Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cloud Atlas, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012 г.)

Издание:

Дейвид Мичъл. Облакът атлас

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Калоян Игнатовски

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-757-2


На Хана и нейните баба и дядо

Тихоокеанският дневник на Адам Юинг

Четвъртък, 7 ноември

 

На безлюден бряг оттатък индианското селище се натъкнах на пресни следи. През гниещите водорасли, морските кокоси и бамбука следите ме отведоха до своя притежател — бял мъж с навити крачоли и ръкави, добре поддържана брада и несъразмерно голяма широкопола шапка, който така съсредоточено копаеше и пресяваше с чаена лъжичка пепелявия пясък, че ме забеляза едва след като го поздравих от десетина метра разстояние. Ето така стана запознанството ми с доктор Хенри Гуз, хирурга на лондонската аристокрация. Националността му не ме учуди. Ако въобще съществува такава непристъпна крепост или такъв далечен остров, където може да се намери убежище от англичаните, то не е отбелязано на нито една карта, която съм виждал през живота си.

Какво беше загубил докторът на този затънтен бряг? Можех ли да му бъда от помощ? Доктор Гуз поклати глава, развърза кърпичката си и с видима гордост показа съдържанието й.

— Зъби, господине, това са емайлираните граали на настоящото търсене. В отминали времена този идиличен бряг е бил зала за пиршества на канибали, да, място, където силните са се хранили със слабите. А зъбите са изплювали, тъй както ние с вас изплюваме черешовите костилки. Ала тези прости кътници, господине, ще се превърнат в злато, и знаете ли как? Един занаятчия на „Пикадили“, който майстори зъбни протези за благородниците, плаща щедро за човешки зъби. Знаете ли каква сума може да се припечели от половин кило?

Признах, че не знам.

— Няма и да ви го открия, господине, защото това е професионална тайна!

Той допря пръст до носа си.

— Господин Юинг, познавате ли маркиза Грейс от Мейфеър? Не? Толкова по-добре за вас, тя е труп във фуста. Пет години минаха, откакто тази стара вещица очерни името ми — да, с инсинуации, които доведоха дотам, че бях отритнат от обществото.

Доктор Гуз погледна морето.

— В този злочест час започнаха моите странствания.

Изразих съпричастност към участта на доктора.

— Благодаря ви, господине, благодаря ви, но тези кътници — той разтърси кърпичката — са моите ангели на изкуплението. Позволете ми да поясня. Маркизата носи зъбни протези от гореспоменатия доктор. Идното Рождество Христово, точно докато тази напарфюмирана кранта държи реч на своя Бал на посланиците, аз, Хенри Гуз — да, именно аз, — ще стана и ще заявя пред всички, че нашата домакиня дъвче с канибалски кътници! Господин Хюбърт със сигурност ще ми възрази: „Дайте ни доказателства — ще ревне тоя ми ти глиган — или ми дайте удовлетворение на дуел!“. Аз ще заявя: „Доказателства ли, господин Хюбърт? Та нали лично аз събрах зъбите на майка ви от един плювалник в Южния Тихи океан! Ето, господине, ето няколко техни побратими!“ — и ще хвърля същите тези зъби в супника й от уеджудски порцелан, и това, господине, това ще донесе удовлетворение! Хитроумните драскачи така ще наклеветят окичената с диаманти маркиза във вестниците си, че за нея ще бъде цяло щастие, ако за следващия сезон получи покана за бал в приют за бедни!

Набързо пожелах на Хенри Гуз приятен ден. Струва ми се, че е душевноболен.

 

 

Петък, 8 ноември

 

В допотопната корабостроителница под прозореца ми се трудят над утлегара под наставленията на господин Сайкс. Господин Уокър, единственият ханджия в Оушън Бей, е също и основният тукашен търговец на дървесина и се хвали с миналото си на майстор корабостроител в Ливърпул (вече съм достатъчно запознат с нормите на поведение на островите Антиподи, за да не оспорвам такива невероятни истини).

Господин Сайкс ми каза, че ще му трябва цяла седмица, за да приведе „Пророчицата“ „в образцова изправност“. Седем дни затворен в „Мускета“ звучи като тежка присъда, но като си спомня прегръдката на смъртоносната буря и изгубените зад борда моряци, настоящата беда ми се струва по-лека.

Тази сутрин срещнах доктор Гуз на стълбите и закусихме заедно. Той живее в „Мускета“ от средата на октомври, когато пристигнал тук на борда на бразилски търговски кораб, „Наморадуш“, от Фиджи, където упражнявал уменията си в една мисия. Сега докторът чака отдавна закъсняващия австралийски кораб за лов на тюлени „Нели“, който да го отведе до Сидни. В колонията ще си потърси работа на борда на някой пътнически кораб за родния си Лондон.

Преценката ми за доктор Гуз беше погрешна и преждевременна. За да успее в моята професия, човек трябва да бъде циничен като Диомед, но цинизмът може да те направи сляп за по-незабележимите добродетели. Докторът си има своите чудатости и на драго сърце ги обсъжда на унция португалско писко (без никога да прекалява), но аз гарантирам, че той е единственият друг джентълмен на тези ширини на изток от Сидни и на запад от Валпараисо. Може даже да му напиша препоръка за семейство Партридж в Сидни, все пак доктор Гуз и скъпият ми Фред са от един сой.

Тъй като лошото време осуети сутрешната ми разходка, ние се разприказвахме край торфения огън и часовете се изнизаха, сякаш бяха минути. Аз говорих надълго и нашироко за Тилда и Джаксън, а също за опасенията си от „треска за злато“ в Сан Франциско. После разговорът ни се прехвърли от родния ми град към неотдавнашната ми нотариална служба в Нови Южен Уелс, оттам към „Гибънс, Молтъс и Годуин“ и мимоходом „Лийчис и Локомотиви“. Учтивият разговор е успокоително средство, което твърде много ми липсва на борда на „Пророчицата“, а докторът е същински ерудит. Освен това притежава чудна армия от бездействащи шахматни фигури, които ние ще впрегнем в употреба, докато чакаме или „Пророчицата“ да отплава, или „Нели“ да пристигне.

 

 

Събота, 9 ноември

 

Изгрев, искрящ като сребърна монета. Отвън в залива нашата шхуна изглежда все така плачевно. На брега обръщат индианско бойно кану. С Хенри се запътихме към „плажа на пиршествата“ в празнично настроение, като безгрижно поздравихме слугинята, която работи при господин Уокър. Намусената госпожица простираше прането на един храст и не ни обърна внимание. Тя има жилка черна кръв и подозирам, че майка й може и да е живяла в джунглата. Докато минавахме покрай индианското селище, някакво бучене събуди любопитството ни и ние решихме да проверим откъде идва. Селото е оградено от палисада, толкова овехтяла, че може да се влезе от десетина места. Едно плешиво куче надигна глава, но беше беззъбо, на умиране и не се разлая. Колиби понга (съоръжения от клони със стени от кал и тавани от камъш) стояха наредени в голям външен кръг около сградите на „велможите“, дървени постройки с украси от дърворезба по гредите и примитивни веранди. Насред селото се изпълняваше публично наказание. Ние с Хенри бяхме единствените бели между присъстващите, но сред зяпачите се разграничаваха три касти индианци. Вождът седеше на трона си, наметнат с мантия от перушина, а присъстващите татуирани благородници заедно с жените и децата си, общо трийсетина на брой, стояха прави. Робите, по-черни и катранени от мургавите като шоколад свои господари и приблизително наполовина по-малобройни, клечаха в калта. Какво кръвосмесително, животинско малоумие! Осеяни с белези и пъпки от шарка, или хаки-хаки, тези нещастници гледаха наказанието без никаква друга реакция освен онова странно „жужене“ като на рояк пчели. Съчувствие или осъждане — не знаехме какво означава шумът. Камшика държеше един Голиат, чието телосложение би обезкуражило който и да е професионален боксьор по границата. Татуировки на едри и дребни гущери покриваха всеки милиметър от мускулатурата на дивака — за кожата му сигурно биха дали добра цена, макар че аз не бих искал да съм човекът, който ще му я свали, пък било то и за всичките перли на Хаваите! Окаяният затворник, целият в бръчки от дълги години на несгоди, беше вързан гол за подпора във формата на „А“. Тялото му потреперваше при всяко безмилостно изплющяване на камшика, гърбът му беше като пергамент с кървави руни, но равнодушното му лице изразяваше покоя на мъченик, който вече бе в Божиите ръце.

Признавам, че от всеки удар на камшика ми се завиваше свят. После стана нещо невероятно. Пребитият дивак вдигна клюмналата си глава, намери точно моите очи и ми отправи поглед, пълен с необяснимо, дружелюбно разбиране! Като актьор, който, зърнал от сцената на театър „Роял Бокс“ отдавна изгубен приятел, незабелязано за публиката му прави знак, че го е познал. Един татуиран абориген се приближи към нас и размаха нефритения си кинжал, за да ни покаже, че не сме добре дошли. Поинтересувах се от естеството на престъплението, извършено от затворника. Хенри сложи ръка на раменете ми.

— Хайде, Адам, благоразумният човек не застава между звяра и плячката му.

 

 

Неделя, 10 ноември

 

Г-н Бурхаве седеше заобиколен от своята клика от доверени негодници като господарка анаконда сред свитата си от аспиди. Техните неделни „празненства“ на долния етаж бяха започнали още преди да съм станал. Отидох да донеса вода да се избръсна и заварих в кръчмата гъмжило от моряци, които чакаха реда си при бедните индианки, които Уокър бе подмамил в импровизирания си бордей (Рафаел не беше в тълпата на развратниците).

Аз не нарушавам неделния си пост с посещение на бардак. Хенри изпитваше същото чувство на омерзение като мен, затова ние се лишихме от закуската (сигурно бяха накарали прислужницата да предлага алтернативни услуги) и без да нарушаваме поста си, излязохме за службата в църквата.

Не бяхме изминали и двеста метра, когато с ужас си спомних, че съм оставил този дневник разгърнат на масата в стаята си в „Мускета“, достъпен за погледа на всеки пиян моряк, който може да нахлуе вътре. Уплашен за безопасността му (а и за моята собствена, ако попадне в ръцете на г-н Бурхаве), аз се върнах обратно, за да го скрия по-изкусно. На влизане ме посрещнаха с широки усмивки, затова предположих, че съм „вълкът в кошарата“, за когото говорят, но разбрах истинската причина, щом отворих вратата на стаята си, а именно: пред мен лъсна на местопрестъплението мечешкият дирник на г-н Бурхаве, яхнал мургавата си златовласа кобилка в моето легло! Извини ли се тоя ми ти холандски дявол? Нищо подобно! Той сметна себе си за потърпевшата страна и изръмжа:

— Марш от тук, г-н Накокошинен драскач, иначе, шибаният Бог ми е свидетел, янки, ще прекърша надве гиздавото ти перо!

