Л. Дж. Смит
Тъмното обединение (1) (Книга четвърта)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Reunion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Тъмното обединение

ИК „Ибис“, София, 2010

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-25-8

История

  1. — Добавяне

1

— Нещата могат да бъдат точно както преди — рече Каролайн топло и се пресегна, за да стисне ръката на Бони.

Но не беше вярно. След смъртта на Елена вече нищо не можеше да бъде както преди. Нищо. А и Бони имаше сериозни опасения за купона, който Каролайн се опитваше да спретне. Неясното присвиване на стомаха й подсказваше, че поради някаква причина идеята никак, ама никак не е добра.

— Рожденият ден на Мередит вече мина — припомни Бони натъртено. — Беше миналата събота.

— Но тя не ни събра на купон или поне не на истински купон. Сега разполагаме с терен за цялата нощ. Родителите ми няма да се приберат преди неделя сутринта. Хайде, Бони, само си представи колко изненадана ще остане тя.

О, да, определено ще бъде изненадана, помисли си Бони. Така ще се изненада, че после ще иска да ме убие.

— Слушай, Каролайн, причината Мередит да не вдигне голям купон беше, че нямаше настроение за празнуване. Това ми се струва… като проява на неуважение някак си…

— Но ти грешиш. Елена би искала от нас да си прекарваме добре, знаеш, че точно това би желала. Тя обичаше купоните. Нямаше да иска да ни види шест месеца след смъртта й само да седим и леем сълзи. — Каролайн се наведе напред. Очите й, обикновено широко отворени и зелени като на котка, сега гледаха напрегнато и подкупващо. В тях нямаше преструвка, нито обичайните за Каролайн опити за гадни манипулации. В този миг Бони можеше да се закълне, че е искрена.

— Искам да бъдем приятелки както някога — припомни й Каролайн. — Забрави ли, че винаги празнувахме заедно рождените си дни, само ние четирите? Помниш ли как момчетата винаги се опитваха да дойдат на нашите купони? Питам се само дали и тази година ще се опитат.

Бони усещаше как губи контрол върху ситуацията. Това е лоша идея, много лоша, каза си тя. Но Каролайн не преставаше да я убеждава със замечтано и почти романтично изражение, докато й припомняше за доброто старо време. Бони нямаше сърце да й каже, че доброто старо време беше отминало безвъзвратно, също като диското.

— Но вече дори не сме четири. Само ние трите не сме достатъчни за един купон — вяло се опита да протестира тя, когато най-после успя да вземе думата.

— Ще поканя и Сю Карсън. Мередит се разбира с нея, нали?

Бони трябваше да признае, че Мередит наистина се разбираше със Сю; всички се разбираха с нея. Но при все това Каролайн трябваше да проумее най-сетне, че нещата вече не могат да бъдат както са били досега. Не можеш просто така да заместиш Елена със Сю и да кажеш: „Ето, всичко се нареди“.

Но как да обясня това на Каролайн, замисли се Бони. Внезапно й хрумна нещо.

— Нека поканим и Вики Бенет — предложи тя.

Каролайн я зяпна смаяно.

Вики Бенет? Ти шегуваш ли се? Да поканим тази шантава малка глупачка, която се разсъблече пред половината училище? След всичко, което се случи?

— Именно заради всичко, което се случи — заяви Бони твърдо. — Виж какво, аз много добре знам, че тя никога не е била част от компанията ни. Но тя вече не е с обичайната си групичка — те не я искат, а и тя се бои от тях. Вики се нуждае от приятели. А ние се нуждаем от хора. Нека да я поканим.

За миг Каролайн доби объркано и смутено изражение. Бони вирна брадичка, сложи ръце на кръста си и зачака. Накрая Каролайн въздъхна.

— Добре, печелиш. Ще я поканя. Но ти трябва да доведеш Мередит у дома в събота вечерта. И още нещо, Бони, постарай се тя да не се досети какво й готвим. Наистина искам да бъде изненада.

