Том Харпър
Тайната на мъртвите (15)

15.

Рим — днес

— Ако се съпротивляваш, ще те убием.

Аби се отпусна. Значи така става, помисли си вцепенена. Идват през нощта и те отвличат. Може би ще те убият, а може и да се задоволят да те претършуват и потрошат. Но ти никога няма да си същата. На терена беше чувала тази история хиляди пъти: кафяви очи, сини очи — и в тях винаги мъртви сълзи.

Мъжът я наблъска в колата и я натисна на задната седалка. Някакъв плат обгърна главата й: усети миризма — запита се дали е хлороформ. Опита се да задържи дъх, но сърцето й блъскаше прекалено силно. В един момент осъзна, че вероятно е лосион за след бръснене, задушливо сладникав, напоил качулката с миризмата на лилии.

Колата потегли. Ръката на тила й притискаше лицето й към кожената седалка.

Колата увеличи скоростта. Единственото, което Аби можеше да направи, бе да се съсредоточи върху звуците наоколо: потракването на обикновен колан; оборотите на двигателя; от време на време щракането на мигачите. Ако беше филмов шпионин, можеше да брои секундите между завоите, за да узнае маршрута им. Обаче тя беше уплашена и далеч от всякаква помощ: това беше единственото, което можеше да прави, за да не позволи на паниката да я обсеби.

Чу сирена в далечината. Вкопчи се в надеждата: някой я беше видял и звъннал на полицията — извикал помощ? Сирената ставаше все по-силна, докато Аби не почувства, че е точно зад тях. Усети, че колата намалява ход, след това се отклонява към бордюра. Понечи да свали качулката, да се изправи и да изкрещи за помощ. Ръката на тила й я натисна още по-силно надолу.

Изведнъж сигналът отмина. Доплеровият вой се понесе в далечината и заглъхна. Отново беше сама.

Тогава повърна на кожената седалка.

 

 

Колата спря в мрака. Ръката вдигна Аби и я издърпа навън. Беше все още със завързани очи, но изглежда бяха запалили вътрешното осветление, защото ги чу да ругаят за изцапаната седалка.

Разбирам онова, което казват, помисли си тя. Отне й още няколко мига, докато осъзнае, че говорят сърбохърватски^[1]. От отчаяние затвори очи, макар че заради качулката това нямаше значение.

Поведоха я нагоре по стълбище, като не внимаваха — удряше си глезените и кокалчетата на ръцете в препятствия, които не можеше да види. След това подът стана равен. Чу шума от отваряне и затваряне на врати. Най-накрая спря. Една ръка свали качулката от главата й.

Реши, че са я довели в някакъв музей. Стоеше в средата на черно помещение без прозорци. Диодни лампи на тавана осветяваха експонатите на стените: късове бял камък, гравиран на фризове с богове и зверове, растения или просто строги надписи. Повечето имаха остри ръбове, сякаш бяха набързо изсечени от някой по-голям блок. В средата на помещението стоеше писалище със стоманени крака и плот от черен мрамор, на който нямаше нищо. Зад него на кожен стол, който го правеше да изглежда дребен, седеше слаб мъж с посивяваща коса. Носеше черен костюм и бяла риза с разкопчана яка, сякаш се беше приготвил да излиза вечерта. В скута му лежеше хромиран пистолет.

Той насочи оръжието и се усмихна, когато я видя да трепва.

— Абигейл Кормак. Питала ли си се някога защо не си мъртва?

Аби стоеше вторачена в него.

— Кой си ти?

Той посочи с пистолета към експонатите по стените.

— Колекционер. Търговец. Купувам и продавам.

Очите й започнаха да свикват със светлината. Тя огледа лицето му: остри скули, ъгловата челюст, толкова силно хлътнали очи, че светлината не стига до тях. То беше безкрайно по-действително от неясната фотография, която бе видяла в Британската библиотека, на всичко отгоре направена преди доста години. Сега кожата му беше поувиснала, косата — разредена. Беше си пуснал малка брадичка, прошарена с бели косми. Но нещо се бе съхранило — онази яростна енергия, която и фотоапарат не може да замъгли.

— Ти си Золтан Драгович.

