Даниъл и Дина Найери
Опасна дарба или поредният Фауст (17)

Глава 16
Изплъзване

— Докато растеше в Едмънд, мислил си някога, че ще станеш рок звезда?

— Знаеш ли, всъщност не си спомням много, но едва ли бих могъл да си мечтая за подобно нещо… Искам да кажа, „Ролинг стоун“, това е голяма, много голяма чест.

— Благодаря. А как започна всичко?

— Ужасно. Участие след участие… освиркваха ни на сцената… понякога дори нямаше сцена! Настроението не беше никак весело!

— И какво се случи?

— Получихме вдъхновение, предполагам. Срещнах едно момиче. Първите ни три хита всъщност са посветени на нея…

— „Не споменавай Уенч“, „Толкова си красива, че не вярвам на очите си“ и „Не ме оставяй тъй пристрастен“?

— Именно! Да, всички са за лудото време, което прекарахме заедно.

— А наркотици вземахте ли?

— Нямахме нужда.

— Но нали каза, че не си спомняш много.

— Да, доста странно…

— Тук пише, че обикновено казваш, че си отрасъл в Онтарио.

След турнира Бисе започна да следи Кристиан по-отблизо. Тя знаеше какво направи той с Конър. Знаеше също, че се чувства виновен. По някаква причина тя се смяташе отговорна за него. Беше забелязала, че Конър не е на себе си в училище. Бе започнал да бяга от час и (според Кристиан) пропускаше някои тренировки. Един ден тя се опита да му каже, че никой друг не се вълнува задето е загубил турнира по голф, но Конър не виждаше нещата по същия начин като останалите. Най-важното нещо в живота му бе спортът и той реши, че Бисе просто се държи странно. За щастие Кристиан бе намерил доста приятели сред почитателите си. И макар че самата тя нямаше приятели, Бисе бе щастлива от този факт. Все пак съзнаваше, че всеки път, когато Конър пропуска тренировка или се втурва към вратата веднага след края на часовете, Кристиан изпитва вина. Самият той също не се задържаше дълго в училище. Също като Конър и той предпочиташе да е сам. За разлика от него обаче Кристиан имаше защо да бърза да се прибере. През следващите седмици той прекара доста време в камерата. Казваше, че е добре, дето го кара да се чувства сякаш лежи в ковчег. Казваше, че е един вид изкупление. Бисе направи всичко по силите си да го извади от това състояние. Но какво можеше да направи? Ковчегът я правеше нервна — начинът, по който той лежеше вътре, преструвайки се на мъртъв и свободен от всякаква вина за онова, което е сторил и което може да стори отново.

Някъде към средата на седмицата Бисе отиде с Валентин и Бел да гледа състезанията по плуване. По пътя към басейна те обсъждаха извинението, което Виктория бе измислила, за да не дойде с тях. Бисе обаче забеляза, че Кристиан не беше казал и дума, откакто излязоха.

— Какво има? — попита го тя. — Да не се тревожиш, че ще те победят?

Кристиан се засмя тихо, несигурно.

— Не искам да го правя.

— Знам — рече Бисе. Помисли си за всички пъти, когато брат й бе принуждаван да краде, и за вината, която изпитваше след това. Но дали всеки път се бе чувствал така? Тя си спомни, че някога той не страдаше толкова. Някога крадеше с размах и през смях, като безгрижно дете. Нещо не беше както трябва.

— Спомняш ли си онзи път, бяхме на осем години… или може би на седем… Играехме в парка с останалите деца.

Кристиан кимна.

Очите й се стрелнаха към Валентин и Бел. Валентин се закашля. Никой не продума, но личеше, че им е неудобно.

Бисе се обърна отново към Кристиан.

— Спомняш ли си как открадна поне десет пъти само в една игра? Правеше го всеки път, когато другите деца се съгласяха да играят с нас.

— Да — засмя се Кристиан. — Спомням си.

