Джон Мъри
Дългият път на любовта (1)

Глава 1

Лъчите на изгряващото слънце пропъдиха утринната мъгла и пред очите на Кристофър Кирклънд се откри чудна гледка. Просторната земя на Вирджиния, събудена от настъпващата пролет, се ширеше уханна и свежа като новородена.

Сгушена в долината, къщата беше сякаш в обятията на любеща майка. Белите й колони и обградената с вековни дъбове морава изглеждаха недокоснати от разрушенията на войната.

Спокойствието, което цареше наоколо бе странно и нереално, само на петдесет мили оттук действителността беше ужасна. В тази априлска сутрин на 1865 година Конфедералната армия на Северна Вирджиния водеше последната си отчаяна битка за оцеляване.

Капитанът на отряда махна с ръка и хората му го последваха надолу към долината.

Дженифър Хънтър, застанала на прага, наблюдаваше приближаването на кавалеристите със смесени чувства на трепет и страх. Наоколо рядко се срещаха войници. Домът им бе отдалечен и досега незасегнат от войната, но развоят на последните събития правеше неизбежна такава среща.

Един офицер се отдели от групата и бавно се насочи към къщата. Джени веднага забеляза лекотата, с която яздеше. Седеше така отпуснато и удобно на седлото, както само можеше човек, прекарал целия си живот на кон, за когото язденето е естествено и просто както ходенето. След като приближи той я огледа отгоре до долу и спря възхитен поглед върху напиращите под дрехата й гърди. Джени се изчерви от безочливата му дързост.

— Е, добре — избухна тя, — успяхте ли да огледате всичко?

Крис закачливо повдигна вежди нагоре, но в следващия миг разбра, че потъва в гневните, но най-красиви зелени очи, които някога бе виждал.

— Капитан Кирклънд, мадам — представи се той. — Ако това няма да е неудобно за вас, аз и моите момчета ще се разположим тук в очакване на следваща заповед.

Джени кипна и дръзко вдигна глава.

— Откровено казано, капитане, ужасно е неудобно — подигравателно отвърна тя. — По-добре отведете тази паплач някъде другаде.

Крис, понечил вече да тръгва, се обърна ядосан. Студеният му поглед охлади смелостта на Джени.

— Виж какво, мила, не давам и пет пари дали ти харесва или не. Дойде ми до гуша от тези изискани дами на Юга. Просто казах, че ние ще се настаним тук. Аз и моите офицери ще живеем в къщата.

— Е добре, капитане, тъй като в цялата плантация сме само аз, зълва ми и две чернокожи прислужнички, няма да ви бъде много трудно да се настаните. Просто сме двадесет към един. Янките само при такова съотношение могат да побеждават, нали?

Обърна се рязко и се втурна навътре, а ярко пламтящата й червена коса предизвикателно се разпиля по раменете. Учуден от нейната дързост той я проследи с поглед, докато влезе в къщата.

— Капитане, не мога да си обясня как го правиш. Явно по някакъв специален начин печелиш благоговението на тези хубавици от Юга.

Крис Кирклънд закачливо погледна своя помощник. Лейтенант Андрю Скот плашеше с огромния си ръст, но това беше само фасада. Добротата му беше така голяма, както неговите размери и щом човек опознаеше този безгрижен шотландец, не можеше да не го обикне. През цялата война той бе служил под командването на Крис. Несгодите и рисковете, които бяха делили ги свързаха в дълбока дружба.

— По самодоволната ти усмивка, лейтенант, схващам, че си готов да се жертваш и продължиш бъдещите преговори с малката ни опърничава хазайка — каза Крис. — Желая ти успех. Ще имаш нужда от него. После вероятно ще трябва да те представя за удостояване с медал. Предай нареждането ми, моля те, никой в къщата да не бъде обезпокояван и тормозен. Ще бъда безпощаден и няма да търпя никакво нарушение на тази ми заповед. Изпрати някого да съобщи на Шеридан къде се намираме. Най-добре прати редник Фелпс, той ще стигне най-бързо, но го предупреди да внимава. Ако Лий и Лонгстрийт успеят да пробият, тази долина ще бъде прегазена от бунтовниците.

Капитан Кирклънд поведе коня си към оборите. Когато влезе, лицето му придоби друг израз — мек и съчувствен. Огледа празната конюшня, ужасна последица от четиригодишната безжалостна война. Някога тази сграда е била пълна с живот, с великолепни жребци и цвилещи кобили, а сега стоеше празна и опустошена.

