Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (26)

25.

Борн зачака в реното на двеста метра от изхода на ресторанта със запален мотор, готов да потегли веднага щом и генерал Вилие тръгне. Доста от останалите си бяха вече тръгнали — всеки в отделна кола. Конспираторите не афишираха събратята си, а тези старци бяха конспиратори в истинския смисъл на думата. Бяха изтъргували честта си, спечелена на бойното поле, за смъртоносната сигурност на оръжието на един терорист и неговата организация. Възрастта и пристрастията им бяха отнели смисъла на живота, така както и те бяха прекарали всичкото си време в това да ограбват живот… от млади и още по-млади хора.

Какво е това? Защо не ме оставя на мира? В мен има нещо ужасно, което се опитва да се изтръгне и да ме убие. През мен минават страх и чувство за вина… но не знам от какво и защо. И защо тези сбръчкани старци предизвикват такова чувство на страх и вина… и омраза?

Те са самата война. Те са смъртта. На земята и от небето. От небето… от небето. Помогни ми, Мари. За бога, помогни ми!

Ето го. Светлината от светлите фарове се плъзна по пътеката, дългата черна кола отразяваше отблясъците от прожекторите. Джейсън потегли и се измъкна от сянката, но не включи фаровете. Подаде газ и стигна до първия завой, където включи фаровете си и натисна педала на газта до край. Усамотеният участък бе на около три километра и трябваше да стигне бързо до там.

Беше единайсет и десет и както и преди три часа полята се преливаха в хълмове, а мартенската луна ги обливаше с лъчите си. Сега тя се намираше в средата на небето. Джейсън стигна до мястото; беше приемливо. Отбивката от пътя беше широка, а отвъд нея имаше ливада, тъй че и двете коли щяха да успеят да отбият встрани от шосето. Най-важното в момента бе, разбира се, да накара Вилие да спре. Генералът бе стар, но не и немощен. Ако заподозреше тактиката му, можеше да мине през тревата и да се измъкне. Всичко зависеше от това да уцели точно момента и изненадата да е достатъчно убедителна.

Борн отби реното встрани, изчака в далечината да се появят фарове, обърна обратно и даде внезапно газ, извивайки рязко волана наляво и надясно. Колата се замята по шосето — шофьор, който не успява да уцели правата линия и на всичкото отгоре кара с бясна скорост.

Вилие нямаше избор и намали, докато Джейсън се приближаваше лудешки срещу него. След това, без да спира и точно когато колите бяха на не повече от пет метра една от друга, Борн изви рязко волана наляво, натисна спирачки и се завъртя настрани, а гумите изсвириха. Спря и през отворения му прозорец се чу неопределен звук — нещо като вик, нещо като писък, но във всеки случай глас, който би се изтръгнал от гърлото на болен или пиян човек, и който в никакъв случай не беше заплашителен. Джейсън остави ръцете си да се отпуснат върху рамката на прозореца и остана снижен на седалката, без да издаде повече нито звук. Пистолетът лежеше на скута му.

Чу вратата на Вилие да се отваря и погледна над кормилото. Възрастният мъж не личеше да е въоръжен и, изглежда, не подозираше нищо — по лицето му се четеше само облекчение, че катастрофата е избегната. Генералът тръгна към реното в светлината на фаровете му и ядосано извика, все едно разпитваше подчинен в Сен Сир.

— Какво значи всичко това? Какво си въобразявате, че правите? Добре ли сте? — Ръцете му хванаха основата на прозореца.

— Аз съм добре, но вие няма да бъдете — отвърна на английски Борн и вдигна пистолета.

— Какво?… — Възрастният мъж спря да диша и се изправи. — Кой сте вие и какво означава всичко това?

Джейсън излезе от реното, държейки лявата си ръка протегната над дулото на оръжието.

— Радвам се, че английският ви е добър. Влезте обратно в колата си и отбийте от шосето.

— Ами ако откажа?

— Ще ви убия още сега. Не ми трябва много, за да го направя.

— Тези думи от устата на Червените бригади ли излизат? Или от парижкият клон на „Баадер-Майнхоф“?