— И защо тогава ти беше толкова лесно?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо тогава крадеше с такова удоволствие, а сега ти е толкова тежко? Какво се промени?

Бисе отново погледна към Валентин и Бел. Те вървяха с наведени глави.

— Не знам — вдигна рамене Кристиан. — Сега съм по-стар.

— Не, не е това. Но нещо не е както трябва. Много неща не са както трябва.

Накрая Валентин заговори:

— Бисе, Кристиан има достатъчно тревоги.

Стисна силно ръката й и я дръпна настрани. Бисе го погледна в очите, блеснали както винаги, с разширени зеници. Очевидно бе ходил пак в онази стая — подарък от мадам Вилрой. Бисе се притесняваше от тази стая. Валентин й бе казал, че тя му дава сила, каквато не може да си представи и че е абсолютно пристрастен към нея. На Бисе не й бе разрешено да влиза вътре, но тя я бе виждала преди. Когато мадам Вилрой й даде дарбата да се крие, тя обичаше да обикаля различните помещения, да ги изследва, докато другите стояха вкаменени. Кой знае защо, никога не бе заварвала Вилрой вкаменена. Може би тя никога не попадаше под нейното влияние. Но бе намерила тази стая. А човекът, когото завари вътре, втренчен в единствения прозорец с бяла рамка, удивително приличаше на Бъди. Бисе прогони тези мисли от ума си и се върна към предишния разговор.

— А не си ли любопитен? — попита тя.

— Просто е нервен, сестричке? — обади се Бел и я прегърна. — А може и да не му се наложи да краде.

Бисе се помъчи да сподави раздразнението си от Валентин и Бел, които не схващаха проблема. Когато минаха край една будка за вестници, тя грабна един български вестник и подхвърли един долар на продавача, заедно с троснато „мерси“.

Ръката на Валентин докосна ръката на Бел. Мъничък знак на успокоение, че са заедно. Никой от тях не се забавляваше, но това беше цената на играта, която бяха избрали. Това не беше най-лошото нещо, което трябваше да направят, нито пък най-неприятното. Просто ежедневната досада — да слушат как Бисе възкресява сцени от живот, който може би бяха живели, да им се припомня за фалшивите спомени, които мадам Вилрой бе съчинила, за да запълни празнините в главите на Бисе и Кристиан. Спомени за съвместно детство, което никога не бе съществувало.

* * *

По пътя нататък Кристиан си даде обещание. Днес няма да крада. Днес, поне веднъж, няма да се поддам на този отвратителен навик. Но той знаеше, че невинаги може да устои. Понякога се питаше дали няма да е по-добре просто да се предаде. Спортът би трябвало да доставя удоволствие, помисли си. Но както винаги, бързо забрави тези мисли. Трябваше да победи. Днес щеше да има скаути за националния отбор. А това беше единственият известен му начин да се спаси от бедността и мизерията. Освен това, ако ставаше въпрос за удоволствие, просто щеше да зареже спорта и да се хване с писането.

Още веднъж Кристиан щеше да се състезава с Конър Вирт. Докато плувците се подготвяха край блокчетата за старта на 400 метра бътерфлай, правеха упражнения за разтягане и нагласяха плувните си шапки, Кристиан се приближи към Конър.

Конър вдигна очи.

— Здрасти. Поздравления за турнира по тенис. Разбрах, че си се класирал за щатското първенство.

— Благодаря — отвърна Кристиан.

— Тази година направо разбиваш всички, а?

В този момент спикерът заговори по високоговорителя: „… до блокче номер пет Конър Вирт, големият фаворит за спечелване на състезанието, се подготвя за следващата си победа в Марлоу.“ Конър се усмихна и помаха на родителите си.

Кристиан усети някакво стягане в гърдите. Спикерът дори не ме спомена. Дали го чуха скаутите? Обърна се да си върви, но тежестта на страха го притисна толкова силно, че му прилоша и дори не чу, когато говорителят изброи звездните му плувни постижения.