Грабнах дневника си и затрополих надолу по стълбите към бунтокрацията от веселяшки и присмехулни подвиквания на насъбралите се там бели диваци. Възмутих се пред Уокър, че плащам за самостоятелна стая и очаквам тя да си остане самостоятелна дори и в мое отсъствие, но този мерзавец само ми предложи една трета отстъпка за „четвърт час езда на най-хубавичката кобилка в моя обор!“. С отвращение му възразих, че съм съпруг и баща и че по-скоро бих умрял, отколкото да накърня достойнството и почтеността си с която и да е от тези сипаничави проститутки! Уокър се закле да ми „разкраси очите“, ако още веднъж нарека скъпите му дъщери проститутки. Един беззъб смок изсъска, че ако да имаш жена и деца само по себе си е добродетел, „ами тогава, господин Юинг, аз ще да съм десет пъти по-добродетелен от вас!“, а неизвестна ръка изля халба пиво връз моята особа. Аз излязох, преди да са сменили течността с по-твърд предмет.

Църковната камбана призоваваше богобоязливите от Оушън Бей и аз забързах натам, където ме чакаше Хенри, като се мъчех да забравя мерзостите, на които току-що бях станал свидетел в стаята си. Параклисът беше напукан като старо корито и богомолците в него се брояха кажи-речи на пръстите на двете ми ръце, но едва ли някога странник е утолявал жаждата си в оазис насред пустиня с повече благодарност от нашата с Хенри на тазсутрешното богослужение. Преди десет зими останките на лутеранина основател бяха положени в гробището на църквата му и оттогава нито един последовател с духовен сан не беше дръзнал да поеме руля на олтара й. Затова и деноминацията й представлява сбирщина от християнски вярвания. Онази част от богомолците, които знаеха буквите, четяха библейски откъси, а ние се включихме в един-два химна, избрани от множеството. „Церемониалмайсторът“ на това простолюдно паство, някой си г-н Д’Арнок, стоеше под скромното разпятие и приканваше нас с Хенри да вземем участие наравно с останалите. С мисъл за собственото си спасение от бурята миналата седмица аз предложих Лука, глава 8: „Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха, и настана тишина“.

Със звучен глас, достоен за всеки професионален комедиограф, Хенри изрецитира псалом Осми: „… Поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му: овци и волове всички, а също и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища“.

Нямаше органист да изсвири „Магнификат“, само вятърът в комина, нямаше хор да изпее „Nunc Dimittis“[1], само крякащите чайки, но, струва ми се, Създателят не остана недоволен. Ние приличахме повече на ранни християни в Рим, отколкото на която и да било по-нова църква, пълна с мистични тайни и скъпоценности. Дойде ред на общата молитва. Енориашите импровизирано се помолиха на Бога да премахне маната по картофите, да се смили над душата на едно мъртво дете, да благослови новата рибарска лодка и т.н. Хенри благодари за гостоприемството, проявено към нас, чужденците, от християните на остров Чатъм. Аз се присъединих към неговото мнение и се помолих за благополучието на Тилда, Джаксън и тъста ми по време на продължителното ми отсъствие.

След службата докторът и аз бяхме приветствани най-сърдечно от старата „гротмачта“ на църквата, някой си г-н Еванс, който представи нас с Хенри на добрата си жена (и двамата преодоляваха недъга на глухотата си, като отговаряха само на онези въпроси, които им се струваше, че им задаваме, и приемаха само онези отговори, които им се струваше, че изричахме — стратегия, използвана от много американски адвокати) и на двамата си синове близнаци Кийган и Дайфед. Г-н Еванс ни уведоми, че всяка седмица по обичай кани г-н Д’Арнок, нашия проповедник, на вечеря в дома си наблизо, тъй като последният живее в Порт Хът, нос на няколко мили разстояние. Дали и ние не бихме се присъединили към неделната им трапеза? След като вече бях съобщил на Хенри за онзи Гомор в „Мускета“ и бях чул бунтовните възгласи на стомасите ни, ние приехме с благодарност любезната покана на семейство Еванс.

Стопанството на домакините ни, разположено насред неравна ветровита долина на половин миля от Оушън Бей, се оказа една къща, скромна, но издръжлива на ония дяволски бури, които разбиват скелетите на толкова много злополучни кораби в околните подводни скали. Малката гостна беше приютила чудовищна глава на глиган (с безобразна увиснала челюст и замъглени очи), убит от близнаците на шестнайсетия им рожден ден, и сомнамбулен часовник от времето на дядо ми (изоставащ от моя джобен часовник с часове; всъщност една от ценните вносни стоки в Нова Зеландия е точното време). Земеделски работник индианец надзърна през прозореца, за да огледа гостите на господаря си. По-окъсан ренегат не бях виждал досега, но г-н Еванс ни увери, че този квартерон, „Варнава“, е „най-бързата овчарка, бягала някога на два крака“. Кийган и Дайфед бяха честни недодялани момчета, които разбираха предимно от гледане на овце (семейството притежава двеста глави), понеже ни единият, ни другият бяха ходили в „Града“ (островните жители наричат така Нова Зеландия), нито имаха някакво образование, като се изключи изучаването на Светото Писание с баща им, покрай което те се бяха научили сносно да четат и пишат.

Г-жа Еванс каза молитвата и аз се насладих на най-вкусния обяд (неопорочен от излишък на сол, мухи и ругатни) след прощалната си вечеря с консула Бакс и семейство Партридж в „Бомонт“. Г-н Д’Арнок се впусна в разкази за кораби, които е снабдявал със стоки по време на десетгодишния си престой на остров Чатъм, а Хенри ни развесели с истории за пациенти, едновременно живописни и скромни: той е предоставял услугите си в Лондон и Полинезия. Аз от своя страна описах многото премеждия, преодолени от мен, американския нотариус, натоварен да издири австралийския наследник на завещание, изпълнено в Калифорния. Поляхме овнешката яхния и запечените в тесто ябълки със слаба бира, произвеждана от г-н Еванс за продан на китоловците. Кийган и Дайфед излязоха да нагледат добитъка, а г-жа Еванс се върна към задълженията си в кухнята. Хенри попита дали напоследък мисионерите развиват дейност на островите Чатъм, при което г-н Еванс и г-н Д’Арнок се спогледаха и първият ни осведоми:

— Не, маорите не се отнасят благосклонно към това, че ние, пакеха, разваляме техните мориори с прекомерна цивилизованост.

Попитах съществува ли или не такова зло като „прекомерна цивилизованост“. Г-н Д’Арнок ми отвърна:

— Ако на запад от Хорн няма Бог, няма го и онова изречение от вашата конституция, г-н Юинг: „Всички хора са създадени равни“.

Знаех значението на „маори“ и „пакеха“ от престоя на „Пророчицата“ в Залива на островите, но помолих да узная кой или какво стои зад думата „мориори“. Въпросът ми отприщи порой от исторически подробности за упадъка и покоряването на туземците от Чатъм. Запалихме лулите си. Разказът на г-н Д’Арнок не беше свършил три часа по-късно, когато той трябваше да потегли към Порт Хът, преди нощната тъма да се е спуснала над неравния път. Мен ако питате, историята, предадена с негови думи, може да си съперничи с перото на Дефо или Мелвил и аз ще я запиша на тези страници след, ако даде Морфей, един здрав сън.

 

 

Понеделник, 11 ноември

 

Изгрев, лепкав и без слънце. Заливът изглежда тинест, но времето, слава на Нептун, е достатъчно меко, за да позволи ремонтът на „Пророчицата“ да продължи. Докато пиша, поставят на мястото му новия крюйс-марс.

Преди малко, докато с Хенри закусвахме, не щеш ли, дойде г-н Еванс и започна да убеждава приятеля ми лекар да посети една негова съседка, живееща в уединение, вдовица на име Брайдън, която паднала от коня си в тресавище, пълно с камъни. Г-жа Еванс присъствала на случилото се и се бои, че вдовицата е с опасност за живота. Хенри грабна докторската си чанта и потегли незабавно (предложих и аз да дойда, но г-н Еванс ме помоли да се въздържа, тъй като пациентката го бе принудила да обещае, че никой друг освен лекар няма да я види в безпомощно състояние). Като чу тази размяна на реплики, Уокър ми каза, че през последните двайсет години нито един представител на мъжкия пол не е прекрачвал прага на вдовицата, и заключи, че „това трябва да са последните издихания на фригидната стара кранта, щом дава на някакъв шарлатанин да я опипва“.

 

 

Произходът на мориорите от Рекоху (местното име на Чатъм) до ден-днешен остава загадка. Г-н Еванс изказва убеждението, че са произлезли от прогонените от Испания евреи, като посочва за доказателство орловите им носове и ехидно извитите им устни. Теорията, към която се придържа г-н Д’Арнок, че мориорите са някогашни маори, чиито канута са се разбили на тези тъй отдалечени острови, се основава на сходствата в езика и митологията и следователно в нея има по-голяма доза логика. Сигурно е, че след векове или хилядолетия на изолация мориорите водят същия примитивен живот като злополучните си братовчеди от Земя Ван Димен. Изкуството на корабостроенето (без да се броят грубите плетени салове, използвани за прекосяване на каналите между островите) и корабоплаването излизат от употреба. За това, че по кълбото от вода и суша има други земи, по които стъпват другоземски крака, мориорите не се и замислят. Всъщност в езика им няма дума за „раса“ и „мориори“ означава просто „хора“. Не практикуват скотовъдство, защото на тези острови няма никакви бозайници, докато минаващи оттам китоловци не докарват нарочно свине за разплод. В девственото си състояние мориорите са ловци събирачи, търсят морски охлюви пауа, гмуркат се за раци, крадат птичи яйца, мятат харпуни по тюлени, събират водорасли и копаят червеи и корени.

Дотук мориорите са просто местен вариант на повечето варвари със сламени поли и наметки от перушина, населяващи все по-малкото на брой „бели петна“ в океана, останали неизследвани от белия човек. Претенцията на старите острови Рекоху за уникалност обаче се корени в уникалните тихоокеански вярвания на жителите им. У мориорите още от незапомнени времена кастата на духовниците учи, че този, който пролее човешка кръв, убива собствената си мана — чест, достойнство, положение и душа. Никой мориори няма да приюти, нахрани, заговори и дори погледне такава персона нон грата. Ако отхвърленият убиец преживее първата зима, отчаянието на самотата обикновено го отвежда при един процеп на нос Йънг, където се самоубива.

