Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (4)

Преследвани

Тримата изчакаха, докато се стъмни напълно и шумовете навън утихнаха. Бандитите не се чуваха. Не се чуваше дори пукането на лагерния огън.

Лука продължаваше да премисля всички „за“ и „против“.

— Не знаем как ще реагират тези типове, ако ни спипат!

— Аха, щом казваш, че може да ни спипат, ти явно вече си решил да дойдеш с нас — отбеляза Леонардо.

— Да — призна Лука. — Достатъчно дълго стоях в тази дупка.

— Е, тогава давайте ризите, за да ги вържем една за друга. И други дрехи, които вършат работа.

— Например твоя елек — обади се Карло развеселен.

Момчетата свалиха ризите си и ги дадоха на Леонардо, който ги върза една за друга. Накрая завърза обувката на Карло.

— Готово! — измърмори доволно Леонардо.

— Е, тогава опитай късмета си! — подкани го Карло.

— Това не звучи много окуражаващо — отвърна Леонардо.

Той хвърли обувката нагоре.

Първият опит беше неуспешен.

Когато Леонардо дръпна обувката, стана ясно, че тя не се е закачила за стълбата. Няколко мига децата се ослушваха напрегнато в тишината. Не биваше в никакъв случай пазачите им да ги чуят. Но както и преди, отвън всичко изглеждаше напълно спокойно.

Леонардо направи втори опит.

Този път успя. Обувката се оплете във въжетата и с нейна помощ успяха да изтеглят стълбата долу.

Леонардо развърза ризите.

— Не мога да гарантирам, че всеки ще облече собствената си риза в тази тъмница! — усмихна се той в мрака.

— Най-важното сега е да се измъкнем от тук! — прошепна Карло, докато си обуваше обувката.

Карло се изкатери пръв.

Като се озова горе, той не се изправи веднага, а известно време се ослушваше и оглеждаше, превит на две.

— Чисто е! — обади се той след малко и думите му се смесиха с шумоленето на прилепите.

Следващият беше Леонардо. Накрая излезе Лука, който явно до последната секунда се бореше със себе си.

Трите момчета се промъкнаха към изхода на пещерата. Пръв вървеше Леонардо. Другите го следваха по петите.

Огънят на пазачите беше угаснал, само жарта проблясваше в мрака.

Един от бандитите спеше при изхода на пещерата. Не носеше маска, но лицето му и без това не се виждаше в тъмнината, още повече, че беше бутнал шапката си върху него. До ръката му лежеше аркебузът му. Мечът му беше забит в земята.

Момчетата се промъкнаха на пръсти край спящия мъж и излязоха навън.

Там спяха още двама бандити. Те се бяха увили в плащовете си и лежаха от другата страна на огъня.

Очевидно разчитаха на човека при изхода на пещерата, който беше оставен там на пост.

Зад хълмовете вече се очертаваше светлата ивица, която предшества изгрева. Всяка минута беше ценна.

Конете на бандитите бяха вързани наблизо и за момент Леонардо се изкуши да се метнат на тях и да препуснат през гората.

Но бързо отхвърли тази мисъл, когато едно от животните изпръхтя силно и бандитът при изхода на пещерата се размърда. Той посегна в съня си към аркебуза. Но за да може да стреля с него, първо трябваше да запали фитила, а това щеше да се помирише поне от десетина метра разстояние.

Леонардо, Карло и Лука почти бяха достигнали гората, когато внезапно под краката на Карло изпука клонка.

Този път пазачът при входа на пещерата се събуди. Сега вече той се виждаше съвсем ясно на бледата лунна светлина.

Мъжът скочи.

— Спри! Спри на място! — изрева той. — Нито крачка повече!

Леонардо, Карло и Лука направиха точно обратното. Те се втурнаха с всички сили към гората. Сега това действително беше въпрос на живот и смърт. Зад гърба им се чуваха гневните викове на бандитите.

Отекна изстрел. Той улучи короната на едно дърво и няколко клона паднаха с пукот на земята. Бандитите очевидно се опитваха да сплашат момчетата.

Леонардо се изненада от бързината, с която бе произведен изстрелът с аркебуза. Бандитът очевидно беше много опитен, защото бе възпламенил фитила и бе стрелял с изключителна скорост. Дали пък в другия си живот не е бил войник? Например от градската стража на Флоренция?

Аркебузите не бяха трудни за обслужване и все пак скоростта, с която се зареждаше оръжието, говореше много за опитността на стрелеца.

Леонардо, Карло и Лука тичаха през гората. В гъстия шубрак още беше тъмно и не се виждаше почти нищо. Клоните на дърветата ги удряха в лицето, краката им се препъваха в дебели възлести корени.

Далеч зад тях се чуваха виковете на тримата бандити, които се обвиняваха един другиго, че са изпуснали пленниците. Мъжете оседлаваха конете си. Малко по-късно се чу тропот на копита.

