Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Американа (48)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild and Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Джанет Дейли. Дива красота

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Коректор Невена Здравкова

Редактор Стоян Сукарев

ISBN: 954-459-808-1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Огненочервеното порше кабрио следваше неравния път по планинските възвишения на Западна Вирджиния — едно ярко петно върху сивата асфалтова ивица, виеща се през пролетната зеленина. Гюрукът на колата беше свален и тя виждаше облаците, които се носеха на талази по лазурното небе.

На един завой Глена Рейнолдс за миг вдигна лице към топлите лъчи на слънцето. Закачливите пръсти на лекия бриз, образуван от скоростта, развяха тъмнокестенявата й коса и отметнаха дългите къдрици от раменете й. Кръгли тъмни очила предпазваха сиво-зелените й очи от косия блясък на късното следобедно слънце. По живите й изразителни черти се четеше задоволство, породено от времето, прекарано в търсене на журналистически удоволствия.

На съседната седалка в спортната кола имаше фотоапарат и бележник, пълен с набързо надраскани впечатления. Те съдържаха една колекция от пролетни образи, които все още се въртяха в ума й.

Планините и долините на Западна Вирджиния бяха разкрили суровата си красота и майските си съкровища на Глена. Дивите цветя бяха разцъфнали — от нежното венерино чехълче до огнената азалия, тяхната пъстра красота беше запечатана на фотолента. Набързо изписаните бележки разказваха за уловените в кадър малки лисичета, които си играеха близо до бърлогата, за дребните катерички, които се стрелкаха по горската трева, и за един млад елен, маскиран и скрит в края на поляната. В бележника бяха отбелязани и усещанията от това да можеш да чуеш растежа на младите листа и на крехката зеленина, затрудняван единствено от цъфтящите червени кленове. В друг момент тишината на гората беше нарушавана от потропването на переста яребица. Затворът на фотоапарата не беше достатъчно бърз, за да хване пъстрия отблясък на малките птички, пърхащи между дърветата, но гледката бе запечатана с думи върху страниците на нейния бележник.

Завладяна от чара на пролетта, Глена се бе забавила повече, отколкото възнамеряваше. Един поглед към часовника я накара да усили натиска върху педала на газта. Последното нещо, което искаше, бе баща й да се притесни къде е тя. Вече съжаляваше, че не му е оставила съобщение, за да го предупреди, че може да закъснее.

От инфаркта си през зимата, който му беше втори, Орин Рейнолдс забелязваше и най-малкото й отсъствие. Това не беше собственическо отношение от негова страна, по-скоро той осъзнаваше, че не му остава много време да бъде с нея. Това беше чувство, което Глена напълно споделяше. Въпреки че се бе възстановил от инфаркта дотолкова, доколкото изобщо беше възможно, Глена съзнаваше колко малки бяха шансовете му да оцелее след трети сериозен пристъп.

Тя вече не приемаше присъствието му край нея като даденост и бе съобразила начина си на живот и кариерата си с това да прекарва повече време с баща си. Когато го изписаха от болницата последния път, Глена реши да изостави работата си, за да остане вкъщи и да се грижи за него. Орин Рейнолдс я бе разубедил, той твърдеше, че една временно наета болногледачка и тяхната икономка Хана Бърнс ще се грижат за него достатъчно добре, и разбиращо бе допълнил, че тя ще има нужда да се скрие в писането си. Този негов съвет много пъти се бе оказал правилен. Ако тя имаше нужда от още доказателства, ободряващият поток от мисли и идеи от днешното излизане можеше да ги предостави.

Глена натисна спирачки, за да завие по чакълестата алея, която водеше до голямата бяла къща, сгушена на планинския склон сред дърветата. Елегантната стара сграда някога бе била господарският дом на огромно имение, но плодородната земя в долината беше разпродадена преди години. Всичко останало от предишното имение бе къщата и няколко акра необработваема земя около нея.

Глена позна колата, паркирана на алеята, и се усмихна кисело. Въпреки че лекарят бе ограничил времето, което Орин Рейнолдс прекарваше в офиса на минната си компания, до три дни седмично, баща й бе настоял да има всекидневни доклади. Затова колата на Брус Хокинс беше обичайна гледка.

Гаражът беше отделен от къщата и всъщност бе някогашната конюшня, която се използваше за автомобили отпреди шестдесет години. Двойните врати се отвориха, но Глена спря колата отпред. Имаше достатъчно време да я премести по-късно.