— Защо? Имате ли власт да им се противопоставите, ако е така?

— Плюя на тях! И на вас!

— Никой не се съмнява в смелостта ви, генерале. Влезте в колата си.

— Няма нищо общо със смелостта — каза Вилие, без да помръдне, — а е въпрос на логика. Нищо няма да постигнете, ако ме убиете, а още по-малко, ако ме похитите. Заповедите ми към прислугата и семейството ми са твърди и ясни. Израелците са абсолютно прави! Никакви преговори с терористите. Хайде, стреляй, боклук такъв! Или се махай оттук!

Джейсън се вгледа в стария воин и внезапно го загложди слабо съмнение, но реши, че не бива да се оставя да бъде измамен. Нещо в гневните очи пред него го обезпокои. Име, символ на всичко най-мръсно, съчетано с друго — символ на чест и достойнство в своята родина, би могло да предизвика друг вид избухване; очите го издаваха.

— Там в ресторанта казахте, че Франция няма да падне на колене пред никого. Но един френски генерал е станал нечий лакей. Генерал Андре Вилие, куриер на Карлос… свръзка на Карлос, воин на Карлос, лакей на Карлос…

Гневните очи се разшириха, но не по начина, който Джейсън очакваше. Гневът внезапно се смеси с ненавист, не шок, не истерия, а дълбока и безкомпромисна ненавист и отвращение. Вилие удари Борн с опакото на ръката си с кратък, точен и болезнен удар. Последва шамар, толкова брутален и силен, че Джейсън залитна. Възрастният мъж пристъпи напред, въпреки че дулото на пистолета му попречи. Присъствието на оръжието не го плашеше, намерението му беше да наложи възможно най-болезнено наказание. Ударите се сипеха един след друг, нанасяни от обезумял човек.

— Свиня! — изкрещя Вилие. — Мръсна презряна свиня! Боклук!

— Ще стрелям! Ще те убия! Престани! — Но Борн не можеше да натисне спусъка. Беше притиснат в малката кола и раменете му опираха в покрива. Старецът продължаваше да напада, ръцете му се мятаха из въздуха и се стоварваха от горе на долу.

— Убий ме, ако можеш, ако смееш! Нищожество! Измет!

Джейсън хвърли оръжието на земята и вдигна ръце, за да се защити от ударите на Вилие. После хвана ръцете му и ги изви рязко, като го придърпа към себе си. Така принуди стария воин да застане неподвижно, а лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго. Гръдният кош на възрастния човек се повдигаше развълнувано.

— Да не искаш да ми кажеш, че не си човек на Карлос. Отричаш ли?

Вилие се изви, опитвайки се да се измъкне от хватката на Джейсън, и се стовари върху него.

— Проклет да си, животно такова!

— Върви по дяволите, да или не!

Старецът заплю Джейсън в лицето и яростта в очите му се замъгли от сълзи.

— Карлос уби сина ми — изрече шепнешком. — Той уби единствения ми син на Рю дю Бак! Животът на сина ми беше взривен с пет пръчки динамит на Рю дю Бак!

Джейсън разслаби бавно пръстите си и проговори с възможно най-голямо спокойствие, като дишаше тежко:

— Закарайте колата си в полето и стойте там. Трябва да поговорим, генерале. Случило се е нещо, за което вие не знаете, и е хубаво и двамата да разберем какво е то.

 

— Никога! Не е възможно! Не може да бъде!

— Може — отсече Борн, настанил се на предната седалка в колата му.

— Станала е невероятна грешка! Вие не знаете какво говорите!

— Няма никаква грешка и знам какво говоря, защото сам открих този номер. Не само че става въпрос точно за него, но той е един вид съблазнително прикритие. Никой с всичкия си не би ви свързал по някакъв начин с Карлос, още повече, като се има предвид смъртта на сина ви. Всеизвестно ли е, че той е бил убит от Карлос?

— Предпочитам да употребявате други фрази, мосю.

— Извинете. Наистина съжалявам.

— Дали е всеизвестно? В средите на Сюрте и тези, които са вътре в нещата, да. А сред военното разузнаване и Интерпол още по-сигурно. Четох докладите им.