Помислете само, подкани ни г-н Д’Арнок. Две хиляди диваци (според най-вероятното предположение на г-н Еванс) се придържат към „Не убивай“ на думи и на дела и са си изработили устна Магна Харта, за да въдворят хармония, непозната другаде през всичките шейсет века, откакто Адам е вкусил Забранения плод от Дървото на познанието. За мориорите войната е била също такова неизвестно понятие, каквото е телескопът за пигмеите. На тези тъй отдалечени острови царува мир — не прекъсване между две войни, а хилядолетия нерушим мир. Кой може да отрече, че старите Рекоху се доближават повече до „Утопия“ на Мор, отколкото нашите прогресивни държави, управлявани от ненаситни за войни принцове във Версай и Виена, Вашингтон и Уестминстър? „Тук — заяви г-н Д’Арнок, — тук и само тук се е срещал онзи непостижим блян, благородният дивак, от плът и кръв!“ По-късно на връщане към „Мускета“ Хенри призна: „Никога не бих описал като «благороден» народ от диваци, толкова изостанали, че не могат да хвърлят едно копие като хората“.

Стъклото и мирът се оказват еднакво крехки при многократно удряне. Първият удар по мориорите е британският флаг, забит едва преди петдесет години в тревистата почва на Скърмиш Бей в името на крал Джордж от лейтенант Броутън, офицер от кораба на Нейно Величество „Чатъм“. Три години по-късно вестта за откритието на Броутън стига до Сидни и до лондонските картографи и не след дълго група случайни заселници (в това число бащата на г-н Еванс), корабокруширали моряци и „осъдени престъпници, несъгласни с наложените им от колониалната служба от Нови Южен Уелс условия на лишаване от свобода“, вече засаждат там тикви, лук, царевица и моркови. Реколтата продават на изпаднали в нужда ловци на тюлени — вторият удар по независимостта на мориорите, — разбили надеждите на местните жители за благоденствие и накарали прилива да порозовее от кръвта на тюлените. Г-н Д’Арнок даде пример за печалбите със следната аритметика: една кожа се продавала в Кантон по 15 шилинга, а тези пионери ловци товарели по над две хиляди кожи на кораб! След няколко години тюлени се намирали само по далечните скали и „ловците на тюлени“ също се захванали да садят картофи, да отглеждат овце и да развъждат свине в такъв мащаб, че сега наричат островите Чатъм „градината на Тихия океан“. Тези фермери парвенюта разчистват земята с горски пожари, които сезони наред тлеят под торфа и излизат на повърхността по време на суша, за да предизвикват нови бедствия.

Третият удар по мориорите са китоловците, които днес на многобройни тълпи пускат котва в Оушън Бей, Уайтанги, Оуенга и Те Уакару за кренговане, ремонт и снабдяване с припаси. Котките и плъховете на китоловците се размножават като напастите в Египет и изяждат гнездящите в дупките птици, на чиито яйца мориорите особено разчитат за прехраната си. Четвъртият — онези най-разнообразни болести, които морят цветнокожите раси навсякъде, докъдето стигне цивилизацията на белите, още повече намалява броя на местното население.

Всички тези вероятно преживени от мориорите нещастия обаче не присъстват във вестите, пристигащи от Нова Зеландия, които представят островите Чатъм като истински Ханаан с гъмжащи от змиорки лагуни, пещери, пълни с раци, и население, което не разбира нито от битки, нито от оръжие. За ушите на нгати тама и нгати мутунга, два клана на маорите таранаки те ати ауа (генеалогията на маорите, както ни уверява г-н Д’Арнок, е също толкова сложна, колкото и онези родословни дървета, които са на такава почит сред европейската аристокрация, всъщност всяко момче от този без-писмен народ може на мига да си припомни името и „ранга“ на дядото на дядо си), тези слухове обещават компенсация за онези части от земите на прадедите им, изгубени през последните „Мускетни войни“. Изпратени са шпиони да изпитат мориорската храброст, като нарушават табута и оскверняват свещени места. Мориорите посрещат тези провокации, както повелява нашият Господ Бог, с „обръщане на другата буза“, и когато се връщат в Нова Зеландия, нашествениците потвърждават видимото им малодушие. Татуираните маорски конквистадори си намират еднокорабна армада в лицето на капитан Хеъруд от брига „Родни“, който в последните месеци на 1835 година се съгласява на два курса да превози деветстотин маори и седем бойни канута, тръгнали на война за картофени семена, оръжия, свине, големи количества лен и едно оръдие (преди пет години г-н Д’Арнок се натъкнал на разорения Хеъруд в една кръчма в Залива на островите; той отначало отрекъл, че е Хеъруд от „Родни“, после се заклел, че са го принудили да докара чернокожите, но не станало ясно по какъв начин е бил принуден).

„Родни“ отплава от Порт Никълъс през ноември, но товарът му от петстотин варвари мъже, жени и деца, натъпкани в трюма през шестте дни път сред изпражнения и бълвоч от морска болест и лишени дори от най-оскъдни запаси от вода, пристига в залива Уангатете в такова отслабено състояние, че стига да са имали волята за това, дори мориорите биха избили войнствените си събратя. Добрите самаряни обаче избират да споделят с тях намалялото изобилие на Рекоху, вместо да унищожат своята мана с проливане на кръв, и с грижи възстановяват здравето на болните и умиращи маори. „Маорите са идвали и преди на Рекоху — обясни г-н Д’Арнок, — но после са си отивали, затова мориорите решават, че и този път колонизаторите ще ги оставят на мира.“

Щедростта на мориорите е възнаградена, когато капитан Хеъруд се връща от Нова Зеландия с още четиристотин маори. Тогава чужденците започват да претендират за собственост върху Чатъм посредством такахи, маорски ритуал, който се превежда като „обхождам земята, за да завладея земята“. Така старите острови Рекоху са разделени на части и мориорите научават, че сега са васали на маорите. В началото на декември, когато няколко десетки туземци протестират, те набързо са изклани с томахавки. Маорите се показват добри ученици на англичаните в „тъмното изкуство на колонизацията“.

В източната част на остров Чатъм се е ширнала блатиста солена лагуна, Те Уанга, която много прилича на вътрешно море, но при прилив океанът се излива през „ръбовете“ на лагуната при Те Ауапатики. Четиринайсет години по-рано мориорските мъже се събират на съвет на тази свещена земя. Той продължава три дни и има за цел решаването на следния въпрос: дали проливането на маорска кръв също унищожава маната? По-младите мъже твърдят, че кредото на мира не се отнася за чужденци канибали, за които техните прадеди не са знаели нищо. Мориорите трябва да убият или да бъдат убити. Старите призовават към миротворство, защото докато мориорите пазят своята мана ведно със земята си, боговете и предците им ще опазват народа им от зло. „Прегърни врага си — приканват старците, — за да му попречиш да те удари.“ „Прегърни врага си — саркастично отбеляза Хенри, — за да усетиш как кинжалът му ще погъделичка бъбреците ти.“

Старците надделяват, но това няма голямо значение. „Макар да нямат числено превъзходство — каза ни г-н Д’Арнок, — маорите печелят предимство, като нанасят първия и най-жесток удар, както могат да засвидетелстват от гробовете си много злополучни британци и французи.“ Нгати тама и нгати мутунга свикват свои съвети. Мъжете мориори се връщат от съвещанието си и заварват засади и нощ на безчестие, по-страшно от всеки кошмар, на клане, на опожарени села, на плячкосване, на редици набучени на кол мъже и жени по плажовете, на изпокрили се в дупките деца, подушени и разчленени от ловни кучета. Някои вождове мислят и за утрешния ден и избиват само колкото е нужно, за да насадят уплаха и подчинение у останалите. Други са по-малко въздържани. На плажа Уайтанги петдесет мориори са обезглавени, нарязани на филета, увити в листа лен, а после изпечени в гигантска пръстена фурна с ямс и сладки картофи. По-малко от половината мориори, зърнали последния залез на старите Рекоху, доживяват да видят как изгрява слънцето на маорите. „Днес са останали по-малко от сто чистокръвни мориори — печално отбеляза г-н Д’Арнок. — На хартия Британската корона ги е освободила от бремето на робството още преди години, но маорите не се интересуват от хартии. Ние сме на една седмица път по море от дома на губернатора, а Нейно Величество не поддържа гарнизон на Чатъм.“

Попитах: защо белите не са вдигнали ръка да спрат маорите по време на клането?

Г-н Еванс вече не спеше и не беше и наполовина толкова глух, колкото си бях въобразил.

— Виждали ли сте воини маори в пристъп на кръвожадно безумие, г-н Юинг?

Казах, че не съм.

— Но сте виждали акули в пристъп на кръвожадно безумие, нали?

Отвърнах, че съм виждал.

— Почти същото е. Представете си как окървавено теле се мята в гъмжащи от акули плитчини. Какво ще направите — ще останете на сушата или ще се помъчите да спрете челюстите на акулите? Такъв беше нашият избор. О, ние помогнахме на малцината, които почукаха на вратата ни — нашият овчар Варнава е един от тях, — но ако бяхме излезли в онази нощ, нямаше да ни видят никога повече. Не забравяйте, че по онова време на Чатъм ние, белите, наброявахме по-малко от петдесет души. Срещу общо деветстотин маори. Маорите се съобразяват с пакеха, г-н Юинг, но ни презират. Никога не го забравяйте.

Каква поука да си извадим? Мирът, макар и лелеян от нашия Бог, е първостепенна добродетел само когато съседите ти споделят твоя начин на мислене.

 

 

Нощ

 

В „Мускета“ името на г-н Д’Арнок не буди добри чувства.

— Бял чернокож, нечистокръвен човешки мелез — каза ми Уокър. — Никой не го знае какво представлява.

Съгс, еднорък овчар, който живее под бара, ми се закле, че нашият познайник е генерал бонапартист и се укрива тук под фалшива самоличност. Друг ме увери, че господинът е поляк.

Думата „мориори“ също не беше от любимите тук. Пиян маорски мулат ми каза, че цялата история на местното население е брътвеж на „лудия стар лутеранин“ и че г-н Д’Арнок проповядва мориорското си евангелие само за да легитимира собствените си лъжливи териториални претенции към маорите, истинските господари на Чатъм, които сноват с канутата си между островите от незапомнени времена! Джеймс Кофи, свиневъд, заяви, че маорите са направили услуга на белите хора, като са изтребили поредната дивашка раса, за да разчистят място за нас, и добави, че по подобен начин руснаците са използвали казаците за „усмиряване на сибирското непокорство“.

Възразих, че нашата мисия трябва да бъде цивилизоването на черните раси, не изтребването им, защото и те са сътворени от Божията десница. Всички ръце в кръчмата откриха огън по мен с бордови залпове заради моите „празни приказки на сантиментален янки“!

