Серия
Криминалните загадки на Леонардо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und das Geheimnis der Villa Medici, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Тайнствените конници

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-747-5


Тайнственият конник

1462 година…

Светкавици разсипаха потъмнялото небе и дъждът се лееше като из ведро. Пътят, който пресичаше селцето Винчи, се превърна в разкаляно тресавище. Вятър фучеше из храстите и огъваше клоните на дърветата.

— Защо не затвориш капаците на прозорците, Леонардо?

— Защото искам да гледам.

— Скоро ще завали и вътре… виж, дъждът и вятърът се усилват!

— Ела тука, Карло.

— Не съм сигурен…

— Ако имаме късмет, ще видим как някоя гръмотевица разцепва дърво, както стана миналото лято, помниш ли?

Десетгодишният Карло помнеше много добре.

Леонардо, негов връстник и приятел, седеше до отворения прозорец и не откъсваше очи от бурята. Допреди малко той правеше дисекция на едно мъртво птиче, което намери вчера в гората. Но бурята беше далеч по-интересна от това как изглежда птичето отвътре.

От стаята му в дома на дядо му се разкриваше хубава гледка към цялата околност. Стаята беше на втория етаж и когато Леонардо застанеше до прозореца, погледът му стигаше чак до отсрещните възвишения.

Миналата година двамата с Карло наблюдаваха от същия този прозореца още по-силна буря. Двамата седяха на перваза на прозореца и видяха как мълния падна върху прастарото дърво на едно от възвишенията край селцето. Оттогава дървото си стоеше разцепено, а Леонардо беше обзет от страст по гръмотевиците и бурите, която пламваше отново всеки път, когато небето започнеше да громоли.

Карло добре помнеше как в деня след бурята Леонардо реши, че трябва непременно да разгледа дървото. Отидоха заедно дотам. Откриха следи от огън и това беше всичко.

Карло и досега чуваше думите на Леонардо:

— Гръмотевицата има много повече сила от човек, защото представяш ли си колко време ще му трябва на човека с брадва да разцепи такова дърво! Би могъл да го стори само някой великан, как иначе да се разцепи дървото от горе до долу! И затова си мисля, че в гръмотевицата се крие силата на великан!

Карло изпъшка и отиде при Леонардо. Беше свикнал със странните хрумвания на приятеля си, който винаги искаше да знае всичко съвсем точно. Дори и неща, които според Карло нямаше за какво да се знаят. Защо му е например да знае как изглежда отвътре мъртво птиче?

Карло задиша с пълни гърди свежия въздух, който нахлу в стаята. Около Леонардо често миришеше доста неприятно, защото той правеше дисекции на мъртви животинки, за да изучи вътрешното им устройство. Обикновено след това забравяше да изхвърли останките и затова във въздуха витаеше особен мирис на разложение.

— Какво ли не би могъл да постигне човек, ако владее силата на гръмотевиците! — разсъждаваше на глас Леонардо. — Сигурно може да се изобрети машина, която прави гръмотевици! За един ден тя ще върши работата на цяла колона дървосекачи за цял месец. А по време на война няма да е нужно месеци наред да се обсаждат укрепените градове, а просто с един удар ще се разрушат укрепленията!

Леонардо непрекъснато измисляше най-невероятни изобретения и ги описваше с такива подробности, че изглеждаше напълно възможно те да бъдат направени.

— Но как може да се улови гръмотевица? — почуди се Карло, който все се питаше откъде му хрумват на Леонардо тези чудати идеи.

— Тъкмо в това е проблемът! Ако можех да измисля начин, отдавна щях да съм построил такава машина.

— Леонардо! Не можеш да ловиш гръмотевици! Все едно да се опиташ да уловиш слънчевата светлина!

— Слънчевата светлина може да се улови — отвърна съвсем сериозно Леонардо.

— Така ли, и как?

— С огледала. Дори може да се прехвърля от едно огледало към друго.

— Да, обаче слънчевата светлина има това предимство, че не убива хората! — възрази Карло.

Преди три години един човек от съседното градче бе ударен от гръм, защото останал на нивата по време на буря.

Леонардо не отговори.

„Един път и той да няма отговор!“, каза си Карло, но не беше съвсем сигурен дали приятелят му не се е замислил за нещо друго. Това се случваше често и тогава той дори не чуваше, когато го заговорят. Стоеше си с отсъстващ вид, защото размишляваше за нещо или пък тъкмо му бе хрумнала някоя от неговите чудати идеи.

Във всеки случай, с Леонардо никога не беше скучно и Карло прекарваше с удоволствие времето си с него. Карло знаеше, че приятелят му е най-странното момче във Винчи.

 

 

Сред бученето на бурята и трясъка на гръмотевиците се чу още един шум, който отклони Карло от мислите му.

Тропот на копита!

Не след дълго той видя конник, препускащ по пътя от Пиза за Флоренция, който минаваше през селото. Конникът имаше наметало, което донякъде го пазеше от дъжда. Носеше кожена барета с формата на обърната чиния, по която водата се стичаше като по покрив. От лицето му се виждаха само очите, защото беше вдигнал високо яката си.

— Кой ли е този човек? — зачуди се Карло. — Онзи тип там! Никога не съм го виждал.

Ездачът дръпна юздите на коня и спря. Погледът му се плъзна по околните къщи.

— Той беше тук веднъж — спомни си Леонардо. — Някъде преди четири седмици. Но тогава беше нощ. Пълнолуние, спомням си съвсем ясно, защото се опитвах да нарисувам тъмните петна, които се виждат по Луната. За жалост рисунката не стана особено добра…

— Странен тип…

— При това въоръжен. Изпод наметалото му стърчи дръжка на меч! — Леонардо вдигна рамене. — Може да е наемен войник, който отива да си търси работа в градската стража на Флоренция.