— И какво пише в тях?

— Стигат до заключението, че Карлос е направил услуга на приятелите си от времето на радикалните им действия. Дори им е позволил без много шум да поемат отговорността. Инцидентът бе изтълкуван като политически, доколкото сам знаете. Синът ми бе принесен в жертва за назидание на останалите, които се противопоставят на фанатиците.

— Кои фанатици?

— Екстремистите бяха образували лъжлива коалиция със социалистите, давайки лъжливи обещания, които не са имали намерение да изпълнят. Синът ми разбра това, разгласи го и вкара законопроект за блокиране на коалицията. За това го и убиха.

— Затова ли излязохте в запас и се кандидатирахте за депутат?

— От цялата си душа и сърце. Обикновено синът продължава делото на бащата… — Старецът замълча. Луната осветяваше набръчканото му лице. — В този случай бащата беше длъжен да продължи делото на сина. Той не беше войник, нито пък аз бях политик, но оръжията и експлозивите не са ми непознати. Каузите, които той защитаваше, бяха оформени от мен и мирогледът му бе отражение на моя собствен, затова и беше убит. За мен моето решение бе съвършено ясно. Щях да пренеса общите ни възгледи на политическата арена и да накарам враговете му да се сражават с мен. Войникът бе готов да ги посрещне.

— Май повече от един войник.

— Какво искате да кажете?

— Онези мъже там в ресторанта. Изглежда в ръцете им е командването на половината армия във Франция.

— Това беше едно време, мосю. Някога бяха известни като гневни млади командири от Сен Сир. Републиката беше затънала в корупция, армията — некомпетентна, а Мажино — едно посмешище. Ако на времето им бе оказано нужното внимание, Франция нямаше да изпадне чак толкова. Те станаха водачи на Съпротивата; бореха се срещу Бош и Виши из цяла Европа и Африка.

— А сега с какво се занимават?

— Повечето живеят от пенсиите си и с миналото. И се молят на светата дева то никога да не се повтаря. Но виждат, че на места това става. Армията е сведена едва ли не до почетна гвардия, комунистите и социалистите в парламента разрушават завинаги мощта на тайните служби. Апаратът в Москва си остава все същият; изглежда, не е помръднал от десет години насам. Свободното общество е благодатна почва за проникване и веднъж прокарани, промените няма да спрат, докато не превърнат света ни в нещо съвсем друго. Навсякъде цари конспирация. И тя не бива да се оставя без ответно предизвикателство.

— Някои биха казали, че само по себе си това звучи доста екстремистки.

— Защо? Оцеляването ли? Силата? Или честта? Нима тези понятия са отживелица за вас?

— Не мисля. Но знам колко разрушения са причинени в тяхно име.

— Вашият и моя мироглед се различават и нямам намерение да го разисквам. Попитахте ме за съучастниците ми и аз ви отговорих. Сега, ако обичате, нека се занимаем с вашата невероятна информация. Тя е ужасяваща. Вие не знаете какво значи да загубите син, да ви убият детето.

Болката се връща отново и не знам защо. Болка и празнота, вакуум в небето… от небето. Смърт в небето и от него. Исусе, боли ме. Боли. Кое?

— Съчувствам ви — каза Джейсън и хвана ръцете си, за спре треперенето. — Но всичко съвпада.

— Нищо подобно! Както казахте, никой с всичкия си не би ме свързал с Карлос, а още по-малко самият убиец-мръсник. Не би поел такъв риск. Това е немислимо.

— Точно така. Ето защо са ви използвали; наистина е немислимо. Вие сте идеалната свръзка за окончателни инструкции.

— Невъзможно! Как?

— Някой на вашия номер има директен контакт с Карлос. Използват се кодове и определени думи, за да извикат въпросния човек на телефона. Вероятно когато вие отсъствате, но е напълно възможно да става и когато сте там. Вие ли вдигате телефона?

Вилие се намръщи.

— Обикновено, не. Не точно този телефон. Има прекалено много хора, които са ми неприятни и разполагам със собствена линия.

— Кой вдига тогава?

