако се скараме, като се знае какъв нрав имаме и двамата. Не искам да се забърквам в такива неща.“

Тогава хората отишли при Туршел и разговаряли с него по въпроса, който ги вълнувал. Той първо отказал, но накрая, след като дълго го молили, все пак им обещал да направи нещо. Според Омюнде той дал обещанието си прибързано. Когато ярлът свикал тинга, Туршел станал и говорил от името на бондите. Той помолил ярла да освободи хората от задължителния им принос в походите и споменал за мизерията, в която тънел народът. Ярлът му отговорил любезно, че ще помисли за предложението на Туршел. „Мислех да взема със себе си шест кораба от страната, но сега ще искам три. Само помни, Туршел, че не трябва много често да ме молиш за подобни неща.“ Бондите благодарили от сърце на Туршел за помощта.

И така ярлът заминал на викингски поход, от който се завърнал през есента. На следващия ден от завръщането си ярлът отново предявил обичайните си искания към хората и събрал тинга на бондите. Тогава Туршел отново се изказал и помолил ярла да освободи бондите от големи такси. Ярлът ядосано му отговорил, че за хората става по-лошо, когато Туршел говори от тяхно име. Той се държал грубо и невъздържано, накрая дори заплашил един от тях със смърт и разпуснал тинга.

Когато Омюнде научил какви приказки си разменили Туршел и ярлът, той помолил Туршел да замине надалеч и го изпратил в Катанес при Турфин. Туршел останал дълго време при ярл Турфин и между тях се зародило трайно приятелство. Оттогава Турфин бил наречен Възпитаника на Туршел и станал уважаван от всички човек. Много знатни хора изоставили именията си и избягали от Оркньой заради суровото управление на ярл Айнар. Повечето от тях останали в Катанес при ярл Турфин, но имало и такива, които избягали в Норвегия и в други страни.

Когато ярл Турфин пораснал, той поискал от брат си ярл Айнар частта от кралството, която му се полагала, а това била една трета от Оркньой. Айнар нямал никакво желание да намалява територията, над която властвал. Тогава Турфин събрал войска от Катанес и отишъл на островите. Когато ярл Айнар научил това, и той събрал войска, за да защити страната си. Ярл Брюсе също дошъл с хората си, застанал между двамата си братя и се помъчил да ги помири. Разбрали се Турфин да получи едната трета, която му се полагала. Айнар и Брюсе обединили своите части, които щял да управлява Айнар сам, и се уговорили, когато единият от двамата умре, другият да наследи неговата част. Хората сметнали, че тази уговорка не е справедлива, понеже Брусе имал син — Рагнвал, а Айнар нямал синове.

Ярл Турфин поставил хора да се грижат за земята му на Оркньой, а самият той живеел предимно в Катанес. През лятото ярл Айнар прекарал повечето време във военни походи около Ирландия, Шотландия и Британия. Едно лято той нахлул в Ирландия и влязъл в бой с ирландския крал Конофогор в Юлврексфюрд, за което вече споменахме. Ярл Айнар бил ранен и загубил много кръв.

Следващото лято Йойвинд Юрархорн заминал на изток от Ирландия и се насочил към Норвегия. Времето се влошило и излязла толкова силна буря, че той не могъл да стигне до брега. Спрял в залива Осмюндар. Когато ярл Айнар научил това, веднага се отправил натам с голяма флотилия, заловил Йойвинд и наредил да го убият, но повечето от хората му помилвал. Същите тези мъже през есента отплавали към Норвегия, отишли при крал Улав и му разказали как бил убит Йойвинд. Кралят нищо не отговорил, но всички разбрали, че за него това била скъпа загуба. Йойвинд най-вероятно е бил убит заради него, а Улав почти винаги отмъщавал за бедите, които постигали някого по негова вина.

Ярл Турфин изпратил Туршел Фостре^[39] на островите, за да събере данъците му. Ярл Айнар прехвърлил на Туршел голяма част от вината за това, че Турфин предявил искания. Туршел побързал да замине за Катанес, обяснявайки на Турфин, че ярл Айнар иска да го убие: „Следващият път, когато се срещна с ярла, няма да пропусне да ме убие, затова трябва да замина там, където той няма власт.“

Ярл Турфин поискал Туршел да замине в Норвегия при крал Улав. „Ти ще бъдеш поставен на висок пост, където и да попаднеш, казал той, аз познавам и двама ви с ярла много добре и зная, че един ден ще се сблъскате.“ Тогава Туршел се отправил на юг и през есента стигнал в Норвегия. Отишъл при крал Улав и презимувал при него. Кралят много го харесал. Често общувал с Туршел, защото разбрал, че гостът му е умен и смел човек. От неговите думите кралят се убедил, че Туршел има различно отношение към ярлите — бил голям приятел на Турфин и се изказвал много лошо за Айнар.

В ранна пролет кралят изпратил кораб на запад при ярл Турфин с покана ярлът да го посети. Ярлът не се забавил да тръгне, защото поканата била придружена от обещание за приятелство с краля.

99. Ярл Турфин заминал за Норвегия. Стигнал до крал Улав, който го приел много сърдечно. Той останал до късно лято и когато се наканил да се завърне в родината си, крал Улав му подарил голям и хубав кораб, натоварен с всичко необходимо. Туршел Фостре също поискал да замине с ярла и тогава Турфин му дал своя кораб, с който бил пристигнал от Исландия. Кралят и ярлът се разделили като близки приятели.

През есента ярл Турфин отишъл на Оркньой. Когато ярл Айнар научил това, качил хората си, които били много на брой, на корабите и зачакал. Ярл Брюсе отново дошъл при двамата братя и се опитал да ги вразуми и помири. Накрая те пак сключили мирен договор, който скрепили с клетви. Туршел Фостре и ярл Айнар трябвало да останат приятели; те се споразумели за това, че взаимно ще си устроят пиршества, като ярлът щял да гостува на Туршел в Сандвик.

Айнар пристигнал и пиршеството било разкошно, но той нямал настроение. Седели в голяма гостна с врати в двата й края. Същия ден, в който ярлът щял да отпътува, Туршел трябвало да тръгне, за да му гостува на свой ред. Той изпратил хора напред да огледат пътя, по който щели да минат с конете през деня. Когато хората му се върнали, те разказали, че са попаднали на три засади от въоръжени люде. „Предполагаме, че им е наредено да чакат там“ — съобщили съгледвачите. Тогава Туршел събрал хората си и им наредил тайно да се приготвят за път. Ярлът го подканил да побърза, защото наближавало времето за тръгване. Туршел отвърнал, че има още да се приготвя за пътя и излязъл от гостната.

Огнищата горели. Туршел влязъл през едната врата, а след него влязъл мъж на име Халвар, който бил исландец. Той затворил вратата след себе си, а Туршел пристъпил навътре в помещението между огнището и ярла. Ярлът попитал: „Още ли не си готов?“ Туршел отвърнал: „Напротив, вече съм готов.“ И отсякъл главата на ярла, който се строполил на пода. Тогава исландецът рекъл: „Не съм виждал толкова несръчен човек като вас — да не изтеглите ярла от огъня.“ Подпъхнал една секира под голия крак на ярла, за да го дръпне от огнището. После те побързали да излязат през срещуположната врата, където ги чакала въоръжената дружина на Туршел.

Хората на ярла се втурнали вътре, но Айнар вече бил мъртъв. Всички били толкова потресени, че се отказали от отмъщение. Събитията се развили много бързо, а и никой не очаквал подобно нещо от Туршел; хората предполагали, че нещата вървят по уговорката и че приятелството между Туршел и ярла е сигурно. Освен това повечето присъстващи в залата били невъоръжени, а мнозина били добри приятели на Туршел. Но съдбата извършила своето — било предсказано, че Туршел ще живее по-дълго от ярл Айнар. Когато Туршел излязъл от залата, хората му не били по-малко от тези на ярла. Той отишъл при корабите си, а свитата на ярла си тръгнала. Туршел веднага отплавал на изток при крал Улав в Норвегия. Там го приели сърдечно и кралят го разпитал какво е направил. Задържал го при себе си до края на зимата.

100. След като Айнар загинал, Брюсе наследил неговата част от страната, защото имало много свидетели на уговорката между двамата братя. Турфин обаче смятал, че е по-правилно те да получат половината от всеки остров. Все пак Брюсе вече бил получил две трети от земите през същата зима.

Когато дошла пролетта, Турфин предявил претенции за половината от земята на Брюсе, но Брюсе не се съгласил. Двамата свикали тинга и обсъдили въпроса там. Приятелите им застанали между тях и се опитали да ги накарат да се споразумеят. Накрая Турфин казал, че няма да се задоволи с по-малко от половината от островите и че на Брюсе не му се полага повече от една трета. Брюсе отвърнал: „Аз бях спокоен, докато притежавах една трета от страната, наследена от баща ми, и никой не предявяваше претенции за нея. Сега наследих още една трета от моя брат по закон. Не мога да се меря с теб в битките, братко, но ще се опитам по друг начин да отстоявам кралството си.“ Така тингът приключил.

Брюсе прозрял, че няма смисъл да влиза в бой с Турфин, защото кралството на брат му било много по-голямо, а и можел да разчита на помощта на шотландския крал, който бил негов дядо по майчина линия. Брюсе решил да замине от страната и да отиде при крал Улав. Той взел и сина си Рагнвал, който по това време бил на десет години. Когато ярлът влязъл при краля, бил посрещнат много сърдечно. Ярлът разказал за целта на пътуването си и за всичко, което се случило между братята. Поискал помощ от краля, за да установи мир в кралството си, като предложил в замяна искреното си приятелство.

Кралят му отговорил, като първо започнал с това как Харалд Хорфагре раздел цялата земя на Оркньой на ярлите като феодално владение, но не я направил тяхна собственост: „Когато Айрик Блудьокс и синовете му — ярлите, били поданици на краля и когато моят родственик Улав Тригвасон отишъл на островите, твоят баща, ярл Сигюрд, станал негов поданик. Сега аз наследих всичко от крал Улав и ти поставям условие: стани мой поданик и аз ще ти дам островите като феодално владение. Ако сега те подкрепя, ще видим в бъдеще коя помощ ще бъде най-силна — моята или тази, която твоят брат ярл Турфин ще получи от шотландския крал. А ако приемеш моето условие, аз ще поискам цялата земя, която моите деди са имали там на запад.“

Този разговор навел ярла на размисъл. Той споделил с приятелите си своите тревоги и им поискал съвет дали да се споразумее с крал Улав и да стане негов поданик: „Ако сега откажа, аз изобщо не съм сигурен какво ще стане, когато се разделим, защото кралят открито ми заяви, че ще си върне Оркньой. С неговата власт и както сме на негова територия, той може лесно да постъпи с нас, както поискаш.“ Ярлът сметнал, че това, което прави, е лудост, но все пак решил да се остави в ръцете на краля — и себе си, и кралството си. Така крал Улав получил от Брюсе властта над всички наследени от ярла земи, а Брюсе станал негов поданик и му се заклел във вярност.

101. Ярл Турфин чул, че брат му Брюсе е заминал при крал Улав да иска помощ от него. Но тъй като Турфин бил преди него при краля и бил приет сърдечно там, помислил, че нещата ще се наредят в негова полза. Той знаел, че в кралския двор имал мнозина, които ще вземат неговата страна, и вярвал, че те ще се умножат, ако отиде лично при Улав. Затова Турфин решил да замине за Норвегия, смятайки, че Брюсе ще получи възможно най-малката подкрепа и няма да успее да изпълни задачата си преди неговата среща с краля.

Но нещата не станали така, както предполагал Турфин, защото когато стигнал при крал Улав, уговорката между ярл Брюсе и краля вече била направена. Ярл Турфин много късно узнал, че брат му е отстъпил кралството си. И когато ярл Турфин и крал Улав се срещнали, кралят веднага поискал от него същото, което получил от Брюсе. Ярлът трябвало да му даде онази част от земята на островите, която притежавал.

Ярл Турфин отговорил любезно и спокойно, че в замяна иска приятелството на краля: „И ако Вие, господарю, смятате, че ще Ви трябва моята помощ срещу други хьовдинги, то Вие ще я получите, но не мога да стана ваш поданик, защото съм ярл на шотландския крал и съм длъжен да му бъда предан.“ Кралят заявил на ярла, че отклонява въпроса: „Ако ти, ярле, не искаш да бъдеш мой поданик, тогава на островите ще поставя човек, избран от мен. Но искам да положиш клетва, че няма да предявяваш претенции за земята и ще оставиш човека, когото изпратя, да я управлява на спокойствие. Ако ти нарушиш някое от моите условия, ще се наложи моят довереник да воюва с тебе и да отговори на удара с удар.“

Ярлът помолил за отсрочка, за да обмисли предложението. Кралят му дал известно време, но когато то изтекло, ярлът поискал от краля допълнителна отсрочка до следващото лято и разрешение да замине на запад през морето, тъй като неговите съветници се намирали в родината му, а той самият бил още дете, за да взема сам решения. Кралят обаче настоял за незабавен отговор.

По това време при крал Улав бил и Туршел Фостре. Той тайно се свързал с ярл Турфин и му казал, че каквото и да прави, не трябва да се разделя с Улав без мирен договор, докато е на негова земя. Когато получил тази вест, ярлът разбрал, че няма избор и трябва да остави нещата в ръцете на крал Улав. Той не губел надежда да си върне наследствените имоти, но въпреки това се заклел пред краля, че този, който не бил роден, за да властва, ще получи кралството с мир. Съгласил се да стане кралски поданик подобно на Брюсе. Кралят забелязал, че Турфин бил по-горд от Брюсе и преживял по-мъчително решението на въпроса. Кралят не можел да разчита на Турфин така, както разчитал на Брюсе, защото разбрал, че Турфин винаги ще получи подкрепата на шотландския крал, ако наруши споразумението. Улав бил умен човек и стигнал до заключението, че Брюсе излиза от всички битки с договор за мир, но никога не обещава повече от онова, което може да изпълни. Турфин, напротив, когато решавал какво да прави, приемал всякакви уговорки, но след това ги забравял. Ето защо кралят много се съмнявал, че Турфин ще спази уговорката.

102. Когато крал Улав обмислил тези неща, той наредил да се свика тинг, на който да присъстват и двамата ярли. Той казал: „Искам народът да узнае сега за договора, който се сключи между мен и ярлите. Те се съгласиха аз да стана собственик на земята на Оркньой и Ялтландия. Двамата станаха мои поданици и ми се заклеха във вярност. Аз ще им дам правото да управляват тези земи — Брюсе получава една трета от тях, а Турфин другата една трета, така както беше досега. Последната една трета, която принадлежеше на Айнар, ще взема аз като наказание за самия него, защото уби Йойвинд Юрархорн от моята свита. Аз отправям към вас, мои ярли, и искането да се помирите с Туршел Омюндасон, който уби брат ви Айнар. Ако вие се съгласите, аз ще го съдя за вината му.“ И станало, както обикновено — ярлите се съгласили с всичко, което кралят поискал, а Туршел станал и се оставил да бъде съден от краля. Така тингът завършил.

Крал Улав присъдил наказание за убийството на Айнар като за убийство на трима едри оделсбонди, но част от него отпаднала поради вината на самия Айнар.

Накрая Турфин помолил краля да му разреши да си замине и веднага щом получил това разрешение, той се приготвил за път. Един ден, когато бил готов и седял на масата на кораба с чаша в ръка, неочаквано при него влязъл Туршел Омюндасон. Сложил главата си в скута на ярла и му казал да прави каквото иска с него. Ярлът го попитал защо постъпва така: „Нали се помирихме според решението на краля? Стани, Туршел!“ Туршел станал и казал: „Това помирение, което ни наложи кралят, аз ще спазвам, доколкото то засяга мен и Брюсе, но що се отнася до теб, ти сам трябва да решиш как ще бъде. Кралят ми възложи управлението на Оркньой и правото да пребивавам там, но аз те познавам добре и зная, че за мен не е полезно да тръгна за островите, без да съм сигурен, че съм в мир с теб, когато пристигна там. Затова ти обещавам, че няма да стъпя на Оркньой каквото и да е мнението на краля за това.“

Ярлът го гледал и минало доста време, преди да отговори. Накрая казал: „Искаш ли, Туршел, аз да реша нещата между нас, вместо да следвам решението на краля? Първото условие за мир между нас е ти да заминеш с мен за Оркньой, да останеш с мене и никога да не се отделяш от мен без разрешението ми. Ще защитаваш земите от мое име и ще правиш всичко, което поискам, докато и двамата с теб сме живи.“ Туршел казал: „Всичко, което аз имам правото да решавам, е във Вашите ръце, ярле.“ После Туршел обещал на ярла да изпълни поставените условия. Ярлът казал, че по-късно ще говорят за плащанията, но го накарал веднага да положи клетва. Приготвили се за път, заминали и той никога повече не се срещнал с крал Улав.

Ярл Брюсе останал и по-дълго време се приготвял за път. Преди да замине, крал Улав разговарял с него и казал: „Мисля, че ти, ярле, си човек, на когото мога да разчитам там на запад. Мисля да вземеш две трети от островите, за да ги управляваш, защото не желая сега, когато си мой поданик, да бъдеш на по-ниско стъпало и да имаш по-ограничена власт отпреди. Искам да те обвържа с доверие към мене, като ти предложа да оставиш тук сина си Рагнвал. С мен и две трети от островите зад гърба си по мирен път ще получиш от твоя брат Турфин онова, което е твое по право.“ Брюсе благодарил, че получава две трети от островите, и след няколко дена заминал. През есента стигнал до Оркньой.

Рагнвал, синът на Брюсе, останал при крал Улав на изток. Той бил много красив, имал буйна и златна като коприна коса; израснал едър, мъжествен и се отличавал както с ума си, така и с изисканото си поведение на благородник. Той дълго живял при крал Улав. Отар Сварте споменава за това в епоса, който съчинил за крал Улав:

Здраво и сурово държиш

за властта на великия крал;

сабите ти преброяваш

сред своите бойци.

Преди теб никой инглинг смел

тук, на земята, в битка

не е побеждавал

на изток от островите

и на запад от морето.

103. Когато двамата братя Турфин и Брюсе пристигнали на Оркньой, Брюсе започнал да управлява две трети от страната, а Турфин — една трета. Турфин прекарвал по-голямата част от времето си в Катанес и в Шотландия и оставил само няколко свои хора на островите. Така Брюсе поел цялата отбрана на островите, а по това време те често били нападани и ограбвани от нормани и датчани, които пътували на запад или идвали оттам и минавали покрай островите. Брюсе обяснил на Турфин, че няма никакви разходи по островите и Ялтландия, а пък взема всички данъци и налози от своята част от кралството. Тогава Турфин предложил на Брюсе да поеме управлението на една трета от земите, а Турфин — на две трети. По такъв начин Турфин щял да пази сам страната и заради двамата. Тази размяна явно не се осъществила веднага, но в сагите за ярлите се разказва, че все пак е станала, макар и по-късно; когато Кнют покорил Норвегия и крал Улав заминал от страната, Турфин получил две трети, а Брюсе — една трета от островите.

Турфин Сигюрдсон бил най-уважаваният ярл, управлявал някога Оркньой, и имал най-голяма власт от всички ярли по тези места. Покорил Ялтландия, Оркньой и Сюдерьой. Имал голямо кралство в Шотландия и едно в Ирландия. За това разказва Айнар, скалдът на ярла:

На Турфин се подчини войската

от Тюсешаар до Дъблин;

не лъжа аз

за този златен господар,

защото наистина такъв бе той.

Турфин бил голям военачалник. Бил едва на пет години, когато получил ярлството и управлявал в продължение на шейсет години^[40]. Починал от болест в последните дни от живота на Харалд Сигюрдсон, а Брюсе умрял, когато крал Кнют бил най-могъщ, малко след като загинал Улав Светия.

104. Стигнахме до още две саги, но ще продължим оттам, където прекъснахме, когато Улав Харалдсон сключил мир с шведския крал. И заминал на север в Тронхайм още същото лято. Били изминали пет години, откакто станал крал на Норвегия. През есента той се приготвил да презимува в Нидарос и останал там до края на зимата. През същата зима, както вече разказахме, Туршел Омюндасон бил при крал Улав. В разговорите крал Улав подел темата за християнството и попитал какво се прави в страната във връзка с този въпрос. Бил чул, че влезе ли човек в Хологаландия, не вижда и помен от християнство и в това отношение още много липсвало както в Намдал, така и в Тронхайм.

Имало един мъж, който се казвал Хорек. Той бил син на Йойвинд Скалдеспил и живеел на остров, наречен Тьота в Хологаландия. Йойвинд не бил много богат, но бил от знатен род. На Тьота по това време живеели само дребни оделсбонди, и то малцина. Хорек купил първо едно голямо имение, после се заселил в него и постепенно прокудил всички други оделсбонди наоколо. Така останал единствен собственик на целия остров, където построил голяма главна крепост. Скоро Хорек много забогатял. Той бил интелигентен и знаел как да напредне в живота. Дълго пребивавал сред височайши особи, смятали го за приближен на норвежките крале и затова имал на какво да научи хьовдингите в страната. Гюнил, бабата на Хорек по бащина линия, била дъщеря на ярл Халвдан и Ингебьорг, която пък била дъщеря на Харалд Хорфагре. Хорек вече бил доста възрастен, когато се случила историята, която ще разкажем. Той бил най-влиятелният човек в Хологаландия и от дълго време поддържал търговия с финландците и кралските области във Финмарк. Не бил посещавал крал Улав, но поддържал с него връзка чрез пратеници; двамата били в приятелски отношения помежду си. И ето че през зимата, в която крал Улав бил в Нидарос, отново си разменили пратеници. Кралят съобщил на Хорек, че има намерение през лятото да замине за Хологаландия и оттам да отиде на север чак до границата на страната. Хологаландците обаче си имали едно наум за това пътуване.

105. През пролетта крал Улав започнал да се готви да отпътува с пет кораба. Разполагал с триста души. Когато се приготвил, той заминал на север по протежение на брега и влизайки в Намдьолафилке, свикал тинга на бондите. На всеки от тингите той бивал провъзгласяван за крал. Там, както и на предишните места, наредил да бъдат цитирани законите, съобразени с християнската религия, които искал да въведе; и всеки човек, който отказвал да му се подчини, бил заплашен със смърт или осакатяване и отнемане на цялото му имущество. Кралят жестоко наказал мнозина и наредил да не се прави разлика между знатните и обикновените хора. Той не напуснал областта, преди всяко селище да е приело християнството.

Повечето хьовдинги и знатни люде устроили пиршества за краля и той се отправил на север към Хологаландия. Хорек от Тьота също дал пиршество за краля, на което дошли много хора. Тогава Хорек станал феодал на краля, а Улав му дал приходите от земите, които наглеждал и бил получил за управление от предишните владетели на страната.

106. Имало един мъж, който се казвал Граншел, или Граншетил. Той бил богат и вече доста стар човек. На младини много пътувал по викингски походи и станал голям военачалник. Той бил първи в спортните игри. Неговият син Осмюнд приличал във всичко на баща си и дори го надминал. Някои хора казват, че когато ставало дума за красота, способност за управление и физическа подготовка, той бил трети в Норвегия. За първи смятали Хокон, Възпитаника на Адалстайн, а за втори — Улав Тригвасон.

Граншел поканил крал Улав на гости и дал огромно пиршество. Той поднесъл на краля големи дарове в знак на приятелство. Когато Улав заминал, Осмюнд си помислил, че не може да изпусне честта да бъде в кралската дружина, настигнал краля и оттогава станал негов приближен. Кралят го ценял високо. В Хологаландия крал Улав останал по-голямата част от лятото. Той обикалял тингите и на тях покръствал хората.

По времето, когато Туре Хюнд живеел на Бяркьой, той бил най-влиятелният мъж на север, който станал феодал на крал Улав. Синовете на много знатни бонди се присъединили към краля и го последвали. Към края на лятото кралят дошъл в Тронхайм в Нидарос и останал да презимува там. През същата зима от Оркньой пристигнал Туршел Фостре, след като убил ярл Айнар.

През тази есен в Тронхайм имало оскъдна реколта на жито. Така било от дълго време по цялата земя на север от планината и колкото по̀ на север отивал човек, толкова по-лошо ставало. В източната част на страната обаче, както и в Опландия, имало жито. В Тронхайм хората се справяли, защото все още имали запаси.

107. През есента разказали на крал Улав, че бондите в Тронхайм правили големи пиршества в Нощта на зимата^[41], пиенето се разливало богато и по стар езически обичай всички тостове били посветени на асите. Разказали му още, че убивали добитък и коне, с кръвта им оцветявали фигурите на боговете и правели жертвоприношение за добра реколта; хората смятали, че боговете се били отвърнали от тях, защото хологаландците приели християнството. Когато кралят чул това, той изпратил свои хора в Тронхайм да доведат бондите, които лично назовал.

Имало един мъж, когото наричали Улве от Еге. Той бил кръстен на имението, в което живеел. Предвождал групата бонди, която трябвало да се яви пред краля. Когато стигнали при Улав, той се оплакал от името на бондите, а Улве отговорил пак от тяхно име, че през есента не са правили пиршества, ако не се смятат обичайните тържества и приятелските почерпки. „А за това, което ви е разказано за тостовете, които вдигаме ние, трьондерците, аз мога да кажа само, че никой не знае какво могат да измислят лудите и пияните.“

Улве бил добър оратор и не се страхувал да каже каквото трябва, затова и той защитил бондите от всичко, за което били наклеветени. Накрая кралят заявил, че трьондерците трябва да докажат в какво вярват. После бондите били освободени и побързали да си заминат.

108. В средата на зимата^[42] се заговорило, че бондите в Тронхайм се събрали в Мааре и направили жертвоприношение за мир и спокойна зима. Тогава кралят решил, че трябва да провери как стоят нещата и изпратил в Тронхайм пратеник, който повикал бондите на тинг извън града. Той изредил имената на онези, които били смятани за най-умни. Бондите обсъдили помежду си поканата. Никой от хората, които били при краля през зимата, нямал желание отново да отиде.

По молба на всички бонди Улве от Еге тръгнал от тяхно име да се срещне с краля. Когато отишъл при Улав и разговарял с него, кралят обвинил бондите, че са направили жертвоприношение. Улве от Еге отговорил, че бондите нямат вина за това: „Ние имахме пиршество за празника Юл и тържества в различни селища по този случай. Бондите нямат мярка в тези неща и пиршествата продължиха дълго след това, господарю. Мааре е едно голямо селище с големи къщи и много общини наоколо; хората обичат да се събират и да пият.“

Кралят бил много сдържан. Той смятал, че нещата, които знае, са по-различни и по-верни от онова, което му казва Улве. Разрешил на бондите да се приберат по домовете си с думите: „Аз ще разбера истината, въпреки че отричате и не искате да я признаете. Но каквото и да е било досега, не го правете повече.“ Бондите си заминали и разказали на останалите, че кралят е много ядосан.

109. По Великден кралят устроил голям пир. Той поканил много граждани и част от бондите. След Великден Улав наредил да се приготвят корабите му и да ги натоварят с продукти и весла. Наредил да се вземат въжета и платна, които да се съхраняват на борда. Изпратил също няколко души във Вардал.

Един от управителите на краля — Туралде, се намирал в имение в Хаюг. Кралят изпратил да го повикат и наредил да пристигне колкото може по-бързо. Туралде не чакал втора покана, а веднага тръгнал заедно с кралските пратеници. Улав го посрещнал, отвел го в отделна стая и го попитал каква е истината по повод обичаите на трьондерците да правят жертвоприношения. „Искам да ми разкажеш истината, казал кралят, ти си длъжен да направиш това, защото си мой поданик.“ Туралде отговорил: „Господарю, първо ще ти кажа, че доведох двамата си сина и жена си с мен, донесоха също и всичко, което можех да нося. Ако искате да Ви разкажа, ще трябва да се погрижите за моята безопасност.“ Кралят казал: „Само ми отговори на въпросите и аз ще те защитя от посегателство.“ — „Понеже искате да чуете истината, ще трябва да я кажа такава, каквато е. В Тронхайм почти всички са езичници, въпреки че някои от тях са покръстени. Те имат обичай да правят три жертвоприношения — през есента, в средата на зимата и през лятото. Цялото население на островите и долините участва в тях; дванайсет души се редуват в извършването на ритуала, а сега през пролетта жертвоприношението и празникът се организират от Улве. Той прави голяма подготовка в Мааре и всичко необходимо за пира е закарано там.“

Когато кралят научил това, свикал войската и наредил на хората си да се качат на корабите. Определил кои ще са водачите на дружините и кои ще насочват корабите, както и коя дружина на кой кораб да се качи. Скоро всички били готови. Кралят влязъл във фиорда с пет кораба и триста души. Имало попътен вятър и снекерите скоро стигнали там, където никой не очаквал, че кралят може да пристигне толкова бързо.

Кралят влязъл в Мааре през нощта и скоро къщите били обградени от хората му. Улве бил пленен. Кралят заповядал да го убият заедно с голяма част от приближените му. После отнесли всичко, приготвено за пиршеството на корабите. Там закарали и пленниците, покъщнината, дрехите и скъпоценностите, които намерили. Плячката разделили помежду си. Кралят наредил да се издирят по домовете им оделсбондите, които според него имали най-голямо участие в приготовлението на празника. Някои били взети в плен и оковани във вериги, други избягали, а от трети взели всичко, което притежавали. Кралят свикал тинг на оделсбондите. И тъй като държал в плен много от местните знатни хора, приятелите и роднините им започнали да му се кълнат във вярност и никой не се обърнал срещу него. Така кралят накарал цялото население да приеме правата вяра, оставил свещеници сред тях и наредил да се построят църкви и да се осветят. Той не осъдил Улве да плаща глоби, но си присвоил всичкото му имущество. Част от останалите, смятани за виновни, убил, други осакатил, трети изгонил от страната, а четвърти наказал с глоби. После се върнал в Нидарос.

110. Имало един мъж, който се казвал Арне Армудсон. Той бил женен за Тура, дъщерята на Тущайн Галге. Те имали седем синове — Калв, Фин, Турберг, Омюнде, Колбьорн, Арнбьорн, Арне и една дъщеря — Рагнил, която била омъжена за Хорек от Тьота. Арне бил феодал; той бил знатен и влиятелен човек и добър приятел на крал Улав. Синовете му Калв и Фин по това време били в свитата на крал Улав, който им дал високи постове.

Жената на Улве от Еге била млада, красива, богата и от добро потекло; смятали я за много добра партия и кралят бил този, който имал право да я омъжи за когото реши. Тя и Улве имали двама сина. Калв Арнесон помолил краля да му позволи да вземе за съпруга жената на Улве и заради приятелството помежду им кралят му я дал, и с нея всичко, което принадлежало на Улве. Кралят направил Калв феодал и го упълномощил да управлява Тронхайм. Калв станал голям хьовдинг, защото бил много разсъдлив човек.

111. Минали седем години от деня, в който крал Улав пристигнал в Норвегия. Същото това лято при него дошли ярлите Турфин и Брюсе от Оркньой. Както вече беше разказано, кралят поставил земите на островите под своя власт. Улав обиколил двете части на Мьоре и през есента отишъл в Румсдал. Там слязъл от корабите си на брега, отишъл в Опландия и спрял в Леся. Той пленил всички видни хора в Леся и Довре и ги принудил да изберат или християнството, или смъртта; някои успели да избягат. Тези, които приели християнството, били длъжни да дадат на краля синовете си като заложници за своята вярност.

Една нощ кралят бил гост в едно имение в Леся, което се казвало Бьо. Той оставил там свещеници, а после заминал през Лурдал към местност, наречена Ставебрека. Реката, която прорязвала долината, се наричала Ота, и по двата й бряга било разположено селище, което се казвало Лом. Заставайки на единия му край, кралят можел да види другия. „Жалко е — казал той — да се изгори такова красиво селище!“ И слязъл с войската си в долината. Пренощували в имението Нес, където кралят си направил спалня на един чардак, в която спял сам. Този чардак и до ден-днешен си е на същото място и никой не го е пипал оттогава. Кралят останал там пет дни. Той изпратил съобщения и събрал на тинг хората от Вого, Лом и Хайдал; наредил с тези съобщения да се постави условие или хората да приемат християнската вяра и да дадат синовете си за заложници при краля, или да се бият срещу него и да бъдат изгорени селищата им. Повечето от хората се присъединили към краля и станали негови поданици, а другите успели да избягат в Гюдбрандсдал.

112. Имало един мъж, който се казвал Дале Гюдбранд. Той бил нещо като крал в Гюдбрандсдал; носел титлата херс. Скалдът Сигват го оприличава на Арлинг Шалгсон по властта и земите, които притежавал. А за Арлинг Сигват съчинил:

Аз познавам само един

друг боец на Один като теб —

нарича се Гюдбранд

и големи земи

притежава този господар.

Двамата ви смятам равни,

разточителни богаташо,

и този, който мисли,

че ти прилича повече от него,

лъже, господарю.

Гюдбранд имал само един син, за когото сега ще разкажем.

Когато Гюдбранд чул, че крал Улав пристигнал в Лом и принуждавал хората да приемат християнството, той дал знак за спешен сбор на войската и повикал всички хора от долините на среща. Толкова много хора се събрали, че не било възможно да бъдат преброени, защото в близост до това място минавала мрежа от реки, която наричали Логен, и затова до мястото можело да се стигне еднакво лесно както по суша, така и по вода.

Гюдбранд свикал тинг на хората и казал: „В Лом е дошъл човек на име Улав, който ще ни предложи една вяра, различна от тази, която имахме преди. Той разбива на парчета всичките ни богове и твърди, че има друг бог, по-голям и по-силен. Чудно е, че земята не трепери под неговите нозе, когато говори така, и че нашите богове още не са го поразили; но аз мисля, че когато изнесем от храма Тур, който винаги е стоял тук и ни е помагал, той ще види Улав и хората му и ще ги порази с огън, те ще се стопят и нищо няма да остане от тях.“

Тогава всички се разкрещели, че ако Улав дойде при тях, никога няма да си тръгне жив оттам. „Той обаче няма да посмее да навлезе на юг в долината“ — твърдели те. После избрали седемстотин души, които да заминат на север при Бреди и да разучат как стоят нещата. Синът на Гюдбранд, който бил осемнайсетгодишен, предвождал тази дружина; мнозина храбри мъже го следвали. Те отишли в имението Хуве, където останали три дни, и още хора се присъединили към тях — те били от онези, които избягали от Леся, Лом и Вого, защото не искали да приемат християнството.

Крал Улав и епископ Сигюрд оставили свещеници в Лом и във Вого, заминали към Вогорюсти, спуснали се до Сел и там пренощували. Те узнали, че ги причаква голяма войска. Оделсбондите от Бреди били разбрали за краля и се готвели да се бият срещу него.

Когато кралят станал от сън, той се облякъл и се приготвил за битката; насочил се на юг към равнините на Сел и не спрял, преди да стигне до Бреди, където видял пред себе си огромна войска, готова за бой. Той подготвил своята войска, която сам предвождал, и призовал бондите да приемат християнството. Те отговорили: „Ти трябва да се занимаваш с други неща, а не да идваш да ни обиждаш!“ Надали боен вик и започнали да удрят по щитовете си с оръжията. Хората на краля се втурнали напред и хвърлили копия по тях, а бондите веднага се обърнали и хукнали да бягат. Останали само няколко души. Синът на Гюдбранд бил пленен, но крал Улав го помилвал и го взел със себе си. Останали там четири дни.

И рекъл кралят на сина на Гюдбранд: „Ти ще се върнеш при баща си и ще му кажеш, че скоро ще пристигна.“ Момчето си отишло и съобщило на баща си за страшните събития, които преживяло; разказало как се срещнали с краля и се били с него, но цялата войска избягала: „Като новобранци избягаха — казал синът, — а аз бях заловен в плен, но кралят пощади живота ми, изпрати ме да се прибера и да ти кажа, че скоро ще дойде. Сега нямаме повече от двеста човека останали от цялата предишна войска, с която искахме да излезем срещу краля, и затова те съветвам да не се биеш срещу този човек, татко.“ „Вижда се, че са пречупили волята ти — казал Гюдбранд. — Злощастен беше мигът, в който ти замина оттук; ще помниш дълго този поход. И ето сега вярваш на лудостта, обзела този мъж, който засрами толкова много теб и войската ни.“

През нощта Гюдбранд сънувал, че при него дошъл един човек, който бил светъл и всявал страх у него. Човекът казал: „Не е победа, че синът ти отиде при крал Улав, но ще ти се случи по-лошо, ако мислиш да се бориш срещу краля. Ти самият ще загинеш, както и цялата ти войска. Вълци ще разкъсат телата на хората ти, а врани ще кълват месата ви.“ Гюдбранд бил много изплашен от това знамение и веднага разказал за него на Турд Истермаге, който бил жрец на хората от долината. Той отвърнал: „Аз сънувах същото.“

На сутринта Гюдбранд свикал тинга. Хората решили, че е най-добре да обсъдят нещата с пратеника, дошъл от север с нова вест, и да разберат какво е неговото съобщение. И така Гюдбранд казал на сина си: „Сега ще отидеш при краля, който те помилва; ще вземеш дванайсет воини с теб.“ Направили, както той наредил, и отишли при краля, казали му, че бондите го канят на тинг, за да се помирят с него.

Кралят бил много доволен от предложението и се уговорили. После пратениците се върнали в родината си и разказали на Гюдбранд и Турд, че са подготвили примирието.

Кралят заминал за едно имение, наречено Листад, където останал пет дни и събрал бондите на тинг, за да обсъдят положението. По време на тинга валял силен дъжд. Когато открили заседанието на тинга, кралят станал и казал, че хората в Леся, Лом и Вого са приели християнството и са разрушили жертвениците си: „И сега те вярват в истинския бог, който създаде небето и земята и който знае всичко.“

После кралят седнал, а Гюдбранд взел думата: „Ние не знаем за кого говориш. Ти наричаш Бог някого, когото нито ти, нито друг може да види, а ние си имаме бог, когото можем да видим всеки ден. Днес не е излязъл, защото времето е дъждовно, но вие се досещате колко страшен и силен е той и че сърцата ви ще слязат в петите, когато той влезе при нас на тинга. А понеже ти казваш, че твоят бог властва над всички други, сигурно можеш да го накараш да стори така, че утре да е облачно, но да не вали. И пак ще се срещнем тук.“ Кралят отишъл в своите помещения, а синът на Гюдбранд го последвал като заложник. В замяна кралят оставил свой човек при Гюдбранд.

Вечерта кралят попитал сина на Гюдбранд от какво бил направен техният бог. Момчето отговорило: „Това е едно изображение на Тур. Той държи чук в ръката си и е тежък, но кух отвътре; под него има поставка, на която стъпва, когато го изнасят навън; не са се скъпили на злато и сребро по облицовката му. Всеки ден той получава парчета хляб и месо.“

После те си легнали. Кралят будувал през цялата нощ, лежал и се молил. Когато се съмнало, отишъл първо на литургия и после закусил и отишъл на тинга. Времето било такова, каквото го искал Гюдбранд. Епископът се изправил в дрехата си за литургия, с митра на главата и епископски жезъл в ръката. Той разказал за християнската вяра на бондите и за чудесата, които Бог е сътворил, и завършил словото си с благословия.

Тогава се изказал Турд Истермаге: „Той прекали, този рогат човек с жезъл в ръката, и е хитър на всичкото отгоре. А понеже твърдите, че вашият бог може толкова много неща, накарайте го тогава да направи така, че времето да се проясни, да грейне слънце при изгрева утре и после ще се срещнем тук. Тогава или ще се споразумеем, или ще се бием.“ След тези думи се разделили.

113. Имало при крал Улав един мъж, наречен Колбайн Старке, който бил родом от Фюрдане. Той винаги ходел въоръжен с меч на кръста и огромна сопа в ръката; подобни сопи хората наричали чукове. Кралят наредил на Колбайн следващата сутрин да стои до него. На хората си казал: „Тази нощ ще отидете при корабите на оделсбондите и на всички ще пробиете дупки, после ще пуснете конете им извън имението.“ Всичко било сторено.

Кралят цяла нощ се молил на Господ да го извади от това затруднение със своята доброта и милосърдие. На сутринта, след като изслушал литургията и наближило времето за изгрева, кралят отишъл на тинга. Когато влязъл, някои от оделсбондите били вече там. Той забелязал голяма група, която се приближавала към тинга, носейки огромна статуя на мъж, толкова отрупана със злато и сребро, че от нея струяла светлина като от слънце. Когато бондите, които били дошли вече на тинга, видели това, скочили и започнали да се кланят на това страшилище. После го поставили на земята в средата на тинга. От едната му страна седнали оделсбондите, от другата — кралят и хората му и тогава Дале Гюдбранд се изправил и казал: „Къде е сега твоят Бог, кралю? Започвам да си мисля, че се е поуморил днес. И като че ли и вие не сте толкова шумни, колкото бяхте вчера — ти и твоят човек, който седи там до тебе и когото наричате епископ. Това е, защото влезе нашият бог, който властва над всички. Той ви гледа страшно. Нека сега магията, която тегне над вас, да изчезне и повярвайте в нашия бог, който ви държи в ръцете си!“ Така завършил той речта си.

Кралят пошепнал на Колбайн: „Ако те отклонят поглед от своя бог, докато аз говоря, ти го удари колкото можеш по-силно с тоягата.“ После кралят станал и високо изрекъл: „Ти каза много неща тази сутрин. За теб е странно, че не виждаш нашия бог, но ние го чакаме да дойде всеки момент при нас. Ти ни плашиш с твоя бог, който е сляп и ням и не може да се защити; не може да защити и другите: този бог не може да се придвижва, без някой да го носи. Но сега мисля, че ще му се случи нещо лошо. Погледнете на изток! Оттам идва нашият бог със силна светлина.“

Тогава бликнала светлина и всички бонди погледнали към изгряващото слънце. В този миг Колбайн ударил бога им така, че той се пръснал на парчета и от него се разбягали на всички страни мишки, големи колкото котки, жаби и змии. Бондите толкова се изплашили, че избягали. Някои хукнали към корабите, но когато ги спуснали в морето, в тях нахлула вода и ги напълнила. Никой не успял да се качи на тях, а онези, които потърсили конете си, не ги намерили.

Кралят разпоредил да повикат бондите и казал, че иска да говори с тях. Тогава бондите се върнали и тингът пак бил открит. Кралят станал и заговорил: „Не знам — казал той — за какво е тази паника и това бягство. Ето, вие видяхте какво може вашият бог, този, комуто носите злато, сребро, храна и пиене. Вие видяхте какви гадини излязоха от него — мишки, жаби, змии и червеи. Най-лошото е, че вие вярвате на подобно нещо и не искате да се разделите с глупостта си. Вземете златото и скъпоценностите си, които лежат или се търкалят тук по земята, занесете ги по домовете си и ги дайте на жените си. И не ги окачайте повече на дърво или камък. А ние имаме две условия — или ще приемете християнската вяра, или ще се биете с мен днес и този, който победи, ако иска, ще получи бога, в който ние вярваме.“

Тогава Гюдбранд станал и казал: „Нашият бог получи дълбоки рани. И тъй като той така или иначе не може да ни помогне, ние искаме да повярваме в бога, в който вие вярвате.“ Така всички приели християнската вяра и епископът покръстил Гюдбранд и сина му, а после оставил свещеници на тази земя. Същите тези мъже, които доскоро били неприятели, се разделили като приятели, а Гюдбранд наредил да се построи църква в Гюдбрандсдал.

114. После крал Улав заминал за Хедмарк и покръстил хората там, като този път не посмял да обикаля толкова много из страната след голямото преживяване, което имал. Ето защо не продължил покръстването отвъд Хедмарк. Улав не се отказал, преди да покръсти цялото население на Хедмарк, преди да се вдигнат църкви и да се поставят свещеници в тях. После кралят отишъл в Тотен и Хаделандия, дал на хората правата вяра и не се отказал, преди да покръсти всички и там. След това тръгнал към Рингерике и накарал и там всички да приемат християнството.

Населението на Ромерике чуло, че крал Улав бил на път към тях. Те събрали голяма войска и си казали, че никога няма да забравят суровия урок, който им дал крал Улав последния път, когато минал оттам. И така селската войска излязла срещу него край една река, която се казвала Нителва. Когато се срещнали с кралската войска, бондите веднага се спуснали да се бият, но атаката им бързо била прекратена и те се разбягали. Кралят им поставил условие да приемат християнството. Обиколил областта и не оставил непокръстени хора. Оттам заминал на изток за Сульор и покръстил всички в селището. При него дошъл Отар Сварте и помолил да влезе в свитата му. Шведският крал Улав бил починал през отминалата зима и крал на Свитюд станал Анюнд Улавсон.

