Серия
Юсуф Халифа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Labyrinth of Oziris, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Лабиринтът на Озирис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-342-3


Пролог

1931 г., Луксор, Египет, на западния бряг на Нил

Ако не беше решило да пробва новото място за риболов, момчето никога нямаше да чуе сляпото момиче от съседното село, нито да види чудовището, което я нападна.

Обикновено ловеше риба в тесния ръкав до обраслите с гигантска тръстика брегове, малко по-надолу от кея на ферибота. Тази вечер, заради братовчед си Мехмет, който твърдеше, че видял пасажи огромни булти[1] в сенките, беше отишло нагоре по течението, оттатък насажденията захарна тръстика на Баират, до една тясна пясъчна ивица, скрита от гъста горичка палми доум. В това място имаше нещо хубаво и момчето веднага заметна въдицата. Кукичката едва бе паднала във водата, когато чу гласа на момичето. Слаб, но ясно различим.

Ла, тфадлак! „Не, моля те!“

Вдигна глава и се заслуша. Течението повлече кордата надолу.

— Моля ви, недейте — отново се обади гласът. — Страх ме е.

Последва смях. Мъжки смях.

Момчето остави пръчката, изкачи калния бряг и навлезе в палмовата горичка. Тук беше тъмно, гъстите листа скриваха луната и стъблата на дърветата тънеха в сенки. Гласът идваше от южния край на горичката и то тръгна натам по тясната пътека, като пристъпваше внимателно, за да не вдига шум и да не раздразни пепелянките, които се спотайваха в шубраците и чието ухапване бе смъртоносно.

— Не! — отново се разнесе гласът. — За бога, моля ви!

И смях. Жесток смях. Подигравателен.

Момчето спря, взе един камък, за да се защити при нужда, и продължи напред. Пътеката се виеше през средата на горичката и се връщаше обратно към брега. От време на време то зърваше отляво Нил, подобен на бедра от живак, движещи се между палмите, но момичето и нападателят й ги нямаше никакви. Видя ги едва когато стигна до края на горичката и дърветата останаха зад него.

Пред него минаваше широк черен път, който излизаше от тръстиките отдясно и се спускаше към реката. Отстрани бе спрял мотоциклет. Зад него на сребристата лунна светлина ясно се виждаха две фигури. Едната, по-едрата, беше на колене, с гръб към момчето. Мъжът носеше западно облекло — панталони, боти и потънало в прах кожено палто, макар че нощта беше топла — и притискаше към земята много по-дребна фигура в джелаба суда. Момичето като че ли не се съпротивляваше, а лежеше неподвижно. Едрото тяло на насилника скриваше лицето й.

— Моля ви — изстена тя. — Моля ви, не ме наранявайте.

Момчето искаше да извика, но се страхуваше. Промъкна се напред и приклекна зад един олеандър, без да пуска камъка. Сега виждаше добре момичето и го позна. Иман ел Бадри, сляпото момиче от Шейх Абд ал Курна. Онази, на която се смееха, защото вместо да пере, чисти и готви, както правеха всички момичета, прекарваше по цял ден в старите храмове, почукваше с тояжката си и опипваше изсечените в камъка картинни надписи; хората казваха, че можела да ги разбира само с докосване. Иман Вещицата, така я наричаха. Иман Глупачката.

Сега, докато гледаше иззад олеандъра как мъжът я опипва, момчето съжали за подигравките си, въпреки че всички го правеха, дори собствените й братя.

— Страх ме е — повтаряше тя. — Моля ви, не ме наранявайте.

— Прави каквото ти казвам, мъничката ми.

Това бяха първите думи на мъжа, или поне първите, които момчето чу. Гласът бе груб и гърлен, произнасяше арабските думи със силен акцент. Насилникът се изсмя отново, дръпна забрадката й и прокара ръка по косата й. Иман захлипа.

Макар и много уплашено, момчето знаеше, че трябва да направи нещо. Прецени разстоянието до двете фигури и се приготви да запрати камъка по главата на насилника.

Но в този миг мъжът внезапно стана и се обърна. Лунната светлина окъпа лицето му.

