Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Father’s Daugter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Уилям Дж. Къхлън. Акционери

ИК „Световна библиотека“, София, 2000

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

На баща ми

Част първа

1

Валеше дъжд и ресторантът бе пълен, както винаги, с богати хора. Чуваше се приглушен смях. До една маса седеше известен радиожурналист, а до съседната — популярен изпълнител от сапунен сериал. И двамата се задълбочаваха в разговор с рекламните си агенти. Сервитьорите се движеха като сенки. Беше място за преговори и сключване на сделки.

— Надявам се, че вземаш предвид нашия интерес. — Той имаше типичната усмивка на банкер — широка и открита — но погледът му издаваше студенина. — Трябва да знам повече за това, с което възнамеряваш да обезпечиш инвестицията ни.

— Това е заем, не инвестиция.

Той втренчи поглед в нея. Но тя беше свикнала да се справя с банкери. Тя също впери поглед в него и в този поглед нямаше никакъв страх.

Усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Технически погледнато, това е заем, разбира се. Но всъщност си е инвестиция. Лъвският дял ще дойде от нас. Ще имаме печалба ако спечелиш и ти. А ако не успееш, ще загубим тази част от парите си, която не е обезпечена. Така че, както виждаш, не е чак толкова различно от инвестиция.

Тя огледа малкия елегантен ресторант. Всички от Арката го познаваха. Той имаше своя маса — една от така наречените маси на властта — свидетелство за положението му в уважаващото светската йерархия общество на Ню Йорк. Чувстваше се спокоен и на мястото си на фона на бледоморавите и бледокремави цветове на ресторанта. Тя бе направила тактическа грешка като му се предоставила да избере заведението. Така предимството беше негово.

Студеният пролетен дъжд не спираше. В ресторанта бе топло и уютно, но неприятното време навяваше депресиращи, мрачни мисли.

— Лихвеният процент, който предлагаш, едва ли ще позволи да банкрутираш — каза тя.

— Определяме лихвата в съответствие с риска.

— Точно както го прави и мафията.

Усмивката му отново я подразни.

— Мисля, че ние сме по-добрите. По-рафинираните, така да се каже. — В стоманения му поглед се четеше неприкрито възхищение.

Гледката пред него му харесваше — млада, тъмнокоса жена, елегантна, самоуверена и красива като модел.

— Мога да взема парите и от другаде.

Той сви рамене.

— Може, въпреки че доста се съмнявам. Сигурен съм, че ако можеше, нямаше да си правиш целия този труд. Нали ти въвлече всичките банки в тази сделка. Ако имаше нещо друго предвид, нямаше да положиш толкова усилия напразно.

Тя усещаше насочените към нея погледи. Арената бе покровителстван от президенти и кралски особи ресторант. Но днес главната му атракция беше тя, Виктория Ван Хорн, съзнателно направила от себе си знаменитост, резултат на внимателна и добре планирана кампания. Всъщност тя не обичаше да бъде център на общественото внимание, но това беше част от цената на успеха. Без него нито един важен бизнесмен или банкер не би обърнал сериозно внимание на идеите й. Тя щеше да бъде просто една обикновена жена на трийсет и три, макар и изключително привлекателна и единственото й качество щеше да бъде това, че е дъщеря на известен и могъщ човек.

— Ще ти предоставим обичайните договори за ипотекиране и лихвени проценти и това ще бъде гаранцията — каза тя. — Става дума за най-амбициозния частен проект, предвиждан някога за района на Хъдзън. Жилищни и административни сгради, магазини и покрита площ за разходки и пазаруване край реката. Ще бъде страхотно.

— Сигурен съм, че ще е така — каза той без ентусиазъм.

— Ипотеките ще осигурят гаранция за банките ти.

— Няма да ни е достатъчно — отговори спокойно той.

— След като знаеш какво искаш, защо не го кажеш?

Той присви леко очи.

— Ще искаме ипотека върху успешния ти проект за „Ийст Порт“.

Виктория усети хлад, като че ли самата смърт внезапно се докосна до бузата й. Проектът „Ийст Порт“ беше най-важното нещо в живота й.

Тя овладя страха си с усилие и отговори спокойно.

— Той сега е ипотекиран. Банката „Чейс“ отпусна заема както, убедена съм, знаеш.

Той кимна утвърдително. Беше красив, на около шейсет, и кестенявата му коса бе започнала да се прошарва. Часовете, прекарани на открито в игра на тенис и голф, го правеха да изглежда като от фино обработена кожа.

— Зная за „Чейс“. Остава да се издължи само една малка сума. Това е почти нищо в сравнение с общата стойност на този твой проект.

— И ти наричаш шейсет милиона малка сума?

Той се усмихна.

