Кати Хапка
Тайна идентичност (1)

1

Когато Декстър отвори очи, го обгърна пълен мрак.

— Дейзи! — задавено промълви той. Гласът му прозвуча глухо. — Дейзи, къде си?

Мозъкът му, подобно на радиоапарат, който търси сигнал през пукота и шума на статичното електричество, започна да се прояснява и суматохата, която цареше наоколо, стигна до него. Пронизителни писъци и дрезгави викове, звън от удар на метал в метал, писък на спирачки, блъскане, пукане. А над всичко това се извисяваше един всевластен вой на машина, който отразяваше туптенето в главата му. Суматохата изпълни Декстър с ужас, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да се махне, да намери Дейзи и да избяга…

Декстър се опита да се изправи, но нещо му попречи. Усещането бе придружено от рязка и тъпа болка в гърдите. Тя пробуди сетивата и в останалата част от тялото му и десетина различни болки го пронизаха от глава до пети.

Какво ставаше с него? И защо не виждаше? Декстър премига бързо няколко пъти, но тъмнината не се замени със светлина, макар звуците около него да се усилиха. Изпаднал в паника, той вдигна ръце към очите си. Пръстите му срещнаха меката еластична тъкан на превръзка, която покриваше лицето му.

Той се почувства като пълен глупак, дръпна я и премига срещу килимче с логото на „Океаник Еърлайнс“. Беше открил причината за слепотата си. След това откритие всичко около него започна да си идва на мястото. Седеше в самолета, който трябваше да го върне обратно вкъщи, в Съединените щати. „Ръката“, която го приковаваше на място, беше предпазният колан, все още здраво заключен в механизма си, въпреки че по-голямата част от самолета, към който принадлежеше, беше разрушена…

„Дейзи“, помисли си Декстър в нов пристъп на паника.

Усилията, които му трябваха, за да обърне глава й да погледне към седалка зад себе си, бяха невероятни. След като най-сетне успя, установи, че седалката е празна.

Очите му още не се бяха приспособили към светлината и Декстър примигваше, когато откъм пътеката пред него изскочи разтревоженото лице на млад мъж.

— Хей? — обърна се младият мъж към него. — Добре ли сте?

— Аз… — Декстър се опита да каже още нещо, но езикът му залепна за небцето. Той преглътна с мъка и се опита да преодолее ужасното усещане, че гледа собственото си лице.

Чертите на непознатия се разместиха. Декстър видя, че макар и някъде на неговите години, а може би и малко по-възрастен, непознатият всъщност изобщо не прилича на него — очите му бяха по-светли, косата — по-тъмна, а носът, брадичката и челото — съвсем различни.

— Аз… — започна отново Декстър, но спря неуверено. Не можеше да фокусира раздвоения си поглед. Разрошената коса на другия мъж и сините му, тревожни очи се размазаха като стар филм, гледан през аквариум.

— Дръжте се! — каза непознатият. — Веднага ще ви изведем оттук.

— До-о-о… — Декстър спря, опита се да стигне до втората сричка. След дълга умствена борба успя. — Добре! — простена той.

Усилието, което говоренето му костваше, изцеди силите му до последната капка. Очите му се притвориха, а тъмнината се спусна над периферното му зрение.

— Дръжте се — настоятелно каза разтревоженият непознат. — Останете с мен! Говорете ми! Как се казвате?

Декстър беше сигурен, че знае отговора на този въпрос, но той се носеше около него и не можеше да го улови. С последни сили Декстър успя да го хване.

— Декстър… Декстър Крос — простена той. След това се отказа от борбата и отново потъна в изкусителния мрак на безсъзнанието.

Декстър не знаеше колко време бе минало до второто му идване в съзнание. Отново бе обгърнат от тъмнина, но този път тя беше нарушена от бледа лунна светлина и трепкащите оранжеви светлини на близки лагерни огньове. В първия момент Декстър не разбра къде се намира. След това усети грапавата субстанция на пясък по кожата си. Кожата на ръцете му настръхна от повея на свежия бриз, който изпълни ноздрите му със соления, специфичен мирис на море. Той вдигна ръце, за да ги раздвижи и стопли, и мускулите му остро възроптаха. Това събуди нервната му система и миг по-късно цялото му тяло се раздра от болка, сякаш го беше тъпкал обезумял великан.

Едва тогава Декстър си спомни самолетната катастрофа. Той стисна очи в опит да прогони ужасните образи, които изпълниха съзнанието му. Пищящи двигатели, пищящи хора. Едно залитане, след това още едно, самолетът губеше височина, с всяко спускане вътрешностите на Декстър сякаш се качваха в гърлото. Последното нещо, което помнеше, бяха кислородните маски, които паднаха от гнездата си и се залюшкаха напред-назад. За миг се уплаши, че няма да успее да хване нито една…

Декстър отново отвори очи и се опита да забрави спомените. Той се изправи със стон.