Тя вдигна очилата си на косата, взе фотоапарата и бележника от седалката и тръгна, като остави ключовете на стартера. Дългите й крака бързо изкачиха стълбите на верандата пред входната врата.

Спря за момент във фоайето, за да бутне вратата зад себе си, и се насочи към кабинета, който някога бе бил приемна зала. Масивните дъбови врати се плъзнаха настрани с едно докосване на ръката й и това рязко прекъсна разговора вътре.

Сърцето й се сви от дълбоките тревожни черти, които състаряваха лицето на баща й с двадесет години. В мига, в който погледът му се спря на нейното лице, изражението му се промени — напрежението се изглади в радушна усмивка. Внезапният му опит да прикрие чувствата си озадачи и изплаши Глена. Какво се опитваше да скрие?

Докато се приближаваше до неговия стол, Глена се усмихваше, но очите й проучваха лицето му. Обаче баща й, който обожаваше покера, не издаде мислите си. Ако бе почукала на вратата на кабинета, тя нямаше да успее да види дори този кратък израз на вътрешна несигурност.

— Започнахте ли да се чудите къде съм? — Гласът й бе жизнерадостен, докато оставяше апарата и бележника на масивното дъбово бюро, преди да се приближи до баща си. Подпря се на облегалката на стола и се наведе да докосне с устни бледите му страни. Бледността вече беше естествен цвят на кожата му.

— Аз не — отговори Орин Рейнолдс с игриво пламъче в очите. — Знам, че рано или късно ще се прибереш, но мисля, че Брус започна да се притеснява дали ще се появиш.

Глена се изправи и погледна в посоката, в която гледаше баща й. Брус Хокинс стоеше до камината, облегнал рамо на мраморната колона. Погледът на сините му очи беше топъл и пълен с възхищение, докато гледаше разпилените от вятъра къдрици на кестенявата й коса, широкия велурен пуловер с цвят на маслена сметана, който прикриваше изпъкващите очертания на гърдите й, стройните й дълги крака в избелелите джинси. Откровеният преценяващ поглед беше леко възпиран от уважение към присъствието на баща й.

— Къде си била? — Брус зададе въпроса, който баща й пропусна. В него не се долавяше упрек, а само обикновен интерес.

— Общувах с Майката природа — отговори Глена.

Погледът й пробяга по сламенорусата коса и квадратната брадичка. Брус изглеждаше добре, беше интелигентен и амбициозен. След първия инфаркт на баща й преди повече от две години той поемаше все по-голяма отговорност за фирмата на семейство Рейнолдс.

Всъщност тя се бе запознала с него едва тогава. Отношенията им бавно се развиваха, за да достигнат сегашното положение, в което те бяха повече от приятели, но не и любовници.

Глена напълно съзнаваше, че тя е тази, която не позволява на връзката да се развие. Нейната колебливост я объркваше. Брус сякаш въплъщаваше всичко, което тя търсеше у един мъж, и все пак, изглежда, някаква основна съставка липсваше. Тази липса й пречеше да вземе решение.

Понякога тя мислеше, че това, което я възпира, е лоялността към баща й. Друг път, както и в момента, Глена просто не знаеше защо няма желание да се обвърже с този мъж. Тя бе наясно, че една нейна дума, един знак щяха да са достатъчни за Брус да й предложи брак.

— Общува с Майката природа — повтори Брус. — Бих се обзаложил, че вече имаш план за серия от статии.

— Правилно предполагаш — съгласи се Глена и остави проучването на несигурните си чувства за по-късно. — Това е хубавото на свободната практика — мога да напиша статията по толкова различни начини, че да продам една и съща история на няколко различни издания.

— И главата ти гъмжи от идеи — предположи баща й.

Мекият й, гърлен смях даде положителен отговор, защото това беше вярно, когато влезе в кабинета, въпреки че после съвсем различни мисли бяха заместили идеите за статии, свързани с природата.

— Има още кафе в каната. Искаш ли една чаша? — предложи Брус и се запъти към порцелановия сервиз на ниската продълговата масичка пред канапето.

За момент Глена се подразни от тази проява на домакинство в собствения й дом, но бързо потисна това чувство. Свойското държане на Брус беше нещо, което и тя, и баща й бяха търсили. Освен това във въпроса му имаше определена добронамереност. Тя се зачуди на неочакваната си реакция.

— С удоволствие, благодаря. — Глена седна на канапето, а той напълни чашата и й я подаде. Черно и без захар, както го харесваше. Брус настани слабата си фигура до нея, а ръката му автоматично се насочи към облегалката на канапето зад главата й, но не я докосна.