— По наша преценка твоят проект „Ийст Порт“ струва някъде около триста милиона. Ние ще изплатим сумата на „Чейс“, а ти можеш да ни дадеш ипотека и така ще гарантираш парите, които искаш да вземеш назаем за тази нова авантюра.

Тя успя да прикрие притеснението си.

— Целият ми живот е в този проект. Нямам намерение да рискувам.

— На твое място, Виктория, също не бих рискувал. — Сега усмивката му стана почти конспираторска. — Ти извърши чудеса, скъпа моя. И, както разбирам, го направи, без каквато и да е помощ от страна на прочутия си баща. Това прави постижението ти още по-впечатляващо. На твое място щях да изоставя новия план и да го ударя на живот. Боже господи, та ти наистина си го заслужила.

Тя съзря отражението си в огледалото на отсрещната стена. Беше се спряла на тъмноморавия си костюм „Галанос“, бледокремавата блуза и шалчето „Хермес“, за да покаже, че е способна и зряла жена, жена на успеха. Но въпреки елегантните си дрехи и лекия, но умело поставен грим, тя имаше чувството, че изглежда твърде млада. Младежкият й вид винаги се приемаше като недостатък. Мъжете, важните мъже, особено баща й, не желаеха да признаят, че зад едно прекрасно лице могат да се крият качества. Но тя им бе показала, че е възможно. Показала бе това и на баща си. И беше решена да продължи да се доказва.

— Ако се съглася да ипотекирам „Ийст Порт“, тогава какво?

— Ще имаме нужда от личната ти гаранция, че ще предоставиш всичките си активи като обезпечение на заема.

— Господи, та ти не искаш никак много — само всичко, което притежавам.

— Ще поискаме същото и от твоите бизнес партньори.

Отново я обзе внезапно чувство на страх, но се овладя и отговори спокойно.

— Мога да обвържа само себе си. Имам подкрепата на някои доста могъщи хора. Съмнявам се дали биха искали да рискуват всичко във връзка с твоето предложение или за какъвто и да е друг бизнес.

— Защо се нуждаеш от тях? — попита той тихо.

— Колкото по-влиятелни са хората, които ще се съгласят да участват, толкова по-голямо ще е доверието и подкрепата на бизнесмените. В това бе тайната на съставянето на печелившата комбинация за построяването на „Ийст Порт“. Имах нужда от тях.

— Така е, наистина си имала нужда от тях. Никой нямаше да подкрепи идеята ти, ако не бяха твоите… партньори. Но това е съвсем различно. Сега нямаш нужда от никого. Сега вече си се доказала напълно, Виктория. Много бързо си изгради прекрасна репутация. Бихме осигурили необходимите средства дори и в случай, че действаш сама… — Той се усмихна: — Не очаквам да ми дадеш отговор веднага. Помисли си и ми се обади утре.

— Даваш ми много малко време.

— Парите носят печалба само ако са пуснати в действие. Те нямат абсолютно никаква стойност ако не се въртят. Трябва да ги инвестираме, или дадем назаем, ако искаме да станат повече. Задържаме някои наши вече поети ангажименти, за да видим ти какво ще решиш. Но не можем да ги задържаме вечно. Говоря от името на всички участващи банки. Трябва да се решава бързо.

— Ще те уведомя най-късно до утре следобед.

— Ако решиш да се откажеш, ще проявим разбиране.

Професионалната му усмивка изведнъж изчезна.

— Ще приемеш ли един съвет?

— Продължавай. — В гласа й прозвучаха метални нотки.

— Зарежи тази идея. Много си млада, спечелила си огромно състояние, а сега вече си и много известна. Всяка жена в Ню Йорк ти завижда. Рискуваш всичко. Дори и да успееш, това едва ли би имало някакво значение. Имаш повече пари, отколкото ти трябват. Но ако не успееш, ако загубиш, тогава губиш всичко.

— Знаеш ли как спечелих състоянието, за което говориш?

— Четох в „Ню Йорк Таймс“ и по списанията.

В гласа му се долавяше присмех.

— Ти си адвокатка, която има голям успех в построяването на търговски обекти. Упорита работа и постоянство, или поне така пише в статиите.

Високомерното му и покровителствено държание я вбеси. Тя отговори тихо, но с остър и леден тон:

— Имам всичко, защото обичам и желая да поемам рискове.

Той въздъхна и повика келнера.

— Хенри, сметката, моля.

След това се обърна към нея.

— Решението е твое, скъпа — каза нежно. — Но помни, Виктория, дори и най-добрият комарджия може да прекали със заровете.

 

 

Полицаите отдадоха чест на черната лимузина. Айра Ларсън беше министър на транспорта, член на кабинета, а гражданите на Вашингтон винаги се стараеха да покажат уважението си към високопоставените лица. По същия начин във Ватикана се отнасяха към кардиналите. Като член на правителството, Ларсън се радваше почти на кралски статут в столицата и това много му се нравеше.

