Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Зенон Косидовски. Библейски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор на издателството: Мария Бойкикева

Художник: Румен Ракшиев

Художествен редактор: Светлозар Писаров

Технически редактор: Венета Кирилова

Коректор: Евгения Веселинова

 

Дадена за набор на 20.III.1981 г.

Подписана за печат на 20.VII.1981 г.

Излязла от печат на 29.VII.1981 г.

Печатни коли 28,25. Издателски коли 28,25.

Усл. изд. коли 35,32. Издателски №24697

Лит. група II-2. Формат 15/60/90.

КОД 02/9531222511/0442-4-81.

 

Цена 4,91 лв.

 

Издателство „Наука и изкуство“ — София

Печатница „Александър Пъшев“ — Плевен


Увод

Книгите ми обикновено биват причислявани към категорията на научно-популярните произведения. Без да подценявам тази от своя страна полезна област, трябва да призная, че моите амбиции отиват по-далече. Може би се поддавам на илюзии, но аз смятам себе си за писател, който си е избрал за художествен материал епопеята на научните постижения. Мене ме ентусиазира откритието, но в още по-голяма степен самият откривател като човек, неговите усилия, неговите мъки и драматични приключения по пътя към истината, успехите му, колко често постигани с цената на здравето и живота му.

Защото какво може да бъде по-увличащо от тази дълга върволица от тихи изследователи, гениални и благородни маниаци или безкористни авантюристи, жадни за знания, които напук на всичко са сривали предразсъдък след предразсъдък и са вкарвали все повече светлина в нашите тъмни мозъци? Тяхната мартирология и триумфите им — това е като че ли най-чудесната между литературните теми. Всред ужасите, които историята не ни е пестила и не ни пести, те са в същност единствената афирмация и оправдание на нашия живот на тази юдол земная. Като перифразирам Стендал, иска ми се да кажа, че без знания човечеството би било като кораб без баласт, изложен на играта на слепите стихии.

Когато съм писал за съдбата на стародавните култури, винаги съм правел това, за да търся именно тази афирмация на живота, тази ценна нишка на човешкия напредък, която се провира през бурливите периоди на войни, жестокости и мракобесие. Търсел съм човека, който се е мятал в оковите на първичните инстинкти и предразсъдъци, но въпреки това е вървял напред към светлите хоризонти на битието. Проследяването на неговия пълен със страдания път през ерите, епохите и столетията — това е именно темата на книгите ми. Защото няма по-вълнуваща епопея от похода на човешкия род от пещерния човек до откривателя на атома и тайните на космоса.

В тая перспективна картина част с немалко значение представлява тъкмо Старият завет. Той пронизва с хиляди нишки нашата култура, под негово влияние се е формирало въображението на поколенията, езикът ни и нашите обичаи.

А колко малко сме запознати ние с неговото съдържание! По-старото поколение помни отделни избрани откъси, но днешното, възпитано в светски дух, вече не знае нищо за Библията. Официалният превод с архаичния си език не поощрява обикновения човек към четенето й, а хората с рационалистични убеждения се плашат поради мнението, че това е религиозна книга, пълна със стари митове и обредни предписания.

Но в същност с помощта на науката се извърши процес на ревандикация на Библията като светски документ, който съдържа значителен заряд от исторически сведения. Началото на систематичните изследвания в тази област, като оставяме настрана по-старите случайни опити, се пада в средата на XIX век. Но колко основни, революционни промени са настъпили в нашите възгледи за Библията през този относително кратък период от около сто години!

Дори до средата на миналото столетие тя е оставала запазен периметър за богословите. Като свещена книга, вдъхновена от Бога, тя се е ползувала по отношение попълзновенията на науката със своеобразен имунитет, осигурен от наредбите на църковните институции. Дълго време опитите да се погледне критично на библейския текст от лингвистична или историческа гледна точка са били смятани за светотатство и атентат срещу религиозните вярвания.