Навън картината също не бе по-радостна — незасяти поля, изоставена земя, безплодна и безполезна. Така беше навсякъде, откъдето бяха минали. Опустошенията на Юга бяха неизчислими. Слава богу, че тази безмилостна разруха скоро щеше да свърши. Но как щяха да могат тези хора да възстановят онова, което бе загубено.

Крис разседла коня и започна да го търка със сено. Бе израснал в едно ранчо на Запад и с истинска любов се грижеше за коня си. Отпусна се, обзет от нещо близко и познато. Обладан бе от спомена за онова далечно място и време, когато нямаше война.

Унесен в мислите си, не забеляза, че до него се бе приближил сержантът му. Бе човек груб и самодоволен, когото никой не обичаше.

— Хей, капитане, тя ми се видя добра за леглото — похотливо се ухили сержант Страйкър.

Крис се обърна ядосан, неспособен да прикрие презрението си към този нахален тип, парадиращ с бруталността си към жените.

— Чуй ме, мръснико, заповедта ми е ясна. Ако само се допреш до някоя от жените, аз лично ще те кастрирам и ще натъпча тестисите в гърлото ти. Ясно ли ти е, сержанте?

Страйкър му отвърна с презрителна усмивка.

— Нямаш право да ми говориш така. Мога да се оплача за начина, по който се държиш с мен, а тогава би могъл скоро да се разделиш с любимите си пагони.

Безочливостта на тази заплаха изкара Крис от кожата. Той сграбчи Страйкър, издърпа го към себе си и като го гледаше право в очите, изкрещя:

— Пагоните са единственото нещо, което ме възпира да те пребия, мръсник такъв! Пази се да не си около мен в деня, когато ще ги сваля.

Крис го блъсна към стената, излезе и тръшна вратата. Префуча през двора като риташе с крак всичко, каквото му попадне и в яростта си проклинаше Страйкър и войната, Юга и проститутките му, а най-вече себе си, за това, че е тук на това място.

Когато влезе в къщата той се спря, отвратен от ругатните си и учудено се огледа. Пред него се простираше обширен хол с виеща се стълба в дъното му. Помещението бе празно, без мебели и картини, но въпреки всичко бе запазило някак предишната си атмосфера и достолепие.

Остана изумен, когато чу кикотенето на Енди придружено от тих женски смях.

— Няма начин да се е справил с опърничавата червенокоса — промърмори си той.

Продължи нататък и влезе в скромно мебелирана всекидневна, където намери лейтенанта си, увлечен в разговор с една привлекателна чернокоса млада жена. Те продължаваха да си говорят и съвсем него забелязваха. Крис се изкашля, за да привлече вниманието им. Жената се обърна и впери поглед в него, а Енди зачервен, несръчно ги представи един на друг.

— А, капитане, това е мисис Ребека Хънтър, едната от нашите хазайки. Мисис Хънтър, това е Кристофър Кирклънд, нашият командир.

Енди удари токове и се поклони, но в сините му очи блесна закачливо пламъче.

Ребека Хънтър грациозно подаде ръката си. Лошото настроение на Крис изведнъж се изпари при вида на тези кафяви топли очи.

— Бих искал да ви кажа, мисис Хънтър, че за първи път през тези четири години една жена от Юга ме гледа топло и приятелски. Вие ме спечелихте. Имате приятел и закрилник за цял живот.

Крис го каза някак закачливо и за първи път, откакто бяха пристигнали тук, се усмихна. Очите му дяволито блеснаха, нещо, на което малко жени можеха да устоят. Ребека мило се усмихна.

— Капитан Кирклънд, какъв невероятен комплимент! Но аз не мога да не ви приветствувам с добре дошли, вас и вашите момчета в Хънтърс Кийп. Трябва да се извиня за това, което намирате тук, но през последните години се наложи да продадем почти всичко. Вярвайте, капитане, преди имаше и по-добри дни…

— Сигурен съм, мадам, че е имало, а също, че пак ще има — учтиво отвърна Крис.

— Но аз просто не мога да повярвам, капитане — закачливо продължи Ребека, — че с този си чар, вие или лейтенант Скот, бихте имали проблеми да срещнете приятелски поглед от която и да било жена.