— О, ще бъде — промърмори Бони мрачно. Изненада се, като видя грейналото лице на Каролайн и импулсивната топла прегръдка, с която момичето я удостои.

— Толкова се радвам, че се съгласи — каза Каролайн. — Ще бъде толкова хубаво ние четирите отново да сме заедно.

Тя нищо не разбира, осъзна Бони, все още смаяна, докато Каролайн се отдалечаваше. Какво трябва да направя, за да й го обясня? Да я цапардосам? О, Господи, трябва да кажа на Мередит.

Но към края на деня тя реши, че може би все пак Мередит не бива да знае. Каролайн искаше да изненадат Мередит. Е, значи Бони трябваше да се погрижи изненадата да е пълна. Така поне Мередит няма да се тревожи предварително. Да, заключи Бони, вероятно ще е най-разумно да не споменава нищо пред Мередит.

Вече не зная какво да мисля, записа тя в своя дневник в тази петъчна вечер. Може би се държа прекалено сурово с Каролайн. Възможно е тя наистина да съжалява за всичко, което ни причини, за опита си да унизи Елена пред целия град и да прогони Стефан като убиец. Може пък Каролайн да е поумняла оттогава и да се е научила да мисли и за другите, а не само за себе си. Може би наистина ще си прекараме добре на нейния купон.

Или може би до утре извънземните ще кацнат, за да ме отвлекат, помисли си тя, като затваряше дневника. Оставаше й само да се надява.

Дневникът беше евтина тетрадка с бели листа, купена от най-близкото магазинче, с дребни цветчета на корицата. Започна да го води след смъртта на Елена, но вече се бе пристрастила към него. Това бе единственото място, където можеше да каже всичко, което мислеше, без да шокира хората и те да я обсипват с упреци като: „Бони Маккълоу, как можа!“ или „О, Бони, не очаквах това от теб!“

Все още мислеше за Елена, когато изгаси лампата и се сгуши под завивките.

 

 

Тя седеше на разкошна, грижливо поддържана морава, простираща се във всички посоки, докъдето погледът стигаше. Небето беше идеално синьо, а въздухът — топъл и уханен. Навред пееха птици.

— Толкова се радвам, че дойде — рече Елена.

— О… да — кимна Бони. — Ами, естествено и аз се радвам. Разбира се, че е хубаво. — Тя се озърна, след което побърза да се обърне към Елена.

— Още чай?

В ръката си Бони държеше чаена чаша, тънка и крехка като черупка на яйце.

— О… разбира се. Благодаря.

Елена бе облечена в рокля от осемнадесети век от прозирен бял муселин, която прилепваше плътно и подчертаваше стройната й фигура. Наля чая прецизно, без да разлее нито капка.

— Искаш ли мишка?

Какво?

— Исках да кажа: ще желаеш ли сандвич към чая си?

— О, сандвич. Да. Чудесно. — Поднесен й сандвич с майонеза и тънко нарязана краставичка върху прецизно отрязана филийка бял хляб без коричка.

Цялата местност беше окъпана в светлина и красива като картина на Сьора[1]. Намираха се сред Топлите извори. Доброто старо място за пикници, помисли си Бони. Но със сигурност имаше по-важни теми за обсъждане от чая.

— Кой ти прави косата напоследък? — попита тя. Елена никога не бе могла сама да се справя с прическите си.

— Харесва ли ти? — Приятелката й вдигна ръка към копринения водопад от златисторуса коса, която се стелеше по гърба й.

— Съвършена е. — Оценката на Бони прозвуча надуто като речите на празненствата, организирани от Дъщерите на американската революция[2].

— Е, косата е много важна, нали се сещаш — додаде Елена. Очите й блестяха със синева, по-дълбока от синевата на небосвода, с удивителното синьо на лапис лазули. Бони с притеснение докосна непокорните къдрици на червената си коса.

— Разбира се, кръвта също е важна — продължи Елена.

— Кръвта ли? О, да… разбира се — смотолеви Бони смутено. Нямаше никаква представа за какво й говори Елена, затова се почувства все едно ходеше по въже над река, пълна с алигатори. — Да, кръвта е важна, така е — съгласи се тя примирено.