— Как вървят нещата в мината? — Въпросът й бе зададен автоматично, като учтиво запитване, защото това беше в неговата сфера.

Но тя погледна над ръба на чашата точно навреме, за да види острия поглед, който Брус хвърли към баща й, а след това отговори прекалено спокойно:

— Чудесно.

Веднага й стана ясно, че има проблем. И то сериозен. Тя отпи от кафето, за да скрие това, което беше разбрала, и мислите й се върнаха към напрегнатото изражение на баща й, когато влезе в стаята.

— Поканих Брус на вечеря днес — каза Орин Рейнолдс в плах опит да смени темата. — Хана ме убеди, че основното ястие ще стигне за четирима. Никога не мога да разбера дали тя се опитва да ни угои, или да нахрани цяла армия. Тази жена винаги готви поне за десет души.

— Отдалеч се вижда, че имаш нужда от това — отбеляза Глена, като имаше предвид колко бе отслабнал баща й — яката му фигура изглеждаше почти призрачна. Но тя знаеше, че той не обича да се говори за здравето му, и се обърна към Брус: — Ти ще останеш? — Интонацията й превърна изречението във въпрос.

— Никога не отказвам покана за домашно приготвено ястие или за компанията на хубава млада жена. — Случайно подбраните думи не съответстваха на вида му, изпълнен с настойчива галантност.

Глена нарочно го предизвика:

— Ще трябва да предупредя Хана, че си хвърлил поглед както на гозбите й, така и на самата нея.

Брус се засмя, развеселен от отговора, но вниманието й бе отвлечено от едно движение на баща й. Той автоматично посегна към джоба на ризата си за цигара. Орин Рейнолдс бе отказал пушенето след първия инфаркт и само в моменти на изключителен стрес навикът му се появяваше отново. В джоба на ризата му вече нямаше цигари. Глена забеляза лекото потрепване на ръката му, когато я свали на облегалката, и това не беше симптом на никотинов глад.

— Възможно ли е след цели две години все още да искаш да запалиш цигара, татко — упрекна го тя, за да му покаже, че е забелязала движението му, но това не предизвика реакцията, която очакваше.

Само за секунда маската на благополучие отстъпи, за да разкрие едно изражение, изпълнено с умора и поражение. По гърба на Глена пробягаха тръпки от мрачния израз в очите му, преди той да се засмее дрезгаво. Нещо се бе объркало много сериозно и тя искаше да разбере какво е то.

— След цели две години аз мечтая за аромата на тютюн. Понякога за мен раят представлява по-скоро изпълнена с дим зала за покер, с уиски и цигари, на фона на музика от цигулки, отколкото пухкави облачета, ореоли и арфи — пошегува се той. — Има моменти, когато качеството на живота е по-важно от количеството.

— Това е доста мрачно наблюдение, татко. — Глена се насили да се усмихне, макар да знаеше, че е пребледняла. Тя видя зрънцето истина в думите му, въпреки че баща й винаги бе бил състезател, който се бори, дори когато залозите са срещу него. Забележката му звучеше като отстъпление и на нея й бе трудно да го разбере, дори на шега.

— Предполагам, че е така, но понякога… — Той спря и въздъхна. Устните му се свиха в тъжна усмивка, а в очите му отново затанцува жизненост. — Предполагам, че вече съм изморен.

— Защо не полегнеш за малко преди вечеря? Аз ще правя компания на Брус — предложи тя.

— Чу ли това, Брус? — пошегува се баща й. — Изглежда толкова загрижена, нали? Но един баща знае кога дъщеря му иска той да не е около нея.

Пръстите й стиснаха извитата дръжка на чашата. Тя направи това, за да не скочи да помогне на баща си. Той мразеше всеки намек за слабостта му. Стана много бавно, но без чужда помощ, и вдървено излезе от стаята.

В момента, в който чу вратата да се плъзва зад гърба му, думите вече напираха в гърлото й. Глена погледна чашката, която стискаше силно. Очите й бяха ясни и студени — очи, които вече не познаваха сълзите.

— Какво става в мината, Брус? — попита тя, без да вдигне поглед.

Наситената тишина бе последвана от престорен смях:

— Не знам за какво говориш. Няма проблеми в мината.

— Трябва да е много сериозно, за да ме лъжете и двамата. — Глена рязко остави чашата така, че тя се залюля в чинийката си.

Стана толкова бързо, че очилата в косата й се разместиха. Тя ги свали нетърпеливо, сгъна ги с решително движение и ги постави на масата.

