Метаданни
Данни
- Серия
- Метро (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Метро 2034, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2014 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2014 г.)
Издание:
Дмитрий Глуховски. Метро 2034
Руска. Първо издание
ИК „Сиела софт енд паблишинг“ АД, София, 2010
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Вихра Манова
Коректор: Мила Белчева
Предпечатна подготовка: Петър Дамянов
Технически редактор: Божидар Стоянов
Художник на корицата: Дамян Дамянов
ISBN 978-954-28-0714-8
Формат 60/90/16
Печатни коли 22,25
Книгата е отпечатана на хартия от устойчиво управлявани гори от мрежата PEFC CHAIN OF CUSTODY.
История
- — Добавяне
Епилог
Омир въздъхна и обърна листа. В тетрадката оставаше съвсем малко свободно място — само две страници. Какво да напише и какво да пожертва? Той протегна длан към огъня — за да нагрее измръзналите си пръсти, да ги успокои.
Старецът сам помоли да го назначат в южния патрул. Тук, с лице към тунелите, работата му спореше повече, отколкото вкъщи на „Севастополска“, сред купищата мъртви вестници, колкото и да се опитваше Елена да му осигурява спокойствие.
Бригадирът седеше по-надалеч от останалите патрулни, на границата между светлината и мрака. Интересно, защо беше избрал точно „Севастополска“, запита се старецът. Явно все пак имаше нещо в тази станция…
Хънтър така и не разказа на стареца кой му се бе явил тогава, на „Полянка“, но Омир сега знаеше: видяното от него не е било пророчество, а предупреждение.
Водата от потопената „Тулска“ се беше оттекла след седмица; остатъкът бе изсмукан с огромни помпи, доставени от Околовръстната. Омир доброволно отиде там заедно с първите разузнавачи.
Почти триста трупа. Забравил за отвращението, забравил за всичко, сам обръщаше страшните тела, търсеше я, търсеше я…
По-късно седя дълго време на мястото, където видя Саша за последен път. Тогава, когато не успя, не се реши да се хвърли към нея — и да я спаси или да загинат заедно.
А покрай него в безкрайна върволица преминаваха болните и здравите — към „Севастополска“, към целебните тунели на Каховска линия. Музикантът не беше излъгал: излъчването наистина спираше болестта.
А може би той изобщо не лъжеше? Може би някъде го имаше истинския Изумруден град, само трябваше да се намери вратата… А може би Леонид бе намерил и точната врата, но просто тогава още не е бил заслужил да му отворят?
„А когато се оттекоха водите…“ се е оказало твърде късно.
Но не Изумруденият град беше ковчег; истинският Ноев ковчег беше самото метро. Последният приют, укрил от тъмните бурни води и Ной, и Сим, и Хам; и праведника, и равнодушния, и подлеца. По чифт от всяка твар. Всеки с неоткрит резултат — или неплатени сметки.
Те бяха твърде много и със сигурност нямаше да се поберат в този роман. Свободните листове в тетрадката на стареца бяха съвсем малко. Неговата книга не беше ковчег, а хартиено корабче — не можеше да вземе на борда си всички хора. На Омир му се струваше, че ще успее да нанесе на страниците с предпазливи щрихи нещо много важно… Не за хората, а за човека.
Спомените за отишлите си не изчезват, мислеше си Омир. Целият ни свят е изтъкан от делата и мислите на други хора, точно както всеки от нас е съставен от безброй късчета мозайка, наследени от хиляди предци. Те са оставили след себе си следи, оставили са за потомците късчета от душата си. Трябва само да се вгледаш.
И неговият кораб, изграден от хартия, от мисли и спомени, може да плува по океана на времето безкрайно дълго, докато не го прибере някой друг, не го изглади и не проумее, че човекът никога не се е променял, че дори след гибелта на света е останал верен на себе си. И че небесният огън, който е бил заложен веднъж в него, се е сражавал с вятъра, но не е угаснал.
Сега личният му резултат беше открит.
Омир затвори очи и се озова на сияеща станция, облята от ярка светлина. На перона се бяха събрали хиляди пременени хора, принадлежащи на времето, когато той беше още млад, когато още никой не си и помисляше да го нарича нито Омир, нито дори да се обръща към него по име и фамилия. После към тях се присъединиха и сегашните, живеещи в метрото хора. Едните не се учудваха на другите. Всички тях нещо ги свързваше.
Те чакаха нещо и всички се вглеждаха в тъмните сводове на далечния тунел. Сега старецът разпознаваше тези лица. Тук бяха и жена му с децата, и колегите, и съучениците, и съседите му, и двама от най-близките му приятели, и Ахмед, и любимите му актьори. Тук бяха всички, които той все още помнеше.
И ето че тунелът се озари и на станцията беззвучно изплува мотриса — с живи, светещи прозорци, с изчистена обшивка, със смазани колела. Кабината на машиниста беше празна — вътре висяха изгладена куртка и бяла риза.
Това е моята униформа, помисли си старецът. И моето място.
Той влезе в кабината и отвори вратите на вагоните. Подаде сигнал. Тълпата се изля вътре и насяда по седалките. Имаше достатъчно места за всички; успокоените пътници сега се усмихваха. Усмихваше се и старецът.
Омир знаеше: когато постави последната точка в книгата си, тази светеща мотриса, пълна с щастливи хора, ще потегли от „Севастополска“ право към вечността.
И изведнъж, изтръгвайки го от вълшебното видение, съвсем наблизо се чу приглушен, нечовешки стон. Омир потрепна, сграбчи автомата си…
Бригадирът стенеше. Старецът се надигна, искаше да се приближи и да види какво става с Хънтър, но той изстена отново… Малко по-високо… И пак… сега малко по-ниско…
Без да вярва на ушите си, Омир се заслуша и го побиха тръпки.
Хрипливо, неумело, бригадирът пееше. Грешеше, връщаше се в началото и упорито повтаряше, поправяйки се… Пееше тихо… сякаш приспивна песен.
Мелодията беше същата онази, на която Леонид така и не бе дал заглавие.
А Омир така и не намери тялото на Саша на „Тулска“.
Какво още?