Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (1)

За автора

Написах тази книга, с цел да изложа в нея някои идеи. Въпреки това смятам, че би било полезно да ви разкажа и малко за себе си. Иска ми се да видите, че съм обикновен човек, не по-различен от вас, а не да ви изглеждам като поредната говореща глава от телевизионния екран. Понякога, когато слушам новини по телевизията започвам да се чудя: „Ти пък кой си?“ и „Това за какво ми го казваш?“ Така че нека ви разкажа малко за събитията и средата, от които са произлезли тези идеи.

През изминалите трийсет години съм работил като учител в Ню Йорк. Част от тях преподавах на деца от елитни семейства в северозападната част на Манхатън между Линкълн Сентър, където е операта, и Колумбийския университет, където се коват договорите за отбрана; последните години преподавах на деца от Харлем и испанската част на Харлем, чийто живот се формира под въздействието на опасните подводни течения на упадащия индустриален град. През този период преподавах в шест различни училища. Настоящето ми училище се намира в сянката на Катедралата на св. Йоан, най-голямата католическа сграда в САЩ, недалеч от всеизвестните Природоисторически музей и Музея на изкуствата „Метрополитън“. На три преки от училището е мястото, където „бегачката в парка“, както я наричат в медиите, беше изнасилена и жестоко пребита преди няколко години — седем от деветимата нападатели ходеха на училище в моя район.

Личният ми светоглед обаче бе формиран много далеч от Ню Йорк, в речното градче Мононгахела в Пенсилвания, намиращо се на около шестдесет километра югоизточно от Питсбърг. Това бе времето на стоманолеярните заводи и въгледобивните мини, речните параходи със странични колела, придаващи на смарагдовозелените води химически оранжев цвят, и на уважението към труда и семейството. Моногахела беше място без крещящи класови различия, тъй като всички бяха малко или много бедни, макар че малцина го съзнаваха. Независимостта, упоритостта и самостоятелността бяха на почит и хората се гордееха с етническата си и местна култура. Беше прекрасно да израснеш на такова място, ако ще и беден. Хората разговаряха помежду си и вършеха собствената си работа, вместо да са ангажирани с абстрактните „световни“ дела. Всъщност светът не се простираше твърде далеч от Питсбърг — чудесен стоманолеярен град, до който си заслужаваше да се разходиш веднъж или два пъти годишно. Не помня някой да се е чувствал затворен в Мононгахела или да е имал усещането, че е ощетен, задето не живее в друг град.

Дядо ми беше печатарят на града и за известно време издаваше градския вестник „Дъ Дейли Репъбликан“ — име, което привличаше вниманието, тъй като градът бе крепост на Демократическата партия. От дядо си и независимото му немско мислене научих много неща, които щях да пропусна, ако бях израснал във време като днешното, когато възрастните хора ги пращат в старчески домове или не ги показват пред хората.

Животът в Манхатън ми се струваше като живот на луната. Въпреки че съм тук вече трийсет и пет години, сърцето и навиците ми принадлежат изцяло на Мононгахела. Независимо от това, шокът от изключително различните ценности и общество в Манхатън изостри способността ми да разграничавам нещата и ме превърна както в антрополог, така и в учител. Пред последните трийсет години използвах класовете си като лаборатория, където лично аз разширявах представите си за човешките способности (както и за целия спектър от надежди и страхове). В тях изучавах и кои са факторите, освобождаващи и ограничаващи човешкия потенциал.

През този период започнах да вярвам, че гениалността е изключително често срещано човешко качество, най-вероятно присъщо на абсолютно всички ни. Не ми бе лесно да приема тази идея: образованието ми в два елитни университета ми бе втълпило, че интелигентността и талантът се разпределят по изпъкнала крива в зависимост от икономически фактори, както и че човешката съдба е неотменима и по калвинистки предопределена именно поради тези математически, привидно неопровержими научни факти.