Крал Улав Дигре се върнал в Ромерике към края на зимата. Той свикал голям тинг на едно място, на което оттогава се събира тингът на Хайдсаавис. На този тинг кралят въвел закона, според който опландците трябвало да участват в тинга, и наредил този закон да важи за всички области на Опландия и околностите — за всички места, където не е бил въведен.

Когато дошла пролетта, кралят се спуснал до морето, наредил да приготвят корабите му и отплавал към Тьонсберг, където прекарал пролетта. По него време имало най-много хора в града и от чужбина постоянно пристигали стоки. В целия Викен имало добра реколта и всичко изглеждало добре в селищата на север чак до Стад, но още по̀ на север хората мизерствали.

115. През пролетта крал Улав изпратил вест на запад в Агдер, а също и в Рогаландия и Хордаландия, с която известявал, че не разрешава да се продават зърно, брашно и хмел извън тези области. Той добавил, че щял да пристигне там със свитата си и щял да обикаля по пиршествата, както бил обичаят. Тази вест се разпространила във всички области, но кралят останал във Викен до края на лятото, като стигнал съвсем на изток, до границата на страната.

Айнар Тамбаршелве останал при шведския крал Улав и станал негов приближен, след като неговият родственик ярл Свайн умрял. От краля получил голямо имение. А когато кралят умрял, Айнар поискал опрощение от Улав Дигре и между тях започнали да се разменят послания по този въпрос. Докато крал Улав стоял на рейд с корабите си по Елв, Айнар Тамбаршелве дошъл при него с няколко души; двамата с краля се споразумели Айнар да замине на север в Тронхайм и да властва над всичките си имоти, включително над тези, които Берлют получила в зестра. Айнар заминал, а кралят останал във Викен. Той прекарал в Берген до края на есента и началото на зимата.

116. Арлинг Шалгсон властвал и ръководел, както преди, всички тинги по целия път от Согнефюрд до Линдеснес, но имал много по-малко приходи от краля, а разликата в приходите на двамата била по-голяма отпреди. Все пак имал толкова голямо влияние, че никой не се опитвал да му противоречи. Според краля властта на Арлинг се разпростирала много нашироко.

Имало един мъж от знатен род, Аслак Фитяскале, който бил много влиятелен. Бащата на Арлинг и бащата на Аслак били синове на двама братя. Аслак бил добър приятел на крал Улав и кралят му позволил да се засели в Сюнхордландия, като му дал голям феод, който му носел доста приходи. Кралят казал, че ще разчита отново на Арлинг, но от това нищо не излязло. В отсъствието на краля Арлинг управлявал, както си поиска; не го спирало дори това, че Аслак бил до него. Накрая се оказало, че Аслак не може да свикне и отишъл при краля; разказал му за Арлинг, а кралят го поканил да остане. „Докато аз и Арлинг се срещнем“ — допълнил той.

Улав повикал Арлинг в Тьонсберг през пролетта, за да си поговорят. Когато се срещнали, кралят му рекъл: „Чух, че си толкова властен, Арлинг, че от Согнефюрд чак до Линдеснес няма човек, който да не е под твоя власт. Мнозина смятат, че са достатъчно високопоставени, за да не бъдат съдени и управлявани от себеподобни по ранг. Ето например вашият роднина Аслак смята, че се държите много студено с него. Аз не зная дали той самият не е виновен или трябва да плаща за това, че съм го оставил да се занимава с моите работи; аз само споменавам, че и много други се оплакват от същото, различни хора — и управители на области, и управителите, които се грижат за моите имения и искат да правят пиршества за мен и свитата ми.“

Арлинг отговорил: „Веднага ще отрека да съм странил от Аслак или друг човек поради това, че е на служба при Вас. Но ще призная, че сега нещата са такива, каквито са били и преди много време — всеки от нас, роднините, иска да бъде непременно нещо повече от останалите. Ще призная също, че с радост ще склоня глава пред Сел-Туре, въпреки че е роден роб от страна и на двамата си родители, заради това, че е управител на Ваше имение, както и пред другите, подобни Вам по произход, които Вие поставяте на твърде високо стъпало.“

После влезли приятели и на двамата и ги помолили да се помирят; те казали, че кралят няма да получи такава подкрепа от друг, каквато може да получи от Арлинг. От друга страна, настояли пред Арлинг да преклони глава пред краля; казали му още, че ако бъде приятел на краля, ще му бъде по-лесно да постигне всичко, което поиска от другите. Срещата завършила с уговорката, че Арлинг ще получава същите приходи от земите, които е получавал и преди, а всичко, в което кралят го обвинявал, щяло да се забрави. Освен това синът на Арлинг Шалг трябвало да остане при краля. След това Аслак заминал за именията си. Изглеждало, че двамата с Арлинг са се помирили. Арлинг също тръгнал към своите владения и продължил да властва, както преди.

117. Имало един мъж на име Сигюрд Туресон, брат на Туре Хюнд от Бяркьой. Сигюрд бил женен за Сигрид, дъщеря на Арлинг и сестра на Шалг. Синът им се казвал Асбьорн и изглеждал доста едър за възрастта си. Сигюрд живеел в Тронденес в Омд. Той бил изключително богат и много почитан човек; не бил поданик на краля, затова Туре като феодал на краля стоял по-високо от двамата. Но в имението си Сигюрд бил не по-малко тачен от него. Докато хората били езичници, Сигюрд правел по две жертвоприношения всяка зима — едно в Нощта на зимата и другото в средата на зимата, както и още едно в началото на лятото. Когато приел християнството, той организирал пиршества по същия начин — през есента за приятелите си, през зимата едно към Коледа, на което събирал много хора в дома си, и третото на Великден, също с много гости. Така правил Сигюрд до края на живота си. Той починал след боледуване. Тогава Асбьорн бил на осемнадесет години; той наследил всичко от баща си и се държал по същия начин и правел по три пиршества всяка зима като баща си.

Скоро след като Асбьорн поел управлението, реколтата била слаба, но той продължил да прави пиршествата, както преди; помогнало му това, че имал старо жито и запаси от всичко необходимо. Но когато годината си отишла и дошла следващата, зърното не се увеличило. Сигрид искала да се дават пиршества, но Асбьорн не искал. Той обиколил приятелите си през есента и купил зърно от местата, където успял да намери. Така минала и тази зима, в която пиршествата все пак се състояли. През пролетта реколтата била лоша, защото хората нямало откъде да купят зърно за посев. Сигрид казвала, че трябва да си набавят мъже за охрана, но Асбьорн не искал да чуе за това. През лятото той постъпил, както през зимата, но положението оставало все така лошо. И ето, от юг дошли слухове, че крал Улав забранил да се пренасят зърно, брашно и малц от юг на север.

Тогава Асбьорн видял, че ще стане трудно да се набавя храна за имението, и намерил изход, като изкарал един от товарните си кораби, който бил построен за пътуване по морета — бил хубав и много добре оборудван. Корабът имал платно на цветни ленти. Асбьорн отплавал с двайсет мъже през лятото в посока север и за това пътуване не се знае нищо, освен че стигнали до Кармсюнд една привечер и останали на рейд при Авалдснес.

Недалече от Кармьой имало голямо имение на име Авалдснес. Това било хубаво кралско имение, управлявано от Туре Сел. Туре бил от низш произход, но се бил издигнал със собствени усилия, защото бил много добър работник, изразявал се твърде добре и умеел да управлява. Помагали му много и поощренията на краля. Той говорел бързо и ясно.

Асбьорн и хората му останали на рейд до сутринта. Когато се съмнало, Туре дошъл при кораба с още няколко души. Той попитал кой е притежателят на този красив кораб. Асбьорн отговорил, като назовал своя баща. Туре попитал закъде се е запътил и по какви дела. Асбьорн обяснил, че иска да купи зърно и малц и казал истината, че на север мизерията била голяма: „Ние чухме, че тук има добра реколта. Земевладелецо, ще ни продадеш ли зърно? Виждам, че вие имате големи запаси тук. Много ще ни облекчи, ако не се наложи да пътуваме по-нататък.“ Туре отговорил: „Аз ще ти помогна и ти няма да пътуваш по-нататък, за да купуваш зърно от друго място тук, в Рогаландия, или по-нататък. Можеш да насочиш кораба си обратно към родината и да прекъснеш пътуването си, защото няма да получиш зърно нито от тук, нито от другаде. Кралят забрани да се продава зърно на хората от север. Замини си в родината, хологаландецо! Така ще бъде най-добре за тебе.“

Асбьорн заявил: „Ако е така, както казваш, земевладелецо, и ние не можем да купим зърно, то аз имам и друга задача, която е не по-маловажна; искам да поздравя мои приятели в Сула и да видя как е моят роднина Арлинг.“ Туре попитал: „Колко близък роднина ти е Арлинг?“ Асбьорн отвърнал: „Майка ми е негова сестра.“ Туре казал: „Явно съм прибързал с приказките си, защото ти си сестрин син на опората на краля.“ И така Асбьорн прибрал въжетата и отплавал. Туре се провикнал след него: „Сбогом и когато минаваш оттук, гледай да прелиташ по небето!“ Асбьорн отвърнал, че ще го послуша.

И така те продължили. Привечер стигнали до Яарен. Асбьорн и още десетина мъже слезли на брега, а другите десет души останали на кораба. Когато Асбьорн стигнал до имението, бил посрещнат любезно и Арлинг се отнесъл много сърдечно с него. Той го сложил да седне до себе си и с любопитство попитал за новини от север. Асбьорн му разказал за целта на пътуването си. Арлинг казал, че това не е лесна работа, защото кралят бил забранил търговията със зърно. „Мисля, че не съществува човек, който да смее да престъпи думата на краля. Трябва да се съобразявам с кралската воля, тъй като много хора искат да развалят приятелството ми с Улав.“ Асбьорн отвърнал: „Ако си говорим истината, още от детството ми винаги са ми втълпявали, че майка ми е свободнородена от страна на двамата си родители и всичките си прадедите и че Арлинг от Сула е най-великият от нейните роднини. Но сега чувам да казваш, че не си по-свободен от робите на краля и не можеш да правиш каквото искаш със своето зърно!“ Арлинг го погледнал и се засмял, после казал: „Вие хологаландците познавате кралската власт много по-малко, отколкото ние страха и ти сигурно лесно изричаш такива силни думи в твоята родина; това ти отива. Нека първо пийнем, роднино, а после на сутринта ще видим какво ще правим с твоята задача.“ Така направили и прекарали весело вечерта.

На следния ден Арлинг и Асбьорн разговаряли отново. Арлинг казал: „Мисля, че измислих как да купиш зърно, Асбьорн, но, кажи ми, има ли значение с кого търгуваш?“ Асбьорн отговорил, че изобщо не го интересува от кого купува житото, стига само този, който го продава, да има право на това. Арлинг продължил: „Мисля, че робите ми имат жито за продан и можеш да купиш от тях толкова, колкото ти трябва. Законът и поземленото право не важат за робите така, както за останалите хора.“ Асбьорн приел това предложение и казали на робите за сделката. Хората намерили жито и малц и ги продали на Асбьорн. Той натоварил кораба толкова, колкото можел да издържи, а когато дошло време да отплава, Арлинг го изпратил и му поднесъл дарове; двамата се разделили като близки приятели.

Асбьорн случил на попътен вятър и останал на рейд край Авалдснес на Кармьой за пренощуване. Туре Сел веднага разбрал, че Асбьорн е пристигнал с препълнен с товар кораб. Той събрал хора през нощта и с шейсет души още преди разсъмване отишъл на брега и се качил на кораба на Асбьорн. Той и хората му били будни и облечени и Асбьорн поздравил Туре. Туре попитал какъв товар има на кораба. Асбьорн отговорил, че това е зърно и малц. Туре казал: „Значи Арлинг е постъпил, както обикновено, и е взел кралските думи за празни приказки! Значи още не му е омръзнало да се противопоставя на краля за всичко. Странно как кралят навсякъде се сблъсква с неговата опърничавост.“

Туре ругал известно време и когато млъкнал, Асбьорн обяснил, че робите на Арлинг били собственици на житото. Туре остро отговорил, че не го интересуват неговите и Арлинговите увъртания. „Сега няма какво друго да направите, освен да слезете на брега, Асбьорн, иначе ще ви изхвърлим през борда. Ние не искаме да се караме с вас, но трябва да разтоварим кораба.“ Асбьорн видял, че няма достатъчно хора, за да се противопостави на Туре, и слязъл с хората си на брега, а Туре заповядал да свалят целия товар на сушата. Когато корабът бил разтоварен, Туре се качил на борда му: „Тези хологаландци имат много хубаво платно; вземете старото платно от нашия товарен кораб и им го дайте в замяна на тяхното, то им е достатъчно, защото ще плават с празен кораб.“ Хората му изпълнили нареждането и платното било сменено. После Асбьорн и хората му отплавали. Насочили кораба покрай брега на север и не спрели, преди да стигнат до родината си през зимата. За това пътуване хората разказват много неща. Асбьорн така и не могъл да се снабди с продукти за зимното пиршество. Туре поканил Асбьорн и майка му на Коледния пир и му предложил да доведе колкото иска хора със себе си. Асбьорн обаче не пожелал да замине и си останал у дома. Туре решил, че Асбьорн се отнесъл към поканата по недостоен начин и разказал неприятни неща за пътуването му. „Наистина има голяма разлика между роднините на Асбьорн и Асбьорн ни го показа ясно, като държеше да поздрави Арлинг през лятото, а не поиска да дойде тук при нас, макар че сме по-близо; или може би той мисли, че на всяка крачка може да срещне по един Туре Сел?“

Такива думи чул Асбьорн от Туре и още много подобни на тях. Асбьорн бил извън себе си от яд за това пътуване и станало по-лошо, когато разбрал, че му се надсмиват. Той не излязъл през цялата зима и не отишъл на нито едно пиршество.

118. Асбьорн имал един дълъг кораб — четирийсетместен снек. След кинделмесата той наредил да приготвят този кораб за отплаване. После събрал около деветдесет добре въоръжени свои приятели и когато всичко било готово и излязъл попътен вятър, той потеглил с тях на юг. Когато пристигнали, плавали от външната страна на морския път и нищо не им се случило, докато наближили Кармьой във вторник вечерта след Великден. Този остров бил голям, дълъг, но в по-голямата си част тесен и лежал от външната страна на обичайния път на корабите. На острова имало голямо селище, но обширни площи откъм морето били пусти. Асбьорн и хората му се приближили до брега, точно откъм тази пустееща земя.

Когато опънали корабните въжета, Асбьорн казал: „Вие ще останете тук и ще ме чакате, а аз ще се изкача на острова и ще разбера какво става там, защото не сме се подготвили предварително.“ Асбьорн бил зле облечен, носел вехта шапка и корабна кука в ръката, но бил запасал меч под дрехите си. Той слязъл на брега и се придвижил към вътрешността на острова. Когато се изкачил на една височина, откъдето се виждали имението Авалдснес и Кармсюнд, той видял множество хора в морето и на сушата, които се били запътили в тази посока; това му се сторило странно. Той се изкачил до Авалдснес и влязъл в кухнята. Оттам се чувало добре и Асбьорн разбрал за какво си говорят — споделили, че крал Улав бил дошъл на пиршеството и седял на масата. Асбьорн тръгнал към трапезарията, в преддверието видял много хора да влизат и да излизат. Никой не му обърнал внимание. Вратата на трапезарията стояла отворена и Асбьорн зърнал Туре Сел да седи на масата до трона. Било късно вечерта. Хората питали Туре как е минала срещата между него и Асбьорн; според Асбьорн разказът на Туре бил много преувеличен в негова полза; после някой попитал: „Как прие Асбьорн това, че му разтоварихте кораба?“ Туре отвърнал: „Нищо не направи, докато опразвахме кораба, но когато му взехме платното, се разплака.“

Когато Асбьорн чул това, изтеглил рязко меча си, връхлетял в трапезарията и съсякъл Туре с един замах; острието на меча срещнало шията на Туре отзад и главата му паднала върху масата пред краля, а тялото — в нозете му. Покривките подгизнали от кръвта. Кралят наредил да заловят убиеца и скоро това било сторено. Слугите хванали Асбьорн и го извели от залата. После изнесли покривките и възглавниците, а след тях и трупа на Туре. Изпрали всичко, което тънело в кръв. Кралят бил страшно ядосан, но се овладял, докато говорел, както правел винаги.

Шалг Арлингсон станал, приближил се до краля и казал: „Често се случва, кралю, да се обръщаме към Вас, за да намерим изход от някакво положение. Аз искам да предложа наказание за този човек и то такова, че той да остане жив, за да страда; но вие, кралю, ще решите останалото!“ Кралят попитал: „Не е ли смъртен грях, Шалг, да се наруши Великденският мир? Не е ли също смъртен грях, когато някой убие човек в къщата на краля? И не е ли пак грях, срещу което вие с баща ти не може да възразите, че убиецът използва краката ми за дръвник?“ Шалг отговорил: „Жалко, кралю, че това не Ви хареса, то може би не беше извършено, както трябва. Но ако Вие, кралю, мислите, че можете да отстъпите и да приемете да се обсъди този въпрос, то аз очаквам от Вас отплата за вярната ми служба. Мнозина ще потвърдят, че можете да го направите.“ Кралят казал: „Ти си много достоен, Шалг, но не искам заради теб да нарушавам закона и да потъпквам кралското си достойнство.“

Шалг се оттеглил, напускайки трапезарията. Двайсет мъже имало в свитата на Шалг и всичките го последвали; след тях излезли и много други хора. Шалг казал на Турарин Невюлвсон: „Ако искаш да запазим приятелството си, направи всичко възможно този човек да не бъде убит до неделя.“

После Шалг и хората му си отишли. Те взели една от гребните си лодки и отплавали на изток толкова бързо, колкото било възможно. Пристигнали в Яарен преди изгрев. Отишли в имението и се запътили към помещението, в което спял Арлинг. Шалг така устремно налетял на вратата, че тя изпращяла около гвоздеите. Арлинг се събудил от шума, другите, които спели вътре — също. Той веднага разбрал какво става, грабнал щита и меча си, изтичал към вратата и попитал кой го безпокои в този ранен час. Шалг се представил и го помолил да отвори. Арлинг отвърнал: „Трябваше да се досетя, че ще дойдеш така неочаквано. Проследи ли ви някой?“ И отворил вратата. А Шалг казал: „Може да ти се струва, че прибързвам, но мисля, че Асбьорн, твоят роднина, не може да чака там край Авалдснес, окован във вериги. По-добре да отидем и да му помогнем!“ Бащата и синът разменили още няколко думи, Шалг разказал на Арлинг какво се е случило и как Сел Туре бил убит.

119. Когато подредили пак трапезарията, крал Улав седнал на трона си. Той бил много ядосан и попитал какво са направили с убиеца. Отвърнали му, че чака в преддверието под охрана. Кралят казал: „Защо още не е убит?“ Турарин Невюлвсон отвърнал: „Господарю, не мислите ли, че да се убиват хората нощем е прекалено жестоко наказание?“ Тогава кралят наредил: „Оковете го във вериги и го убийте сутринта!“ Асбьорн бил окован и заключен в една къща, където дочакал сутринта.

На следващия ден кралят изслушал утринната литургия, после отишъл на срещи с разни хора и останал в църквата да дочака голямата литургия. Когато се върнал, той казал на Турарин: „Сега слънцето е достатъчно високо, за да може твоят приятел Асбьорн да бъде обесен.“ Турарин се поклонил пред краля и заявил: „Господарю, последният петък епископът каза, че Бог, който притежава цялата власт, се налага да понася и изпитания. Блажен е този, който прилича повече на него, отколкото на онези, които го осъдиха на смърт, или на онези, които го убиха. Скоро ще стане утре и тогава е делник.“ Кралят го погледнал: „Ще получиш, каквото желаеш — той няма да бъде убит днес. Но ще го вземеш със себе си и знай, че отговаряш с живота си, ако той избяга.“

И кралят се оттеглил. Турарин отишъл при окования Асбьорн, свалил му веригите и го завел в една малка стая да хапне и пийне; там му съобщил, че отговаря с живота си, ако той избяга. Асбьорн успокоил Турарин, че не трябва да се притеснява за това. Турарин седял при него почти през целия ден и останал да спи там през нощта.

На другия ден — петък, кралят станал и отишъл на утринна молитва, после на среща, на която дошли много бонди, защото имало за уреждане куп неща. Кралят се забавил много и дори закъснял за голямата литургия. После седнал да се нахрани и когато привършил, останал още малко да пийне, преди да разчистят масите. Турарин отишъл при свещеника в черквата и му дал две йоре от сребро, за да бие камбаната веднага щом разчистят масата на краля. След като пийнал достатъчно, кралят станал и масите били разчистени. Кралят казал, че е най-добре робите да убият осъдения. В това време забили камбаните, а Турарин застанал пред краля и казал: „Човекът трябва да бъде помилван, докато свърши празникът, каквото и да е направил.“ Кралят му напомнил: „Предупреди го да не избяга, Турарин!“ и отишъл на нонмесата^[43], а Турарин останал до Асбьорн през останалата част на деня.

В неделя епископът дошъл при Асбьорн, изповядал го и му разрешил да присъства на голямата литургия. Тогава Турарин отишъл при краля и го помолил да намери хора за охрана на Асбьорн: „Не искам да имам повече нищо общо с него!“ — заявил Турарин. Кралят казал, че му благодари и поставил охрана на окования във вериги Асбьорн. Когато хората отишли на литургията, Асбьорн също бил отведен до църквата; той и охраната му останали отвън, а кралят и останалите слушали литургията вътре прави.

120. Сега ще продължим оттам, където по-горе бяхме спрели. Арлинг и синът му Шалг обсъдили трудностите и когато всички подробности били уточнени с другите синове на Арлинг, се заели да съберат воини и да обявят подготовката на военен поход. Скоро се събрала голяма войска, към петстотин човека, която се качила на корабите. Отплавала и пристигнали в Авалдснес в неделя; влезли в имението точно в момента, когато се четяло евангелието. Веднага се отправили към църквата, намерили Асбьорн и разсекли веригите му. При този шум от оръжие всички хора в черквата хукнали навън, а онези, които стояли отвън, се втурнали вътре. Само кралят останал на мястото си, без да се оглежда. Арлинг и синовете му наредили войската си от двете страни на пътя, водещ от църквата до вратата на трапезарията. Синовете застанали по-близо до трапезарията.

Когато литургията свършила, кралят излязъл от черквата, минал между двете редици от воини, а приближените му го следвали в редица един след друг. Когато кралят влязъл в къщата, Арлинг се приближил към него, поклонил се и го поздравил. Кралят отвърнал на поздрава и го благословил. После Арлинг заговорил: „Научих, че моят родственик Асбьорн е попаднал в беда, като е извършил голямо престъпление. Жалко, че се е случило такова нещо, което Ви е разсърдило, господарю. Аз идвам тук с мир и Ви предлагам да платя глоба в размер, който Вие определите, но в замяна искам той да живее, да получи опрощение и правово да остане в тази страна.“

Кралят отговорил: „Ти като че ли мислиш, че въпросът с Асбьорн изцяло е в твои ръце, Арлинг. Не разбирам защо ми звучи така, сякаш предлагаш да се пазарим за него. Явно си събрал тази голяма войска, защото смяташ, че този път ти ще ме командваш!“ Арлинг отговорил: „Не, ти ще командваш, но така, че да се разделим в съгласие.“ Кралят попитал: „Плашиш ли ме, Арлинг? Затова ли си събрал толкова много хора?“ — „Не — повторил Арлинг, — ако криех нещо, щях да избягам. Няма нужда да ми напомняш, че колкото пъти сме се срещали досега, аз винаги съм бил с недостатъчно хора, за да се изправя срещу тебе. Желая да се разделим в сговор. Иначе ще си помисля, че не трябва да се опитвам да се срещам повече с тебе.“ Арлинг силно почервенял, казвайки тези думи. Тогава се изправил епископ Сигюрд, който се обърнал към краля: „Господарю, моля Ви да ме чуете в името на Бога и да се споразумеете с Арлинг, както той Ви предлага. Този човек трябва да получи мир и спокойствие и да бъде наказан, а Вие сам ще решите какви ще бъдат условията на договора.“ Кралят отговорил: „Решете вие!“

Тогава епископът казал: „Арлинг, дай на краля гаранцията, която той иска, и после Асбьорн сам ще го помоли за милост.“ Арлинг дал гаранция, кралят я приел, после Асбьорн се приближил до краля и помолил за милост. Предал се във властта на Улав и му целунал ръка. Тогава Арлинг се оттеглил с войската си, но двамата с краля не се поздравили на раздяла.

Кралят влязъл в къщата, а Асбьорн го последвал. Вътре Улав поставил условията на договора: „Първото условие на договора, Асбьорн, е да спазваш законите в страната, които постановяват, че този, който убие слуга на краля, сам трябва поеме неговата служба, ако кралят поиска това. Сега аз искам ти да поемеш задълженията на моя управител Сел-Туре и да управляваш имението ми Авалдснес.“ Асбьорн казал, че ще стори, както му повелява кралят: „Но първо трябва да си отида в моето имение и да подредя нещата си там.“ Кралят приел това и заминал на друго пиршество.

Асбьорн отплавал за родината с хората си, които през цялото време, докато Асбьорн отсъствал, се криели в един тесен залив; те научили какво се е случило с него и не искали да отплават, преди да разберат как ще приключи всичко. И така Асбьорн отплавал и не спрял, преди да стигне до имението си през пролетта. Нарекли го Асбьорн Селсбане.

Скоро след като се прибрал, Асбьорн се срещнал със своя роднина Туре и разговарял с него. Туре разбрал от Асбьорн подробностите около всичко, което преживял. После Туре попитал: „Мислиш ли, че си се разплатил за срама, който понесе през есента?“ — „Да — отвърнал Асбьорн, — а какво мислиш ти, родственико?“ — „Ще ти кажа — рекъл Туре, — предишният път, когато отплава на юг, срамът беше голям, но той беше измит. Но сега ще бъде още по-голям срам за теб и роднините ти, ако станеш слуга на краля и се сравниш с такъв мерзавец като Туре Сел. Бъди мъж и си остани в имението. Ние, твоите роднини, ще ти помогнем никога вече да не попадаш в такова заплетено положение.“

За Асбьорн това прозвучало доста обещаващо и преди да се разделят, двамата с Туре решили, че той ще остане в имението си и никога няма да се връща при краля, нито пък ще постъпва на служба при него. Асбьорн така и сторил. Останал в своето имение.

121. След като крал Улав и Арлинг Шалгсон се срещнали в Авалдснес, между тях отново избухнала вражда и тя нараснала до такава степен, че накрая се превърнала в силна омраза. Крал Улав обикалял Хордаландия през есента, за да събере приходите си, а после се отправил към Вос, защото научил, че тамошните хора са неверници. Той свикал бондите във Ванг на тинг и те пристигнали там въоръжени до зъби и много на брой. Кралят им предложил да приемат християнството, но бондите предпочели да се бият и се стигнало до строяването на двете страни в бойни редици. Но сърцата на бондите трепнали и никой не искал да застане на предната линия; накрая те направили онова, което било най-добро за тях — предали се в ръцете на краля и приели християнството. Кралят не си заминал, преди всички да бъдат покръстени.

Един ден кралят яздел и пеел своите псалми. Когато стигнал до езическите каменни могили, спрял и казал: „Тези мои думи трябва да се предават от уста на уста. Аз нареждам никога повече норвежки крал да не попада под тези могили!“ Разказват, че след това повечето крале спазили тези думи.

Крал Улав заминал за Остерфюрд при корабите си и оттам отплавал на север към Согн, където останал до лятото. После тръгнал да събира приходите от земите си. Когато настъпила есента, той влязъл с корабите си във фиорда и се насочил към Валдрес, населението на който не било покръстено. Кралят пътувал колкото може по-бързо и пристигнал при бондите съвсем неочаквано. Той превзел корабите им, а после свикал тинг, който се състоял съвсем близо до брега, за да контролира за всеки случай корабите. Бондите дошли на тинга като въоръжена до зъби войска. Кралят им предложил християнството, но те се разкрещели да млъкне, като същевременно вдигали голям шум с оръжията си. Кралят разбрал, че не искат да чуят думите му, а и били толкова много, че нищо не можело да ги спре. Тогава той започнал да говори за друго и попитал дали на тинга са дошли хора, които имат за разрешаване спорни въпроси, които лично кралят трябва да отсъди. Когато бондите заговорили, станало ясно, че мнозина имали недоразумения помежду си и всички те били сред онези, които на тинга говорили против християнството. Щом започнали да се оплакват, всеки, който говорел, събирал около себе си хора, за да подкрепят думите му. Така минал денят, а вечерта тингът се разтурил.

Веднага щом чули, че крал Улав пътува през Валдрес и спира в селищата, бондите започнали да събират войска, в която включили и роби, и свободни хора. Тази войска тръгнала на север срещу краля и така много селища запустели. След тинга бондите останали заедно. Това стигнало до ушите на краля и когато той и хората му се качили на корабите, заповядал да гребат право напред през нощта. После изпратил воините си в селищата, за да ги подпалят и плячкосат. На следващия ден те плавали от нос на нос и навсякъде лумнали огньове. А когато бондите, които продължавали да стоят събрани, видели пушек и пламъци да се издигат над именията им, напуснали дружината и всеки тръгнал към дома да дири семейството си. Един след друг те напускали войската, докато тя се пръснала на малки дружини. А кралят продължавал да плава и да пали селищата по бреговете. Накрая бондите отишли при него и го помолили да ги пощади. Сторили му дълбок поклон и поискали да станат негови поданици. Той дал прошка на всеки, който дошъл при него да го моли за милост, и му оставил собствеността. И никой повече не се възпротивил срещу християнството. Кралят разпоредил населението да се покръсти и взел заложници от бондите. Той останал там до края на есента и после наредил корабите да отплават. Не слизал често на брега, защото нямал доверие в бондите. Той заповядал да се построят църкви, осветил ги и назначил свещеници в тях. Когато наближили студовете, слязъл на брега и се отправил дълбоко навътре в сушата към Тотен. Арнур Ярласкалд споменава в стиховете си за брат му Харалд, че крал Улав подпалил Опландия:

Наследство от рода бе туй,

когато Ингве

подпали къщите в Опландия.

Кралят, най-първият от всички,

накара хората да изпитат

неговия гняв.

После крал Улав тръгнал през Гюдбрандсдал към планината и не спрял, докато не пристигнал в Тронхайм и в Нидарос. Там той се приготвил да презимува и останал да дочака пролетта. Това била десетата му година като крал.

Предишното лято Айнар Тамбаршелве заминал първо за Англия, където се срещнал с родственика си ярл Хокон, и останал известно време при него. После отишъл при крал Кнют, който му поднесъл големи дарове. След това Айнар заминал на юг и се върнал чак през следващото лято, когато тръгнал към именията си и така не се срещнал с крал Улв.

122. Имало една жена — Алвхил, която била определена за наложница на краля. Все пак тя била от добър род, била красива и се движела сред свитата на краля. През тази пролет Алвхил забременяла и само най-близките приятели на краля знаели, че детето е от него.

Една нощ Алвхил се почувствала зле, а наоколо нямало много хора — само две-три жени, един свещеник, скалдът Сигват и още няколко души. Състоянието на Алвхил било тежко, тя умирала; накрая родила момче, което в първия миг изглеждало като мъртво. Когато детето леко поело въздух, свещеникът помолил Сигват да съобщи на краля. Сигват казал: „Не мога да събудя в никакъв случай краля, защото той е забранил на всички да прекъсват съня му.“ Свещеникът отговорил: „Това дете трябва да бъде кръстено веднага, защото може да не оживее.“ Сигват казал: „Предпочитам да те помоля ти да кръстиш детето, отколкото да събудя краля; аз поемам отговорността да му дам име.“ Така и направили; детето било кръстено и получило името Магнюс.

На следващата сутрин, когато кралят се събудил и облякъл, научил какво се е случило през нощта. Той наредил да повикат Сигват и казал: „Как може да проявиш такова своеволие и да кръстиш детето ми, без аз да зная за това?“

Сигват отговорил: „Защото предпочетох да дам двама в ръцете на Бога, отколкото един на дявола.“ Кралят казал: „Какво искаш да кажеш?“ Сигват отговорил: „Детето щеше да умре и ако беше умряло като езичник, щеше да отиде при дявола, а сега е божия душа. Освен това знаех, че ако ми се разсърдиш, това щеше да коства само моя живот и ако ти поискаш да умра заради това, което съм направил, то аз очаквам, че ще отида при Бога.“ Кралят казал: „Защо нарече момчето Магнюс? Няма такова име в нашия род.“ Сигват отговорил: „Кръстих го на крал Карламагнюс^[44], защото той е най-прекрасният човек в света за мене.“ Тогава кралят казал: „Ти имаш късмет, Сигват. И не е странно, че щастието върви ръка за ръка с умния човек. По-странното е, че понякога се случва щастието да следва неук човек до такава степен, че измислиците му се превръщат в истинско щастие.“ Кралят бил вече съвсем спокоен. Момченцето пораснало и станало снажен юноша.

123. Същата пролет крал Улав дал половината земя от Хологаландия на Осмюнд Граншелсон; другата половина дал на Хорек от Тьота. Преди това кралят владеел всичко сам, като една част управлявали негови заместници, които получавали заплата за това, а друга давал за управление на други наместници, които получавали вместо заплати доходите от земите, а на краля изплащали годишен данък. Осмюнд имал една шхуна и към трийсет добре въоръжени мъже. Когато отишъл на север, той се срещнал с Хорек. Осмюнд му казал как се е разпоредил кралят и му показал за доказателство знаците на краля. Хорек отвърнал, че кралят е този, който решава: „Но във всички случаи едно време владетелите не постъпваха по този начин — да отнемат част от правата на хора като нас, които са родени, за да получат от краля власт, и да ги дават на селски синове, които никога не са се занимавали с подобни неща.“ И въпреки че очевидно това било против волята му, Хорек оставил Осмюнд да управлява своята част от страната, каквото било решението на краля.

След това Осмюнд се прибрал при баща си; останал там известно време и после заминал за Лангьой в северната част на Хологаландия. По това време там живеели двама братя — Гюнстайн и Карле, които били смели и богати мъже. Гюнстайн управлявал имението; той бил по-големият от двамата братя. Карле бил много красив и обичал да бездейства. И двамата били сръчни хора. Те приели любезно Осмюнд и той постоял при тях. По-късно Осмюнд отнесъл със себе си всичко, което можел да носи от острова. Карле споделил с Осмюнд, че има желание да замине при крал Улав и да влезе в кралската дружина. Осмюнд одобрил неговото решение и обещал да му помогне да получи исканото от краля. Така Карле заминал с госта си.

Осмюнд научил, че Асбьорн Селсбане отплавал на юг с един товарен кораб и двадесетина мъже за срещата във Вогон и че точно в момента бил на път. Осмюнд и хората му също тръгнали на юг. Духал насрещен вятър, но бил слаб. Срещу тях видели да приближава кораб от флотилията на Воган. Те спокойно попитали къде е Асбьорн и разбрали, че идвал откъм юг.

Осмюнд и Карле спели в едно легло и били близки приятели. Един ден Осмюнд и хората му гребели през един проток, когато забелязали срещу тях да плува един товарен кораб; лесно могли да го разпознаят — от двете страни блестял в бяло и червено и платното му било на райета. Карле казал на Осмюнд: „Ти често си ми казвал, че искаш да видиш Асбьорн Селсбане и ако това не е този, който плава там, значи аз не умея да разпознавам корабите.“ Осмюнд отговорил: „Моля те, кажи ми, когато го разпознаеш!“ И ето че корабите почти допрели страните си. Тогава Карле казал: „Селсбане стои на руля в синя дреха.“ Осмюнд отговорил: „Сега ще му облека червена дреха!“ и хвърлил копието си към Асбьорн. То го улучило в стомаха, пронизало го и се забило зад него. Асбьорн паднал мъртъв. Двата кораба продължили пътя си.

Тялото на Асбьорн отнесли на север в Тронденес. Сигрид наредила да повикат Туре Хюнд от Бяркьой. Той пристигнал, когато приготвяли трупа. На тръгване според обичая Сигрид поднесла дарове на приятелите си. Тя изпратила Туре до кораба и преди да се разделят, казала: „Моят син Асбьорн винаги се вслушваше в съветите ти, Туре. Той не можа да живее достатъчно дълго, за да ти се отблагодари, както трябва, и ако аз не съм толкова добра в това, в което той беше, то нека бъде волята Божия. Ето един подарък, който искам да ти дам и да ти пожелая добре да го използваш.“ Подала му едно копие.

„Ето копието, което прониза моя син Асбьорн, още има кръв по него и за теб ще бъде лесно да си представиш как съвпада то с раната, която ти видя в тялото на Асбьорн, сина на твоя брат. Ако искаш да постъпиш като мъж, нека това копие да излети от твоята ръка и да се забие в гърдите на Улав Дигре. И бъди сигурен, че ако не отмъстиш за Асбьорн, всеки ще ти се надсмива.“ После тя се обърнала и се отдалечила. Туре толкова се разстроил, докато тя му говорела, че не могъл да каже нищо в отговор. Той не усещал, че стиска копието, не виждал дружината си, хората му го подкрепяли, за да се качи на кораба. Докато не се намерил на кораба, не осъзнавал нищо. Копието било леко, с гравюри на инкрустираната със злато дръжка. Туре и хората му отплавали с помощта на веслата към родината си Бяркьой.

Осмюнд и дружината му продължили пътя си, докато стигнали в Тронхайм при крал Улав. Осмюнд разказал на краля какво преживял по пътя, а Карле станал водач на кралската дружина. Осмюнд и той се сприятелили. Но думите, които Карле и Осмюнд разменили помежду си, преди да бъде убит Асбьорн, не останали тайна, защото самите те ги повторили пред краля. Винаги обаче се случва всеки да има по един приятел между неприятелите си; там също имало човек, който запомнил всичко и отишъл при Туре Хюнд.

124. Към края на пролетта крал Улав подготвил корабите си и през лятото отплавал към южната част на страната. Той свикал бондите на тинг, наложил мир в страната и покръстил хората.

Събрал кралските данъци навсякъде, откъдето минал. През есента заминал към границата. Покръстил хората от големите селища, уредил и въпроса със законите в цялата страна. Поставил под своя власт и Оркньой, както вече писахме. Изпратил също съобщения в Исландия и Грьонландия, където си създал много приятели, както и на Фаарьой.

Крал Улав дарил дървени трупи за строежа на църква в Исландия и тя била издигната в Тингвелир, където се събирал Алтингът на страната. Той изпратил и една голяма камбана, която все още се намира там. Това станало, след като исландците приели законите си и под влиянието на краля християнството заляло цялата страна. След това мнозина знатни люде от Исландия дошли при крал Улав и станали негови приближени. Това били Туршел Еюлвсон, Турлайк Буласон, Турд Колбайнсон, Турд Бурксон, Тургайр Ховардсон и Турмод Колбрюнарскалд. Крал Улав изпратил приятелски дарове на много от хьовдингите в Исландия, а в замяна те му изпратили предмети, които можело лесно да се намерят в Исландия и щели да бъдат ценни за краля. Но зад този знак на приятелство, който кралят дал на Исландия, се криели много други неща, които едва по-късно излезли на бял свят.

125. През лятото, когато крал Улав изпратил Турарин Невюлвсон с мисия в Исландия и Турарин потеглил с кораба си от Тронхайм, кралят също заминал и го придружил до Мьоре. Оттам Турарин отплавал в открито море и случил на попътен вятър; плавал осем дни до Исландия и се приближил до брега при Ейрарбаки. Той веднага отишъл на Алтинга и стигнал точно в момента, когато хората се събирали в селището Логберг; Турарин се отправил натам.

Когато бондите обявили решенията на тинга, Турарин взел думата: „Преди няколко нощи се разделих с крал Улав Харалдсон. Той изпраща на всички хьовдинги тук в страната, на управителите, както и на целия народ — мъже и жени, млади и стари, богати и бедни, своите благопожелания и благословия, и заявява, че желае да бъде ваш крал, ако вие искате да бъдете негови поданици и тогава всички ще бъдем приятели помежду си и ще си помагаме.“ Хората отговорили вежливо на думите му, че всички ще са радостни да станат приятели на краля, ако той пожелае да е приятел на народа на тази страна.

Тогава Турарин продължил: „Кралят ви поздравява и иска да помоли хората от север за една услуга — ако те желаят, да му дадат острова, наречен Гримси, намиращ се извън Еяфюрд, или част от него. В замяна той ще дари такива ценности от своята страна, каквито народът поиска. Кралят изпраща поздрав на Гюдмюнд от Мьодрювелир и го моли да се заеме с уреждането на въпроса, защото е чувал, че Гюдмюнд е този, който решава нещата.“ Гюдмюнд отвърнал, че с удоволствие ще приеме приятелството на крал Улав: „И мисля, че за мен това струва повече от този остров или парчето земя, за което той ме моли. Кралят обаче не е разбрал правилно — нямам по-голяма власт от останалите тук, за да реша този въпрос. Затова аз и хората, които биха имали най-много полза от острова, ще се срещнем, за да обсъдим въпроса.“ И всички си тръгнали.

След това норвежците обсъдили предложението на краля. Всеки един казал мнението си. Гюдмюнд бил за това да се удовлетвори молбата на краля и много от хората го подкрепили. Един мъж обаче попитал защо брат му Айнар мълчи. „Ние смятаме, че той е най-вещ от всички по повечето въпроси“ — казали те.

Тогава Айнар взел думата: „Аз не съм се изказал, защото никой не ме е попитал за мнението ми, но ако трябва да го кажа, по-добре е за народа ни да не се обвързва чрез скъпи дарове с крал Улав и всички тези задължения, които той налага на норвежкия народ. Това е обвързаност, която ние не искаме да поемем нито върху себе си, нито върху нашите синове, нито върху всички наши родове, които са се заселили в страната ни. А от тази обвързаност ние никога няма да се отървем. Нека предположим, че кралят е добър човек, в което аз наистина вярвам; след това ще стане, както обикновено става при смяна на кралете; те не са еднакви — едни са добри, други са лоши. И ако народът в страната иска да бъде свободен, както преди, единственото решение е да не се дава възможност на краля да сложи ръката си върху нас нито като му дадем земя, нито като му отговорим на предложението за плащане на данъци, което би ни превърнало в негови верноподаници. Ще бъде любезно, ако хората, които имат желание за това, изпратят на краля приятелски дарове — ястреби, коне, платна за кораби и други полезни неща, защото човек жъне добрини, когато печели приятели. Ако става въпрос за Гримси, трябва да кажем, че там няма нищо, което става за храна, но там може да бъде разположена войска, и ако това е чужда войска, която отива там на дългите си кораби, мисля, че на много бонди ще им стане тясно около врата.“

Когато Айнар представил истинското положение, целият народ се съгласил с него и потвърдил, че това никога не бива да се случва. За Турарин вече било ясно какъв ще е резултатът от неговата мисия.

126. На следващия ден Турарин отишъл в Логберг и още веднъж държал реч пред хората, като казал следните думи: „Крал Улав изпрати вест на приятелите си в тази страна и спомена Гюдмюнд Еюлвсон, Снуре Гуде, Туршел Еюлвсон, рецитатора на закони Скафте и Туршел Халсон. Той ви кани да отидете при него и да приемете приятелството му. По-нататък той заръча да не се бавите, ако цените неговото приятелство.“ Те отговорили на словата му, като благодарили на краля за поканата, но казали, че ще съобщят на Турарин дали искат да заминат, след като се посъветват помежду си и разговарят с останалите.

Когато започнали да обсъждат въпроса, всеки от хьовдингите изказал мнението си за това пътуване. Снуре Гуде и Скафте смятали, че не трябва да се рискува толкова много, като заминат едновременно всичките главните управници на Исландия в Норвегия; казали, че това по-скоро ги навежда на мисълта, за която говорил Айнар — че кралят би упражнил някакъв натиск върху исландците, ако му се удаде такава възможност. Гюдмюнд и Туршел пожелали да се отзоват на поканата на крал Улав и смятали, че ще се върнат с чест и слава от това пътуване. След като обсъдили въпроса помежду си, решили да заминат, но всеки да остави заместник, който да управлява вместо него. Така тингът приключил. Обаче през лятото това пътуване не се осъществило:

През същото лято Турарин отплавал обратно за родината си и пристигнал при крал Улав през есента. Разказал му как се развили нещата и че хьовдингите, които е поканил, ще пристигнат лично или ще изпратят синовете си.