— Още един сандвич?

— Благодаря. — Беше със сирене и домат. Елена взе един за себе си и внимателно отхапа. Бони я наблюдаваше, усещаше как с всяка минута в нея се надига все по-голямо безпокойство, а след това…

И тогава видя как от края на сандвича започна да се процежда тъмна слуз.

— Какво… какво е това? — От ужас гласът й затрепери. За пръв път сънят започна да прилича на сън и тя откри, че не може да помръдне. Седеше като вцепенена и се взираше втренчено. Върху карираната покривка на масата падна голямо парче от онова тъмнокафявото, изскочило от края на сандвича на Елена. Е, добре, беше само някаква кал.

— Елена… Елена, това…

— О, това е обичайната ни храна тук — усмихна й се Елена със зъби, изпоцапани в кафяво. Само че гласът не беше на Елена. Бе мъжки глас, звучеше грозно заплашителен, някак си изкривен. — И ти също ще ядеш от нея.

Въздухът вече не беше топъл и уханен; беше горещ и лепкаво-сладникав, напоен със зловонието на разлагащи се боклуци. Сред зеленеещата се трева се виждаха черни ями и ливадата вече не беше добре поддържана, а дива, гъсто обрасла с всякакви треви. По нищо не приличаше на Топлите извори. Намираше се в старото гробище, как не го бе разбрала досега? Само дето гробовете бяха пресни.

— Още една мишка? — изкиска се Елена гадно.

Бони сведе поглед към наполовина изядения сандвич, който държеше в ръката си. Изпищя. От единия му край бе провиснала дълга кафява опашка. Захвърли сандвича с все сила към една от надгробните плочи. После се надигна с натежал стомах, като бършеше ожесточено ръце в джинсите си.

— Още не можеш да си тръгнеш. Компанията ей сега ще пристигне.

Лицето на Елена се промени: вече почти нищо не бе останало от косата й, а кожата бе станала сивкава и жилава като подметка. Нещо се размърда в подноса със сандвичите, както и сред прясно зейналите гробове. Бони не искаше да ги гледа. Каза си, че ще полудее, ако го направи.

— Ти не си Елена! — изкрещя тя и побягна.

Вятърът духаше косата й в очите и тя не можеше да вижда. Нейната преследвачка беше по петите й. Усещаше я съвсем близо зад себе си. Давай към моста, каза си тя, а после ще измислиш нещо.

— Чаках те — каза й съществото, което бе облечено в роклята на Елена, странно създание, само сивееща кожа и кости, с дълги извити зъби. — Чуй ме, Бони. — Сякаш някаква ужасна сила я теглеше назад.

— Ти не си Елена! Ти не си Елена!

— Чуй ме, Бони!

Сега прозвуча гласът на Елена, истинският й глас. Не онзи подигравателно гаден глас — нито плътен, нито грозен, а настойчив. Идваше някъде зад Бони и нахлу в съня й като студен свеж вятър.

— Бони, чуй ме, няма време…

Всичко наоколо започна да се размазва. Костеливите ръце върху раменете на Бони, осеяното с надгробни плочи гробище, изпълненият със зловония горещ въздух. За миг гласът на Елена прозвуча ясно, но после изведнъж заглъхна както при лоша телефонна връзка с далечно затънтено място.

— … Той изкривява нещата, променя ги. Аз не съм толкова силна като него… — Бони не чу няколко думи. — … но това е важно. Трябва да намериш… сега. — Гласът отново заглъхна.

— Елена, не те чувам! Елена!

— … лесна магия, само две съставки, тези, за които вече ти казах…

— Елена!

Когато се изправи рязко в леглото, Бони още продължаваше да крещи.

Бележки

[1] Жорж Сьора (Seurat, 1859–1891), прочут френски пейзажист. — Б.пр.

[2] DAR (Daughters of American Revolution): женска организация, в която членуват само далечните потомци на бащите основатели на нацията. — Б.пр.