Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passionate Captivity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Патриша Уилсън. В плен на страстта

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

ISBN: 954-11-0198-4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Вече привършваме! Подай ми, ако обичаш, и последната завеса, Дора — каза Ейприл Стюарт от върха на високата стълба и се наведе, за да я поеме от приятелката си.

— За бога, внимавай! Нямам никакво желание да те карам в болницата.

— Не изпадай в паника! Не се качвам за първи път на стълба.

Ейприл бързо се справи със завесата. Оставаше й само да сложи всичко на мястото му и готово. Беше освежила и украсила цялата къща. Не й стигаха парите за по-сериозен ремонт, но и така стана добре. Прозорците изглеждаха прекрасно, а канапетата и креслата бяха станали като нови в пъстрите си тапицерии.

Фактът, че е останала почти без пари, не я тревожеше особено. Макар и „козметичен“, ремонтът бе понадхвърлил финансовите й възможности, но нейната майка заслужаваше сватбен подарък. Щеше да й е приятно, като се върне.

— Чудесно! — възхити се Дора, когато Ейприл благополучно стъпи на пода и се огледа доволно. — О, да можех и аз да си го позволя!

— Бих искала всеки да можеше. Но времената са трудни и хората нямат излишни пари. Последното, за което биха ги похарчили, е да наемат дизайнер по вътрешно обзавеждане. От седмици никой не ме е потърсил. Имам една поръчка за следващия месец и това е всичко.

— Ти плати ремонта, нали? — попита Дора, докато отиваха към кухнята да пият кафе.

— Това е моят сватбен подарък за мама — отвърна Ейприл. — Тя го заслужава.

— Е, наистина ще я изненадаш. Сватбеният подарък е страхотен. Сега ще минеш на принудителна диета известно време и ще компенсираш разходите.

Ейприл трябваше да признае, че възнамеряваше да направи точно това. Ремонтът на къщата погълна почти всичките й спестявания, но тя не съжаляваше. Знаеше, че на майка й никак нямаше да й е лесно да свикне с новата си роля и затова реши да я зарадва. Не че беше направила несполучлив избор. Едуин Бъртън беше любезен, забавен, очарователен и майка й беше влюбена в него като ученичка. Но щастието им не беше пълно. Ейприл много добре знаеше кой създава неприятностите — Гейл Бъртън, седемнайсетгодишната дъщеря на Едуин. Тя мразеше всичко и всички и вечно беше намръщена като буреносен облак. Не можеше да понася и новата съпруга на баща си, а самата Ейприл пък яростно ненавиждаше.

— Само след седмица ще си имаш сестричка… Тя май друго не знае, освен да злобее — подхвърли приятелката й.

— Мама да му мисли — поправи я Ейприл. — Слава богу, аз си имам собствено жилище.

— Но все пак ще трябва да наминаваш от време на време. Майка ти беше свикнала често да се отбиваш при нея. Ако престанеш да я посещаваш, ще си помисли, че не одобряваш Едуин.

— Няма да си го помисли. Нещата не могат да си останат постарому. На Гейл няма да й е приятно, ако зачестя с гостуванията. Трябва да мине известно време, докато се сближат с мама. А след това може да приеме и мен. — Личеше, че Ейприл се мъчи думите й да прозвучат спокойно. — Във всеки случай ще се махна оттук за няколко седмици. Мисля, че от всички Гейл мрази най-много мен. Ако изчезна за малко, тя ще престане да се чувства като външен човек и ще се успокои.

— Ами! Някой трябва да й даде да разбере — измърмори Дора. — Та тя е на седемнайсет години и би трябвало да знае как да се държи. Както и да е, аз мислех, че си се разорила, а ти отиваш на екскурзия. Къде?

— В Гърция — отвърна Ейприл и си пое дълбоко въздух, за да се подготви за истеричния порой от упреци, който очакваше. И той не закъсня.

— В Гърция! Да не е заради онзи грък, Ейприл? Та той е ужасен и изобщо не е за теб. Такива като него само гледат как да съблазнят някое момиче и после не ги интересува какво…

— Пийт е много приятен! — прекъсна я Ейприл. — Познаваме се отдавна, още от колежа.