Очите й, украсени с дълги мигли, се свиха по посока на Брус:

— Искам да знам какво става.

— Не можеш да помогнеш с нищо. — Той изглеждаше тъжен.

— Ти не знаеш дали мога — изстреля думите тя. — Не съм чула да се говори за неофициална стачка. А и не мога да повярвам, че работниците ще постъпят така с татко. Ако е работнически проблем, със сигурност той може да го изглади, ако ти не можеш.

— Не са работниците — отговори Брус с половин уста и избегна погледа й.

Глена се намръщи. След като той отхвърли тази възможност, тя се затрудни да отгатне причината.

— Какво е тогава? Ти си минен инженер, така че сигурно не е нещо техническо.

— Правителството. — Намекът за техническите му възможности го накара да каже истината.

— Какво? Данъци ли? — Тя не можеше да си представи баща й да е просрочил задълженията си.

— Не е толкова просто — ядно се засмя Брус и се изправи. Пъхна ръце в задните джобове на неофициалния си панталон и раменете му изпънаха синята риза върху мощните му гърди. — Не успяхме да минем проверката за безопасност.

— Много ли е зле? — Глена чу глухия си глас и усети, че я обзема страх.

— Издадоха разпореждане мината да се затвори до тридесет дни, ако веднага не се предприемат мерки да се подобри ситуацията — съобщи й той с тон, оловен като нейния.

— Сигурна съм, че разпореждането може да се обжалва, за да се спечели време — не се предаваше тя.

— Точно това правя от година и половина — разгорещи се изведнъж Брус. — Времето ни свърши, няма да има повече отлагане.

Успоредни бръчки набраздиха челото й.

— Ако си знаел, че ще стане така, защо не предприе нещо да решиш проблема? — предизвика го Глена, обхваната от гняв, съизмерим с неговия. — Защо си оставил всичко за последната минута? Предполагам, че просто си изтърсил всичко на татко едва днес — на практика прекалено късно, за да промени каквото и да е. Не се учудвам, че се държеше като победен. Той не е добре и толкова ти вярваше…

— Орин знаеше от самото начало — рязко я прекъсна Брус. — Ако зависеше от мен, вече щях да въвеждам новите мерки за сигурност. Но нямам пълномощия за това.

— Да не намекваш, че баща ми съзнателно застрашава живота на миньорите? — Обвинението роди отчетлив сребърен блясък в очите й и ги направи ледени и повече сиви, отколкото зелени.

— За бога! Той нямаше по-голям избор от мен.

Брус се обърна настрани, за да се облегне на камината, и наведе глава, за да прокара ръка по устата и брадичката си — жест, изпълнен с раздразнение и безсилие.

Гневът й изчезна, като го видя толкова безпомощен.

— Какво искаш да кажеш? Защо да е нямал избор? — Глена се намръщи. — Нали сам каза, че решението е да се съобразите с нормите.

— Това струва пари, Глена. — Брус въздъхна и се изправи, за да я погледне. — Затова първоначалното постановление беше обжалвано — за да спечелим време да наберем капитала, необходим за промените и за новите уреди.

— Той може да се заеме. Банката би кредитирала…

— Не. Орин беше направил втора и трета ипотека на всичко, което притежава, за да измъкне мината от стачката преди две години и половина. Преди той можеше да вземе кредит само на базата на репутацията си, но след двата инфаркта… — Брус запълни паузата с изразително повдигане на раменете. — Кредитните институции го смятат за риск, който не може да се покрие — с толкова разсрочен кредит.

Черни облаци на отчаяние започнаха да я обгръщат. Глена потрепери, но си наложи да се пребори с тяхната мрачна прегръдка.

— Не може да няма някой, който да помогне на татко. — Опита се да говори спокойно и не толкова отчаяно, колкото се чувстваше.

В главата й мислите лудо се въртяха. Ако затворят мината, това би означавало банкрут. Те щяха да загубят къщата и всичко, което имаше някаква стойност. Ефектът, който това щеше да има върху баща й, беше нещо, за което тя дори не искаше да си помисли. При тази мисъл я побиха тръпки.

— По инструкция на баща тя изпратих наши преговарящи да проверят дали „Кулсън Майнинг“ се интересуват от сливане с нашата компания, като се надявахме те да намерят изгода в данъчните облекчения. — Брус тъжно поклати глава. — Техният отговор беше просто „не се интересуваме“.

— „Кулсън Майнинг“ — повтори Глена. — Компанията на Джет Кулсън, минния магнат?