— Най-често икономката или съпругът й. Той е нещо между прислужник и шофьор. Беше ми шофьор през последните години в армията. Ако не вдигне някой от тях, тогава жена ми, разбира се. Или помощникът ми, който често работи в моя кабинет у дома; той е мой адютант от двайсет години.

— Кой още?

— Няма кой друг.

— Прислужнички?

— Нямам постоянни; наемаме такива само в случай на нужда. Богатството на Вилие е повече в името, отколкото в банката.

— Чистачка?

— Две са. Идват два пъти седмично и не са винаги едни и същи.

— Ще трябва да погледнете по-отблизо шофьора и адютанта си.

— Абсурд! Тяхната лоялност е извън всякакво съмнение.

— Тази на Брут също и Цезар я е надценил.

— Не говорите сериозно…

— Сериозен съм до мозъка на костите си! И е хубаво да ми повярвате. Всичко, което ви казах, е истина.

— Но вие всъщност не сте ми казали кой знае колко, нали? Името си например.

— Не е необходимо. Ако го узнаете, може само да ви навреди.

— Как така?

— Ако се окаже, че не съм прав относно връзката, но тази възможност е толкова абсурдна, че едва ли съществува.

Възрастният мъж кимна, както кимат старите мъже, когато си повтарят нещо, шокирало ги и не могат да повярват. Изсеченото му лице помръдна нагоре-надолу под лунната светлина.

— Някакъв безименен мъж ме спира на пътя през нощта, заплашва ме с оръжие, обвинява ме в нещо отвратително — такава мръсотия, че ми идва да го убия — и очаква да приема думите му за чиста монета. Думата на един човек, чието име не знам и чието име не ми е познато, и който няма други препоръки, освен твърдението, че Карлос го преследва. Кажете ми, защо трябва да му повярвам?

— Защото — отвърна Борн, — не би имал причина да дойде при вас, ако самият не вярваше, че това е истина.

Вилие се вгледа в Джейсън.

— Не, има по-добра причина. Преди малко ми подарихте живота. Хвърлихте пистолета и не го употребихте. А можехте, и то без усилие. Вместо това предпочетохте да ме помолите да поговорим.

— Не си спомням да съм се молил.

— Очите ви молеха, млади човече. Винаги си личи. И по гласа си личи, но трябва да слушаш много внимателно. Една молба може да се прикрие, но гневът не. Той е или истински, или е театър. Вашият гняв бе истински… както и моят — възрастният мъж посочи към малкото рено, десет метра по-нататък в полето. — Последвайте ме в Парк Монсо. Ще продължим разговора в кабинета ми. Кълна се в себе си, че грешите по отношение и на двамата мъже, но както отбелязахте, Цезар е бил заблуден от фалшива преданост. И той наистина ме е подценил.

— Ако вляза в къщата ви и някой ме разпознае, съм мъртъв. Вие също.

— Помощникът ми си отиде малко след пет часа днес следобед, а шофьорът ми, както го наричате, си тръгва не по-късно от десет, за да си гледа телевизията. Ще почакате отвън, докато проверя какво става в къщи. Ако всичко е наред, ще ви поканя; ако не е, ще се върна и ще подкарам колата. Последвайте ме отново. Ще спра някъде и ще продължим.

Джейсън наблюдаваше внимателно Вилие, докато той говореше.

— Защо искате да дойда в Парк Монсо?

— А къде другаде? Единият от тези двамата в момента се излежава пред телевизора в стаята на втория етаж. Има и друга причина. Искам и жена ми да ви изслуша. Тя е съпруга на стар воин и има нюх за неща, които могат да убягнат на офицера на бойното поле. Свикнал съм да разчитам на преценката й; може да разпознае модела на поведение, след като ви изслуша.

Борн трябваше да изрече:

— Хванах ви, като ви изиграх театър; вие можете да ме хванете по същия начин. Откъде да знам, че Парк Монсо не е клопка?

Мъжът не помръдна.

— Имате думата на френски генерал и това е всичко. Ако не ви стига, взимайте си оръжието и се махайте.