Когато Конър се наведе напред за загрявка, Кристиан го потупа приятелски по гърба, точно зад белите дробове, и му пожела успех.

* * *

Едва когато финишира, Кристиан осъзна какво е направил. Стигна пръв финала, но когато излезе от водата, забеляза, че никой не го гледа. Един спасител скочи в басейна. От трибуните тичаха родители. Останалите плувци завършваха един след друг и на свой ред разбираха какво се е случило. Конър Вирт едва не се бе удавил. В бързината Кристиан бе отнел твърде много от капацитета на дробовете му. Бе предположил, че той просто ще плува по-бавно. Но Конър бе припаднал, преди да осъзнае, че въздухът не му стига.

Родителите му бяха толкова уплашени, че не го пуснаха на училище няколко дни. Мисис Вирт направо се поболя от притеснение. Но тя имаше обяснение. За мисис Вирт светът бе логично място, с логична причина за всичко случващо се. Не се допускаше нищо необяснимо. Затова подложи сина си на поредица медицински прегледи и тестове, за да се открие проблема, причинил инцидента. Приятелите на Конър ходеха у тях да го видят на групи от по трима-четирима. Всеки носеше дребен подарък, най-добри пожелания и клюки от училище.

Не отиде единствено Кристиан, който предпочете да се скрие вкъщи с Бъди — единственият му истински приятел. Няколко часа след състезанието по плуване Кристиан седеше с кръстосани крака върху затворения капак на водния си ковчег. Бъди седеше до него, опитвайки се да го развесели, но Кристиан не помръдна, увесил глава, с отпуснати рамене. Дори не забеляза кога влезе мадам Вилрой и застана в средата на стаята. След няколко минути той усети, че е там, без да вдига поглед.

— Ужасно съжалявам — рече.

— Не е нужно да съжаляваш, Кристиан. Ти непрекъснато се извиняваш.

— Той едва не умря. Да не искаш да ми кажеш, че всичко е наред?

— Не. Кражбата трябва да ти помага да изглеждаш добре. Няма нищо героично да победиш умряла риба.

— Не го направих нарочно — рече Кристиан.

— Упражненията помагат да се усъвършенстваш, скъпи — завърши тя на излизане от стаята.

Бъди метна баскетболна топка към Кристиан, опитвайки се да го накара да дойде на себе си. Кристиан го погледна, благодарен за напомнянето. Той наистина имаше за какво да мисли. Баскетболният мач в петък щеше да се развие по-добре. Този път за разнообразие щеше да играе за удоволствие и да остави другите да се погрижат за победата.

— Чудесна идея, Бъди. Да поиграем баскетбол.

* * *

В петък Кристиан се върна от баскетболния мач в прекрасно настроение. Марлоу бяха спечелили. Конър бе успял да убеди родителите си, че вече е достатъчно добре, за да играе, и бе дошъл за мача. Нещо повече — той бе отбелязал победния кош и сега беше герой. Кристиан се забавляваше от играта и не открадна нито веднъж. Момчетата бяха много мили, дори го поканиха на пица след състезанието.

— Перфектен пас, Кристиан — похвали го едно момче, докато вървяха към пицарията на Вини.

Дори Конър отново се държеше приятелски. Най-после сякаш всичко си бе дошло на мястото. Когато се прибра вкъщи, Кристиан отиде направо във възстановителната стая. Щеше му се да попише в дневника си, но мадам Вилрой го очакваше. Правеше нещо с Бъди.

— Хей, остави го на мира.

— Той не е човек, Кристиан — отвърна Вилрой. Сетне добави тихо, почти на себе си: — Вече не е — тя изгледа Кристиан от главата до петите и рече: — Не бъди толкова мекушав.

Бъди се разплака, когато мадам Вилрой изви ухото му, за да провери дали не се е притъпило твърде много усещането му за болка. Кристиан си повтори наум думите й: Вече не е.

— Как мина мачът? — попита тя.