Колата продължи край тройна редица от сгради. Те приличаха на крепости, в които кипеше усилен труд, за да може федералното правителство да функционира добре.

Отношението на охраната в Белия дом беше почтително. Тя го познаваше, а и й беше съобщено за пристигането му. Само погледна лимузината, след това поздрави и пропусна огромната кола.

Ларсън беше посрещнат от млад служител, който го поведе към канцелариите на Белия дом. Тук беше сърцето на правителството, центърът на цялата власт и Ларсън винаги изпитваше леко притеснение. Тук един министър от кабинета не правеше впечатление на никого. В тези помещения той просто беше един от федералните служители.

Въведоха го в кабинета на Рой Баркли, завеждащия личния състав на Белия дом. Баркли говореше по телефона и посочи на Ларсън къде да седне. Преди да стане министър Ларсън бе губернатор на един от западните щати. Той не обичаше Баркли. Намираше го за типичен представител на източните щати, мазен, студен, а тънкият слой подчертана учтивост едва прикриваше наглия му и безцеремонен нрав.

Баркли избягваше да среща погледа му докато говореше троснато по телефона. Рой Баркли беше висок, ъгловат, четирийсетгодишен, макар че оредяващата му коса го правеше по-възрастен. Беше без сако, с навити ръкави, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка.

Айра Ларсън не харесваше начина му на обличане. Като началник „Личен състав“ на Белия дом, той отговаряше за сигурността на цялата президентска власт. Приличаше повече на измъчен търговец на недвижимо имущество, отколкото на човек, който ръководи най-важните операции в огромната федерална система.

Кабинетът беше също толкова безличен, колкото и обитателят му. Навсякъде бяха разхвърляни книжа и документи. Към впечатлението за безпорядък можеше да се добавят и разпръснатите книги, вестници и списания. На стената имаше само една картина — на Баркли и президента. Единствената друга украса беше календар.

Баркли даде някакво троснато нареждане по телефона и се обърна към посетителя си.

— Изглеждаш добре, Айра.

Ларсън сви рамене.

— Чувствам се отлично. Работя на открито. Тичам. Старая се да поддържам формата си.

Баркли кимна.

— Не си ли имал повече проблеми със сърцето?

— Рой, това беше преди пет години. В миналото е. Радвам се на прекрасно здраве. — Той спря. — Сигурен съм, че не си ме извикал да дойда от толкова далече, за да се поинтересуваш за здравето ми. Какво има? — Безизразното лице на Баркли подразни Ларсън. Никога не бе могъл да прочете мислите му. Баркли се усмихваше рядко и Ларсън никога не го беше виждал да се смее.

Баркли протегна ръка към една папка, кацнала върху купчина книжа, извади лист и го подаде на Ларсън.

— Спомняш ли си това? Копие от оригинала е.

Ларсън го погледна.

— Разбира се. Това е собственото ми заявление за оставка, без дата. Всеки министър е подписал такова. Защо ми го показваш?

— Виж го по-внимателно. Вече има дата.

— Какво? — Ларсън погледна горния десен ъгъл на листа. Там беше напечатана утрешната дата. — Какво, по дяволите, е това?

Баркли взе една дълго дъвкана пура. Той не пушеше вече, но пурата му трябваше, за да не се чуди какво да прави с ръцете си. Той я насочи към Ларсън.

— Имаш две възможности, Айра. Едната е да напуснеш окончателно правителството. Президентът обаче те харесва и иска да те изпрати посланик в Португалия. Това е другата ти възможност.

Лицето на Ларсън почервеня от гняв.

— За какво, по дяволите, говориш, Рой? Че съм изхвърлен от поста министър на транспорта? Просто така? Не можеш да го направиш. Няма да приема.

Безизразното лице на Баркли не мръдна.

— Ти подаде оставка, Айра. Виж, имам много работа тази сутрин. Ако си съгласен с предложението за Португалия, ще те посочим за този пост и ще те оставим като министър на транспорта, докато Сенатът те освободи. Естествено, само ще се водиш министър. Повече няма да ръководиш министерството.

По-голямата част от живота си Айра Ларсън беше прекарал в политиката. Беше работил като адвокат на запад и с мъка се бе добрал до длъжността губернатор. Мястото в кабинета бе получил дори още по-трудно. Беше боец по природа, но не му липсваше и практически усет.

— Какво, по дяволите, съм направил? — попита той тихо. — Ако се мъдри някакъв скандал, нищо не знам за него. Слушай, ако съм сгазил лука, имаш право да ме изхвърлиш. Но аз си гледам работата и то много добре. Казват, че съм един от най-добрите министри на транспорта от години насам.