— Стига ми — каза Борн. — Не защото е дума на генерал, а е дума на човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак.

Пътят към Париж се стори на Джейсън много по-дълъг, отколкото на идване. Отново се бореше с видения, видения, които го караха да се облива в пот. И болка, започваща от слепоочията и минаваща през гърдите, откъдето се заплиташе на възел в стомаха му — всичко запулсира, докато накрая му идваше да закрещи.

Смърт в небето… от небето. Не мрак, ослепителна слънчева светлина. Без ветрове, които да ме подмятат по-нататък в мрака. Само тишина и вонята на джунглата и… брегове на река. Неподвижност, последвана от шум на птици и пронизващ звук на машини. Птици… машини… спускащи се от небето сред ослепителна слънчева светлина. Експлозии. Смърт. На млади и още по-млади.

Стига! Хвани кормилото! Съсредоточи се върху пътя, но недей да мислиш! Въпреки, че страшно те боли, а не знаеш защо.

Навлязоха в трилентовата улица в Парк Монсо. Вилие беше на сто метра напред, готов да се сблъска с един проблем, който преди няколко часа не съществуваше за него. Сега на улицата имаше повече коли.

От лявата страна, точно срещу къщата на генерала, имаше едно по-голямо място, където можеха да се съберат и двете коли. Вилие подаде ръка от прозореца и помаха на Джейсън да паркира зад него.

И тогава се случи. Погледът му внезапно бе привлечен от светлина, идваща откъм вратата, където ясно фокусира две фигури. Едната, която разпозна — бе толкова не на място и толкова го изненада, че неусетно посегна към пистолета си.

Дали все пак го бяха вкарали в клопка? Нищо ли не струваше думата на един френски генерал?

Вилие маневрираше, за да вкара колата си. Борн се завъртя на седалката и се огледа на всички страни; никой не идваше срещу него и не го обграждаха. Не беше клопка. Беше нещо друго, част от това, което ставаше, но за което старият воин не знаеше нищо.

Защото от другата страна на улицата, горе на стълбището на къщата на Вилие, стоеше млада жена — привлекателна жена — точно в рамката на отворената врата. Тя говореше бързо, с кратки нервни жестове, на мъж, застанал на най-горното стъпало, който кимаше, като че ли приемаше инструкции. Мъжът бе сивокосият, старомодно облечен телефонен оператор от „Ле Класик“. Мъжът, чието лице беше едновременно толкова добре познато и непознато на Джейсън. Лице, което извикваше други видения… видения толкова жестоки и болезнени като тези, които го бяха разкъсвали през последния половин час в реното.

Но сега имаше разлика. Същото лице извикваше мрака и разкъсващите ветрове, експлозиите, избухващи една след друга, звуците на насечения картечен огън, отекващи в безбройните тунели в джунглата.

Борн отмести очи от вратата и погледна Вилие през прозореца. Генералът беше изгасил фаровете и се канеше да излезе от колата. Джейсън махна крака си от спирачката и остави колата да продължи, докато удари леко бронята на лимузината. Вилие се обърна.

Борн изключи своите светлини и включи лампичката на тавана на колата. Вдигна ръката си — с дланта надолу — и я обърна два пъти, казвайки на стария воин да остане на мястото си. Вилие кимна и Джейсън изключи лампичката.

Погледна към къщата. Мъжът бе слязъл стъпало надолу и беше спрял, за да изслуша последното нареждане на жената. Сега Борн успя да я разгледа. Беше трийсет и пет-четирийсет годишна със стилно подстригана къса черна коса, която обрамчваше лице, покрито с бронзов слънчев тен. Фигурата й бе висока и източена, с чисти линии, размерът на бюста й се подчертаваше от абсолютно плътно прилепналата материя на дългата й бяла рокля, подсилваща тена на кожата й. Вилие не я бе споменал, което означаваше, че не е част от семейството. Беше гостенка, която знаеше кога да дойде в дома на стария човек. Това би съвпаднало със стратегията за разделяне на свръзките една от друга. Или с други думи, че тя контактува с някого в къщата на Вилие. Старият човек би трябвало да я познава, но доколко? Отговорът явно беше, че не достатъчно.