— Чудесно. Спечелихме.

— Ние?

— Марлоу. Отборът по баскетбол.

— А ти спечели ли?

— Моля?

— Не си направил нищо необичайно.

— Не се наложи, защото победата ни беше в кърпа вързана! И без това бяхме много по-добри от тях! Нямаше нужда да крада от противниците.

— А от останалите от Марлоу?

— Останалите… та ние сме на една страна! Ако открадна от тях, може и да загубим.

— Ти не си част от отбора, Кристиан. Ти си лидер. Истинският лидер не принадлежи на отбора. Отборът принадлежи на него.

— И затова трябваше да направя така, че да загубим?

— Всъщност ти загуби. Загуби от Конър.

Кристиан въздъхна и седна на ръба на камерата. Зачуди се защо мадам Вилрой толкова се тревожи дали ще спечели, или загуби. Тя какво печели? Представяше нещата така, сякаш се грижи единствено за него, сякаш самата тя няма нищо общо.

— Какво искаш? — кресна й Кристиан. Никой не можеше да отговори на този въпрос. Какво искаше тя? Защо ги бе осиновила? Защо им бе подарила уменията? Защо ги принуждаваше да вършат подобни неща? Понякога Кристиан си мислеше, че просто изпитва някакво перверзно удоволствие. Може би те бяха за нея някакъв амбициозен експеримент. Може би й харесваше да ги измъчва. А може би те бяха нейната награда. Може би в бъдещето им има нещо, заради което усилията си заслужават. А може би тя преследва нещо съвсем различно.

Кристиан се облегна на една ръка и я изгледа право в очите, без да обръща внимание на блясъка в гневното й ляво око.

Тя заговори с равен глас:

— Искам да си починеш и да помислиш добре върху това, което ти казах… Върху това какво означава да спечелиш наистина. Мисли, докато накрая проумееш… Да, точно това ти е нужно. Малко време насаме… за да помислиш.

Мадам Вилрой кимна едва забележимо. Ръката на Кристиан се плъзна и той цопна във водата. Преди да успее да надигне глава, капакът се затвори със силен трясък. Кристиан натисна с ръце, за да го отвори, но нещо го притискаше отгоре. Опита отново. Нищо. Почувства лека паника, примесена с объркване. Беше запечатан в ковчега, умът му се люшкаше от страха и гнева до мисълта какво означава да спечелиш наистина.

* * *

Залез, вечер, черна, тъмна нощ — Кристиан продължаваше да се бори, а водата пълнеше дробовете му. Той беше запечатан. Кашляше и плюеше вода. Драскаше и риташе. Ноктите му се изпочупиха от здраво затворения капак. Разкървавиха се. Всеки път, когато отпускаше ръце в мръсната вода, урината, която бе принуден да изпусне на втория ден, направо изгаряше раните по пръстите му. Не помнеше колко дълго бе крещял, молейки се някой да му помогне, проклинайки останалите, задето дори не си направиха труда да проверят къде е през цялото това време.

Тук, в мръсната вода, Кристиан стисна зъби и разбра колко силно може да намрази нещо, което някога бе обичал — камерата, победите, живота си.

* * *

На третия ден Кристиан не усещаше друго, освен миризмата на амоняк и как парчета от кожата му умират и изплуват на повърхността, подобно на напоени в мляко парченца корнфлейкс. Този път вътре имаше само вода, без синия гел, суперлекарството. Само мръсна вода, от която ръцете му се сбръчкаха. Мускулите му бяха изтощени от гладуването и висяха отпуснати. Гърбът му се бе възпалил от раните.