127. Пак през същото лято по покана на крал Улав в Норвегия пристигнали рецитаторът на закони Гиле, Лайв Осюрсон, Туралв от Димюн и много други богати бонди от западната част на Фаарьой. Трон от Гата също се приготвил да замине за Норвегия, но точно преди да тръгне, се разболял тежко, не могъл да стане от леглото и останал в дома си.

Когато фаарците пристигнали при крал Улав, той ги повикал веднага на разговор. На срещата им казал какво е имал предвид с поканата и че иска данъци от Фаарьой. Освен това предлага фаарците да приемат законите, които щял да им даде. Станало ясно, че кралят иска от дошлите при него фаарци гаранция, че ще се обвържат с това споразумение чрез клетва; кралят предложил онези от тях, които смятал за най-влиятелни, да получат висок пост и неговото приятелство. От думите на Улав фаарците разбрали, че не се знаело какво може да се случи с тях, ако не се съгласят с условията на краля. Те много пъти се събирали и обсъждали въпроса, докато стигнали до някакво решение, и накрая кралят все пак получил онова, което искал. Лайв, Гиле и Туралв станали приближени на краля и влезли в кралската дружина, а всички други се заклели на крал Улав да спазват закона и поземленото право, въведени от него на Фаарьой, и изплатили данъка, който той поискал. След това фаарците се приготвили за път към родината си. Преди да се разделят, кралят им поднесъл приятелски дарове и тези, които станали негови поданици, заминали веднага, щом се приготвили.

Кралят наредил да се приготви един кораб и събрал екипаж. Изпратил свои хора на Фаарьой, за да съберат данъците, които населението трябвало да му плати. Подготовката за път доста се забавила и за това пътуване се знае само, че корабът никога не се завърнал. През цялото лято не пристигнал никакъв данък от островите и не е известно дали някой изобщо е събрал данъците от Фаарьой.

128. През есента крал Улав заминал за Викен. Той изпратил предварително съобщение в Опландия, с което нареждал да се приготвят приходите от земите, а после се съобщавало, че имал намерение да обиколи цялата Опландия през зимата. Той тръгнал на път и презимувал в Опландия, като обикалял по пиршествата. Кралят оправил всичко, за което имал сведение, че не било в ред, и укрепил основите на християнството там, където имало нужда.

Когато кралят бил в Хедмарк, Шетил Калв от Рингнес предложил брак на Гюнил, дъщерята на Сигюрд Сир и Оста; Гюнил била сестра на крал Улав и кралят трябвало да отговори на предложението и да уреди сватбата. Той се съгласил да даде ръката на сестра си, защото знаел, че Шетил е от знатен род, богат, умен и способен вожд. Бил стар приятел на крал Улав, както вече беше разказано. Всичко това спомогнало кралят да одобри този брак и Шетил получил ръката на Гюнил. Улав присъствал на сватбения пир.

После кралят заминал на север към Гюдбрандсдал по пиршества. Там живеел Турд Гютормсон в имението си Стайг. Турд бил най-влиятелният човек в северната част на долината. Когато той и кралят се срещнали, Турд предложил брак на дъщерята на Гюдбранд, която била леля на Улав по майчина линия. Отново кралят бил човекът, който трябвало да отговори на предложението, и след като обсъдили този въпрос, двамата решили да започнат приготовления за сватбата. Така Турд получил ръката на Исрид. След това станал доверен приятел на крал Улав, както и мнозина приятели и роднини на Турд, които в повечето случаи се вслушвали в думите му.

През пролетта крал Улав заминал за Тотен и Хаделандия, а оттам за Рингерике и Викен. Той пристигнал в Тьонсберг и останал, докато траел големият пазар. После наредил да приготвят корабите му. Кралят се движел с голяма свита.

129. През същото това лято по покана на крал Улав при него от Исландия пристигнали Стайн — синът на рецитатора на закони Скафте, Турод — синът на Снуре Гуде, Геле — синът на Туршел, и Егил — синът на Сидю-Хал, който бил брат на Тущайн. Гюдмюнд Еюлвсон бил починал през отминалата зима. Веднага щом им се удала възможност след пристигането им, исландците отишли при крал Улав. Той ги приел любезно и те останали при него.

През същото лято кралят разбрал, че корабът, който изпратил за данъци на Фаарьой, изчезнал и никой не бил чувал да е спирал някъде по брега. Кралят подготвил и изпратил друг кораб, за да прибере данъците. Екипажът се отправил към открито море, но и за него не се чуло нищо повече. Хората само изказвали предположения къде може да са се дянали двата кораба.

130. Кнют Велики, когото някои наричали Кнют Стария, по онова време бил крал на Англия и на Дания. Той бил син на Свайн Тюгешег Харалдсон. Неговият род властвал дълги години в Дания. Харалд Гормсон — дядо по бащина линия на Кнют, поел властта над Норвегия след смъртта на Харалд Гюнилсон и получавал редовно данъци от тази страна. Той оставил ярл Хокон да я управлява вместо него. Датският крал Свайн, също син на Харалд, властвал над Норвегия и оставил ярл Айрик Хоконсон да управлява от негово име страната. Айрик и брат му Свайн Хоконсон я управлявали после, чак докато ярл Айрик загинал в Англия по времето, когато неговият роднина Кнют Велики изпратил да го повикат; след смъртта на Айрик неговият син ярл Хокон останал да управлява Норвегия; Хокон бил сестрин син на Кнют Велики, роднина на Айрик. А когато Улав Дигре дошъл в Норвегия, той първо заловил ярл Хокон и го отстранил от властта, както беше описано вече. Тогава ярл Хокон заминал при вуйчо си Кнют и останал при него през цялото време, докато ние извървяхме дългия път дотук в тази сага.

Кнют Велики спечелил Англия в битка. Той положил много усилия народът на тази страна да му се покори. Когато решил, че има пълна власт над страната, Кнют започнал да мисли за това, върху което смятал, че има права — за едно кралство, над което все още нямал власт, а това било Норвегия. Той смятал, че има наследствено право на власт над цяла Норвегия, а Хокон, сестриният му син, имал право само на част от нея. Освен това му хрумнало, че я бил изгубил доста срамно. Една от причините Кнют и Хокон да не предявят претенциите си към Норвегия била, че когато в началото Улав Харалдсон дошъл в страната, цялото селячество се надигнало като един човек и поискало Улав да стане крал на страната. Но след това народът сметнал, че под неговото владичество не е достатъчно свободен, за да си решава сам съдбата; някои се опитали да избягат от страната; много знатни хора заминали при крал Кнют, синовете на знатните оделсбонди също. Те се предавали по една или друга причина и всеки, който отивал при крал Кнют с молбата да стане негов поданик, си тръгвал с пълни шепи със злато. При крал Кнют можело да се види разкош като никъде другаде, там имало ежедневно много хора; къщите, в които живеел кралят, били прекрасни.

Кнют Велики получавал данъци и налози от най-богатите страни на севера и тъй като имал по-големи доходи от другите крале, плащал на хората си повече, отколкото те на своите. В цялото му кралство царял мир и никой не смеел да го нарушава. Народът в страната бил спокоен; за хората важало старото поземлено право. Ето защо Кнют бил известен и почитан във всички страни. А сред онези, които идвали от Норвегия, мнозина се оплаквали от липса на свобода, за което обвинявали крал Улав, а други давали на краля сам да разбере, че норвежците са готови да минат под владичеството на крал Кнют и ярл Хокон, както и да получат свободата си от тях. Ярлът одобрявал тези приказки, той ги предавал на краля и го молил да разузнае дали крал Улав иска да остави кралството си на тях двамата или ще се съгласи на някакъв договор за делба. По него време мнозина подкрепяли ярла.

131. Кнют Велики изпратил пратеници от Англия в Норвегия. Те били прекрасно облечени, носели писма с подписа на Кнют, краля на Англия. Те пристигнали при краля на Норвегия Улав Харалдсон в Тьонсберг през есента. Когато известили на краля, че са дошли пратеници от Кнют Велики, той се ядосал и отсякъл, че Кнют няма защо да изпраща хора със задача, полезна само за него или неговите хора. Изминали няколко дни, докато пратениците влезли при крал Улав.

Когато получили разрешение да разговарят с него, те се явили пред краля с писмото на крал Кнют и му предали устното съобщение, което придружавало писмото. Според него крал Кнют смятал Норвегия за свое владение, защото предците му са властвали над кралството в миналото. Но тъй като крал Кнют искал да има мир между всички страни, той нямало да тръгне с войска срещу Норвегия, ако се намери някакво друго решение. Щом крал Улав Харалдсон искал да бъде крал на Норвегия, той трябвало да дойде при крал Кнют и да получи от него правото да управлява страната, както и да стане негов поданик, като се задължи да плаща същите налози, каквито плащали ярлите, управлявали страната преди него. После те подали писмото, а в него пишело почти същото.

Крал Улав отговорил: „Чувал съм да се разказва в старите легенди, че Горм, датският крал, бил смятан за много добър за народа, а той управлявал само Дания. Датските крале след него обаче решили, че това кралство не им е достатъчно и се стигнало дотам, че Кнют управлява Дания и Англия, завзел е голяма част от Шотландия, а сега има претенции да вземе и земята, която аз наследих от моя род. Той трябва веднъж завинаги да сложи мярка на алчността си или може би възнамерява да управлява сам целия Север. А дали не иска сам да изяде цялото зеле в Англия? По-скоро ще му се наложи да направи това, отколкото да ме накара да му поднеса главата си на тепсия или да му засвидетелствам каквото и да е подчинение. Ето защо вие ще му предадете думите ми: аз ще защитавам Норвегия на живот и смърт и моето кралство няма да плаща данък никому!“ След тези думи пратениците на крал Кнют си заминали недоволни от обрата, който взели нещата.

Скалдът Сигват бил при крал Кнют и кралят му подарил златна гривна, която тежала половин марка. По същото време при крал Кнют бил и Берсе Скалдторвюсон. На него крал Кнют подарил две златни гривни, всяка от които тежала по половин марка, и в добавка му дал един хубав меч. А Сигват съчинил това:

Кнют носи печата

на голямото дело.

Пищно украси ръцете

и на двама ни с теб, Мечо^[45],

когато отидохме при него.

На теб марка или повече

от злато даде

и хубав меч.

Аз половината от всичко туй получих.

Но Бог сам се разпорежда за нещата!

Сигват се сприятелил с пратениците на крал Кнют и от тях научил много новини. Когато ги попитал за пътуването им, те му разказали за разговора с крал Улав и за резултата от мисията си. Пратениците казали, че крал Улав приел с негодувание техните думи. „Но ние не разбираме — оплакали се те — откъде взема толкова дързост, та да отказва да стане поданик на крал Кнют и да замине при него. Това беше най-умното, което можеше да стори, защото крал Кнют е толкова добър, че ако има хьовдинги, които му се противопоставят, той им прощава всичко, щом те дойдат при него и склонят глави. Неотдавна пристигнаха двама крале от Фифе в Шотландия и той преглътна цялото си възмущение от тях, даде им земите, които са притежавали и преди, като прибави към тях и големи приятелски дарове.“ Тогава Сигват съчинил:

Чужди владетели от Фифе

поднесоха на Кнют своите глави.

Мир поискаха да купят.

А Улав никога не продаде

на ни един човек в света

своята глава.

Дигре често печелеше победи.

Пратениците на Кнют заминали за родината с помощта на силен попътен вятър в морето. Отишли те при краля и му разказали всичко, като предали решителните думи, които произнесъл крал Улав пред тях на раздяла. Крал Кнют отговорил: „Крал Улав греши, като мисли, че искам сам да изям цялото зеле в Англия. Бих искал да го накарам да забележи, че в гърдите ми има друго, което няма нищо общо със зелето. Той трябва да знае, че към него ще се отправят ледени заповеди от всяко едно от моите ребра.“

Същото лято от Норвегия при крал Кнют пристигнали Аслак и Шалг, синовете на Арлинг от Яарен. Те били добри приятели на краля, защото Аслак бил женен за Сигрид, дъщерята на ярл Свайн Хоконсон; те и ярл Хокон Айриксон били братовчеди. Крал Кнют устроил големи пиршества в чест на двамата братя.

 

 

132. Крал Улав свикал своите феодали и много воини, защото чул, че Кнют Велики щял да пристигне през лятото. Хората разбрали от търговските кораби, идващи от запад, че в Англия Кнют събирал голяма войска. Когато лятото започнало да преваля, някои все още вярвали, че слухът ще се оправдае, а други смятали, че никаква войска няма да се появи. Крал Улав останал във Викен до края на лятото, като от време на време изпращал съгледвачи да узнаят дали Кнют е тръгнал към Дания.

През есента крал Улав изпратил пратеници при своя родственик крал Анюнд в Свитюд да му известят, че според Улав, ако Кнют завземе Норвегия, Анюнд дълго време няма да види мир в Швеция; той съобщавал, че е най-добре да се съюзят срещу Кнют; смятал също, че двамата имат достатъчно сила да се бият с него. Крал Анюнд изпратил отговор на норвежкия крал, че е съгласен на съюз с него, при условие че всеки от тях ще помогне на другия със сила, ако се наложи. Чрез размяна на пратеници и послания двамата крале се уговорили да се срещнат и да обсъдят въпроса. Крал Анюнд трябвало да тръгне от Вестерготландия през следващата зима, а крал Улав се приготвил да го посрещне в Сарпсборг.

През есента Кнют Велики пристигнал в Дания с много хора и останал до края на зимата. Съобщили му за пратениците, разменени между кралете на Норвегия и Швеция, и че зад това се крият големи планове. През зимата крал Кнют изпратил пратеници при крал Анюнд в Свитюд със скъпи дарове и обещания за приятелство; Кнют съобщил на Анюнд, че може да бъде спокоен, защото няма да бъде засегнат от конфликта между крал Кнют и Улав Дигре. „Няма да наруша спокойствието на крал Анюнд и мира в кралството му“ — казал той. Пратениците стигнали при крал Анюнд и му предали подаръците от крал Кнют и обещанията за приятелство. Крал Анюнд приел доста хладно думите им и пратениците разбрали, че той е по-склонен на приятелство с крал Улав, отколкото с крал Кнют. Те си заминали и разказали на крал Кнют как са изпълнили задачата си, като му заявили, че не трябва да разчита на приятелство от страна на крал Анюнд.

133. През зимата крал Улав отишъл в Сарпсборг, придружен от много хора. Той изпратил хологаландеца Карле в земите си на север. Карле минал през Опландия и продължил на север през планината до Нидарос. Там той получил всичко, което кралят бил наредил да му се даде. Сдобил се и с голям кораб; бил му добре дошъл за пътуването, на което го изпратил кралят, защото трябвало да стигне на север до Бярмеландия. Задачата на Карле била да сключи съюз с краля на Хологаландия и двамата да си разделят всичко придобито по равно. Рано през пролетта Карле отправил кораба на север към Хологаландия; там към него се присъединил брат му Гюнстайн, който карал своя стока за продан; на кораба имало около двадесет и пет души. В началото на пролетта тръгнали към Финмарк.

Това стигнало до ушите на Туре Хюнд. Той съобщил на братята, че също възнамерява да пътува към Бярмеландия през лятото, така че с удоволствие би плавал с тях и би разделил с Карле плячката, с която ще се сдобият. Карле и спътниците му отговорили, че ако тръгне с тях, Туре трябва да води толкова хора, колкото имат те — двадесет и пет души; освен това поискали да поделят всичко, което спечелят, между екипажите по равно; спечеленото от търговията със стоката обаче нямало да има нищо общо с тази делба. Когато пратениците на Туре се върнали при него с отговора на Карле, Туре вече бил готов веднага да отплава с един от своите големи търговски кораби. Като екипаж той взел мъжете от имението си, които наброявали около осемдесет човека. Туре и преди лично командвал цялата тази дружина и сам решавал въпроса с подялбата на всичко придобито по пътя.

Туре насочил кораба си на север покрай брега и се срещнал с Карле и екипажа му край Сандваар. Те потеглили един след друг при силен попътен вятър. Веднага след като се срещнали с Туре, Гюнстайн споделил с брат си Карле, че според него Туре води прекалено много хора. Допълнил: „Мисля, че е по-разумно да се върнем и да пътуваме отделно. Не биваше да тръгваме, след като той има такова надмощие над нас. Нямам му доверие.“ Карле отвърнал: „Няма да се върна. Всъщност аз знаех още на Лангьой, че Туре Хюнд ще ни последва с всичките си хора и така ще имаме повече воини.“

Двамата братя поговорили с Туре и го попитали защо въпреки уговорката им е взел толкова много мъже със себе си. Той веднага обяснил: „Ние имаме голям кораб, който изисква многоброен екипаж, а и при такова пътуване повече добри войници никога не са излишни.“ И така тримата отплавали през лятото. Когато вятърът бил слаб, корабът на Карле плавал по-бързо, а когато духал силен вятър, Туре го изпреварвал; рядко двамата пътували един до друг, но винаги всеки от тях знаел къде е другият. Когато стигнали до Бярмеландия, спрели на едно тържище, където продали стоката си на добра цена. Туре се сдобил с много кожи от бобър и самур; Карле също носел голям товар, срещу който успял да купи кожени изделия.

После продължили по река Двина. Когато излезли в открито море, екипажите на двата кораба се събрали на съвет. Туре попитал хората си дали искат да слязат на брега за плячка; те отговорили положително, защото плячката сама скачала в ръцете им. Туре казал, че ако всичко мине добре, ще спечелят много пари: „Не е изключено обаче животът ни да бъде застрашен по пътя.“ Всички решили, че ще рискуват, ако има за какво. Тогава Туре им разказал, че по тези места имало обичай, когато умре някой богат човек, имуществото му да се разпределя между него и наследниците му, като починалият получавал половината или една трета, а понякога и по-малко. Неговата част от имуществото се отнасяла на определено място в гората или на гроба му. Покривали я с пръст и отгоре изграждали къща. Туре казал, че ще тръгнат привечер; уговорили се да не се отделят един от друг и когато водачите дадат знак за връщане, никой да не изостава. И така всички слезли на сушата, като оставили няколко души на корабите.

Първо минали през широка равнина, после — през голяма гора. Туре вървял напред, а братята Карле и Гюнстайн — след него. Туре ги предупредил, че трябва да се придвижват тихо и да късат кора от дърветата, белязвайки ги по този начин. Стигнали до разчистено от дървета място, в средата на което имало висока ограда от жив плет. Вратата в плета била залостена. Шест мъже от местното население трябвало да пазят мястото всяка нощ на смени от по двама души, като се редували през няколко часа. Когато Туре Хюнд и спътниците му стигнали до плета, постовите току-що си били тръгнали, а онези, които трябвало да ги сменят, още не били дошли. Туре се приближил до плета, хвърлил през него секирата си вътре и скочил след нея. Карле и Гюнстайн стигнали при плета, повдигнали вратата от пантите и я отворили. Всички влезли в двора. Туре прошепнал: „Тук има гробница, в която са смесени злато, сребро и пръст; трябва да стигнем до нея. В имението е и богът на бярмеландците — Юмале^[46]. Никой не трябва да го докосва.“ Влезли в гробницата и взели толкова злато и сребро, колкото можели да носят в дрехите си; както можело да се очаква, отнесли и много пръст. После Туре дал знак за тръгване и наредил: „Вие, двамата братя Карле и Гюнстайн, ще вървите най-отпред, а аз — най-отзад.“ И тръгнали към изхода.

Тогава Туре се върнал при Юмале и взел сребърната купа, която лежала в скута му и била пълна със сребърни монети. Той изсипал среброто в ризата си, хванал дръжката на купата и я метнал на рамото си, а после тръгнал към изхода. В това време, когато хората излезли от външната страна на живия плет, забелязали, че Туре е изостанал. Карле се върнал да го потърси и двамата с Туре се срещнали пред вратата в плета. Карле видял, че Туре носи сребърната купа и веднага изтичал обратно при Юмале; дебела златна огърлица висяла около врата на бога. Карле вдигнал секирата си и с един удар отсякъл връвта, на която се държала огърлицата за врата на статуята. При това се вдигнал голям шум. Всички помислили, че става някакво чудо и побягнали, а Карле грабнал огърлицата и ги последвал. В този момент обаче постовите на селището чули шума и притичали до двора на гробницата, откъдето надули роговете си със сигнал за тревога; хората от околните селища чули зова им. Крадците хукнали към гората, но ги последвали виковете и стъпките на много бярмеландци, които приближавали към гробницата.

Туре Хюнд бил последен в групата. Пред него бързали двама от хората му, които носели торба с нещо подобно на прах. Туре бръкнал в торбата и наръсил следите, които оставил зад себе си. Поръсил още няколко пъти и по главите на хората си. Скоро бегълците излезли от гората и продължили през равнината. Чували, че бярмеландците ги гонят с викове и крясъци. Но нито бярмеландците, нито оръжията им успели да настигнат воините на Туре, Карле и Гюнстайн, които установили, че преследвачите им просто не ги виждат.

Туре бил изостанал далеч назад, когато Карле и хората му се качили на корабите. Те веднага свалили въжетата, отвързали котвите, вдигнали платната и бързо отплавали към открито море. Туре и дружината му пристигнали много по-късно. Техният кораб бил по-голям, по-тежък и трудно подвижен и когато вдигали платното си, Карле и хората му били вече навътре в морето.

И двата кораба плавали през Гандвик. Нощта била светла. Плавали ден и нощ, докато един следобед Карле стигнал до група острови. Свалили платната, хвърлили котва и зачакали да се успокои силното водно течение пред тях. В това време пристигнал Туре и също закотвил кораба си. После моряците му спуснали лодка, Туре и още няколко души слезли в нея и бързо загребали към кораба на Карле. Когато Туре се качил на борда, двамата братя го посрещнали любезно. Туре поискал от Карле да извади огърлицата: „Мисля, че е правилно аз да получа скъпоценностите, които взехме оттам, защото аз бях причина да се измъкнем невредими. Смятам, че точно ти, Карле, ни изложи на опасност.“ Карле отвърнал: „Крал Улав ще получи половината от това, което аз спечеля на този поход, затова мисля да дам огърлицата на него. Иди при краля, ако желаеш. Може би той ще ти я отстъпи, след като разбере, че съм я отнел от Юмале.“ Тогава Туре поискал да слязат на брега и да си поделят плячката. Гюнстайн се намесил и им напомнил, че течението вече се променя и е време да отплават. Вдигнали котва. Когато Туре видял това, слязъл в лодката си и загребал към своя кораб.

Карле и моряците му вдигнали платната и се отдалечили в морето, преди още Туре да е опънал своето платно. И заплавали те по морето — Карле отпред, Туре след него. Движели се колкото може по-бързо, докато стигнали до Йесваар. Това било първото населено място, когато се идва откъм морето от север.

Двата кораба пристигнали там една привечер. Туре останал на рейд вътре в залива, а Карле — извън него. Туре опънал въжетата и с голяма група от своите хора се приближил към кораба на Карле, където също се приготвяли да слязат на сушата. Туре извикал на моряците от кораба на Карле да слязат на брега. Братята и още няколко души слезли.

Туре отново настоял да си разделят среброто и златото, което били плячкосали. Братята отговорили, че няма да направят това, преди да стигнат в родината си. Туре ги убеждавал, че няма такъв обичай да се бави подялбата на плячката, като по този начин да се поставя на изпитание честността на народа. След кратко разискване на въпроса тримата се споразумели. Туре се отдалечил, но не изминал голямо разстояние, когато казал на спътниците си да спрат и да го почакат. После извикал към Карле: „Мога ли да поговоря с тебе насаме?“ Когато Карле се приближил към него, Туре забил копието си в корема му с думите: „Запознай се с един бярмеландски островитянин, Карле! И с копието „Селшевнер“ трябва да се запознаеш!“ Карле умрял начаса, а Туре и хората му се качили на кораба си.

Гюнстайн и дружината им видели как загинал Карле и веднага се спуснали към него, грабнали трупа му и го занесли на своя кораб. После вдигнали котва и се отдалечили от брега, за да се отправят с опънати платна към родината си. Туре и хората му ги наблюдавали, а после също бързо се приготвили. Когато обаче вдигали платното, мачтата се счупила и то паднало върху кораба. Нужно им било време, докато го вдигнат отново и тръгнат. Така че Гюнстайн и моряците му били вече много далече, когато Туре отплавал. И двата екипажа се стараели да плават бързо, използвайки както платна, така и гребла. Пътували ден и нощ, но било късно за Туре да догони Гюнстайн, защото корабът на Гюнстайн, който бил по-малък, по-лесно маневрирал през протоците между островите. Туре обаче продължавал упорито да го следва. Когато излязъл от Ленвик, Гюнстайн насочил своя кораб към сушата, където всички бързо скочили на брега. Малко след това Туре и хората му ги подгонили.

Една жена помогнала на Гюнстайн и го скрила. Казват, че била магьосница. Туре и хората му не успели да го намерят и се върнали. Те отнесли всичко, което могли, от кораба на Гюнстайн и на мястото на товара оставили камъни. С помощта на веслата извели кораба от фиорда, пробили дупки в него и го потопили. След това Туре тръгнал към родината си.

Гюнстайн и спътниците му продължили предпазливо пътя си. Нощем плавали в малки лодки с весла, а през деня се криели. Така стигнали до Бяркьой, където живеел Туре. Гюнстайн се отправил първо към дома си на Лангьой, но не останал дълго там. Отишъл в Тронхайм, за да се срещне с крал Улав и да му разкаже какво се било случило по време на пътуването му до Бярмеландия. След като изслушал разказа му, кралят много се ядосал. Той посъветвал Гюнстайн да сдържи гнева си и му обещал да отмъсти при първа възможност. Гюнстайн благодарил и останал в двора на крал Улав.

134. Разказахме вече, че крал Улав презимувал на изток в Сарпсбург, докато Кнют Велики бил в Дания. През същата зима шведският крал Анюнд яздел из Вестерготландия с повече от триста воини. Тръгнали пратеници между него и крал Улав Шведски. Накрая те се уговорили да се срещнат през пролетта в Кунгхеле. Двамата искали преди това да разберат какво е намислил крал Кнют.

През пролетта крал Кнют се приготвил да тръгне с войската си към Англия. В Дания оставил сина си Хорда-Кнют и ярл Юлв — синът на Тургилс Спракалег. Юлв бил женен за дъщерята на крал Свайн и сестра на Кнют Велики — Астрид. Синът на Юлв и Астрид бил кръстен на дядо си Свайн. По-късно той станал крал на Дания. Ярл Юлв бил властен и силен мъж.

Кнют Велики отплавал на запад към Англия. Когато кралете Улав Шведски и Анюнд научили това, се срещнали в Кунгхеле край река Елв. Срещата била сърдечна и на нея двамата си обещали приятелство, което трябвало да бъде оповестено. Кралете поговорили и за други неща, като решили този разговор да остане само между тях двамата. Част от него обаче по-късно станала достояние на много хора. На раздяла кралете си разменили дарове в знак на приятелство. Крал Анюнд заминал за Готландия, а крал Улав поел на север към Викен, оттам се спуснал към Агдер и после се отправил отново на север. Улав Шведски останал известно време на рейд в Айдерсюнд, чакайки попътен вятър. Там научил, че Арлинг Шалгсон и населението на Яарен събират войска.

Един ден кралските моряци обсъждали времето и се чудели дали вятърът е югозападен или южен и дали е подходящ, за да си тръгнат от Яарен. Повечето не искали да пътуват. Тогава Халдур Бринюлвсон казал: „Мисля, че трябва да приемем времето за достатъчно добро и да отплаваме от Яарен, защото Арлинг Шалгсон ни кани на пир в Сула.“ Крал Улав наредил да насочат корабите си към открито море. Отплавали от Яарен през деня с най-добрия попътен вятър, на който можели да се надяват. Вечерта останали на рейд край Квитингсьой. После кралят се отправил на север към Хордаландия и тръгнал по пиршества.

135. През същата пролет един кораб заминал от Норвегия за Фаарьой. Екипажът му носел покана от норвежкия крал Улав за Лайв Осюрсон да го посетят на запад от Фаарьой той, рецитаторът на закони Гиле или Туралв от Димюн. Когато получили поканата, тримата обсъдили какво би могло да се крие зад нея. Стигнали до извода, че кралят вероятно иска да ги попита за двата изчезнали кралски екипажа и за данъците, които той така и не получил от Фаарьой. Решили Туралв да замине при крал Улав. Той приготвил една шхуна, намерил екипаж от десет-дванайсет мъже и зачакал попътен вятър.

А ето какво се случило в това време на Трон от Гата на Ейстюрьой: един ден Трон влязъл в гостната, където на пейката лежали двамата сина на брат му Турлак — Сигюрд и Турд. С тях бил и Гают Мучащия — техен роднина. И тримата били духовни синове на Трон и много талантливи момчета. Сигюрд бил най-големият и най-умният от всички. Турд носел прякора Дребния, въпреки че бил един от най-високите младежи по онова време в околността. Та влязъл Трон и казал: „Много неща се променят в човешкия живот. В моята младост не беше редно в хубав ден човек да седи или да се излежава, особено ако е млад и силен. Ако ви видеха хората от онова време, едва ли щяха да кажат, че сте повече мъже от Туралв от Димюн, чиято товарна шхуна съхне пред къщата и скоро ще се разпадне. Всички къщи наоколо са пълни с вълна, която чака да бъде продадена… Нямаше да го допусна, ако бях с няколко години по-млад!“ Сигюрд скочил и викнал на Гают и Турд, че не иска да слуша как Трон им се присмива. И тримата отишли при охраната, помолили я да изкарат шхуната и да я натоварят. За няколко дни подготвили кораба и с още няколко души се качили на борда. Вятърът извел и тях, и Туралв в открито море. Пътували заедно и по пътя се опознали. Акостирали на Хеньой. Един следобед Сигюрд и хората му се разположили недалеч един от друг на брега близо до водата.

Вечерта, когато се стъмнило и екипажът на кораба на Туралв се приготвил за спане, Туралв и още един от неговите хора слезли на брега да се облекчат. Човекът на Туре после разказал, че щом тръгнали обратно към кораба, върху главата му хвърлили платно. Той мигновено се намерил във въздуха. Чуло се пращене и го понесли нанякъде. Наблизо шумяло морето и той скоро разбрал, че го спускат в дълбините. За щастие се освободил от платното навреме, изплувал и успял да излезе на брега там, където се бил разделил с Туралв. На същото място намерил трупа на Туралв, разсечен надве. След това се качил на кораба и разказал всичко на екипажа. Хората прибрали останките на Туралв на кораба.

По същото време крал Улав бил на пиршество в Лигра. Съобщили му за случилото се и той веднага свикал съвет, на който поканил и фаарците от двата кораба. Те се отзовали. Когато открили заседанието, кралят се изправил и заговорил: „Тук са се случили неща, за които би било добре по-рядко да чуваме. Убит е един смел мъж и ми се иска да вярвам, че няма причина за това. Има ли тук човек, който може да каже нещо за това престъпление?“ Никой не отговорил.

Тогава кралят продължил: „Няма да крия какво мисля за тази постъпка. Подозирам, че фаарците са извършили убийството. Смятам, че Сигюрд Турлаксон е убил единия, а другият е бил хвърлен в морето от Тур Дребния. Ще добавя и това, че според мен те имат причина да желаят мълчанието на Туралв, защото той е знаел истината за някои престъпления, извършени от тях, например за убийството на моите пратеници, което аз мога само да подозирам.“

Когато кралят свършил, станал Сигюрд Турлаксон: „Никога не съм говорил на съвет и се страхувам, че не умея да подбирам думите си. Обаче е абсолютно необходимо да отговоря. Предполагам, че тази реч, която държа кралят, е предизвикана от злонамерените езици на хора по-несведущи и по-лоши от него, а не е тайна, че вие сте наши неприятели. На никой не отива да каже, че съм убил Туралв, защото той беше мой приемен брат и добър приятел. Ако е имало някакъв спор между мен и него, аз съм достатъчно умен да извърша подобно нещо у дома на Фаарьой, а не на Ваша територия, кралю. Ето защо искам да отхвърля всякакво обвинение от мен и от целия ми екипаж. Предлагам да положим клетва, както повелява законът, а ако смятате, че ще бъдете по-спокоен, ако се покая, аз ще го направя и искам да присъствате, когато се пречиствам.“

Когато Сигюрд завършил речта си, мнозина го подкрепили и помолили краля да го освободи. Те харесали думите на Сигюрд и го приели за невинен и за несправедливо обвинен. Кралят казал: „Явно мненията за този човек много се различават. Ако слуховете за него са неверни, значи той е един прекрасен човек, но ако не е така, значи е зъл като повечето хора. Лично аз бих повярвал на второто. Но все пак справедливо е той сам да се защити.“ Когато селяните помолили краля да прости на Сигюрд, той поискал от обвинения уверение, че ще се покае на следващия ден пред епископа в Лигра. И с това съветът приключил, кралят се върнал в Лигра, а Сигюрд и хората му — на корабите си.

Скоро започнало да се мръква. Сигюрд се обърнал към спътниците си: „Да си кажа истината, попаднахме в много неприятна ситуация и бяхме изложени на клевети. Този крал е заобиколен от толкова коварство и сплетни, че ако той позволи, те ще ни засипят. Първо самият крал е заповядал да убият Туралв, а сега иска да ни затвори като престъпници. Не е негова работа да иска от мене покаяние. Мисля, че положението на онези, които рискуват да го следват, е по-лошо от нашето. Ето, подухва лек планински ветрец в протока! Иска ми се да вдигнем платна и да отплаваме. Трон може да замине с вълната, за да я продаде. А ако се измъкнем, мисля, че никога повече няма да дойда в Норвегия.“ Останалите одобрили думите му. Те вдигнали платна и отплавали още същата нощ. Не спрели никъде, преди да стигнат до Фаарьой, в родната си Гата. Трон разказал за неприятностите, които преживели.

136. Крал Улав бързо научил, че Сигюрд и спътниците му са отплавали. Хората, присъствали на съвета, им издали тежка присъда. Вече всички смятали Сигюрд и екипажа му за виновни. Крал Улав не държал реч, но вече бил сигурен в това, което преди само подозирал. Той продължил да обикаля областта и да участва в пиршества, давани в негова чест.

Крал Улав повикал на разговор дошлите от Исландия Турод Снурасон, Геле Туршелсон, Стайн Скафтасон и Егил Халсон. Когато пристигнали, пръв взел думата: „През лятото вие ми казахте, че сте готови да заминете за Исландия, а аз все още не съм ви отговорил какво мисля. Геле, ще ти разреша да заминеш за Исландия, ако отнесеш със себе си едно послание от мен. Другите твои сънародници обаче няма да заминат, преди всички ние да разберем как е протекла твоята мисия.“

Геле се приготвил и отплавал към Исландия. През следващото лято прочел пред съвета посланието, с което кралят изисквал от исландците да въведат законите, приети вече в Норвегия, и да започнат да му плащат глоба за всяко извършено убийство на негов свободен поданик, както и личен данък на глава от населението, състоящ се от един пенинг, от тези, които се плащат по десет за един лакът сукно^[47]. По-нататък кралят обещавал на народа своето приятелство, ако приеме да изпълни исканията му, и заявявал, че онези, които му се противопоставят и бъдат заловени, ще получат най-строго наказание.

Хората дълго седели и умували върху думите му. Накрая решили да не плащат данъците и налозите, които кралят искал от тях. Геле заминал на изток и още през същата есен се срещнал с норвежкия крал Улав, който току-що бил пристигнал от Готландия във Викен, но за това ще разкажем малко по-нататък в тази сага. Към края на есента кралят отново заминал, но този път на север в Тронхайм. Отправил се с флотилията си към Нидарос, за да презимува там. Цялата зима Улав ловувал по тези места. Това била неговата тринадесета зима като крал на Норвегия.

137. Шетил Йемте бил син на ярл Анюнд от Спарбю в Тронхайм. Той избягал от крал Йойстайн Илроде в Шьолен, където изсякъл обширни гори и построил жилища за хората. Сега това място носи името Йемтландия^[48]. Много хора последвали Шетил, защото и те бягали от същото тегло. Крал Йойстайн поискал високи данъци от населението на Тронхайм и поставил кучето си Саюр на трона да управлява кралството. Внукът на Шетил — Туре Хелсинг, основал страна, която носела неговото име — Хелсингландия. А по времето, когато Харалд Хорфагре създал свое кралство, от него също избягали много хора, предимно от Тронхайм и Намдал. Някои от тях се заселили на изток от Йемтландия, а други близо до Хелсингландия край морето и останали под властта на шведския крал.

Когато крал Хокон, Възпитаника на Адалстайн, седнал на норвежкия трон, в страната се възцарил мир и започнала търговия между Тронхайм и Йемтландия. Тъй като кралят бил обичан от народа, йемтландците сами идвали при него, за да му платят данъка, както се полагало, и да му засвидетелстват своята вярност и покорство. Кралят въвел поземлено право и създал закони. Йемтландците предпочитали да бъдат негови поданици, отколкото да се кланят на шведския крал, защото всички те произлизали от стари норвежки родове. Като тях постъпили и всички хелсингландци, които идвали от северните райони на Шьолен. Това положение се задържало дълго време, чак докато Улав Дигре и Улав Шведски определили границата между двете страни. Тогава йемтландците и хелсингландците обърнали гръб на норвежкия крал и поискали да станат поданици на Улав Шведски. На изток границата минавала през Айдскуг, а оттам продължавала към Шьолен на север чак до Финмарк.

Шведският крал поискал данъци както от Хелсингландия, така и от Йемтландия. Според Улав Дигре обаче, след сключването на договора със шведския крал данъците от Йемтландия трябвало да минават по друг път. Все пак известно време йемтландците плащали данъци на шведския крал и той лично определял управителите на областите. По онова време шведите не признавали нищо освен факта, че цялата страна източно от Шьолен е под властта на техния крал. И станало така, както става обикновено: въпреки че били сватове и имали добри отношения, всеки от двамата крале искал да притежава кралството, на което смятал, че има право. Крал Улав Дигре изпратил вест до Йемтландия, с която настоявал населението на страната да му се покори. Йемтландците обаче твърдо били решени да останат подвластни на шведския крал.

138. Турод Снурасон и Стайн Скафтасон били разочаровани, че кралят не им разрешил да пътуват, където пожелаят. Стайн Скафтасон бил един от най-красивите мъже по онова време и добре обучен в спортните игри; освен това бил талантлив скалд, обличал се с вкус и държал на своето достойнство. Неговият баща Скафте съчинил балада за крал Улав и подучил Стайн да я рецитира пред краля. Обикновено Стайн не подбирал думите си, когато се оплаквал от нещо пред краля — нито в стиховете, нито в немерената си реч. Двамата с Турод се изразявали твърде небрежно. Често те казвали, че е по-жалко за краля, който им поставя забрани, отколкото за тези, които са му се доверили и са изпратили при него синовете си.

Така една вечер Стайн Скафтесон се изправил пред краля и поискал разрешение да рецитира баладата, която бил съчинил за Улав баща му Скафте. Кралят отговорил: „Първо искам да ми рецитираш това, което ти сам си съчинил за мене.“ Стайн обяснил, че нищо не е съчинявал: „Аз не съм скалд, кралю. А ако можех да съчинявам стихове, то те не биха били достатъчно добри за Вашите уши, така, както всичко, което се отнася до мене, не Ви харесва.“ И Стайн се обърнал и си тръгнал, а останалите много добре разбрали какво искал да каже с тези си думи.

Управителят на едно от кралските имения в Оркдал се казвал Тургайр. По времето, за което разказваме тук, той бил при краля и чул разговора между него и Стайн. Не след дълго Тургайр си заминал. Случило се така, че една нощ Стайн избягал с няколко доверени воини от града и поел по пътя към Гаюлския хребет. Продължили до Оркдал и така вечерта стигнали до кралското имение, което управлявал Тургайр. Тургайр поканил Стайн да пренощува и го попитал от какво има нужда. Стайн го помолил да му заеме коне и шейна.

Тургайр отвърнал: „Не зная какво е това твое пътуване — имаш ли разрешение от краля за него, а и според мен онзи ден си разменихте неособено любезни думи с него.“ Стайн отвърнал: „Аз не дължа нищо на краля, а камо ли на робите му.“ След това извадил меча си и пронизал Тургайр. Докарал един кон, накарал слугата си да го възседне, а самият той се настанил в шейната. После потеглили в галоп и не спрели, докато не стигнали до Сюрнадал в Мьоре, откъдето начаса отплавали с кораб. Те не разказали никому за убийството, но навсякъде, откъдето минавали, се представяли за хора на краля и всеки им помагал с каквото можел.

Една привечер стигнали до имението на Турберг Арнесон в Гиске. Самият Турберг не бил у дома си, но жена му Рагнил — дъщеря на Арлинг Шалгсон, била там. Тя приела сърдечно Стайн, защото го познавала много добре. При пристигането си от Исландия със своя кораб той бил акостирал първо в Гиске. По онова време Рагнил се гърчела в родилни мъки и била в много тежко състояние. Никъде на острова нямало свещеници и хората й отишли до търговския кораб на Стайн, за да потърсят свещеник. За щастие на кораба пътувал един божи служител, който се казвал Борд. Той бил млад мъж, без особен опит, от Вестфюрд. Пратениците го помолили да ги придружи до къщата. Свещеникът разбрал, че работата е сериозна, а и едва ли ще изкара много пари, затова отказал на хората. Тогава Стайн се намесил и се опитал да убеди свещеника да се съгласи. Свещеникът отговорил: „Ще отида, ако ти дойдеш с мене. Ще ми бъде по-лесно, ако се съветвам с тебе.“ Стайн с готовност приел.

И така те тръгнали към имението, а там била Рагнил. Малко по-късно тя родила момиченце, което изглеждало твърде слабичко. Свещеникът кръстил детето, а Стайн го държал по време на кръщението и му дал името Тура. После й подарил един златен пръстен. Рагнил обещала на Стайн своето вярно приятелство и му казала, че винаги може да разчита на нея в труден момент. Стайн се пошегувал, че няма да кръщава повече други момиченца, и двамата се сбогували. А ето, че се наложило Стайн да напомни на Рагнил за обещанието й. Той й разказал, че е изпаднал в немилост пред краля, а Рагнил поискала да му помогне. Помолила го да почака, докато се върне мъжът й Турберг. После Рагнил поканила Стайн да седне до сина й Йойстайн Оре^[49], който по това време бил вече дванадесетгодишен. Стайн поднесъл подаръци на Рагнил и Йойстайн.

Турберг бил научил всичко за Стайн, още преди да влезе в дома си, и страшно се ядосал. Рагнил отишла да поговори с него насаме. Тя му разказала как Стайн й бил помогнал преди време и помолила съпруга си сега той да върне жеста. Турберг отвърнал: „Чух, че след убийството на Турберг кралят събрал съвета и осъдили Стайн. Кралят бил много ядосан. Аз все още имам достатъчно разум, за да помагам на един чужденец и заради това да си навлека гнева на краля. Кажи на Стайн веднага да си тръгне!“ Рагнил заявила, че или Стайн ще остане, или и тя ще тръгне с него. Турберг отсякъл, че тя може да ходи, където си пожелае, и допълнил: „Ако заминеш, съм сигурен, че скоро ще се върнеш, защото няма къде да отидеш!“

Точно тогава към тях се приближил синът им Йойстайн Оре и казал, че няма да остане с баща си, ако майка му замине. На Турберг му станало много неприятно, че и двамата са толкова упорити: „Изглежда, че вие двамата вземате решенията какво да се прави тук. А ти, Рагнил, прекалено много приличаш на роднините си. Всички вас не ви е много грижа какво казва крал Улав.“ Рагнил отговорила: „Щом мислиш, че Стайн ще ти е в тежест, ако остане тук, закарай го при баща ми Арлинг или му дай придружител, за да замине при него, необезпокояван от никого.“ Турберг отвърнал, че няма намерение да изпраща Стайн там: „Арлинг има да отговаря за достатъчно много неща, от които кралят недоволства.“ И така Стайн останал да презимува при тях.