Сивокосият телефонен оператор кимна за последно, слезе по стълбите и тръгна бързо надолу по улицата. Вратата се затвори и само външните лампи останаха да осветяват празните стълби и блестящата черна врата с месингов обков.

Защо тези стълби и тази врата означаваха нещо за него? Образи. Действителност, която не беше действителна.

Борн излезе от реното и погледна прозорците, търсейки някакво раздвижване на пердетата; не видя нищо. Отиде бързо до колата на Вилие; страничното стъкло бе смъкнато, генералът бе извърнал лице към него и веждите му бяха извити въпросително…

— Какво правите, по дяволите?

— Там в къщата ви — каза Джейсън, снижавайки се. — Нали видяхте това, което видях и аз?

— Да. И какво?

— Коя беше тази жена? Познавате ли я?

— Да, разбира се. Това е жена ми.

— Жена ви? — Изненадата на Борн се изписа на лицето му. — Струва ми се, че казахте… Струва ми се казахте, че съпругата ви е възрастна жена. И че искате тя да ме изслуша, защото в течение на годините сте се научили да уважавате преценките й. На бойното поле, казахте. Вие го казахте.

— Не съвсем. Казах, че е жена на стар воин. Но аз наистина уважавам мнението й. Тя ми е втора жена — доста по-млада от мен — но ми е толкова предана, колкото и първата, която почина преди осем години.

— О, господи…

— Не разрешавайте явното несъответствие във възрастта ни да ви повлияе. Тя носи името мадам Вилие с гордост и радост. И изключително много ми помага в моята работа в парламента.

— Съжалявам — прошепна Борн. — Наистина съжалявам.

— За какво? Да не сте се припознали в нея? Често се случва. Тя е доста привлекателна. Аз много се гордея с нея. — Вилие отвори вратата и излезе на тротоара при Борн. — Почакайте тук — каза. — Аз ще вляза и ще проверя дали всичко е наред. Ще отворя вратата и ще ви се обадя. Ако не е, ще се върна в колата и ще отидем някъде.

Борн остана неподвижен пред Вилие, препречвайки пътя му.

— Генерале, трябва да ви попитам нещо. Не знам как да ви го кажа, но наистина е необходимо. Казах ви, че открих телефонния ви номер на място, използвано от Карлос за щаб. Не ви казах точно къде, а само че това е потвърдено от човек, който предава послания от и за Карлос на преките му връзки. — Борн пое дъх и хвърли бърз поглед към вратата от другата страна на улицата. — Сега трябва да ви попитам нещо и ви моля да помислите добре, преди да отговорите. Жена ви купува ли си дрехи от един магазин, наречен „Ле Класик“?

— На Сент Оноре ли?

— Да.

— Сигурен съм, че не.

— Съвсем ли сте сигурен?

— Съвсем. Едно, че никога не съм виждал сметка от този магазин, но и тя самата ми е казвала, че изобщо не харесва моделите им. Жена ми много разбира от мода.

— О, господи.

— Какво?

— Генерале, не мога да вляза в тази къща. Каквото и да намерите, аз не мога да вляза там вътре.

— Защо не можете? Какви ги говорите?

— Онзи мъж на стълбите, който разговаряше с жена ви. Той е от щаба, „Ле Класик“. Той е от хората на Карлос.

Кръвта се оттегли от лицето на Андре Вилие. Той се обърна и се загледа в къщата си от другата страна на трилентовата улица, в блестящата черна врата и месинговите украшения, отразяващи светлината на лампите отвън.

 

Просякът с сипаничаво лице се почеса по брадата, свали оръфаното си кепе и тръгна тежко през бронзовите врати на малката църква в Ноли-сюр-Сен.

Закрачи надолу към най-отдалечения десен остров от кресла под неодобрителните погледи на двама свещеници. И двамата отци се разтревожиха; енорията беше богата и въпреки библейското милосърдие богатството си имаше хубави черти. Това богоугодно място трябваше да се поддържа на определена висота — както и другите богоугодни места — а въпросната стара и невчесана вкаменелост не подхождаше особено на общата картина.