Очите му се присвиха. Безкръвните устни се свиха. Той насочи пистолета срещу нея и свали предпазителя отстрани. Аби чу как зад нея пазачът прави крачка встрани.

— Ще ме застреляш ли? — Искаше да извика: Хайде, давай. Свършвай с това. — Защо ме доведе тук?

— За да отговориш на въпросите ми — озъби се той. Пистолетът не се отмести. Хромираната цев хвърляше отблясъци отразена светлина по стените. — Например защо си още жива?

— Не…

— Трябваше да умреш в Которския залив. Пратих един човек, казваше се Слобо. Искам да знам защо не те уби?

— Не помня — по-скоро изграчи, отколкото отговори тя, защото устата й беше пресъхнала. Отчаяно искаше да пие вода и да седне, защото иначе щеше да припадне. — Знам само, че ме простреля.

— Слобо не се върна.

— Не знам какво е станало с него.

— Никой не знае. Може би ще кажеш, че е избягал? — Беше вдигнал пистолета, сякаш разговаряше с него. — Невъзможно. Моите хора не бягат. Ако се опитат, винаги ги намирам. А виж, него не можах.

Аби потърка очи, надявайки се да се събуди и всичко това да се окаже кошмар.

— Той уби Майкъл. Видях го.

— Щом не мога да намеря Слобо, това означава само едно — той е мъртъв. — Драгович мързеливо се завъртя на стола си като лодка, която се върти около котвата. — Госпожице Кормак, позволи ми да ти съобщя няколко факта. Слобо е стигнал до вилата с кола. Когато дошла полицията, колата била още там.

Гледай човека, а не оръжието. Това я бяха научили преди години в Програмата за оцеляване във враждебна среда. Колкото повече гледаш оръжието, толкова по-вероятно е да го използва. Това не правеше съвета по-лесен за следване.

— Лежала си на пода с куршумите на Слобо в тялото. В рамото, но не в сърцето или главата. Защо? Слобо не беше небрежен или сантиментален човек. Щом те е оставил жива, значи той е бил мъртъв.

Гледай човека. Но това не правеше нещата по-лесни.

— Не съм го убила аз, ако това искаш да знаеш.

— Кой друг беше там?

— Никой. Само Майкъл и аз.

Обаче така ли беше в действителност? Тя се сети за нещо, което бяха казали в болницата. Някой се беше обадил на полицията. Спомените й бяха толкова объркани, че трудно можеше да е сигурна в каквото и да било, но не смяташе, че тя го е направила. Струваше й се невъзможно.

Така че кой друг е бил във вилата?

Драгович избута стола назад и се изправи. Отиде с небрежна походка до стената и огледа една от каменните плочи. Тази беше боядисана, а не гравирана и макар цветовете да бяха избелели, все още се виждаха ясно. Мумифициран човек протягаше ръка, увита в бинтове, от каменен саркофаг, а един брадат Христос се готвеше да му помогне да се изправи. В краката му си играеше куче.

— Ето още един факт. Слобо умря, Ласкарис също. Но аз четох полицейските доклади. Когато са пристигнали, са намерили само един труп.

Той се извъртя и втренчи очи в Аби. Тя отстъпи малко назад, но веднага една ръка се опря в гърба й, да не би да й хрумне нещо.

— Твоят човек имал ли е съучастник?

— Слобо работеше сам. — Драгович се премести към една мраморна статуя — гола жена с щръкнали нагоре гърди, но без ръце. Той плъзна пръст по мраморното й гърло. — Двама мъртъвци, един труп. Как би обяснила това?

Единственото, което можеше да направи, е да вдигне рамене.

— Не знам.

Изведнъж Драгович се озова пред Аби, прекосявайки помещението толкова бързо, че тя трудно успя да различи движенията му. Пазачът зад нея притисна ръцете й към тялото толкова силно, че почти я вдигна от пода. Студен метал се впи в челюстта й, когато Драгович заби пистолета в лицето й. Мъртвешката миризма на лилии едва не я задуши.

— Госпожице Кормак, трябва да разбереш, че вече си мъртва. Ако реша някой да умре, това става. Ако засега те оставям жива, то е само защото искам да ми кажеш разни неща. Мога да те убия на мига и да те хвърля в Тибър и на никой няма да му пука. Дори няма да могат да те разпознаят, когато приключа с теб, разбра ли?