След Коледа при Турберг дошли кралски пратеници с известието, че кралят настоятелно го кани на празника в четвъртата неделя от Великите пости. Турберг се посъветвал с приятелите си дали да рискува и да се отзове на поканата при положение, че Стайн е в имението му. Мнозина го посъветвали да се отърве по-скоро от нежелания си гост и едва тогава да замине при краля. Самият Турберг нямал желание да отлага пътуването си.

Той заминал при брат си Фин, разказал му в какво положение се намира и го помолил да го придружи при крал Улав. Фин отвърнал, че е ужасно брат му да бъде под чехъл и заради това да не смее да спази дадената пред своя господар дума. „Можеш и да не идваш, ако не искаш — казал Турберг, — но според мене ти ми отказваш повече от страх, отколкото от лоялност към краля.“ И двамата се разделили в обтегнати отношения.

Турберг заминал при другия си брат Арне Арнесон. Разказал му как стоят нещата и го помолил да отиде с него при краля. Арне отговорил: „Чудно, че толкова умен мъж като тебе се е озовал в такова неприятно положение и без да иска е изпаднал в немилост пред краля. Щеше да бъде някакво извинение, ако този Свайн ти беше приятел или приемен брат, или друг някакъв роднина, но няма никакъв смисъл да се грижиш за някакъв исландец, при това човек с издадена от краля присъда, и да поставяш в опасност не само себе си, но и всичките си роднини.“

Турберг се съгласил с него: „Прав си. Във всеки род има по една черна овца. Сега ясно виждам, че и баща ни е имал лош късмет със синовете си — един от тях не прилича на рода ни и няма никакви задръжки. Ако не се страхувах, че ще обидя нашата майка, никога нямаше да кажа, че си наш брат.“ После се обърнал и си тръгнал разгневен. От родината си Турберг изпратил вест на третия си брат Калв в Тронхайм и го помолил да се срещнат в Агденес. Калв обещал на пратениците му, че ще отиде на срещата.

Рагнил помолила баща си Арлинг в Яарен за помощ. Той изпратил двамата й братя Сигюрд и Туре, като всеки от тях тръгнал с по един дълъг кораб и с екипаж от по деветдесет човека. Турберг ги посрещнал с голяма радост. Скоро и той се приготвил за път и отплавал с тях и кораба си с четиридесет гребци на север. Когато стигнали до Тронхайм, там вече били пристигнали двамата братя на Турберг — Фин и Арне, с два големи кораба с по четиридесет гребци. Турберг сърдечно ги поздравил, а те отговорили, че броните им вече им натежават, Фин добавил, че не бил използвал често своята.

С цялата тази флотилия Турберг се отправил към Тронхайм. Стайн бил с тях. Когато пристигнали в Агденес, видели, че Калв Арнесон ги чака с кораба си, за да се присъедини към тях. Оттам всички заедно продължили за Нидархолм и останали там да пренощуват. На следващата сутрин се събрали на разговор. Калв и синовете на Арлинг искали да доплават до града с цялата флотилия и да се осланят на късмета си, докато Турберг бил по-предпазлив и решил първо да предложат на краля известни условия. Фин и Арне го подкрепили и двамата с малка свита заминали при краля.

Улав чул колко многобройна била войската им и се разгневил. Когато Фин и Арне се срещнали с него, Фин предложил на краля от името на Турберг и Стайн да платят парични глоби каквито кралят поиска от тях. В замяна Улав трябвало да разреши на Турберг да остане в страната и да получава приходите от земите си, а на Стайн трябвало да отмени наказанието и да не допуска да бъде убит или осакатен. Кралят изслушал всичко и отсякъл: „Струва ми се, че вие си въобразявате, че управлявате наравно с мене, ако не и повече. Последното, което съм очаквал от вас — братята, е, че ще тръгнете срещу мене с войска. По почерка на плана ви се досещам кой стои в дъното на всичко това. Не ми предлагайте пари!“

Фин казал: „Ние не сме събирали войската, за да тръгнем на война, кралю. Точно обратното — искаме да Ви предложим да Ви служим. Но ако ни откажете, ще отидем при Кнют Велики.“ При тези думи кралят го погледна и отговорил: „Ако вие — братята, ми дадете клетва, че вярно ще ме следвате вътре в страната и извън нея, че няма да се разделяте с мене, докато не ви дам разрешение за това; че няма да премълчите, ако разберете за заговор срещу мене — тогава ще се споразумея с вас.“

И Фин се върнал при корабите, за да разкаже на останалите за своите разговори с крал Улав. Всеки казал мнението си. Турберг заявил, че ще приеме условието на краля. „Нямам никакво желание да напускам именията си и да заминавам при чужди владетели — казал той, — винаги ще бъде чест за мене да придружавам крал Улав, където и да отиде.“ Тогава Калв казал: „Аз няма да полагам клетви пред краля. Искам да остана при него, докато получавам приходи и други блага и докато той бъде мой приятел. Предполагам, че всички ще направят като мене.“

Фин се намесил: „Предлагам крал Улав да реши как да постъпим.“ Арне Арнесон пък рекъл: „Турберг, дори и срещу краля да тръгнеш, няма да те изоставя. Ако избереш по-добър път — също. Ще следвам и ще подкрепя теб и Фин във всичко, което правите, щом мислите, че то ще е най-доброто за нас.“ После тримата братя — Турберг, Фин и Арне, се качили на един дълъг кораб и загребали към града, където бил отседнал крал Улав.

Там те положили клетва пред него и сключили договор, който Турберг скрепил и от името на Стайн. В споразумението се казвало, че кралят разрешава на Стайн да пътува в мир, където поиска. „Но при мен да не идва повече!“ — казал Улав.

След това Турберг и Арне заминали при войската си и насочили корабите към родината си, Калв тръгнал към Еге, а Фин останал при краля. Стайн заминал при синовете на Арлинг и рано през пролетта отишъл в Англия при крал Кнют Велики. Той останал дълго в свитата му и бил много добре поставен там.

139. Един ден, след като бил поживял известно време край крал Улав, Фин Арнесон бил повикан от него на разговор. Там били и още няколко души, с които Улав обикновено се съветвал. Кралят пръв взел думата: „Намислил съм нещо. През пролетта ще събера войска от цялата страна — хора и кораби, и ще тръгна срещу крал Кнют Велики, защото знам добре, че претенциите, които предяви към кралството ми, не са само празни приказки. На теб, Фин Арнесон, искам да кажа, че ще те изпратя в Хологаландия от мое име да събереш хора и кораби и с тази войска да се присъединиш към мен при Агдес, откъдето ще мина.“ След това кралят назовал и други хора — някои изпратил в Тронхайм, други — в южната част на кралството. Той дал знак за сбор на войска от цялата страна.

За Фин и неговото пътуване мога да кажа само, че плавал с една шхуна с около тридесет моряка и когато тръгнал, никъде не спрял, докато не стигнал в Хологаландия. Свикал местните земевладелци на съвет, казал им с каква кралска заръка е пристигнал и ги подканил да съберат войска. Селяните, които имали големи военни кораби, веднага се отзовали на повика на краля и бързо се приготвили за отплаване. Фин посетил и най-северната част на Хологаландия, където също свикал съвет, за да предаде на хората заръката на краля. После изпратил свои хора в местата, откъдето мислел да събере още войска. Фин известил на Туре Хюнд на Бяркьой да събере войска. Туре приготвил кораба, с който пътувал до Бярмеландия, и взел охраната си за екипаж.

Във Воган Фин се срещнал с всички хологаландци от северните райони на областта. И така през есента флотилията нараснала с още кораби и хора. Към нея се присъединил и Туре Хюнд. Фин събрал съвета на войската, на който направили проверка на оръжията и всичко друго. Накрая Фин попитал: „Искам да ти задам един въпрос, Туре Хюнд: какво ще кажеш на крал Улав, когато те попита за убийството на водача на кралската дружина Карле и за грабежа в Ланвик, при който ти отмъкна стоката на краля? Имам всички пълномощия от краля и искам да ми отговориш.“

Туре се огледал. Всички хора около него били въоръжени. Сред тях той разпознал Гюнстайн и мнозина от роднините на Карле. Тогава отвърнал: „Ще понеса наказанието си, каквото и да е то!“ Фин казал: „Не очаквай почести и слава. Ако искаш, ще чуеш моята присъда още сега.“ Туре отговорил: „Така или иначе няма да я избегна.“ После излязъл пред всички, а Фин взел думата. Той поставил условието на споразумението между двамата: Туре трябвало да плати десет марки злато на краля и други десет на Гюнстайн и останалите роднини на Карле; за обира и щетите трябвало да плати още десет марки. „И всичко това трябва да бъде уредено още сега“ — завършил Фин. Туре поискал отсрочка, за да събере сумата като заем от спътниците си. Фин отговорил, че Туре ще трябва да даде и огърлицата, която откраднал от трупа на Карле. Туре отрекъл да е вземал каквато и да е огърлица. Тогава към него се приближил Гюнстайн и потвърдил, че Карле носел огърлица, когато се разделил с него. „Но тя липсваше, когато отнесохме трупа му.“ Туре обяснил, че не помни такова нещо. „Но ако трябва да ви дам някаква огърлица, то има една такава в дома ми на Бяркьой.“

Фин опрял върха на копието си в гърдите му и наредил да се върне с огърлицата. Тогава Туре свалил от врата си една златна огърлица и я дал на Фин. След това се обърнал и тръгнал към кораба си. Фин и много други го последвали. Воините на Фин обсадили кораба и претърсили трюмовете. Под мачтата при въжетата намерили две огромни бъчви, Фин попитал какво има в тях, а Туре отговорил, че това било пиенето на екипажа. „Защо тогава не ни почерпиш, бе човек, като си се запасил с толкова много пиене?“ — попитал Фин. Туре подвикнал на един от моряците си да напълни едно малко буренце от голямата бъчва. Фин и хората му опитали от питието, което между другото било чудесно.

После Фин подканил Туре да събере парите от спътниците си, за да си плати глобата. Туре започнал да обикаля кораба и да се спира при един или друг от хората си. Казал, че щом слязат на брега, ще плати на Фин, който с хората си слязъл на сушата. Туре ги последвал и извадил една кесия. От нея отброил сребърни монети, тежащи общо 10 марки, а после и други, по-дребни, някои от които тежали една марка, други — половин марка, накрая изръсил и няколко йоре. „Ето това са парите, които заех от моите хора, защото се страхувам, че парите ми, отделени за из път, са се свършили.“ После Туре се качил на кораба и след като се позабавил малко там, отново се върнал при Фин и му дал още малко сребърни монети. Така минал целият ден и веднага щом съветът свършил, хората се качили на корабите си и се приготвили за отплаване. Фин забелязал, че дружината му започнала да оредява. Воините му настоявали да отплават. Туре все още не бил платил дори и една трета от глобата си и Фин го подканил: „Доста закъсняхме с плащането, Туре. Виждам, че ти е трудно да събереш парите, затова засега ще спрем дотук. Остатъкът ще платиш лично на крал Улав.“ Й Фин се изправил, а Туре заявил: „Радвам се, че се разделяме, Фин, но аз все пак искам да платя този дълг и то така, че нито ти, нито хората ти да не смятат, че съм ви длъжник.“ След това Фин и моряците му отплавали.

Туре се забавил с приготовленията за път, а когато вдигнали платна, се насочили към открито море и оттам към Англия. Туре отишъл при крал Кнют, който го посрещнал много любезно. Оказало се, че Туре носел големи богатства със себе си: всичкото злато и сребро, които заграбили в Бярмеландия с Карле. А големите бъчви били с двойни дъна и всъщност съдържали съвсем малко от питието, с което почерпил Фин и хората му. Бъчвите били натъпкани с кожи от белки, бобри и самури. Туре останал при крал Кнют.

Фин Арнесон отплавал при крал Улав с войската си и му разказал какво се случило. Фин предполагал, че Туре е отплавал към Англия при крал Кнют Велики. „Мисля, че той е всичко друго, но не и полезен за нас“ — завършил Фин. Кралят му отговорил: „Аз съм убеден, че Туре е наш неприятел и винаги съм смятал, че е по-добре да бъде по-далече оттук.“

140. През същата зима Осмюнд Граншелсон бил в земите си в Хологаландия при баща си Граншел. На самия бряг имало малко рибарско селище, което гъмжало от селда, други риби и птици. От стари времена то влизало в границите на имението на Граншел. Хорек от Тьота обаче имал претенции към това селище и си присвоил правата над него за няколко години. Затова Осмюнд и баща му решили да се обърнат за помощ към крал Улав, тъй като исканията им били съвсем законни.

През пролетта бащата и синът заминали при Хорек от Тьота, показали му личния знак на крал Улав и му заявили, че трябва да оттегли претенциите си към рибарското селище. Хорек отговорил чисто и просто, че Осмюнд е излъгал краля, така както лъжел и за други неща. „Правото е изцяло на моя страна и ти, Осмюнд, трябва да знаеш как да се държиш, въпреки че се смяташ за много силен с краля зад гърба си. Ще имаш нужда от самостоятелност, ако ти се наложи да убиеш или заловиш някоя височайша личност или някой от нас, които винаги сме мислили, че ще се изправим срещу равностойни противници, а не срещу такива като вас, които съвсем не сте от равностоен на моя род.“

Хорек изпратил десетина-дванайсет души от охраната на къщата си с един сал в морето. Те наловили много риба, но когато се връщали, били нападнати от Осмюнд Граншелсон и още тридесет души, които им поискали целия улов. Воините на Хорек не искали да се предадат доброволно и тогава дружината на Осмюнд се нахвърлила върху тях. Част от моряците на Хорек избили, други изхвърлили в морето, трети само ранили, а целия улов отнесли със себе си. Останалите живи се върнали в имението и разказали на господаря си какво са преживели. Той казал: „Винаги ми е било забавно да чуя нещо ново. Преди такова нещо не се е случвало — да се убиват мои хора!“ И с това разговорът приключил. Хорек не казал нито дума повече. Той не се натъжил. Останал съвсем спокоен.

През пролетта наредил да приготвят един от дългите му кораби и взел за екипаж хората от охраната на къщата си. Корабът бил много добре оборудван с всичко необходимо. Хорек свикал войска и отишъл при крал Улав. Там вече бил пристигнал Осмюнд Граншелсон. Кралят подготвил среща между двамата и Хорек и Осмюнд се споразумели делото им да бъде отсъдено от краля. Осмюнд довел свидетели, че рибарското селище е негово притежание от стари времена. Така кралят присъдил селището да бъде върнато на Граншел и да остане негово притежание, а за хората на Хорек, които били избити, не се присъждала никаква компенсация. Хорек казал, че за него не е срамно да се съобрази с присъдата на краля, каквато и да е тя.

141. Когато Геле Туршелсон получил от краля разрешение да отпътува за Исландия, в Норвегия по покана на крал Улав пристигнал Турод Снурасон. Геле живеел сред кралската свита, но му липсвала свободата да пътува, където поиска. Едва през есента в годината, в която бил в Нидарос, кралят казал, че има намерение да изпрати няколко души в Йемтландия, за да съберат данъците. Малцина обаче изразили желание за това пътуване, защото предишните пратеници били избити. Между тях бил и Трон Квите, както вече разказахме. Йемтландците държали на шведския крал и му били предани. Турод Снурасон склонил да замине, защото вече не го интересувало какво ще му се случи, само и само да се сдобие със свободата да взема сам решенията си.

Кралят приел предложението и Турод с още няколко души потеглил. Следвала ги дружина от двайсет воина. Когато пристигнали в Йемтландия, отишли при един човек на име Турар. Той бил съдия-старейшина и имал решаващата дума там. Пратениците на краля били любезно приети. След като поостанали ден-два, те разкрили пред Турар целта на посещението си. Той заявил, че останалите вождове в страната също трябва да кажат мнението си, преди да им дадат отговор за данъците. Затова свикал съвет. Турарин заминал, за да присъства на него, а пратениците останали в дома му. След като открили съвета, Турарин се изправил и поставил пред хората въпроса за кралските пратеници. Всички обаче били единодушни, че не искат да плащат данъци на норвежкия крал. Някои дори поискали да бъдат обесени пратениците. Други предложили те да бъдат принесени в жертва на боговете. Накрая било решено пратениците да бъдат задържани, докато дойде областният управител, назначен от шведския крал. С негова помощ щели да решат какво да правят. Дотогава трябвало да се държат любезно с пратениците на крал Улав и да ги накарат да си мислят, че ще си получат данъците. Решили да ги разделят на групи от по двама души в отделни къщи.

Турод и още един човек останали при Турар, където имало много поканени гости за празника Юл. Недалече имало друг чифлик, в който живеел сродник на Турар — богат и влиятелен човек, който имал един син.

Сродниците имали обичай половината от празника да прекарват в дома на единия, а втората половина — при другия. Празненството започнало в чифлика на Турар. Вечерта норвежци и шведи се състезавали да се надпиват за своите крале — бивши и настоящи, за битките, които са се водили, за убитите воини от двете страни. По едно време синът на сродника на Турар се изправил и казал: „Ако нашите крале бяха загубили повече хора, то областният управител на шведския крал, който чакаме да дойде след Коледа, нямаше да води толкова много хора със себе си. Горките воини, вие не знаете за какво ви държат тук.“

Турод се замислил върху тези думи. Мнозина флиртували с тях и превъзнасяли краля им. След като бирата заговорила у йемтландците, наяве излязло онова, което Турод изобщо не подозирал. На следващия ден той и спътниците му подготвили дрехите и оръжията си така, че да са им под ръка и през нощта. Щом всички заспали, те избягали в гората. Сутринта, когато забелязали, че гостите са си отишли, хукнали да ги гонят и скоро ги намерили в гората. Върнали ги обратно в чифлика и ги затворили в малка къща с дълбока яма в средата. Спуснали ги в нея и заключили вратата на къщата. Давали им храна, колкото да не умрат от глад, но не и други дрехи.

По средата на Коледа Турод и приятелите му отишли да продължат празненството в чифлика на неговия сродник. Там пили без мярка и още първата вечер здраво се напили. Тогава се сетили, че трябва да занесат на затворниците храна. Когато отишли в къщата затвор, в ямата Турод съчинявал стихове, а робите се забавлявали с него, възхвалявали го и казвали, че е смел мъж. После му дали голяма факла и я запалили. Робите излезли навън и подканили другите да влязат вътре. Били много пияни и когато си тръгнали, забравили да затворят отново ямата с капака. Не заключили и вратата на къщата след себе си. Тогава Турод и спътникът му разкъсали плащовете си на ленти, завързали ги една за друга, направили примка в единия край и я хвърлили горе. Примката се закачила за нещо на пода на къщата и се стегнала. Затворниците се опитали да се изкачат. Турод качил спътника си на своите рамене и го повдигнал до отвора. В къщата имало много въжета. Човекът спуснал едно от тях на Турод, но когато понечил да го изтегли, не успял. Тогава Турод му казал да хвърли въжето над гредата на тавана и от другата му страна да направи примка, в която да завърже камъни. Така тежестта се спуснала в ямата, а Турод се издигнал нагоре. Двамата взели от къщата толкова дрехи, колкото им били необходими. Намерили струпани много еленски кожи. Отрязали си парчета от тях и ги завили около стъпалата си. Преди да избягат, запалили къщата. Заедно с нея изгорели и други постройки от чифлика. Турод и спътникът му цяла нощ вървели през дивата гора, а през деня се криели. Когато в чифлика разбрали, че са избягали, след тях тръгнали хора с кучета следотърсачи. Търсили ги по всички пътища, излизащи от имението. Скоро обаче кучетата, душейки, се върнали обратно в имението, защото били уловили само миризмата на еленска кожа. Така бегълците се изплъзнали.

Турод и спътникът му вървели дълго през гъстите гори. Една вечер стигнали до малко имение и влезли в него. В къщата до огъня седели мъж и жена. Мъжът им казал, че се казва Туре и че жената е неговата съпруга. Двамата били собственици на имението. Селянинът поканил бегълците да останат при него. Той им разказал, че се е заселил на това място, защото избягал от селището заради убийство. Турод и спътникът му седнали край огнището до стопаните, нахранили се с тях, а после получили и постели за през нощта. Легнали да спят. Огънят все още горял, затова Турод видял през прозореца, че от друга къща излиза мъж. Той никога не бил виждал толкова едра фигура. Мъжът носел красив плащ, украсен със златни ширити. Той се срещнал със собственика и жена му и им се скарал, че са приели чужди хора, когато за самите тях едва стигала храната. Стопанката отговорила: „Не се гневи, братко, често се случва така. Протегни ръка на другия, защото ти си по-добре от просещия.“ Турод чул, че назовали мъжа Арнлют Гелине и разбрал, че домакинята била негова сестра. Бил чувал за Арнлют, че е страшен разбойник по пътищата. После Турод заспал. Двамата със спътника му спали непробудно, защото били изморени от пътя. Малко преди разсъмване обаче при тях дошъл Арнлют и ги помолил да станат и да се приготвят за път. Турод и другарят му веднага скочили и се облекли. Домакинята — Туре, им дала ски, а Арнлют тръгнал да ги изпрати. Неговите ски били широки и дълги и той бързо ги изпреварил. След известно време спрял да ги изчака. Видял, че доникъде няма да стигнат така и им предложил да се качат на неговите ски. Турод първи се качил зад Арнлют, а спътникът му се хванал за него. След това Арнлют се плъзнал толкова бързо, колкото и докато бил сам върху ските си.

Когато минала и втората трета от нощта, те стигнали до един заслон, където запалили огън и си приготвили нещо за ядене. След като се нахранили, Арнлют ги предупредил да не хвърлят остатъците от храната — нито една костица или трохичка. Извадил торбичка изпод ризата си и прибрал остатъците в нея. Приготвили се да спят.

В единия край на заслона, точно под гредите, се простирал чардак. Там си легнали. Арнлют имал голямо копие, дръжката на което била инкрустирана със злато и била толкова дълга, че едва успявал да го балансира с ръка. На колана си носел меч. И двете оръжия те отнесли със себе си на чардака. Арнлют им казал да пазят тишина и легнал от най-външната страна. Скоро към къщата се приближили дванайсет мъже. Това били търговци, които отивали да продадат стоката си в Йемтландия. Вдигнали голям шум, защото разговаряли оживено и си стъкмили голям огън. След като се нахранили, изхвърлили остатъците от яденето и оглозганите кости пред къщата. След това налягали да спят на пейките край огнището. Не успели да поспят дълго, тъй като откъм гората се задал огромен женски трол, който влязъл в къщата и започнал усилено да души наоколо. Тролът събрал кокалите и всичко друго, което ставало за ядене, и накрая грабнал мъжа, който лежал най-близо до огнището, разкъсал го на парчета и го хвърлил в огъня. Другите се събудили от шума, скочили и хукнали навън. Тролът обаче ги настигал един по един и ги разкъсвал. Един-единствен човек останал жив. Той застанал непосредствено под чардака и започнал да вика за помощ, та ако случайно имало някой горе, да го чуе. Арнлют се надвесил над него, уловил го за лактите и го изтеглил при себе си на чардака. В това време тролът се приближил към огнището и започнал да яде хората, които вече се били опекли.

Арнлют се изправил, здраво хванал копието си и го запратил с всички сили към трола. То се забило между плешките и острието пронизало гърдите на звяра. Тролът рязко се извил, изкрещял и избягал навън, отнасяйки копието. Арнлют извлякъл труповете на търговците, закрепил изкъртената от трола врата отново на пантите й и спокойно легнал да спи заедно със спътниците си. Когато се развиделило, всички станали и се погрижили да си намерят храна. Арнлют им казал: „Сега ще се разделим. Вие ще тръгнете по пътя, по който вчера пристигнаха търговците, а аз ще потърся копието си. В замяна за това, че ви спасих живота, ще взема от стоката на търговците всичко, което смятам, че е ценно. Ти, Турод, ще отнесеш на краля поздрав от мен и ще му кажеш, че той е човекът, с който най-много бих искал да се срещна. Но моят поздрав едва ли ще бъде от значение за него.“

След като се приготвили, те се разделили. Турод и неговият спътник тръгнали по указания им от Арнлют път. Към тях се присъединил и търговецът, който се измъкнал жив от ноктите на трола. Скоро стигнали при крал Улав в Нидарос и Турод му разказал какво са преживели по пътя. Поздравил го от името на Арнлют и предал думите му. Кралят казал, че Арнлют е трябвало да дойде лично при него и съжалил, че нещата са се стекли толкова лошо за такъв смел боец. Турод останал при краля до края на зимата. После получил от Улав разрешение да замине през лятото за Исландия. Турод и крал Улав се разделили като приятели.

142. Напролет крал Улав се приготвил да отпътува от Нидарос. Той събрал голяма войска от Тронхайм и от северните райони на страната. Насочил се първо към Мьоре на юг. Спрял край Харьой и изчакал там войската си. Докато чакал, често свиквал съвета си и разисквали различни неща.

На един от тези съвети кралят засегнал въпроса за хората си, които загубил на Фаарьой. „А данъкът, който ми бяха обещали от островите, никога не пристигна — казал кралят. — Мисля да изпратя отново хора да поискат данък.“ Обърнал се Улав към един или друг за изпълнението на тази мисия, но никой не искал да тръгне на това пътуване. Тогава се изправил едър, представителен мъж с червена риза, шлем на главата, меч в едната ръка и копие в другата. Взел думата: „Трябва да кажа, че хората много са се променили тук. Имате много добър крал, но той има хилави мъже около себе си. Отказвате да заминете на този посланически поход, за който кралят ви моли, а досега сте получавали много дарове и добрини от него. Не съм бил негов приятел досега. Дори сме били неприятели, защото той смята, че има своите причини за това. Кралю, аз обаче Ви предлагам да се заема с тази мисия, ако няма някой по-подходящ човек.“

Кралят попитал: „Кой е този безстрашен мъж, който се отзова на думите ми? Ти се отличи от останалите тук, като прие да заминеш в момент, когато всички искат да се измъкнат от тази задача. Всички онези, които смятах, че са длъжни да заминат. Аз не те познавам и не зная твоето име.“ Човекът отговорил: „Името ми е лесно за произнасяне, кралю. Мисля, че сте чували за мене. Аз се казвам Карл Мьорске.“ Кралят възкликнал: „Така е, Карл, доста съм слушал за тебе и, честно казано, имало е случаи, в които след срещите с теб не е оставал жив човек, за да разкаже каквото и да е. Но сега няма да те съдя. След като ми предлагаш помощта си, няма да се поколебая да я приема, да ти благодаря и да ти покажа своята добра воля. Ти, Карл, трябва да останеш при мен и да бъдеш мой гост днес, за да поговорим за мисията ти.“ Карл се съгласил.

143. Карл Мьорске бил викинг и прочут разбойник. Кралят често пращал хора по следите му, за да го убият, но Карл бил от прочут и знатен род, имал остър ум и знаел много начини да се измъкне от преследвачите си. Той бил жилав и смел мъж. След като приел задачата да замине, кралят се помирил с него, засвидетелствал му приятелството си и му помогнал да се оборудва с всичко необходимо за пътуването. На кораба на Карл се качили около двайсет воини. По него кралят пратил вест на приятелите си на Фаарьой. Изпратил Карл при Лайв Асюрсон и при рецитатора на закони Гиле, които трябвало да се погрижат за него и да му помогнат. Карл носел опознавателните знаци на краля.

Веднага, щом се приготвил, той тръгнал. Духал силен попътен вятър и Карл успешно стигнал до Фаарьой. Акостирал в Тушхавн край Стреймой. Там свикал съвет, на който дошли мнозина. Присъствал и Трон от Гата с голяма дружина. Дошли също Лайв и Гиле, като водели много хора със себе си. Когато издигнали шатрите си и се приготвили, отишли при Карл Мьорске; поздравили се като приятели. Карл направил предложението си и им показал отличителните знаци на краля, като им предал и кралското обещание за приятелство с Лайв и Гиле. Те приели съобщението и поканили Карл да им гостува. После му помогнали с всичко, което било по техните възможности. Карл приел помощта им с благодарност. Малко по-късно и Трон сърдечно поздравил Карл. „Много се радвам, че е дошъл толкова важен човек в страната ни с поръчение от краля, комуто всички ние дължим уважение и покорство. Нищо няма да те питам, Карл, а само искам да те поканя да останеш в моя дом до края на зимата. Можеш да вземеш със себе си толкова от своите хора, колкото пожелаеш.“ Карл отговорил, че с радост би приел, но вече е обещал да гостува на Лайв.

Трон казал. „Значи на Лайв ще бъде оказана тази чест! Има ли нещо друго, с което бих могъл да ти бъда полезен?“ Карл отвърнал, че Трон може да помогне много, като събере данъците от Ейстюрой и Нурьой. Трон заявил, че е негово задължение да изпълнява заръките на крал Улав. После си тръгнал. На този съвет не се случило нищо друго. Карл отишъл с Лайв Осюрсон в дома му и останал там до края на зимата. Лайв събрал данъците от Стреймой и всички други острови на юг от него.

През пролетта Трон от Гата се разболял от възпаление на очите. Имал и някои други оплаквания, но все пак се приготвил да замине на съвета, както обикновено. Когато пристигнал и се настанил в малка хижа, той помолил да се постараят да влиза колкото може по-малко светлина в нея. Няколко дни след началото на съвета Лайв и Карл отишли с няколко войника при Трон. Пред хижата му стояла охрана. Лайв попитал дали Трон е вътре и пазачите му кимнали утвърдително. Тогава Лайв поискал да го извикат навън: „Ние с Карл трябва да му предадем едно поръчение“ — казал той. Когато хората на Трон излезли от хижата, им обяснили, че Трон има толкова силно възпаление на очите, че не може да стои на дневна светлина. „Той помоли ти, Лайв, да влезеш при него.“ Лайв наредил на свитата си да не създават бъркотия на влизане или излизане. Всички носели оръжие, като че ли се готвели за бой. Лайв влязъл в тъмното помещение и попитал къде е Трон. Тогава Трон се обадил и го поздравил. Лайв отвърнал на поздрава му и го попитал дали е спазил уговорката да събере данъка от Нурьой и как ще стане разплащането. Лайв допълнил, че не си спомня какво са се разбрали с него и Карл, но че въпросът с данъка ще бъде уреден. „Ето ти една кесия пълна със сребро, Лайв, приеми я.“ Лайв се огледал. Нямало много хора в помещението. Някои лежали по пейките. Неколцина седели по тях. Лайв се приближил до Трон и поел подадената му кесия. После я отнесъл настрани, където прониквала повече светлина, изсипал среброто върху щита си, поровил в него с ръка и казал, че Карл трябва да дойде и да види среброто. Дошъл Карл и двамата с Лайв разглеждали известно време монетите. После Карл попитал Лайв какво мисли. „Сигурен съм, че това са най-лошите сребърни монети на северните острови.“ Трон чул думите му и се намесил: „Смяташ, че среброто не е достатъчно добро ли, Лайв?“ „Да“ — отговорил Лайв. Тогава Трон продължил: „Роднините ми са негодници. Не мога да им се доверя за нищо. Изпратих ги през пролетта на северните острови, за да съберат данъка, защото аз се разболях и не можах да отида сам. А те са приели всякакъв боклук от тамошните хора, дори и фалшиви пари, които не стават за нищо. Я по-добре виж това сребро, което аз сам съм събрал!“ Лайв отнесъл среброто обратно на Трон и получил от него друга кесия. Отишъл с нея при Карл на светло и двамата разгледали внимателно парите. Карл пак попитал Лайв как преценява среброто. Лайв казал, че и тези пари не струват, но не чак дотам, че да не могат да ги вземат с известна уговорка: „Ще приема тези пари само заради краля.“ Един от лежащите на пейката се надигнал и рекъл: „Вярно е, както казват, че хората оглупяват с годините. Това се отнася и за тебе, Трон, щом позволяваш Карл Мьорске да стои цял ден тук и да брои среброто, което му даваш.“ При тези думи на Гают Рижия Трон скочил ядосан, започнал да ругае грозно роднините си и накрая казал на Лайв да му върне среброто: „Сега ще получиш онова сребро, с което се върнаха пратениците ми през пролетта; защото макар и да не виждам добре, все пак най-добре е да пипне човек с ръка.“ Друг мъж от лежащите по пейките се надигнал на лакът, това бил Турд Дребния. Той попитал: „Няма ли да чуем мнението на онзи там — Карл от Мьоре. Той трябва пак да прецени.“ Лайв отнесъл среброто отново при Карл и двамата разгледали за пореден път монетите. Лайв казал: „Няма какво да гледаме толкова. Ясно е, че някои пари са по-добри от другите и тях ние ще приемем. Трон, дай един от твоята охрана да присъства на броенето.“ Трон казал, че ще им даде най-добрия, който има. След това Лайв и свитата му излезли навън и се отдалечили малко от хижата. Седнали на земята и преброили парите. Карл свалил шлема от главата си и в него изсипали среброто, за да го претеглят. В това време видели един мъж да се приближава към тях. В ръката си държал палка, на главата си носел вехта шапка, а на раменете — зелен плащ. Бил бос по сандали с дълги ленти, преплетени около прасците му. Човекът забил острия край на палката в земята, отдалечил се малко от нея и казал: „Внимавай, Карл от Мьоре, да не пострадаш от моята палка!“ Скоро след това дотичал някакъв човек и помолил Лайв Осюрсон да го последва колкото може по-бързо до къщата на рецитатора на закони Гиле. „Сигюрд Турлаксон нахлу в къщата и нарани смъртно един от хората на Гиле.“ Всички, които живеели в същата къща, хукнали след тях, само Карл останал при среброто. Аюстманите^[50] стояли в кръг около него. Гают Рижия дотичал и замахнал със секирата си към гърбовете на хората около Карл. Острието засегнало главата му, но раната не била голяма. Тогава Турд Дребния извадил забитата в земята палка и с нея ударил силно по обратната страна на секирата така, че тя се забила дълбоко в мозъка на Карл. В същото време мнозина изскочили от хижата на Трон. Отнесли Карл мъртъв.

Трон изказал съжалението си за случилото се и платил парите, за да се помири с роднините си. Лайв и Гиле поискали разследване на убийството на Карл, но не успели да получат обичайните за такива случаи глоби. Сигюрд бил заловен и обвинен в нападение върху човека на Гиле, а Турд и Гают — за убийството на Карл. Аюстманите приготвили кораба, с който пристигнал Карл, за отплаване и заминали на изток при крал Улав. Когато чул разказа им, кралят много се разгневил, но не се стигнало дотам Улав да отмъсти на Трон и роднините му за това престъпление поради започналите в Норвегия размирици по времето, за което сега ще разкажем. Тук завършва разказът за онова, което се случило, когато крал Улав поискал данъци от Фаарьой. След убийството на Карл Мьорске на островите се водила битка, в която един срещу друг се изправили роднините на Трон и тези на Лайв Осюрсон. За тези събития се разказват дълги легенди.

144. Ние иде продължим разказа, който започнахме преди, за отплаването на крал Улав и войската му. Мнозина жители на крайбрежието спуснали корабите си на вода и последвали краля. С него тръгнали и много феодали от северните части на страната. Не тръгнал само Айнар Тамбаршелве. Откакто се бил върнал в родината си, той седял кротко в имението си и не искал да служи на краля. Айнар имал обширни земи и живеел богато, като знатна личност, въпреки че не получавал никакви доходи от краля. След като отплавал, крал Улав се насочил на юг с флотилията си и минал покрай Стад, където още много хора се присъединили към него. Улав плавал на кораба, който бил построен по негово нареждане през отминалата зима и който носел името Висюнд. Това бил огромен морски съд с направена от чисто злато глава на бизон на носа. Скалдът Сигват разказва за това:

„Ормен“ към плен отнася

тръгналия в бягство Тригве.

Кораб риба с криле златисти.

Но Бог тъй отредил е!

Улав Якия обаче нареди

богато „Висюнд“ да се украси.

И заброди той по морските вълни.

Морето рогата му изми.

И така кралят плавал на юг към Хордаландия. Там разбрал, че Арлинг Шалгсон заминал с голяма свита и четири-пет кораба от страната. Лично Арлинг имал един голям скайд, а синовете му имали кораби с големина по двадесет сеса единия. Всички плавали към Англия при крал Кнют Велики. След като разбрал това, крал Улав се насочил на изток покрай сушата. Навсякъде той питал за Кнют Велики, но всички му отговаряли, че е в Англия. Казвали също, че Кнют е свикал наборниците от крайбрежието и имал намерение да тръгне към Норвегия. Крал Улав пътувал с голяма войска, не можел да разбере къде точно е Кнют и освен това хората му не искали да се задържат на едно място с толкова голяма военна сила. Ето защо той се отправил към Дания. Взел със себе си само най-опитните и най-добре въоръжените, а останалите освободил да се върнат по домовете си, както се разказва в стиха:

Улав сладкодумни с веслата

откъм север „Висюнд“ води.

Друг крал вълните пори

дракара си откъм юг.

И така онези, от които кралят смятал, че ще има най-малка полза, си заминали по родните места. Кралят предвождал красива и мощна войска. Придружавали го повечето норвежки феодали, с изключение на онези, които вече били заминали от страната, както вече казахме, и други, които си били останали по къщите.

145. Крал Улав плавал към Дания. Той се насочил към Шааландия и когато пристигнал, се втурнал да плячкосва. Част от местните жители били ограбени, други избити, трети взети в плен. Завързали ги и ги откарали на корабите. Които успели, избягали, така че не останало кой да се съпротивлява на хората на краля. Улав направил голям набег на този бряг и докато бил в Шааландия, научил, че крал Анюнд Улавсон събрал войска и кораби и отплавал към Сконе, където плячкосвал. И ето че дошло време крал Улав и крал Анюнд да изпълнят уговорката, която направили помежду си някога край река Елв — двамата задружно да се изправят срещу крал Кнют. Крал Анюнд продължил пътя си, докато се срещнал със сродника си крал Улав. Те запознали войските си и местното население с плана си да покорят Дания и да поискат от датския народ да ги признае за негови владетели. И станало така, както често се случва: когато местното население е изложено на опасност от набези и няма от кого да потърси помощ, то се съгласява с всички условия, които му се поставят, само и само да има мир в земята му. Ето защо мнозина се преклонили пред двамата крале и обещали да ги следват. Владетелите или покорявали всички земи, през които минавали, или ги плячкосвали. Този важен военен поход се споменава от Сигват в сказанието му за крал Кнют Велики:

Имаше го Кнют под небето.

Разказват, зная,

че потомък на Харалд

за военен поход се наканил.

Щастливият крал Улав заповядал

войската от Ниделв на юг да плава.

От север с краля —

по-късно туй известно стана —

задухал към Шааландия

ветрец прохладен.

Анюнд пък отплавал

с друга войска от шведски воини

за битката с датчаните.

146. Крал Кнют, който бил в Англия, разбрал, че норвежкият крал Улав изкарал войската си и отплавал към Дания, където имало размирици. Тогава Кнют за кратко време събрал голяма войска и много кораби. Ярл Хокон бил вторият предводител на войската. През същото това лято в Англия дошъл скалдът Сигват от Рюда^[51] във Валандия и довел човек на име Берг. Двамата плавали по търговия предишното лято и Сигват бил съчинил кратък флок^[52], наречен „Песни от походите на запад“:

Берг, помня не една

от сутрините наши

на онзи търговски поход.

Закотвяхме обикновено кораба

във левия ръкав

край крепостта на Рюда.

Когато пристигнал в Англия, Сигват веднага се явил пред крал Кнют и поискал от него разрешение да отпътува за Норвегия. Кралят бил забранил всякакви плавания до тази страна, докато приключи събирането на войската си. Когато се опитал да влезе при краля, Сигват видял, че вратата на кралската стая е залостена. Скалдът дълго стоял пред нея, а когато най-накрая му разрешили да говори с Кнют и двамата се срещнали, Сигват получил съгласието на краля да отпътува. Тогава скалдът съчинил следното:

Вън пред вратата аз застанах,

попитах мога ли да вляза,

за да говоря с господаря.

Вратата бе залостена за бонди.

Но щом се озовахме в неговата зала,

потомъкът на Горм на мисията наша

се отзова със лекота.

Аз често тръгвам с недоверие!

Когато Сигват забелязал, че крал Кнют се готви за военен поход срещу крал Улав и видял с колко голяма военна мощ разполага Кнют, съчинил:

Разточителният Кнют и Хокон

ще се опитат Улав да съборят

и всичко, до което се домогва.

Страхувам се, че кралят ще загине.

Трябва да живее народът, който защитава.

Макар Кнют и неговите ярли

това да не желаят.

На планината да се срещнете ще трябва!

Дори ако омръзнало ти е, кралю.

Сигват съчинил още много строфи за похода на Кнют и Хокон. Той създал и следните редове:

Смелият ярл би трябвало

да иска помирение за Улав

със старите бонди, които

най-често битката започваха.

Родът на Айрик е могъщ.

С увеличаваща се злост преди това

те търгуваха за нечия глава.

И за Хокон

омразата се само помни.

147. Кнют набавил всичко необходимо на войската си, за да отпътува с нея от страната. Той имал безстрашни воини и огромни кораби. Самият крал имал дракар, който бил толкова голям, че имал места за шейсет двойки гребци. Главите, украсяващи кораба, били от чисто злато. Ярл Хокон имал дракар с места за четирийсет двойки гребци и главите, които го украсявали, също били от злато. Платната на двата кораба били на сини, зелени и червени райета. Всички кораби били боядисани над ватерлинията. Цялото оборудване на корабите било от най-добро качество. Следвали ги още много кораби — големи и също така добре оборудвани. Сигват споменава това в сказанието за Кнют:

Имаше го Кнют под небето.

Находчивият датски крал

дочу, че от изток идвала войска.

Корабът изпъшка, блеснаха веслата.

Тръгна той от запад —

врагът на Адалрод.

С вятъра понесе синьото платно

кралският дракар.

Скъпа беше таз война!

А шхуните от запад

плаваха към пожара

в Аимфюрд.

Сега ще разкажем как крал Кнют плавал с тази голяма флотилия от Англия, как пристигнал в Дания и останал на рейд в Лимфюрд. Там се срещнал с множество хора, дошли от крайбрежието.

148. Ярл Юлв Спракалегсон бил оставен да пази Дания. Когато крал Кнют заминал оттам, той оставил сина си Хорда-Кнют под крилото на ярл Юлв. Това се било случило предишното лято, както вече писахме. След като се разделили, ярлът веднага казал, че крал Кнют му бил оказал честта да обяви Хорда-Кнют за крал на Дания. „Затова той го остави в ръцете ви — добавил ярлът, — аз и много други хьовдинги тук в страната често се оплаквахме на крал Кнют, че народът не иска да остава без крал, защото в миналото кралете на тази страна са се грижили единствено за нея. Много крале са управлявали датското кралство. Но тогава не ни безпокояха чуждите крале, докато сега до нас достигат слухове, че кралят на Норвегия има намерение да ни нападне и се говори, че шведският крал ще бъде с него в този поход. А крал Кнют сега е в Англия.“

След това ярлът извадил и показал писмо от крал Кнют с неговия печат, което потвърдило току-що изречените думи. Мнозина хьовдинги подкрепили ярла и след като всеки от тях изказал мнението си, било решено Хорда-Кнют да стане крал. Още на същия съвет той бил коронован. В дъното на този план била кралица Ема. По нейна заповед било написано и подпечатано писмото, което ярлът показал пред съвета. Кралицата успяла с измама да вземе личния печат на краля. Самият крал Кнют нямал и представа за всичко това.

И така, когато Хорда-Кнют и ярл Юлв научили, че крал Улав се задава от Норвегия с голяма войска, заминали за Иландия, където бил центърът на датската сила. Те издали нареждане да се свика войската и скоро събрали много воини. Когато обаче разбрали, че шведският и норвежкият крал приближават с войските си, Хорда-Кнют и ярл Юлв видели, че нямат достатъчно многобройна войска, за да влязат в бой, и останали да изчакат в Иландия, откъдето смятали да защитават страната си от двамата крале. Събрали цялата си флотилия в Лимфюрд и останали в очакване на крал Кнют. Щом чули, че той е пристигнал от запад и е влязъл във фиорда, те изпратили при него и при кралица Ема пратеници. Тези от техните хора, които отишли при кралицата, трябвало да я помолят да разбере дали крал Кнют е сърдит за това, че са избрали Хорда-Кнют за крал на Дания.