— И най-добрите измежду тях не заслужават да измрат като свине! — извика един.

— Единственото евангелие, от което разбират черните, е проклетият камшик!

Трети се обади:

— Ние, британците, премахнахме робството в нашата империя, никой американец не може да каже същото!

Мнението на Хенри беше, най-меко казано, противоречиво.

— След толкова години работа с мисионерите се изкушавам да заключа, че техните усилия само удължават с десет-двайсет години мъките на някой измиращ народ. Милосърдният орач убива предания кон, станал твърде стар, за да му служи. Нашият дълг на филантропи не изисква ли също да облекчим страданията на диваците, като ускорим тяхното измиране? Помислете за вашите червенокожи индианци, Адам, помислете за договорите, които вие, американците, отменяте и нарушавате отново и отново, и отново. Не е ли по-хуманно, а и по-честно просто да цапардосате диваците по главите и да сложите край на всичко?

Колкото хора, толкова истини. От време на време съзирам една по-истинска Истина да се крие сред несъвършени подобия на себе си, но щом се приближа, тя се раздвижва и потъва по-надълбоко в трънливото блато на разногласието.

 

 

Вторник, 12 ноември

 

Днес нашият благороден капитан Молиньо удостои „Мускета“ с присъствието си, за да се спазари с моя хазяин за цената на пет качета сланина (въпросът се уреди с една шумна игра на двайсет и едно, спечелена от капитана). За голяма моя изненада, преди да отиде да наглежда напредъка на работата в дока, капитан Молиньо поиска да размени няколко думи насаме с Хенри в стаята на моя другар. Докато пиша тези редове, съвещанието продължава. Приятелят ми е предупреден за деспотизма на капитана, но все пак това не ми харесва.

 

 

По-късно

 

Излиза, че капитан Молиньо има оплакване от медицинско естество, което, ако не се лекува, може да попречи на уменията му да се гмурка, така необходими за неговата професия. Затова капитанът предложил на приятеля ми Хенри да пътува с нас до Хонолулу (продоволствия и самостоятелна каюта — безплатни), като поеме задълженията едновременно на корабен лекар и на личен доктор на капитан Молиньо до нашето пристигане. Приятелят ми обяснил, че възнамерява да се върне в Лондон, но капитан Молиньо бил крайно настоятелен. Хенри обещал да помисли по въпроса и да вземе решение до петък сутринта — деня, определен за отплаване на „Пророчицата“.

Хенри не каза каква е болестта на капитана, а и аз не попитах, макар че няма нужда човек да е Ескулап, за да му стане ясно, че капитан Молиньо е жертва на подаграта. Дискретността на приятеля ми му прави голяма чест. Колкото и ексцентричен да изглежда Хенри Гуз като колекционер на редки предмети, вярвам, че докторът е образцов лекар и аз горещо, макар и егоистично, се надявам Хенри да отговори утвърдително на предложението на капитана.

 

 

Сряда, 13 ноември

 

Пристъпям към дневника си като католик към изповедник. Синините ми категорично свидетелстват, че невероятните последни пет часа не са нездраво бълнуване, предизвикано от заболяването ми, а действителни събития. Ще опиша какво ме сполетя този ден, като се придържам колкото може повече към фактите.

Тази сутрин Хенри отново навести колибата на вдовицата Брайдън, за да намести шината й и да й сложи нов компрес. Вместо да се отдам на бездействие, аз реших да изкача един висок хълм на север от Оушън Бей, известен като Коничния пик, чиято внушителна височина обещава най-хубавата гледка към „дълбокия тил“ на остров Чатъм (като човек в по-зряла възраст Хенри е прекалено благоразумен, за да броди из неизследвани острови, населени от канибали). Течението на измъчената речица, която напоява Оушън Бей, ме поведе през блатисти пасбища и осеяни с дънери склонове към девствена гора, толкова гниеща, гъста и непроходима, че бях принуден да пълзя нагоре като орангутан! Неочаквано се посипа градушка от камъни, изпълни гората с неудържимо барабанене и изведнъж секна. Забелязах една „черногръдка“ с черна като нощта перушина, чиято липса на заинтересованост граничеше с презрение. Чух песен на невидима птица туй, но разпаленото ми въображение й придаде свойствата на човешка реч. „Око за око! — провикваше се тя, докато пърхаше из лабиринта от пъпки, клони и тръни. — Око за око!“ След изтощително катерене аз покорих върха плачевно окъсан и изподраскан в не знам колко часа, защото снощи забравих да навия джобния си часовник. Непроницаемите мъгли, които витаят над тези острови (местното име „Рекоху“, казва г-н Д’Арнок, означава „Слънце на мъглите“), се спуснаха, докато аз се изкачвах, така че заветната ми панорама представляваше само върхове на дървета, потънали в ситен дъжд. Наистина жалка награда за усилията ми.

„Върхът“ на Коничния пик представляваше кратер с диаметър един хвърлей, ограждащ падина със скални ръбове, чието невидимо дъно се губеше под тъмните листа на стотина или повече лаврови дървета. Не можех да правя опити да изследвам дълбочината му без помощта на въжета и кирка. Тръгнах да обхождам кратера по ръба в търсене на по-утъпкана пътека обратно към Оушън Бей, когато внезапно шумолене ме накара да залегна: умът се ужасява от пустотата и е склонен да я запълва с призраци, затова аз зърнах първо препускащ озъбен глиган, после стиснал копие воин маори, на чието лице се четеше цялата потомствена омраза на народа му.

Оказа се млад гларус, размахал криле във въздуха като платна на кораб. Видях го как отново потъва в светлата мъгла. Бях на цял метър от ръба на кратера, но за мой ужас почвата под мен се изрони като кора на пай — стоях не на твърда земя, а на издатина! Хлътнах до гърдите и отчаяно се улових за някакви треви, но те се скъсаха между пръстите ми и аз полетях надолу като кукла, хвърлена в кладенец! Помня как се премятах в пространството, как крещях и в очите ми влизаха клонки, как се търкалях и сакото ми се закачаше и се късаше, ронливата пръст, предчувствието за болка, припряната импровизирана молитва за помощ, някакъв храст, забавил, но не спрял падането ми, и безнадеждният опит да възстановя равновесието си — плъзнах се, — накрая твърдата земя, полетяла насреща ми. Ударът ме накара да загубя съзнание.

Лежах сред облачни завивки и летни възглавници в спалня в Сан Франциско, която приличаше на моята. Дребен като джудже прислужник каза:

— Ти си много глупаво момче, Адам.

Влязоха Тилда и Джаксън, но когато понечих да изразя ликуването си, от устата ми се изтръгнаха не английски думи, а гърлен лай на индиански език! Жена ми и синът ми се засрамиха от мен и се качиха във файтон. Аз се втурнах след тях в стремежа си да изясня това недоразумение, но файтонът се смаляваше в отлитащата далечина, докато накрая се събудих сред полумрака на дърветата и сред тишина, оглушителна и вечна. Синините и охлузванията, мускулите и крайниците ми виеха от болка като съдебна зала, пълна с недоволни ищци.

Килим от мъх и трева, постлан в тази тъмна падина още във втория ден на Сътворението, беше спасил живота ми. Ангели бяха опазили крайниците ми, защото ако бях счупил дори една ръка или крак, щях още да лежа там, неспособен да се измъкна, в очакване на смъртта от природните стихии или от ноктите на зверовете. След като се изправих на крака и видях колко надолу съм се изхлузил и паднал (от височината на една мачта) без сериозни увреждания на тялото си, аз благодарих на нашия Господ Бог за избавлението си, защото е истина: „В утеснението си ти Ме повика, и Аз те избавих; изсред гръма те чух…“.

Очите ми привикнаха с полумрака и откриха пред мен гледка, едновременно незабравима, страховита и величествена. От извечната тъмнина изникна първо едно, после десет, после стотици лица, издълбани в кората на дърветата от идолопоклонници, сякаш бяха горски духове, вкаменени от жесток магьосник. Никакви прилагателни не могат да обрисуват достатъчно точно това зашеметяващо племе! Само неодушевеното може да бъде толкова живо. Прокарах пръсти по зловещите им лица. Без съмнение аз бях първият бял посетител на този мавзолей още от праисторическото му възникване. Най-младият дендроглиф[2] е, предполагам, на десет години, но по-старите, източили се с израстването на дърветата, са били изрязани от езичници, чиито собствени духове отдавна са умрели. Такъв древен произход със сигурност подсказваше, че това е дело на мориорите на г-н Д’Арнок.

Времето на онова омагьосано място минаваше и аз реших да направя опит за измъкване, окуражен от съзнанието, че творците на тези „дървесни скулптури“ би трябвало редовно да влизат и излизат от същата тази яма. Едната стена изглеждаше по-малко стръмна от другите, а влакнестите пълзящи растения представляваха своеобразен „такелаж“. Тъкмо се подготвих за катеренето, когато вниманието ми бе привлечено от необяснимо „жужене“.

— Кой е там? — извиках аз (безразсъдна постъпка за невъоръжен бял, влязъл неканен в езическо светилище). — Покажи се!

Тишината погълна думите ми заедно с ехото им и ми се присмя. Неразположението ми се примеси с раздразнение. Видях, че „жуженето“ идва от рояк мухи, които кръжаха в орбита около нещо издуто, нанизано на счупен клон. Побутнах буцата с борова пръчка и едва не повърнах, защото това беше къс вмирисана мърша. Обърнах се да побягна, но дългът ме подтикна да разсея мрачното подозрение, че на това дърво виси човешко сърце. Закрих нос и уста с кърпата си и с пръчката боднах една от изтръгнатите камери. Органът запулсира като жив и парещото усещане за неразположение запълзя нагоре по гръбнака ми! Като насън (но беше наяве) от убежището си в парчето мърша изпълзя прозрачен саламандър и се стрелна по пръчката към ръката ми! Захвърлих я и не видях къде се изгуби саламандърът. Кръвта ми се беше смразила от страх и аз побързах да се измъкна. По-лесно е да се напише, отколкото да се направи, защото ако пак се подхлъзнех и паднех от тези умопомрачителни скали, късметът ми можеше да не проработи при повторно падане, ала в скалата бяха изсечени вдлъбнатини за стъпване и по Божията милост се изкачих без произшествия до ръба на кратера.