— Името му е Петрос! Няма нужда да го преиначаваш, за да щадиш нежния ми слух. Не забравяй, че и аз съм го виждала. Казва се Петрос Константинидис и е грък до мозъка на костите, а ти знаеш що за стока са гърците!

— И те са хора като всички останали — някои са почтени, други — не. Нямам основания да се съмнявам в него. Беше много забавен, а и никога не ми е бил нещо повече от приятел. Защо да не посетя острова, на който живее? И за да се успокоиш, ще ти кажа, че не той ме покани, а майка му. Така че няма да сме сами. Цялото му семейство ще бъде там, както и строгият му по-голям брат. Просто ще се възползвам от поканата и ще направя едно хубаво пътешествие. Майка му ми е изпратила и самолетен билет.

— Само за отиване, нали? Усещам нещо гнило!

— Не позна! Билетът е за отиване и връщане. Ще видиш, след две седмици ще се завърна благополучно и…

— Но, Ейприл! Защо мислиш, че тези хора са искрени? Може би ти си просто една досада за тях. — Дора не си падаше по приключенията и поведението на Ейприл често я изумяваше.

— Той ми е казвал за майка си, че е много мила жена, а това си личи и от писмото. Сестра му Марика била весело и жизнерадостно момиче. Доколкото разбрах, единственият с тежък характер там е по-големият му брат, но той непрекъснато е зает и рядко остава на острова.

— Защо вярваш на всичко това! — В гласа на Дора прозвуча тревога. — Нищо чудно да те похитят и да зачернят живота ти.

— Глупости! Само мога да почернея от слънцето — засмя се Ейприл и започна да подрежда стаята. — Заминавам след няколко дни. Ще остана там две седмици. Ще ти изпратя картичка.

— А какво мисли майка ти?

— Знае всичко. Дадох й да прочете писмото. Не искам да й се мотая тук, когато се върне от медения си месец.

— Сигурна съм, че тя ще се тревожи за теб!

— О, ти не познаваш мама — усмихна се Ейприл.

— Тя веднага позвъни на госпожа Константинидис уж да й благодари за поканата, а всъщност за да се увери, че няма от какво да се страхува. Мисля, че чутото напълно я задоволи.

— Според мен е опасно. Правиш всичко това заради Гейл, нали?

— До известна степен е така…

— О, Ейприл, имам лошото предчувствие, че горчиво ще съжаляваш! Та ти въобще не ги познаваш. Дори Петрос да ти е направил добро впечатление, откъде можеш да си сигурна в него? А другите пък изобщо не си ги виждала!

 

 

Наистина мога да съжалявам, помисли по-късно Ейприл, когато се готвеше да си ляга в малкия апартамент. Но пък така й се искаше да попътува! Бяха се запознали с Петрос Константинидис преди три години. Той следваше в Англия, в колеж, близо до нейния. Беше й допаднал най-много от цялата компания, в която се движеше. Известно време си писаха, но постепенно престанаха, както често се случва с приятели. Тя обаче бе запазила добри спомени от приятелството им. Как можеше да забрави лъчезарната му усмивка и чувството му за хумор!

Сега Ейприл работеше като дизайнер по вътрешно обзавеждане на свободна практика. Бизнесът й вървеше добре. Клиентите й оставаха доволни от нея и не пропускаха да я препоръчат на свои познати. Но сега, когато дори и по-заможните усещаха последиците от рецесията, малцина можеха да си позволят дизайнерски услуги.

Бе решила да замине на това пътешествие, за да премисли всичко на спокойствие, а и за да даде възможност на майка си да се сближи с Гейл. Пък и не виждаше нищо опасно — нали поканата беше от госпожа Константинидис! А имаше пълно доверие и на Петрос. Той толкова й беше разказвал за своя дом, за семейството си. Докато го слушаше, Ейприл си представяше слънчевия остров, синьо-зеленото море, белите къщи с червени покриви. Замечтаният й поглед радваше Петрос и той неведнъж я беше канил да посети страната му, но тя не беше и помисляла за това, докато не получи писмото.