Кралица Ема поговорила с краля, като му обяснила, че техният син Хорда-Кнют е готов да заплати по начина, който баща му избере, ако е направил нещо против волята му. Крал Кнют отвърнал, че едва ли Хорда-Кнют сам е стигнал до това решение. „Стана така, както очаквах — казал кралят, — той, който беше едно безразсъдно дете, е избран за крал и цялата тази страна щеше да бъде опустошена от чужда войска и превзета от чужди владетели, ако ние не бяхме дошли на помощ. Ако сега Хорда-Кнют иска да се помири с мен, трябва да дойде тук и да се държи така, както подобава на сана му, след като се е нарекъл крал.“ Тези думи кралицата изпратила по пратеници на сина си и му казала да не се бави, а да дойде. Тя заявила, че няма да го подкрепи, ако застане против баща си.

Когато съобщението стигнало до Хорда-Кнют, той се посъветвал с ярла и другите хьовдинги около себе си. Те си дали сметка, че щом народът разбере, че Кнют Старши се е завърнал, ще мине на негова страна и ще му бъде верен. Ярл Юлв и другите прозрели, че има две възможности, между които могат да избират: или да отидат при крал Кнют и да оставят всичко в неговите ръце, или да заминат извън страната. Накрая решили, че крал Хорда-Кнют трябва да отиде при баща си. Той ги послушал и положил знаците на кралската власт в скута на крал Кнют. Тогава Кнют го хванал за ръка, накарал го да се изправи и го сложил да седне до себе си на място, подобаващо на един крал.

Ярл Юлв изпратил своя син Свайн при крал Кнют. Свайн бил сестрин син на краля. Той помолил Кнют да прости на ярла и да се помири с него, като предложил да остане в кралската свита като заложник вместо баща си. Свайн бил връстник на Хорда-Кнют. Кралят казал на Свайн да предаде на ярла, че трябва да събере войска и кораби и да се присъедини към войската му. После поговорили за помирението между крал Кнют и ярл Юлв. Свайн предал думите на краля на ярл Юлв и той се отзовал веднага.

149. Когато крал Улав и крал Анюнд разбрали, че крал Кнют е дошъл от запад с непобедимата си войска, отплавали на изток към Сконе и започнали да плячкосват и да палят селищата. Така се придвижвали все по на изток в посока към шведското кралство. А народът, щом разбрал, че е пристигнал крал Кнют, веднага се преклонил пред шведския и пред норвежкия крал и оставил съдбата си в техните ръце. За това разказва скалдът Сигват:

Победени,

кралете не успяха

Дания да завоюват

в похода военен,

когато

убийците на датчани

в Сконе върлуваха бясно,

кралю най-прекрасни.

После кралете се насочили към източната част на страната и спрели в Хелга, където поостанали. Там научили, че крал Кнют е тръгнал след тях с войската си. Двамата крале обсъдили положението и решили крал Улав да замине с войската си към вътрешността на страната и да стигне до горите, където извира потокът Хелга. Там в извора направили дига от торф и стволове на дървета. Преградили водата и изкопали дълбоки канали. После пуснали събраните водни маси по тях. Така се образували плавателни канали. По сухото русло на реката забили дървета. Тази работа им отнела много дни. Хитрият план бил дело на крал Улав. В това време крал Анюнд предвождал флотилията.

Крал Кнют научил накъде се придвижвали двамата крале. Казали му и за всички щети, които те нанесли на кралството му. Кнют се насочил към мястото, където се били разположили край потока Хелга. Кнют водел голяма войска, двойно по-голяма от войските на двамата крале, взети заедно. Сигват споменава за това:

На краля на Иландия

никой не може да попречи

да пази своето наследство.

Всички забелязаха това.

Защитникът на датчаните

не пожела да търпи

грабежи по своята земя.

Най-прекрасен бе тоз крал!

150. Един ден привечер съгледвачите на крал Анюнд видели крал Кнют да приближава с корабите си и разбрали, че скоро щял да бъде при тях. Анюнд заповядал да свирят тревога. Воините съборили палатките си и се въоръжили. Те извели корабите си с помощта на веслата извън залива в посока на изток, където останали на дрейф. Приготвили се за битка. Крал Анюнд изпратил шпионите си при крал Улав на брега, за да му предадат новината. Тогава крал Улав наредил да разрушат дигата и да оставят реката отново да потече по старото си корито, а самият той и хората му се качили да пренощуват на корабите си.

Крал Кнют скоро стигнал пред залива и видял, че войската на двамата крале е готова за сражение. Той си направил сметка, че денят преваля и е късно да започва битка, защото няма време да подготви цялата си войска за нея. За тази огромна флотилия трябвало голяма площ в морето, защото разстоянието между първия и последния кораб било голямо. Същото разстояние имало и между най-далечния и най-близкия до сушата кораб от флотилията му. Духал слаб ветрец. Когато крал Кнют видял, че шведите и норвежците са напуснали залива, той влязъл в него с всички кораби, които успели да се съберат. По-голямата част от войската му обаче останала извън залива. На сутринта, когато съмнало, повечето от хората били слезли на брега. Те разговаряли или се забавлявали. Все още нищо не подозирали. Тогава върху тях връхлетяла водната стихия като водопад. Пороят влачел големи дървета, които повредили корабите. Водата заляла цялата поляна. Мнозина от онези, които били на брега, се издавили, както и част от хората, които останали на корабите си. Които успели, отрязали въжетата и се опитали да изведат корабите извън залива. Плавали без посока. Търсели пролуки, за да се спасят. Големият дракар на краля плавал по течението на пороя. Не било лесно да се смени посоката му въпреки усилията на всички гребци. Той се носел към изхода на залива право към войската на крал Улав. Когато разпознали дракара, воините на Улав веднага го обградили. Корабът бил висок колкото планина и носел много бойци на борда си. Те били отбрани измежду най-добрите и въоръжени до зъби. Не било лесно да се превземе този кораб. Скоро ярл Юлв пристигнал на помощ на крал Кнют. И боят започнал, воините на крал Кнют се стекли от всички страни. Кралете Улав и Анюнд спечелили победа благодарение на своя късмет и на съдбата. После се качили на корабите си и се отдалечили. Флотилиите се разделили една от друга. Тази битка не протекла така, както очаквал крал Кнют. Корабите му били плътно един до друг и не можели да се движат с помощта на веслата си. Кралят и хората му започнали да нареждат войската и да се готвят отново за бой. Когато се отдалечили от враговете си, крал Улав и крал Анюнд направили преглед на войските си и открили, че не са загубили много хора. Разбрали също, че ако били изчакали крал Кнют да подреди войската си и тогава да влязат в бой с него, то превъзходството му щяло да бъде толкова голямо, че нямало да има почти никаква надежда норвежкият и шведският крал да спечелят победа и много от хората им щели да бъдат избити. И така крал Улав и крал Анюнд решили да насочат флотилията си на изток. Когато забелязали, че корабите на крал Кнют не ги преследват, вдигнали мачтите и платната си. Отар Сварте разказва за сблъсъка между тримата крале в своето „Сказание за Кнют Велики“:

Богат на злато, господарю,

ти шведите пречупи там,

при потока Хелга.

Примамката за вълци

ръфат настървените вълчици.

Ти, който

светкавично решенията вземаш,

господар на бойното поле,

враната гладна не остави

никъде, където стъпи

кракът ти

в бой срещу войската на двамата крале.

Скалдът Турд Шорексон написал житие на крал Улав Светия, което нарекъл „Песен за разпятието“. В него той разказал и за тази среща:

Крал Улав накара

да се вдигнат желязо и стомана

срещу ютландския крал.

Смел воин, който обръчи разсича.

Кралят на Сконе настъпваше плътно зад него.

Стреляха, без да спират срещу му;

синът на Свайн не беше глупав.

Вълк над труповете там зави.

151. Крал Улав и крал Анюнд плавали на изток покрай земята на шведския крал. Една привечер стигнали до Бар-вик, където спрели да пренощуват. Шведите вече били нетърпеливи да си отидат по домовете и голяма част от тях отплавала през нощта. Моряците не спрели, докато не пристигнали до родните си места. Когато крал Анюнд забелязал това, вече се зазорявало и той заповядал да свирят сбор на съвета. Цялата войска слязла на брега и съветът бил открит. Първи взел думата крал Анюнд: „Както знаете, кралю Улав — казал той, — всички ние заедно отплавахме през лятото и нахлухме в Дания, за да плячкосваме. Сдобихме се с голяма плячка, но с никаква земя. Аз имах две стотици^[53] кораби през лятото, а сега не са повече от сто. Ето защо не вярвам да спечелим голяма слава с войската, която имаме, въпреки че шейсет кораба ни следваха през лятото. Мисля, че е най-добре аз да замина за кралството си. Приятно е да се прибереш с плячка. Ние спечелихме много и почти нямаме човешки загуби. Сроднико Улав, искам да ви предложа да ме придружите и да презимувате в моя дом. Вземете от моето кралство толкова, колкото трябва, за да издържате дружината и свитата си. Когато пролетта дойде, ще видим какво ще правим. Ако искате, можете да пътувате през страната ми. Тя е отворена за Вас, ако искате да я прекосите, за да се върнете във вашето кралство Норвегия.“

Крал Улав благодарил на крал Анюнд за любезната покана. „Но ако ми разрешите да Ви дам един съвет — казал той, — ще Ви предложа нещо друго. Нека да задържим войските си събрани заедно, както досега. Аз заминах от Норвегия с две стотици кораби и избрах най-добрите от воините си да пътуват на тези шейсет кораба, с които дойдох сега дотук. Мисля, че по същия начин стоят нещата и с Вашата войска. Хората, които избягаха, за да се върнат по родните места, нямаше да ни бъдат от голяма полза. Тук останаха всичките Ви хьовдинги и предводители. А аз добре зная, че воините от кралската дружина най-добре от всички си служат с оръжието. Войската ни е все още достатъчно голяма и корабите ни са достатъчно добри, за да презимуваме на тях, както са правили кралете едно време. А крал Кнют няма да остане дълго в залива на потока Хелга, защото там няма място за толкова много кораби. Той ще тръгне на изток след нас. Тогава ще му се изплъзнем и ще съберем още хора. А ако той се насочи към по-големи заливи, в които ще може да събере флотилията си, голяма част от воините му ще започнат да тъгуват по домовете си, както стана с нашите войници. Мисля, че през изминалото лято ние така подредихме нещата, че земеделците знаят каква работа ги чака, както тези от Сконе, така и тези от Халандия. Крал Кнют скоро ще препречи големите пътища и тогава никой няма да може да каже на чия страна ще бъде победата. Нека първо да разберем какво мисли да прави той!“ Крал Улав завършил речта си. Всички одобрили думите му и се съгласили, че той е прав и трябва да послушат съвета му. И така, изпратили шпиони след войската на крал Кнют, а двамата крале останали на мястото си.

152. Крал Кнют видял, че норвежкият и шведският крал се насочили на изток. Той изпратил част от войската си на брега и им заповядал да яздят денонощно в посоката, в която се движили по море двамата крале. Когато един съгледвач се завръщал, друг веднага заминавал на негово място. Крал Кнют знаел всеки ден в каква посока се движат враговете му. Той имал свои шпиони дори сред войската им. Когато научил, че голяма част от воините на Улав и Анюнд са заминали по домовете си, Кнют сменил посоката на корабите си и ги отправил обратно към Шааландия. Част от войската му останала там, а друга част заминала за Сконе.

В деня преди микелмесата крал Кнют яздел към Рошилде с голяма дружина. Там го посрещнал неговият сродник ярл Юлв, който дал голямо пиршество в негова чест. Юлв бил весел и изпълнен с енергия. Кралят обаче бил мълчалив и замислен. Ярлът се опитал да разговаря с него и потърсил тема на разговор, която би му се понравила. Но кралят отговарял с половин уста. Накрая ярлът го попитал дали би желал да поиграят на шах. Кралят приел и те започнали играта. Ярл Юлв бил невъздържан човек и нямал мярка нито в думите, нито в държанието си. Той бил от хората, които винаги получават това, което искат. Юлв бил и велик военачалник. Една дълга сага разказва за него. След крал Кнют ярл Юлв бил най-могъщият човек в Дания. Сестрата на ярла — Гида, била омъжена за ярл Гюдине Юлвнадсон и техни деца били английският крал Харалд, ярл Тусте, ярл Валтюв, ярл Морюкоре^[54], ярл Свайн; дъщеря им Гида била омъжена за Едвард Добрия — английския крал.

153. Докато крал Кнют и ярл Юлв играели шах, кралят направил един неправилен ход и ярлът му взел коня. Кнют върнал фигурата обратно и казал, че ще поправи грешката си с нов ход. Ярлът се ядосал, съборил фигурите, станал и си отишъл. Кралят викнал: „Бягаш ли, страхливецо Юлв?“ Ярлът се обърнал на вратата и отговорил: „При Хелга ти беше избягал по-далече от мене. И когато ти помогнах, не ме нарече „страхливецо Юлв“. Тогава шведите ви избиваха като кучета.“ И Юлв се обърнал и излязъл. Отишъл в стаята си и си легнал. Малко след него кралят също отишъл да спи.

На следващата сутрин, докато се обличал, кралят казал на слугата си: „Иди при ярл Юлв и го убий!“ Слугата излязъл и не след дълго се върнал. Кралят попитал: „Уби ли ярла?“ Слугата отговорил: „Не, не го убих, защото беше отишъл в църквата „Лусиюс“.“ Имало един човек на име Ивар Квите, който произхождал от стар скандинавски род; по онова време бил дружинник при крал Кнют и спял в едно помещение с краля. И така Кнют се обърнал към Ивар: „Иди и убий ярла!“ Ивар отишъл в църквата и пронизал ярл Юлв с меча си. Ярлът умрял начаса. Ивар се върнал при краля с окървавения си меч в ръка. Кнют го попитал: „Уби ли го?“ Ивар отговорил: „Убих го!“ „Добра работа свърши!“ — рекъл кралят. След убийството на Юлв монасите веднага затворили църквата. Хората на краля му докладвали за това. Тогава Кнют наредил да кажат на монасите да отворят църквата и да пеят месите си. Заповедта му била изпълнена. После кралят отишъл в църквата и дал на монасите обширна земя, околията станала голяма и скоро след това развила свое стопанство.

154. Когато крал Улав и крал Анюнд разбрали, че крал Кнют се насочил към Йоресюнд и корабите му останали да дрейфуват там, те се събрали на съвет. Улав казал, че нещата се нареждат така, както е очаквал: „И мисля, че още много неща ще станат точно така, както предвидих преди сражението. Хората му са по-малко, отколкото бяха през лятото, защото на мнозина от тях им омръзна да пътуват далече от домовете си до късна есен, така както това омръзна и на нас, и ако ние не се откажем поради неиздръжливост или нерешителност, победата ще бъде наша. Така стана през едно лято, когато нашата войска беше по-малобройна от неговата, но той загуби много повече воини от нас.“ Шведите заговорили, че не трябва да чакат зимата и студовете, а норвежците като че ли искали точно това. „Те нямат представа колко сняг се натрупва по тези места. Често през зимата замръзва и морето. Искаме да си отидем по домовете и да не оставаме тук.“ И настанало голямо брожение сред шведите, всички говорили един през друг. Накрая крал Анюнд заминал с войската си, а крал Улав останал.

155. Крал Улав често разговарял и се съветвал със своите воини. Една нощ на вахта на кралския кораб останали Егил Халсон и Туве Валгаютсон, който произхождал от знатен вестготски род. Когато застанали на пост, двама дочули плач и хлипане откъм вързаните пленници, които нощували на брега. Туве казал, че не му е приятно да слуша хленченето им и предложил да отидат и да ги отвържат. Егил го придружил и двамата слезли на брега, отрязали въжетата и освободили хората. Това, което направили, предизвикало възмущението на другарите им и гнева на краля. И когато веднъж Егил се разболял, кралят не пожелал да го види, въпреки че мнозина го молили да му прости. Тогава Егил дълбоко съжалил, че е направил нещо, което кралят не одобрява, и го помолил да не му се сърди. Крал Улав му простил. Той сложил ръцете си върху раните на Егил и започнал да се моли. Раните бързо изчезнали и Егил се почувствал по-добре. По-късно получил опрощение и Туве. За да се помири с краля, той трябвало да доведе баща си при краля. Валгают бил езичник като куче, но приел християнството, когато крал Улав му предложил това. Скоро след като бил кръстен обаче умрял.

156. Крал Улав поговорил с войската си и попитал хьовдингите как да постъпи. Един не одобрявал това, което друг предлагал. Така те дълго умували, за да намерят най-доброто решение. В това време във войската на Улав непрекъснато се промъквали шпиони на крал Кнют. Те разговаряли поотделно с воините, предлагали им пари и им обещавали приятелството на крал Кнют. Мнозина се съблазнявали от това и обещавали да го подкрепят, ако дойде в Норвегия. Тези работи не останали скрити, въпреки че се правели тайно. Някои веднага получавали пари, а други обещания за подкупи. Мнозина били получили богати дарове преди това. И истина е, че всички, които минали на страната на Кнют и се мислели за смелчаци, били подкупени, за да направят това. Ето защо Кнют бил толкова обичан сред воините. Той бил най-гостоприемен с чужденците и толкова повече, колкото по-отдалече идвали те.

157. Крал Улав често свиквал съвети с войската си. Когато видял, че мненията на хората били толкова различни, той заподозрял, че някои от тях казват не това, което мислят. Улав не бил сигурен, че всички са му толкова верни, колкото трябва да бъдат. Мнозина били нетърпеливи да усетят попътния вятър към Йоресюнд и оттам към Норвегия. Те твърдели, че датчаните няма да посмеят да ги ударят, въпреки че корабите им дрейфуват в протока, натоварени с многобройна войска. Но крал Улав бил достатъчно умен, за да разбере, че това, което го съветват, е неправилно. Освен това той знаел, че Улав Тригвасон е имал друго предчувствие, когато е тръгнал със съвсем малобройна войска в сражение срещу един много по-силен враг. Той не си е мислел, че датчаните няма да посмеят да се бият с него. Улав Светия знаел, че има много норвежци в редиците на Кнют и подозирал, че тези, които му дават странни съвети, са по-добри приятели на датския крал, отколкото на норвежкия. Тогава Улав заявил, че който желае да го последва, трябва да се приготви и да тръгне с него по суша, като пресече Готландия в посока Норвегия. „А корабите и товара на тях няма да можем да вземем с нас — допълнил той. — Аз ще ги изпратя на изток в кралството на шведския крал. Ще ги оставя там да ги пазят до пристигането ни.“

158. Хорек от Тьота отговорил на думите на Улав: „Не мога да вървя пеша до Норвегия. Аз съм стар и тежък. А и не съм свикнал да вървя. Освен това нямам никакво желание да се разделя с кораба си. Хвърлих толкова много труд по строежа и оборудването му, че ще бъде жалко неприятелят ми да си го присвои.“ Кралят казал: „Замини с нас, Хорек. Ние ще те носим, ако не искаш да вървиш!“ Тогава Хорек съчинил тази строфа:

Вместо да вървя,

предпочитам аз да яздя

дългата си кранта,

прекосяваща морето сред искри.

Въпреки че Кнют таи се

в Йоресюнд с войска.

Всички знаят,

аз не се боя.

Крал Улав наредил всички да се приготвят за път. Воините взели дрехите, оръжията и конете си, които натоварили с каквото могли. Улав изпратил няколко души да отведат корабите на изток при Калмар, да ги закотвят там и да ги пазят.

Хорек направил така, както казал: изчакал попътния вятър и отплавал на изток. Един следобед стигнал до Холане. Вятърът се засилил. Хорек наредил да свалят платното и да приберат мачтата. Свили и крилата на кораба. Хорек наредил да покрият с платнище кораба чак до ватерлинията. После поставил по четирима гребци отпред и отзад да гребат, а на останалите казал да легнат ниско долу. Постовите на крал Кнют забелязали кораба и се зачудили що за кораб е това. Предположили, че кара селда или сол, понеже има малко моряци на борда. Корабът изглеждал вехт и несмазан, като че ли бил изсушен от слънцето. Виждало се, че носи голям товар.

Когато влязъл в протока и минал покрай вражеската флотилия, Хорек наредил да вдигнат мачтата и платната и да разтворят позлатените крила на кораба. Платното било бяло на червени и сини ивици. Когато воините на крал Кнют го видели, казали, че приличало на крал Улав. А крал Кнют отсякъл, че Улав е достатъчно разумен, за да не плава с един-единствен кораб през войската на крал Кнют. После добавил, че повече му прилича на Хорек от Тьота или някой друг като него.

Казват, че крал Кнют сигурно е знаел за пътуването на Хорек и че сигурно е имало някакво споразумение между двамата. Това се потвърдило по-късно, когато за никого не било вече тайна приятелството между Хорек и крал Кнют. Самият Хорек, докато плавал на север покрай Ведрьой, съчинил тези строфи:

Насочвам кораба далече

от този остров

и вече

датските девойки

и вдовиците от Лондон

не ще ми се присмиват,

че не посмях да яздя морските коне

по ясните следи на Фруде^[55] през есента.

Така е, прекрасна жено!

Хорек продължил да плава и не спрял, докато не стигнал в Хологаландия в имението си Тьота.

159. Крал Улав тръгнал на път. Първо пресякъл Смоландия и стигнал до Вестерготландия. Пътувал спокойно и в мир, хората от брега му помагали по пътя. Кралят продължил до Викен, а оттам на север, докато стигнал до Сарпсборг. Там спрял и се приготвил за презимуване. Улав разпуснал по-голямата част от войската си. Всичките синове на Арне Армудсон били край него. Това били хората, на които кралят най-много разчитал. По това време при Улав дошъл Геле Туршелсон, който пристигнал още през лятото от Исландия, както вече разказахме.

160. Скалдът Сигват дълго живял в обкръжението на крал Улав, както вече писахме, и кралят го направил свой главен коняр. На Сигват било трудно да говори в немерена реч, докато стихоплетството му се удавало толкова лесно, че той съчинявал стиховете на крак тъй непринудено, както хората говорят помежду си. Той често пътувал по търговия до Валандия и веднъж, когато минал през Англия, се срещнал с крал Кнют Велики, от когото получил разрешение да пътува до Норвегия, за което вече разказахме. Когато стигнал до норвежки бряг, той побързал да се срещне с крал Улав и се отправил към Борг. Сигват заварил краля да се храни. Скалдът се поклонил за поздрав, а кралят го погледнал и кимнал. Тогава Сигват изрекъл:

Ето, върнахме се у дома.

Виж, господарю, твоя коняр.

Нека воините чуят

това, което ще разкажа!

Велики кралю,

къде ще отредиш за мене място

сред своите прислужници

на мен — слугата твой?

За мен ще е приятно,

където и да е, да седна.

Скалдът трябвало да вложи скрит смисъл в своите думи, защото много били кралските уши. Крал Улав знаел вече за пътуването на Сигват и за посещението му при Кнют. Кралят казал на своя гост: „Не съм сигурен дали все още искаш да останеш мой коняр. Или може би си станал приближен на крал Кнют?“ Сигват отговорил:

Кнют, щедрият на златни гривни,

не ме попита

дали слуга желая да му стана,

както ти направи, Улав Велики.

Аз казах и не го излъгах,

че един друг владетел ме издигна

за водач на кралската дружина.

Всеки това видя.

Тогава крал Улав казал на Сигват, че може да седне на обичайното си място. Скоро след тази среща скалдът си върнал доброто разположение на краля, както по-рано.

161. Арлинг Шалгсон и всичките негови синове през лятото били в дружината на крал Кнют и ярл Хокон. В нея бил и Туре Хюнд, който имал какво да разказва за своите подвизи. Когато крал Кнют научил, че крал Улав е тръгнал по суша към Норвегия, той разпуснал войската си и казал на воините да си намерят място за презимуване. По това време в Дания имало огромна военна дружина от чужденци — англичани, норвежци и хора от други страни се били присъединили към войската на Кнют през лятото.

През есента Арлинг Шалгсон заминал за Норвегия, а на сбогуване крал Кнют му поднесъл богати дарове. Туре Хюнд останал при Кнют. С Арлинг за Норвегия заминали и кралски пратеници, които носели огромни количества злато и сребро. През зимата те тръгнали да обикалят Норвегия и да раздават парите на онези хора, на които крал Кнют ги бил обещал през изминалата есен, за да го последват. Пратениците дали пари и на много други мъже, които подкупили, за да минат на страната на Кнют. Докато обикаляли страната, хората на Кнют имали подкрепата на Арлинг. И така много от норвежците минали на страната на Кнют и обещали да окажат съпротива на крал Улав. Някои направили това открито, но имало и много такива, които не искали хората около тях да разберат за решението им. Крал Улав разбрал какво става в страната. Много хора го потвърдили, а и всички в кралската дружина говорели за това. Скалдът Сигват съчинил тези редове:

Враговете са с кесии празни.

Често се предлага

тежък бронз за кралската глава.

Аз зная, продаваш ли за злато

своя щедър господар,

ще тънеш някога във ада

и справедливо е това.

Сигват съчинил и друго:

Жестока отплата на небето чака

този, който тук на земята

заговор готви.

Кралят на вечния огън

съди го там в дълбините.

Често се разказвало колко лошо постъпил ярл Хокон, като повел войска срещу крал Улав, който му дарил живота, когато ярлът попаднал в ръцете му. Сигват бил много добър приятел на ярла и когато чул какво се говори зад гърба на Хокон, казал:

Дружинникът на краля хордаландски

вина ще носи, както ярлът,

ако двамата пари са взели,

Улав за да предадат.

За кралската дружина чест не е

народът тъй да говори.

За нас ще бъде най-добре

в предателството да не се месим.

162. Крал Улав дал голямо коледно пиршество и поканил на него множество знатни хора. На седмия ден от Коледа кралят излязъл навън с малка свита. Сигват ден и нощ следвал Улав, така че през онзи ден, за който ще разкажем, също бил край него. Те влезли в една къща, в която били скрити кралските скъпоценности. Кралят имал намерение да поднесе скъпи дарове на приятелите си вечерта на осмия ден от Коледа. Сред скъпоценностите имало и прекрасни инкрустирани със злато мечове. Сигват казал:

Мечове, блестящи в злато,

там съзирам;

възхвалявам

онези, които със веслата

кръв загребват.

Милостта на краля е велика.

Един от тях приел бих с радост,

ако ти, господарю,

го поднесеш на скалда.

Аз винаги съм те поддържал,

златоносецо!

Кралят взел един от най-красивите мечове и го поднесъл на Сигват. Дръжката му била покрита със златни орнаменти, а ножницата му била изцяло от злато. Намерили се хора, които завидели на скалда и веднага разнесли слуха за този подарък.

Веднага след Коледа кралят заминал за Опландия. От северните части на страната никакви приходи не били постъпили в кралската хазна през изминалата есен. Войската следвала краля през цялото лято и това струвало на Улав всичките му пари. Кралят не можел да намери и кораби, с които да отплава на север. Слуховете, които достигали до него от север, показвали, че пътуването му съвсем няма да е спокойно, ако отиде с голяма войска. Ето защо кралят решил първо да обиколи Опландия. Той се бил завърнал наскоро оттам, след като събрал данъците, както повелява законът. Когато стигнал в областта, местните феодали и земевладелци го посрещнали, както подобава. Поканили го да им гостува и така намалили разходите му.

163. Имало един човек на име Бьорн, който произлизал от род на готи. Той бил близък с кралица Астрид и й бил задължен донякъде, защото тя му дала да управлява едно имение в Хедмарк. Освен това Бьорн имал задължението да наглежда и Йостердал. Кралят не харесвал този човек, а и селяните не го обичали. Случило се така, че в земите, които управлявал Бьорн, изчезнали много прасенца и едър рогат добитък. Той свикал съвета и попитал селяните дали някой не знае нещо за изчезналите животни. „Най-вероятно жителите на отдалечените горски райони са направили това.“ С тези думи Бьорн имал предвид населението на Йостердал. Имало много разпръснати малки селища. Селяните живеели по поляните и сечищата, но някои от тях живеели в по-големи селища.

164. В Йостердал живеел човек на име Раюд. Жена му се казвала Рагнил, а синовете му — Даг и Сигюрд. Те били много образовани хора. Присъствали на съвета и отговаряли от името на жителите на Йостердал. Понеже отхвърлили обвиненията му, Бьорн се държал заядливо с двамата братя и ги упрекнал, че са горди, прекалено пищно облечени и на всичко отгоре въоръжени. После заявил, че точно на тях им прилича да извършат такова дело. Братята отрекли да са откраднали животните. И така съветът приключил.

Скоро след това при Бьорн пристигнал крал Улав със свитата си. Дали голямо пиршество. Хората се оплакали на краля за обвинението, което Бьорн отправил към тях за изчезването на животните. Самият Бьорн казал, че според него синовете на Раюд са виновниците. Кралят изпратил да повикат двамата братя. Когато те се явили пред него, той видял, че не приличат на крадци. Улав освободил синовете на Раюд и отхвърлил падналото върху тях подозрение. Те го поканили да гостува в дома на техния баща, където в негова чест щели да дадат тридневно пиршество. Бьорн посъветвал краля да не пътува, но кралят все пак тръгнал.

В къщата на Раюд подготвяли тържеството. Кралят попитал домакина и жена му откъде са. Раюд отговори, че е швед от богат и знатен род. „Избягах с жена си оттам. Тя е сестра на крал Ринг Дагсон.“ Тогава кралят разпознал родовете и на двамата. Той забелязал, че и бащата, и синовете му са умни хора и ги попитал с какво се занимават.

Сигюрд отговорил, че може да тълкува сънища и да познава дали е ден или нощ, без да вижда слънце, луна или звезди. Кралят го изпитал и наистина било така, както казал Сигюрд. Даг обяснил, че той пък винаги, когато пожелае, може да разпознава доброто и лошото у всеки, който попадне пред очите му. Кралят го попитал какво вижда у него. Даг му разказал това-онова и кралят се уверил, че той има дарба.

След това крал Улав попитал за управителя Бьорн — що за човек е той. Даг отговорил, че Бьорн е крадец и дори посочил къде в имението си е скрил копитата, рогата и кожите на животните, които бил откраднал през есента. „Той стои на дъното на всички кражби, които станаха през есента и за които обвини други хора.“ Даг подробно описал на краля белезите, по които да търси. Когато кралят си заминал, отнесъл със себе си богати дарове от Раюд. Синовете на домакина изпратили Улав, който първо тръгнал към Бьорн. Там се разбрало, че всичко, което Даг казал на краля, е истина. Улав принудил Бьорн да напусне страната и само заради кралицата запазил живота и крайниците му.

165. Туре, синът на Улве от Еге, доведен син на Калв Арнесон и сестрин син на Туре Хюнд, бил много красив мъж. Бил едър, силен и по времето, за което разказваме, навършил едва осемнайсет години. Той се оженил много сполучливо в Хедмарк и се сдобил с големи богатства благодарение на този брак. Хората много обичали Туре и го смятали за добър хьовдинг. И така, Туре поканил краля и свитата му на пиршество. Улав приел поканата и отишъл на пира, където го посрещнали много сърдечно. Пиршеството било пищно, всичко било много изискано и от най-добро качество. Това направило голямо впечатление на краля и хората му. Всичко било толкова добре съчетано, че те не можели да определят кое е по-добро — къщите на Туре или вътрешната им подредба, покривката на масата или питието, или човекът, който дава пиршеството. Даг нищо не казал.

Крал Улав често разговарял с него и го разпитвал за едно-друго. Той всеки път се уверявал, че всичко, което Даг казва, е истина — всичко, което му предсказвал, наистина се случвало. Крал Улав имал голямо доверие на думите на Даг и затова го поканил на разговор в отделна стая. Двамата говорили надълго и нашироко. Накрая кралят му казал, че един щедър мъж — Туре, дава за тях богато пиршество. Даг пак нищо не казал. Тогава Улав го попитал какво мисли за този човек. Даг заявил, че според него е много добър и че всичко у Туре било точно такова, каквото го виждали околните. Кралят настоял Даг да отговори честно на въпроса му и обяснил, че има причина, за да пита.

Даг отговорил: „Кралю, ти ме караш да те посъветвам да го накажеш, ако се намери някакъв недостатък у него.“ Кралят казал, че не иска друг да съди вместо него и отново поискал отговор от Даг, който казал: „Думата на владетеля е закон. Намирам у Туре същите недостатъци като във всички други хора — той обича прекалено много парите.“ Кралят попитал: „Крадец ли е?“ Даг отговорил: „Не.“ „Какво тогава?“ — настоял кралят. Даг продължил: „За злато той дори е продал своя господар. Приел е злато от Кнют Велики, а в замяна е обещал главата ти.“ Кралят попитал: „Как може да си сигурен в това?“ Даг отвърнал: „На дясната си ръка над лакътя той носи златна гривна, която му е подарък от крал Кнют. Туре я крие от всички.“ С тези думи разговорът между двамата приключил. Кралят бил много разгневен.

Крал Улав седнал на масата и всички започнали да пият. Хората били весели, Туре обикалял и лично обслужвал гостите си. Улав наредил да го повикат. Туре се приближил към масата му и облегнал ръката си на нея. Кралят го попитал: „На колко години си, Туре?“ „На осемнайсет“ — отговорил домакинът. Кралят продължил: „Ти си голям воин, Туре, и си много смел, а си още толкова млад!“ После хванал дясната му ръка и я стиснал над лакътя. Туре казал: „Не ме стискай, имам цирей на ръката.“ Улав опипал ръката и усетил нещо твърдо под пръстите си: „Не си ли чувал, че лекувам? Дай да видя цирея!“ Туре разбрал, че не може да откаже, откачил гривната и я подал на краля. Улав попитал дали тя не е подарък от крал Кнют. Туре не отрекъл.

Крал Улав заповядал да затворят Туре и да го оковат във вериги. Тогава се приближил Калв и помолил краля да пусне виновника, като предложил откуп за него. Мнозина го подкрепили и също предложили откуп за Туре. Кралят бил толкова гневен, че нямало смисъл да бъде убеждаван. Той казал, че Туре ще получи същото наказание, каквото бил приготвил за своя крал. Улав заповядал да убият Туре. Това предизвикало омразата на народа в Опландия и Тронхайм, откъдето бил родът на Туре, към краля. Калв преживял много тежко смъртта на Туре, защото бил негов възпитаник.

166. Грютгард, който бил син на Улве и брат на Туре, бил най-големият в семейството. Той бил също така достоен и уважаван човек и имал своя свита. По времето, за което разказваме, Грютгард бил в Хедмарк и когато научил за смъртта на брат си, нападнал селището, в което били отседнали хората на краля. Когато отстъпвал, се криел в гората. Кралят разбрал за набезите на Грютгард и изпратил воините си да разберат какво става. Скоро кралят узнал, че убежището му е къща недалече от тази на краля.

Крал Улав тръгнал веднага, още през нощта, и стигнал там на разсъмване. Хората му обградили къщата на Грютгард. Воините на Грютгард се събудили при шума на кралските войници и веднага грабнали оръжието си. Самият Грютгард изтичал в преддверието и попитал кой предвожда дружината, която е обградила къщата. Отговорили му, че е пристигнал крал Улав. Грютгард попитал дали кралят го чува. Улав стоял пред вратата му: „Чувам те много добре!“ — отвърнал кралят. Тогава Грютгард извикал: „Няма да те моля за милост!“ и изскочил навън. Над главата си бил вдигнал щит, а в ръката държал гол меч. Било полутъмно и той не виждал ясно. Замахнал към краля с меча си, но срещнал Арнбьорн Арнесон. Острието пробило бронята на воина и пронизало стомаха му. Арнбьорн умрял. Веднага след това убили Грютгард и почти цялата му дружина. След това кралят се върнал във Викен.

167. Когато Улав стигнал в Тьонсберг, назначил управители във всички области и поискал да се събере войската.

Не му достигали кораби. Нямало други освен тези, които служели за крайбрежни пътувания. Хора събрал достатъчно от околните селища. Малцина дошли от по-далечните райони. Било видно, че населението на страната се е променило и не било вече толкова вярно на краля си. Улав изпратил хора в Готландия да докарат корабите и товара, които оставили там през есента, но пратениците му били задържани по пътя. И така, положението на краля не било по-добро от това през есента, когато заминавал за Дания. През пролетта крал Кнют изкарал войската си, която бил събрал от цяла Дания. Той имал не по-малко от хиляда и петстотин кораба.

168. В Норвегия се разчуло, че Кнют Велики е тръгнал с една непобедима войска от Дания и се канел да завоюва Норвегия. За крал Улав станало още по-трудно да намери воини. Приближените му често говорели за това помежду си. Сигват казал:

Кралят на Англия свиква

войниците за битка,

а ние имаме тъй малко кораби и хора —

смел е кралят.

Феодалите сториха лошо —

без воини да оставят крал като този;

само пари купуват верността на хората!

Кралят често свиквал тинга на личната си дружина и съветниците си, няколко пъти събирал и цялата войска. Питал хората как да постъпи. „Не трябва да крием, че през лятото крал Кнют ще бъде тук — казал кралят — и че води огромна войска, както вече сте чули. Нямаме достатъчно воини, за да му устоим, а и не можем да разчитаме на хората в тази страна.“ Мъжете, към които кралят се обърнал, нищо не отговорили на тези му думи. Ето какво разказва Сигват за това:

Можем от врага да се спасим,

но хората веднага

страхливци ще ни нарекат;

с безценния ний трябва да излезем.

Думите са излишни, смята кралят.

Кралската дружина, ако в боя падне,

всеки ще иска до краля да застане.

Тогава заговорът ще сполучи.

169. През същата есен в Хологаландия Хорек от Тьота си спомнил, че Осмюнд Граншелсон ограбил и убил хора от охраната му. Корабът на Хорек стоял закотвен до имението му с платна и скамейки за гребци. Той пуснал слуха, че се кани да замине на юг в Тронхайм. Една вечер Хорек отплавал с кораба си и с дружина от охраната си — били около осемдесет души. Те гребали с веслата цялата нощ, продължили и на сутринта, докато стигнали до имението на Граншел. Обградили къщата му и я запалили. Вътре изгорели Граншел и още няколко мъже. Други негови воини били убити отвън. Всичко на всичко трийсет души били избити. Хорек се върнал в имението си и мирно и тихо се прибрал. По това време Осмюнд бил при крал Улав, хората в Хологаландия не поискали глоба от Хорек за престъплението, което извършил, а и той не им я предложил.

170. Кнют Велики събрал войската си и тръгнал към Лимфюрд, откъдето се насочил към Норвегия. Той плавал и никъде не спрял. Минал край Фолден и останал на рейд край Агдер. Там свикал съвет. Селяните се отзовали веднага на поканата му. На този съвет Кнют бил провъзгласен за крал на цяла Норвегия. Той назначил областни управители и взел заложници от селяните. Никой не възразил. Когато крал Кнют минал край Фолден, крал Улав бил в Тьонсберг.

Кнют плавал на север покрай брега на Норвегия. Хора от селищата, край които минавал, отивали при него и му предлагали да му служат. Крал Кнют останал известно време в Айгерсюнд. При него дошъл и Арлинг Шалгсон с голяма свита. Двамата се обвързали с приятелство. Между обещанията, които Кнют дал на Арлинг, било и това, че Арлинг ще получи службата управител на страната от Стад до Риарбит. След това крал Кнют продължил пътя си. За тази част от пътуването му няма нищо за разказване, защото той не спрял никъде, преди да стигне в Тронхайм. Насочил се към Нидарос. Там свикал съвет на селяните от осемте области на Тронхайм и на него също бил провъзгласен за крал на цяла Норвегия.

Туре Хюнд придружавал Кнют още от Дания. Дошъл и Хорек от Тьота. Двамата с Туре станали феодали на крал Кнют и му се заклели във вярност. Кралят им дал големи имения, от които да получават данъци, и богати дарове. На всички феодали, които се присъединили към него, дал големи феоди и богатства. Дал им и повече власт, отколкото имали до момента.

171. И така, Кнют завзел Норвегия и свикал голям съвет с войската и народа. На него Кнют обявил, че желае да възложи на своя родственик ярл Хокон управлението на Норвегия — страната, която Кнют завоювал на този поход. След това кралят завел сина си Хорда-Кнют до трона, сложил го на него и го провъзгласил за управител на Дания. Кнют взел заложници от всички феодали — това били техни синове, братя или други близки роднини, или просто скъпи за тях хора. По този начин кралят обвързал феодалите да му бъдат верни.

Когато Кнют поел властта в Норвегия, неговият родственик Айнар Тамбаршелве сключил съюз с него и започнал да получава всички приходи, които получавали ярлите, когато управлявали страната. Крал Кнют дал на Айнар скъпи дарове и двамата се обвързали с приятелство. Кралят обещал, че докато властва в Норвегия, Айнар ще бъде най-знатният и най-почитаният от всички управители в тази страна и се съгласил, че след ярл Хокон, поради знатния си род, Айнар или неговият син Айндриде са най-подходящи да носят титлата управител на Норвегия. Айнар оценил високо обещанията на краля и от своя страна се заклел да служи вярно на Кнют. Така Айнар станал отново знатен и властен човек.

172. Турарин Ловтюнге бил исландец по произход и добър скалд. Той живял много години около крале и други владетели. Турарин бил и в обкръжението на крал Кнют Велики, за когото написал флок. Когато обаче кралят чул това, се разгневил и му казал да не съчинява стихотворения, а епос и да му го изрецитира още на следващия ден, докато седят на масата. В противен случай Турарин щял да бъде обесен, защото е проявил дързостта да съчини някакво си епосче за крал Кнют. Тогава Турарин измислил рефрен, който добавил с още няколко стиха към флока. А рефренът бил този:

Кнют защитава своето кралство,

както гърците бранят небето.

За епоса крал Кнют заплатил петдесет марки сребро. Той бил наречен наречена „Ховюдлаюсн“. Турарин съчинил друг епос за Кнют, наречен „Тьог-дропа“, в който разказвал за похода на краля от Дания към Норвегия. Ето част от него:

Имаше го Кнют под слънцето.

Твоя милост плаваше,

скъпи мой приятелю,

с голяма войска.

А гъвкавият крал насочваше

една флотилия немалка

извън Аимфюрд.

Егдерците, които иначе

се бият като врани в битка,

се стреснаха,

като видяха онзи поход.

И корабът блестеше

целият във злато.

Аз видях това

и то бе по-прекрасно от легенда.

И черни като въглен шхуни

свистяха, бързо порещи вълните

на морето Ходир там, край Аиста.

В залива на юг от Айгерсюнд

с кораби бе пълно цялото море.

И най-отпред във старата лагуна

край Тиернагел плаваха със мир

воини страшни.

Кралят не отиваше напразно

там, където морските коне

около Стад кръжаха.

Гъвкави морски животни,

гонени от вятъра,

те следи оставяха

край Стад.

Шхуните като соколи в небесата

плаваха от юг,

докато кралската войска

достигна Нид на север.

Тогава могъщият ютюнски крал даде

Норвегия цяла

на своя сестрин син

и ще ви кажа: след това

поднесе кралят Дания

на своя син.

В това сказание се споменава, че този, който е разказал за похода на Кнют, бил скалд, защото Турарин се похвалил, че бил сред хората на краля, когато той дошъл в Норвегия.

173. Воините, които крал Улав изпратил в Готландия, за да върнат корабите, взели само онези от тях, които смятали за най-добрите, а останалите изгорили. Те отнесли със себе си и товара им, който бил притежание на краля. Екипажът също се върнал в родината заедно с корабите. Отплавали от изток веднага, щом научили, че крал Кнют се е отправил към Норвегия. Плавали през Йоресюнд на север към Викен. Карали корабите на крал Улав. По това време той бил в Тронхайм. Когато узнал, че Кнют плава покрай бреговете на Норвегия, веднага се отправил към Ослофюрд и останал там на рейд в морето, наречено Драмн, като разположил корабите си така, че войската на крал Кнют да мине точно покрай тях, когато се връща от север на юг. По пътя си Кнют свиквал съвета на всяка област, през която минавал, и хората му се кълнели във вярност. След това му давали заложници. Така крал Кнют се насочил през Фолден към Борг. Там също свикал съвет, на който бил провъзгласен за владетел на тази земя. На други места сторил същото. Кнют плавал към Дания, като завоювал Норвегия без война. Вече бил станал крал на три кралства. Халвард Хорексблесе разказва:

Ингве^[56] твърдо управлява

Англия и Дания.