Отново обгърнат от неприветливия облак, аз закопнях за присъствието на хора от своята раса — да, даже за грубите моряци в „Мускета“ — и започнах да се спускам слепешката в, както се надявах, южна посока. Първоначалната ми решимост да разкажа за всичко, което съм видял (със сигурност г-н Уокър, местният де факто, ако не де юре, консул, трябваше да бъде уведомен за плячкосването на човешко сърце), отслабна с приближаването ми към Оушън Бей. Все още се колебая какво да съобщя и на кого. Сърцето най-вероятно е било на глиган или сигурно на овца. Перспективата Уокър и неговата пасмина да изсекат дърветата и да продадат дендроглифите на колекционери тревожи съвестта ми. Може да съм сантиментален, но не желая да бъда оръдие в окончателното потъпкване на мориорите[3].

 

 

 

Вечер

 

Южният кръст светеше ярко в небето, когато Хенри се върна в „Мускета“ — бяха го задържали други островни жители, които искаха съвет от „лечителя на вдовицата Брайдън“ за своите настинки, кожни болести и воднянки.

— Ако картофите бяха долари — жалваше се приятелят ми, — щях да съм по-богат от Навуходоносор!

Той се разтревожи от моето (силно преиначено) злополучно приключение на Коничния пик и настоя да прегледа нараняванията ми. По-рано бях съумял да убедя слугинята индианка да ми напълни ваната и излязох от нея значително възстановен. Хенри ми връчи бурканче с мехлем за възпаленията и отказа да вземе и цент за него. Боях се, че това може да е последната ми възможност да се посъветвам с талантлив лекар (той възнамеряваше да отхвърли предложението на капитан Молиньо), затова споделих страховете си по повод моето неразположение. Хенри ме изслуша със сериозен вид и попита за честотата и времетраенето на припадъците ми. Съжали, че няма време и нужните приспособления за пълно диагностициране, но препоръча при завръщането ми в Сан Франциско спешно да потърся специалист по тропически паразити (не се осмелих да му кажа, че такъв няма).

Не ми се спи.

 

 

Четвъртък, 14 ноември

 

Отплаваме със сутрешния прилив. Отново съм на борда на „Пророчицата“, но не мога да се преструвам, че ми е приятно. Сега в моя ковчег има три големи купчини намотано котвено въже, които трябва да прескачам, за да стигна до койката си, защото няма и сантиметър от пода, останал непокрит. Г-н Д’Арнок продаде на старшия кормчия половин дузина бъчви със сушени провизии и един топ платнище (за голямо неудоволствие на Уокър). Той се качи на борда да проследи товаренето и лично да вземе парите и ми пожела на добър час. В моя ковчег бяхме като затиснати в пролука, затова излязохме на палубата, тъй като вечерта е приятна. След разговор на тема гмуркане двамата си стиснахме ръцете и г-н Д’Арнок слезе в чакащата го лодка, ловко управлявана от двама млади прислужници от смесена раса.

Г-н Родерик не прояви голямо съчувствие към молбата ми да преместят някъде другаде досадното въже, защото бе принуден да се откаже от личната си каюта (по причина, изложена по-долу) и да се премести на носа при редовите моряци, чийто брой се увеличи с петима кастилци, „отмъкнати“ от испанския кораб, пуснал котва в залива. Техният капитан беше същинска фурия: все пак за малко да обяви война на „Пророчицата“ — битка, от която със сигурност щеше да излезе с разкървавен нос, защото командва едно пробито корито — и трябва само да благодари на съдбата, че капитан Молиньо не се нуждаеше от повече дезертьори. Самите думи „плаващ за Калифорния“ са като обсипани със злато и всички мъже се устремяват натам като пеперуди на свещ. Тези петима заместват двамата дезертирали в Залива на островите и моряците, изгубени в бурята, но все още не ни достигат няколко души за пълен екипаж. Финбар ми казва, че мъжете са недоволни от новите разпореждания, защото с настаняването на г-н Родерик при тях те не могат свободно да се събират на чашка.

Съдбата ми отреди добро възнаграждение. След като платих раздутата сметка на Уокър (не оставих и цент бакшиш на този мошеник), захванах да стягам сандъка си от хлебно дърво, когато Хенри влезе и ме поздрави с думите: „Добро утро, спътнико!“ Бог бе чул молитвите ми! Хенри беше приел поста на корабен лекар и аз вече имах приятел в тази плаваща свинеферма. Редовият моряк е такова инатливо магаре, че вместо да е благодарен, че ще има подръка лекар, който да му сложи шина при счупване и да излекува възпаленията му, той се жалва: „Ние тука да не сме кралски кораб, че да возим корабен лекар, който не може да ходи по бушприта?“.

Трябва да призная, че съм малко засегнат от решението на капитан Молиньо да отреди на господин с купен билет като мен само една мизерна койка, докато през цялото време е имал на разположение по-удобна каюта. Много по-важно обаче е обещанието на Хенри да използва забележителните си способности за поставяне на диагноза на моето неразположение веднага щом излезем в открито море. Облекчението ми е неописуемо.

 

 

Петък, 15 ноември

 

При изгрев-слънце вдигнахме котва, въпреки че петък носи нещастие на моряците. Капитан Молиньо ръмжи: „Суеверията, дните на разните светии и други проклети измишльотини са работа за набожните продавачки на риба, а аз се занимавам с трупане на печалба!“. С Хенри не се показахме на палубата, защото всички моряци бяха заети с платната, а и духа много силен южен вятър и морето е бурно; снощи имаше затруднения с кораба и днес не е по-лесно. Прекарахме половината ден в подреждане на аптеката на Хенри. Освен принадлежностите на съвременния лекар приятелят ми притежава няколко тома с научни трудове на английски, латински и немски. В един сандък се съдържа „спектър“ от прахове в запушени с тапи шишета с етикети на гръцки. Той ги смесва, за да прави от тях различни хапчета и мехлеми. Към обяд надзърнахме през люка на каютата и островите Чатъм бяха като мастилени петна на оловносивия хоризонт, но люлеенето и мятането не са безопасни за онези, чиито иначе привикнали към палубата крака са прекарали седмица на сушата.

 

 

Следобед

 

На вратата на ковчега ми почука шведът Торгни. Учуден и заинтригуван от потайния му вид, аз го поканих да влезе. Той седна на една „пирамида“ от намотано въже и зашепна, че идва с предложение от група корабни другари.

— Кажи ни къде са най-хубавите жили, от ония, тайните, които вие, местните, пазите за себе си. Аз и другарите ми ще вършим тежката работа. Ти само ще си седиш и ние ще ти даваме дял една десета.

Трябваше ми малко време да разбера, че Торгни говори за калифорнийските рудници. Значи когато „Пророчицата“ стигне крайната си цел, ще има масово дезертьорство и, признавам, симпатиите ми са на страната на моряците! Като казах това, аз се заклех, че не знам нищичко за златните залежи, защото съм отсъствал през последните дванайсет месеца, но безплатно ще начертая карта на местата, където според слуховете има „приказни съкровища“, и то на драго сърце. Торгни изрази съгласие. Аз откъснах лист от настоящия дневник и се заех да нахвърлям схема на Сосалито, Бениша, Станислос, Сакраменто и други, когато се обади зъл глас:

— Я, какво тайно съвещание, а, г-н Накокошинен драскач?

Не бяхме чули кога Бурхаве беше слязъл по стълбата и бе отворил вратата ми! Торгни извика от уплаха и тутакси призна вината си.

— Гледайте, моля ви се! — продължи първият помощник-капитан. — Каква работа имаш ти с нашия пасажер, Гнойна пъпко от Стокхолм?

Торгни загуби ума и дума, но аз не се поддадох и казах на грубияна, че описвам „забележителностите“ в моя град, за да може Торгни да прекара по-добре отпуската си на сушата.

Бурхаве повдигна вежди.

— Значи ти вече раздаваш отпуските, така ли? Каква новина за старите ми уши. Дай ми тази хартия, г-н Юинг, ако обичаш.

Аз не обичах. Подаръкът ми за моряка не беше предназначен за холандеца, който искаше да си го присвои.

— О, моите извинения, г-н Юинг. Торгни, вземи си подаръка.

Нямах друг избор, освен да го връча на унизения швед. Г-н Бурхаве промърмори:

— Торгни, моментално ми дай подаръка си или, кълна се в дверите на Ада, ще проклинаш деня, в който си изпълзял от майчината си… — (перото ми не дръзва да изпише тази мерзост).

Вцепененият швед се подчини.

— Много поучително — отбеляза Бурхаве, докато разглеждаше картографското ми творение. — Капитанът ще се радва да научи какви усилия полагаш, за да подобриш живота на нашите въшливи нехранимайковци, г-н Юинг. Торгни, поемаш вахта на мачтата за двайсет и четири часа. Четирийсет и осем, ако видя, че си отишъл да се подкрепиш. Ожаднееш ли, пий собствената си п…

Торгни побягна, но първият помощник-капитан не беше приключил с мен.

— В тези води се въдят акули, г-н Драскачо. Преследват корабите за вкусни отпадъци, така правят. Веднъж видях как една изяде пасажер. И той като теб не се грижеше за безопасността си и падна през борда. Чухме го да вика. Големите бели акули си играят с яденето, дъвчат го бавно, тук крак, там хапка и онзи нещастен кучи с… живя по-дълго, отколкото можеш да си представиш. Помисли за това.

И затвори вратата на ковчега ми. Като всички злосторници и тирани Бурхаве се гордее точно с тази своя мерзост, с която е толкова прочут.

 

 

Събота, 16 ноември

 

Съдбата ми изпрати най-голямата неприятност в досегашното ми пътуване! Призрак от старите Рекоху изправи мен, човек, който жадува единствено за спокойствие и свободен избор, на позорния стълб на подозренията и сплетните! Ала единствената ми вина се състои в християнската ми доверчивост и в безмилостната зла съдба! Точно един месец мина, откакто отплавахме от Нови Южен Уелс, когато аз написах онова жизнерадостно изречение: „Предусещам еднообразно и скучно пътуване“. Как ми се надсмива сега тази бележка! Никога няма да забравя последните осемнайсет часа, но тъй като не мога нито да спя, нито да мисля (а Хенри вече си е легнал), единственото ми спасение от безсънието е да проклинам лошия си късмет на тези благосклонни страници.

Снощи се оттеглих в ковчега си капнал от умора. След молитвата угасих лампата и приспиван от нестройния хор на гласовете на кораба, започнах да се унасям, когато дрезгав глас — от вътрешността на ковчега ми — ме изтръгна от съня ококорен и уплашен!

— Г-н Юинг — разнесе се умолителен и припрян шепот, — не плаши, г-н Юинг, няма вреда, не вика, моля, господарю.

Неволно подскочих и си ударих главата в тавана. На смесената светлина от кехлибареножълтия сноп, пропълзял през процепа на лошо окачената врата, и надничащите през люка звезди аз видях как едно змиевидно парче въже се размота и от него се измъкна черен силует — като мъртвец, възкръснал в деня на Страшния съд! Преди да успея да извикам, една силна ръка сякаш изплува от мрака и запуши устата ми! Нападателят ми изсъска:

— Гусине Юинг, няма вреда, ти няма пострада, аз приятел г-н Д’Арнок, ти знае, той християнин, моля, тихо!

