Уилям Питър Блати
Заклинателят (1) (Разширено и ревизирано издание)

Пролог
Северен Ирак…

Жаркото слънце изцеждаше едри капки пот от челото на стареца, но той обгръщаше с длани чашата горещ сладък чай, сякаш искаше да ги стопли. Не можеше да прогони тягостното предчувствие. То лепнеше по гърба му като студени мокри листа.

Разкопките бяха завършени. Могилата бе преровена слой подир слой, съдържанието й — проучено, описано и изпратено: мъниста и медальони, гравирани плочки, фалически символи, каменни хавани, зацапани с охра, гледжосани грънци. Нищо изключително. Асирийска кутия за тоалетни принадлежности от слонова кост. И човек. По-точно човешки кости. Крехки останки от космическото страдание, които някога го караха да се пита дали материята не е самият Луцифер, дирещ пипнешком път да се завърне към Бога. Ала сега знаеше, че не е така. Ароматите на лакрица и тамаринд привличаха погледа му към маковите ниви по хълмовете; към равнините, обрасли с тръстика; към неравния каменист път, устремен главоломно към ужаса. На северозапад беше Мосул; на изток — Ербил. На юг — Багдад, Киркук и огнената пещ на Небухаднезар.

Той раздвижи крака под масата пред самотната крайпътна чайхана и се вгледа в зелените петна от трева по обувките и омачканите бежови панталони. Отпи от чая. Разкопките бяха приключили. Какво започваше? Той внимателно разчисти мисълта като току-що извлечена от пръстта находка, но не успя да я проясни.

Откъм чайханата някой изхъхри — съсухреният собственик се тътреше към него, вдигайки облачета прах с руските си обувки, които носеше подпетени като чехли.

— Каман чай, чауага?^[1]

Мъжът в бежово поклати глава, гледайки напуканите обувки без връзки, гъсто облепени с остатъци от житейските мъки. Градивният елемент на Вселената, лениво помисли той, материята; и все пак в крайна сметка някак стигаме до духа. За него духът и обувките бяха само аспекти на нещо по-дълбоко, нещо първично и напълно различно.

Сянката се измести. Кюрдът чакаше търпеливо като стар дълг. Старецът в бежово вдигна поглед към влажните му белезникави очи, чиито ириси сякаш бяха покрити с ципа от яйчена черупка. Глаукома. Някога не би могъл да хареса този човек. Той извади портфейла си и бавно затърси монета сред оръфаното и смачкано съдържание: няколко динара; иракска шофьорска книжка; избеляло пластмасово католическо календарче отпреди дванайсет години. На обратната страна имаше надпис: КАКВОТО ДАВАМЕ НА БЕДНИТЕ, ТОВА ОТНАСЯМЕ В ГРОБА. Той плати чая, оставяйки петдесет фила бакшиш върху напуканата маса с цвят на печал.

Тръгна към джипа си. Звънкото щракане на ключа в стартера проряза тишината. Старецът застина за миг и унесено се загледа напред. В далечината, обгърнат от мараня и сякаш увиснал като остров в небето, се извисяваше хълмовият град Ербил, чиито плоски покриви се рееха сред облаците като порутена, кална благословия.

Хладните листа полепнаха още по-плътно по гърба му.

Нещо чакаше.

— Аллах маак, чауага.^[2]

Прогнили зъби. Широко усмихнат, кюрдът му махна за сбогом. Човекът в бежово подири топлина в дъното на душата си и намери сили да отвърне на жеста с измъчена усмивка. Но щом обърна глава, усмивката му изгасна. Той включи двигателя, рязко направи обратен завой и пое към Мосул. Докато джипът набираше скорост, кюрдът стоеше, гледаше го и сърцето му се свиваше от странното чувство, че е загубил нещо. Какво бе изчезнало? Какво бе усещал в присъствието на непознатия? Нещо като безопасност, припомни си той; чувство за закрила и дълбоко удовлетворение. Сега това чувство се смаляваше в далечината заедно с чезнещия джип. Обзе го странна самота.

Към шест часа и десет минути прецизната инвентаризация бе завършена. Музейният отговорник по старините в Мосул, стар арабин с провиснали бузи, грижливо дописваше последния ред в дневника върху бюрото си. Докато потапяше писалката в мастилницата, той спря за момент и вдигна очи към своя приятел. Човекът в бежово изглеждаше унесен в мисли. Стоеше до масата с ръце в джобовете и гледаше надолу, сякаш се вслушваше в сухия шепот на миналото. Заинтригуван, служителят продължи да го гледа още няколко секунди, после пак се наведе над дневника и довърши последната дума със ситен и енергичен почерк. Накрая въздъхна, остави писалката и погледна часовника. Влакът за Багдад потегляше в осем. Той подсуши с попивателна страницата и предложи чай.