— А, събудихте ли се! — Лицето на по-възрастен от него мъж се надвеси над неговото. Той имаше малки, но интелигентни очи и провиснали закръглени бузи, които му придаваха вид на стара хрътка. — Чакайте малко. Сега ще доведа Джак.

Мъжът забърза към един от огньовете. Декстър вдигна ръка към главата си. Имаше чувството, че е натъпкана с памук. Той не знаеше кой е Джак, нито пък кой е по-възрастният мъж, но реши, че съвсем скоро ще разбере.

Междувременно се огледа с любопитство. Лежеше на просторен плаж, потънал в бледа лунна светлина. Декстър се обърна и видя гъста тропическа гора, която се губеше в мрака. Гледката щеше да е достойна за картичка от екзотичен курорт, ако не бяха огромните парчета обгорели отломки, пръснати навсякъде. Подобно на грозни разрези с нож по прекрасна картина, девственият плаж бе омърсен от назъбени парчета метал, обърнати колела и части от двигатели. Беше твърде тъмно, за да се различат подробностите, но Декстър видя огромно счупено крило, паднало на плажа, и част от разрушения фюзелаж^[1], който сгърчеше от пясъка като гърлото на странна пещера.

Няколко големи лагерни огъня горяха близо до останките. Около огньовете бяха скупчени десетки хора. Част от тях спяха, но повечето бяха будни, въпреки късния час. Някои разговаряха тихо, събрани на малки групи, или седяха заедно на одеяла и хавлиени кърпи. Други стояха сами и гледаха към джунглата, океана или пясъка под краката си.

Колко хора имаше в самолета? Декстър не знаеше точно, но знаеше, че бяха много. Той започна да брои оцелелите, които виждаше, но едва стигна петнайсет-шестнайсет, когато видя висок, хубав мъж с къса коса и сериозно изражение да приближава към него. Мъжът носеше пясъчно камуфлажни панталони и бял потник, а лицето му беше разкрасено от няколко много неприятни рани и набола брада. Въпреки това от поведението му лъхаше увереност, която будеше респект. Декстър изпита някакво чувство, толкова неясно, че не можа да го определи. Тревога? Завист? Негодувание?

— Здрасти — поздрави го непознатият. — Ти беше Декстър, нали? Аз съм Джак. Арц ми каза, че си дошъл на себе си. Това е добре. Отвън си от доста време. Как си?

— Малко замаян — откровено отвърна Декстър.

— Нищо чудно. Беше толкова дехидратиран, че припадна. Иначе си извадил късмет. Прегледах те преди няколко часа. Всичко е наред.

— Добре — Декстър млъкна и изпразни наполовина бутилката, която Джак му подаде. — От малък съм податлив на дехидратация. Веднъж излязохме с яхтата на братовчед ми. Забрави да зареди хладилника. Мина почти един час, преди да забележим. Лицето ми стана яркочервено и той реши, че ще умра. Толкова се уплаши, че ми предложи хиляда долара да остана жив, докато се приберем в пристанището — Декстър се усмихна и сви рамене. — Такъв си е братовчедът Джей. Смята, че ако имаш пари, можеш да решиш всеки проблем. А той ги има…

Джак не прояви особен интерес към случката. Той опипа челото на Декстър, след това допря пръсти в китката му, провери жизнените му показатели.

— Вече си добре — каза той. — Не забравяй да пиеш вода и хапни нещо, ако можеш. Един тип, Хърли, събра храната от самолета. Ще ти даде.

Стомахът на Декстър се сви при мисълта за храна, особено ако това беше студената храна от самолета.

— Благодаря. Точно сега не ми се яде особено.

— Добре. Може би до сутринта ще ти дойде апетитът. — Джак се изправи и изчисти ръце от пясъка. — Опитай се да поспиш, докато дойдат спасителите.

— Спасители — думата изплува във все още обърканото съзнание на Декстър. — Защо още не са дошли? Нали знаят, че сме се разбили? Къде сме изобщо?

Джак сви рамене.

— Не се съмнявам, че спасителните отряди са тръгнали. Опитай се да поспиш.

Декстър искаше да възрази — имаше още въпроси, важни, ако само можеше да си ги спомни… Но беше много по-лесно да се отпусне на пясъка. Той погледна звездите, които премигваха над него иззад облаците, ръката му механично се плъзна към неравния морав белег на брадичката му.

— Как стана? — попита Джак и кимна към белега.

Декстър премига към него. Изведнъж се почувства твърде сънен, за да отговори.

— Паднах от кон — отвърна той. — Учех се да играя поло, но не бях особено добър — той се засмя уморено. — Проклетият кон ме хвърли право върху страничния стълб на вратата.

Джак кимна и каза:

— Лека нощ.

Но Декстър не го чу. Той вече потъваше в сън, все още разсеяно търкайки белега.