— Но тогава нямаше да е тук! — възрази Карло.

— Може да са го отпратили, защото няма свободни места — предположи Леонардо, — и сега иска да опита още веднъж. Но може и да е пратеник, който носи важна вест във Флоренция! Виж облеклото му, оръжието, седлото, не прилича на обикновен човек… — Леонардо млъкна. Изглежда, някаква мисъл отвлече вниманието му.

— А накъде потегли предишния път, когато си го видял? — попита Карло.

— Не знам. Чух, че дядо се качва по стълбите, и скочих в леглото.

Конникът зави по една странична уличка и изчезна зад църквата.

— Обзалагам се, че е тръгнал към единствената странноприемница във Винчи и ще пренощува там — досети се Леонардо. — Ако продължи за Флоренция, докато стигне там, градските врати вече ще са затворени.

Леонардо вдигна поглед към небето. Светкавиците бяха станали по-редки, а от гръмотевиците беше останал само далечен тътен. Дъждът обаче не отслабваше.

— Жалко! — обади се Леонардо. — Бурята стихва. Не вярвам, че ще има сили да разцепи някое дърво. — Той се дръпна от прозореца. — Ще ми помогнеш ли с дисекцията на мъртвото птиче?

— Но това е гнусно! — възкликна Карло отвратен.

— Имам и един гущер. Ако искаш, да започнем с него.

— Повдига ми се — поклати глава Карло — само като си помисля за това… Представи си някой да разреже теб, когато умреш!

— Но като съм мъртъв, вече няма да усещам нищо — възрази Леонардо. — Така че ще ми е все едно. Дори напротив! Ако го направи истински лекар, той ще види как работи тялото ми и това ще му помогне да лекува хората по-добре! Така ще свърша нещо полезно и след смъртта си!

Карло се намръщи и поклати глава.

— Може би баща ми все пак има право.

— За кое?

— За това, че нещо ти хлопа в главата.

— Карло, това са просто мъртви животни!

Карло изпъшка и се загледа навън.

Нямаше голям избор: не можеше да си тръгне в този дъжд, така че му оставаше само да гледа как Леонардо разрязва две мъртви животни.

 

 

На вратата на единствената странноприемница във Винчи се потропа. Съдържателят и жена му се спогледаха озадачени. Тропането продължи. Джана, десетгодишната им дъщеря, играеше на пода с по-малката си сестра с две дървени кукли, които баща им издяла. Потропа се трети път. Сега и Джана вдигна глава и приглади косите си с ръка.

Баща й тръгна колебливо към вратата и отвори. На прага стоеше тъмна фигура, покрита с наметало, с почти скрито от високата яка лице. Погледът на съдържателя се спря на скъпите кожени ботуши и дръжката на меча.

— Влезте, господине! — поклони се той.

Непознатият пристъпи напред. От наметалото му се стичаше вода. Погледът на сините му очи се плъзна наоколо, сякаш търсеше нещо. Над лявата му вежда имаше белег.

— Къде е той? — прозвуча глух глас.

Съдържателят се обърна към дъщеря си.

— Джана! Тичай при Португалеца! Кажи му, че гостът му е тук…

Джана преглътна. Този Португалец беше много странен човек. Нанесе се в странноприемницата на баща й преди няколко седмици. Почти не напускаше стаята, имаше тъмна брада, която криеше цялото му лице почти до очите и гъсти рошави вежди, разположени някак косо, така че му придаваха вид, който й напомняше за описанията на дявола. Липсваха му всъщност само рога и копита.

Никой не знаеше как се казва в действителност. Свикнаха да го наричат Португалеца, защото уж беше от страна, наречена Португалия. Джана обаче дочу случайно един разговор на родителите си за него. Майка й се съмняваше, че тази далечна Португалия изобщо съществува. Тя по-скоро си мислеше, че гостът им се преструва на чужденец, защото е извършил някакво престъпление и сега се крие от закона.

— Да, обаче плаща редовно и двойно повече от другите клиенти — отговори баща й и с това спорът приключи. Родителите й имаха спешна нужда от пари.

— Джана, какво чакаш? — подкани я баща й.

Джана премина боязливо покрай зловещия посетител и изтича по стълбите към горния етаж. Стаята на Португалеца беше в края на коридора. Тя почука на вратата.

— Вече ми донесоха вечерята! — извика Португалеца отвътре. — Това стига!

Той говореше доста неясно, но Джана беше свикнала с говора му и в повечето случаи разбираше какво й казва.

— Човекът, който идва често при вас, е тук! — каза момичето.

Зад вратата се чуха странни шумове. Той вероятно разчистваше масата си. Джана беше свикнала с това. Всеки път, когато му носеха храната, той първо разчистваше нещо в стаята, преди да отвори вратата. Веднъж тя успя да види няколко разтворени книги и пергаментови рула. По тях се виждаха странни знаци, които изобщо не приличаха на буквите и числата, които трябваше да учи наизуст в училище.

Оттогава Джана се страхуваше, че чужденецът е магьосник, който прави черна магия и използва тези странни знаци за вещерските си ритуали.

Сърцето й се разтуптя диво, когато Португалеца най-сетне отвори вратата. Той впери в нея тъмните си очи и Джана усети как кръвта й се смразява.

Изглеждаше уморен, което не беше за чудене, защото лампата на прозореца му често гореше до късно през нощта.

— Какво каза? — попита той и Джана повтори, че в кръчмата го очаква посетител.

Португалеца се намръщи. Сега рошавите му вежди изглеждаха особено страшни.

— Кажи му да се качи при мен!

Джана преглътна изплашено.

— Да, господине.