Момчето ахна. Това беше лице на гул.[2] Очите не бяха очи, а малки черни дупки; там, където трябваше да е носът, нямаше нищо. Нямаше ги и устните, само зъби, неестествено големи и бели, устата на чудовището бе като животинска паст. Кожата беше бледа, почти прозрачна, устните — хлътнали, сякаш се гнусяха от ужасния образ, част от който бяха.

Момчето го позна, защото бе чувало слуховете — ха-уага, чужденец, който работеше в гробниците и имаше пусто място там, където трябваше да е лицето му. Хората казваха, че е зъл дух, който броди из нощта, пие кръв и накрая изчезва за седмици в пустинята, където се среща с други демони. Момчето се намръщи и с мъка се сдържа да не изкрещи.

— Аллах, защити ме — промърмори то. — Велики Аллах, пази ме от него.

За момент се уплаши, че са го чули, защото чудовището пристъпи напред и се загледа право в храста, наклонило глава, сякаш се ослушва. Секундите се заточиха като в кошмар. Накрая мъжът се изсмя дрезгаво — звук, подобен на хриповете на задъхано псе — и отиде при мотоциклета. Жертвата му се изправи, като продължаваше да хлипа, макар и по-тихо.

Когато стигна мотора, мъжът извади бутилка от джоба на палтото си, махна тапата със зъби и отпи. Оригна се и отпи отново, после прибра бутилката в единия си джоб и извади нещо от другия. Момчето различи някакви ремъци и катарами и реши, че е мотоциклетистка шапка. Вместо да сложи нещото на главата си, мъжът го тръсна, изтупа и го нахлузи на лицето си, като го закопча отзад с ремъците. Беше маска от кожа, която го покриваше от челото до брадичката, с дупки за очите и устата. Маската изглеждаше дори още по-ужасна от отвратителната гледка, която трябваше да скрива, и момчето отново изпъшка от ужас. Мъжът пак погледна право към него. И бялото на очите се раздвижи зад кожата, сякаш надзърташе от някаква пещера. След това той се обърна, хвана кормилото на мотора и постави крак на педала.

— Няма да казваш на никого за това — каза той на момичето на арабски. — Разбра ли? На никого. Това е нашата тайна.

Натисна с крак и двигателят изрева. Даде газ няколко пъти, след това се наведе назад и затършува в торбата на багажника. Извади нещо като пакет или малка книга и се върна при момичето. Хвана дрехата й и напъха предмета в гънките на черната материя. После — за най-голям ужас на момчето — сложи длан на тила на Иман и придърпа лицето й към своето. Тя замята глава и като че изпъшка от отвращение при допира на кожената маска. После мъжът я пусна и се върна при мотора. Вдигна стъпенката, сложи си очилата, яхна машината и с едно последно „Нашата малка тайна!“ превключи на скорост и потегли с рев, за да изчезне в облака прах.

Момчето бе така ужасено, че изминаха няколко минути, преди да посмее да помръдне. Изправи се едва след като ръмженето на мотора заглъхна напълно и отново се възцари тишина. Момичето беше намерило забрадката си и покриваше косата си, като си мърмореше нещо и издаваше странни звуци, които момчето би взело за смях, ако не беше видяло какво й бе сторено. Искаше му се да отиде при нея и да й каже, че всичко е наред, че изпитанието е свършило, но усещаше, че така само ще я посрами още повече. Затова остана на място и загледа как тя намери пипнешком пръчката си и си тръгна, отдалечавайки се от реката. Измина петдесет метра, после спря внезапно и се обърна, загледана право в него.

— Салаам — извика тя, като придържаше дрехата си със свободната си ръка. — Има ли някой?

Момчето затаи дъх. Иман повика отново, взирайки се със слепите си очи, но накрая продължи по пътя си. Момчето я изчака да се скрие зад завоя и тръстиките, върна се в горичката, намери пътеката покрай Нил и се затича презглава, забравил за въдицата си. Знаеше какво трябва да се направи.