— Не всички — отговори Баркли, като почукваше с пурата по зъбите си.

— Всеки от нас има врагове, Рой, особено ако си вършиш работата добре. Не можеш да угодиш на всички.

— Поисках от теб да не задържаш парите за поправка на пътищата в Ню Йорк, така ли беше? — Баркли говореше тихо. — Беше заповед директно до теб. Помниш ли? Аз сам ти се обадих.

Ларсън се размърда притеснено.

— За това ли става дума? Господи, използвах парите да принудя Ню Йорк Сити да спазва правилата. Тия тъпанари нямат никакъв акъл.

— Дали имат или нямат, ти не изпълни пряка заповед от Белия дом.

— Виж какво, аз трябва да имам някаква свобода, когато ръководя собственото си министерство.

Баркли поклати глава отрицателно.

— Не и този път. Заповедта беше важна, Айра. Както и да е, няма повече да говорим по въпроса. Президентът казва, че с теб е свършено. Искаш да отидеш посланик или не?

— Това е лудост. Искам да говоря със самия президент.

— Знаеш колко мрази пререканията. Сега е в Кемп Дейвид. С тези неща се занимавам аз. Направи голяма грешка, Айра. Казвай сега, искаш ли да отидеш в Португалия?

Ларсън почувства, че по гърба му започва да се стича струйка пот.

— Не ми даваш особено голям избор. Ако това е единственото, което ми остава, Господи, ще отида в Португалия.

Баркли кимна.

— Добре. Прекрасна страна е. Чудесен климат, ще ти хареса. Междувременно си запазваш титлата, заплатата, кабинета, но не и властта. Заместникът ти Франк Кук ще ръководи министерството докато Сенатът те освободи. Имам много работа тази сутрин, Айра, ще те помоля да си тръгнеш.

Ларсън почувства, че трепери, но овладя гнева си.

— Това е голяма мръсотия, Рой, но съм сигурен, че вече си го разбрал.

Баркли го погледна.

— Сам си го направи, Айра. Настъпи по мазола не този, когото трябваше.

— За какъв мазол, говориш, за бога? Чии проклети мазоли са толкова важни, че един министър да изхвръкне заради тях? — Гневните му думи отекваха в претъпканото с предмети помещение.

— Арката — отговори тихо Баркли.

— Какво, по дяволите, Арката? — извика Ларсън.

Баркли издърпа още една папка, като показа, че отпраща Ларсън. Отново го погледна.

— Въпросът не е „какво“, Айра. Точният въпрос е „кой“.

— Добре де, кой е Арката?

Ларсън впери поглед в папката пред себе си.

— Айра, зает съм. Както старият ирландски барман обичаше да казва, като излизаш, гледай вратата да не те удари по задника. — Баркли позвъни на секретарката си. — И не се притеснявай какво съобщение ще направим за това, Айра. Ние ще оправим всичко. — Отново почука леко с пурата по бузата си. — Португалия страшно ще ти хареса, Айра.

 

 

Люк Шоу беше на четирийсет и в цветущо здраве. Спортуваше редовно, но подобно на повечето нюйоркчани най-много обичаше да ходи пеша.

Въпреки добре известните опасности този начин на придвижване си оставаше най-удобен за жителите на Манхатън. Рисковано беше да пътуваш с метрото, особено в някои моменти. Такситата, автобусите и всички останали превозни средства непрестанно попадаха на задръствания, непроходими и огласяни от пронизителните клаксони. А ходенето пеша даваше възможност да видиш хората на Ню Йорк — стълпотворение от раси и слоеве, хора с различно социално положение, смесица от човешки същества, запътили се нанякъде.

Освен това, ходенето се отразяваше добре на здравето. Според Люк Шоу жените в Манхатън справедливо претендираха, че имат най-хубавите крака на света.

Имаше обаче някои райони, в които пешеходците се оказваха често лесна плячка. Нюйоркчани знаеха тези места и ги избягваха. Само туристите, или хората, търсещи незаконни удоволствия или печалби, рискуваха и ходеха в тези зловещи квартали.

Шоу изчака светофара, след това прекоси Пето авеню. Движеше се сред тълпа от хора, устремили се към човешкия поток идващ от отсрещния тротоар. Почти магически, като размесването на колода карти, двата потока се разминаваха почти без да се докосват.

Да се разхождаш из Манхатън изискваше особени умения. Всички жители тук, които не търсеха секс или подаяние, се движеха бързо и целенасочено, дори и когато нямаха цел. За крадците, мошениците и проститутките бързодвижещият се мъж или жена не представляваха интерес — вниманието им привличаха онези, които се разхождаха бавно. Така че бързата походка осигуряваше защита, тя беше бариера срещу личните контакти в този безличен град.

