Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Гео Милев. Избрани съчинения в 5 тома — том 4: Избрани поетически преводи

Издателство „Захарий Стоянов“, София

ISBN: 954-739-885-7

История

  1. — Добавяне

I.

Тя в пещерата я затвори

И сложи знак над входа горе;

забрави девата небето —

и ключът падна във морето.

 

Тя чакаше да дойде лято:

години седем стават вече;

всяка година там премина

случаен пътник от далече.

 

Тя чакаше да дойде зима:

в надежда нейните коси

си спомнят миналите дни.

 

Те я намериха най-сетне,

през камъните се провряха

и пещерата й огряха.

 

Надвечер пътник там мина:

Той гледа — чудна светлина;

ала да приближи не смея.

 

Той мисли: туй е странен знак.

Той мисли: златен избор в таз

Той мисли: ангелски хора.

Възви — и отмина си пак…

II.

Той кога излезе

(Чух вратата аз)

той кога излезе,

тя усмихна се тогаз…

 

Но кога пак влезе

(Чух лампата аз),

но кога пак влезе,

друга беше там тогаз,

 

И видях смъртта

(Чух му аз душата),

и видях смъртта, —

още чакаше го тя…

III.

Носят вест мнозина

(Боя се, о, дете)

Носят вест мнозина —

той си веч заминал…

 

Мойта свещ горяща

(Боя се, о, дете),

мойта свещ горяща

поглед глух ми праща.

 

На първата врата

(Боя се, о, дете),

на първата врата

пламъкът потръпна…

 

На втората врата

(Боя се, о, дете),

на втората врата

пламъкът прошъпна.

 

На третата врата

(Боя се, о, дете),

на третата врата

пламъкът издъхна…

IV.

Но ако се върне пак

Що да кажа аз?

— Ще му кажеш, че го чаках

чак до смъртний час…

 

Но ако ме пита пак,

без да ме познай?

— Утеши го, сестро, може

би, че той страдай…

 

Ако пита де сте вий,

що да кажа аз?

— Мълком моя златен пръстен

му подай тогаз…

 

Ако пита що е таз

глуха пустота?

— Покажи му мъртвий пламък

и откритата врата…

 

Но ако ме пита той

за последний час?

— Ти кажи: за да не плаче,

се усмихнах аз…

V.

Момите с вързани очи

        (Махнете златните превръзки),

момите с вързани очи

дирят своите съдби…

 

Отвориха те по обяд

        (Пазете златните превръзки),

отвориха те по обяд

в полята светлия палат…

 

Здрависаха живота те

        (Вземете златните превръзки),

здрависаха живота те,

и веч ги никой не видя…

VI.
(Песента на Мелизанда)

Трите слепите сестри

        (Чакате ли още?)

Трите слепите сестри

с златните лампи нощем —

 

се на кулата качиха

        (Те и вий, и ний),

се на кулата качиха,

седем дни се там молиха.

 

Ах! рече първата тогаз

        (Чакате ли още?),

ах! рече първата тогаз,

чувам наште лампи аз…

 

Ах! рече втората тогаз

        (Те и вий, и ний),

ах! рече втората тогаз,

царят качва се при нас.

 

Не, най-праведната рече

        (Чакате ли още?),

не, най-праведната рече,

те не светят вече…

VII.

Седемте моми от Орламонд.

        Щом си феята отиде,

седемте моми от Орламонд

        търсиха вратите.

 

Запалиха свойте седем свещи

        и към кулите тръгнаха;

и отключиха до триста стаи,

        но деня те не видяха…

 

Идват те при пещерите звучни, —

        слизат там тогава —

и пред тях, с златен ключ забравен,

        се врата една изправя.

 

А навън съзират те морето,

        в смъртен страх

чукат на вратата — ала, плахи,

        да отворят те не смеят…

VIII.

И към двореца иде тя

— полека слънцето възхожда —

и към двореца иде тя;

а бледни дамите стояха

и всички рицари мълчаха.

 

Но пред вратата тя се спря

— полека слънцето възхожда, —

но пред вратата тя се спря;

царицата тогава идва

и царят бледен я запитва: —

 

О, де отиваш, де отиваш?

— Пази се, нищо се не вижда. —

О, де отиваш, де отиваш?

Или те някой долу чака? —

Но тя без глас отмина в мрака.

 

Към чужденката слиза тя

— пази се, нищо се не вижда —

към чужденката слиза тя,

едната другата прегърна,

те нито дума си казаха

и бързо пак се разминаха…

 

А царят плаче на прага:

— Пази се, нищо се не вижда —

и царят плаче на прага:

а тя върви през тишината

и тихо ронят се листата…

IX.

И ваште лампи тук горят.

— А вън в градината е слънце!

И ваште лампи тук горят, —

аз виждам слънцето да иде,

но отворете ни вратите!

 

— Загубени са ключовете

и трябва да се чака време,

паднаха долу ключовете,

ще чакаме тук време ний,

ще чакаме тук други дни…

 

Да, други дни ще ни отворят,

в гората те са в този час,

гори гората покрай нас

о, жар на мъртви листове,

о, жар пред наште прагове…

 

— Безмощни другите са дни,

но другите се дни боят,

не ще веч дойдат други дни,

че другите дни ще умрат,

и ний —

ний ще умрем в тоз тъмен кът.

X.

Трийсет годин дирих, сестри мои —

                де е той!

Трийсет години ходих, сестри мои,

        и не седнах за покой…

 

Трийсет години ходих, сестри мои,

                отмалнях;

той навред беше, сестри мои,

        нийде аз го не видях…

 

Тъжен час е вече, сестри мои,

                морен час;

вечерта умира, сестри мои,

        скръб в душа си нося аз.

 

Вий сте млади още, сестри мои:

                Добър път! —

ето моя посох, сестри мои, —

        претърсете пак света…

Край