 

 

Със своя едноцилиндров двигател с обем 488 кубика и тройна предавка „Стърми Арчър“, „Роял Енфилд“ модел, можеше да развива над сто километра в час. По асфалтовите магистрали на Европа мъжът беше вдигал почти сто и десет, но в Египет, където дори най-добрите пътища представляваха изровени коловози, рядко му се случваше да се движи с повече от петдесет. Тази нощ обаче беше различна. Специална. Алкохолът и еуфорията бяха размътили разсъдъка му и той летеше със седемдесет сред захарната тръстика и царевицата. Нил се беше скрил някъде отдясно, а Тиванският масив се извисяваше от лявата му страна. Мъжът често отпиваше от бутилката уиски и си пееше монотонно фалшиво една и съща песен.

„Дълъг е пътят до Типерари,

дълъг е пътят.

Дълъг е пътят до Типерари,

до най-сладкото момиче!

Сбогом, Пикадили,

сбогом, Лестър Скуеър!

Дълъг, дълъг е пътят до Типерари,

но сърцето ми е там!“

Повечето селца по западния бряг бяха пусти, местните фелахи отдавна си бяха легнали и кирпичените им домове бяха тъмни и притихнали като гробници. Единствено в Есба имаше някакви признаци на живот. По-рано там бе имало мулид и навън още се мотаеха хора — двама старци седяха на пейка и пушеха шиша, група деца замеряха камила с камъни, продавач на сладки тикаше празната количка към дома си. Всички се обърнаха при рева на мотора и изгледаха подозрително ездача му. Продавачът на сладки извика нещо, а едно от децата докосна с показалци челото си, правейки знака на ал шайтан, дявола. Мъжът не им обърна внимание — беше свикнал с подобни обиди — и продължи нататък, сподирян от глутница кучета.

— Крастави псета! — извика им той и се озъби.

На кръстопътя зави наляво и продължи на запад, право към планинския масив, който приличаше на потъмнял калай на лунната светлина. Пътеки се пресичаха като вени по склоновете; по някои от тях сигурно бяха минавали древните строители на гробниците преди три хиляди години, за да стигнат до Уади Бибан ал Молук, Долината на царете. Самият той бе вървял много пъти по тях през годините, за най-голямо учудване на археолозите и другите западняци, които така и не можеха да проумеят защо просто не вземе някое магаре, ако иска да се наслади на гледката. Картър беше единственият, който го разбираше, но дори той започваше да се превръща в буржоа. Славата му беше завъртяла главата. Приемаше почести и възхвали. Мъжът можеше да понесе упоритостта и избухливостта му, но не и парадирането и салонните маниери. Та онова беше само гробница, за Бога. Пълни глупаци. Щеше да им покаже. Беше им го показал, макар още да не го знаеха.

Стигна колосите на Аменхотеп и намали, вдигна бутилката в подигравателен тост към изронените от времето лица и отново се понесе по пътя, който се виеше на север покрай останките на гробните храмове, подредени в подножието на масива. От повечето бяха останали само пръснати каменни блокове и кирпич, които едва се различаваха на околния фон. Само храмовете на Хатшепсут, Рамзес II и Сети I, който се намираше по-нагоре, бяха запазили частица от някогашното си великолепие като възрастни куртизанки, които все още таят спомени за младост и красота. И, разбира се, великият храм на Рамзес III на юг, в Мединет Хабу — най-любимото му място в цял Египет, където за първи път видя сляпото момиче и всичко се промени.

„Ще я направя своя — беше си казал, докато я следеше, скрит зад една колона. — Ще бъдем завинаги заедно.“

И ето че сега щяха да са заедно. Завинаги. Именно това му бе давало сили през самотните месеци под земята — споменът за лицето й, ароматът на кърпичката й, която бе взел със себе си. Наричаше я „моето малко бижу“. По-бляскава от цялото злато на Египет. И по-скъпоценна. И сега беше негова. О, щастлив ден!