Накрая разумът надделя над страха. В каютата ми се криеше човек, не дух. Ако беше дошъл да ми пререже гърлото, за да ми вземе шапката, обувките и ковчежето с парите, вече щях да съм мъртъв. Ако ли неканеният ми гост беше пътник без билет, тогава неговият, не моят, живот беше застрашен. От неправилния говор, мършавия силует и миризмата му аз заключих, че укрилият се е индианец, сам на борда на кораб с петдесетина бели. Много добре. Бавно кимнах, за да покажа, че няма да викам.

Предпазливата ръка пусна устата ми.

— Мое име Аутуа — каза той. — Ти знае мен, ти вижда мен, да, ти смили мен.

Попитах го за какво говори.

— Маори бие мен, ти вижда.

Паметта ми преодоля необичайните обстоятелства на положението ми и аз си спомних онзи мориори, когото „Царят на гущерите“ налагаше с камшик. Това го разчувства.

— Ти добър човек, г-н Д’Арнок казва ти добър човек, вчера вечер той скри мен в твой каюта, аз избяга, ти помага, г-н Юинг.

От устните ми се изтръгна стон и ръката му отново затисна устата ми.

— Ако ти не помогне, аз в беда умре.

„Съвсем вярно — помислих си, — нещо повече, ще повлечеш и мен със себе си, освен ако не убедя капитан Молиньо в своята невинност!“ Яростно възнегодувах срещу постъпката на г-н Д’Арнок и още негодувам. Нека запази за себе си своите „добри каузи“ и остави на мира невинните странични наблюдатели! Казах на пътника без билет, че той вече е „в беда умре“. „Пророчицата“ беше търговски кораб, не „нелегална железница“ за освободени роби.

— Аз добър моряк! — упорито продължи чернокожият. — Аз заработи билет!

Това е много хубаво, казах му (недоверчив към твърдението му, че е способен моряк) и го подканих тутакси да се остави на милостта на капитана.

— Не! Те не слуша мен! Казва: „Плувай къщи, негър“, пияни хвърли мен! Ти адвокат, да? Ти върви, говори, аз остане скрие! Моля. Капитан слуша теб, гусине Юинг. Моля.

Напразно се опитвах да го убедя, че никой застъпник в съда на капитан Молиньо няма да предизвика по-неблагосклонно отношение от американеца Адам Юинг. Приключението на този мориори беше негова грижа и аз не желаех да участвам. Ръката му намери моята и за мой ужас сложи пръстите ми около дръжката на кинжал. Искането му беше непоколебимо и безмилостно.

— Тогава убие мен.

Със зловещо хладнокръвие и увереност той опря върха му в гръкляна си. Казах на индианеца, че е луд.

— Аз не луд, ти не помогне мен, ти убие мен, също. Вярно, ти знае — помолих го да се овладее и да говори тихо. — Затуй ти убие мен. Каже други аз нападна теб, затуй убие мен. Аз не храна на риби, г-н Юинг. Тук умре по-добре.

Като проклех веднъж съвестта си, втори път съдбата си и трети път г-н Д’Арнок, помолих беглеца да остави ножа и, за бога, да се скрие, защото някой от екипажа може да го чуе и да почука на вратата. Обещах на закуска да говоря с капитана, защото да прекъсна съня му би означавало само да обрека начинанието на провал. Това задоволи пътника без билет и той ми благодари. Пъхна се обратно в намотаното въже, като ме остави да се блъскам над почти невъзможната задача да изградя защита на туземец, промъкнал се без билет на борда на английска шхуна, без да опозоря намерилия го другар по каюта с обвинение в съучастничество. Дишането на дивака ми подсказа, че той спи. Изкушавах се да се втурна към вратата и да повикам за помощ, но пред очите на Бога думата ми, макар и дадена на индианец, ме задължаваше.

Какофонията от скърцащи дъски, люлеещи се мачти, изопнати въжета, ветреещи се платна, стъпки по палубата, блеене на кози, тичане на плъхове, блъскане на помпи, звън на камбана между вахтите, боричкания и смях откъм носа, заповеди, скрибуцане на лебедки и плискането на вечното царство на Тетида — всичко ме приспиваше, докато разсъждавах как най-сигурно ще убедя капитан Молиньо в това, че не съм съучастник в плана на г-н Д’Арнок (сега трябва да бъда по-бдителен от всякога, защото този дневник не бива да попада пред очите на неприятел), и тогава фалцетен писък, надигнал се някъде далеч, но приближаващ със скоростта на куршум, замлъкна на палубата на сантиметри над мястото, където лежах.

Какъв страховит завършек! Аз лежах изопнат, потресен и неподвижен, забравил да дишам. Наблизо и надалеч се разнесоха викове, затрополиха крака и някой тревожно се провикна:

— Събудете доктор Гуз!

— Съжалява кучи с… падна от мачта, вече мъртъв — прошепна индианецът, когато скочих да разузная каква е тази суматоха. — Ти не може нищо, гусине Юинг.

Заповядах му да се скрие и изхвърчах навън. Предполагам, че нарушителят беше усетил колко изкушен съм да се възползвам от злополуката, за да го издам.

Екипажът се беше скупчил около човек, който лежеше проснат в основата на средната мачта. На подскачащата светлина от фенера аз разпознах един от кастилците (признавам, първото ми чувство беше облекчение, че не Рафаел, а някой друг е паднал и се е пребил). Чух исландеца да казва, че мъртвият е спечелил на карти от сънародниците си техните дажби арак[4] и ги е изпил всичките, преди да поеме вахтата. Хенри дойде по нощница с докторската си чанта. Той коленичи край разкривения силует и потърси пулса му, но поклати глава.

— Този приятел няма нужда от лекар.

Г-н Родерик свали ботушите и дрехите на кастилеца, за да ги продаде на търг, а Манкин донесе някакъв протрит чувал за трупа (г-н Бурхаве ще удържи сумата за чувала от приходите от търга). Моряците мълчаливо се върнаха по койките си в носовата част на кораба или на постовете си, помръкнали от това напомняне за крехкото естество на живота. Хенри, г-н Родерик и аз останахме да гледаме как кастилците изпълняват католическите си погребални ритуали над своя сънародник, преди да завържат чувала и да предадат тялото му на дълбините просълзени и със сърцераздирателни възгласи: „Адиос!“.

— Тези страстни латиноамериканци — отбеляза Хенри и за втори път ми пожела лека нощ.

Копнеех да споделя с приятеля си тайната за индианеца, но си замълчах, за да не му прехвърля своето бреме на съучастието.

 

 

На връщане от печалната сцена видях в корабната кухня да свети лампа. Финбар спи там, за да „отпъжда крадците“, но и той се беше събудил от среднощната суматоха. Спомних си, че неканеният ми гост сигурно не е ял от ден и половина — със страх, защото към какви ли животински извращения може да бъде тласнат един дивак от празния си стомах? На другия ден постъпката ми можеше да ми навреди, но аз казах на готвача, че силен глад не ми дава да спя и (на двойна цена от обичайното „зарад тоя късен час“) се сдобих с чиния кисело зеле с наденица и питки, твърди като топовни снаряди.

Когато се прибрах в каютата си, дивакът ми благодари за любезността и изяде скромната порция, сякаш беше президентско угощение. Не му признах истинските си мотиви, а именно, че колкото по-пълен е стомахът му, толкова по-малко вероятно е да изяде мен, но вместо това го попитах защо ми се усмихна, докато го биеха с камшик.

— Болка силна, да, но очи на приятел по-силна.

Казах му, че той не знае, кажи-речи, нищо за мен, а аз не знам нищо за него. Дивакът посочи своите очи и посочи моите, сякаш този едничък жест беше достатъчно обяснение.

С напредването на средната нощна вахта вятърът се усили и накара дъските да заскърцат, вълните да се надигнат и да нахлуят на палубите. Скоро морската вода проникна в ковчега ми, потече по стените и намокри одеялото ми.

— Можеше да избереш по-сухо скривалище от моята дупка — прошепнах аз, за да проверя дали пътникът без билет не спи.

— Сигурно по-добре сухо, гусине Юинг — промърмори той, буден колкото мен.

Защо, попитах, са го били толкова жестоко в индианското село? Мълчанието се проточи.

— Аз видял много, много свят, аз не добър роб.

За да пропъдя морската болест в тези скучни часове, аз заразпитвах неканения си гост за историята му (все пак не мога да не задоволя любопитството си). Той ми я разказа на пресекулки и на разваления си английски, затова тук ще се постарая да предам само най-същественото.

 

 

Корабите на белите донесли на старите Рекоху злочестини, както разказа г-н Д’Арнок, но и чудеса. В детството си моят спътник Аутуа жадувал да научи повече от тези бледолики хора, дошли от места, които във времената на дядо му съществували само в легендите. Аутуа твърди, че баща му бил един от туземците, на които моряците на капитан Броутън се натъкнали в Скърмиш Бей, и в детските си години той неведнъж и дваж го слушал да разказва историята: за „Големия албатрос“, чиито гребла порели утринните мъгли, за неговите пъстропери, странно нагиздени слуги, които доплавали в канута, седнали с гръб към брега, за чудатия говор на слугите (птичи език?), за това как издишали дим, за чудовищното престъпване на табуто, забраняващо на чужденци да докосват канута (чрез досега си те проклинат лодката и я правят непригодна за плаване, все едно да забият в нея брадва), за последвалия сблъсък, за онези „пищящи тояги“, чийто чудодеен гняв можел да убие човек в другия край на плажа, за ярката пола от морскосиньо, облачнобяло и кървавочервено, която слугите окачили на един кол, преди да отплават обратно към „Големия албатрос“ (този флаг бил свален и занесен на един вожд, който гордо се пременил с него и го носил, докато не го уморила туберкулозата).

Аутуа имал вуйчо Коче, който около 1825 година постъпил на служба на бостънски кораб за лов на тюлени (спътникът ми не знае точната му възраст). Мориорите били търсен екипаж на такива кораби, защото вместо с демонстрация на воински качества мъжете на Рекоху били „посвещавани“ посредством лов на тюлени и плувни подвизи (за да получи девойката за жена, младежът трябвало да се гмурне до морското дъно и да излезе с по един рак във всяка ръка и трети в устата). Трябва да добавя, че новооткритите полинезийци са лесна плячка за безскрупулните капитани. Коче, вуйчото на Аутуа, се върнал след пет години облечен в дрехи на пакеха, с халки в ушите, със скромна кесия с долари и реали, с новопридобити чудати навици (сред които „издишане на дим“), с пъстра сбирка от заклинания и разкази за градове и гледки, твърде чуждоземски, за да бъдат предадени на езика на мориорите.