Взирайки се в нещо на масата, човекът в бежово поклати глава. Арабинът го наблюдаваше със смътна тревога. Какво се носеше из въздуха? Имаше нещо… Той стана, пристъпи по-близо и усети как по шията му плъзнаха леки тръпки, когато неговият приятел най-сетне се раздвижи, вдигна амулета и замислено го повъртя в ръката си. Амулетът изобразяваше главата на демона Пазузу, повелителна югозападния вятър, изработена от зелен камък. Този демон властваше над болестите и недъзите. Главата му беше продупчена. Някога собственикът на амулета го бе носил за защита от заболяване.

— Зло против злото — въздъхна служителят, като си вееше лениво с някакво френско научно списание, върху чиято корица тъмнееше мазен отпечатък от палец.

Приятелят му не помръдна; не отговори. Служителят приведе глава настрани.

— Станало ли е нещо? — попита той.

Никакъв отговор.

— Отче Мерин?

Човекът в бежово, сякаш не чуваше, унесен в мисли за амулета, последната му находка. След малко го остави и вдигна въпросителен поглед към арабина. Беше ли казал нещо?

— Не, отче, нищо.

Двамата се сбогуваха тихо.

Пред вратата пазителят на музея хвана ръката на стареца и я стисна.

— Сърцето ми копнее да не си тръгвате.

Приятелят му отговори все тъй тихо, сякаш спокойно пиеха чай: че е дошло времето, че има да свърши нещо.

— Не, не, не! Имах предвид да не се прибирате у дома!

Човекът в бежово се вгледа в мъничкото късче варен нахут, залепнало край устните на стария арабин; ала очите му бяха другаде.

— У дома — повтори той.

В думата прозвуча безвъзвратност.

— В Щатите — добави арабинът и веднага се зачуди защо.

Човекът в бежово надникна в мрака на приятелската тревога. От самото начало харесваше този човек.

— Сбогом — прошепна той. После бързо се завъртя и прекрачи в прииждащия уличен мрак, за да започне дългия път към дома, без сам да знае кога ще пристигне.

— Ще се видим догодина! — подвикна след него служителят от прага.

Но човекът в бежово не се озърна. Арабинът се загледа как той пресече косо улицата и едва не се блъсна в един забързан кабриолет. Лицето на дебелата арабка в кабриолета тънеше в сянка зад черното фередже, което я обгръщаше като саван. Навярно бързаше за някаква среща.

След малко приятелят му изчезна от поглед.

Човекът в бежово крачеше като притеглян от невидим магнит. Отърсвайки града от плещите си, той стигна до покрайнините, прекоси река Тигър с бърза крачка, но когато наближи руините, вече вървеше бавно, защото с всяка стъпка обзелото го предчувствие придобиваше все по-плътна, по-страховита форма.

Но трябваше да знае. Трябваше да се подготви.

Вехтата дъска, прехвърлена вместо мост над калния поток Хоср, изскърца под тежестта му. И ето че вече стоеше на хълма, където някога е сияела с петнайсетте си порти Ниневия, страховитото гнездо на асирийските орди. Сега градът се разстилаше сред окървавената прах на сетната си участ. И все пак го имаше, из въздуха все още се носеше тягостното присъствие на Онзи, който смущаваше сънищата му.

Човекът в бежово бродеше из руините. Храмът на Набу. Храмът на Ищар. Диреше тръпки из въздуха. Край двореца на Ашурбанипал той спря и вдигна очи към огромната варовикова статуя, оставена на обекта. Назъбени криле, ноктести лапи. Издут, къс, дебел пенис и уста, разтегната в дива усмивка. Демонът Пазузу.

Изведнъж го побиха тръпки.

Главата му клюмна.

Знаеше.

То идваше.

Вгледа се в прашните камъни и гъстеещия здрач. Слънчевият диск започваше да чезне отвъд ръба на света и той чу глухия лай на глутниците бездомни кучета, скитащи из покрайнините на града. Старецът размота навитите ръкави на ризата си и ги закопча. Откъм югозапад повя мразовит вятър.

Човекът в бежово забърза към Мосул, където го чакаше влакът, а около сърцето му тегнеше ледената броня на убеждението, че скоро ще бъде подгонен от един стар враг, чието лице никога не бе виждал.

Но знаеше името му.