„Семейството ми с нетърпение очаква да се запознае с момичето, което беше толкова мило с мен в Англия. Моля те да приемеш изпратения от майка ми билет като израз на моята благодарност. Надявам се да приемеш поканата ни и да прекараш приятно у нас. Всъщност нужна ми е твоята помощ и съм сигурен, че няма да ми я откажеш. Ако се колебаеш дали си струва да изоставиш работата си, знай, че имам нужда от теб. Но предпочитам да не ти кажа за какво става дума, докато не пристигнеш.

Петрос“

Ейприл не виждаше нищо смущаващо в поканата. Тази Дора, с нейните подозрения! Какво лошо има в това да отиде на гости на приятел, па макар и в Гърция, още повече, че той се нуждае от помощта й. Все пак един вътрешен глас й нашепваше да внимава, но тя не се вслуша в него.

А и тази покана дойде тъкмо навреме. Положението бе започнало да става тревожно. Ако бизнесът й не потръгнеше, щеше да се наложи сериозно да се замисли дали да не се заеме с нещо друго. Отгоре на всичко и деликатното положение на майка й, след като се бе омъжила повторно след дългите години на вдовство. Гейл Бъртън, доведената й дъщеря, беше против този брак още от самото начало. Не можеше да я разбере. Собствената й майка бе изоставила нея и баща й преди много време. Но момичето явно не можеше да понесе раздялата със стария им дом, а може би ревнуваше и баща си, защото се държеше много враждебно с тях.

— Дай й малко време, Ейприл — беше казала Синтия Стюарт — вече Бъртън. — Скоро ще започнем да се разбираме чудесно.

По време на сватбената церемония Гейл не престана да гледа намръщено, а когато заминаваха за Испания да прекарат медения си месец, плака. Явно бе мислила, че ще я вземат със себе си. Бе отблъснала предложението на Ейприл да дойде в апартамента й и отиде при приятели. Това своенравно момиче щеше да създава много проблеми.

Поканата за Гърция дойде като манна небесна, защото Ейприл не би могла да си позволи почивка на собствени разноски. А това беше и чудесно извинение да остави новото семейство само да се справя с трудностите. Така й се искаше всички около нея да бъдат щастливи! Затова беше изразходвала толкова пари от скромните си спестявания специално за стаята на Гейл. Затова трябваше да забрави и за лошите предчувствия на Дора.

 

 

Когато слезе от самолета в Атина, Ейприл беше развълнувана, но не и уплашена. Слънцето ярко грееше, а из въздуха витаеше нещо, което събуди приключенския й дух. Тя се огледа наоколо. Скоро щеше да види Петрос да й се усмихва весело, както само той можеше.

Погледът й зашари из морето от нетърпеливи посрещачи. В Англия Петрос изпъкваше на фона на другите хора — беше висок, мургав, с типично гръцки черти. Сега нямаше да й е лесно да го разпознае — тук почти всички изглеждаха така. Но сигурно той щеше да я забележи пръв. Просто трябваше да прояви малко търпение.

Скоро Ейприл с изненада установи, че чете собственото си име. Недалеч някакъв човек държеше табела, на която с черни букви беше изписано „Госпожица Стюарт“. Такъв си беше Петрос. Сега вероятно се крие зад някой ъгъл и я наблюдава. Всеки момент щеше да изскочи отнякъде, защото той не можеше дълго да сдържа чувствата си. Докато си пробиваше път, Ейприл мислеше единствено за Петрос и не забелязваше как всички мъже я следят с възхитени погледи.

Друг един мъж, застанал настрани, неспокойно запристъпва от крак на крак, когато я забеляза. Бе разбрал, че това е англичанката, която очаква, още преди Ейприл да се насочи към онзи с табелата. Сред пристигащите нямаше друга като нея, така че не можеше да я сбърка. Намръщи се и сви ядно юмруци. Не си я беше представял такава, но понякога красотата е измамна, а и нали именно блясъкът й беше завъртял главата на Петрос.

Нямаше хищна физиономия, напротив — нещо невинно прозираше в израза на лицето й. Очите й бяха удивително ясни и светли, но не можеха да го заблудят. Не приличаше на делова жена и той предположи, че Петрос е излъгал и за това. Дългата й кестенява коса падаше на вълни върху раменете, а крехката й фигура я правеше да изглежда почти като малко момиче. Тя имаше най-прекрасната кожа от всички жени, които познаваше — гладка, бяла, с лек оттенък на праскова. Съвсем малко червило върху изящните устни и само лек грим — сякаш с това искаше да подчертае невинността си. Това го подразни. Не беше много умно да прекалява с ролята си на светица. Не можеше да се прави на свенлива ученичка след всичко преживяно с Петрос.

