Дженифър Ашли
Ловецът на пирати (1)

1

Март 1812 г.

Джеймс Ардмор отвори очи и разбра, че лежи по лице в пясъка, с разперени ръце, сякаш отчаяно е напрегнал последните си сили, за да изпълзи по-надалеч по пясъчния плаж. Слънцето топлеше косата му, жакетът му беше мокър, ботушите му бяха пълни с вода.

Много му се искаше да се претърколи настрана и да седне, за да се ориентира и да открие къде е попаднал. Ала тялото му отказваше да се раздвижи. Затова лежа още дълго, докато пясъкът драскаше бузите му, в опити да накара мускулите си да му се подчиняват. Единствената реакция беше слабо помръдване на пръстите.

Наблизо кацна чайка. Сведе глава и го огледа нахално. Той видя червеното петно на човката й, снежнобялата глава, черните нокти върху пясъка. Двамата се оглеждаха със сдържаното любопитство на непознати, озовали се един до друг в пътническа карета. Накрая чайката се обърна с досада и се отдалечи.

Времето минаваше. Слънцето грееше все по-силно. Най-сетне Джеймс успя да вдигне глава.

Първо видя тялото на друг човек. Безжизнено, проснато само на метър и половина от него. Мъж с тъмноруса коса, зализана, сякаш е била намазана с горещо масло. Носеше униформата на британски военноморски лейтенант.

Този мъж беше с кафяви очи — Джеймс беше уверен в това, макар че лицето на падналия беше извърнато на другата страна. Знаеше го, защото тъкмо този лейтенант отключи веригите му, когато фрегатата започна да потъва, и му даде шанс да се бори за живота си. За да се отплати на спасителя си, Джеймс го изтегли върху останките от голямата лодка, макар и в безпомощно състояние. Сега лейтенантът сигурно беше мъртъв.

Мина още време. Покрай лицето му пропълзя рак. Една вълна се удари в брега, заля животинчето и го отвлече в морето.

Миришеше на свежо, вятърът се усилваше. Джеймс рискува още един поглед и установи, че лежи на малък пясъчен плаж, ограден от черни скали, обрасли с мъхове и лишеи. Мъховете хвърляха зелени, жълти и дори яркочервени отблясъци. Точно пред него се издигаше хълм, който изглеждаше почти черен на фона на яркосиньото небе.

Не бе попаднал в Танжер — щеше да го усети по миризмата на фекалии и въглища. Освен това някой вече щеше да му е отнел ботушите и ножа, а той все още усещаше хладното оръжие в джоба си. Не беше и в Гибралтар — там скалите бяха други, а и някой усърден войник от гарнизона отдавна щеше да ги е намерил и да го е арестувал.

Вероятно бе попаднал в някое далечно кътче от крайбрежието на Испания или Мароко. Значи ще лежи тук, докато някой местен селянин случайно го открие. Ако е в Испания, британският морски лейтенант ще бъде отведен в армейски лагер, а той ще отиде в ареста. Ако са в Мароко, ще арестуват и двамата, защото са нарушили кралския едикт, който позволява на чужденците да слизат само в Танжер. Доста безрадостни мисли. Джеймс отново затвори очи.

Следващия път, когато се опита да се огледа, слънцето стоеше високо в небето, а той чуваше гласове. Първият детски, звънък, а вторият женски. Вероятно жената на местен селянин и детето й.

Дали съпругът ги следва? Дали ще се появи мароканец в обичайната за страната джелеба и с остри кожени пантофи, или испанец с риза, панталон и вехти ботуши? И двамата сигурно ще се ядосат, че на плажа лежат двама нуждаещи се от помощ.

Шумът от хвърлянето на камъчета по скалите заглуши гласа на детето. След малко прозвуча и женският глас:

— Изабо, внимавай, за бога!

Изненадан, Джеймс вдигна глава и се опита да се обърне по посока на гласа. Не видя никого. Жената говореше като изискана англичанка. Нищо общо със съпругата на испански селянин… освен ако не е някой изключително красив и с други добри качества.

А може би… В главата му изникнаха спомени. Невъзможно! Или все пак? Толкова пъти беше опитвал да намери Хейвън, после фрегатата, на която го държаха в плен, претърпя крушение в бурята… и накрая се оказа, че все пак е стигнал до целта си. Пръстите му пареха от болка, но в главата му гърмеше смях. Това би било страхотна случайност!

А може би все пак бе попаднал на гибралтарския бряг? Може би жената, която наближаваше, изобщо не беше Даяна Уортинг, която бе отвлякъл преди година? Може би тази непозната е съпруга на офицер, която ей сега ще повика мъжа си и той ще отведе Джеймс в затвора на гарнизона.

Две мънички обувчици под плисирана пола спряха точно пред него. Малкото момиче се наведе и го погледна в лицето — почти както бе направила чайката. Малката имаше розови бузки, любопитно святкащи сини очи и яркочервена коса, развявана от вятъра. Сигурно беше на осем или девет години. Момиченцето изохка задавено, сякаш искаше да го попита дали е ранен, но не намираше думи.

Втори чифт обувки спря до тези на момиченцето — почти същите на цвят под почти същата пола, но глезените бяха женски. Глезени на прекрасна жена, ухаеща на свеж вятър и сапун. Тя бе повдигнала полата си и Джеймс бързо хвърли поглед нагоре. Гледката го замая. Плътни камгарни чорапи и дълги тесни гащи се увиваха около стройни, силни крака. Ако тази жена беше негова съпруга, щеше да й каже никога вече да не слага пола.

Жената се наведе и го обърна по гръб. Пръстите й бяха топли и силни.

Овалното лице беше загоряло от слънцето и заобиколено от същата червена коса като на момиченцето. Тя го позна и сиво-сините очи се разшириха от ужас. Изведнъж Джеймс изпита напълно неочаквана радост.

Последния път, когато я видя, косата й беше грижливо фризирана, а кожата кремавобяла. Носеше копринена рокля, ушита по последна мода, която подчертаваше всичките й предимства. На ушите й висяха кървавочервени рубини. Днес обаче не носеше никакви бижута, а памучната пола беше като на селянка. Някога устните й бяха грижливо начервени, докато днес изглеждаха бледорозови към кафяво. Джеймс изпита внезапната увереност, че вкусът им не се е променил.

Очите й обаче си бяха същите. Блестяха както някога, преди година в Южен Кент, когато той безсрамно я целуна, а тя отговори на целувката му без никакви задръжки. Ала едва след като хвърли по главата му купата с картофена супа.

Сега стоеше и го гледаше, вцепенена от ужас. За миг Джеймс се запита какво, по дяволите, търси тя тук, но любопитството бързо бе изместено от обичайната му дързост.

— Здравей, скъпа — рече той с най-провлечения си чарлстънски тон. — Помниш ли как някога ти казах, че държа да те опозная по-добре?

В очите й внезапно блесна гняв. Устните й се отвориха. Алтовият глас не бе загубил нищо от красотата си. Лейди Даяна Уортинг отговори с всичкото презрение, на което беше способна:

— Джеймс Ардмор! Теб най-малко исках да видя!

Мъжът се изсмя мрачно. Прониза го болка.

— Реших просто да те изненадам, скъпа.

Тя се наведе над него и хладният й аромат го обгърна като свежо изпран чаршаф. Огромните сиво-сини очи бяха прекрасни. Тя пое въздух — вероятно за да изрече още някоя острота, но лицето й внезапно се разми, гласът й се смеси с тихия шум на вълните и Джеймс изгуби съзнание.