Броните в кръв алена обагря,

но тъй мирът се затвърдява.

Войникът глада засити

на остроклюнните птици.

С оръжие господарят въведе

подчинение

в цяла Норвегия.

174. Крал Улав отплавал с флотилията си от Тьонсберг веднага, щом научил, че крал Кнют се е насочил към Дания. Улав повел онези воини, които сами поискали да го последват. Той имал тринайсет кораба. Насочил се към Викен, но оттам не могъл да събере нито пари, нито войници, с изключение на жителите на островите, които се съгласили да тръгнат с него. Кралят не влязъл навътре в сушата, за да събира войска, а се задоволил с хората и средствата, които успял да събере, плавайки по крайбрежието. Улав разбрал, че земята му е отнета с измяна. Когато дочакал попътен вятър, той отплавал. Това станало през зимата. Късно се появил попътният вятър, затова те дълго дрейфували на Сельой. Новини научавали само от търговците от северната част на страната. Кралят научил, че Арлинг Шалгсон събрал войска в Яарен и скайдът му стои готов за отплаване наред с много други кораби, собственост на земевладелците — шхуни, търговски кораби, салове. Кралят тръгнал с войската си и се задържал известно време в Айгерсюнд. Там той забелязал Арлинг, който побързал да събере колкото може повече хора.

175. Кралят отслужил месата на Св. Томас^[57] за празника Юл извън залива веднага, щом започнало да се развиделява. Духал слаб, но остър ветрец и кралят отплавал към Яарен. Било влажно. В Яарен веднага се разчуло, че крал Улав приближава.

Когато Арлинг разбрал, че кралят идва от изток, наредил да свирят сбор на войската. Всички се качили на борда и се приготвили за сражение. Кралските кораби бързо приближавали към тях и към Яарен. Крал Улав имал намерение да влезе във фиорда и да се снабди с още хора и пари. Арлинг отплавал след него с голяма войска и много кораби. Флотилията му се движела бързо, защото неговите кораби били натоварени само с хора и оръжия. Най-бързо се движел скайдът на Арлинг и затова Арлинг наредил да свалят платното, за да дочакат останалите кораби. Крал Улав забелязал, че корабът на Арлинг се е приближил прекалено близо до неговата флотилия, защото кралските кораби били натоварени догоре, а и гредите им били подгизнали поради прекараните есен и зима в морето. Улав разбрал, че врагът му ще има голямо превъзходство, ако влезе в бой с цялата флотилия на Арлинг. И той наредил да предадат от кораб на кораб да се свалят платната, но не много бързо. Моряците изпълнили заповедта. Арлинг и воините му забелязали това и Арлинг подканил хората си да плават по-бързо: „Виждате ли — казал той, — вашите платна сега са по-ниски, те ще ни избягат!“ Наредил да вдигнат платното на скайда. Понесли се бързо напред.

176. Крал Улав се насочил към вътрешността на Бокн. Така двамата с Арлинг не можели да се виждат. Тогава Улав наредил да се свалят платната и да навлязат с гребане в един тесен проток наблизо. Там скрили корабите зад един нос. Всички моряци били въоръжени и облечени за бой. И ето че Арлинг се насочил към този проток, без да забележи, че срещу него са всички кораби на крал Улав, събрани един до друг. Когато ги видели, хората на Арлинг се хванали за оръжията, но войската на Улав заобиколила скайда от всички страни. Разразила се жестока битка и скоро войниците на Арлинг започнали да намаляват. Самият Арлинг се биел на палубата с шлем на главата, щит пред себе си и меч в другата ръка. Скалдът Сигват останал във Викен и там научил за това сражение. Той бил един от най-добрите приятели на Арлинг, живеел в неговото обкръжение и получавал богати дарове от него. Сигват написал флок за гибелта на Арлинг. Ето една строфа от него:

Арлинг се разпореди

корабът срещу краля да се подреди.

Белите орлови крака

се оцветиха във червено.

Вярно е това!

После дългия си кораб

до шхуната на краля подреди

насред голямата войска;

с мечове войниците се биха.

И ето, че започнали хората на Арлинг да падат посечени. Тогава влезли в близък ръкопашен бой — воин с воин в схватка. Кралските войници успели да се качат на скайда на Арлинг. Всеки от екипажа му загивал, без да отстъпва ни крачка от мястото си. Самият крал настъпвал упорито. Сигват разказва:

Кралят воини пронизва,

атакува скайда.

Трупове един през друг

по въжетата висяха.

Битката при Тюнгюр тежка бе,

хьовдингът на север от Яарен

обагри необятното море;

би се кралят,

а в залива топла кръв струеше.

Цялата войска на Арлинг до последния човек била избита. Накрая останал той единствен на палубата. Искали да го принудят да помоли за милост. Никой от сражаващите се не бил получил такава, дори и да се молел за това. Арлинг не можел да избяга, защото корабът бил обкръжен. Истината е, че нито той, нито някой от войниците му се опитал да бяга. Сигват разказва:

Всички моряци на Арлинг

край Бокн паднаха.

Младият крал остави

скайда празен

на север от Тюнгюр.

Синът на Шалг стоеше сам и горд,

далеч от своите приятели, изправен

на пустия корабен борд —

спокоен, непредаден.

Към Арлинг се спуснали откъм предните щевени и от другите кораби. Палубата на скайда му била широка и корабът се издигал високо над другите. Трудно било за моряците на Улав да го достигнат. Арлинг се защитавал с такава воля, че никой не бил виждал друг воин да се задържи толкова дълго време сам срещу такава многобройна вражеска войска. Арлинг не се опитал да бяга. И не молел за пощада. Сигват разказва:

Жадните за битка отмъстители на Шалг

поискаха пощада от кралските войници.

Все още ударите с брадва

валяха върху него.

Като гора те бяха.

И никога на таз земя

тъй храбър вожд не ще се появи,

докато вятърът шепти

и морето мие брега.

Тогава крал Улав преминал върху предната част на кораба и видял какво прави Арлинг. Кралят му извикал: „Пази си лицето днес, Арлинг!“ А той отвърнал: „Лице срещу лице орлите трябва да се бият!“ За тези думи разказва Сигват:

Арлинг каза, че орлите

лице в лице се бият,

Той дълго с воля отбранява

своята земя, пълна с врагове,

когато, разярен,

при Ютстайн в битка с Улав

истината каза.

Той винаги

сметките си плаща.

Кралят попитал: „Ще се предадеш ли, Арлинг?“ „Да, ще се предам!“ — отвърнал ярлът и свалил шлема от главата си. Отпуснал своя меч надолу и свалил щита си. После тръгнал към предния щевен. Кралят насочил острието на секирата си към бузата на Арлинг и казал: „Белязан ще бъде предателят на краля!“ В същия миг скочил Аслак Фитяскале, замахнал и забил секирата си в главата на Арлинг. Мозъкът му се пръснал. Арлинг загинал. Тогава крал Улав се обърнал към Аслак: „Глупак такъв! Току-що изтръгна Норвегия от ръцете ми!“ Аслак отговорил: „Напротив, мисля, че отсякох клона, за да падне Норвегия в ръцете ти, но ако съм направил нещо против волята ти и съм те разгневил, кралю, с постъпката си, аз нямам изход, защото ще се сблъскам с толкова силна ненавист от страна на останалите, че трябва да търся твоята подкрепа и защита.“ Кралят му обещал закрила.

Улав наредил всички да се качат на корабите и да се приготвят възможно по-бързо за отплаване. „Няма да ограбваме загиналите тук — казал той, — всеки ще запази това, което е имал.“ Войниците се върнали по корабите си и се приготвили за път. Скоро навлезли в протока. После станало така, както става винаги след тежка битка, когато войската загуби предводителите си и когато е многобройна — тя става неуправляема. Синовете на Арлинг не били там. Селяните не показвали желание да се бият. Тогава кралят продължил пътя си на север. Селяните отнесли тялото на Арлинг, както и на всички, които загинали заедно с него, в Сула. Голяма била скръбта по Арлинг. Хората често казвали, че в Норвегия той бил най-достойният и най-смелият мъж измежду всички онези, които имали неговия ранг. Сигват разказва:

Загина Арлинг!

Смъртта му бе

Във Властта на краля.

От Арлинг по-добре

друг хьовдинг смъртта не призовава.

Не познавам друг,

през всички свои дни

да се е бил тъй смело —

той млад загина.

Сигват разказва и за това, че Аслак е убил свой роднина и то без никаква причина:

Аслак между роднини

битка разрази;

не би трябвало никой

така размирици да буди.

Защитника на Хордаландия убиха.

Братоубийство е това,

не го отрича никой.

Истината е една —

роднини кръвни

гнева си трябва да сдържат.

177. Някои от синовете на Арлинг били в Тронхайм при ярл Хокон, други на север в Хордаландия, а трети карали военна служба по фиордите. Когато се разнесъл слухът за гибелта на Арлинг, той бил придружен с разкази за самото убийство. Тогава в Агдер, Рогаландия и Хордаландия се събрала войска. Дошли огромни тълпи от хора. Всички те начело със синовете на Арлинг тръгнали на север след крал Улав.

След битката с Арлинг кралят продължил пътя си през протока на север; било късно следобед. Казват, че тогава съчинил тези строфи:

Съвсем не е доволен господарят

от нощта в Яарен;

враната кълве от трупа.

Спечелихме ний боя шумен.

Той ме ограби; свърши лошо всичко.

Крещях бесен върху скайда.

Виновна е земята

за човекоубийство.

И заминал кралят към северната част на страната с войската си. Той научил, че селяните са събрали войска. Сред хората на Улав имало много феодали. Там били и синовете на Арне. За това споменава Бярне Гюлброскалд в поемата си за Калв Арнесон:

Калв! Когато наследникът на Харалд

за битка те повика източно от Бокн, ти го последва.

Народът твойта воля забеляза.

Ти не се скъпи тогава на вълка

да сложиш коледна трапеза.

Видяха те във боя най-отпред,

където камък с острие се срещна.

Ранени падаха войниците навред.

Арлинг бе убит;

бели шхуни

кръв газеха на север от Ютстайн.

Сега е ясно —

кралството с измама бе отнето.

Егдерците имаха повече войска

и взеха таз страна.

Крал Улав плавал, докато стигнал до Стад, и останал на рейд край Харьой, където научил, че ярл Хокон е събрал голяма войска в Тронхайм. Тогава Улав поискал съвет от приближените си. Калв Арнесон предложил да тръгнат към Тронхайм и да се бият с ярл Хокон въпреки очевидното числено превъзходство на войската му. Мнозина подкрепили думите на Калв, но други не се съгласили с тях. Накрая оставили кралят да реши.

178. Крал Улав насочил корабите си към Стайнвоген и останал да пренощува там. Аслак Фитяскале отплавал да пренощува в Боргюнд. Преди него там бил пристигнал Виглайк Арнесон. На сутринта, когато Аслак понечил да се върне на кораба си, Виглайк го нападнал, за да отмъсти за Арлинг, и убил Аслак.

В това време при краля пристигнали няколко от неговите дружинници. Те идвали от север от Фрекьойсюнд. Били прекарали лятото по домовете си. Тези хора разказали на Улав, че ярл Хокон с много феодали и голяма войска е пристигнал предишната вечер в протока: „Те искат да те убият, кралю, ако имат възможност — теб и цялата ти войска!“ Кралят изпратил няколко съгледвачи в планината и когато те се изкачили и погледнали отвисоко на север към Бярньой, видели голяма войска с много кораби. Върнали се при краля и му съобщили, че от север идва голяма войска. Улав разполагал с дванайсет кораба. Той наредил на хората си да се приготвят и да изкарат веслата. Когато излезли извън залива, установили, че войската на селяните има двайсет и пет кораба. Корабите на Улав се отправили към Ньорве. Когато стигнали до Боргюнд, видели срещу себе си да идват корабите на Аслак. Двете групи кораби се приближили и моряците на Аслак разказали на краля, че Виглайк Арнесон убил Аслак Фитяскале, отмъщавайки за Арлинг Шалгсон. Кралят обявил, че това е лоша новина, но не може да прекъсне пътя си, защото е във война. После кралските кораби продължили през Вегсюнд към Скот. Там освободил хората си. Калв Арнесон и мнозина феодали и земевладелци си заминали. Те отишли при ярла. Самият крал Улав продължил пътя си до Тафюрд и спрял край Валдал. Там слязъл на брега. По това време разполагал с пет добре оборудвани кораба. Кралят опънал шатрата си на мястото, където сега е разположено Силте. Това са няколко красиви поляни. Улав издигнал кръст на това място. Земевладелецът на Мюри се наричал Брюсе и бил хьовдинг на долината. Та този Брюсе и други селяни отишли при краля и му се поклонили. Улав ги попитал дали може да се стигне през долината до Леся. Брюсе отвърнал, че има проход, наречен Шаар: „Нито човек, нито кон може да мине през него.“ Крал Улав му казал: „Ние ще рискуваме все пак, селянино! Ще стане, както Бог пожелае. Ела сутринта, доведи мулетата си и ще се опитаме да минем през прохода. Ако намерим място, ще го пресечем!“

179. Когато съмнало, селяните на Брюсе дошли, така както им наредил кралят. После качили вещите си на мулетата, а самите те и кралят тръгнали пеша. Улав продължил да върви до мястото, което днес се нарича Кросбрека, и когато изкачил хълма, седнал да си почине. Поседял и погледал фиорда под себе си. После казал: „Изморителен път начертаха пред мен моите феодали, които ми измениха. А някога бяха мои верни приятели!“ Там, където тогава седял кралят, днес се издига кръст. И така, възседнал кралят един от конете и препуснал през долината към прохода. Попитал Брюсе дали има някакъв заслон, в който би могъл да отмори. Брюсе му посочил един и кралят пренощувал там. Преди разсъмване изпратил хора да разберат дали може да се премине през прохода. Те тръгнали, а кралят останал в заслона. Привечер дружинниците му и селяните се върнали и казали, че упорито търсили, но пътека не намерили и не вярвали някога да може да се прокара път през такова място. Веднага щом се развиделило, кралят още веднъж изпратил хора при прохода да търсят пролука. Те отишли, но му казали, че едва ли ще намерят такава.

Когато тръгнали, при краля дошъл човекът, който приготвял храната, и му казал, че вече няма почти нищо за ядене и добавил: „А ти имаш четиристотин дружинници и още стотина селяни.“ Тогава кралят му наредил да сложи в пещерата малко от останалото месо. Човекът го послушал, а кралят се отдалечил, направил кръстен знак във въздуха и помолил това парче да стане на храна, достатъчна за всички. После Улав отишъл при прохода Шаар. Видял хората си да седят капнали от умора. Брюсе го посрещнал с думите: „Казах Ви, кралю, но не искахте да ми повярвате. Не можем да се справим с този проход.“ Кралят свалил плаща си и заповядал да опитат още веднъж. Хората му се изправили.

И ето че двайсетина мъже преместили с лекота камъните, които преди не можели сто да повдигнат. Така пътят бил разчистен до обед и мястото станало лесно проходимо за хора и коне като равна поляна. След това Улав отишъл до мястото, където оставили парчетата месо и което днес се нарича „Пещерата на Улав“. Наблизо имало извор. Кралят се измил в него. И днес, ако домашно животно или човек се разболее и пие от този извор, веднага оздравява.

Кралят и хората му намерили достатъчно храна в пещерата и след като се нахранили, кралят попитал дали има някаква постройка в долината зад прохода, където могат да пренощуват. Брюсе казал: „Има няколко постройки, наречени Грьонинги, но никой не може да остане там през нощта, защото са обитавани от тролове и духове.“ Кралят заявил, че все пак ще трябва да пренощуват там. Тогава при него дошъл човекът, който отговарял за храната, и му казал, че изведнъж храната станала страшно много. „Не знам откъде дойде!“ Кралят благодарил на Бог за това, което му изпратил, и наредил на човека да приготви храна за селяните, които слезли в долината. Самият Улав останал в постройката за през нощта.

Посред нощ, когато всички заспали, се чули хлипане и рев: „Селяните на крал Улав така ме изгориха, че не мога да остана в къщата си. Трябва да бягам далече и никога няма да се върна тук.“ На сутринта, когато хората се разбудили, кралят тръгнал към планината, но преди това казал на Брюсе: „Тук ще построиш имение. На земевладелеца, който ще живее в него, винаги ще му спори работата. Зърното никога няма да замръзва, въпреки големите студове.“ И тръгнал крал Улав, минал през планината и стигнал в Айнбю, където пренощувал.

Улав бил крал на Норвегия вече петнайсет години, когато настъпила зимата, в която и той, и ярл Свайн били в страната.

В Норвегия по това време бил и този, за когото сега ще разкажем. Току-що бил отминал празникът Юл, или Коледа, когато кралят напуснал кораба си и слязъл на сушата, както вече разказахме. Свещеник Аре Тургилсон пръв е написал колко дълго продължава управлението на крал Улав. А Аре говорел истината и имал добра памет. Той бил много възрастен и помнел старинни саги, чути от други хора, толкова възрастни, че били съвременници на събитията, за които разказвали. Така че самият Аре споменавал в книгите си имената на хората, за които тук се разказва. Иначе сред хората се говори, че Улав бил крал на Норвегия петнайсет години, след което загинал, и че ярл Свайн вече управлявал страната през последната зима, в която Улав все още бил в Норвегия. Говори се обаче също и че Улав бил петнайсет години крал на Норвегия и продължил да живее.

180. Крал Улав прекарал нощта в Леся и на следващата сутрин заминал. Пътувал ден след ден с войската си първо към Гюдбрандсдал, после пресякъл Хедмарк. По време на този поход той разбрал кои са негови приятели, защото те го последвали, а онези, които не му били толкова верни, се върнали по домовете си. Някои дори показали враждебност и отчужденост от него, което трябвало да се очаква. Ясно се виждало, че мнозина от опландците осъждали убийството на Туре, за което вече разказахме.

Крал Улав освободил много от своите хора да се върнат по родните си места. Това били онези, които трябвало да се погрижат за именията и семействата си. Тези хора смятали, че е несигурно спокойствието в именията, чиито владетели са заминали извън страната във войската на краля. След това Улав съобщил на приятелите си, че смята да замине от Норвегия, като тръгне първо към Швеция, а оттам ще реши накъде да се отправят. И им казал, че трябва да очакват завръщането му в страната и кралството, ако Господ му позволи да живее дотогава, защото си е поставил за цел целият народ на Норвегия да му служи отново. „Аз бих искал да вярвам — казал той, — че ярл Хокон няма да държи дълго властта в Норвегия. И това не е чудно, защото ярл Хокон не имал голям късмет, когато преди се е изправял срещу мен. А в това, което сега ще кажа, трябва да вярвате! Предричам, че Кнют Велики след една-две зими ще умре. Властта му ще приключи и родът му няма да се възкачи на трона, ако стане така, както казвам!“

Когато Улав свършил речта си, хората се приготвили за път. Начело с краля те заминали на изток към Айдскуг. Кралят бил последван от жена си Астрид, тяхната дъщеря Юлвхилд, сина им Магнюс, Рагнвал Брюсасон, синовете на Арне — Турберг, Фин и Арне, и много феодали. Отбрани хора водел кралят. Конярят Бьорн получил разрешение от Улав да замине за имението си. Мнозина други приятели на краля също получили разрешение да си заминат. Улав ги помолил само да му известят, ако в страната се случи нещо, което той би трябвало да знае. След това кралят и приближените му тръгнали.

181. За пътуването на крал Улав може да се каже, че от Норвегия той първо се отправил на изток към Айдскуг и Вермландия, после към Вадсбо и пресякъл гората в посока Нерке. Там живеел властен и богат човек на име Сигтриг. Синът му се казвал Ивар. Той станал велик воин. Крал Улав останал при тях до края на пролетта. Когато дошло лятото, той се приготвил за път. Намерил си и кораб. Отплавал и не спирал никъде, докато не стигнал в Гардарике при крал Ярислайв и кралица Ингеяр. Кралица Астрид и кралската дъщеря Юлвхилд останали в Свитюд, а Улав заминал на изток със сина си Магнюс. Крал Ярислайв приел сърдечно крал Улав и го поканил да остане при него и да разполага с толкова имоти, от колкото има нужда, за да изхранва дружината си. Улав приел поканата и останал.

Казват, че крал Улав измолил от Бога всичките си земни дни. И след като забелязал, че властта му отслабва, а тази на противниците му се засилва, той отдал всичките си сили в служба на Бога. Нищо не можело да го откъсне от това — дори и работата. През цялото време, докато бил крал на страната си, той се занимавал с онова, което било най-важно — да осигури мир за народа си и да опази Норвегия от набезите на други владетели, да накара поданиците си да приемат Христовата вяра и да въведе справедливи закони и поземлено право. Последното той направил, защото смятал, че само така ще има ред в кралството.

В Норвегия имало обичай синовете на кралските дружинници и на богатите земевладелци да плават с корабите си и да си набавят богатства, като плячкосват в чужбина или в собствената си страна. След като обаче крал Улав станал крал на Норвегия, мирът в страната се стабилизирал и той преустановил грабежите на нейна територия. Кралят наказвал със смърт или осакатяване всички, които извършвали беззакония и грабежи, независимо дали били синове на богати хора, или произхождали от простолюдието. Не важали нито откупи, нито глоби. Скалдът Сигват казва:

Воините смели,

които на война отиваха,

искаха да се откупят

срещу червено злато,

но кралят им отказа.

„С меч — той каза — трябва

да се подстриже скалпа

на тез момчета.

И трябва кралството да се опазва;

за грабежи строго всеки ще накажа.“

Безценният ни господар

с мърша вълците нахрани,

посече крадци и обирджии,

а кражбите все пак растяха.

На сръчните крадци

кралят заповяда

да отсекат ръцете и краката.

Мирът в страната

стана по-стабилен.

Показа неговата власт,

че, охранявайки страната,

остър меч отсече

на стотици викинги главите.

Безценният баща на Магнюс

спечели не една победа

и славата на Улав Дигре

се възвиси над всички.

Крал Улав наредил богатите и бедните да бъдат наказвани по един и същ начин. Хората сметнали това за необмислено решение. Неколцина започнали да негодуват срещу краля, след като загубили роднини заради строгата му присъда. Те не понесли неговата справедливост, а той предпочел да загуби короната си, отколкото да съди несправедливо. Говорели за него, че бил стиснат и не давал на хората си достатъчно злато, но това не било вярно, защото той бил много щедър към приятелите си. Поданиците му се разбунтували срещу него, защото го смятали за жесток и прекалено строг, а иначе кралят предлагал много злато на всеки, който заслужавал. Знатните хьовдинги били привлечени от крал Кнют с това, че им обещавал власт и владетелски титли. Към това се прибавила и волята на народа господар да му стане ярл Хокон, защото всички го обичали и си спомняли за доброто време, когато той управлявал страната.

182. Ярл Хокон изкарал флотилията си от Тронхайм и се насочил срещу крал Улав в Мьоре, както вече разказахме, и когато кралят насочил корабите си към вътрешността на фиордите, той го последвал. Към ярла се присъединил и Калв Арнесон с мнозина други, които били напуснали крал Улав. Хокон с радост приел Калв. Отправили се към мястото, където дрейфували корабите на краля край Валдал в Тафюрд. Хокон превзел корабите на краля и наредил да ги приготвят за отплаване. Теглили жребий кой ще ги управлява. При ярла служел мъж на име Йокюл, исландец по произход и син на Борд Йокюлсон от Ватсдал. На него се паднало да командва кораба на крал Улав. Йокюл съчинил тази строфа:

От Силте успях да тръгна с кораб —

жена не трябва да ме пита

дали бих се страхувал,

ако вълнение ме чака.

Корабът на Улав Дигре

беше притежание,

накичено със злато, жено!

През лятото ограбиха

самия крал

заради жажда за победа.

Тук накратко ще разкажем за нещо, което се случило много след това. Йокюл попаднал на хората на крал Улав в Готландия и те го пленили. Кралят заповядал да го отведат и убият. Усукали косата на Йокюл и един воин я държал опъната. Йокюл застанал на колене на земята. Друг воин трябвало да го съсече. Когато чул свистенето на секирата, Йокюл се дрънкал и острието улучило алабаша му. Зейнала огромна рана. Кралят видял, че е смъртоносна и заповядал да го оставят на мира. Йокюл се свестил малко и промълвил:

Раната гори и аз си отивам.

Често бил съм по-добре.

Рана имам, от която

блика буйно струята червена.

Изтича кръвта ми от тази рана.

Мъжество аз трябва да покажа.

Един крал под прекрасен шлем

гнева свой стовари върху мен.

И Йокюл издъхнал.

183. Калв Арнесон придружил ярл Хокон до Тронхайм, а ярлът му предложил да влезе в неговата свита. Калв отговорил, че иска първо да отиде в имението си в Еге и после да вземе решение какво да прави. Ярлът се съгласил. Когато пристигнал у дома си, Калв забелязал, че жена му Сигрид е много потисната. Тя започнала да го упреква и да изрежда всички обиди, които им били нанесени от крал Улав. Първо бил заповядал да убият нейния предишен съпруг Улве. „А след това — допълнила тя — по негова заповед убиха и двамата ми сина. А ти, Калв, беше там, когато ги убиха, и най-малко очаквах от теб да не се противопоставиш.“ Калв отвърнал, че Туре бил убит против волята му. „Аз предложих откуп за него — оправдал се той, — а когато убиха Грютгард, аз изгубих своя брат Арнбьорн.“ Сигрид отговорила: „Трябваше да изтърпиш подобно нещо от краля, та дано някога ти се прииска да му отмъстиш за това, щом като не желаеш да отмъстиш за обидите, които аз понесох. Ти видя как беше убит Туре. Той беше твой приемен син. Колко те оцени кралят тогава!“

Тези и други горчиви думи отправяла тя непрестанно към Калв. Накрая той се поддал и обещал да влезе в обкръжението на краля, ако получи от него по-големи феоди. Сигрид изпратила вест на ярла и му разказала какво смята да прави. Той поканил Калв да се срещнат в града. Калв не чакал втора покана, а заминал за Нидарос. Посрещнали го сърдечно и двамата с ярл Хокон дълго разговаряли. Те постигнали споразумение по всички въпроси и Калв станал приближен на ярла, след което получил големи феоди от него. После заминал за имението си. Вече имал власт над вътрешната част на Тронхайм.

Когато дошла пролетта, Калв приготвил един от корабите си и отплавал на запад към Англия, защото разбрал, че рано през пролетта крал Кнют е тръгнал от Дания към Англия. По същото време крал Кнют бил дал титлата ярл на Харалд, сина на Туршел Хьоге. Веднага щом пристигнал в Англия, отишъл при крал Кнют. Бярне Гюлброскалд разказва:

Бързаше на изток великият крал.

Той нареди

щевенът да пори морски вълни.

Братът на Харалд бе уморен от битки,

трябваше да стигне в Гардар.

Няма да събирам хорски клюки,

не съм навикнал към това.

Когато двамата се разделихте,

при Кнют веднага ти замина.

Когато Калв пристигнал, кралят го приел много любезно и разговарял с него. Кралят побързал да предложи на Калв да се опълчи срещу Улав Дигре, ако той се завърне в страната. „И аз ще те направя ярл — обещал Кнют — и ще те оставя да управляваш Норвегия, а моят роднина Хокон ще дойде при мене. Това е най-доброто за него, защото той е изпълнен с такова достойнство, че не вярвам да хвърли копие срещу крал Улав, ако двамата се срещнат.“ Калв изслушал тези думи и му се приискало да получи титлата. Затова двамата с краля се споразумели. Калв поел обратния път към родината си, а преди това, на раздяла, крал Кнют му поднесъл достойни за сана му дарове. Скалдът Бярне споменава това:

Смел в битките, наследнико на ярли,

на английския крал можеш ти

за даровете да благодариш.

Успя да се споразумееш

чудесно с него.

Лондонският крал земя ти даде,

преди да отпътуваш от западния бряг.

Всичко бързо стана —

ти живееш в голяма чест и слава.

И така Калв заминал за Норвегия и се прибрал в имението си.

184. През същото лято ярл Хокон заминал на запад за Англия и когато пристигнал, бил посрещнат сърдечно от крал Кнют. Ярлът имал годеница в Англия и бил отишъл да я вземе. Имал намерение да вдигне сватбата в Норвегия, но искал да си набави всичко, което му трябвало или не можел да намери в родината си, от Англия. Поради това ярлът се приготвил да отпътува за Норвегия чак през есента. Въпреки закъснението си се отправил към открито море.

За пътуването му може да се каже само това, че корабът му потънал и нито един от екипажа не оцелял. Казват, че една привечер видели кораба недалеч от Катанес. Бил попаднал в някакво силно течение. Онези, които поддържат този слух, смятат, че е потънал в Свелген. Едно обаче е ясно — ярл Хокон е изчезнал в морето и нищо от кораба му не е стигнало до брега. През същата есен търговци донесли слуха, че той се бил удавил. Така всички разбрали, че през въпросната есен той не се завърнал в Норвегия. А страната останала без владетел.

185. След като се разделил с крал Улав, конярят Бьорн останал в имението си. Той бил известен човек и скоро навсякъде се разчуло, че стоял мирно и тихо у дома си. Ярл Хокон, както и другите хьовдинги на страната, също разбрали и изпратили при Бьорн хора с покани. Той ги посрещнал сърдечно, поканил ги на разговор и попитал за целта на посещението им. Този, който предвождал пратениците, му предал поздрави от крал Кнют, ярл Хокон и още няколко хьовдинга. „Крал Кнют — казал той — пита настоятелно за тебе. Той научи, че ти си придружавал крал Улав Дигре и затова си негов враг. Смята, че това не е хубаво, защото иска да бъде твой приятел, както и на всички други храбри и известни мъже, но ти трябва да престанеш да враждуваш с него. Вече ти остана да направиш само едно — да потърсиш подкрепа и приятелство там, където можеш да ги получиш. А при него всички от северните страни са намерили тези две неща. Всички вие, които бяхте близки с крал Улав, видяхте как се раздели той с вас. Вие сте безпомощни срещу крал Кнют и хората му. А миналото лято плячкосвахте страната му и избивахте неговите приятели. Затова е по-добре да приемеш с благодарност приятелството, което ти предлага крал Кнют. По-правилно би било ти първи да помолиш за това. Можеше да предложиш дори пари, за да го получиш.“

Когато пратеникът завършил, Бьорн отговорил: „Искам да остана на спокойствие в имението си и да не слугувам на никой владетел.“ Пратеникът обаче продължил: „Такива хора като теб са достойни за обкръжението на краля. Можеш да избираш: или да заминеш при крал Улав и да изгубиш всичко, което имаш — така става обикновено при него, или, което е далеч по-добре, да приемеш приятелството на крал Кнют и ярл Хокон, да станеш техен воин и да им се закълнеш във вярност, за което ще получиш отплата.“ И изсипал английско сребро от една голяма кесия. Бьорн бил алчен човек. Почти му прилошало при тази гледка. Останал мълчаливо втренчен в среброто. Мислел какво да направи. Смятал, че ще бъде твърде голяма загуба, ако се раздели с имуществото си, а и му се струвало малко вероятно крал Улав да се върне в Норвегия. Когато пратеникът почувствал, че Бьорн се е съблазнил от среброто, добавил и две дебели златни гривни с думите: „Вземи парите, Бьорн, и се закълни. Обещавам ти, че това е малко в сравнение с онова, което би получил, ако отидеш при крал Кнют.“ А парите били толкова много, обещанията така съблазнителни, даровете толкова големи, че алчността замъглила съзнанието на Бьорн. Грабнал парите и се съгласил да стане воин на крал Кнют и ярл Хокон и да им се закълне във вярност. И пратениците си заминали.

186. До коняря Бьорн стигнал слухът, че ярл Хокон се е удавил. След като разсъдил, той започнал да съжалява, че е нарушил обещанието си, дадено на крал Улав. Почувствал се освободен от уговорката да служи вярно на ярл Хокон и решил, че ако крал Улав се завърне в Норвегия, Вероятността да се възкачи отново на престола вече е голяма, тъй като страната е останала без владетел. И Бьорн веднага тръгнал на път с още няколко души. Пътували ден и нощ. Където можели, яздели коне, а където успявали да намерят кораб, плавали по море. Не спрели никъде, докато през същата зима в навечерието на Коледа не стигнал до Гардарике при крал Улав. Когато ги видял да пристигат, кралят много се зарадвал и започнал да ги разпитва за новини от Норвегия. Бьорн му разказал, че ярлът се е удавил и страната е останала без владетел.

Тези новини зарадвали всички от свитата на крал Улав, които били оставили в Норвегия имения, роднини и приятели и отдавна тъгували по своята родина. Бьорн разказал още много неща за събитията, случили се в Норвегия след заминаването на Улав. После кралят попитал за приятелите си и дали все още са му верни. Бьорн отговорил, че не всички му служат вярно и паднал на колене в краката на краля. Прегърнал нозете му и казал: „Всичко е в ръцете на Бог и на Вас, кралю. Аз приех пари от хората на Кнют и му се заклех във вярност. Но искам да те следвам и да не се разделям с тебе, докато и двамата сме живи.“ Кралят му отвърнал: „Веднага се изправи, Бьорн, и ще се помирим. За това, което си направил, ще отговаряш пред Бог. Аз разбрах, че в Норвегия няма много хора, които държат на даденото към мене обещание, щом като такива като тебе ми изменят. Вярно е и това, че хората преминават през големи трудности сега, когато съм далече от страната. Освен това са изложени на непрекъсната опасност от война, предизвикана от моите врагове.“

Бьорн разказал на краля кой най-много подстрекава хората към бунт срещу него и приближените му. Той назовал имената на синовете на Арлинг от Яарен и на техни роднини, Айнар Тамбаршелве, Калв Арнесон, Туре Хюнд и Хорек от Тьота.

187. Крал Улав пристигнал в Гардарике много обезпокоен и непрестанно мислел как да постъпи. Крал Ярислайв и кралица Ингеяр му предложили да остане при тях и да оглави кралство, наречено Вулгария^[58], което се намирало в границите на Гардарике. Неговият народ не бил покръстен. Крал Улав дълго мислил върху това предложение и когато го споделил с воините си, те го посъветвали да не приема, защото искали да направят опит да се върнат в своето собствено кралство. Кралят имал намерение да се откаже от кралската си титла и да замине за Юшал^[59] или за друго свято място, за да влезе в някой монашески орден.

Най-много обмислял обаче възможността да си върне норвежкото кралство. Мислейки за това, Улав си спомнил първите десет години от своето управление. Тогава всичко било леко и успешно за него. После нещата се променили, трудно се справял с проблемите и когато се позовавал на късмета си, той му изневерявал. Ето защо крал Улав не бил сигурен, че е толкова разумно да тръгне право срещу враговете си само с шепа хора и то във време, когато целият народ на Норвегия се е събрал и е въстанал срещу него. Често го спохождали подобни мисли и кралят се обръщал към Бог с молба да му помогне да прозре верния път. Улав се връщал отново и отново към този въпрос и все не можел да намери изход.

188. Една нощ крал Улав дълго лежал буден и размишлявал. Чудел се какво да прави и въздишал тежко. Постепенно се унесъл и потънал в сън, но толкова лек, че сякаш бил буден и виждал всичко, което ставало в къщата. И така, Улав видял някакъв мъж, застанал до леглото му. Бил едър, красив и скъпо облечен. Хрумнало му, че това трябва да е Улав Тригвасон. Мъжът му казал: „Виждам, че си много обезпокоен и се чудиш какво да правиш. Изненадва ме, че толкова дълго обмисляш решението си. Странно е и това, че си готов да се откажеш от кралството, което ти е дадено от Господ. Същото се отнася и за намерението ти да останеш тук и да приемеш кралство в земите на чуждоземни крале, които не познаваш. Замини обратно и си върни кралството, което ти принадлежи и ти се полага по наследство. Ти си го управлявал с Божията помощ. Не оставяй своите подвластни да те разубедят. Задачата на кралете е да побеждават враговете си и достойна е смъртта, когато я посрещнат сред воините си в битка. Или може би се съмняваш в своето право, когато се наложи да се биеш с врага си? Не трябва да криеш истината от самия себе си. Можеш спокойно да заминеш за родината си, защото Бог е свидетел, че тя е твое притежание!“ Когато кралят се събудил, сторило му се, че видял лъч светлина, останал след мъжа, който си бил тръгнал.

От този момент Улав си възвърнал твърдата решимост да замине за Норвегия. Той знаел, че и всички негови хора искат същото. Бил сигурен, че вече ще е лесно да превземе страната, защото тя е без владетел, както току-що бил научил. Улав смятал, че ако отиде лично, много хора ще се присъединят към него. Когато съобщил на воините си своето решение, всички му били благодарни за това.

189. Сега ще стане дума за това, че по времето, когато крал Улав бил в Гардарике, синът на една знатна вдовица получил гнойно възпаление на гърлото и не можел да преглъща. Всички помислили, че ще умре. Майката на момчето го завела при кралица Ингеяр, защото я познавала лично. Кралицата й казала, че не знае лек за малкия: „Иди при крал Улав — посъветвала тя вдовицата, — той е най-добрият лекар тук. Помоли го да докосне с ръцете си болното място! А ако откаже, му обясни, че аз те изпращам.“ Майката направила така, както я посъветвала Ингеяр. Отишла при Улав и му казала, че момчето й умира от гнойно гърло. После го помолила да сложи ръцете си върху болното място. Улав отговорил, че не умее да лекува и й предложил да намери истински лекар. Тогава вдовицата му разказала, че кралицата я изпраща при него: „Тя те поздравява и помоли да ми приложиш това лечение, което можеш. Твърди, че си най-добрият лекар в града.“

Тогава крал Улав докоснал гърлото на момчето и започнал да разтрива с палци болното място, докато детето си раздвижило устните. Кралят взел парче хляб и го натрошил в дланта си. Сложил го в устата на момчето и то го преглътнало. От този момент нататък възпалението в гърлото му изчезнало и след няколко дни детето оздравяло напълно. Майка му, както и други роднини и познати на момчето, били много щастливи. Хората вярвали, че това се дължало на добрите лековити ръце на крал Улав. Така говорели и за други хора, които имали такава дарба, че ръцете им били добри. Оттогава, когато кралят правел предсказание, всички вярвали в него.

190. Една неделя крал Улав седял на масата потънал в толкова дълбоки размишления, че не забелязал как минава времето. Той несъзнателно дялкал една пръчка с ножчето си. Един от прислужниците застанал до него, като държал поднос с чаша вино. Той видял какво дялка кралят и разбрал, че Улав е някъде далече в мислите си. Тогава прислужникът му казал: „Утре е понеделник, господарю.“ Кралят го погледнал и дошъл на себе си. Помолил да му дадат свещ, събрал треските, които издялал от пръчката, запалил ги от свещта и ги оставил да изгорят в дланта си. Така всички разбрали, че той държи на законите и молитвите и че ще ги спазва на всяка цена.

191. Когато кралят дълбоко в себе си взел решението да замине за родината си, той споделил това с крал Ярислайв и кралица Ингеяр. Те го разубеждавали, уверявали го, че ще му дадат колкото власт той поиска в тяхното кралство и го молили да не тръгва срещу враговете си с толкова малко хора. Но крал Улав им разказал какво сънувал и че го изтълкувал като знак от Бога. Кралят и кралицата разбрали, че решението на Улав е твърдо и му предложили своята помощ за този поход. Улав сърдечно поблагодарил за добрата воля и казал, че с удоволствие ще приеме подкрепата им.

192. Малко след Коледа Улав бил готов. Той имал около двеста воини. Крал Ярислайв дал на всички тях коне и снаряжение. Те се приготвили и тръгнали. Крал Ярислайв и кралица Ингеяр се сбогували с Улав. Той оставил при тях сина си Магнюс. И така крал Улав заминал на запад. Насочил се първо към заледените езера, а после към морето и когато настъпила пролетта и ледовете се разтопили, той приготвил корабите си за отплаване.

Пристигнали в Готландия по вода. Там научили новините от Швеция, Дания и Норвегия. Кралят разбрал, че ярл Хокон наистина се бил удавил и Норвегия е останала без владетел. Тогава светнало пред очите на Улав и на войниците му. Те отплавали веднага, щом излязъл попътен вятър, и се насочили към Свитюд. Кралят се доближил до брега при Меларен и акостирал при Орос^[60]. После известил за пристигането си шведския крал Анюнд и поискал среща с него. Крал Анюнд с радост се отзовал на поканата на своя сродник и веднага дошъл на срещата. Придружила го и кралица Астрид с хората си. Когато се приближили един към друг, кралят на шведите поздравил сърдечно крал Улав.

193. Сега ще ви разкажем какво правели по това време хората в Норвегия. През тези две зими Туре Хюнд пътувал до страната на фините далече зад планините и се сдобил с големи богатства. Той търгувал с разнообразни стоки. Поръчал на фините да изработят за него дванайсет ризи от еленова кожа и да ги омагьосат, така че никакво оръжие да не може да ги пробие. Тези ризи били по-здрави от ризница, направена от метални халки. Последната пролет Туре приготвил военен кораб и за негов екипаж взел хора от охраната на имението си. Той събрал селяните и им наредил да свирят сбор на войската от северните краища на страната. Туре успял да събере множество хора. Хорек от Тьота също събрал голяма войска. Мнозина хьовдинги се присъединили към него за този поход. Войските щели да се изправят срещу крал Улав и да защитават Норвегия от него, ако той пристигне от изток.

194. След като ярл Хокон се удавил и всички разбрали за смъртта му, най-големият претендент за трона на страната станал Айнар Тамбаршелве. Той смятал, че двамата със сина си Айндриде имат най-много права над имуществото на ярла. Айнар си спомнил за обещанията, които крал Кнют му дал на раздяла, и наредил да приготвят един от най-хубавите му кораби. Качил се на него с голяма свита и отплавал на юг покрай брега, а после на запад през морето. Той не спрял, докато не стигнал до Англия. Веднага щом стъпил на сушата, отишъл при крал Кнют, който го посрещнал много любезно. Айнар казал на краля, че е дошъл, за да получи обещаното му от краля: да бъде обявен за крал на Норвегия, когато ярл Хокон не е вече там.

Крал Кнют отвърнал, че нещата са се променили: „Аз вече изпратих хора и отличителните си знаци в Дания на моя син — казал той. — Ще му дам кралство Норвегия. Но искам да запазя дружбата си с тебе. Ти ще получиш от мене титла, каквато ти се полага заради твоя произход. Ще станеш феодал и ще получиш големи феоди в Норвегия. Ще стоиш над другите феодали в страната.“ Айнар разбрал какви са плановете на краля и поел по обратния път. Станало му ясно, че има опасност от война в Норвегия, ако крал Улав се завърне от изток. Тогава му хрумнало, че няма за какво да се връща, ако ще се бие Улав, а и едва ли щял да получи по-голяма власт, отколкото имал. Затова Айнар отплавал в открито море и не се завърнал в родината си до събитията от това лято.

195. Владетелите на Норвегия имали шпиони в Свитюд и в Дания. Те следели дали крал Улав идва откъм Гардарике. Толкова бързо, колкото можел да се придвижи човек, долетяла новината, че крал Улав е пристигнал в Свитюд. Веднага, щом разбрали това, норвежците свикали войска от цялата страна. Феодалите, които дошли от Агдер, Рогаландия и Хордаландия се разделили — едни тръгнали на север, а други на изток, защото смятали, че и на двете места трябва попълнение. Синовете на Арлинг от Яарен предвождали войската, която заминала на изток. На север тръгнали Аслак от Финьой и Арленд от Ярде. Присъединили се към тях и феодалите, които живеели по тези места. Всички се заклели пред крал Кнют, че ще убият крал Улав, ако им се удаде възможност за това.

196. Когато в Норвегия се разнесъл слухът, че крал Улав е пристигнал от изток в Свитюд, неговите приятели поискали да му помогнат и се събрали. Най-знатният хьовдинг в тази дружина бил Харалд Сигюрдсон, брат на крал Улав. По онова време той бил вече петнайсетгодишен. Израснал едър и изглеждал по-голям от възрастта си. Имало и много други знатни хора. Дружината, която наброявала шестстотин души, заминала от Опландия и тръгнала към Вермландия, пресичайки Айдскуг. След това се насочили на изток към Свитюд и навсякъде питали за Улав.