„Тя наистина играе хладнокръвно, не може да й се отрече. Но тепърва ще й се налага да проявява самообладание“ — помисли си той със задоволство и присви очи. Когато тръгна към нея, висок, внушителен, всяващ респект, дори и онези, които не го познаваха, се отдръпваха, за да му направят път. От няколко места чу да шепнат името му: „Константинидис“. Но това не го зарадва. Напротив, би предпочел да не се набива толкова в очите на хората, но нямаше кой друг да свърши тази гадна работа вместо него и като никога трябваше да действа сам. Не искаше да тръгнат слухове и мълвата да стигне до острова. Петрос не биваше да узнае, че това момиче е пристигнало — повече нямаше да я види.

Ейприл забеляза, че мъжът се приближава към нея, и тръпка на безпокойство премина по тялото й. Думите на Дора нахлуха в съзнанието й и тя упрекна наум Петрос, че толкова се бави. А мъжът не отделяше очи от Ейприл и нищо не можеше да му попречи да стигне до нея. Ако някой искаше да я отвлече, той сигурно щеше да го направи след миг.

Човекът, който държеше табелата, беше изчезнал, без Ейприл да забележи. Това я разтревожи още повече. Обърна се с надежда, че и другият мъж ще е изчезнал, но той продължаваше заплашително да напредва и в следващия момент застана пред нея. Тя вдигна глава и срещна тъмните му като въглен очи. Лицето му сякаш бе издялано от камък. Почувства как погледът му я пронизва. Хладната красота на това лице беше някак плашеща като на статуя, която изведнъж е оживяла.

Ейприл го гледаше като хипнотизирана и когато мъжът заговори, дъхът й секна. И въпреки че имаше толкова много хора наоколо, тя никак не се чувстваше спокойна. Усещаше, че този човек я мрази, без изобщо да я познава.

— Госпожица Стюарт? — попита той и в гласа му прозвучаха метални нотки.

— Да — успя да промълви тя, докато се мъчеше да открие с очи човека с табелата. Явно Петрос го беше изпратил, но къде се губеше самият той. Това вече не приличаше на шега.

— Последвайте ме, ако обичате — проговори отново високият непознат пред нея.

Тя го погледна за миг и продължи да търси сред тълпата лицето на приятеля си, сякаш от това зависеше животът й. Какво да прави? „За нищо на света не мърдам оттук!“ — реши Ейприл.

— Не, благодаря, ще ме посрещнат. — С тези думи тя се надяваше да се отърве от него, макар че той едва ли беше от хората, които заговарят някого без причина. Личеше си, че е състоятелен. А и беше забелязала как особено го гледат хората. Наполовина с уважение, наполовина със страхопочитание.

— Аз съм този, който трябва да ви посрещне, госпожице Стюарт. Виждам, че вече сте взела багажа си.

Тя държеше два малки куфара в ръце, а по-големия беше оставила на земята. Мъжът посегна да ги вземе, но Ейприл го изпревари.

— Ще ме оставите ли на мира? Един приятел ще ме посрещне, така че нямам нужда от помощта ви.

— Предполагам, че сте очаквала да ви посрещне брат ми, госпожице. За съжаление той в момента е зает. Ето защо му предложих аз да ви заведа до острова.

— Вие сте братът на Пийт? — Ейприл не можеше да повярва на ушите си. Петрос беше весел, любезен, приветлив и не чак толкова едър. А този тук беше самата противоположност — висок, силен, широкоплещест, а суровото му лице едва ли някога се озаряваше от усмивка.

— Аз съм Михалис Константинидис, госпожице Стюарт, и ще се радвам, ако по-бързо осъзнаете този факт. Нямам нито време, нито желание да стоя в тази блъсканица. Колата ми е отвън.

— А кой беше човекът с табелата? — попита Ейприл все още невярващо.