Постепенно тълпите оредяваха, уличното движение се нормализираше под акомпанимента на какофонията от многобройните клаксони.

Шоу продължи по Пето авеню, след това зави надясно по петдесет и седма улица. Гледките, звуците и мириса на града радваха сетивата му. Приятно му бе да върви край бутиците, картинните галерии и ресторантите. Беше пролет, но сякаш зимата не се предаваше, пронизващ влажен вятър просвирваше между бетонните сгради.

Шоу кимна на портиера в клуб „Осеола“ и се заизкачва по стълбите към входната врата с красива дърворезба. Един от най-старите мъжки клубове в града, „Осеола“ беше реликва, призрак от времето на газовите лампи и конските каруци. Клубът почти не се виждаше сред елегантните ресторанти и шикозни европейски магазини. Само една малка, полирана медна табела до вратата показваше, че клубът съществува.

Възрастен чернокож, известен на всички като Мартин, го посрещна на входа. Носеше безупречни бели ръкавици, а униформата му висеше свободно около слабото тяло. Той се усмихна леко, като че ли това му струваше физическо усилие.

— Мистър Шоу — Мартин винаги се държеше официално, — баща ви ви очаква в голямата зала.

Люк Шоу съблече палтото си. Мартин го пое тържествено, като че ли беше музейна рядкост, с която трябва да се отнасят внимателно и грижливо.

Винаги когато можеше, Люк Шоу обядваше веднъж в седмицата с баща си. Това ставаше винаги в „Осеола“, клуба и постоянния дом на баща му. Шоу мина покрай високия бронзов артилерийски снаряд с имената на тези членове на клуба, които бяха участвали като доброволци в Испанско-Американската война. Всичките имена бяха известни, списък на най-изтъкнатите нюйоркски фамилии. Подобен, но още по-претенциозен мемориал в памет на членовете на клуба, участвали в Гражданската война, заемаше централно място в най-хубавото помещение. Войната във Виетнам не бе отбелязана изобщо. Никаква почит към хората, и към него самия, които бяха воювали там. Може би беше твърде рано за такова нещо. Членската маса на този клуб беше застаряла и оредяла. Повечето от синовете не проявяваха интерес към него. Клуб „Осеола“ не беше място за млади. Той приличаше повече на декор за викторианска пиеса, отколкото на място за делови срещи. Заетите бизнесмени отдавна вече не ходеха там.

Люк Шоу кимна на един доста възрастен мъж, подпрян на овехтял бастун. В миналото неговата фамилия притежаваше търговски океански флот, но сега вече името й не се свързваше с активен бизнес.

Шоу мина край огромна картина на Ню Йорк, гледан от статуята на свободата. Тя беше от времето, когато блестящите небостъргачи все още не бяха превзели града. Изобразяваше Ню Йорк през зимата, улиците гъмжаха от хора, а по Хъдзън плуваха лодки.

Той се огледа в голямото огледало до широкото махагоново стълбище. Малко над шест фута, мускулест, но строен в добре ушития си костюм. Косата му — гъста и тъмна. Не беше красив, поне не в класическия смисъл, но чертите на лицето му бяха като издялани. Това му придаваше вид на човек, който прекарва времето си на открито и трудно може да се предположи, че е генерален директор на една от най-големите строителни компании в Америка. Лицето му издаваше годините, прекарани като действащ инженер. Кожата му беше загрубяла — от слънцето или от студа — в зависимост от това какво и къде беше работил.

Шоу изкачи стълбите с лекота. Баща му седеше в голям кожен фотьойл и четеше. Усети раздвижване около себе си и погледна нагоре.

— Е, Люк, как си? — Баща му затвори книгата и стана бавно. Беше висок почти колкото сина си, но много по-слаб и приведен. Разделяха ги четирийсет години, а може би и повече.

— Изглеждаш добре, татко — отговори Люк. Малко излъга: баща му непрекъснато като че ли избледняваше, като стара снимка. Всеки път, когато се виждаха, изглеждаше някак си по-дребен, по-стар и по-съсухрен.

— Да обядваме ли, Люк, или първо искаш да пийнеш нещо? — попита възрастният мъж.

— Чака ме една среща. Ако нямаш нищо против нека пийнем тук.

Баща му се засмя.

— Нямам. Ти май си станал много по-зает откакто те избраха за член на Арката.

И двамата знаеха какво означава да си член на Арката. Това очевидно беше мъчителна тема за баща му. Въпреки отличното си образование и привилегирован произход, баща му не беше постигнал нищо истински значимо в живота си и никога не му бе предлагано членство в Арката. От самото начало Престън Шоу, който винаги беше разполагал с достатъчно пари и бе водил охолен живот, живееше сред сенките на миналото. Люк Шоу се надяваше, че избирането му за член на Арката нямаше да огорчи баща му, сам лишен от тази възможност.