197. През пролетта крал Улав останал в Свитюд и непрекъснато получавал новини от Норвегия. Казвали му все същото — пристигането му в страната нямало да бъде спокойно и в мир. Хората, дошли от северната част на страната, го съветвали да напусне страната. Но желанието на Улав да влезе в Норвегия било все така силно. Той попитал крал Анюнд с каква войска може да му помогне, за да си върне кралството. Анюнд отговорил, че шведите нямат голямо желание да тръгнат на военен поход към Норвегия: „Ние знаем — обяснил той, — че норвежките са умели и бързи бойци. Те са жестоки в битките. Веднага ще ти кажа с колко войници мога да ти помогна. Ще ти дам четиристотин души, които можеш да избереш сам от кралската ми дружина. Те са добри воини, напълно въоръжени и готови за бой. Можеш да вземеш и всеки, който поиска да те последва.“ Крал Улав приел това предложение и тръгнал. Кралица Астрид и кралската дъщеря Юлвхилд останали в Свитюд.

198. Малко преди крал Улав да се отправи на път, при него дошла войската от четиристотин воини, която му дал крал Анюнд. Заедно с шведите Улав тръгнал към горите и стигнал до Ярнбераландия. Там към тях се присъединила войската от Норвегия, за която разказахме по-горе. Улав се срещнал със своя брат Харалд и други свои роднини. Срещата била много радостна за всички. Така войската на краля вече наброявала хиляда и двеста души.

199. Разказват, че Даг бил син на крал Ринг, който избягал от страната и от крал Улав. Твърдят също, че бил потомък на крал Харалд Хорфагре. Даг бил роднина на Улав. Заедно с баща си Ринг се бил заселил в Швеция, където имали малко кралство. Когато през пролетта крал Улав пристигнал от изток в Свитюд, изпратил на Даг вест и го помолил да го подкрепи, като му изпрати от своите поданици. В замяна му обещал, след като си върне Норвегия, да му даде кралство, не по-малко от това, което са притежавали дедите му.

Когато получил вестта, Даг се зарадвал. Той много тъгувал по Норвегия и искал да си върне земите на своя род. Веднага отговорил на краля и обещал да се присъедини към него. Той бил буен и невъздържан човек — и в думите, и в делата си. Бил много смел, но доста неразумен човек. И така Даг събрал около хиляда и двеста мъже и с тях тръгнал, за да се присъедини към крал Улав.

200. Крал Улав разпратил вестоносци из селищата и съобщил на хората, че който иска да спечели богатства и плячка, както и да си раздели с останалите имущества на кралските неприятели, може да го последва.

Улав повел войската си. Минавали през горски селища, пусти местности, често през големи водни пространства. Те теглили или дори носели корабите си, когато прекосявали сушата между водите. Още хора се присъединили към Улав. Някои от тях идвали от горите, други били разбойници по пътищата. Много от местата, където кралят пренощувал, по-късно били напечени Улавсби^[61]. Кралят не спрял, докато не стигнал до Йемтландия. Оттам се отправил на север към Шьолен. Воините му се разпределили по селищата и преживявали както в мирно време, когато не се очаквала война. Но винаги, когато се разделяли, норвежката войска оставала с краля, Даг тръгвал по друг път със своите хора, а шведите — по трети.

201. Двамата братя Гаюкаторе и Аврафасте били едни от най-страшните разбойници по пътищата. Те водели още трийсет мъже, страшни като тях. Братята били по-едри и по-силни от останалите. Тяхната смелост и жестокост били безпределни.

Те чули, че минава войска през страната и си казали, че не е лошо да се присъединят към краля, който пътувал към родината си, и да изпитат силите си в битки. Никога не били участвали в сражение наред с войска, не знаели какво е боен ред и имали желание да видят бойния строй на крал Улав. Спътниците им харесали тази идея и всички се отправили към краля. Когато пристигнали, застанали пред Улав, въоръжени до зъби, и му се поклонили. Той попитал що за хора са, а те му обяснили целта на пристигането си и му предложили да се присъединят към него. Кралят отговорил, че изглеждат добро попълнение: „С удоволствие ще приема такива войници като вас, но кажете ми, вие християни ли сте?“ Гаюкаторе отговорил, че не са нито християни, нито езичници: „Ние не вярваме в никого освен в самите себе си, в нашата сила и нашия късмет, и дълго преживявахме по този начин.“ Кралят казал: „Жалко, че такива бойци не вярват в своя създател Христос.“ Туре попитал: „Има ли някой християнин в свитата ти, кралю, който да е израснал повече от нас двамата само за един ден?“ Кралят им предложил да се покръстят и да приемат правата вяра. „И тогава можете да ме последвате — казал той, — а аз ще направя от вас велики воини, но ако откажете, трябва да се върнете към предишното си занятие.“ Аврафасте отговорил, че не желаят да приемат християнството, и дружината си отишла. Тогава Гаюкаторе казал: „За нас е голям срам да бъдем отхвърлени от този крал. Никога не съм бил на място, където да не съм достатъчно добър, за да се бия заедно с другите воини. Не мога да се върна у дома така.“ И те се присъединили към дружината на другите горски жители и тръгнали с тях. Кралят повел войската към Шьолен.

202. Когато се изкачил на планината, кралят видял цялата страна, простираща се на запад. Той огледал земята си. Голяма част от войската вървяла пред краля, а друга част след него. Той яздел на разстояние от другите и не разговарял с никого. Рядко се оглеждал. Епископът препуснал и се приближил до краля. Попитал го за какво мисли. Било му направило впечатление, че е много мълчалив, а обикновено бил весел и разговорлив, радвал се на всеки, който се приближавал към него.

Кралят отговорил замислен: „Преди малко имах странно видение. Когато погледнах на запад от планината, видях цяла Норвегия. И прозрях колко щастлив съм бил неведнъж в тази страна. После погледнах към Тронхайм и видях и по-надалече, докъдето се простира страната в тази посока. Никога не съм виждал по-надалече — чак до края на света, зад суша и вода. Разпознах местата, където съм бил преди и които съм виждал вече. Но ясно видях и такива места, които никога не съм посещавал. За някои от тях бях чувал, но имаше и такива, за които не бях чувал и дума. Това бяха заселени и пусти долини, докъдето се простира светът.“ Епископът казал, че това е свято знамение.

203. Крал Улав слязъл от планината и стигнал до имението Сюл в най-горното селище на Вердал. Приближили се и установили, че то е заобиколено от ниви. Кралят предупредил хората си да се придвижват внимателно, за да не стъпчат посевите. Войниците около краля внимавали, но онези, които идвали след тях, препускали или тичали през нивите и стъпкали стръковете. Стопанинът се казвал Тургайр Флек и имал двама сина, които били вече поотраснали. Тургайр посрещнал любезно краля и хората му и им предложил гостоприемството си. Кралят приел с радост и попитал за новини. Тургайр му казал, че голяма войска се е събрала в Тронхайм. Дошли феодали от юг от Хологаландия. „Но не зная дали тази войска ще тръгне срещу вас или в друга посока.“ После стопанинът се оплакал на краля от щетите, които му нанесли кралските войници при преминаването си през земите му. Били смачкали житата на Тургайр. Кралят казал, че съжалява, че войската е нанесла щети на имението му. После отишъл със свитата си на нивите и видял, че житото не става за нищо. Обиколил кралят нивите и накрая казал: „Господ ще те възмезди, селянино, за щетите, които понесе, и нека житото ти да порасне по-добро от друг път и това да проличи след една седмица!“ И наистина житото на селянина станало прекрасно, точно както казал кралят.

Улав останал да пренощува в имението и сутринта заминал. На тръгване поканил Тургайр да го последва, а той от своя страна предложил на краля да изпрати с него двамата си сина. Кралят отказал да вземе момчетата, но те все пак се присъединили към него. Кралят настоявал да останат при баща си, но те не го послушали. Кралските войници понечили да ги вържат, но когато видял това, кралят казал: „Оставете ги да заминат, те сами ще се върнат!“ И наистина станало така, както предрекъл.

204. Повел Улав войската си към Став. Той разбрал, че слуховете, които се носели, били истина. Селяните наистина тръгнали срещу него с многобройна войска, докато воините на краля не били повече от три хиляди^[62].

Тогава към войската му се присъединили още деветстотин и шейсет езичници и когато кралят научил това, веднага наредил те да бъдат покръстени. Улав казал, че не иска да започва битка с езичници сред войската си. „Не можем да разчитаме само на броя на войниците си, трябва да се уповаваме на Бог, защото с негова помощ ще победим. Аз не желая да смесвам езичниците с моите воини.“ Когато езичниците чули тези думи, посъветвали се помежду си и четиристотин мъже от тях се съгласили да бъдат покръстени. Петстотин отказали да приемат християнството и тръгнали обратно към родината си.

И ето че пристигнали с дружината си двамата братя Гаюкаторе и Аврафасте. Те още веднъж предложили на краля помощта си. Той ги попитал дали са се покръстили. Гаюкаторе отговорил, че не са. Кралят отново им предложил или да се покръстят и да приемат правата вяра, или да си вървят. Те се отдалечили малко и се посъветвали помежду си. Аврафасте казал: „Аз не искам да си тръгвам оттук. Искам да участвам в битката независимо в коя от войските. За мен няма значение в чия дружина се бия.“

Гаюкаторе рекъл: „Ако участвам в боя, искам да се бия на страната на краля, защото той има по-голяма нужда от помощта ни. Щом трябва да вярвам в някакъв Бог, защо Белият Христос да е по-лош от когото и да е друг? Затова ви съветвам да се покръстим, защото имаме с какво да помогнем на краля и само по този начин ще можем да го последваме в битката.“ Останалите се съгласили с думите му. Отишли всички при краля и заявили, че ще приемат Христовата вяра. Кръстили ги свещениците на крал Улав. Първото си причастие приели от епископа. Кралят ги включил в кралската дружина и те щели да се бият под неговото знаме.

205. За крал Улав било ясно, че не след дълго ще трябва да се сражава със селяните. Когато направил преглед на войската си и преброил воините си, се оказало, че има повече от три хиляди души. Това вече била огромна войска. Кралят се изправил пред войниците си и произнесъл следните думи: „Ние имаме голяма войска и прекрасни воини. Искам да ви обясня как ще разположа бойните редици. Знамето ще остане в средата. Зад него ще застанат кралската дружина, охраната и дружината, която дойде от Опландия, както и онези, които се присъединиха към нас в Тронхайм. От дясната страна на знамето ще застане Даг Рингсон с хората си. Той ще носи другото знаме. Отляво на моите редици ще се строят бойците, които ни изпрати шведският крал, а до тях — всички онези, които се присъединиха към нас в Швеция. Те ще носят третото знаме. Искам да се разделите на дружини, като роднините и приятелите ще се бият един до друг, за да могат да си помагат. Ще бележим нашата войска. Върху щитовете и шлемовете си ще нарисуваме Светия кръст с бяла боя. А когато влезем в боя, всички ще викаме едно и също: „Напред, напред, християни, кръстоносци, кралски воини!“ Редовете ни ще бъдат редки, въпреки че имаме достатъчно хора, защото не искам да ни обкръжат. Сега се разделете на дружини и после ще наредим бойните редици. И нека всеки запомни мястото си и на какво разстояние от знамето, под което се бие, се намира. Ще пазим бойния си ред и няма да изпускаме оръжието си ден и нощ, докато не разберем къде ще се срещнем със селяните.“ След като кралят приключил речта си, наредили бойните редици точно така, както им бил заръчал.

След това кралят извикал на разговор предводителите на дружините. В това време се завърнали и хората, които били изпратени да искат помощ от селяните из околността. Те казали, че където и да са отишли, не са видели мъж, годен да носи оръжие. Всички били заминали с войската на селяните. Когато намирали все пак някой подходящ мъж и му предлагали да ги последва, той отказвал да се включи в която и да е войска. Ето защо пратениците довели съвсем малко хора.

Кралят попитал приближените си как да постъпи. Фин отговорил: „Ако ми позволиш, аз бих ти казал какво да направиш. Трябва да нахлуем с оръжие в ръка в селището и да ограбим и плячкосаме каквото можем, да изгорим до основи къщите. Така ще накажем селяните, че изменят на своя господар. Мисля, че войниците до един ще искат да напуснат селската войска, когато видят да се издига дим над къщите им и не знаят къде са отишли децата, жените и старците, майките и бащите им или останалите им роднини. Ако един по един започнат да напускат войската, скоро редиците им ще оредеят.“

След думите на Фин хората са разшумели. Някои смятали, че ще е добре да си набавят плячка, а всички били съгласни, че селяните трябва да бъдат наказани и има истина в казаното от Фин, че мнозина ще напуснат войската на селяните. Тогава Турмод Колбрюнарскалд съчинил тези стихове:

Трябва ние всички

да изгорим Варбьорг.

Войската иска със оръжие да защитава

страната ни от краля.

В студени въглени ще се превърнат

всички къщи в Трьонделаг.

Ний огън трябва да запалим

в борината,

ако ми позволите изход да посоча.

Крал Улав видял колко настървени са хората и наредил да се запазят тишина и спокойствие. „Селяните не заслужават нищо по-добро от това, което предлагате — казал той, — те знаят, че съм ги наказал строго по друг начин. Изгорих къщите им, когато се бяха отрекли от правата вяра, бяха се върнали към жертвоприношенията и не обръщаха внимание на думите ми. Тогава защитавахме Божието право. Това, че не ми останаха верни и ми измениха не е похвално за онези, които претендират, че са хора на честта. Аз имам по-голямо право да отмъщавам сега, когато се обърнаха срещу мен, отколкото тогава, когато обърнаха гръб на Бога. Но искам да се движите с мир и да не правите набези. Първо ще се срещна със селяните и ще бъде добре, ако стигнем до споразумение. Ако обаче тръгнат с оръжие срещу мен, има два изхода: или ще загинем в тази битка и тогава е по-добре да не отнасяме крадени вещи със себе си, или ще победим. Тогава вие ще наследите всички онези, които сега са въстанали срещу нас, защото мнозина от тях ще загинат, други ще избягат и при двата случая ще изоставят имуществото си. Затова няма полза да изгорим големите им къщи и имения. Същото важи и за вещите. Сега ще се разделим на дружини и ще обиколим селищата. Ще вземем с нас всеки годен да носи оръжие мъж, когото намерим. Трябва да заколим и говеда, за да си набавим храна. Но никой няма да вдига оръжие или да граби. Ще бъда доволен, ако убивате шпионите на селската войска, на които попаднете. Даг и воините му ще тръгнат по северния път през долината, а аз ще поема по главния път. Ще се срещнем привечер и там, където се срещнем, ще пренощуваме.“

206. Разказват, че когато подреждал войниците си в бойни редици, крал Улав поставил пред себе си няколко мъже с щитове като защитна стена. За тази цел избрал най-силните и смелите от воините си. После повикал скалдите си: „Ще стоите тук и ще следите всичко, което става — наредил им той, — тогава няма да има нужда някой да ви разказва какво се е случило на бойното поле. Вие сами ще бъдете свидетели на сагата, която после ще опишете.“ Те били Турмод Колбрюнарскалд, духовният баща на Ховгарда-Рев — Гисюр Гюлбро, и Турфин Мюн.

Турмод споделил с Гисюр: „Не трябва да стоим плътно един до друг. Нека оставим място за Сигват. Той сигурно ще застане пред краля, а Улав точно това иска.“ Крал Улав чул тези думи и отговорил: „Няма защо да злословиш за Сигват зад гърба му. Той неведнъж ме е следвал. И сега се моли за нас, а ние имаме нужда точно от това.“ Турмод казал: „Може да имаш нужда от молитви, кралю, но нямаше да е добре за знамената ти, ако воините ти бяха тръгнали за Рим. А аз наистина се оплаквам, че винаги, когато някой е искал да говори с теб, не можеше да се вреди от Сигват.“

После поговорили още малко и решили да съчинят няколко строфи за това, което предстояло да се случи. И Гисюр съчинил:

На селянина дъщерята

не ще узнае, че съм бил нещастен.

По пътя към военния съвет

очаквам сал несгоди.

Валкюрите очакват болка

в този бой.

На краля ще помогнем

там, на изток,

където битката се вихри.

А Турфин Мюн съчинил друго:

Смрачава се под силния порой

и бурята от острите оръжия

връхлетя върху един смел крал.

Ще се бият мъжете от Вардал.

Ний защитаваме се, щедри господарю.

Враните радваме с питие от кръв.

Загиват трьондерци в стихията на Один.

После Турмод съчинил:

Напливът на викинги сгъстява се

около нас — стрелците.

Расте пороят от секири

и селяните нямат брой.

Отиваме на бой.

Адът за разказ плаче.

Отиваме щастливи в тази битка.

Копия ще хвърляме наред с Улав.

И тръгнал кралят през долината. Той намерил едно място за пренощуване и там събрал войската си. Легнали под открито небе и се покрили с щитовете си. Веднага щом се съмнало, Улав вдигнал войската си на крак и продължили пътя си през долината. Тогава много селяни се присъединили към тях. Всички разказвали едно и също, че феодалите са събрали непобедима войска и имали намерение да се бият срещу краля. Улав взел сребро, тежащо много марки, и го подал на един от селяните: „Ще вземеш това сребро и ще го пазиш. Ще го разделиш на части. Една ще дадеш на църквата, друга на свещениците, трета на бедните. Ще ги раздадеш за живота и душите на войниците, които ще загинат в битката на страната на врага ни.“ Селянинът попитал: „Значи трябва да раздам това сребро за спасение на душите на Вашите воини ли, кралю?“ Кралят обяснил: „Това сребро ще раздадеш за душите на онези воини, които отиват със селската войска и ще загинат от нашите оръжия. А воините, които ще се бият на наша страна, ако загинат, ще бъдат опростени в смъртта си.“

208. Същата тази нощ крал Улав и войската му пренощували заедно и както вече разказахме, той дълго лежал буден и се молил на Бог за войниците си и за себе си. Спал много малко през тази нощ. Едва на разсъмване сънят натежал на клепачите му и когато се събудил, денят бил напреднал. Кралят сметнал, че е рано да буди войниците и попитал за скалда Турмод, който се оказал наблизо. Улав се обърнал към него с думите: „Кажи една ода за нас!“ Турмод седнал удобно и започнал да рецитира толкова високо, че гласът му се понесъл над цялата войска. Той рецитирал старата ода „Бяркемол“. Това са първите й стихове:

Ден е вече

и пляскат високо крилата на петела.

Време е робите

за работа да се захванат.

Събуди се и буден остани,

приятелю и хьовдинге!

Ти, най-първият от всички

в свитата на Адил^[63].

Здрава хватко, стрелецо,

мъже безстрашни,

които никога не бягате,

за вино не ви будя

или за раздумки сладки,

а за жестоката игра на Хилд!^[64]

Така войската се разбудила и когато одата свършила, войниците му благодарили за стиховете, които чули и много им харесали. Те смятали, че той бил намерил верните думи и нарекли одата „Насърчение на бойците“. Кралят също благодарил на скалда, че помогнал времето им да мине така бързо. Улав взел един златен пръстен, тежащ половин марка, и го подал на Турмод. Скалдът приел с радост подаръка и казал: „Имам добър крал, но сега е трудно да му се пожелае дълъг живот. Имам една молба, кралю, нека ние двамата не се разделяме — нито в живота, нито в смъртта!“ А кралят отговорил: „Ние всички ще вървим по един и същи път, докато аз управлявам, ако вие не ме напуснете.“ Турмод продължил: „Кралю, и в мир, и във война аз ще стоя близо до вас, докато съм жив, въпреки че Сигват обикаля с позлатена дръжка на меча.“ И рецитирал:

Смело, владетелю,

твоите стъпки ще следвам,

докато другите скалди гледаш.

Кажи кога ще дойдат?

Едно е ясно,

ако не се измъкнем,

ще се превърнем в храна за лакомите врани,

и тук ще останем да лежим, кралю.

209. Крал Улав повел войската си през долината. Даг пък поел по друг път с неговите хора. Улав не спрял, докато не стигнал в Стиклестад. Там съзрели селската войска. Редиците на воините били разпрострени нашироко. Движели се поотделно или на дружини по всички пътища и пътеки. Хората на краля забелязали една дружина, която идвала от Вардал. Това били шпиони на селската войска, които приближили до кралските воини, но разбрали това едва когато се приближили на една ръка разстояние от тях. Рют от Вигя водел трийсет мъже. Кралят наредил на личната си охрана да отидат и да убият Рют. Те бързо се приготвили да изпълнят заповедта. Улав се обърнал към исландците от войската си: „Чувал съм, че в Исландия има обичай селяните да дават на домашната си охрана по една овца за клане на есен. Сега аз искам да ви дам един овен!“ Лесно било за краля да настрои исландците. Те веднага тръгнали срещу Рют заедно с другите. Убили него и цялата дружина, която го следвала.

Когато стигнали до Стиклестад, кралят спрял и дал знак на войската си също да спре. Той наредил хората да слязат от конете и да се приготвят за битката. Войниците започнали да се подреждат в боен ред и вдигнали знамената. Даг все още не бил пристигнал с войската си и неговият фланг на бойното поле не бил попълнен. Тогава кралят наредил опландците да заемат позиция на това място и да вдигнат знамената. „Мисля, че ще е по-добре — казал кралят — моят брат Харалд да не участва в битката, защото е още дете.“ Харалд отговорил: „Ще участвам в битката. Дори и да нямам сили да държа меча, зная какво да правя. Ще вържем здраво дръжката на меча за ръката ми. Никой няма по-голямо желание от мен да застане на пътя на селяните. Аз ще следвам своята дружина.“ Казват, че той съчинил следната строфа:

Трябва да зная как да защитавам

мястото, което сте ми дали.

И ще направя това по-добре

от една жена.

В боя мечовете ще обагрим.

Младият скалд за битки жаден

от копия не ще отстъпи,

там, където боят е най-страшен

и смърт оръжията носят.

Харалд постигнал своето и участвал в боя.

210. Тургилс Холмюсон бил бонд от Стиклестад и баща на Грим Добрия. Той предложил на краля помощта си и поискал да го последва в боя. Улав му благодарил, но отказал със следните думи: „Не искам да ме придружаваш в битката, селянино, но можеш да направиш нещо друго за нас. Грижи се за ранените и изкопай гроб за всеки наш убит воин. А ако се случи да ме убият, селянино, окажи на тялото ми последната чест, както му се полага.“ Тургилс обещал на краля, че ще изпълни молбата му.

211. Когато Улав подредил бойните редици на своята войска, произнесъл реч пред хората си. Казал, че трябва да са безпощадни и да вървят непоколебимо напред. „Нашата войска е голяма и умела — казал той — и въпреки че селяните имат повече хора, съдбата ще реши на чия страна ще бъде победата. Искам да знаете следното: аз няма да избягам от сражение. Или ще победя селяните, или ще загина. Моля се съдбата ми, която Бог вижда, да бъде по-добра. Нека се доверим на вярата си, че правото е на наша страна, а не на страната на селяните. Така Господ ще разтвори своите двери за нас след битката или ще възмезди всеки от вас за вярната му служба според това как се е държал по време на боя. Ако победим, ще имаме достатъчно земя и вещи, за да си ги поделите — всичко онова, което днес е собственост на нашите врагове. Нека се втурнем с всички сили напред, защото скоро боят ще започне. Военната сила, изправена срещу нас, има голямо превъзходство. Можем да очакваме победа само ако действаме бързо. Ще ни бъде тежко, ако се бием до изтощение — ще загубим силите си. Не разполагаме с толкова хора, че да се бием на смени — докато едни се бият, други да почиват и обратно. Но ако настъпим устремно напред, така че да повалим първи предните им редици, върху онези, които ги следват, колкото повече са те, толкова по-лошо ще става за тях.“ Когато кралят свършил да говори, хората се разкрещели в негова подкрепа и се насърчавали едни други с викове.

212. Турд Фулесон носел знамето на крал Улав. За това разказва Сигват в сказанието за рода на крал Улав. Стиховете са вдъхновени от легендата за Сътворението:

Аз, Турд, зная,

че добри сърца тръгнаха с Улав,

когато се отправи с копие във боя.

Битката растеше.

Братът на Осмюнд

високо вдигна знаме позлатено

пред краля на Рингерике.

Извършено бе нечовешки тежко дело.

213. Крал Улав носел златен шлем на главата си и бял щит с инкрустиран златен кръст. В едната си ръка държал секира, която днес се пази в олтара на църквата „Исус Христос“. На колана си бил запасал меч, наречен Найте. Той бил много остър и дръжката му била със златен обков. Кралят носел ризница от метални халки. Скалдът Сигват разказва:

Улав бойците сечеше,

победи често печелеше Дигре.

Господарят — вилнеещ в боя,

се устреми във ризница облечен.

Шведите последваха владетеля от изток.

Те газеха във кръв.

Зная аз какво говоря.

214. Когато кралят завършил с подреждането на бойните редици, селяните още не се били приближили достатъчно. Затова Улав наредил на воините да седнат и да си починат преди боя. Самият той седнал и тогава цялата войска направила същото. Кралят полегнал и сложил глава в скута на Фин Арнесон. Налегнала го дрямка. В просъница му се привидяла селската войска, връхлитаща върху тях, вдигнала високо знамената си — една огромна човешка маса.

Точно тогава Фин събудил краля и му съобщил, че селяните настъпват срещу тях. Кралят отворил очи и казал: „Защо ме събуди и не ме остави да довърша съня си. Фин“ Фин отвърнал: „Нямаше да успееш да се приготвиш да посрещнеш войската, която идва срещу нас. Не виждаш ли колко се е приближила тълпата?“ Кралят настоял: „Не са още толкова близо, че да прекъсвам съня си. По-добре да го продължа!“ Тогава Фин го попитал: „Какво толкова сънува, господарю, че предпочиташ сам да се събудиш?“ Кралят му разказал съня си. Той смятал, че е видял голяма сеч, а сам се е издигнал толкова високо във въздуха, че небето се е разтворило за него. „Бях стигнал на най-високото стъпало, когато ти ме събуди“ — допълнил той. Фин казал: „Не мисля, че този сън е толкова добър, колкото смяташ. Според мен, той означава, че ти ще умреш. Това е било нещо повече от дрямка.“

215. Когато крал Улав пристигнал в Стиклестад, се случило още нещо. При него дошъл един човек. Това не било странно, защото много хора от селището идвали при краля. Различното било в това, че този човек не приличал на другите. Той бил толкова висок, че всички едва стигали до лактите му. Мъжът бил невиждано красив и имал разкошна коса. Бил много добре въоръжен — носел красив шлем и броня от метални халки, червен щит и прекрасен меч на кръста си. В ръката си държал голямо позлатено копие с толкова дебела дръжка, че изпълвала дланта му. Мъжът пристъпил към краля и поздравил. После го попитал дали ще приеме помощта му. Кралят поискал да узнае името и рода му, също и откъде идва. Непознатият обяснил: „Родът ми произхожда от Йемтландия и Хелсингландия. Наричайте ме Арнлют Гелине. Помагах на Вашите хора, които изпратихте в Йемтландия за данъци. Дадох им сребро, което те трябваше да Ви предадат като знак, че искам да бъда Ваш приятел.“

Тогава кралят попитал Арнлют дали е християнин. Той отговорил, че вярва единствено в себе си и в своята сила. „И тази вяра ми е помагала винаги. Но сега искам да повярвам във Вас, кралю.“ Кралят му казал: „Ако искаш да вярваш в мен, трябва да повярваш в това, на което ще те науча. Трябва да повярваш, че Исус Христос е сътворил небето и земята, и всички хора. При него отиват след смъртта си всички, които са добри и праведни.“ Арнлют отговорил: „Чувал съм за Белия Христос, но нямам представа какво може да направи той и къде властва. Бих повярвал всичко, което ми кажете. Оставям се във Вашите ръце.“ И Арнлют се покръстил. Кралят го научил на всичко най-необходимо за правата вяра и му отредил място в бойните редици пред знамето. Там стояли вече подредени Гаюкаторе и Аврафасте с тяхната дружина.

216. Сега иде продължим разказа си оттам, откъдето го прекъснахме преди малко. Веднага щом научили, че кралят тръгнал от Гардарике и пристигнал в Швеция, феодалите и селяните събрали непобедима войска. А когато разбрали, че е стигнал до Йемтландия и се насочва към Вардал, тръгнали с войската си към Тронхайм и събрали всички мъже — и свободни хора, и роби. После навлезли във Вардал. Били безброй. Никой в Норвегия не бил виждал толкова голяма войска. Но, което е обичайно за подобна многочислена войска, хората били различни — имало феодали, голяма група знатни селяни, а цялата останала маса се състояла от простолюдие и ратаи. Ръководната сила била събрана предимно от Тронхайм. Хората били враждебно настроени към краля.

217. Кнют Велики завладял цяла Норвегия, както писахме вече, и поставил ярл Хокон да я управлява. При него оставил един епископ на име Сигюрд, който бил датчанин по произход и дълго бил живял край крал Кнют. Епископът бил много начетен човек и умеел да говори. С думите си той подкрепял Кнют и бил опасен неприятел на крал Улав. Сигюрд се движел с войската и често увещавал селяните да се надигнат срещу крал Улав.

218. Веднъж епископът държал реч на един многолюден съвет. Той започнал с думите: „Тук са събрани толкова много хора, че едва ли е възможно да се събере по-голяма войска в тази бедна страна. Човешката сила може да се окаже полезна за вас. Тя ще ви потрябва, въпреки че Улав още не е тръгнал да ви напада. Още като младеж той ограбваше и убиваше хора. Затова обикаляше страните. Накрая се върна тук, но го направи по такъв начин, че най-добрите и най-богатите се превърнаха в негови врагове. Такъв стана и крал Кнют, комуто всички сте длъжни да служите и помагате с каквото можете, когато се налага. Улав се настани в подвластната на Кнют страна. Постъпи зле и с шведския крал Улав. Освен това изгони ярлите Свайн и Хокон от наследствените им земи. Най-лош обаче беше той към роднините си, защото прогони всички крале на Опландия. Всъщност добре е, че стана така, защото те бяха нарушили обещанието си за вярност към крал Кнют и бяха последвали този крал Улав въпреки всички грешки, които той направи. После приятелството им се пръсна на парчета и беше само в тяхна вреда. Той ги осакати и си присвои земите им. Провали всички мъже от кралски произход в страната. Вие знаете какво направи и с феодалите — уби най-добрите, а мнозина напуснаха именията си, бягайки от него. Той обикаляше страната с дузина разбойници, гореше селищата, убиваше и ограбваше хората. Кой от знатните хора тук няма причина, за да отмъсти на крал Улав? Сега той приближава с чужда войска. По-голямата част от нея са жители на горите, разбойници, крадци. Мислите ли, че той ще бъде милостив към вас, щом води цялата тази пасмина? Той, който създаде неприятности на всички, които го следваха. Спомнете си думите на крал Кнют и какво ви съветваше той да направите, в случай че крал Улав се върне в страната, и как да спечелите свободата, която Кнют ви обеща. Той каза, че трябва да се опълчите на тази паплач. Нека тръгнем срещу тях, за да ги разбием и да ги превърнем в мърша за лешоядите и вълците. И нека всеки техен труп остане да лежи там, където е паднал, докато телата на нашите мъртви отнасяйте. Не носете вражески трупове в църквите, защото те са крадци и разбойници.“ След речта на епископа тълпата се развикала в знак на одобрение. Всички обещали да го послушат.

219. Феодалите, които присъствали на съвета, се отделили настрани, обсъдили нещата и решили как да се подредят в боя, кой ще ги предвожда. Калв Арнесон казал, че Хорек от Тьота бил най-подходящ за водач на тази войска: „Той е от рода на Харалд Хорфагре. Кралят му е много сърдит, защото Хорек уби Граншел и ще има големи неприятности, ако Улав дойде на власт. А и Хорек е изпитан в битките воин. Той е един славен мъж.“ Хорек отговорил, че е по-добре да изберат някой млад мъж за тази цел. „Аз съм вече възрастен и изхабен — заявил той, — не ми се води бой. Освен това имам роднински връзки с крал Улав и ако за него това не е от голямо значение, то за мене е по-добре да не задълбочавам този конфликт. Ти, Туре, би се справил добре, ако станеш предводител на войската и понесеш знамето й срещу крал Улав. Ти имаш достатъчно основание за това. Имаш да му отмъщаваш не само заради избитите си роднини, но и защото те прогони от твоите земи. Освен това си обещал на крал Кнют и на роднините си, че ще отмъстиш за Асбьорн. Мислиш ли, че ще ти се удаде по-добър случай да изпълниш своята задача?“

Туре отговорил: „Не смея да нося знамето и да поведа войската срещу крал Улав. Повечето воини тук са от Тронхайм и аз зная колко са горди. Те няма да се подчинят нито на мен, нито на който и да е от Хологаландия. А вие няма нужда да ми напомняте, че имам да отмъщавам на крал Улав. Не съм забравил хората, които загубих. Крал Улав уби четирима достойни мъже: Асбьорн — сина на моя брат, другите двама мои племенници — Туре и Грютгард, както и техния баща Улве. За всички тях съм длъжен да отмъстя. Ще ви кажа само, че съм подбрал единайсет души от домашната си охрана — най-смелите от тях. Смятам да не оставя другите да си разменят удари с крал Улав, ако ни се удаде възможност ние да направим това.“

220. И тогава думата взел Калв Арнесон: „Това, което сме започнали, за съжаление не ще остане само на приказки, когато двете войски се срещнат. Ние нямаме нужда всички да се измъкнат и да избягат от проблемите, докато се бием с крал Улав Разбрахме, че войската, с която крал Улав се изправя срещу нас, не е голяма. Но предводителят е смел и войската му има пълно доверие. Ако започнем да треперим, всеки ще може да ни води, но ако насърчим войската и я поведем в атака, скоро сърцето на всеки воин ще трепне и ще тръгне сам напред. Дори и с по-голяма войска ще ни е трудно да победим, ако цялата войска не се бие като един човек. По-добре да не влизаме в бой. Много е просто да се предусети какво би станало, ако разчитаме единствено на по-трудното положение на крал Улав. Вие помните колко жесток е той и без причина. Зная, че във, войската му има хора, които ще съжаляват, ако той ме помилва, в случай че го помоля за това. Нека бъдем смели и твърди в това, което сме започнали. Нека вървим напред така, че да не забележи страх в нашите редици. Хората около нас ще придобият смелост, ако ние самите сме смели и ги насърчаваме в боя.“ Когато Калв свършил да говори, всички одобрили думите му и приели неговото решение. Поискали той да ги предвожда и да постави всеки воин в бойните редици там, където е най-добре според него.

221. Калв издигнал знамето и поставил около него мъжете от охраната си, Хорек от Тьота и дружината му. Туре Хюнд с хората си застанал в авангарда на бойния строй пред знамената. От двете страни на Туре избрал най-устремните и най-добре въоръжените селяни. Бойните им редици били дълги и плътни. После се строили трьондерците и хологаландците. На десния фланг имало дълъг строй. От лявата страна на главните редици били хората от Рогаландия, Хордаландия, Согн и фиордите. Те носели третото знаме.

222. Тущайн Кнаресмед^[65] бил търговец и добър занаятчия. Достоен и смел мъж, който винаги се стремял да бъде първи във всичко. Тущайн бил голям боец. Той бил в лоши отношения с Улав, защото кралят превзел един от търговските му кораби. На Тущайн било наложено наказание за извършено убийство и той дължал на краля глоба за това. И така, Тущайн излязъл напред до Туре Хюнд и му казал: „Искам да се бия тук, до теб, Туре, за да съм първият, който ще използва оръжието си срещу крал Улав, ако съм достатъчно близо до него. По този начин ще му платя за това, че ми отне най-прекрасния кораб, който някога е тръгвал на път.“ Туре и дружината му приели Тущайн и той се присъединил към тях.

223. Когато селяните се построили в боен ред, феодалите им казали да обърнат внимание на местата си и под кое знаме се бият. Помолили хората да останат будни и бързо да заемат позициите си в бойните редици, когато се свири за атака, защото построяването на такава голяма войска щяло да отнеме много време и имало опасност строят да бъде нарушен.

После феодалите насърчили войската си. Калв казал, че всички са понесли щети и са станали жертва на гнева на крал Улав, за което трябва да отмъстят. Продължил с това, че трябва твърдо да застанат под знамената и да не забравят лошото, което са видели от него. Калв им напомнил, че никога няма да имат по-добра възможност да си отмъстят и да се освободят от тиранията и заплахите на крал Улав. „Всеки, който не се бие смело, е мухльо, защото срещу вас няма да се изправят невинни хора, които да ви пощадят, ако им паднете.“ Силни крясъци последвали думите на Калв. По цялата войска се понесли насърчителни викове.

224. И повели селяните войската си към Стиклестад. Там вече ги чакала войската на крал Улав. Селяните предвождали Калв и Хорек със знамето. Когато се срещнали, битката не започнала веднага, защото селяните изчаквали. Бойните редици не се движели едновременно. Изчаквали да дойдат и последните. Туре с дружината си се наредил последен, защото задачата му била да следи дали не изостават хора в тила, когато се чуе бойният вик и войските се втурнат една срещу друга. Калв и дружината му изчаквали Туре. Селяните трябвало да се окуражават един друг в боя с вика: „Напред, напред, селяни!“

Крал Улав също не започнал първи битката, защото чакал Даг и войската му. Скоро го видял да пристига. Говорело се, че войската на селяните наброява не по-малко от десет хиляди души. Сигват разказва:

Съжалявам, че моят господар

има недостатъчна военна сила,

дошла от изток с него.

Кралят здраво хвана

дръжката на меча,

инкрустирана със злато

Селяните трябваше да победят.

Те бяха двойно повече.

Владетелят боец намери тук смъртта си.

Никого не мога да упрекна.

225. И двете войски застинали в пълна тишина. Хората се огледали взаимно. Кралят извикал: „Как си, Калв? Ние с теб се разделихме като приятели в Сюнмьоре. Не е голяма чест за тебе да се биеш срещу нас и да стреляш с вражеско оръжие срещу нашата войска, защото тук са четирима твои братя.“ Калв отвърнал: „Много неща не са такива, каквито би трябвало да бъдат, кралю! Вие ни изоставихте и ние бяхме принудени да искаме примирие с вас, които се върнахте. Сега нека всеки от нас остане там, където е, и ако мога да предложа нещо, то е да сключим мир.“ Фин казал: „Трябва да знаете, че Калв дори и да говори, че иска добро, мисли за зло.“ А кралят отговорил: „Може наистина да искаш помирение, Калв, но според мен селяните не изглеждат настроени за мир.“ Тогава се намесил Тургайр от Квистад: „Ще получите такъв мир, какъвто поднесохте на другите преди, и ще платите за това.“ Кралят продължил: „Няма нужда да протакаш сблъсъка между нас. Не е писано днес да ни победиш, защото аз съм този, който те издигна, когато ти беше никой.“

226. И ето че излязъл Туре Хюнд с дружината си пред знамето и извикал: „Напред, напред, селяни!“ Тогава се понесъл боен вик и полетели стрели и копия. Кралските воини също надали бойния си вик и после започнали да се насърчават един друг с думите: „Напред, напред, християни, кръстоносци, кралски войници!“ Когато селяните от най-крайните редици във фланговете чули това, започнали да повтарят същите думи. А когато войници от тяхната войска ги чули да викат по този начин, помислили, че са хора на Улав и започнали да се бият срещу тях. Така загинали мнозина, защото не се разпознали. Времето било прекрасно и слънцето греело силно от ясното небе. Но когато боят започнал, един червен облак се плъзнал и закрил слънцето. Скоро станало тъмно като нощ.^[66] Бойните редици на Улав били разположени на един хълм, откъдето се спуснали към селската войска толкова устремно, че редиците на селяните се огънали под напора. Така авангардът на кралската войска се озовал на мястото, където допреди миг стояли първите редици на селската войска. След това мнозина селяни били готови да отстъпят, но феодалите и тяхната охрана отстоявали здраво позициите си. Разразил се жесток бой. Сигват разказва:

Земята потрепери надалече

под стъпките на воините тежки.

Мирът свърши.

Сега към битката се стичат

бойци в метални брони.

В онзи ден стрелците

в шлемове блестящи

се спускаха стремглаво.

Страхотен грохот на метал

разтърси Стиклестад.

Феодалите окуражавали войската и подтиквали войниците да продължават да се бият. За това говори Сигват:

В средата на бойния им ред

развя се знамето на трьондерци.

Смели мъже кръстосаха оръжие.

Селяните за това ще съжаляват.

Селската войска атакувала от всички страни. Първите редици размахвали мечове, следващите мушкали с копията, а останалите след тях мятали копия, стреляли с лъкове или хвърляли камъни и секири. Скоро бойното поле се обляло в кръв и мнозина от двете страни загинали. Още в първите минути паднали Арнлют Гелине, Гаюкаторе и Аврафасте с дружините си. Но преди да загине, всеки от тях убил по един-двама вражески войници. Някои избили и повече. Оредели редиците пред кралското знаме. Кралят дал на Туре знамето и сам тръгнал до него. След Улав идвала дружината му, а това били най-смелите мъже от кралската войска и най-добре въоръжените. Ето какво разказва Сигват:

Зная, че под знамето

вървеше моят предводител.

Дръжката на знамето изскърца.

Боят се ожесточи.

Тогава кралят излязъл пред преградата от щитоносци и застанал начело на войската си. Селяните се срещнали лице в лице с него. Изплашили се и се вцепенили. Сигват разказва:

За селяните,

които кървавите мечове въртяха,

бе ужасно в лицето

краля да погледнат и да съзрат жадните за бой

блеснали очи на Улав.

Трьондерци орловия му поглед

не можеха да издържат;

опасен за тях бе господарят.

Разразила се страшна битка. Кралят влязъл в ръкопашен бой с враговете си. Сигват разказва:

Кървавите мечове обагриха

войската и ръцете на бойците в червено,

когато сблъскаха се селяните с краля.

И в играта със желязото

мечът на вожда смел откри

на трьондерци главите.

227. Крал Улав се биел безстрашно и настървено. В един миг замахнал към Тургайр от Квистад, за когото споменахме по-горе. Мечът улучил лицето му и носът на шлема му се раздробил на парчета, а главата на Тургайр била разсечена на две до очите. Очните ябълки изскочили от орбитите, а Тургайр се свлякъл мъртъв на земята. Тогава кралят рекъл: „Не беше ли вярно това, което ти казах, Тургайр, че ако днес се срещнем, ти няма да си победителят?“ В същия миг Турд забил толкова силно дръжката на знамето в земята, че тя останала да стърчи, а той, смъртно ранен, се свлякъл до нея. Загинали също Турфин Мюн и Гисюр Гюлбро. Двама воини нападнали едновременно Гисюр. Той убил единия и ранил другия, преди да загине. Ховгарда-Рев разказва:

Срещу воини двама

се хвърли боецът сам.

Пламтяха остриетата на Один.

Велико предзнаменование

краля в този ден огря.

Небето забулено от облаци остана.

И само разкази за битката

се носеха от изток.

Точно в това време пристигнал Даг с войската си и започнал да строява бойните си редици. Издигнали знамето си. Тъй като било сумрачно, подготовката вървяла прекалено бавно. Воините не виждали ясно кой стои пред тях. Те се връщали в тила и попадали при селяните.

Голяма част от събитията, за които разказваме, са се случили в един и същи ден, но други са се развили преди или след това.

228. Калв и Улав били двама от роднините на Калв Арнесон. Те стояли от едната му страна. Били едри и здрави мъже. Калв бил син на Арнфин Армудсон и братов син на Арне Армудсон. От другата страна на Калв Арнесон размахвал меч Туре Хюнд. Изведнъж крал Улав замахнал към него, но мечът му минал покрай рамото на Туре, без да го докосне. Над еленовата му риза се вдигнало само нещо като прах. За това споменава Сигват:

Щедрият крал видя

как силните магьоснически песни

на фините спасиха Туре.

Господарят на златото

удари Кучето^[67] през раменете

с позлатеното си острие,

но то не го докосна.

Тогава и Туре замахнал към краля. Двамата си разменили няколко удара. Туре оставал недосегаем за кралския меч, въпреки че острието му попадало върху неговата риза от еленова кожа. Все пак в един миг Улав успял да рани Туре по ръката. Сигват казва:

Грешат онези, които мислят,

че Туре се е стреснал.

Зная, че грешат.

Кой е виждал по-велик боец

да прави нещо по-велико?

Силен, прикрил се зад щита,

напредваше без колебание

и дръзна да рискува, меч да вдигне

срещу самия крал.

