Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от немски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Братя Грим. Приказки. Том трети

ИК „Дамян Яков“, София, 1995

Превод: Ценка Топузова, Весела Петрова, Албена Прижибиловска

Редактор: Даниела Бенишева, Зефира Иванчева

Коректор: Зефира Иванчева


Имало едно време един много беден дървар. Той работел неуморно от ранни зори до късна нощ. И когато най-сетне поспестил малко пари, рекъл на сина си:

— Ти си едничкото ми чедо, затова ще ти дам спечелените с тежък труд пари да се изучиш. Ако се изучиш добре, ще можеш да ме храниш на стари години, когато снагата ми се прегърби и стана немощен.

Тръгнало момчето на училище и се учило тъй прилежно, че всички учители го хвалели. Ала скоро свършило малкото пари, които му дал бащата, и било принудено да се прибере отново у дома.

— Уви — рекъл натъжен бащата, — не мога да ти дам нищо повече, пък и в тия скъпи времена припечелвам колкото за насъщния хляб, нито пара повече.

— Скъпи татко — отвърнал синът, — не се тревожи, все ще измисля нещо.

Бащата тръгнал пак в гората да сече дърва и синът рекъл:

— Ще дойда с тебе да ти помогна, тате.

— Не, синко, трудно ще ти бъде, ти не си свикнал с груба работа и няма да издържиш, пък и само тази брадва имам, пари нямам да купя още една.

— Иди у съседа и заеми неговата, докато спечеля пари да си купя своя — рекъл синът.

Поискал бащата една брадва от съседа и на другата заран отишъл със сина си в гората. Помагал синът на бащата, бил много пъргав и издръжлив. А когато слънцето се вдигнало и спряло над главите им, бащата казал:

— Хайде да поотдъхнем и да обядваме, после работата ще ни тръгне по-леко.

Взел синът своя къшей хляб и рекъл:

— Ти си почини, татко, аз не съм уморен, ще се поразходя из гората и ще подиря птичи гнезда.

— Глупав си сине. Ще скиташ из гората, ще се умориш и после няма да можеш да помръднеш ръцете си за работа. Стой тука, седни до мене и си почивай!

Ала синът тръгнал из гората, изял бързо хляба си и почнал да оглежда зелените клонаци, дано зърне някое гнездо. Вървял така нагоре-надолу и накрая стигнал до един огромен стар дъб, който сигурно бил на неколкостотин години. Даже петима души не можели да го обхванат с ръце. Поспрял се момъкът, поогледал го и си рекъл: „Все някоя птица ще е свила гнездо тук!“

Но внезапно му се сторило, че чува глас. Ослушал се и наистина доловил как някой вика тихичко:

— Пусни ме, пусни ме!

Огледал се наоколо, но не открил нищо, а гласът като че ли идел изпод земята. Викнал тогава младият дървар:

— Къде си? Къде си?

Гласът отвърнал:

— Долу, в корените на дъба. Пусни ме, пусни ме!

Почнал момъкът да разравя пръстта под дървото и да търси между корените, докато накрая в малка дупка открил една стъклена бутилка. Вдигнал я нависоко, обърнал я към светлината и видял някакво животинче, което много приличало на жаба и подскачало насам-натам.

— Пусни ме! — разнесъл се гласът отново.

Момъкът извадил запушалката на бутилката и тутакси от нея изскочил един дух, който почнал да расте и растял тъй бързо, че след няколко мига се изправил пред момъка като страховит великан — на ръст бил колкото половината дърво.

— Знаеш ли каква награда заслужаваш за това, че ме пусна да изляза от бутилката? — викнал той със страшен глас.

— Не — отвърнал без всякакъв страх синът на дърваря, — отде да зная!

— Тогава ще узнаеш — викнал пак духът. — Ще ти откъсна главата!

— Ако ми беше казал това по-рано — рекъл момъкът, — щях да те оставя да си стоиш вътре. Но няма да ти позволя да ми откъснеш главата, докато не попитаме и други хора.

— Никакви други хора няма да питаме — сопнал се духът, — ами ще си получиш заслужената награда! Да не мислиш, че по особено благоволение бях затворен толкова време в бутилката? Затвориха ме за наказание. Аз съм всемогъщият Меркурий и който ме пусне от шишето, трябва да му откъсна главата.

— По-полека — отвърнал момъкът, — тези работи не стават толкова бързо. Най-напред трябва да се убедя, че точно ти беше в това малко шише и че ти си истинският дух. Ако успееш да влезеш пак вътре, аз ще повярвам, че си бил ти и тогава можеш да правиш с мене, каквото искаш.