Царяло е убеждението, че Мойсей, Исус Навин, Давид, Соломон и пророците наистина са написали съответните части от Библията, че Йехова е установил „Десетте заповеди“ на Синайската планина, че Илия е отлетял на небето върху огнена колесница, а Данаил е излязъл жив и здрав от ямата с лъвовете. Когато библейският текст се е различавал съвсем очевидно от това, което се съдържа в понятието за свещеност, коментаторите са търсели в него пълен с мистика алегоричен смисъл. Така например „Песен на песните“, любовна лирика, от която блика източно сладострастие, според тяхната версия се превръща в религиозна поема, в която под името на любимия се криел Йехова, а в християнската ера — Христос.

Ние, хората от епохата на велики открития в областта на природознанието, мъчно можем да разберем как е било възможно до толкова неотдавна Библията да минава за единствен авторитет по въпросите на знанията за света. Очарователният по своята наивност библейски разказ за Адам и Ева и рая повечето хора са приемали като последна дума за началото на живота на Земята. Когато Дарвин през 1859 г. публикувал своята еволюционна теория в произведението си „За произхода на видовете“, развихрила се буря от протести не само сред вярващите в Библията, но и в известни научни кръгове.

През втората половина на миналото столетие, когато кръгозорът на нашите знания се разшири бурно поради веригата от великолепни научни открития, по силата на нещата трябваше да настъпи и обрат по отношение на Библията. Най-сетне с нейните проблеми се заемат истински учени; постепенно се развива библистиката, чиито наченки имат корените си в XVII век, и която се отделя в нов клон на науката със собствени методи на изследване, които се заострят с всеки изминат ден.

За тая промяна благоприятствува преди всичко общата атмосфера в Европа, която излиза от своята културна изолация. Пътешествениците и изследователите на непознатите континенти пробуждат жив интерес към великите култури на Близкия и Далечния Изток. Тогава между другото се стига до съзнанието, че Библията не може да претендира за изключителното право да бъде наричана боговдъхновена книга. Защото индуските брахмани имат Ригведа, изповядващите по-новия индуизъм — Махабхарата и Рамаяна, будистите от Индия отвъд Ганг, от Япония, Китай и Монголия — книгата махаяна, персите, последните последователи на Зороастър, — Зенд Авеста, мюсюлманите — корана. А списъкът съвсем не е изчерпан, защото тук сигурно трябва да се добавят още свещените книги на китайското конфуцианство и даоизъм, както и на японския шинтоизъм.

Всички тия свещени писания според техните последователи съдържат самата открита им от Бога истина, при все че се различават толкова много едно от друго. Между тях Библията заема едно от местата, и то съвсем не най-предното, защото по броя на своите последователи отстъпва на много от тях. Лишена от ореола на единственост, Библията престана да бъде необикновен и неповторим феномен, а се оказа една от многото прояви на човешкия копнеж по истината. Почвата, на която е израсла, са нормалните психологични и социални процеси, еднакви в народите на всички континенти без оглед на раса, език и култура.

Учените, които се занимават с научното изследване на библейския текст, са си изработили нова област на знанието, наречена библейска критика, която е разделена на низша и висша.

Низшата критика се занимава с установяването на възможно автентичния текст чрез откриването на грешките на преписвачите и преводачите. Нас ни интересува по-скоро висшата критика, защото благодарение на нейните сензационни заключения узнаваме какво в същност представлява Старият завет.

Пионери на тая нова изследователска област са между другите Щраус, Ренан и Велхаузен. Безукорната логика на техните лингвистични методи, доведени до изумителна прецизност, в края на краищата преодолява съпротивата на догматиците и дори католическата църква бива принудена да отстъпи.

През 1943 г. Пий XII окончателно санкционира библейската критика и по тоя начин открива за католическите изследователи пътя към знанието, чиято аргументация има толкова непреодолима сила, че е невъзможно да бъде отричана по-нататък.

С какви методи си служи висшата критика в изследователската си работа? Въпросът е доста сложен и за неспециалистите може би твърде отегчителен. За да се сведе тоя проблем до няколко основни елемента, ще си позволим едно доста опростено сравнение, което обаче има това предимство, че обяснява работата по много нагледен начин.