— Мини, газ и какво ли още не. И продължава да напредва, включително злато — утвърдително поклати глава Брус.

Учудващо ясно тя си припомни снимката на Джет Кулсън, която беше видяла, докато четеше един търговски вестник на баща ся след първия му инфаркт. Косата и очите на мъжа изглеждаха толкова черни, колкото и лъскавите въглища, от които беше направил състояние. Макар да беше на около тридесет и пет години, в чертите му се четеше твърдост и увереност, характерни за далеч по-зрели хора.

За Глена Кулсън бе въплъщение на грубата, сурова мъжественост, но тя си спомни, че баща й говореше за него с уважение. Това, което тя разбираше като безжалостност в образа му, баща й приемаше за сила. Липсата на лустро и изисканост у Джет Кулсън го правеха човек, когото миньорите разбираха и комуто вярваха, дори да не бяха съгласни с него. Говореше се, че никога не лъже. В тази връзка някои се шегуваха, че много хора биха искали той да го прави.

— Говори ли с Джет Кулсън? — Глена се хвана за последната сламка на надеждата, която Брус й предложи.

— Шегуваш ли се? — дрезгаво се засмя той. — Аз съм само управител — минен инженер. Говорих с един от заместниците му.

— И не проявиха капка интерес? — настояваше тя.

— Разсъждавай трезво, Глена — въздъхна Брус. — Защо му е на Кулсън да се съгласява на сливане, когато вероятно ще може да вземе мината без нищо след няколко месеца. Защо да измъква баща ти от тази неразбория? Никога не е имал репутация на добрия самарянин и е много малко вероятно да се промени точно сега.

— Да, сигурно е така. — Раменете й се отпуснаха от поражението. Тя се обърна и отиде до един от предните прозорци. Загледа се в сенките, които се образуваха на моравата, но без реално да ги вижда.

— Какво ще стане с татко? — Не усети, че е прошепнала болезнения въпрос на глас.

Брус се приближи отзад и докосна раменете й.

— Глена, съжалявам. Бих искал да има някакъв начин да помогна… Нещо, с което да предотвратя това.

Тя усети безпомощността в гласа му, отчайващата празнота на предложението му. Ръцете му я обгърнаха и брадичката му се отпусна върху косата й, но в прегръдката му нямаше сигурност.

— Аз нямам много пари, но когато затворят мината… — започна той.

— Ако затворят мината, Брус, не когато — бързо го поправи Глена, освободи се от прегръдката и се отдалечи от прозореца. Гърбът й бе изпънат като струна, когато се обърна към него: — Сам каза, че има тридесет дни, докато разпореждането влезе в сила. Много неща могат да се случат за тридесет дни.

— Все едно чувам баща ти — с тъжен поглед отбеляза Брус. — Не бъди глупава, Глена.

Забележката му само усили нейната решителност. Ако баща й още не е загубил надежда, и тя няма да го направи. В аристократичните й черти имаше непоколебимост. Проблясъците на слънцето, идващи от прозореца, направиха тъмнокестенявите нюанси на кафявата й коса огнени и сякаш подсилваха твърдото й решение.

— Един Рейнолдс не се предава без борба. Татко не е типът човек, който ще легне и ще позволи на света да го смачка. И аз не съм.

— Мисля, че не разбираш срещу какво се изправяш — поклати глава Брус. — Има моменти, в които да си горда… и моменти — да си здравомислеща. Знам това, Глена, защото се боря срещу този ден от година и половина. Можеш да мислиш каквото си искаш за мен, но след като толкова време си блъсках главата в каменна стена, знам кога да се откажа.

— Това ли ще направиш? Ще се откажеш? — Устните й се свиха в надменно предизвикателство.

— Не, не буквално. Ще преживея всичко до горчивия му край.

В изражението му нямаше никакво съмнение какъв ще е краят. Той се обърна, отиде до бюрото и взе куфарчето, което лежеше отгоре.

— Мисля, че ще отложа поканата за вечеря за друг път. Не смятам, че който и да е от нас ще е добра компания. Ще ме извиниш пред Орин, нали? — долетя тихият му глас.

— Разбира се. — Глена прие решението му с рязко кимване и не се опита да го изпрати до входната врата.

Погледът му бе леко насмешлив, когато прекоси стаята и се спря за момент до плъзгащите се дъбови врати.

— Не ме изпращай. Ще се оправя сам — упрекна липсата й на учтивост той.

— Знам, че можеш — беше хладният отговор.