* * *

В неделя, някъде към края на деня, капакът леко помръдна и ненадейно се отвори. Бисе подскочи на стола, на който седеше наблизо. Кристиан се надигна от водата и седна, задъхвайки се, докато се мъчеше да поеме свеж въздух. След рязкото изправяне, той изведнъж се отпусна обратно, неспособен да се задържи прав, останал съвсем без сили, присвил очи от светлината. Той бе изцапан с нечистотии, но блед като призрак. Слънчевият лъч, който идваше от малкото прозорче, причиняваше болка в очите му, вече привикнали към непрогледния мрак. Нямаше и следа от синия гел, който по-рано го правеше неизтощим след дългия затвор. Изглежда все пак той го бе запазил жив след времето, прекарано в капана на ковчега.

— Приличаш на наркоман — отбеляза Бисе.

— Колко продължи?

— Четири дни.

— Тук ли беше през цялото време?

— Почти. Не успяхме да отворим капака. Всички се опитвахме. Предположихме, че явно трябва да мине време. Днес просто реших пак да опитам и той веднага се отвори.

— Чуваше ли ме?

Бисе не искаше да го засрами.

— Не.

Не искаше да признае, че бе чула всичко. Кристиан опита да се изправи в ковчега, но ръцете му се огънаха под тежестта на тялото. Бисе се притече на помощ. Кристиан се дръпна назад, притеснен от миризмата, която се носеше от него.

— Няма нищо — успокои го тя. — Ходила съм в животновъдни ферми. А от известно време живея с Бел.

Кой знае защо двамата се разсмяха на тази забележка. Това често се случваше в ужасни ситуации — обикновените неща да изглеждат смешни. Бисе го улови под мишниците и му помогна да се изправи. Кожата му беше бледа и леденостудена. Той грабна хавлиената кърпа, която бе метната на един стол наблизо, и тръгна към банята. Бисе понечи да го последва, но нещо в ковчега привлече вниманието й. Върху капака бяха надраскани хаотични линии и пропити с кръв кръгове. Бисе присви очи, за да ги разчете. Когато доближи лице, буквите й се сториха не толкова безумни и безсмислени, дори й заприличаха на началните строфи на красива епична поема.

— Господи, виж ме само — изпъшка Кристиан. Бисе се обърна към него. Той се оглеждаше в огледалото. — Изглеждам ужасно.

— Върви да се изкъпеш — рече тя. — А аз ще донеса храна.

Упъти се навън. Макар че тялото на Кристиан беше слабо и мръсно, той изглеждаше чист отвътре, измит, сякаш мръсотията вътре в него бе изстъргана. Изведнъж той си даде сметка за нещата, които бяха под негов контрол. Можеше да избере къде да отиде, какво да каже, какво да яде. Усети свобода, каквото по-рано не бе имал. Предположи, че сигурно така се чувстват затворниците в първия ден, след като излязат на свобода. Но най-вече усещаше лекота в сърцето си. Нещата, които го бяха плашили преди, вече не му се струваха толкова страшни. Не беше толкова страшно да си беден или гладен, или пък да те лишат от нещо за известно време. Може би щеше да е добре да опита нещо ново.

— Хей, Би.

— Да?

— Благодаря ти, че си била до мен.

— Хей, та нали затова са по-големите сестри? — намигна му тя.

— Наистина го мисля.

— Знам. Знам какво е… да си сам по този начин.

Бисе разбираше през какво бе преминал Кристиан много по-добре, отколкото той си представяше. Отначало го бе слушала как крещи и ругае часове наред. Бе се мъчила да го освободи от ковчега. След това, когато останалите се бяха отказали и си бяха отишли, Бисе бе чула как тонът му се променя от отчаяние към примирение. Накрая звучеше така, сякаш се бе отказал напълно от всичко, което по-рано бе желал, сякаш вече нямаше никакво желание да открадне отново. И точно тогава, изведнъж, ковчегът се бе отворил, показвайки, че вече няма власт над него.

Кристиан се обърна към сестра си. Искаше да й разкаже какво се бе случило.

— Беше истински, ад… бях… — но тогава Бисе го прекъсна, защото осъзна, че тялото му още е мокро и че нещо липсва.

— Кристиан, виж. Белегът на гърдите ти е изчезнал.