Менюто на клуба беше познато на Люк до болка. В понеделник се сервираше телешко. Промени в това отношение бяха изключени. Както обикновено, изборът беше на баща му. Люкси поръча бърбън, баща му поиска шери.

Техният келнер, също чернокож и почти на възрастта на Мартин, се движеше бавно и краката му изглеждаха като нарисувани.

— Ти май си останал единствената ми връзка с външния свят, Люк. Ако не броя новините по телевизията, разбира се, и Таймс. Какво става в нашия чудесен град? Или, може би, твоя чудесен град. Вие в Арката управлявате това проклето място. — Той чукна по масата. — Само дето напоследък не го правите много добре.

Люк се засмя.

— Аз членувам в Арката само от няколко месеца, татко. Откакто чичо Сай почина. Не може за всичко да обвиняваш мен. Дай ми малко време.

Баща му изсумтя.

— Братът на майка ти беше стар глупак, но ти сигурно го знаеш.

Те и по-рано бяха подхващали тази тема.

— Сайръс Алджър беше хомосексуалист — отговори Люк спокойно. — Но сексуалните му предпочитания в никакъв случай не пречеха на работата му. Той превърна семейния бизнес в гигант от национален мащаб.

Баща му поклати бавно глава.

— Труден клиент беше чичо ти. Признавам, че направи много, но никога не съм го обичал. Той правеше изключение от цялото семейство на майка ти. Нямам предвид педерастията му — ако има такава дума — беше толкова напорист и действен. Никога не е бил джентълмен, поне не в истинския смисъл на думата.

Люк понечи да отговори, но баща му вдигна слабата си ръка.

— Достатъчно за умрелите — каза той. — Сега ми разкажи за Арката. — Престън Шоу се усмихна. — Какво става там, или сте дали клетва да пазите тайна?

Синът му е засмя.

— Не сме се клели. Ако те слуша човек, ще помисли, че сме ужасни хора, които не само управляват света, но и определят цените на билетите за метрото и събират данъците. Арката няма пръст в управлението на този град, поне непряко.

Престън Шоу се намръщи.

— Няма, така ли? Бог ми е свидетел, че се опитах да ти дам образование, Люк. Може и да не съм успял, но поне направих опит.

Люк пое уискито от келнера и изчака да сервират на баща му.

— За твое здраве — каза той, вдигайки чаша.

Сините очи на баща му бяха почти прозрачни и това бе единственото забележително нещо в иначе съвсем обикновеното му лице.

— На моята възраст здравето може да се окаже проклятие. Не бих желал да живея вечно. — Престън Шоу отпи от шерито си. — Ще ми бъде много неприятно да завърша дните си и някое луксозно старопиталище, да гълтам тапиока и да ми сменят редовно памперсите. Още не съм готов за такова нещо, въпреки че подобна съдба сполетя вече няколко от познатите ми. Мога само да се надявам да издъхна бързо, безболезнено и, ако имам късмет, елегантно.

— Нека да не навлизаме в такива мрачни теми — прекъсна го синът му.

— Старият педераст, чичо ти, си отиде със стил. Подхлъзна се на леда, счупи си крака и пневмонията го отнесе там, където отиват феите, след като умрат. Бързо и ефикасно, какъвто всъщност беше и той самият.

— Сайръс беше почти на деветдесет.

— И съвсем здрав, до последния момент. Е, каквото и да е, но ако гените наистина означават нещо, то тогава ти ще се радваш на дълъг и активен живот.

Люк се засмя.

— Чичо Сай беше прекрасен човек. Ти просто не искаш да го признаеш.

В отговор баща му само повдигна вежди.

— Между другото, Барбара обаждала ли ти се е?

Знаеше, че баща му ще подхване пак темата за нея, винаги го правеше.

— Нищо не се е променило. Обажда се два пъти на месец от Бостън, да ми каже как е Джейсън. Както знаеш, поддържаме приятелски отношения. — В гласа му се промъкна нотка на подозрителност.

— Ако бяхте толкова добри приятели, тогава защо се разведохте?

Люк знаеше, че баща му харесва бившата му жена.

— Да започнем с това, че Барбара се влюби в друг. Това обикновено е достатъчна причина за развод, нали?

Престън Шоу отпи отново от шерито си.

— Не и по мое време, синко. Тези авантюри траят само няколко месеца. Барбара произлиза от изтъкнато семейство, точно както и ние. Можеше за малко да отклониш погледа си в друга посока.

— Аз тогава бях няколко месеца в Саудитска Арабия по работа. Рядко се прибирах вкъщи. Тя поиска развода. Просто се бяхме отдалечили един от друг. Както много добре знаеш, никак не се разтревожих, когато тя подаде молба за развод.