Да си представим един полонист, който има пред себе си разказ, комбиниран в едно цяло от заемки от Рей, Паск, Нарушевич, Немцевич и Лелевел.[1] Понеже полският език, както другите езици, с течение на времето е подложен на значителни промени на развитие, а всеки от гореспоменатите автори има и свой собствен стил, нашият полонист лесно ще открие в отделните части на текста разликите в синтаксиса, лексиката и фразеологията. С извършване на подробен анализ на текста мистификацията ще бъде открита лесно. Не само това, полонистът ще установи авторите на отделните съставни части, а ако това не му се удаде, сигурно ще определи кога е създаден даден текст според характерните белези на езика. Накрай ще отсъди, че разказът е конгломерат от откъси от различен произход и че поради това не може да бъде дело на един автор.

С подобни, само че много по-сложни проблеми имат работа критиците на Библията. Книгите на Стария завет, признавани от евреите, са се запазили на староеврейски език, като се изключат малко на брой арамейски откъси.[2] Благодарение на документите, намерени в Тел ел-Амарна и Рас Мамра, както и благодарение на някои най-стари откъси от Библията, като например песента на Мария, сестра на Мойсей, и песента на Дебора, учените успяват да реконструират староеврейския език, като се почне от XIII век преди нашата ера. По тоя начин те си създават отлично средство за лингвистичен анализ на отделните библейски книги. Естествено, че това е мравешка работа, която изисква упорит труд и огромен запас от знания. Досега тя съвсем не е още завършена, а постигнатите резултати все още са предмет на оживени научни разисквания. Известни основни констатации обаче не подлежат на никакво съмнение.

Установено е преди всичко, че Старият завет е сбор от исторически предания, народни легенди, закони, обредни предписания и митове, които по произход са от различни епохи и обществени среди. Това наследство са събрали и обработили еврейски компилатори през много по-късен период — предимно след вавилонския плен. Под напора на тия факти естествено, че се разсеяха много традиции, осветени от вековете, като например аксиомата, че автори на Петокнижието били Мойсей и Исус Навин, че пророците сами написали своите поучения (с някои изключения), че Давид бил съставил псалмите, а Соломон — Песен на песните и Притчите.

В Библията текстовите слоеве от различен вид до такава степен са се натрупали един върху друг или са се преплели, че тяхната сегрегация и научно идентифициране за дълги години още ще бъде предмет на работата на библейските критици. Освен това проблема са усложнили допълненията, направени по едни или други съображения от дълга поредица редактори, компилатори и преписвачи. Към тази област спадат между другото така наречените етиологични митове, т.е. митове, създадени „екс пост“ за обясняване на известни инциденти, чието действително развитие се е изтрило от паметта на поколенията. Етиологични митове са например чудото при преминаването на Червеното море, чудото на манната и чудото със спирането на водите на река Йордан. Изследванията показаха, че зад тях се крият съвсем естествени явления, които били затъмнени от хода на времето и едва по-късно прераснали в свръхестествени събития.

Венец на всички тия научни работи е обаче историческата критика на Библията. Ще се постараем с няколко изречения да обясним в какво се състоят нейната работа и заслуги.

До началото на XIX в. нашите сведения за древните култури на Близкия Изток бяха безкрайно оскъдни и в много случаи доста лъжливи. Единствените източници, с които разполагахме, бяха неясните споменавания в Библията и изложенията на гръцките историци, като Херодот, Ксенофонт, Ктесиас и Диодорос, при което последните двама не заслужават да им се вярва. Названията на такива народи като вавилонци, асирийци, египтяни и перси в същност малко ни говореха, а териториите на техните държави представляваха на картата бели петна. Затова нищо чудно, че Библията, изтръгната от историческия контекст, е станала поле за най-фантастични интерпретации. Не е съществувала никаква възможност да се установи кое в нея е легенда, а кое историческа истина.

Мъглите на игнорирането започват да се разпръсват едва когато настъпва епохата на големите археологически открития в средата на миналия век. Изпод пясъка на пустинята биват извадени на повърхността великолепни паметници на забравени култури: храмове и гробници на фараони, както и развалини на храмове и царски дворци в Хорсабад, Хатушаш, Ниневия, Вавилон, Ур, Угарит, Мари и в много други стародавни градове на Месопотамия и Сирия. При разкопките биват намерени безброй писмени документи, буквално цели огромни библиотеки и архиви. Така например в руините на двореца на асирийския цар Ашурбанипал в Ниневия са се запазили двадесет и пет хиляди глинени таблички с текстове, написани с клинообразно писмо. Те обхващат дипломатическа кореспонденция, трактати, молитви, литературни паметници и религиозни митове от изминалите векове, между другото епоса за Гилгамеш, в който се съдържа разказ за потопа. През 1904 г. в Суза е бил открит правният кодекс на вавилонския цар Хамурапи (1750–1690 г. пр.н.е.); както се оказа, този кодекс е бил източникът на някои правни предписания в Петокнижието.