Крис бе объркан. Пред него стоеше една от тъй наречените „красавици на Юга“, с които се беше срещал вече, за които бе чувал разни истории. Тези банални думи, произнесени от друга, биха звучали като опит за флирт, но от устата на тази жена всред порутената, запусната къща, те звучаха мило и искрено.

— Страхувам се, уважаема лейди, че снаха ви не споделя подобни чувства.

Ребека Хънтър го погледна прямо и сериозно.

— Опитайте се да я разберете. Много трудно е за Джени да приеме всичко, което става. Не, че искам да я извиня, но това, което тя преживя през последните четири години, би се оказало непреодолимо за много жени. Дайте й време да свикне с присъствието ви, вашето и на вашите момчета. Моля ви, капитане, не правете прибързани оценки, защото ще се окажат погрешни.

— Мисис Хънтър, сигурен съм, че вие сте права. Ще се въздържа от всякакви оценки засега — отвърна й Крис с усмивка.

„Няма начин да се заблудя за тази малка червенокоса — помисли си той. Тя е огън и пламък.“

— Моля, да ни извините — добави той, — но ние с лейтенант Скот трябва да довършим някои неща. Удоволствие беше за мен, мадам!

— Капитан Кирклънд, ще ви чакаме с вашите офицери на вечеря. Лейтенант Скот вече ни предостави провизии. Не ни беше много приятно да се възползваме от тях… — промълви Ребека, като погледна към Енди с благодарност.

— Всичко, което имаме, е на ваше разположение, мадам. Радваме се на поканата да вечеряме с вас и ви благодарим. — Крис се обърна и повика лейтенанта.

Енди Скот се помота малко, взе си сбогом и последва капитана. Беше объркан и възбуден като гимназист.

— О, можеш ли да повярваш — възкликна той. — Та тя е нещо изключително!

— Слез на земята, драги — предупреди то Крис. — Помни, че ти предстои да се представим и пред другата.

— Мисля, че трябва да редуваме горчивото със сладкото — философски заяви лейтенантът.

Крис обгърна с ръка раменете на Енди. Представи си прелестното й тяло и незабравимите блестящи зелени очи.

— Грешиш, моето момче — поправи го Крис — тази малка кукла не е горчивото, тя безспорно е „пикантното“ в живота.

По време на вечерята Енди Скот и Ребека Хънтър отново бяха заедно, заети само един с друг. Не ги интересуваше нищо, сякаш че наоколо им нямаше други хора. След няколко небрежно казани думи, Крис Кирклънд замълча. Все още усещаше враждебността на Джени.

Наблюдаваше я мълчаливо. Тя водеше разговор с един млад офицер, лейтенант Алън. Без съмнение това бе най-хубавата жена, която някога бе виждал и очевидно най-вълнуващата го. Движенията й без всякаква преднамереност бяха провокиращи и чувствени, а тя самата сякаш не си даваше сметка за ефекта им върху мъжете, които седяха наоколо.

През всичкото време Крис мислено я бе събличал. Имаше чувството, че познава всеки сантиметър от това тяло, че едва ли не усеща топлината му в прегръдките си. Наблюдаваше я как се мъчи да се съсредоточи в разговора с лейтенант Алън и нервно си играе с копчето на роклята си. „Малката развратница знае, че я следя. Дръж го закопчано, мила — предупреждаваше я в мислите си той, — аз на драго сърце ще ти помогна да се справим с всички тези копчета.“

Насила откланяйки мислите си от Джени, той насочи вниманието си към лейтенанта. Алън отскоро беше под негова команда. Крис се чудеше дали това младо момче вече е започнало да се бръсне. Досега разговорът им с Джени бе вървял спокойно, но с една своя забележка младият глупак бе сложил пръст в раната й. Бе казал, че хората от Вирджиния трябва да бъдат благодарни, ако Вашингтон реши да прости и забрави.

При тази му нетактичност Джени се смрази и очите й гневно блеснаха.

— Добре ли ви разбрах, лейтенанте? Означава ли това, което казахте, че ние, хората от Вирджиния, трябва да ви бъдем благодарни? Мога ли да ви уведомя, че моите предци са дошли във Вирджиния през 1607 година? Дошли са в една дива страна. По това време е нямало този ваш Вашингтон, който да ги съветва как да мислят и какво да правят. Тази къща е построена от моя прапрадядо. Тогава той сам е поел риска. Защитавал я от индианците и от други, които са искали да му я отнемат. И всичко това е правел сам със собствените си ръце. По онова време е нямало роби да му помагат и Вашингтон да го съветва. По време на войната, когато Америка пожела да се откъсне от Англия ние ви помогнахме да победите. Когато се нуждаехте от водач като Джордж Вашингтон, когато ви трябваше мъдростта на Томас Джеферсън или вдъхновението на един Патрик Хенри, ние, хората на Вирджиния, ви ги дадохме. В 1812 година се надигнахме отново да защитим Америка от ново британско нашествие.