Кралят се обърнал към коняря Бьорн: „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“ Бьорн завъртял секирата в ръка и ударил Туре с тъпата й страна. Ударът попаднал в рамото му и бил толкова силен, че Туре залитнал. В същия миг кралят се обърнал към Калв и роднините му, които успели да го ранят смъртоносно, а Туре пронизал с копието си гърдите на коняря Бьорн. И тази рана била смъртоносна. Тогава Туре промълвил: „Така убиваме ние мечките!^[68]“

В това време Тущайн Кнаресмед замахнал със секирата си към краля и улучил левия му крак над коляното. Но Фин Арнесон начаса убил Тущайн. Ранен, кралят се довлякъл до един голям камък, пуснал меча си на земята и помолил Бог за помощ. В този миг Туре Хюнд замахнал с копието си към него. Острието минало под бронята и попаднало в гърдите му. И Калв замахнал към Улав. Острието на меча паднало върху лявата страна на шията му. Тук разказите на хората се разминават и не е сигурно, че точно Калв е нанесъл последната рана на краля, но от тези три рани крал Улав умрял. След него загинали почти всички от дружината му. За Калв Арнесон разказва Бярне Гюлброскалд:

Настървен за бой,

ти искаше земята от Улав да опазиш.

Зная, че възпротиви се ти

на най-добрия крал.

Ти тръгна за велико дело.

И в Стиклестад под знамето

се би тъй смело,

докато падна кралят.

А Сигват разказва за коняря Бьорн:

Научих аз, че конярят Бьорн

учел конярите на краля

как се защитава господар.

Спусна се с воините верни

от кралската дружина.

Насред войската той загина.

Такава смърт до краля,

Всеки би трябвало да възхвалява.

229. Даг Рингсон продължил битката и така настървено се спуснал напред, че редиците на селяните се огънали пред него. Мнозина хукнали да бягат. Много селяни и двамата феодали Арленд от Ярде и Аслак от Финьой загинали. Знамето им било пречупено. Тогава сражението станало най-жестоко. Народът нарекъл тази фаза „Атаката на Даг“. Калв Арнесон, Хорек от Тьота и Туре Хюнд с дружините си излезли срещу Даг, който отстъпил пред тяхното числено превъзходство. По-голямата част от отстъпващите се насочила към долината. Там загинали още бойци. Хората вече започнали да бягат без посока. Мнозина били тежко ранени, други били толкова изтощени, че не издържали повече. Селяните престанали да преследват отстъпващите, защото предводителите от селската войска се върнали обратно на бойното поле. Мнозина имали роднини и приятели, които искали да потърсят.

230. Туре Хюнд отишъл при тялото на крал Улав и разчистил наоколо. После го положил на земята, подредил го и го покрил. Когато изтривал кръвта от лицето на Улав, забелязал, че то все още е прекрасно. Страните му били румени, а изразът му — по-ведър от времето, когато бил още жив. Капка кръв от краля паднала върху ръката на Туре там, където бил ранен. Раната му зараснала толкова бързо, че не се наложило да я превързва. Туре разказал това на всички като доказателство за светостта на крал Улав. Туре Хюнд бил първият измежду всички врагове на Улав, който потвърдил, че кралят е светец.

231. Калв Арнесон потърсил братята си, които загинали в тази битка. Той намерил Турберг и Фин. Казват, че Фин се опитал да го прободе с меча си и го проклел, че е предал своя крал. Калв не обърнал внимание на това и просто изнесъл брат си от бойното поле. После се върнал и за Турберг. Прегледал раните им и видял, че не са опасни. Двамата братя били паднали повече от изтощение, не успявайки да устоят на всички летящи към тях оръжия. Калв се погрижил да отнесе братята си на кораба си и веднага отплавал. Заминали всички воини, които имали наблизо имения. Останали само онези, които искали да се погрижат за убитите си или ранени близки. Ранените били отнесени в именията и скоро не останала къща, която да не е приела ранен войник. Местата не стигали и за някои се наложило да опънат заслон на открито. Разни хора се били включили в селската войска и затова не било чудно, че се разпаднала толкова бързо. Още повече, че по-голямата част от тях били от околните селища и бързали да се върнат по домовете си.

232. Селяните от Вардал отишли да изплачат болката си на Хорек и Туре: „Отстъпващите ще минат през Вардал и ще се разположат в нашите имения. Ние няма да можем да се приберем, докато те са там. Защо не тръгнете след тях с войска? Избийте ги до един, защото и те щяха да постъпят с нас така, ако бяха победили, и ще го направят, ако се срещнем отново и имат числено превъзходство. Сега те може да останат в долината и винаги, когато им се удаде случай, ще нападат селищата ни.“ Селяните много говорили за това и настоявали вождовете да избият онези от вражеската войска, които са успели да се измъкнат живи от битката.

Предводителите обсъдили този въпрос помежду си и решили, че хората са прави. Туре Хюнд и дружината му се приготвили да тръгнат с вардалците след отстъпващите. Туре повел шестстотин войници. Свечерило се, но те не спрели, докато не стигнали до Сюл. Настъпила нощта. Туре разбрал, че Даг Рингсон и големи дружини от войската на крал Улав отмаряли в планината. Решил, че няма да ги последва, и се върнал в долината. Така войниците му не избили враговете си, а селяните се завърнали по домовете си. Туре и дружината му слезли при корабите си. Когато се развиделило, кралските войници, които можели да вървят, се измъкнали и се скрили в гората. Местните жители помогнали на някои от тях.

233. Турмод Колбрюнарскалд се биел под кралското знаме. Когато кралят загинал и битката навлязла в най-жестоката си фаза, воините на краля падали посечени един след друг, а повечето от онези, които все още можели да се държат на краката си, били ранени. Турмод бил тежко ранен и направил като всички други: измъкнал се оттам, където било най-опасно за живота му. Тогава започнала „Атаката на Даг“. Всички кралски воини, които можели да държат оръжие, се стекли към центъра на сражението. Турмод не участвал в боя, защото бил омаломощен от умора и от раните си, но все пак бил до другарите си, макар и да не можел да прави нищо друго. По една време една стрела улучила тялото му отляво под мишницата. Той успял да извади стрелата и да се отдалечи малко от полесражението. Запътил се към постройките и стигнал до голям сеновал. Турмод носел меч в ръката си. Когато влязъл вътре, един човек се приближил към него и му казал: „Тук е страшно — само плач и хлипане се чуват. Срамно е за смелите бойци, че не могат да понасят болката от раните си! Кралските войници сигурно много смело са се били, но понасят раните си като глезльовци!“ Турмод попитал: „Как е името ти?“ Човекът се наричал Кимбе. „Ти участва ли в битката?“ — продължил да го разпитва Турмод. „Участвах. Бих се на страната на селяните. Те бяха по-добрите.“ „Раниха ли те?“ — задал следващия си въпрос Турмод. „Леко — отговорил Кимбе, — а ти участва ли в боя?“ Турмод отвърнал: „Бях сред онези, които се чувстваха по-добре.“

Кимбе забелязал, че Турмод носи златна гривна на ръката си и казал: „Явно си кралски войник. Дай ми златната си гривна и аз ще те скрия. Селяните ще те убият, ако излезеш на пътя им.“ Турмод отвърнал: „Вземи я, ако можеш. Аз вече изгубих това, което беше по-ценно за мене.“ Кимбе протегнал ръка, за да вземе гривната, но Турмод вдигнал меча си и отсякъл ръката му. Казват, че Кимбе не понесъл раната си по-геройски от онези, на които се бил присмял преди това. След това Кимбе изчезнал. Туре останал в сеновала и се заслушал в разговорите на хората. Всеки разказвал как са се държали воините около него, какво му е направило впечатление в боя. Някои възхвалявали достойната смърт на крал Улав, а други споменали имената на още някои смели воини. Тогава Турмод казал:

Гордо бе сърцето на Улав.

Би се настървено той във Стиклестад.

Кървави оръжия сечаха.

Войската с рев битката приветства.

Всички воини на Один,

с изключение на краля,

видях зад щитовете да се бранят

под пороя от стрели.

Всичко вреше и кипеше.

234. След това Турмод излязъл и се отдалечил към малка къща. Влязъл в нея и вътре намерил много други воини — тежко ранени. Една жена ги превързвала. На пода горял огън и тя топлела вода, с която миела раните им. Турмод приседнал отвън на прага на вратата. Покрай него минавали, влизайки и излизайки, онези, които се грижили за ранените. Един от тях се навел над Турмод и го попитал: „Защо си толкова блед? Ранен ли си? Защо не помолиш лекаря да те види?“ Турмод отговорил:

Блед съм

и едва ли румен някой ще направи

Скогюл с ръцете си тъй бели.

Никой не забелязва един ранен.

Атаката на Даг и датските оръжия

оставиха следи дълбоки у човека,

който преди слънцето затъмни.

После Турмод станал, влязъл вътре, приближил се до огнището и постоял малко там. Лечителката се обърнала към него: „Ей, човече, излез и ми донеси дърва иззад вратата.“ Той внесъл сноп дърва и ги стоварил на пода. Лечителката го погледнала в лицето и възкликнала: „Колко е блед този човек! Защо си такъв?“ Турмод отговорил:

Чудно ти е, жено с ръце прекрасни,

че сме бледи.

От рани някои се разхубавяват.

Накрая ме намери една стрела.

Острото желязо

изтегли цялата ми сила.

Метал опасен ме ухапа

близо до сърцето.

Така ми се струва.

Лечителката казала: „Дай да видя раните ти и ще ги превържа.“ Турмод седнал и свалил дрехите си. Лечителката подробно разгледала раните и особено онази от лявата му страна. Тогава видяла, че в нея все още има парче метал. Лечителката не можела да разбере как е попаднало то там. В метална тенджера се варяла някаква отвара. Тя стрила треви и ги сварила. От тази тенджера давала на ранените да ядат. Така проверявала дали имат пробив в коремната кухина, защото от отворените към корема рани се усещала миризмата на лук. Лечителката се приближила с отварата към Турмод и го помолила да преглътне. Той отказал: „Махни това нещо. Нямам болен стомах.“

Тогава тя взела железни клещи и се опитала да извади желязото. То не помръднало. Само малка част от него стърчала навън, защото раната била отекла. Турмод казал на жената: „Режи плътта ми до желязото, така че да можеш да го хванеш с клещите, и после ми ги подай аз да го дръпна.“ Лечителката го послушала. Турмод свалил златната гривна от ръката си и й я подал: „Това е скъп подарък — обяснил й той, — крал Улав ми подари тази гривна днес сутринта.“ После Турмод хванал клещите и издърпал острието на стрелата навън. На върха й имало куки и на тях висели парченца от сърцето му — едни били червени, други бели. Когато Турмод ги видял, казал: „Добре ни е хранил кралят, щом имам мазнина в сърцето си.“ Политнал назад и паднал мъртъв. Тук завършва разказът за Турмод.

235. Крал Улав загинал на 29 юли в сряда. Войските се срещнали към обед. Битката започнала, а кралят загинал преди 19.00 часа. Мракът се спускал между 15.00 и 19.00 часа. Скалдът Сигват разказва как е завършило сражението:

Жестоко ще приключим

с врага на англичаните,

след като те убиха

един ранен крал.

Разцепен бе щитът му.

Водачът на народа се носеше напред

към срещата на острите оръжия.

Войската щита му разцепи

и уби Улав.

Даг се отърва.

После той продължава:

Никога онези, що щитове държаха,

не бяха виждали войска по-голяма,

съставена от селяни и херси.

Народът уби своя вожд!

Тогава мечоносците загиваха във боя.

Като крал Улав в кървавата вана

легна не един кралски воин.

Селяните не ограбили мъртвите, паднали на бойното поле. Напротив, мнозина от онези, които се били срещу крал Улав, се паникьосали. Те все още били изпълнени с омерзение и решили, че всички мъртви от кралската войска не трябва да получат парче земя за гроб. Всички те били смятани за разбойници и хора извън закона. Властниците, които имали роднини на бойното поле, не обърнали внимание на това тяхно решение. Те отнесли близките си оттам, положили ги в църквите и после ги погребали.

236. Тургилс Холмюсон и неговият син Грим отишли на бойното поле, когато се смрачило. Взели тялото на крал Улав и го занесли до един тъмен сайвант на другия край на имението. Със себе си носели запалена факла и вода. Съблекли дрехите от трупа, измили го и го покрили с ленени чаршафи. Прикрили го с дърва, за да не го види някой, ако влезе. После си отишли.

След войската вървели много скитници и дрипльовци, които просели храна. Мнозина от тях останали вечерта след битката. Когато настъпила нощта, те си потърсили място за пренощуване по къщите — и малките, и големите. Стигнали до същия сайвант. Вратата му била толкова ниска, че трябвало да се наведат, за да влязат вътре. Слепият влязъл и опипал пода около себе си. Търсел място, за да си легне. Шапката му паднала върху лицето, когато се навел. По едно време напипал ведро с вода. Потопил ръцете си вътре, а после си оправил шапката. Неволно ръцете му се докоснали до очите и той усетил силен сърбеж по клепачите си. Почесал ги с мокрите си пръсти. След това изпълзял от сайванта и казал, че вътре не може да се спи, защото подът е мокър. Изведнъж човекът видял ръцете си и всичко, което било достатъчно близо до него, за да го види в мрака. Той веднага изтичал в столовата и съобщил на всеослушание, че зрението му се е върнало и той може да вижда. Мнозина знаели, че бил сляп от дълго време, защото го познавали. Човекът разказал, че прогледнал за първи път, когато излязъл от някакъв сайвант. „Всичко там вътре беше мокро — разказвал той, — аз бръкнах с ръце в някаква вода и после си почесах очите с мокри пръсти.“ После казал къде се намира сайвантът. Хората, които били в столовата и чули разказа на изцеления, учудени започнали да обсъждат помежду си случката и да се питат какво ли е имало в онзи сайвант. Само Тургилс и синът му Грим се досещали за причината на изцелението. Те много се страхували да не би неприятелите на краля да отидат да претърсят постройката и незабелязано се прокраднали до нея. Отнесли тялото на краля и го скрили в градината. После се върнали в къщата и пренощували там.

237. В четвъртък от Вардал пристигнал Туре Хюнд и се отправил към Стиклестад. Водел голяма войска със себе си. Преди него там отишли много селяни, за да се погрижат за своите хора, останали по бойното поле. Отнасяли труповете на загиналите си близки и помагали на ранените, които имали нужда от грижи. Мнозина от тежко ранените умрели след края на битката.

Туре Хюнд се приближил към лобното място на краля и потърсил тялото му, а когато не го открил, започнал да разпитва хората около себе си дали някой знае къде може да е. Никой не знаел нищо. Туре попитал и земевладелеца Тургилс дали не знае какво е станало с тялото на крал Улав. Тургилс отговорил така: „Аз не участвах в битката и не зная много за нея. Какво ли не говорят хората!? Някои казват, че са видели краля през нощта в Стад с дружината си. Ако пък е загинал, някой от неговата дружина трябва да е скрил трупа в горичката или да го е покрил с камъни.“

Въпреки че Туре бил сигурен, че Улав е загинал, мнозина около него започнали да се съмняват в това и да шушукат, че кралят е оцелял след битката и не след дълго щял да събере нова войска и да тръгне срещу тях. Туре се качил на корабите си и отплавал от фиорда. Войската се разпръснала и селяните отнесли ранените си, които останали живи.

238. Тургилс Холмюсон и синът му Грим се грижели за трупа на крал Улав и не намирали покой, защото се страхували враговете му да не го открият и да се гаврят с него. Чували селяните да казват, че ако намерят тялото на краля, ще го изгорят или ще го пуснат на морското дъно. Често нощем бащата и синът виждали светлина над мястото, където Улав загинал, и там, където било скрито тялото му. Тургилс и Грим се страхували, че враговете също ще забележат това сияние и точно там ще потърсят трупа. Тогава се заели да го преместят на сигурно място. С големи усилия направили един сандък, в който положили тялото на краля. После направили още един сандък по подобие на първия и го напълнили с торф и камъни, тежки колкото човешко тяло. После заключили здраво капака и на двата сандъка.

Когато цялата селска войска заминала от Стиклестад, Тургилс и синът му тръгнали на път. Намерили един сал със седем-осем моряка, които били роднини или приятели на Тургилс. В пълно мълчание пренесли сандъка с тялото на краля на борда и го скрили под въжетата. После качили и сандъка с камъните, но го поставили на най-видното място. След това тръгнали към фиорда. Случили на силен попътен вятър и привечер стигнали до Нидарос и акостирали до кралския пристан. Тургилс изпратил пратеници при епископ Сигюрд, които трябвало да му предадат, че са пристигнали с тялото на крал Улав. Когато епископът получил съобщението, веднага изпратил свои хора на пристана. Те взели гребна лодка, спрели до сала на Тургилс и помолили да им предадат тялото. Тургилс и синът му качили сандъка с камъните на лодката и хората на епископа се отдалечили към брега, където свалили товара си. Нощта била тъмна. Тургилс и моряците му загребали нагоре по течението на реката и когато излезли извън селището, спрели край едно място, наречено Саюрли. Там свалили скрития под въжетата сандък с тялото на крал Улав и го оставили в празна къща, малко отдалечена от останалите постройки. През цялата нощ бдели над тялото, а Тургилс слязъл в града и се срещнал с най-добрите приятели на краля по тези места. Попитал ги дали ще приемат тялото на краля. Никой не посмял да направи това и Тургилс и синът му отнесли сандъка с тялото на брега на реката, където го погребали грижливо в един стръмен склон. Те изравнили внимателно почвата след това, та никой да не забележи, че някой е копал скоро на това място. Приключили, преди да съмне. После се качили на сала и отплавали. Не спрели, преди да стигнат в Стиклестад.

239. Свайн, синът на крал Кнют и кралица Алфива, дъщерята на ярл Арнфин, бил оставен да управлява Юмсборг^[69] във Вендландия. Той току-що бил получил вест от баща си Кнют да тръгне към Норвегия, да завземе властта и да стане крал на тази страна. Свайн веднага заминал за Дания, събрал войска и придружен от ярл Харалд и други знатни хора тръгнал на път. За това разказва Турарин Ловтюнге в „Глаалогнсквида“^[70], в която възпял Свайн Алфивюсон:

Никой не отрича,

че датчаните в смел поход тръгнаха

със сина на властелина.

Ярлът бе пръв от всички

и него следваха воините,

предани до край.

Свайн заминал за Норвегия и майка му Алфива го последвала. На всички съвети на старейшините в страната той бил провъзгласен за крал. Когато сражението в Стиклестад било в разгара си, Свайн пристигнал във Викен. По това време загинал крал Улав. Свайн продължил пътя си и накрая през есента спрял в Тронхайм. И тук го провъзгласили за крал, както навсякъде другаде.

Крал Свайн прокарал нови закони. Повечето се основавали на законите в Дания, а някои дори били по-строги. Никой нямал право да напусне страната без разрешение от краля, а ако все пак заобиколи закона, имуществото му веднага ставало собственост на краля. На този, който убиел човек, отнемали и земята, и движимото имущество. Ако човек, който е извън закона, получел наследство, то ставало собственост на краля. За Коледа всеки селянин бил длъжен да даде на краля по едно мале^[71] малц на семейство и един бут от тригодишен вол — това се смятало за поземлен данък. Освен това селяните трябвало да отделят за краля и по един спан^[72] масло. Всяка домакиня била длъжна да плаща годишен данък от определено количество непреден лен, коноп и вълна. Селяните трябвало да строят безплатно всички къщи, които пожелаел да има кралят в именията си. На всеки седем мъже един отивал войник, а за такива били годни всички от мъжки пол над петгодишна възраст. Войникът трябвало да се грижи сам за снаряжението си и за мястото си като гребец на кораба. Всеки човек, който отивал на риболов, там, където спирал да хвърли мрежите си, трябвало да плаща такса от пет риби. Кралят имал право да ползва място на всеки кораб, който напускал страната. Заминаващите за Исландия плащали гранична такса независимо дали били норвежци или исландци. Датчаните имали толкова големи права в Норвегия, че когато давали свидетелски показания, те винаги били предпочитани пред тези на норвежците.

Когато народът бил запознат с тези закони, веднага възроптал срещу тях. Хората започнали да шушукат помежду си и тези, които не били противници на крал Улав, казали: „Ето ви, трьондерци, приятелство и заплата от крал Кнют! Заслужавате си го, защото се борихте срещу крал Улав и го убихте. Отнехте кралството му. Бяха ви обещани мир и справедливост, а получихте насилие и робство. Вие сторихте голям грях и подлост.“ Никой не възразил на тези думи. Всички признали, че лошо са си постлали. Но по една или друга причина хората не посмели да тръгнат срещу крал Свайн, най-вече заради това, че повечето имало роднини или близки хора — заложници при крал Кнют. А и нямали водач, след който да тръгнат. Скоро надлъж и нашир се почувствало негодуванието срещу краля. Главната вина за несгодите си хората хвърляли върху Алфива. Мнозина вече не се страхували да говорят истината, когато ставало дума за крал Улав.

240. През тази зима в Тронхайм усилено се заговорило, че крал Улав бил свят мъж и че имало много знамения, които потвърждават това. Мнозина започнали да се молят на Улав за важни за тях неща. Повечето от тези селяни получили помощ — някои оздравели, други имали късмет в пътуванията си или получавали онова, за което се били молили.

241. Айнар Тамбаршелве пристигнал в именията си от Англия. Той трябвало да получил приходите от земите, които крал Кнют му обещал, когато били заедно в Тронхайм, а те съставлявали едно ярлство. Айнар Тамбаршелве нямал желание да се противопоставя на крал Улав и не пропуснал да го разгласи. Той си спомнил, че Кнют му бил обещал ярлство в Норвегия, но не спазил обещанието си. Айнар първи от знатните в страната потвърдил светостта на крал Улав.

242. Фин Арнесон не останал дълго в дома на Калв в Еге, защото не можел да се примири с това, че Калв е участвал в битката срещу Улав. Фин непрестанно корял Калв за това. Турберг Арнесон бил още по-непримирим от Фин. Той също тъгувал по дома си. Калв дал на братята си един дълъг кораб с всичко необходимо и голяма свита и те заминали за именията си. Арне Арнесон дълго лежал заради раните си, но накрая оздравял и дори ги забравил. През зимата също си заминал за дома на юг. Всички братя се помирили с крал Свайн и останали по домовете си в мир.

През лятото, което сменило зимата, усилено се заговорило, че крал Улав е светец. Още преди това хората говорели разни неща за него. Мнозина Вярвали в светостта му, въпреки че били въстанали срещу него с омраза и не били казвали добра дума за него приживе. Сега хората започнали да хулят най-върлите противници на Улав. По-голямата вина за всичко хвърлили на епископ Сигюрд. Изведнъж той се сдобил с толкова неприятели, че предпочел да замине от страната и да отиде в Англия при крал Кнют. Тогава трьондерците повикали епископ Гримшел от Опландия. Когато заминал за Гардарике, крал Улав изпратил епископ Гримшел да се върне в Норвегия и оттогава той живеел в Опландия. Когато получил поканата, епископът веднага се приготвил за път. Заминал най-вече, защото вярвал на слуховете за чудесата на крал Улав и бил сигурен, че този човек е светец.

244. Епископ Гримшел отишъл при Айнар Тамбаршелве, който го посрещнал с радост. Двамата разговаряли за много неща и най-вече за големите събития, които се били случили напоследък в страната. Те били единомишленици по всички въпроси.

И отишъл епископът сред хората. Приели го много радушно. Той подробно ги разпитал за светите знамения, които свързвали с крал Улав, и чул само хубави слова за тях. Тогава епископът поканил Тургилс и неговия син Грим на среща в града. Те не чакали втора покана, а веднага тръгнали. Разказали му всичко, което знаели за знаменията. Посочили и мястото, където били скрили тялото на краля. После епископът поканил и Айнар Тамбаршелве. Той веднага пристигнал в града. Двамата с епископа отишли да разговарят с крал Свайн и Алфива. Помолили ги за разрешение да изровят тялото на крал Улав. Кралят им дал разрешение и казал на епископа да се погрижи за останките на краля така, както смята, че е редно. В града имало много мъже. Няколко от тях придружили епископа и Айнар до мястото, където било закопано тялото на краля. Сандъкът се бил показал едва-едва от земята. Те го изровили.

Мнозина съветвали епископа да погребе краля край църквата „Св. Клеменс“. Останките били изровени дванайсет месеца и пет нощи след гибелта на крал Улав.^[73] Когато го извадили от земята, сандъкът изглеждал като току-що скован. Епископ Гримшел присъствал на отварянето му. От него лъхнал прекрасен аромат. Гримшел открил лицето на крал Улав и видял, че изражението му не било променено ни най-малко. Страните му руменеели, като че ли току-що е заспал.

Хората, които били видели краля малко преди смъртта му, забелязали, че косата и ноктите му били пораснали като на жив човек.

Тогава дошли крал Свайн и всички вождове и се надвесили над останките. Алфива казала: „Често се случва да се запази човешко тяло в пясъка задълго. Ако беше лежал в пръстта, нямаше да стане така.“ Епископът взел една ножица тогава и отрязал кичур от косата и един от брадата на краля. Той имал дълга брада, каквато било обичайно да се носи по негово време. И епископът се обърнал към крал Свайн и Алфива: „Сега косата и брадата на краля са точно толкова дълги, колкото в часа на смъртта му. Те бяха пораснали с толкова, колкото отрязах.“ Алфива отговорила: „Ако тези кичури не изгорят в огън, ще повярвам, че този човек е свят. Иначе ние често сме виждали, че косата на хора, лежали мъртви в земята и по-дълго от този тук, е останала непокътната.“ Епископът запалил огън, разпалил пламъците и сложил в него благовония. После сложил кичурите на крал Улав в огъня и когато благовонията изгорели, я вдигнал. Тя не била докосната от пламъците. Епископът показал това на крал Свайн и другите хьовдинги. Алфива предложила да поставят кичурите в силен огън. Тогава Айнар Тамбаршелве й казал да млъкне и я нахокал. После направили така, както им казал епископът, и със съгласието на краля народът отсъдил, че крал Улав е свят човек. Останките му били отнесени в църквата „Св. Клеменс“ и поставени на самия олтар. Ковчегът му бил обвит в скъпи материи. Скоро след това се случили знамения, доказващи светостта на Улав.

245. На брега, където бил заровен сандъкът с тялото на крал Улав, бликнал извор и хората се лекували с водите му. Почистили и подредили около него и оттогава се грижели внимателно за този извор. До него построили малка църква, олтарът на която разположили на мястото, където лежал заровен сандъкът на крал Улав. На това място се издигнала църквата „Исус Христос“ на Улав Кире. Когато на нейно място построил голямата катедрала, архиепископ Йойстайн наредил олтарът също да бъде поставен на мястото, където бил гробът на Улав.

А църквата „Св. Улав“, построена от Магнюс Добрия, стои на мястото, където някога се е издигал сайвантът, в който Тургилс крил тялото на Улав през първата нощ. Мястото, където мощите на Улав били свалени от сала на брега, днес се нарича „Моравата на Улав“. Днес това място се намира в средата на града при Кунгенсгате. Епископът се грижел за останките на крал Улав. Той подрязвал ноктите и косите му, защото те продължили да растат като на жив човек. За това разказва скалдът Сигват:

Аз лъжа,

ако Улав като жив човек не притежава

коса растяща.

Ще зарадвам с тази балада

дружината на краля.

Докато расна таз коса,

задържа се радостта

на хълма Гардар.

Кралят даде зрение на Валдемар.^[74]

Турарин Ловтюнге съчинил „Глаалогнсквида“ — баладата за Свайн Алфивюсон, и ето първите стихове от нея:

И ето, кралят върховен

издигна резиденция в Тронхайм,

отгдето вечно той ще управлява

таз страна.

Това бе там,

където Улав някога живя,

преди да тръгне към смъртта

и кралството небесно.

Там, както всички знаят,

светец стана този крал.

Едва ли би получил

синът кралски щастие небесно

без щедрият на дарове да стане

посредник за това.

И тъй, лежи с останки непокътнати

чист кралят,

от всички възхваляван,

и, както като беше жив,

косата и ноктите му пак растат.

Църковните камбани

сами звънят над неговото ложе

и всеки ден народът чува

звънът камбанен да се носи

над останките на краля.

Там горе на олтара

в чест на Христос свещите горят.

Тъй Улав душата си пречистваше

преди смъртта.

Там почива смелият крал.

Хлипа една войска и за помощ моли.

Слепи търсят изцеление от краля

и здрави си отиват.

Моли се ти на Улав

власт да ти даде в страната своя.

На Бога приближен е той.

От него може да получиш само

благоденствие и мир за всички хора,

ако молбите си към него те отправят,

и ти, приятелю, говорещ на латински.

По онова време Турарин Ловтюнге живеел в обкръжението на крал Свайн и чул, че крал Улав е светец. Можел да се види полъхът на небесните сили и да се чуе звън на камбани, свещите на олтара като че ли се запалвали от небесен огън, когато се говорело за неговата святост, казал Турарин. При Улав Светия идвали толкова много хора, колкото цяла войска — слепи, куци, болни хора. Всички те си тръгвали здрави оттам. Турарин не разказва много за това, нито изрежда имена, но е сигурно, че безброй много хора са получили изцеление по времето, когато светият крал правел своите чудеса. По-долу изброяваме някои от най-големите чудеса, които е направил, както и онези, станали след смъртта му.

246. Онези, които пишат хрониките, казват, че Улав Светия бил крал на Норвегия в продължение на петнайсет години, след като ярл Свайн напуснал страната. Зимата преди неговото заминаване Улав получил от опландците титлата крал. Скалдът Сигват разказва:

Улав, великият владетел,

петнайсет зими

стоеше начело на страната,

преди да я напусне.

Кой народ на север

има по-първи предводител?

Прекалено млад загина кралят!

Крал Улав Светия загинал на тридесет и пет годишна възраст според това, което твърди свещеник Аре. Улав водил двайсет големи битки. Скалдът Сигват разказва:

Някои от хората вярваха в Бог.

На две разделена беше войската.

Двадесет големи битки

води великият владетел.

Отдясно разположи смелите християни.

Добри ми Боже, аз те моля —

бащата на Магнюс приеми

в твоето лоно.

Ето че вече разказахме част от сагата за крал Улав и за някои от събитията, които се били случили, докато той управлявал Норвегия. Разказахме за гибелта му и за това, че е станал светец. Не ще бъде пропусната и причината, на която се дължи най-много неговата слава — неговите чудеса. Именно за тях ще разкажа сега в тази книга.

247. Крал Свайн Кнютсон властвал в Норвегия в течение на няколко години. Той бил още дете — и по възраст, и по разум. Майка му Алфива управлявала страната от негово име и мъжете в страната били нейни заклети неприятели. Множество датчани станали господари в Норвегия, а това не харесало на народа. Цялото население на страната хвърляло вината за това върху трьондерците и съжалявали, че крал Улав е бил убит, а земята отнета от него. Хората съжалявали, че оставили народа си да попадне под лошо управление с насилие и робство, ограничаващо целия народ — както знатните хора, така и простолюдието. Хората казвали, че трьондерците били виновни за положението и те трябвало да направят всичко възможно, за да „отхвърлят това иго“. Народът смятал също, че трьондерците имали най-голямата власт в страната за времето си заради това, че техните хьовдинги били най-влиятелните и населението на Тронхайм — най-многочисленото. Когато трьондерците разбрали, че народът ги обвинява, те си дали сметка, че всичко това е справедливо и те наистина са сторили голяма глупост, отнемайки живота и земята от крал Улав. Казали, че плащат твърдо скъпо за нещастието, което са предизвикали. Хьовдингите им се събрали и обсъдили положението. Тези срещи били водени от Айнар Тамбаршелве.

Подобно нещо се случило и с Калв Арнесон — той осъзнал грешката, която направил, отивайки при крал Кнют, защото всички обещания, които му бил дал този крал, останали само на думи. Кнют обещал на Калв ярлство и власт над цяла Норвегия. Ето защо Калв предвождал войската в битката срещу Улав, убил светия крал и завзел земята му, но не получил по-висока титла от тази, която вече имал. Калв бил дълбоко обиден. Тръгнали пратеници между братята Калв, Фин, Турберг и Арне. Накрая те се помирили.

248. След като минали три години, откакто Свайн поел властта в Норвегия, в страната плъзнали слухове, че на запад се е събрала войска и неин предводител бил някой си Тригве. Той твърдял, че е син на Улав Тригвасон и Гида Английска. Когато крал Свайн научил, че в страната се кани да дойде чужда войска, свикал войска от северните части на Норвегия. Последвала го и по-голямата част от феодалите в Тронхайм. Айнар Тамбаршелве останал в дома си и не пожелал да тръгне с крал Свайн. Когато до Калв в Еге стигнало нареждането на краля да събере дружина и да се присъедини към кралската войска, той приготвил кораба си с двайсет двойки гребци, качил на него домашната си охрана и колкото може по-бързо тръгнал. Насочил се към изхода на фиорда и не дочакал крал Свайн. После се отправил към Мьоре и не спрял, преди да стигне до брат си Турберг в Гиске. Всичките братя и синове на Арне се събрали на съвет.

След това Калв тръгнал на север и останал във Фрекьойсюнд, където дрейфували корабите на крал Свайн. Калв влязъл от южната му страна и когато двамата със Свайн се видели, повели разговор. Хората на краля му предложили да се присъедини към краля и да защитава страната заедно с него. Калв отговорил: „Направих достатъчно, да не кажа прекалено много, като се бих срещу собствените си сънародници, за да спечеля земя за нашествениците.“ И заедно с хората си продължил своя път на север. Не спрели, докато не стигнали в имението на Калв в Еге. Този път нито един от синовете на Арне не последвал краля. Крал Свайн повел войската си към южната част на страната и понеже не се чуло да е пристигала войска от запад, продължил пътя си на юг до Агдер, защото приближените му предполагали, че Тригве ще акостира първо във Викен, тъй като там били управлявали дедите му и щял да получи най-голяма подкрепа. Очаквало се много от неговите роднини да му помогнат.

249. Пристигайки от запад, крал Тригве влязъл с войската си първо в Рогаландия. Там научил, че крал Свайн е отплавал на юг. Тогава Тригве също тръгнал към Агдер. Когато крал Свайн разбрал, че Тригве е пристигнал и научил точно къде се намира, обърнал носовете на корабите си на север и плавал, докато се срещнал с него в Сьокнасюнд в Бокн, близо до мястото, където загинал Арлинг Шалгсон. Разразила се голяма и кръвопролитна битка. Казват, че Тригве хвърлял копията с двете си ръце едновременно. Той твърдял: „Така ме е учил баща ми да пея молитвите.“ Враговете му казвали, че дори да е син на свещеник, по държанието си той прилича повече на Улав Тригвасон. Тригве бил необикновено смел мъж. В тази битка той загинал заедно с мнозина от воините си. Някои от хората му успели да избягат, други помолили за пощада. За това се разказва във флока за Тригве:

В стремеж за слава

от север Тригве

към бойното поле отплава.

А от юг крал Свайн се втурна

в боя срещу него.

Аз бях на кораба,

когато във сражение,

без да се бавят, влязоха.

Воините мъртви падаха там, където мечове звънтяха.

Тази битка щяла по-късно да бъде спомената във флока за крал Свайн:

Неделна утрин бе, девойко,

и то съвсем обикновена.

Такава, във която

бира с лук

девица на мъжа поднася.

Тогава не един смелчага

загина от секира.

Крал Свайн нареди

на своите войници

щевените си да държат един до друг.

С месо сурово, прясно

враните заситиха глада си.

След тази битка крал Свайн продължил да властва в Норвегия, а в страната настанал мир. Зимата кралят прекарал на юг.

250. През същата зима Айнар Тамбаршелве и Калв Арнесон се срещнали и обсъдили положението. По това време при Калв дошли пратеници на крал Кнют, който искал от него да му изпрати три дузини бойни брадви от най-добро качество. Калве отговорил на пратениците: „Никакви брадви няма да изпратя на краля. Кажете му, че на сина му ще дам достатъчно от тях.“

251. Рано напролет Айнар Тамбаршелве и Калв Арнесон тръгнали с голяма дружина от най-добрите воини на Трьонделаг. Те минали през Шьолен в посока Йемтландия, оттам се насочили към Хелсингландия и спрели в Свитюд, където се сдобили с кораби.

През лятото заминали за Гардарике и през есента стигнали до Алдайгюборг. Оттам изпратили няколко души в Холмгард при крал Ярислайв с предложението да посрещне Магнюс, сина на крал Улав Светия, и да го придружи до Норвегия, като му помогне да си възвърне наследственото кралство и го провъзгласи за крал на тази страна.

Когато получил това съобщение, крал Ярислайв се посъветвал с кралицата и хьовдингите си. Всички били единодушни, че трябва да се изпрати вест до норвежците да се съберат и да посрещнат крал Ярислайв и Магнюс. Обещали им исканата подкрепа. Когато пристигнали в Холмгард, норвежците решили, че ще станат приближени на Магнюс. Калв и останалите, които преди се били срещу крал Улав в Стиклестад, се заклели във вярност на Магнюс, който ги уверил, че ще ги подкрепя, простил им и се заклел също във вярност към тях, ако стане крал на Норвегия. Магнюс трябвало да стане духовен син на Калв Арнесон, а от своя страна Калв трябвало да направи всичко възможно, за да стане кралството на Магнюс по-голямо и по-независимо отпреди.

Бележки

[1] Викингски походи — грабителски походи. ↑

[2] Юлиан Отстъпник (332-363) — римски император от 361 г.; прави опит да възстанови езичеството; загива в битка с персийците през 363 г., но според легендата е убит от Меркурий с копие. ↑

[3] Крепостта — дн. Лондон. ↑

[4] Тингмани — датската дружина на крал Кнют. Създадена е през 1018 г., а тук Снуре употребява названието, отнасяйки го за по-ранни събития. ↑

[5] Кантараборг — дн. Кентърбъри. ↑

[6] Холар — името на местността, където се намирали каменните гробници; вероятно не трябва да се схваща като име на населено място. ↑

[7] Замъка — според френски източници Улав бил поканен от херцога на Нормандия Рикард, за да му помогне срещу Еюде от Шартр. Улав превзел Бретан и крепостта Дол. Това се случило през есента на 1013 г. или в началото на 1014 г. Дол се намирала в залива, наричан Рингсфюрд. ↑

[8] Вилялмсби или Градът на Вилялм. Вилялм е петият херцог на Аквитания (990-1030). Според френски източници той се борил против норвежките викинги по крайбрежието на Поату. Предполага се, че Вилялмсби е Вилямеа в Северна Испания. ↑

[9] Фетлафюрд — фиорд, намиращ се най-вероятно на югоизток от Коруня, Испания. ↑

[10] Пайталандия — Поату, южно от устието на Лоара. ↑

[11] Рюда — Руан, столицата на Нормандия. ↑

[12] Ема в действителност е сестра на Рикард, ярлът на Рюда. ↑

[13] Лангспид — Дългото копие. ↑

[14] Гюнил — Снуре греши, става дума за Сигрид. ↑

[15] Мюнев — Малкия нос. ↑

[16] Кордуанси — мъжка дреха, съчетание от чорапи и панталони от кожа, характерна за Кордова, Испания. ↑

[17] Кралят на Валдрес не се споменава по-нататък; говори се само за петима крале на Опландия. ↑

[18] Входна такса — исландците били задължени да плащат този вид данък, когато влизали в Норвегия, след като през 1262-1264 г. се предали под властта на норвежкия крал. ↑

[19] Неделя сутрин — Снуре смята, че битката се е състояла през 1015 г., но всъщност тя се е състояла на 25 март 1016 г. ↑

[20] Дигре — Якия. ↑

[21] Конярят бил един от най-личните хора в дружината на краля. На съветите той говорел от името на краля. ↑

[22] Гести — мъже на служба при краля, които получавали половината от заплатата на дружинниците и изпълнявали функциите на днешните полицаи. ↑

[23] Скафте Туродсон е рецитатор на закони от 1003 до 1030 г. ↑

[24] Ялтландия — Шетландските острови. ↑

[25] Фарер — вид викингски военен кораб. ↑

[26] Сисли — вид викингски военни кораби. ↑

[27] Юлвалде — Камилата. ↑

[28] Холмгард — дн. Новгород, Русия. ↑

[29] Стирбьорн — братов син на Айрик Сайешаал (Победоносния). Той нахлул по Източния път, превзел Юмсборг във Вендландия и загинал в битката срещу Айрик край Фирисон. ↑

[30] Йом — месецът от средата на февруари до средата на март. ↑

[31] Кинделмеса — литургия, която се изпълнявала на 2 февруари. ↑

[32] Кирялаландия — Карелия. ↑

[33] Кюрландия се намира в Латвия. ↑

[34] Тингът на Мюла — Снуре вероятно има предвид тинга на Мура — стария съвет на шведските крале край Упсала. ↑

[35] 25 юли. ↑

[36] Ярислайв — Ярослав Мъдри (ок. 978-1054), син на Владимир I; владетел на Новгород и Киев от 1016 г. и велик киевски княз от 1019 г. ↑

[37] Мелколм или Малколм Маккенет — шотландски крал 1005-1034 г. ↑

[38] Битката при Брианс не се е състояла през 1004 или 1005 г., както смята Снуре, а през 1014 г. ↑

[39] Фостре — Възпитателя. ↑

[40] Шейсет години — точните години са петдесет. Турфин починал през 1064 или 1065 г. ↑

[41] Нощта на зимата се празнувала около 14 октомври. ↑

[42] Средата на зимата — жертвоприношението се правело в Нощта в средата на зимата на 12 януари. ↑

[43] Нонмеса — литургията в деветия час (от лат. език nona hora), която се пеела около 15-16 ч. ↑

[44] Карламагнюс (или на латински език Carolus Magnus) — Карл Велики. ↑

[45] Мечо — скалдът използва това обръщение към Берсе, защото „берсе“ на старонорвежки означава мечка. ↑

[46] Юмале — небе, небесен бог. ↑

[47] Десет пенинги за един лакът сукно — през XI и XII в. един лакът сукно струвало пет пенинги. Когато започнали да се секат монети, започнали да правят разлика между пенинги за тегло и пенинги за брой монети. В Южна Исландия един лакът сукно струвал 10 пенинги в монети. ↑

[48] Йемтландия — Скритата страна. ↑

[49] Оре — глухар, дива кокошка. ↑

[50] Аюстмани — така наричали на островите в Западно море и в Исландия норвежците, т.е. „хората от изток“. ↑

[51] Рюда — Руан във Франция. ↑

[52] Флок — реч в стихотворна форма, вид стихотворение без припев. ↑

[53] Стотица — в древността една голяма стотица била равна на 120. ↑

[54] Ярл Валтюв и ярл Морюкоре в действителност не са били синове на ярл Гюдине. ↑

[55] Фруде — един от морските крале. ↑

[56] Ингве — нарицателно за крал. ↑

[57] Месата на Свети Томас се е отслужила на 21 декември 1028 г. ↑

[58] Вулгария — Велика България край река Волга. ↑

[59] Юшал — Йерусалим. ↑

[60] Орос — Упсала, Швеция. ↑

[61] Улавсби — жилището на Улав. ↑

[62] Три хиляди — Всъщност става дума за 3600 души. ↑

[63] Адил — легендарен крал на Упсала. ↑

[64] Хилд — една от валкюрите. ↑

[65] Кнаресмед — Корабостроителя. ↑

[66] Станало тъмно като в нощ — това слънчево затъмнение не е станало по време на битката, а един месец по-късно на 31 август 1030 г. Самият Снуре е черпил сведения от по-стари източници и е направил грешен извод. Той използвал стиховете на скалда Сигват, който не е участвал в битката, а е научил за затъмнението едва след като крал Улав е провъзгласен за светец. ↑

[67] Има се предвид Туре Хюнд, чието име Хюнд означава „куче“. ↑

[68] Става дума за Бьорн, чието име означава „мечка“. ↑

[69] Юмсборг — град остров Волин в Померания. ↑

[70] Глаалогнсквида — „Песен за безветрието“. ↑

[71] Мале — мярка за вместимост на течности — 15-20 л. ↑

[72] Спан — мярка за вместимост — около 9 кг. ↑

[73] 3 август 1031 г. ↑

[74] Валдемар — знамението, свързано с този крал, за което се споменава тук, сега вече е непознато. ↑