Аутуа се заклел да постъпи на служба на следващия кораб, който отплава от Оушън Бей, и да види с очите си онези екзотични места. Вуйчо му убедил втория помощник-капитан на френски китоловен кораб да вземе за юнга десетгодишния (?) Аутуа. В последвалата си кариера по корабите този мориори видял ледените планини на Антарктида, китове, превръщани в кървави хълмове, после в бъчви с китова мас; на спокойните пепелносиви Енкантадас[5] той ловил гигантски костенурки; в Сидни се нагледал на огромни сгради, паркове, файтони, теглени от коне, дами с шапки и чудеса на цивилизацията; превозвал опиум от Калкута до Кантон, преживял дизентерия в Батавия, загубил половин ухо в бой с мексиканци пред олтара на мисията Санта Крус; оцелял в корабокрушение при нос Хорн и видял Рио де Жанейро, макар и да не слязъл на брега; и навсякъде наблюдавал онази непредизвикана жестокост, която по-светлокожите раси проявяват към по-тъмнокожите.

Аутуа се завърнал през лятото на 1835, вече младеж на около двайсетгодишна възраст, видял много свят. Възнамерявал да си вземе жена от местните, да си построи къща и да отглежда нещо на няколко акра земя, но както разказва г-н Д’Арнок, до зимното слънцестоене същата година всеки оцелял мориори бил вече поробен от маорите. Годините, прекарани сред екипажи от всякакви народности, не събудили уважение у нашествениците към Аутуа. Отбелязах колко ненавременно е било завръщането на този блуден син у дома.

— Не, гусине Юинг, Рекоху вика мен у дома, аз да види неин смърт, аз да знае — той се потупа по главата — истина.

Господар на Аутуа бил татуираният маори Купака, който казвал на своите уплашени, съкрушени роби, че е дошъл да ги очисти от лъжливите им идоли: „Вашите богове спасиха ли ви?“ — подигравателно питал той; от мръсния им език: „Моят камшик ще ви научи на чист маорски!“; от нечистата им кръв: „Кръвосмешенията са отслабили първичната ви мана!“. Оттогава мориорските бракове били забранени и всеки потомък на баща маори и майка мориори бил обявяван за маори. Първите нарушители били екзекутирани по чудовищни начини, а оцелелите продължили да живеят в онова състояние на летаргия, породено от непрестанно подчинение. Аутуа разчиствал земята, садял жито, гледал прасетата на Купака и накрая спечелил достатъчно доверието му, за да може да избяга. „На Рекоху тайни места, гусине Юинг, долове, ями, пещери вътре в гора Мотопоропоро, много гъст, там кучета не може надуши.“ Предполагам, че и аз бях попаднал на такова тайно място.

След година го хванали, но робите мориори вече били твърде малобройни, за да ги избиват наред. За голямо тяхно неудоволствие по-низшестоящите маори били принудени да се трудят наравно с робите. „Нима оставихме земята на предците си в Аотераоа заради тези голи скали?“ — жалвали се те. Аутуа отново избягал и при втората си глътка свобода намерил за няколко месеца тайно убежище у г-н Д’Арнок с голям риск за последния. През това време Аутуа бил покръстен и приобщен към Бога.

След година и шест месеца хората на Купака заловили беглеца, но този път сприхавият вожд показал уважение към духа на Аутуа. След наказанието с камшик Купака назначил своя роб да лови риба за личната му трапеза. На тази служба свободолюбивият мориори изкарал още една година, докато един следобед намерил в мрежата си рядката риба моеека. Казал на жената на Купака, че тази риба цар може да се яде само от човек цар и й показал как да я сготви за съпруга си. „Лош, лош отрова риба моеека, гусине Юинг, един хапка, да, заспи, нивга вече не се събуди.“ Същата нощ по време на гощавката Аутуа се измъкнал от селото, откраднал кануто на господаря си и загребал през коварното, бурно, безлунно море към безлюдния остров Пит на две левги южно от остров Чатъм (известен сред мориорите като Рангияурия и почитан като родно място на човечеството).

Късметът съпътствал беглеца и той пристигнал цял и невредим призори, когато вятърът се усилил и нямало други канута, които да го последват. Аутуа преживявал в своя полинезийски рай на дива целина, воден крес, яйца, горски плодове, някой и друг млад глиган (рискувал да пали огън само под прикритието на нощта или мъглите) и с ясното съзнание, че поне Купака е получил заслужено наказание. Как понасял самотата? „Нощем идва мои предци. Денем аз разказва на птици приказки за Мауи и птици разказва на мен приказки за море.“

Беглецът живял така няколко сезона до миналия септември, когато в една зимна буря на рифа на остров Пит се разбил китоловният кораб „Елиза“ от Нантъкет. Всички моряци се издавили, с изключение на нашия алчен за лесна печалба познайник г-н Уокър, който прекосил пролива в търсене на спасение. Щом забелязал следи от обитание и видял старото кану на Купака (всяко кану е белязано с уникална дърворезба), разбрал, че се е натъкнал на съкровище, което би заинтересувало съседите му маори. Два дни по-късно голяма ловна дружина доплавала от големия остров до остров Пит. Аутуа седял на брега, видял ги да идват и се изненадал единствено от появата на стария си враг Купака, побелял, но жив и здрав и с боен възглас на уста.

Неканеният ми спътник завърши разказа си така:

— Лакомо куче на тоз кучи син отмъкнал моеека от кухня и той умрял, не маори. Да, Купака бие камшик, обаче той стар и далеч от дом и негов мана празен и гладен. Маори живее добре, кога войни и мъст, и вражда, но мир убива ги. Много връща в Зеландия. Купака не може, негов земя няма вече. Тогава минал седмица, гусине Юинг, аз вижда теб и аз знае, ти спаси мен, аз знае го.

 

 

Сутрешната вахта удари камбаната в шест часа и през люка ми надникна дъждовна заран. Бях поспал малко, но молитвите ми изгревът да пропъди като лош сън неканения мориори не бяха чути. Помолих го да се престори, че току-що ми се е показал и да не споменава за снощния ни разговор. Той направи знак, че разбира, но аз се боях от най-страшното: индианската схватливост не може да се мери с тази на Бурхаве.

Запристъпях по трапа („Пророчицата“ се мяташе като млад мустанг) към офицерската каюткомпания, почуках и влязох. Г-н Родерик и г-н Бурхаве слушаха капитан Молиньо. Прокашлях се и казах на всички „добро утро“, на което нашият дружелюбен капитан сквернословно отвърна:

— Ще направиш утрото ми по-добро, като тозчас се пръждосаш по дяволите!

Аз хладнокръвно попитах кога капитанът ще може да ми отдели време, за да чуе новината за беглеца индианец, който току-що е изскочил от намотаното въже и е заел „така наречената моя каюта“. По време на последвалото мълчание лицето на капитан Молиньо, бледо като кожа на рогат гущер, поруменя като печено говеждо. И преди да е започнала тирадата му, аз добавих, че пътникът без билет уверява, че е добър моряк, и моли да заработи билета за пътуването си.

Г-н Бурхаве изпревари своя капитан с очакваните обвинения и възкликна:

— На холандските търговски кораби онези, които съдействат на пътници без билети, споделят тяхната съдба!

Напомних на холандеца, че плаваме под английски флаг, и го попитах защо тогава, след като самият аз съм скрил пътника без билет в намотаното въже, от четвъртък вечер насам съм молил неведнъж да преместят нежеланата купчина, сякаш съм искал да разкрият предполагаемата ми „конспирация“? Това попадение право в целта удвои храбростта ми и аз уверих капитан Молиньо, че покръстеният туземец е прибягнал до тази крайна мярка, за да не може неговият господар маори, който се заклел да изтръгне и изяде черния дроб на своя роб (реших да поукрася малко разказа си за събитията), да насочи нечестивия си гняв към спасителя му.

Г-н Бурхаве избухна:

— Значи тоя проклет черньо иска да сме му благодарни?

Не, отвърнах аз, туземецът мориори моли да му дадат възможност да докаже, че може да бъде полезен на „Пророчицата“. Г-н Бурхаве кресна:

— Пътникът без билет си е пътник без билет, даже да с… късове сребро! Как му е името?

Не знам, отговорих, защото не съм разпитвал човека, а незабавно съм дошъл при капитана.

Накрая капитан Молиньо заговори:

— Добър първокласен моряк, казваш? — гневът му беше отстъпил пред перспективата да се сдобие с ценен чифт ръце, за които не се налага да плаща. — Индианец? Къде се е ошлайфал в занаята?

Повторих, че две минути не са ми били достатъчни, за да науча историята му, но инстинктът ми подсказва, че индианецът е честен човек.

Капитанът избърса брадата си.

— Г-н Родерик, придружете нашия пасажер заедно с инстинкта му и изкарайте опитомения му дивак на бизана — той подхвърли един ключ на първия си помощник. — Г-н Бурхаве, ловната ми пушка, ако обичате.

Вторият помощник и аз се подчинихме на нареждането.

— Рискована работа — предупреди ме г-н Родерик. — Единственият закон на „Пророчицата“ е каквото си науми старецът.

Има и друг закон на име „Съвест“, действащ навсякъде, където Бог вижда, отвърнах аз. Аутуа очакваше присъдата си обут в памучните панталони, които купих в Порт Джаксън (той се беше качил на кораба от лодката на г-н Д’Арнок само по дивашка препаска и огърлица от зъби на акула). Гърбът му беше гол. Надявах се, че следите от камшик ще засвидетелстват силата на духа му и ще събудят съчувствие в сърцата на наблюдателите.

Невидими плъхове разнесоха из кораба новината за новодошлия и повечето моряци се скупчиха на палубата (моят съюзник Хенри още не беше станал и не знаеше в каква беда съм изпаднал). Капитан Молиньо измери с поглед непознатия мориори, сякаш оглеждаше муле, и се обърна към него със следните думи:

— Г-н Юинг, който няма никаква представа как си се качил на моя кораб, казва, че се смяташ за моряк.

Аутуа отговори смело и с достойнство:

— Да, капитане, гусине, две години китоловен кораб „Мисисипи“ от Хавър с капитан Масперо и четири години „Рог на изобилието“ от Филаделфия с капитан Кейтън, три години индийски…

Капитан Молиньо го прекъсна и посочи панталоните му.

— Да не си отмъкнал тази дреха от долните каюти?

Аутуа усети, че и аз съм подследствен.

— Тоз джентълмен християнин дава, гусине.