Джени спря за миг, наведе глава да се съсредоточи и продължи:

— Моят брат Джош, мъжът на Ребека загина през 1861 година при Манасас в защита на Вирджиния. Баща ми загина през 1963 при Чанчелъсвил, защитавайки Вирджиния от посегателство. Доколкото знам и другия ми брат Бю е вече мъртъв, не сме чули нищо за него от дълго време. И ако това е така и той загина, бранейки Вирджиния от нашественици. Има ли някакво значение какви са те — дали са британци или янки? Никога нищо не сме получавали от Вашингтон, само сме му давали. Сега вече принципите за самоуправление не значат нищо за Вашингтон, принципи, заради които дадохме безброй жертви, загинали да защитават родната си земя. Какво дължим на Вашингтон? За какво точно трябва да сме му благодарни?

— Мис Хънтър, нито за миг не съм искал да омаловажа приноса на Вирджиния в миналото — смутено мънкаше лейтенант Алън — но все пак въпросът сега е за робството.

Гърдите на Джени напираха под тънкия плат на дрехата й, когато яростно пое въздух и продължи:

— Да, наистина, лейтенант, въпросът с робството. Няма оправдание да се използва никое човешко същество като роб. Съгласна съм от цяло сърце с това. Но нима е оправдано деца да работят в мините и фабриките на Севера? Кога ще започнете война за решаването на този въпрос? Проблемът за робството най-вероятно щеше да се разреши и без кръвопролитие. Не ние от Юга сме измислили робството, нито имаме монопол върху него. Ако този въпрос бе така съществен защо вашият президент Линкълн с прочутата си прокламация не освободи всички роби? Защо именно тези щати се откъснаха от Съюза? Ние платихме скъпо за нашата вяра. Няма дом в целия юг, който да не е загубил баща, брат или съпруг. Ако това би могло да бъде някаква утеха за вас, мога да ви кажа, че много по-малко черни са загинали от робството, отколкото бели хора заради него. Какво още искате от нас? Какво още има да ви даваме?

Джени спря и се обърна към зълва си:

— Прости ми, Ребека, ако съм те поставила в неудобно положение пред нашите гости. А сега, моля, да ме извините.

Офицерите станаха, а Джени напусна масата. Крис я проследи с поглед, когато тя сковано, но гордо излезе от стаята. Възхитен той промърмори:

— Засегнаха те, Джени, ти прекрасна луда глава!

Веднъж далеч от погледите им тя тичешком изкачи стълбата и се хвърли върху леглото си.

— Кога ще се науча да държа езика си зад зъбите — питаше се тя. — Бях невъзможна с бедния лейтенант.

Засмя се като си спомни учудения израз на младия лейтенант, когато се нахвърли върху него. После се сети за красивия капитан, който я бе съзерцавал през цялото време, без да промълви и дума.

Внезапно топла вълна премина по цялото й тяло. Бързо се съблече и легна гола в леглото, та дано вечерният хлад да я успокои. Защо само мисълта за него предизвикваше такива усещания? Спомни си как се бе изчервила, когато разбра, че той я наблюдава. „Самодоволен мръсник — помисли си тя — сигурно добре знае какъв ефект има погледа му върху жените.“

Джени стана и заразглежда в огледалото голото си тяло. Дали той ще го хареса? Затвори очи и прекара ръка по корема и гърдите си. Прималя при мисълта как той би ги галил. Засрамена, скри лице в ръцете си, изтича до гардероба и навлече нощницата си. Върна се пак пред огледалото и впи поглед в зачервеното си лице.

— Джени, ти глупаво и необуздано момиче — говореше си тя — проблемът ти е в това, че вече си деветнадесетгодишна, а все още никой не те е докосвал. Татко често казваше: „Ако оставиш прасковата да презрее, ще падне и ще се нарани“.

— О, не, капитан Кристофър Кирклънд, може и да съм презряла, но няма да позволя никой да ме нарани.