Духът рекъл надменно:

— Това не е никак трудно за мене!

Почнал бързо да се свива и станал тънък и дребен, какъвто бил отначало, и лесно се проврял пак в бутилката. Но щом духът влязъл вътре, момъкът веднага сложил отново запушалката, натиснал я здраво и хвърлил бутилката на старото и място между корените на дъба. Успял така да измами духа и решил да се върне при баща си. Ала духът почнал отново да вика жаловито:

— Ох, пусни ме, пусни ме!

— Не — казал момъкът, — втори път няма да те пусна. Щом се заканваш да ми вземеш живота, ще си седиш в бутилката!

— Ако ме освободиш — викнал духът, — ще ти дам такова богатство, че ще живееш охолно до края на живота си.

— Не — отвърнал момъкът, — ти пак ще ме измамиш.

— Ще проиграеш щастието си — рекъл духът, — няма да ти сторя никакво зло, ами богато ще те възнаградя.

Помислил си момъкът: „Ще се реша; може би той ще удържи дадената дума и няма да ми стори никакво зло“.

Извадил запушалката и духът изскочил както първия път, разтегнал се и израснал като истински великан.

— А сега ще ти дам наградата — рекъл той, подал на момъка една мъничка ивица платно и добавил: — Щом докоснеш с единия край рана, тя ще заздравее, а допреш ли с другия край стомана или желязо, те ще се превърнат в сребро.

— Трябва първо да опитам — рекъл момъкът.

Отишъл до едно дърво, цепнал с брадвата кората и после докоснал цепнатината с единия край на платнената ивица; тя тутакси се затворила и заздравяла.

— Всичко е наред — казал той на духа, — вече можем да се разделим.

Поблагодарил му духът, че го освободил от бутилката, а момъкът благодарил на духа за подаръка и се върнал при баща си.

— Къде скита? — попитал го бащата ядосан. — Защо забрави работата? Да, знаех си аз от самото начало, че нищо няма да свършиш.

— Не се сърди, татко, ще наваксам загубеното време!

— Как ще го наваксаш! Засрами се!

— Виж, татко! Ще отсека с един удар това дърво, и то така, че ще изпращи.

Извадил платнената ивица, потъркал брадвата с нея и замахнал силно срещу дървото, но тъй като желязото се било превърнало в сребро, острието се превило.

— Ех, татко, я виж каква лоша брадва си ми дал! Изкриви се.

Изплашил се бащата и рекъл:

— Какво направи, бре? Сега ще трябва да платя брадвата, а нямам пукната пара. Ето ми печалбата от твоята работа!

— Не се сърди, аз ще платя брадвата — отвърнал синът.

— Глупак! — викнал бащата. — С какво ще я платиш? Нямаш други пари освен тези, които ти давам аз.

След малко синът рекъл:

— Не мога да работя повече, татко, хайде да се прибираме!

— Как не! — отвърнал бащата. — Да не мислиш, че и аз ще скръстя ръце като тебе? Аз трябва да поработя още, а ти можеш да си тръгваш.

— Аз съм за пръв път тук в гората, татко, и не зная пътя. Хайде, тръгни и ти с мене!

Тъй като гневът на бащата бил попреминал, той най-сетне склонил и двамата поели към къщи. Из пътя рекъл на сина си:

— Върви да продадеш изкривената брадва и виж колко ще ти дадат за нея; остатъка ще трябва да спечеля пак аз, та да я платим на съседа.

Взел синът брадвата и я занесъл в града у един златар, който я погледнал, претеглил я на везните и рекъл:

— Струва четиристотин талера, но аз нямам толкова пари под ръка.

Момъкът рекъл:

— Дай ми, колкото имаш, остатъка ще ми платиш по-късно. Дал му златарят триста талера и останало да му дължи сто.

После момъкът се върнал у дома и рекъл:

— Татко, сега имам пари. Иди и попитай съседа колко иска за брадвата си.

— Питах го вече — отвърнал бащата. — Иска един талер и шест гроша.

— Дай му тогава два талера и дванадесет гроша; това е двойно и му стига. Гледай сега колко много пари имам!

После дал на баща си сто талера и му рекъл:

— Пари никога няма да ти липсват, затова живей по-нашироко!

— Гледай ти — викнал бащата, — откъде ти дойде това голямо богатство?

Тогава синът му разказал какво се било случило и как, като се осланял на щастието си, стигнал до голямата печалба.

С останалите пари се записал отново в училище и продължил учението си. А тъй като с платнената ивица бил в състояние да лекува всякакви рани, станал най-прочутият доктор в целия свят.

Край