Пол Верлен
Томление

Аз съм Империята в края на своя декаданс.

Тя гледа: варварите бели и снажни приближават,

а нежни акростихи поетите й съчиняват

със стил от пищно злато и слънчев шемет изтъкан.

 

Сама душа — и дух, без жалост, в томление скован.

Далеч там нейде, казват, битки свирепи прогърмяват.

О, да не можеш — немощен, с желания що доизтляват —

о, да не искаш да разцъфнеш сред тоз живот без блян!

 

О, да не искаш, да не можеш тъй да умреш поне!

Ах, всичко е допито! — Мила, смехът ти потъмня —

Ах, всичко е допито! Всичко изядено!… И толкоз!

 

И само — мадригал безсмислен със вино измърсен

и само — раб безочлив, който изпъжда те без свян

и само — скука безпределна и тягостна до болка!