Проблемът обаче бе, че на моменти най-нелицеприятните деца в класа ми упорито демонстрираха най-добрите човешки качества: проницателност, мъдрост, справедливост, находчивост, смелост, оригиналност. Това ме объркваше. Те не го правеха достатъчно често, че да ми улеснят преподаването; правеха го обаче достатъчно често, че да ме накарат въпреки нежеланието си да се зачудя нещо. Дали самото им присъствие в училище не бе причината, поради която те затъпяват? Възможно ли е да съм бил нает на работа не за да увеличавам потенциала на децата, а за да го намалявам? Това ми звучеше налудничаво, но аз бавно започнах да осъзнавам, че биенето на звънци и затвореността между четири стени, безумното редуване на предметите, възрастовата сегрегация, липсата на лично пространство и възможност за уединение, постоянното наблюдение и всички останали характеристики на държавната училищна програма са били създадени така, сякаш някой съзнателно е решил да попречи на децата да се учат да действат и мислят и да ги склони към пристрастявания и зависимо поведение.

Малко по малко започнах подобно на партизанин да експериментирам с дейности, които да дадат на възможно най-много деца суровия материал, от който хората винаги са се учили: личен живот, избор, свобода от надзор и възможно най-широк спектър от ситуации и връзки с различни хора. С други думи, опитах се да ги поставя в ситуации, които им дават шанс да бъдат учители сами на себе си и да напишат сами учебника, по който да се учат.

Теоретично и метафорично казано, идеята, в чието изследване се впуснах, бе следната: преподаването няма нищо общо с изобразителното изкуство, където чрез механично добавяне на материал върху дадена повърхност се получава образ. То е по-скоро като скулптурата, където чрез отнемането на материал се дава възможност на образа, заключен в камъка, да се появи. Тази разлика е от решаващо значение.

С други думи загърбих схващането, че съм експерт, чиято работа е да пълни главите на малките деца с експертното си познание. Започнах да търся начини да премахна препятствията, които възпират изявата на вродения гений на децата. Вече не ми харесваше да бъда човек, чиято работа е да влее ум в главите на учениците, докато те се съпротивляват с всички сили. Макар че и до днес продължавам да правя същото, принуден от самото естество на институционалното преподаване, аз се отклонявам от традиционните подходи при всяка възможност и давам шанс на децата да търсят индивидуалната си истина по индивидуалния си начин.

Социологията на училищата, подчинени на държавния монопол, се е развила така, че ако идея като тази се разпространи, тя ще заплаши цялата институция. Когато поведението на учители като мен е под контрол, те не са нищо повече от досадна неприятност за йерархията на властта (която е развила автоматизирани защитни схеми, чрез които подобни бацили биват изолирани, а след това неутрализирани и унищожени). Ако се отскубнат обаче, мисленето им може да застраши основните постановки, на които се крепи институцията „училище“ — например заблудата, че е трудно човек да се научи да чете, че децата не обичат да учат и други подобни. Стабилността на цялата ни икономика е застрашена, от каквато и да е форма на обучение, променяща манталитета, който е продукт на училищата. Икономиката, в която днешните ученици очакват да живеят и да служат, няма да успее да оцелее, ако едно-единствено поколение бъде обучено например да мисли критически.

Успехът в практиката ми като учител винаги е идвал благодарение на това, че съм оказвал на децата голяма доза автоматично, категорично доверие, което не зависи от постиженията. На хората трябва да се разреши да направят собствените си грешки, след което да опитат отново. В противен случай те никога няма да овладеят себе си, макар да дават вид на ерудирани, запаметили нечие поведение или имитирайки го. Успехът в практиката ми е идвал и когато съм подлагал на проверка някои от удобните и утвърдени разбирания за това какво си струва да се учи и от какво тесто се замесва достойният човек и добрият живот.

След дълги години боричкане с препятствията, които стоят между децата и тяхното образование, съм стигнал до заключение, че училищата, подчинени на държавния монопол, не подлежат на структурна промяна. Те няма да могат да функционират, ако митовете, на които се крепят, бъдат извадени наяве и опровергани. От дългогодишен опит разбрах, че каквото и да съм си въобразявал, че правя като учител, в повечето случаи просто съм преподавал една невидима програма, която цели да затвърди идеологемите на училищната институция и икономиката, базирана на принципите на кастовото общество. Докато мислех какво точно да кажа, за да ви бъда полезен с опита си като учител, ми дойде на ум, че най-добре ще е да ви разкажа в какво греша, а не какво правя правилно. Правилното е лесно за разбиране: трябва да се махна от пътя на децата и да им дам простор, време и уважение. Грешното обаче, е странно, сложно и плашещо. Нека започна с него.