Когато французинът Шамполион (1790–1832) дешифрирал египетските йероглифи, а германецът Гротефенд (1775–1853) проникнал в тайните на клинообразното писмо, започнало разчитането на тия документи. Тази работа съвсем не е довършена, но днес вече пред нас са изправени в пълна светлина малко известни или съвсем забравени народи от древния свят: шумери, вавилонци, асирийци, халдейци, финикийци, филистимляни, хети, митанци, перси, арамейци и египтяни. Ние вече знаем много за техните култури, религии и обичаи, а с историята на редица от тях днес сме запознати толкова подробно, че за нея са написани вече обширни книги.

В средата на миналия век започват археологически търсения и в Палестина. Извършени са разкопки и са извадени на повърхността повечето от градовете, чиито имена знаехме само от Библията. В техните развалини са намерени потвърждения на редица факти, отбелязани в Библията, като например неопровержими доказателства за завоевателната кампания на Исус Навин, останки от строителството през времето на Саул, Давид и Соломон, както и доказателства за опустошенията при нашествията на арамейците, асирийците и халдейците. От друга страна, египетските, асирийските, халдейските и персийските надписи и документи дадоха възможност да се установи, че не всичко в Библията е легенда и фантазия, че в нейното изложение стърчат като километрични знаци известни истински исторически факти.

Израилският народ, както всеки друг народ, не е могъл да живее в пълна културна и обичаева изолация, особено защото е бил млад народ в сравнение със старите богати и зрели цивилизации, които са го обграждали. Историческата критика се занимавала с откриването на тия връзки и в това отношение може да се похвали с известни несъмнени успехи. Така преди всичко по корелативния метод тя успя да възстанови частично хронологията на библейската история, да допълни или установи известни епизоди, които Библията или премълчава, или ги разглежда лаконично или едностранчиво, да осветли политическите мотиви на много събития, които не разбирахме, с една дума — да даде на доста наивно разказаната библейска история някакъв прагматичен ред на причините и следствията.

Най-важното за нас беше да се установят точните връзки в областта на обичаите, законодателството и религията. На тия въпроси посвещаваме много място в книгата, затова тук е достатъчно само да отбележим като пример, че законите и „Десетте заповеди“ на Мойсей са се оформили под влияние на месопотамското законодателство, че историите за сътворението на света, потопа и ред други разкази са заети от вавилонската митология, че дори цялата есхатология на пророците, като страшния съд, наградата и наказанието след смъртта, рая и ада, ангелите и сатаната са от чужд произход. С една дума, всички наши религиозни концепции и правила на вярата са с около петнадесет века по-стари от Библията, която ни ги е предала.

Под влияние на всички тия открития започнахме да гледаме на Библията с други очи и за наше изумление забелязахме, че тя е един от най-големите шедьоври на световната литература, творба на изключителен реализъм, в която прелива и кипи автентичен живот. Трудно е просто да се повярва, че тоя богат калейдоскоп от разкази, изпълнен с пластика, движение и колорит, както и от хора с плът и кръв, е могло да бъде създаден в толкова далечното минало и че е оцелял до наше време.

В тоя сборник от разкази, приказки, псалми, лирика и вдъхновени пророчества талантливият народ е разкрил своята житейска мъдрост, проникнал е в най-съкровените глъбини на човешката природа и смело е повдигнал основния въпрос за човека, въпроса за смисъла на живота. Темата на Библията е многовековната история на еврейските племена, изпъстрена с течение на времето с разни необикновени разкази и легенди.

Съдържанието на Библията е толкова богато, колкото богат е самият живот. Идиличните сцени съседствуват непосредствено с кървави войни, с ексцеси на разюзданост и поквара, както и с епизоди, които потрисат с трагизма си. А какво богатство има там в галерията от човешки образи! Достатъчно е да споменем на един дъх Самсон, цар Саул, който се гърчи в самотата си, в своето полуобезумяване и поражение, или пък елегантния и много ловък Соломон, натрупал голямо богатство от търговията си с коне и производството на мед.