Просякът направи немощно усилие да коленичи, отпусна се на една от скамейките на втория ред, прекръсти се и после коленичи, свел глава за молитва. Дясната му ръка подръпна ръкава на лявата. На ръката му имаше часовник, който контрастираше с общия му вид. Беше скъп електронен часовник с големи и лесно разчитащи се цифри — придобивка, с която за нищо на света не би се разделил, защото беше подарък от Карлос. Веднъж беше закъснял за изповед с двайсет и пет минути, огорчавайки неимоверно благодетеля си, и нямаше никакво друго извинение, освен липсата на точно средство за измерване на времето. А докато траеше следващата им среща, Карлос бе пъхнал часовника под полупрозрачната завеса, отделяща грешника от божия човек.

Беше точно часът и минутата. Просякът се надигна и се запъти към втората изповедалня отдясно. Повдигна завесата и влезе вътре.

— Ангелус Домини.

— Ангелус Домини, чадо божие. — Шепотът иззад черната завеса беше рязък. — Щастливи ли са дните ти?

— Направени са щастливи…

— Много добре — прекъсна го силуетът. — Какво си ми донесъл? Търпението ми е пред изчерпване. Плащам хиляди, стотици хиляди за некомпетентност и провали. Какво стана в Монруж? Кой е отговорен за лъжите, дошли от посолството на Монтен? Кой ги е приел?

— „Оберж дю Коан“ е било клопка, но не за да ги убият. Трудно е да се разбере за какво точно става дума. Дори онзи аташе Корбелие да е повтарял лъжи, хората ни са убедени, че не е подозирал това. Жената го е измамила.

— Каин го е измамил! Борн проследява всеки наш източник и го захранва с фалшива информация, като по този начин го разобличава и изважда на бял свят. Но защо? За кого? Ние вече знаем кой е той и какъв е, а той не изпраща информацията във Вашингтон. Отказва да се покаже.

— Мога да ви предложа възможен отговор — каза просякът. — Ще трябва да се върна много години назад. Възможно е да действа без каквато и да е намеса на шефовете си. В американското разузнаване има доста такива автократи, които рядко съгласуват напълно действията си едни с други. В дните на студената война се печелеха твърде много пари, като информацията се продаваше по три или четири пъти на едни и същи централи. Може би Каин изчаква, докато не прецени, че е останал само един възможен начин на действие и шефовете му няма да се карат за всевъзможни стратегии.

— Възрастта не е притъпила чувството ти за маневреност, стари приятелю. Ето затова повиках точно теб.

— Или може би — продължи просякът, — той наистина ги е предал. Случва се.

— Не съм съвсем съгласен, но няма никакво значение. Вашингтон мисли така. Монаха е мъртъв, всички в „Тредстоун“ са мъртви. Каин е обвинен в тяхното убийство.

— Монаха ли? Едно име от миналото; той развиваше активна дейност в Берлин и Виена. Ние го познавахме, но от разстояние и така бе по-добре за нас. Ето ти го отговора, Карлос. Типично за стила на Монаха е да съкращава броя на посветените до възможния минимум. Винаги се е ръководил от теорията, че сред хората има чужди шпиони и компрометирани типове. Сигурно е наредил на Каин да докладва само на него. Това би обяснило объркването във Вашингтон и шестмесечното мълчание.

— А ще обясни ли нашето? За цели шест месеца нито дума, никаква активност.

— Съвпадение на случайности. Болест, изтощение, завръщане за нови тренировки. А може да е с единствената цел да обърка противника. Монаха си има цяла торба с хитрини.

— Да, но преди да умре, е казал на един от съмишлениците си, че не знае какво се е случило. Че даже не бил сигурен дали човекът е Каин.

— Кой е въпросният съмишленик?

— Нарича се Жилет. Бил е наш човек, но Абът не е знаел.

— Ето още едно възможно обяснение. Монаха усещаше инстинктивно такива хора. Във Виена говореха, че Дейвид Абът не би се доверил на Христос в планината, а би потърсил хлебарница.

— Възможно е. Думите ти ме успокояват. Търсиш неща, за които останалите и не помислят.

