Ерик Сийгъл
Любовна история (1)

1

Какво може да се каже за едно момиче на двадесет и пет години, което вече не е между живите?

Че беше умно и красиво. Че обичаше Моцарт и Бах. И Бийтълс. И мен. Веднъж, когато пак ме сложи в един кюп с тези музикални образи, аз се поинтересувах каква е последователността и тя ми отговори с усмивка: „По азбучен ред“. Тогава и аз се усмихнах. Сега обаче седя и се чудя дали ме подреждаше по първото ми име — в този случай щях да съм след Моцарт — или по последното ми име, където щях да се вмъкна между Бах и Бийтълс. При всички случаи нямаше да съм първи, което ужасно ме нервираше, тъй като по някаква тъпа причина съм израснал с мисълта, че винаги трябва да бъда номер едно. Семейна черта, какво да се прави?

В четвърти курс свикнах да уча в библиотеката на Редклиф. Признавам, че обичах и да разглеждам, но не ходех там само заради това. Мястото беше тихо, никой не ме познаваше и книгите по заявка не се търсеха толкова много. В деня преди един от изпитите ми по история все още не бях прочел първата книга от списъка — типичен Харвардски синдром. Разходих се до гишето за заявки, за да взема някой том, който щеше да ме измъкне на следващия ден. Там работеха две момичета. Едната беше висока, нея всеки би взел за партньорка на тенис, а другата носеше очила и имаше миша физиономия. Избрах очилатото миньонче.

— Имате ли „Упадък на Средните векове?“

Тя метна поглед нагоре към мен и попита:

— Вие нямате ли си ваша библиотека?

— Вижте какво, Харвард има право да ползва библиотеката на Редклиф.

— Препи^[1], не става дума за право, а за морал. Вие там си имате пет милиона книги, а ние само няколко хиляди.

Господи, каква принцеса! От тези, дето смятат, че момичетата са пет пъти по-умни, понеже съотношението на Редклиф към Харвард е пет към едно. Обикновено не се церемоня и насичам тоя тип на парченца, но точно тогава проклетата книга адски ми трябваше.

— Слушай, проклетата книга ми трябва!

— Я внимавай какъв език държиш, Препи!

— Защо смяташ, че съм ходил в подготвително училище?

— Защото ми се виждаш тъп и богат — каза тя, сваляйки очилата си.

— Бъркаш — протестирах аз. — В действителност съм умен и беден.

— О не, Препи, аз съм умна и бедна.

Тя ме гледаше втренчено, а очите й бяха кафяви. Добре де, може и да изглеждам богат, но няма да позволя на някаква си клифка^[2] — дори и с хубави очи — да ме нарича тъп.

— И какво, по дяволите, те кара да мислиш, че си толкова умна? — попитах я аз.

— Защото няма да тръгна да пия кафе с теб — беше нейният отговор.

— Слушай… аз пък не бих те поканил.

— Точно това те прави тъп — ми каза тя.

Нека да ви обясня защо я поканих на кафе. Получих си книгата, като хитро капитулирах в критичния момент, т.е. внезапно се направих, че умирам да я поканя. И понеже тя не можеше да си тръгне, преди да затворят библиотеката, аз имах достатъчно време да погълна няколко съдържателни клишета относно преминаването на кралската зависимост от църковна към юридическа в края на XI век. На изпита получих отличен и — какво съвпадение! — същата оценка дадох на краката на Джени, когато излезе за пръв път иззад гишето. Не мога да кажа, че дадох отлична оценка на облеклото й обаче — беше малко прекалено стил Бохо за моя вкус. Особено противно ми беше това индийско нещо, което носеше като дамска чанта. Добре, че не го показах, защото по-късно разбрах, че го е правила сама.

Отидохме в ресторант „Миджет“^[3] — едно заведение за сандвичи съвсем наблизо, което — независимо от името си — не е ограничено за хора с нисък ръст. Поръчах две кафета и шоколадови сладки със сладолед за нея.

— Казвам се Дженифър Кавилери — каза тя. — Американка от италиански произход.

Като че ли нямаше да се досетя сам!

Тя добави:

— Уча музика.

— Името ми е Оливър — казах аз.

— Първото или последното? — попита тя.

— Първото — отговорих и после си признах, че цялото ми име е Оливър Барет. (Тоест, това беше по-голямата част от него.)

— Барет като поета?

— Не — отговорих. — Никакъв не ми е.

В последвалата пауза бях вътрешно благодарен, че тя не зададе обичайния потискащ въпрос „Барет, като залата ли?“, тъй като бях орисан винаги да ме свързват с човека, построил Барет хол — най-голямата и най-грозна постройка в двора на Харвард, един колосален паметник на парите, суетата и ужасния харвардизъм на моето семейство.

След това тя потъна в мълчание. Нима толкова бързо изчерпахме темите за разговор? Дали пък не й станах безинтересен, защото не бях роднина на поета? И какво? Тя просто си седеше там усмихвайки ми се. За да правя все пак нещо, започнах да разглеждам тетрадките й. Имаше интересен почерк — малки, ръбати букви и нито една главна (за кого се мислеше, за Е. Е. Къмингс^[4]?). Освен това посещаваше някакви абсолютно нови курсове: лит. съч. — 105, музика — 150, музика — 201…

— Музика 201? Това не е ли следдипломен курс?

Тя кимна в потвърждение и не успя да прикрие добре гордостта си.

— Ренесансова полифония.

— Какво е това полифония?

— Няма нищо общо със секса, Препи.

Абе защо й позволявах всичко това? Тя не чете ли „Кримзън“? Не знае ли кой съм аз?

— Ей, ти не знаеш ли кой съм?

— Да, бе — отвърна с леко пренебрежение. — Ти си оня, който притежава Барет хол.

Тя не знаеше кой съм.

— Аз не притежавам Барет хол — заядох се. — Прадядо ми го е подарил на Харвард.

— За да може нескопосаният му правнук със сигурност да влезе в него.

Това беше върхът.

— Джени, ако си убедена в това, защо тогава ме накара да те черпя кафе?

Тя ме погледна право в очите и ми каза с усмивка:

— Харесвам тялото ти.

Част от начина да печелиш добре е способността да губиш добре и в това няма никакъв парадокс. Превръщането на всяко поражение в победа е типично харвардска черта.

— Лош късмет, Барет! Игра страхотно!

— Наистина, много се радвам, момчета, че поехте. Искам да кажа, че ви е много необходимо да побеждавате.

Разбира се, по-добре е един стопроцентов триумф. Искам да кажа, че ако имаш избор, за предпочитане е да спечелиш точка в последната минута. И докато изпращах Джени до общежитието й, аз не унивах относно крайната победа над тази гадна кучка от Редклиф.

— Слушай, малка мръснице, в петък вечер е хокейният мач с Дартмут.

— Е?

— Е, искам да дойдеш.

Тя отговори с обичайното за Редклиф уважение към спорта:

— Защо, по дяволите, трябва да идвам на някакъв скапан хокеен мач?

— Защото аз ще играя — отвърнах небрежно.

За кратко настъпи тишина, в която ми се стори, че чувам падането на сняг.

— На чия страна? — ме попита тя.