Всички от екипажа проследиха с очи пръста на нарушителя, насочен към мен, и г-н Бурхаве тутакси напипа слабото ми място:

— Той ли? И кога ти е връчил този подарък?

Спомних си едно изречение на тъста ми: „За да заблудиш съдия, направи се на заинтригуван, но за да баламосаш целия съд, направи се на отегчен“; затова аз се престорих, че вадя някаква прашинка от окото си. Аутуа отговори с похвална досетливост:

— Преди десет минути, гусине, аз няма дрехи, джентълмен казва, гол не добре, облича това.

— Щом си моряк — капитанът вдигна палец, — да те видя как ще спуснеш този бомбрамсел от средната мачта.

При тези думи беглецът доби колеблив и объркан вид и аз почувствах как безумният риск, който съм поел, като съм повярвал на думите на индианеца, се обръща срещу мен, но Аутуа бързо забеляза уловката.

— Гусине, тоз мачта не средна мачта, това бизанмачта, да?

Капитан Молиньо равнодушно кимна.

— Тогава бъди така добър да спуснеш бомбрамсела на бизана.

Аутуа ловко се закатери по мачтата и аз започнах да се надявам, че не всичко е загубено. Новоизгрялото слънце грееше ниско над водата и ни караше да присвиваме очи.

— Зареди пушката ми и се прицели — нареди капитанът на г-н Бурхаве, след като нарушителят подмина гафела на бизана. — По моя заповед стреляй!

Тогава аз най-яростно запротестирах — индианецът беше получил свето кръщение, — но капитан Молиньо ми нареди да млъкна или да плувам обратно към Чатъм. Никой американски капитан не би застрелял човек така подло, пък бил той и негър! Аутуа стигна до най-горната рея и ловко като маймуна тръгна по нея въпреки бурното море. Като видя платното да се спуска, един от най-старите „морски вълци“ на кораба, мрачен исландец, трезвен, добродушен и трудолюбив моряк, изказа на всеослушание възхищението си:

— Тоя черният е стар моряк като мен, да, има пръсти на краката като риболовни куки!

Изпитах такава благодарност, че бях готов да целуна ботушите му. Скоро Аутуа спусна платното — трудна операция даже за група от четирима. Капитан Молиньо одобрително изсумтя и нареди на г-н Бурхаве да прибере пушката му.

— Но проклет да съм, ако платя и цент на този пасажер без билет. Ще си заработи пътуването до Хаваите. Ако не е мързелив, там може да подпише договор, както му е редът. Г-н Родерик, може да заеме койката на мъртвия испанец.

Изхабих си перото да описвам днешните преживелици. Стана твърде тъмно и нищо не се вижда.

 

 

Сряда, 20 ноември

 

Силен източен бриз, много солен и потискащ. Хенри завърши прегледа си и има лоши новини, макар и не най-лошите. Моето неразположение се дължи на паразит, Gusano Coco Cervello. Този червей е ендемичен за цяла Меланезия и Полинезия, но е станал известен на науката едва през последните десет години. Размножава се във вонящите канали на Бата-вия — със сигурност мястото, където самият аз съм се заразил. Веднъж погълнат, той се придвижва по кръвоносните съдове на гостоприемника до предната част на малкия мозък (оттук пристъпите на мигрена и световъртежите ми). След като се настани в мозъка, паразитът навлиза в стадий на бременност.

— Ти си реалист, Адам — каза ми Хенри, — затова няма да подслаждам горчивия ти хап. След като се излюпят ларвите, мозъкът на жертвата се превръща в червива зелка. От образуваните при гниенето газове тъпанчетата на ушите и очните ябълки изпъкват, докато изскочат и освободят облак от спори на Gusano Coco.

Така звучи смъртната ми присъда, но сега идва ред на отсрочката на изпълнението и обжалването. Смесица от урусиум алкали и оринокски манган ще калцира моя паразит, а от лафридиктска смирна той ще се разложи. В „аптеката“ на Хенри има такива лекарства, но от първостепенно значение е точната дозировка. По-малко от половин драхма не може да унищожи Gusano Coco, но по-голямо количество от лекарството ще убие пациента. Моят доктор ме предупреждава, че когато паразитът умира, отровните му жлези се пукат и отделят съдържащото се в тях вещество, затова аз ще се чувствам по-зле, докато не се възстановя напълно.

Хенри ме закле да не обелвам дума за състоянието си, защото хиени като Бурхаве се нахвърлят върху най-уязвимите, а невежите моряци могат да проявят враждебност към заболявания, които не са им познати.

— Веднъж чух как един моряк поел на далечно плаване за Лисабон и на седмица път от Макао показал признаци на проказа — припомни си Хенри, — и целият екипаж без никакво обяснение хвърлил нещастника през борда.

По време на възстановяването ми моят приятел ще пусне по „моряшкия телеграф“ слуха, че г-н Юинг има лека треска, предизвикана от климата, и лично ще се грижи за мен. Хенри се възмути, когато споменах за заплащането му.

— Заплащане? Ти не си граф хипохондрик с дюшек, пълен с банкноти! Провидението те изпраща в ръцете ми, защото не вярвам повече от пет души в целия син Тихи океан да могат да те излекуват! Така че стига с това „заплащане“! Единственото, за което те моля, скъпи Адам, е да бъдеш послушен пациент! Моля те да пиеш прахчетата ми и да се оттеглиш в каютата си. Аз ще се отбия след нощната вахта.

Докторът ми е нешлифован диамант, бистър като вода. Дори сега, когато пиша тези думи, се просълзявам от благодарност.

 

 

Събота, 30 ноември

 

Прахчетата на Хенри са наистина чудодейно лекарство. Вдишвам с ноздри ценните прашинки, изсипани в лъжичка от слонова кост, и в миг цялото ми същество се изпълва с неугасима радост. Сетивата ми се изострят, ала крайниците ми сякаш потъват в реката Лета. Паразитът в мен още шава нощем като пръст на новородено, предизвиква болезнени спазми и ме спохождат отвратителни и ужасни сънища.

— Сигурен знак — утешава ме Хенри, — твоят червей реагира на нашето противопаразитно средство и търси убежище в дълбините на церебралните ти канали, откъдето и се пораждат видения. Напразно се крие Gusano Coco, скъпи ми Адам, напразно. Ние ще го измъкнем навън!

 

 

Понеделник, 2 декември

 

Денем в ковчега ми е горещо като в пещ и потта ми капе върху тези страници. Тропическото слънце се раздува и изпълва обедното небе. Мъжете се трудят полуголи със загорели от слънцето торсове и сламени шапки. От дъските сълзи нагорещена смола, която полепва по подметките. Вятърът ненадейно донася дъжд и също толкова бързо го отвява, и за минути палубата изсъхва със съскане. В живачното море пулсират португалски бойни кораби, летящи риби омагьосват наблюдателя и около „Пророчицата“ кръжат охреножълти сенки на акули чук. По-рано настъпих калмар, който се беше преметнал през фалшборда (нещо в очите и устата му ми напомни на моя тъст)! Водата, която наляхме на остров Чатъм, е вече застояла и ако не капна в нея малко бренди, стомахът ми се бунтува. Когато не играя шах в каютата на Хенри или в каюткомпанията, аз си почивам в своя ковчег, докато Омир не ме изпрати в страната на сънищата сред вълни и атински платна.

Вчера Аутуа почука на вратата на ковчега ми, за да ми благодари, че съм му спасил живота. Каза, че ми е задължен (самата истина) до деня, в който той ще ми спаси живота (дано никога не настъпи)! Попитах как намира новите си задължения.

— По-добре от роб на Купака, гусине Юинг.

Така или иначе, явно усетил страха ми, че някой може да стане свидетел на нашия разговор и да докладва на капитан Молиньо, благодарният мориори се върна при моряците на носа и оттогава не ме е търсил. Както ме предупреждава Хенри, „едно е да хвърлиш кокал на някой черньо, но съвсем друго — да го прибереш за цял живот! Приятелствата между расите, Юинг, никога не надхвърлят обикновената привързаност на вярното ловджийско куче към господаря си“.

Нощем докторът ми и аз с наслада се разхождаме по палубата, преди да се оттеглим в каютите си. Приятно е дори само да дишаш прохладния въздух. Погледът ти се рее из пътеките от искрящо море и звездното Мисисипи, което се носи през небесата. Снощи мъжете се бяха събрали на бака на светлината от фенерите да сучат коноп на върви за въжета и забраната за присъствие на „странични лица“ на бака като че ли не важеше (след случката с Аутуа презрението, което будеше „г-н Накокошиненият драскач“, е позабравено, както и прозвището). Бентнейл изпя десет куплета за световните бордеи, толкова цинични, че биха пропъдили и най-разпътния сатир. Хенри добави единайсети куплет (за Косматата Мери от Инверари), от който въздухът още повече се нажежи. След него подканиха Рафаел да изпее нещо. Той седна на върха на носа, който „оставя вдовици“, и запя следните думи с нешколуван, но искрен и сърдечен глас:

        О, Шенандоа, как искам да зърна

                вълните ти щури,

        о, Шенандоа, при теб ще се върна,

нас свързва ни широката Мисури.

        О, Шенандоа, силно любя дъщеря ти

                и бреговете ти богати.

        Корабът плува, вятърът вее,

        въжата изопва, платната ветрее.

        Мисури с тез води могъщи

ще впрегнем като платна същи.

        О, Шенандоа, не ще те оставя,

                дорде жив съм, не ще те забравя.

Мълчанието на суровите моряци е по-голямо признание от която и да е ерудирана похвала. Откъде Рафаел, момче, родено в Австралия, ще знае наизуст американска песен?

— Де да я знам, че е янки — неловко отвърна той. — Мама ме научи да я пея, преди да умре. Само това ми остана от нея. Влязла ми е в главата.

И с тромави резки движения се върна към заниманията си. Двамата с Хенри отново усетихме враждебността, която работниците изпитват към стоящите отстрани безделници, и оставихме тружениците да си вършат работата.

Докато чета записа от 15 октомври, когато за пръв път срещнах Рафаел

Бележки

[1] „Нине отпущаеши“, песен на Симеон Богоприемец (лат.). — Бел.прев.

[2] Характерно за културата на мориорите ритуално изображение на човешка фигура, растение или животно, изрязано върху ствола на лаврово дърво. — Бел.прев.

[3] Баща ми никога не ми е говорил за дендроглифите и аз научих за тях едва по начина, описан в увода. Сега, когато мориорите от остров Чатъм са на ръба на изчезването, според мен те не могат да бъдат засегнати от предателство. — Дж.Ю.

[4] Дестилирано алкохолно питие от Южна или Югоизточна Азия. — Бел.прев.

[5] Старото име на островите Галапагос. — Бел.прев.