— Носач. Трябваше по някакъв начин да ви открия. — Той я погледна с раздразнение. — Оказа се обаче, че не е било нужно — никой не би ви сбъркал с гъркиня. Сега може ли да тръгваме?

Въпреки че Петрос й беше разказвал за брат си, явно не й беше казал всичко. Беше й направило впечатление само с каква почит говори за него. А може би всички гърци хранят особена почит към по-големите си братя? Ами ако този е някой самозванец, който е научил името й, като го е видял написано на табелата? Мрачните предположения на Дора отново я завладяха.

— Можете ли да докажете самоличността си? — Ейприл едва успя да събере сили, за да го произнесе с достойнство.

Мъжът я погледна учудено и преди още тя да се опомни, той безцеремонно сграбчи един носач за ръкава и грубо го попита:

— Знаеш ли поне малко английски?

— Да, господине.

— Тогава кажи кой съм аз!

— Вие сте… Вие сте господин Константинидис — започна да заеква човечецът от уплаха. — Собственик сте на параходно дружество и…

— Стига. Останалото не е важно.

След като освободи носача, той се обърна към Ейприл, без да обръща внимание на слисания израз на лицето й:

— Това достатъчно ли е за вас, госпожице, или искате още доказателства?

Ейприл леко се изчерви. Не от срам, от гняв. Какво искаше да й докаже този високомерен грък — колко е всесилен ли? Яд я беше и на Петрос. Той не беше споменавал за никакво параходно дружество. От него знаеше само, че семейството му е заможно, но не и богато. А съдейки по отношението на брат му към носача, Ейприл си направи извода, че сигурно се разпореждат със съдбите на много хора.

— Ще дойда с вас — тихо каза тя. — Очаквах Пийт да ме посрещне. Надявам се разбирате, че трябваше да бъда предпазлива.

— Предполагам, че винаги сте предпазлива, госпожице Стюарт — язвително подхвърли той, после пое малките й куфари с едната ръка, а с другата щракна с пръсти. Отнякъде веднага дотича друг уплашен носач, който помъкна по-тежкия куфар. Явно мъжът искаше едната му ръка да е свободна, за да държи Ейприл близо до себе си. Сякаш с железни клещи той я сграбчи за лакътя и всичките й страхове се върнаха.

— Скоро ли ще стигнем при Пийт? — попита тя, останала почти без дъх да бърза след него. Все още не можеше да повярва, че не сънува, но всичко изглеждаше ужасяващо реално.

— Надявам се да не съм направил някоя досадна грешка, госпожице — изръмжа той. — Брат ми се казва Петрос. Мислите ли, че говорим за едно и също лице?

— В Англия го наричах Пийт. Той казваше, че това му харесва. — Сарказмът му започваше да я дразни и на нея страшно й се прииска да измъкне ръката си от желязната му хватка.

— Сигурно е така — измърмори мъжът сякаш на себе си. — Брат ми винаги е бил изключително толерантен.

„За разлика от теб“ — помисли си Ейприл ядосана. Ако всички от семейството бяха като по-големия брат, щеше да поеме по обратния път още на следващия ден.

Колата му беше точно пред входа на летището и Ейприл с облекчение се качи в нея, доволна, че най-сетне се е освободила от силната му ръка. Автомобилът беше точно такъв, какъвто можеше да се очаква за човек като този — голяма луксозна лимузина. В Англия Петрос беше имал малка спортна кола и затова Ейприл не беше си и представяла, че ще я посрещнат с огромен мерцедес.

Тя хвърли последен безнадежден поглед към летището. Ами ако всички бяха такива и само Петрос правеше изключение? Вкъщи се подчиняваме на големия ми брат, смеейки се й беше казал той. Тя обаче не виждаше нищо смешно точно в този момент.

Петрос й беше казал също така, че семейният бизнес се ръководи от брат му, а той самият е нещо като момче за всичко. Да, това Ейприл можеше да си представи. Но пък какъв бизнес! Никога не си беше и помисляла, че може да са собственици на цяло параходно дружество. Дори една-единствена рибарска лодка да притежаваха, Ейприл пак щеше да е впечатлена.