Венецът на тия събития е общата трагедия на еврейския народ, отвлечен във вавилонското робство. Но както при правилно изградена трагедия, и тук заедно с финала настъпва катарзис, очистване и реабилитация. Във Вавилон на тия преселници не е било много зле и все пак те чезнели от копнеж по родината. Седнали край Ефрат, пеели проточено своите разкаятелни псалми и не губели надежда, че свободата ще засвети и над тях.

Когато персийският цар им разрешил да се върнат, те тръгнали всред страдания през пустинята и планинските дебри, та върху руините на опустошения, обеднял Йерусалим да градят новия си живот. Под влияние на страданията и опита някои пророци във вдъхновени видения проповядвали лична етика, обществена справедливост и монотеизъм от по-висок вид, основан върху вярата, че вселената се управлява само от един Бог. И именно в похода на израилския народ към по-висши форми на живот виждам споменатата по-горе линия на развитие, която представлява същността на историята на човешкия род.

Ето така ми се представяше Библията, когато пристъпих към написването на настоящата книга. Трудността се състоеше в това, че имах работа с двоен материал: с библейския текст, както и с огромни научни сведения, които поставяха в сензационна светлина цели раздели от израилската история или пък подробности от нея. Налагаше се да обединя тия два елемента в книгата си, която трябваше да се отличава от научните, та дори и от популярно-научните трудове.

Защото аз исках читателите да се запознаят със съдържанието на Библията и да я четат така, както я чете днес науката. Затова дадох двояка композиция на книгата си: отделно съдържанието на Библията и отделно коментара. По тоя начин се създаде тази малко странна и рискована форма, която се надявам, че няма да се окаже особено неудобна при четенето.

Когато перифразирах библейския текст, стараех се да го предам по най-лекодостъпен начин, та днешният читател да може да го чете без усилие и да съсредоточи вниманието си на самото съдържание. По тия съображения се позовах на модернизирания превод на Вуек[3], дори използувах най-новия превод на Петокнижието от оригинала.[4] Преводът на Вуек, който толкова много е възхищавал Мицкевич, Словацки и Сенкевич, съдържа много неточности, както и доста езикови изрази и обрати, които са променили значението си или са станали неразбираеми. Все пак разказът ми е запазил тук-таме оня лек архаичен дъх, който създава желания климат на старинност.

Общо взето, старал съм се да спазвам последователно двояката композиция на книгата. При случаи обаче, когато фабулата можеше да се допълни, обогати или оживи със сведения, придобити благодарение на археологическите открития, не съм се поколебал да сторя това. То се отнася например за град Ур и за ония реалии, които правят по-пластичен и жив разказа за Авраам.

Други проблеми, с които съм се борил, са психологическите мотиви, които се крият в основата на много събития. В това отношение Библията е, общо взето, въздържана, при все че много пъти прави неясни алюзии в тази насока, които карат човека да се замисли. Защо левитите под водачеството на Коре вдигнали бунт срещу Мойсей, защо собствените братя на последния са му отказали послушание, защо първосвещеникът Аарон се е отрекъл от Йехова и установил култа на златния телец? Такива интригуващи въпроси има цяло множество в Библията. Ако на някои от тях се осмелих да отговоря, винаги съм търсил оправдание или в някакъв библейски текст, или в логичното заключение, което възниква само от обстоятелствата, които съпътствуват дадено събитие.

Бележки

[1] Полски писатели от различни векове. — Б.пр.

[2] Освен тия книги, които признават евреите, както и другите християнски вероизповедания, католиците причисляват към книгите на Стария завет и седем книги, написани на гръцки, а именно книгите на Товит, Иудит, Варух, Премъдростта, Еклисиаст, както и двете книги на Макавеите. — Б.а.

[3] Якуб Вуек (1540–1997) — йезуит, богослов и проповедник — преводач на Библията на полски език. — Б.пр.

[4] Цитатите от Библията в българския превод са според текста на синодалното издание от 1925 г. — Б.пр.