Лука беше на края на силите си. Той се държеше за корема и дишаше тежко. Леонардо беше преживявал това, но след много по-дълго тичане. Пробождането встрани можеше да бъде много неприятно.

Много време му беше отнело да разбере от какво се причинява това пробождане, но така и не откри еднозначен отговор. Сега въпросът бе колко още ще издържи Лука.

Леонардо се обърна назад. Преследвачите се мержелееха като тъмни сенки в далечината. Те сечаха с мечове храстите пред себе си, за да си проправят път през шубрака. От време на време през гъстите корони на дърветата проникваше лунна светлина и тогава бандитите се виждаха съвсем ясно.

— Дръж се! Поне още малко! — окуражаваше той Лука.

Момчетата продължаваха да тичат, но ставаше все по-ясно, че рано или късно, ездачите ще ги настигнат. Гъсталакът щеше да ги забави само временно.

Имаше само един изход. Да надхитрят бандитите.

Леонардо се опитваше да си спомни нещо за пътя, по който стигнаха в пещерата. Не е възможно да сме яздили дълго, мислеше си той. Иначе пожарът едва ли щеше да е опасен за разбойниците!

Момчето спря и се огледа.

Опита се да си спомни дали не е попадал в тази местност и по-рано. Двамата с Карло непрекъснато скитаха в околностите на Винчи. Някой път походите им ги отвеждаха доста далеч от дома, например, когато Леонардо решаваше да проследи някоя животинска следа.

Но в тъмнината всичко наоколо му изглеждаше съвсем непознато. Гора като гора!

Тогава внезапно той дочу познат шум.

Ромоленето на поток!

— След мен! — прошепна Леонардо.

— Накъде тръгна? — попита задъхан Карло.

— Просто върви след мен!

Карло и Леонардо повлякоха със себе си Лука, който се държеше за хълбока с изкривено от болка лице.

По петите ги следваше тропотът на конски копита и свистенето на мечовете, с които преследвачите си проправяха път през храстите.

Момчетата достигнаха потока, който течеше през гората.

— И какво сега? Трябва ли да си мокрим краката? — Лука се беше посъвзел от болката и имаше сили дори да капризничи.

— Ще се гмурнем под водата! — заяви Леонардо. — Намерете си по няколко сламки, през които ще дишате, и лягайте във водата. Докато не се разсъмне, никой няма да ни види.

— Ти нали не говориш сериозно! — ахна Лука.

— Толкова ли е страшно да намокриш филцовите си пантофки? — сряза го Леонардо. — Те все едно са станали на нищо в онази влажна пещера!

— И въпреки това…

— Хрумна ми нещо. Твоите префърцунени обувки най-сетне могат да свършат някаква полезна работа.

— За какво са ти моите обувки?

— Ще оставим една от тях като следа. Бандитите трябва да си помислят, че сме прекосили потока.

— И защо ти е точно моята обувка?

— Защото за тях ти си най-важният от нас тримата — обясни Леонардо. — Нали твоят баща е най-богат. Така че те ще продължат в посоката, в която се движиш ти!

Лука понечи да протестира, но тропотът на копита приближаваше и стана ясно, че моментът не е подходящ за спорове.

Леонардо протегна ръка.

— Хайде, давай! — нареди той.

Лука събу едната си обувка и я подаде на Леонардо. Той я запрати от другата страна на потока, където обувката увисна върху клоните на някакъв храст.

— Така ми харесва! — обади се доволен Карло. — Лунната светлина пада право върху нея!

Всяко от момчетата си откъсна по няколко кухи стъбла от крайбрежните тръстики. После навлязоха във водата и пъхнаха стъблата между устните си. Потокът не беше дълбок. Водата им стигаше до пъпа, така че нямаше опасност течението да ги отнесе. Те легнаха на дъното край стръмния, обрасъл с храсти бряг. Само върховете на тръбите им за дишане се подаваха над повърхността на водата, но не можеха да бъдат забелязани сред гъстата растителност, която избуяваше в плитчините.

Не след дълго единият от ездачите се появи при потока. Той дръпна юздите на коня, огледа се и разрови с меч тръстиката край брега.

Сетне пришпори коня и нагази в потока. Конят потъна във водата почти до корем, но не се наложи да плува. На отсрещния бряг бандитът откри обувката на Лука. Вдигна я от храста с върха на меча.

Съвсем тихо и като през памук момчетата чуха под водата, че бандитът вика другите двама.

Малко по-късно отекна глухо тропотът на копитата на другите два коня.

— Били са тук! — провикна се първият ездач. — И не вярвам да са отишли много напред!

— След тях! — извика един от другите двама и в следващия миг мъжете вече бяха нагазили в потока.

Леонардо изчака, докато тропотът на конете заглъхна, и се подаде предпазливо над водата. Между тръстиките и останалите растения по брега той почти не се забелязваше.