Баща му въздъхна.

— Обществото се разпада. Скоро ще се превърнем в ревящи диваци. Старите правила имаха своя мисъл.

— Знам, татко, както и да е, това вече е минало. Не можем да го върнем, така че нека сменим темата.

— Люк, не приемай въпроса ми като липса на деликатност, но имаш ли приятелка сега?

Люк въздъхна.

— Жената, която беше миналата седмица — отговори той с усмивка.

— Момичето на Фостърови? Внучката на Ейми Фостър?

— Същата.

— Фостърови са добри хора. Познавах Ейми много добре, беше близка приятелка на майка ти. Имаш ли намерение да се жениш?

Люк поклати глава отрицателно. И миналата седмица трябваше да отговаря на същия въпрос.

— Не, нямам планове за женитба. Също като мен и тя е погълната от кариерата си. В момента женитбата не е изгодна и за двама ни. А и връзката ни не е много сериозна.

Баща му леко се оживи.

— Люк — каза той и Люк усети промяна в гласа му, — изключително важно е да се ожениш без отлагане, и то добре.

Внезапната му настойчивост беше необяснима.

— Защо, татко?

— Ти сега си член на Арката. Почти два века членовете на Арката се грижат за този град и за интересите на основалите я фамилии. Ти си един от осемте, които в действителност управляват града ни и защитават нас, бизнеса ни, интересите ни и дори благотворителните ни изяви.

— Никой не ми е споменавал, че женитбата е критерий за членство. Много се съмнявам, че някой в Арката придава особено значение на това дали съм женен или не. — Тонът на гласа му звучеше отбранително.

— След смъртта на майка ти за началното ти образование се погрижи чичо ти. Предполагам, че това беше мое задължение, но той се справяше толкова добре, че не виждах защо трябва да се намесвам. Ти избра да учиш инженерство в този отвратителен малък колеж в Средния Запад. Но след като се включи в семейния бизнес, Сайръс те пое в свои ръце и те направи това, което си. Той и с това се справи много добре. Съжалявам, че моят принос към твоят живот не е особено забележим, Люк.

— Той е по-голям, отколкото си мислиш.

— Не. За теб аз съм само един стар човек, който боготвори предците си, който съществува, за да се прекланя пред духовете от миналото и така да увековечи чувството за безсмислеността на историята. Не казвай, че не е така. Разбира се, и двамата знаем, че ти си абсолютно прав. Аз съм всичките тези неща. Аз съм създание на своята класа, дори и известно отношение неин пленник. Въпросът, Люк, е, че това се отнася и за теб. Трябва ти син, който да заеме твоето място в Арката.

— Имам Джейсън.

Възрастния човек поклати глава.

— Приятно момче, но трудно може да се каже, че е твой син. В него тече твоята кръв, но горе-долу това е всичко. Расте в Бостън под надзора на някакъв университетски професор, който освен всичко друго принадлежи към средната класа.

— Харвард.

— Изобщо не ме интересува. Може да е и Оксфорд, Кеймбридж или Сорбоната. Ти си този, който трябва да контролира развитието на Джейсън. Трябва внимателно да се подхване, както стана с теб, за да поеме нещата в свои ръце един ден. Нямам предвид само бизнеса. Мястото в Арката се предава по семеен път, освен, разбира се, ако линията се прекъсне или няма подходящ наследник. Ако трябва да бъда брутално реалистичен, Джейсън е обречен да бъде едно приятно момче от средната класа и да прекара живота си сред подобните на него. Той няма да разбере нашето положение и отговорности. Тъй като Джейсън няма нужната подготовка да поеме нещата, ти трябва да осигуриш друг наследник — не само за бизнеса, а което е по-важно — за Арката.

— Придаваш твърде голямо значение на Арката, татко.

— А ти твърде малко. — Баща му спря за момент и след това продължи. — Трябва да разбереш, Люк, че Арката ни предпазва от това да бъдем погълнати от бушуващите приливи на обществените промени. Винаги го е правила. Вие, осемте, сте нашите пазители.

— Хайде, татко, тя едва ли е нещо повече от елитен клуб, като „Осеола“.

Престън Шоу се намръщи:

— Тя представлява нещо много повече от това.

— Съмнявам се.

— Люк, обществените процеси моделират историята. Групировки като Арката са съществували в градовете от незапомнени времена. Аз съм ги проучвал всичките — от древните градове държави в Италия до Лондон в наши дни. Миналото ни учи, че всеки град, няма значение колко е голям, е толкова добър, колкото са хората, които го управляват. Имам предвид тези, които наистина вършат това, а не официално назначените на тази длъжност. Като член на Арката ти, Люк, си един от истинските управници. Много е важно да подготвиш някого, който да заеме мястото ти.

Люк се усмихна кисело.