— Далеч ли е островът? — Тя се постара въпросът й да прозвучи хладно, защото не искаше този арогантен мъж да разбере, че се страхува от него.

— Не е далеч — лаконично отвърна той. — Първо обаче трябва да стигнем до морето.

— Много добре ми е известно, че островите са заобиколени от вода — рязко каза Ейприл. — Учила съм география. Знам какво е и полуостров например…

— Благодаря, но можете да ми обясните какво е полуостров някой друг път, когато няма какво да правим — саркастично я прекъсна той. — Глупаво би било да изчерпваме всички възможни теми за разговор още отсега.

Ейприл го погледна с омраза, но когато погледът й попадна върху ръцете му на волана, тя се изненада колко дълги и изящни са пръстите му. Докато го разглеждаше тайно, той се обърна към нея:

— Как е малкото ви име?

— Петрос не може да не ви го е споменавал.

— И да ми го е казвал, не съм обърнал внимание. Трудно помня имена. Да продължавам да ви наричам госпожица Стюарт, така ли? — малко нагло попита той.

— Ейприл.

— Така ли се казвате? Ейприл? — Името й явно го заинтригува. — Това е английското наименование на най-хубавия пролетен месец. Тогава ли сте родена?

— Родена съм през декември. Явно снегът е бил омръзнал на майка ми и затова ме е нарекла с това име. — Тя се зарадва на собствения си сарказъм, но той като че ли изобщо не го забеляза.

— На колко години сте?

— На двадесет и четири. Вие май не знаете много за мен, господин Константинидис?

— Така е. Рядко съм си вкъщи и не съм имал възможност да науча повече. Занимавате се със свой собствен бизнес, нали?

— Предполагам обаче, че няма да е задълго — изпусна се Ейприл, без да иска. — Малко хора ползват дизайнерски услуги при промяна на интериора.

— Така, значи пребоядисвате вътрешността на къщите? — презрително подхвърли той.

— Не можем всички да сме собственици на параходни дружества, господин Константинидис. Правя това, което умея.

— Сигурно амбициите ви се простират и по-надалеч? — процеди през зъби мъжът до нея.

Ейприл вече не можеше да сдържа гнева си:

— Какво точно искате да кажете с това? Нямате никакви основания да подозирате, че съм дошла тук с долни намерения.

— Защо да ви подозирам, госпожице Стюарт? Знам само, че сте приятелка на брат ми и че той е убедил майка ми да ви покани да ни гостувате. Явно двамата с него наистина добре сте се забавлявали в Англия.

Само тонът, с който каза всичко това, беше достатъчен, за да я засегне. Той смяташе, че те с Петрос са били любовници, и така си обясняваше желанието на брат си да я види отново. Лицето й пламна. Дали и майка им мисли така? Как изобщо можеше да им хрумне подобно нещо? Петрос никога не си го беше и помислял, иначе Ейприл на минутата щеше да престане да изпитва приятелски чувства към него. Какво даваше право на този човек да се бърка в личния й живот? Тя не го познаваше, но вече го ненавиждаше.

— Пийт ми е само приятел и нищо повече — промълви Ейприл.

— Сигурен съм, че е така. Той безкрайно много ще се зарадва, като ви види.

Продължиха пътя си в мълчание. Атина остана някъде назад и Ейприл си помисли, че пътуването им продължава вече прекалено дълго — това отново пробуди страховете й. Нямаше никаква представа накъде се бяха отправили, беше загубила всякаква ориентация. Гърция има толкова много острови, а Ейприл не знаеше към кой точно са тръгнали.

— Смрачава се вече — престраши се тя да наруши тишината.

— Навсякъде по света слънцето залязва. Защо не взехте по-ранен самолет?

— Имах много работа — обясни тя. Беше се върнала в къщата на майка си, за да дооправи всичко. Затова й се наложи да пътува с по-късен полет, отколкото бе възнамерявала. — Освен това не очаквах, че островът е толкова далеч от Атина. Ще стигнем ли преди съвсем да се стъмни?

— Мисля, че не. Но това няма значение. Ще видите Петрос на светлината на лампите — много ще е романтично.