Бандитите бяха изчезнали. Леонардо даде знак на Лука и Карло и те също се показаха над водата.

— Всичко е наред! — прошепна Леонардо.

Тримата се покатериха на брега. Мокрите дрехи тежаха по телата им. Обувките на Карло джапаха така шумно, че той ги събу, за да излее водата от тях.

— А сега накъде? — попита уморено Лука.

— Правим голям завой и право към Винчи — нареди Леонардо.

— И ти знаеш къде се намираме? — попита Лука. — Аз не бих могъл да определя дори само посоката, в която да се движим!

— Мисля, че това е потокът, край който запалихме огъня — каза Леонардо на Карло.

— Така е, малко по-нагоре по течението сме — кимна Карло. — Във всеки случай изобщо не са ни отвели толкова далеч, колкото си мислех. Но когато си с вързани очи, губиш напълно представа къде се намираш.

— Най-важното сега е да не се озовем още веднъж на пътя на тези разбойници. Трябва да се доберем до Винчи.

 

 

Момчетата вървяха мълчаливо през гората. Непрекъснато се ослушваха за подозрителни шумове. Но от бандитите нямаше и следа. Очевидно мъжете търсеха тримата бегълци в съвсем друга посока.

Започна да се развиделява и първите лъчи на утринното слънце проникнаха през покрива от листа над главите им. Но слънцето още не топлеше и трите момчета зъзнеха от утринния студ. Най-сетне дърветата се разредиха и децата се озоваха в по открита местност. Тук трябваше да внимават още повече, защото беше възможно да ги видят отдалеч.

Най-сетне в далечината се появиха къщите на Винчи с малката селска църква сред тях.

— О, какъв величествен град! — присмя се Лука. — Човек не може да преброи къщите му! А тази внушителна катедрала сигурно е шедьовърът на някой велик архитект!

— Е, да, но тук можеш да разчиташ на убежище — напомни му Леонардо.

— И как ще се прибера във Флоренция?

— Все ще намерим начин.

— Да се надяваме!

Карло се намеси в разговора им, малко ядосан.

— Не ти ли се струва, че би трябвало да си благодарен, че се измъкнахме!

— Измъкнали сме се, така ли? — възкликна Лука. — Защо си мислите, че сме се измъкнали? Ако действително зад отвличането стоят търговски конкуренти на баща ми, то поне за мен цялата история изобщо не е приключила! Те няма да се откажат лесно, дори моите родители да ме пратят да уча в някой далечен град! — Момчето вдигна рамене. — Възможно е вие двамата да не сте важни за бандата. Но не бих разчитал на това. Нали ти, Леонардо, можеш да разпознаеш единия от тези типове по белега!

— Те обаче не знаят това! — напомни му Леонардо.

— Да, но ако срещнеш този тип с белега — да кажем, докато се разхождате с баща ти из пазара във Флоренция — и задържиш погледа си върху него малко по-дълго, той веднага ще разбере, че си го разпознал.

— И какво от това? — попита Карло.

— Предполагам, че ще се опита да убие Леонардо — рече Лука.

Момчетата продължиха към селото. Слънцето вече грееше по-силно и дрехите им започнаха да изсъхват, та поне зъзненето им беше спестено.

— Не можеш да се оплачеш от живота си — обади се Леонардо след известно време. — Видял си вече толкова много свят и освен това можеш да учиш латински.

— Е, не чак толкова много — махна с ръка Лука. — Флоренция и Пиза — това не е кой знае колко. Освен това веднъж бяхме при един мой чичо в Неапол, но тогава бях толкова малък, че почти нищо не си спомням. А що се отнася до латинския, няма за какво да ми завиждаш, така да знаеш…

Тримата помълчаха известно бреме, после внезапно Лука попита:

— Ти къде живееш, Леонардо?

— Виждаш ли онази къща на селския площад?

— Да.

— Тя е на дядо ми. Там живея. Къщата на баща ми е в другия край на селото. А майка ми живее зад оня хълм, в един чифлик, където има и грънчарска работилница.

— Тя не се ли е омъжила за баща ти?

Леонардо поклати глава.

— Не. Тя е омъжена за друг мъж, с когото имат пет деца и всичките те са ми полубратя и полусестри.

Лука вдигна вежди.

— Положението при вас е доста объркано. Но не си мисли, че при нас е по-различно. Когато почина дядо ми, изведнъж се появиха няколко души, които твърдяха, че са му извънбрачни деца и имаха претенции за наследството. Никак не беше лесно на баща ми да се справи с тях и затова сега много държи в семейството да има някой, който да знае добре законите!

— А ти размишлявал ли си изобщо дали искаш това? — попита Леонардо.

Лука като че ли не разбра смисъла на този въпрос.

— Какво искаш да кажеш? — почуди се той.

Леонардо само вдигна рамене.

— Ами на мен не би ми харесало, ако някой друг определя как да премине целият ми живот…