— Опитът ми е доста по-богат. Едно време бях човек с положение. Но за нещастие си пропилях парите.

— Ти и сега правиш същото, човече.

— Аз съм един нехранимайко, какво друго да ти кажа?

— Очевидно нищо друго.

— Ти си изключително проницателен, Карлос. Трябваше да се познаваме навремето.

— Не изпадай в прекалена самоувереност.

— Винаги съм бил самоуверен. Знаеш, че знам, че винаги можеш да ми отнемеш живота, стига да решиш, така че явно съм ценен. И не само със своя опит.

— Какво имаш да ми казваш?

— Може да не е кой знае какво, но все пак е нещо. Сложих си прилични дрехи и прекарах деня в „Оберж дю Коан“. Там имаше един мъж, много дебел — когото бяха разпитвали в Сюрте, но не му бяха обърнали внимание. Очите му много шареха насам-натам. И прекалено много се потеше. Поговорих си с него и му показах лична карта от НАТО — извадих си я навремето, през петдесетте години. Оказа се, че снощи в три часа през нощта дал колата си назаем. На някакъв рус мъж, придружен от жена. Описанието съвпада със снимката от Аржантьой.

— Наел ли я е?

— Предполагам. Колата е трябвало да бъде върната от жената в срок от един ден.

— Ще има да чака.

— Разбира се, но това поражда въпроси, не е ли така? Защо Каин ще си създава неприятности, като се сдобива по такъв начин с кола?

— За да се отдалечи възможно най-бързо и възможно най-много.

— В такъв случай информацията ми няма никаква стойност — възрази просякът. — Но съществуват много други начини да се пътува по-бързо и с по-малко рискове. Борн едва ли би се доверил на някакъв алчен нощен администратор, който като нищо би потърсил награда от Сюрте или от другиго.

— Какво предлагаш?

— Мисля, че Борн е взел колата по простата причина, че е искал да последва някого тук в Париж. Без да спира на обществени места, където би могъл да бъде забелязан; без да се занимава с коли под наем, които могат да бъдат проследени или разни неуловими таксита. Вместо това една елементарна смяна на регистрационните номера и ето ти незабележимо черно рено в задръстените улици на града. Откъде да започнеш да го търсиш, а?

Силуетът се обърна.

— Онази Лавие — изрече меко терористът. — И всеки друг, който той подозира в „Ле Класик“. То е единственото място, откъдето би могъл да започне. Ще ги поставим под наблюдение и до няколко дни, а може и часове, ще се появи безлично черно рено и така ще го спипаме. Имаш ли пълното описание на колата?

— Дори трите вдлъбнатини от лявата част на задната броня.

— Добре. Разпространи го сред останалите старци. Претършувайте всички улици, гаражи и паркинги. Онзи, който го засече, няма да има нужда да си търси повече работа.

— Щом заговорихме за тези работи…

В тясната цепнатина между ръба на завесата и облицовката на рамката се плъзна плик.

— Считай го за предплата, ако теорията ти се окаже вярна.

— Аз съм прав, Карлос.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото Каин прави същото, което би направил ти. Което бих направил аз — едно време. Не бива да го подценяваме.

— Той трябва да бъде убит — процеди през зъби терористът. — Има симетрия в датите. След няколко дни е двайсет и пети март. На 25-и март 1968 година Джейсън Борн е бил екзекутиран в джунглите на Там Куан. Сега, години по-късно — малко преди същата дата, се търси един друг Джейсън Борн, а американците желаят да го видят убит. Точно толкова, колкото и ние. Чудя се кой този път ще натисне пръв спусъка.

— Има ли значение?

— Искам го за себе си — прошепна силуетът. — Той никога не е бил истински и това е престъплението му спрямо мен. Кажи на старците, ако някой го открие, да се обади в Парк Монсо, но да не предприема нищо! Искам да е жив до двайсет и пети март. А на въпросната дата сам ще го екзекутирам и ще подхвърля тялото му на американците.

— Ще бъде незабавно разпространено.

— Ангелус Домини, чадо божие.

— Ангелус Домини — каза просякът.