Последните му ехидни думи я накараха да замълчи. Няма никакъв смисъл да обяснява на този нагъл грък как стоят нещата! А пейзажът ставаше все по-див и пустинен. Скоро обаче долови мирис на море и дори чу шума на вълните — това я поуспокои. През отворения прозорец на колата нахлуваше и възбуждащият аромат на билки и бор. Ейприл се взря в сгъстяващия се мрак. Недалеч пред тях се издигаха планини и скоро пътят започна да криволичи. Вероятно приближаваха пристанището, където акостира фериботът за острова? Дори може би той е собственост на Михалис Константинидис?

Неочаквано шосето свърши и фаровете осветиха висока метална порта, вградена в масивна каменна стена. Мъжът натисна някакво копче на таблото пред себе си и портата се отвори и ги пропусна. После се захлопна със зловеща обреченост след тях.

Движеха се по тясна алея в частно имение. Миризмата на бор стана особено силна. Пътят минаваше през борова гора, която на светлината на фаровете изглеждаше страшна и тайнствена. Ужасът отново скова Ейприл. Тя се насили да си припомни всичко, което беше видяла и чула от пристигането си на летището досега, но не забеляза нищо нередно. Онзи носач съвсем недвусмислено беше потвърдил, че мъжът до нея се казва Константинидис. Освен ако не му бяха платили, за да каже точно това…

— Къде се намираме? — Тя не можеше повече да мълчи и знаеше, че е издала уплахата си.

— Почти стигнахме — спокойно отвърна той. — След завоя ще се покаже и къщата.

— Каква къща?! Няма ли да ходим на острова? Петрос тук ли е?

— Не, госпожице Стюарт. Това е моят дом — думите му прозвучаха злокобно и Ейприл се взря в мъжа до себе си. Лицето му изразяваше жестока непоколебимост и самодоволство.

— Тук ли… Тук ли ще трябва да прекараме нощта? — попита плахо тя.

— Без съмнение, да — грубо отговори той.

Те завиха и Ейприл видя къщата — висока, бяла, с осветени прозорци. Пред входа също светеха лампи. Явно в къщата живееха и други хора, защото все някой бе запалил осветлението, докато Михалис Константинидис е отсъствал. Поне нямаше да е сама с него!

Паркът наоколо се простираше до самия ръб на стръмния скалист бряг. Планините сега изглеждаха по-близо и заедно с боровата гора обграждаха къщата от всички страни. Ейприл почувства, че я грози опасност, но здравият разум й подсказваше, че няма да й се случи нищо лошо. Макар и противен, Михалис Константинидис все пак не беше злодей.

— Петрос ще дойде ли тук?

— Той е на острова и няма да мърда оттам, ако има ум в главата — ледено отговори Михалис.

— Утре ли ще ме заведете на острова? Казахте, че тук само ще прекараме нощта…

— Много нощи ще прекарате тук, госпожице Стюарт.

— Не разбирам…

— Тогава ще ви обясня, госпожице. Изобщо няма да ходите на острова. Изобщо няма да се срещате с брат ми. Къщата ми е на километри от най-близкото населено място. Тя е уединена, изолирана, непристъпна като крепост. Тя ми дава сигурността, от която се нуждая. Малцина знаят за съществуването й. Вие ще останете в тази къща, докато аз реша да ви пусна. Всеки опит за бягство е обречен на неуспех. Портата затваря единствения път навън. Тя е снабдена с алармена инсталация, също както и каменната ограда. Може да решите да се спуснете по скалата до морето, но предупреждавам ви, ще се удавите, преди да стигнете Атина.

— Шегувате се, нали? — Ръцете на Ейприл затрепериха и тя ги стисна здраво. — За какво ви е да правите всичко това?

— Правя го, защото брат ми се е забъркал с една авантюристка. А той принадлежи към рода Константинидис. Бракът му е уреден и вие никога повече няма да го видите. Няма да ви позволя да се върнете в Англия, защото сигурно и оттам ще се свържете с него. Той няма да научи, че сте пристигнала — просто не сте удържала на обещанието си. Аз съм отговорен за семейството си и няма да допусна някаква алчна интригантка да отмъкне брат ми и да провали плановете ми. Ще останете тук, докато приключим с годежа и подготвим сватбата му. Уверявам ви, след това той бързо ще ви забрави.