Тук пътят беше добър, хубаво отъпкан благодарение на трафика след откриването на Тутанкамон. Подкара мотора с цели осемдесет километра в час, вдигайки пушилка след себе си. Намали едва когато стигна Дра Абу ел Нага в северната част на масива — пръснати кирпичени къщи и кошари по склоновете над пътя. Отляво като светлорозова панделка се виеше пътеката към Долината на царете. Точно отпред, на върха на нисък хълм, се издигаше едноетажна вила с капаци на прозорците и куполообразен покрив, заобиколена от палми и плачещи смокини. Мъжът вдигна очилата си и се загледа към нея, след което подкара мотора напред. Спря при входа, угаси двигателя, свали очилата и подпря мотора на една палма. Изтупа прахта от палтото и ботите си, отпи още една голяма глътка уиски и с леко олюляване тръгна към входа.

— Картър! — изрева той и заблъска по вратата. — Картър!

Отговор не последва. Мъжът заблъска отново, после отстъпи две крачки назад.

— Открих го, Картър! Чуваш ли ме? Открих го!

Сградата беше смълчана и тъмна, зад капаците на прозорците не се виждаше никаква светлина.

— Ти твърдеше, че не съществува, но се лъжеш. В сравнение с него малката ти гробница прилича на къщичка за кукли!

Мълчание. Мъжът пресуши остатъците от уискито и запрати бутилката в нощта, след което се запрепъва около къщата, като удряше по капаците. Когато отново се озова пред вратата, той я блъсна за последно („Жалка кукленска къщичка, Картър! Ела с мен и ще ти покажа нещо наистина потресаващо!“) и се върна при мотоциклета си. Сложи си очилата и натисна педала.

— Бил е само момче, Картър! — надвика той ръмженето на мотора. — Глупаво богато момченце. Десетметров коридор и четири прилежащи стаи. Аз открих километри… няма да повярваш… километри!

Махна с ръка и се понесе надолу по склона, без да чуе приглушения вик от къщата:

— Разкарай се, игленик такъв, проклет пиян чифут!

Пое на юг, в посоката, от която беше дошъл. Вече беше уморен и караше по-бавно, без да си пее. Отби се за малко в Деир ел Медина да види как върви работата на Бриер и французите на древното селище на работниците (подобни неща винаги го ентусиазираха повече от гробниците и фараоните), след което спря до Мединет Хабу. Храмът изглеждаше забележително на лунната светлина, вълшебен град от сребро, сякаш от някакъв друг свят. Място от сънищата, помисли си той, докато стоеше до Първия пилон и си представяше момичето и всички неща, които щеше да направи с нея. Изсмя се при мисълта, че Картър и останалите знаеха толкова малко за него, как го мислеха за едно, докато той всъщност бе нещо съвсем друго. Колко щяха да се шокират, когато научат истината!

— Ще ви покажа — извика той. — На всички ще ви покажа, арогантни кучи синове!

Изсмя се дрезгаво, върна се при мотора и измина краткото разстояние до квартирата си в Ком Лола. За първи път от дванайсет седмици щеше да се наспи като хората. Паркира мотора в тясната алея зад квартирата и се наведе да свали торбата от багажника. Докато се занимаваше с ремъците, нещо го приближи отляво. Мъжът понечи да се обърне, но някой отзад го хвана в душеща хватка и рязко го дръпна. Награбиха го силни ръце — най-малко на трима души, макар да не беше сигурен в тъмнината и суматохата.

— Какво…

— Я калб! — изсъска глас. — Мръсно псе. Знаем какво си направил на сестра ни и сега ще си платиш.

Нещо тежко се стовари в тила му. Мъжът рухна, замаха с ръце, но последва втори удар и всичко почерня. Нападателите го измъкнаха от алеята, натовариха го в теглена от магаре каруца и го покриха с черга.

— Далеч ли е? — попита един.

— Много — отвърна друг. — Да тръгваме.

Качиха се на каруцата, шибнаха магарето и изчезнаха с трополене в нощта. Изпод чергата се разнесе тих стон, който се изгуби в тракането на дървените колела.

Бележки

[1] Вид речна риба — Б.пр.

[2] Зъл дух от арабския фолклор, който обитава гробища и яде трупове — Б.пр.