— Много се съмнявам, че кметът ще се съгласи с твоето мнение.

Баща му присви леко очи.

— Какво, мислиш, ще стане, ако сега веднага позвъниш в канцеларията на кмета?

Люк сви рамене.

— Вероятно ще ме свържат със секретарката или с някой Младши чиновник. Защо?

Престън Шоу поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Кметът и най-високопоставените му служители прекрасно знаят кой и какъв си. Веднага, след като разберат, че това си ти, с теб ще разговаря самият кмет. Имаш огромна власт, сине. Колко странно, че дори не го съзнаваш.

Келнерът се движеше незабележимо около масата. Баща му едва се докосна до храната и помоли да му донесат още едно шери. Бе напрегнат, почти възбуден.

— Не мога да те обвинявам за скептицизма ти. Години наред търпиш теориите и абстрактните ми лекции. Едва ли може да се очаква да повярваш, че това, което ти казвам сега, не са абстрактни мисли, а нещо съвсем реално и много сериозно.

В отговор Люк само сви рамене.

Сините очи на баща му проблясваха напрегнато.

— Хънтър Ван Хорн оглавява Арката, нали така?

Люк кимна утвърдително.

— Знам, че ти много уважаваш мнението му. Седнете с него. Питай го за някои неща. Сигурен съм, че ще бъде откровен. Току-виж откриеш, че си част от един цял нов свят.

— Хънтър е много зает човек.

— Знам всичко за Хънтър Ван Хорн — отговори баща му с леко притихнал глас. — Както казах, чета Таймс. И не само чета за него, но и за тази негова напориста дъщеря. Имам чувството, че вестниците през ден пишат за нея. Представям си колко го притеснява всичко това.

— Дори и така да е, не го показва.

— Жалко, че не се е родила момче. Адвокатка, върти печеливш бизнес с недвижимо имущество. Познаваш ли я?

— Виждал съм я веднъж, на един прием в Обединените Нации. Много красива дама.

— Майка й е от семейство Магнусън. Лоша кръв тече в това семейство, особено у жените.

На Люк му стана забавно.

— Как така?

Възбудата на баща му като че ли утихна. Историята на нюйоркските фамилии беше по-безопасна и по-позната тема.

— Много са страстни жените от това семейство. Генерал Дан Сикълс, дъртият мошеник, имаше авантюра с една от тях.

— Това беше по време на Гражданската война. Сикълс беше съюзнически генерал.

— По-точно преди войната. Сикълс беше голям бонвиван, всички казват така. Една от жените на Магнусови ужасно се изложи. Семейна черта. Пълна липса на изисканост, щом се появи мъж.

— За бога, татко, това е било преди повече от сто години.

— Няма значение. Кръвта си е кръв. А иначе са прекрасна фамилия, имат много връзки. Мисля, че Хънтър се разведе с майката на момичето, нали?

— Хънтър Ван Хорн се е женил няколко пъти, поне доколкото аз зная.

— Странно, нали, как кръвта си личи. Мисля си, че някой трябваше да предупреди Хънтър за жените от семейство Магнусън — баща му спря и като че ли потъна в мислите си, след това продължи. — Знаеш ли, това ми напомня за подобна черта от сръбското кралско семейство. Разказвал ли съм ти някога за тях? Интересни хора, който и да вземеш от тях.

Люк сгъна салфетката си и я постави на масата.

— Татко, съжалявам, че трябва да обядвам и да тичам, но наистина имам важна среща. Може би друг път?

Баща му кимна.

— Хареса ли ти яденето? Мога да се закълна, че това телешко става все по-безвкусно. Разбира се, и готвачът остарява. Вероятно това е причината. — Очите му не се отместваха от Люк. — Ще те видя ли следващата седмица?

— Разбира се, татко.

Баща му продължи да седи в креслото си, но протегна ръка.

— Помниш ли какво ти казах. Говори с Хънтър Ван Хорн. — На лицето му се появи усмивка. — Но внимавай с дъщеря му. И тя е Магнусън. Може да се окаже голям залък за теб.

Люк се засмя.

— Мисля, че се опитваш да ме заинтригуваш. Хайде, трябва да вървя. Ще се видим другата седмица.

Люк излезе от облицованото с дъбово дърво помещение и забърза надолу по стълбите. Той истински обичаше и уважаваше баща си, но мислеше, че Престън Шоу не беше прав за Арката. Той гледаше на членството си там като на поредно обществено задължение. Дали трябваше да отдели време и да разговаря с Хънтър Ван Хорн? Незабавно отхвърли мисълта за това като абсурдна. Нито една група нямаше такава власт, каквато баща му приписваше на Арката.

Пое палтото си от Мартин и бързо се насочи към Петдесет и седма улица, за да вземе такси.