Лицето му беше толкова близо, че покаралата му брада я одра по бузата. Сълзи се застичаха по лицето й и попиха в брадата му. Този близост беше почти изнасилване.

— Нищо не знам — каза тя умолително.

Чу се да го повтаря отново и отново, изпаднала в пристъп на истерично заекване, от който не можеше да се измъкне. Драгович се отдръпна отвратен. Биячът зад нея разхлаби хватката си и тя се отпусна върху му. Почувства как той се притиска о нея и се заотърква в тялото й като куче.

— Достатъчно. — Драгович щракна с пръсти и биячът я пусна. Аби падна напред върху пода и остана там на четири крака. — Твоят любовник Ласкарис трябваше да ми даде нещо. Затова дойдохте в къщата ми.

— Чанта за документи — измърмори Аби, но прекалено завалено, за да я разберат.

Биячът пристъпи, хвана я за косата и изви главата й назад, за да погледне нагоре към Драгович. Сега цевта зееше над нея и тя не можеше да не я гледа.

— Майкъл носеше чанта за документи. Видях я.

— Какво стана с нея?

— Не знам.

Мъжът я издърпа за косата да се изправи. Пазачът я повлече след Драгович към специално осветен къс камък на стената. По него нямаше гравюри или рисунки, само два реда от заострени главни букви и над тях монограм. Аби се вторачи в камъка.

Драгович махна с пистолета към него.

— Разпознаваш ли го?

Нямаше смисъл да лъже. Той го прочете на лицето й.

— Виждала съм този символ и преди. Във вилата… имаше златна огърлица.

— Какво стана с нея?

Нямаше смисъл да лъже и за това.

— Полицията ми я върна. Взех я в Лондон, но правителството научи и я конфискуваха.

Изражението на Драгович не се промени. Той посочи отново към каменната плоча.

— А текстът? Разпознаваш ли го?

— Не знам латински.

Челюстта й изтръпна, когато цевта на пистолета се стовари върху нея. Аби се отдръпна, но ръката, заровена в косата й, я задържа и бутна напред. Тя залитна и се отпусна на колене. Драгович стоеше възбуден над нея и дишаше тежко.

— Днес следобед беше във Форума. Потърси мястото, откъдето идва тази плоча. Защо?

Аби изплю кръв на пода. Той не знае за ръкописа, за Трир и Грубер.

Тя се вторачи в плочата, знака, наподобяващ кръст, над думите, които не можеше да прочете, и се помоли на Бог, в който всъщност не вярваше, да й помогне.

— Символът — изломоти тя. Посочи с трепереща ръка към плочата. — На плочата има същия символ като на огърлицата. Исках да го видя.

— Затова ли дойде в Рим?

Сега тя искрено се изненада.

— Съобщението.

— Какво съобщение? Кой ти каза да дойдеш тук?

Тя го погледна безизразно. Кръв се стичаше по брадичката й не знаеше от устата или отнякъде другаде.

— Не си ли ти?

Той едва не я удари отново. Тя видя как ръката му се напряга, усети как хватката, стиснала косата й, се стяга в очакване. Видя яростта на лицето му и разбра, че ако я удари отново, ще продължи, докато по нея не остане нищо здраво. Сведе глава.

Нямаше удар.

— Кажи ми защо дойде в Рим — повтори той с глас, напрегнат от усилието да се сдържа.

— Текстовото съобщение. Не зная кой го е изпратил. В него се цитира надписът на Константиновата арка. Пише, че може да помогне.

Драгович каза нещо над главата й. Ръката пусна косата й и Аби отново се свлече на пода. Чуха се отдалечаващи се стъпки, които скоро се върнаха. Когато отвори очи, Драгович ровеше из чантата й. Сигурно я бяха донесли от колата. Извади телефона и пусна чантата на земята до нея.

— Е, виждаш ли? — измърмори Аби. — Не си ли ти?

Драгович присви очи към екрана. Изглежда изненадан, помисли си тя. След това биячът я вдигна на крака и качулката отново я покри. Последното, което си спомняше, беше задушаващата миризма на лилии, която я обгърна.